15 години от смъртта на Иван Михайлов

| More

Днес (5.09.2005) се навършват 15 години от смъртта на Иван Михайлов 26. 08.1896 - 5.09.1990

Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов Гаврилов (Радко, Радко Деянов) е роден на 27 август (стар стил) 1896 година, в някогашната Щипска махала "Ново село". Произлиза от известна в града търговска фамилия. Баща му се е казвал Михайл (на "галено" в този край, хората кръстени Михайл, са наричани "Мише") Гаврилов, а майка му се е казвала Костадина.

Семейството е потдържало връзки с местния революционен комитет, като не веднъж е криело в своя дом щипските войводи Мише Развигоров и Тодор Александров. Иван Михайлов постъпва като първокласник в местното Новоселско екзархийско училище (където са преподавали редица български възрожденски учители, сред които е и Дамян Груев), през 1903 год. Четири години по-късно, през 1907 година Иван Михайлов нелегално напуска родния си край и се установява при баща си (който по това време пребивава в свободните предели на родината, избягал поради "афера", в местния Щипски революционен комитет).

В София завършва 5 (сегашен) клас, а през учебната 1908-1909 г. (след завръщането им в родния град) и 6 клас, в Щипското османско училище. През 1909 година е записан в известната по това време Солунска Българска мъжка гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". В града, където е основана революционната организация на македонските и тракийските българи, Иван Михайлов прекарва 3 години. Още с началото на боините действия от Първата балканска война обаче, известното българско училище е разпуснато и Иван Михайлов се отправя към родния край. Пристигайки в Щипско, той вижда с очите си болката и страданията на мнозина местни семейства, които принудени от настъпващите сръбски воиски напускат (повечето от тях, завинаги) родните си места.

Принуден от баща си, през 1914 г. Иван Михайлов постъпва в Скопската сръбска гимназия. В нея той усвоява отлично сръбския книжовен език, като ученолюбието и упоритостта му печелят симпатиите на учителите. Незакъснява и предложението към него-предлагат му като стипендиант на сръбското министерство на образованието да продължи обучението си в който си избере университетски център в Европа. През този период от неговия живот, в курортното селище Врънячка баня, се среща наживо и със сръбския престолонаследник-Александър.

След Освобождението на Македония (1915 г.), Иван Михайлов е назначен за български чиновник в Щип. През 1918 г. влиза в редовете на българската армия като кавалерист в ІV Артилерийски полк, София. На следващата 1919 г. е демобилизиран и записва "Право", в Юридическия факултет на Софийския университет. Оттогава датира и дружбата му с Тодор Александров (негов съгражданин). Постепенно това познанство прераства в едно забележително взаимно доверие като за няколко години младия кандидат-юрист става най-близкия сътрудник на главния ръководител на възобновената ВМРО. Иван Михайлов се вижда принуден да прекъсне обучението си през 1922 г., тъй като взема дейно участие в разгрома на т. нар. "Предатели" в Македонското революционно движение ("федералисти"). През 1922-23 година е преследван от режима на Стамболийски. В тези трудни моменти неговия талант се проявява и на литературното поприще. Не една и две са неговите статии както в Илюстрация Илинден, така и в някои други печатни издания от това време на македонските бежанци в България. Забележително е името, с което го нарича пред всички Т. Александров-"скромния".

Пак по това време, заедно с верните му съратници Йордан Чкатров от Прилеп и Кръстьо Велянов от Крушево, Иван Михайлов създава Македонското студентско дружество "Вардар" и е избран за негов пръв председател. След убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 година, постепенно измества другите си конкуренти и в средата на 20-те години застава начело на "дясното крило" на Организацията. За няколко години (в някои случай не подбирайки средствата) той успява да намали в голяма степен тежеста и влиянието, което имат всред българската общественост т. нар. "федералисти". Пак под негово давление в София започват да се издават и редица книги и брошури, разясняващи и защитаващи основните принципи на освободителната борба в Македония. По негово настояване се сменя окончателно и тактиката на противодействие на Организацията срещу новите поробители на Македония. Въвеждат се т. нар. "петорки" (малочислени терористични групи, намиращи се под прякото подчинение на ръководството). В резултат на тази промяна, само във Вардарска Македония (по това време "Вардарска Бановина") в продължение на около 15 години са осъществени няколко стотин атентати, някои от който получават широк отзвук както в местния, така и в международния печат. Това неминуемо печели интереса на мнозина европейски интелектуалци и учени към ВМРО. По този начин са спечелени за каузата и някои среди в многонационалната предвоенна Югославия, като "Усташите" в Хърватия и техния лидер, Анте Павелич. Най-забележителния резултат от сътрудничеството между двете формации е показната екзекуция на сръбския крал Александър, проведена в Марсилия през 1934 г.

В личен план през декември 1926 г. Иван Михайлов се сгодява за Мелпомена (Менча) Кърничева, по произход влахинка. Същата година по-рано влиза в обектива на световното обществено мнение, като атентаторката от Бургтеатър.

Не може да се отрече, че може би един от най-щекотливите въпроси, свързани с тяхния съвместен живот е този за липсата на деца. По този повод известна яснота дава самата Менча:

"... и двамата взехме решение да не създаваме поколение, ... което при всички положения, би ни затруднило...".

След преврата на 19 май 1934 г., всички прояви на националноосвободителните движения в България са забранени. Остават да функционират само тяхните "легални" представители-съответно Македонския, Тракийския, Добруджанския и Заподнопокрайнския културен институт. Новите политически реалности в страната неоправдано извеждат на преден план смисъла от съществуването на ВМРО. Затова, стремейки се да изпревари събитията, Иван Михайлов еднолично решава всички структури на Организацията в Пиринска Македония се "самообезоръжат". Но и това не помага пред новите управляващи в София. Затова през 1935 г. той и съпругата му напускат завинаги България. Първоначално се установяват в Турция, където пребивават в нелегалност близо четири години, първоначално в град Кастамону, а по-късно в Анкара и на остров Буюк Ада (Принкипо).

През 1938 г. емигрират в Полша, където живеят до около 1940-1941 година. Малко след навлизането на германските воиски в страната, те се отправят към току-що сформиралата се "Независимата Хърватска държава"(1941-45). Тук престояват близо 4 години, през които бившия ръководител на ВМРО непрестанно се интересува от ситуацията в частично освободените македонски земи. Въпреки, че до край остава верен на вековния идеал за национално обединение на България, българското пронацистко правителство по това време, оглавявано от проф. Богдан Филов не само, че не отменя издадената му десетилетие по-рано смъртна присъда, но и му дава ясно да разбере, че е нежелан в "Царство България".

В края на войната на Балканите (есента на 1944 г.), Иван Михайлов е използван от нацистките ръководители като коз за тяхния по-продължителен престой (особенно на територията на Вардарска Македония). По този повод в нацистките ръководни среди на Балканите, започва да изкристализира плана за "Независима Македония", с ръководител Иван Михайлов и останките от славната ВМРО. С такава цел е организирано и пътуването на самия Михайлов с германски самолет от Загреб до Скопие през София. Но на 6 септември 1944 г., след проведената обстойна среща със свои верни последователи в Скопие, Иван Михайлов слага край на нацистките очаквания, като заявява на свой ред:

"Часът е вече дванадесет и пет"

С новото поробване на Македония от "тайните сръби" (както сподели наскоро Филимена Марковска), Иван Михайлов окончателно се установява в едно римско предградие, откъдето в продължение на повече от 55 години пише статии за в. "Македонска трибуна" (където се подписва с псевдонима "Булгарикум") и обнародва своите спомени и мемоари. Неговата спътница в живота - Менча Кърничева, умира през 1967 година.

Иван Михайлов издъхва в ранните зори на 5 септември 1990 година. Погребан е до Менча...