| More

translator

“ОТВАРЯНЕТО НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В СЕЛО КИРЕЧКЬОЙ (СОЛУНСКО)


Спомен от Иван Апостоловски

През летото на 1874 година дойде учителят Христо Захариев, родом от Т. Пазарджик, в селото Киречкьой, наричано от народа със старото му име Варово, за да отвори тук българско училище. Веднага разбрах и одобрих родо­любивата му цел. Покани ме да работим задружно, което от сърдце приех. Не беше лесна работа да се бори човък в ония времена с гърцизма, който бе пуснал дъл­боки корени в селото, ако и то да беше обитавано от чисти българи, но за жалост поради своето невежество на­пълно беха завладени от гръцката пропаганда, та мнозина и явно се гърчееха. У нас се сложи убеждението, че требва усилено да действуваме против гръцкото духовно потисничество.

[+/-] SHOW ME ALL TEXT

Близо до самата селска църква ние наехме една стая за училище, която не побираше повече от 20—30 ученика. Спомням си, че в един неделен ден, на излизане от църква, всички богомолци назлезоха в новопровъзгласеното вече българско училище, и многото народ не можа да се побере там, та мнозина останаха на двора. Тогава учителя Христо Захариев застана пред събраното множество, каза няколко благи думи и ги помоли да подкрепят делото ни като изпращат децата си в българското училище, за­щото са българи та децата им ще се учат на разбран майчин език. Събраните единодушно поблагодариха на учителя за грижите му и обещаха подкрепата си.
Стремежът ни беше, как първом да привлечем от гръцкото училище българските деца. Понеже аз бех познат на селяните, като техен певец в църквата, съ­гласихме се., щото с агитиране от къща на къща да приберем децата. И наистина, в твърде късо време можах да събера толкова ученици, че не беше възможно да се сместят в нашата училищна стая, та се принудихме да потърсим по-голъма къща каквато и намерихме всред селото. Броят на ученицит в тогавашното гръцко училище бе доста голем -не ми е възможно сега да определя точ­ното им число. Учителите беха шестима, от които две учителки. Главният им учител се казваше Ефтимиядис и беше родом от с. Гръцко-Блаца. Той ме е учил на псалтика.
В нашето училище започвахме занятията след молитвите “Свети Боже, Отче наш” и пр. с изучаване на редни песни като:

“Я гледайте братя мили,
що се върши там на брега
при нашата превзета църква
в Цариград Фенер.
С коварство ги открадат
милите ни свети отци
и с радост ги изпращат
в черно заточение.
Богу слава, всегда даза,
нема вече гърк деспот,
тез фенерци, гладни гърци,
ги изгони вси народ” и пр.

Или :

“По южни-северни страни
и по въсточни-западни.
където и да тичам,
пак ме зове моето отечество,
като от всички най-добро,
милъя и сбичам.
На цел свет ръка давам,
на всички искам ползата
телесна и душевна,
но за отечеството си,
земя, която ме роди,
пазя любов синовна” и пр.

Цялото село гърмеше и правеше да побеснеят власи - гъркомани, което ги накара да отидат да ни клеветят пред гръцкия владика Йоаким в Солун (от после ца­риградски патриарх), че сме разбунтували целото село с отварянето на българското училище и че всички български деца са напуснали гръцкото училище та в последното не останали други освен децата на поповете, на седемте къщи власи и още децата на 30-те гъркомански къщи, когато се­лото броеше до 800 къщи.
Не след много време в село пристигнаха петнаесетина конни стражари, изпратени от пашата с поръчение да арестуват Захариева и мене, което стана веднага. Подкараха ни чак до Солун като последни разбойници. На другия ден ни извадиха пред меджлиса, в който влизаха пашата, владиката и неколко други лица членове — всички наседали на канапета в една обширна, украсена зала. Най-напред пашата почна да разпитва Христо Захариева, като му зададе въпроса, от къде е и защо е дошел тук. Той му отговори, че е дошел от Филибе-Татар Пазарджик, да учи децата на българските семейства на родния им език и че за това има ферман от нашия баща султан Абдул Азис. Така завърши Христо. Но тук пашата му каза, че требва да отиде в Филибе - Т.Пазарджик и там да учи децата на български език. След това се обърна кьм мене със същигв въпроси, на които аз му отговорих, че съм от Костур („Гйолекестре"), а от селото Вишени. „Ха, и ти ще отидеш там да учиш вашите деца на български език. Идете си и двамата" ни каза той, и тъй се свърши разпитът. На другия ден Захариев ми каза, че нема друг изход, ами ще требва да замине за Цариград при екзархията, а пък аз реших да замина пак за Киречкьой и да отворя на ново училището. Захариев ме съветваше да не отивам, защото ще си пострадам, но моето решение беше да се върна, та каквото ще да става. И наистина аз до вечерта бех в село. Без да губя време, още на другия ден отварям училището. Децата се събраха и наново започнахме молитвите и народните песни. Продължихме пак учението, което не отиде повече от десетина дни. Тази ми дързост възбуди у власите и гръкоманите голема злоба, и ето че след неколко дни дойдоха двама конника-стражари и ми съобщиха, че градоначалникът ме викал в Солун. Конвоиран по същия начин, както и първият път, пристигам там и ме завеждат право при градоначалника. Думите, с които той ме посрещна, беха: „Даскале, ние нямаме нищо против българските даскали и попове, но за жалост, вашият даваджия е “Кара-Папас” (на подигравка) — гръцкият вла­дика, и по негово разпореждане правим тези разкарвания." След това заповетта на заптието бе да ме закара в затвора. Мина се доста време така да лежа в затвора. Един съботен ден докараха в същия затвор едно момче, хлебарче на около 18 год. възраст. Седна при мене. Попитах го, за­що са го затворили, а то ми отговори, че понеже отсъствувал брат му от фурната, та не могли да опекат добре хлеба и го изкарали малко суров. Не се мина много време и брата му доведоха в затвора. Той пък мене попита, за­що съм затворен, а аз му отговорих, че съм български учител за Киречкьой и че владиката Йоаким ме преследва, ме гони та по негова заповед съм тук. Тогава той ме посъветва да напиша една анафора, — заявление до гръцкия владика с молба да ме освободи. Но тук аз не можах да се стърпя и извиках силно, че на гръцкия владика никога няма да направя поклон. В гнева си не оставих нищо свето на владиката и на гърците изобщо. Говорих тъй раз­палено, щото исках да убедя тоя млад събеседник в невинността и правото на българския учител, който учи децата да четат и пишат на разбран майчин език. Младият човек, след като аз млъкнах, ми каза, че виждал в моето лице добър патриот, но ако остана твърд на евоето, нема да бъда полезен нито на народа си, нито на. себе си, та затова тръбвало да постъпя според поговорката, „стани приятел с дявола, докато минеш моста." Този му съвет аз възприех и приготвих заявление, написано на. гръцки език, който тогава много добре владъех. Младият момък взема заявлението със себе си и, след като си отиде от затвора, занесъл го на владиката. Въпръки че много мислил владиката, като чел писмото, за да си спомни кой ще е този Иван Димитров Апостоловски, пак не мо­гло да му дойде на ум. Тогаз момъкът започнал да. обяснява : „Вулгародаскалос апо то повестохори (с. Варово). След пет дни бех повикан чрез градоначалството при владиката и, без да губя време, метнах валенцето на рамо което ми беше и постилка и завивка, гологлав и бос защото в затвора ми беха откраднали обущата и феса, които пък ми служеха за перница (възглавница), и така вървях по главната улица до митрополията. Щом съобщиха на владиката, веднага ме пуснаха при него. Първият въпрос който той ми зададе, беше: „Как си се излъгал да станеш български даскал, когато в палея Македония никога не може да има български даскал?" Отговорих му: „Млад съм, владико свети, прости ме." След този мой отговор владиката се смекчи. — „Прощавам ти, синко а сега къде мислиш да идеш?" — „В Костурско, в село Вишени. Там, в нашето село, ще учителствувам по гръцки" — отвърнах аз. — „Добре, синко, добре!" каза владиката. Помолих го да ми даде осемдневен срок да отида в с. Киречкьой да си прибера нещата и да се снабдя с пари. Целта ми беше да отида в село, да насърча хората да се хванат пак български учител и да не се боят от гръц­кия владика, защото той нищо не може да им направи, ко­гато имат пълно съгласие помежду си. И свърши се моята работа там. Заминах за Цариград и се явих в екзар­хията. Съобщиха на Негово Блаженство, и той ме прие, по­кани ме да седна. Разправих му, че аз съм Иван Апостоловски, другар на Христа Захариев, и че сега идвам от солунския затвор, че след заминаването на Захариева наново отворих българското училище в с. Киречкьой и какво съм си изпатил заради това. Негово Блаженство каза, че за мене му бил подробно писал солунският свещеник Иконом Петър Димитров, та знаел всичко. По­кани ме да остана негов гостенин в екзархията, да си почина добре. След тези благи думи на великия и приснопаметенъ български екзархъ Антимъ I, аз останах в екзархията. Хранех се със семейството на Тодор Милков. Последният беше зет на Негово Блаженство, водеше не­гова сестрина дъщеря, на име Мария.
Не зная, как да опиша благородната душа и християн­ското сърдце на Тодор Милков. Правеше ми впечатление неговото велико християнско сърдце, понеже така посрещаше той всички страдалци, бедни българи.
Гостувах цели 15 дни в екзархията и не исках да стоя повече без работа. Това ме накара да помоля г. Мил­кова да каже на Негово Блаженство, че искам да замина за Лозенград. Негово Блаженство одобри това мое желание и след три дни писа на г. Милков, като чиновник на екзархията да ми издаде тескере до Лозенград и да ми извади пътен билет. И така аз неволно станах учител в Тракия. В заключение нека ми се позволи да кажа, че съм дълбоко увърен, че ще дойде ден, когато Господ ще простре мощната си десница над злочестата ни Македония и отново ще пекне свободно македонско слънце в поробеното ни отечество.
Варна, 11. VI. 1928 год.”





Македонски преглед. Год. V, кн. 3. 1929.