| More

translator

“Антифашистката борба във Вардарска Македония (1941-1944)”

Автор: Професор д-р Добрин Мичев

“....На територията на Вардарска Македония, по-голямата част от която през април 1941 г. беше обединена с Бълга­рия, започна антифашистка борба, организирана от ко­мунистическата партия. В нея участваха комунисти, безпар­тийни и привърженици на други демократични партии и ор­ганизации. Тази борба имаше редица своеобразия - водеше се на територия, получила току-що националното си осво­бождение и обединение с помощта на Вермахта и правител­ството на Богдан Филов, както и на територия, останала под италианска и германска окупация. Тъй като Комунистически­ят интернационал иззе ръководството на антифашисткото движение от Българската работническа партия (БРП) и го пре­достави на Югославската комунистическа партия (ЮКП), то беше използвано за целите на великосръбския шовинизъм и за решаване на македонския въпрос в полза на Югославия. Така македонските българи отново изгубиха националната си свобода и бяха подложени на жестока денационализация, за да се създава политически конструираната в лабораториите ча Коминтерна „македонска нация" и „македонска държава".

Югославската и по-специално скопската историография подлага на тотална фалшификация и ограбване антифашист­ката борба в Македония, изхождайки от позициите на войнстващия македонизъм и антибългаризъм. Тя представя нацио­налното освобождение на македонските българи във Вардар­ска Македония като „окупация", а българската власт като „окупатор". Фалшифицира се етническата принадлежност на населението и то се представя като „македонско", с „маке­донско" национално съзнание. И оттук антифашистката бор­ба се характеризира като националноосвободителна. Натрапе­ния на македонските българи по време на Втората световна война югославски модел при решаване на македонския въп­рос, създаването на „федерална Македония" в рамките на федеративна Югославия се оценява като „самоопределение" на „македонския народ". В югославската и скопската историография не се пести черната боя, за да се очерни антифашис­тката борба в старите предели на България, ръководството на БРП и неговата политика по македонския въпрос. На всепоругание е подложен особено Методи Шаторов и неговите другари, които се обвиняват в най-черно предателство към „македонския народ". [1]

[+/-] SHOW ME ALL TEXT

Българската историческа наука все повече дава отпор и разобличава югославската и по-специално скопската историо­графия заради техните ненаучни оценки за характера, хода и резултатите от антифашистката борба във Вардарска Македо­ния. На ограбването на българската история се противопоста­вя документалната аргументация за българската етническа принадлежност на болшинството от славянското население, неговия неописуем ентусиазъм при посрещане на българ­ските войски през 1941 г. като освободители от сръбския гнет; истината за т.нар. „самоопределение" на „македонския народ" през 1943 г. в Яйце и през 1944 г. в манастира „Прохор Пчински", за т. нар. „македонска нация" и за взаи­моотношенията между БРП и ЮКП по македонския въпрос и въоръжената борба, както и за ролята на Коминтерна и на съветското правителство за превръщането на македонския въпрос от общобалкански във вътрешноюгославски въпрос и пр.[2] По-цялостно изследване на въоръжената борба във Вар­дарска Македония в българската историография обаче все още не е направено.


За написването на настоящата статия авторът е използ­вал българската и скопската книжнина, документални сбор­ници, документацията на бившия Централен партиен архив на БКП, както и на Архива на МВР, спомени на участници и пр. Той си поставя за задача да обхване по-цялостно и да изне­се истината за въоръжената борба във Вардарска Македония в нейната сложност и многообразие, да покаже пакостната роля на Комунистическия интернационал и на ЮКП в тази борба и негативните последици от нея върху разрешаването на македонския въпрос във вреда на българските национал­ни интереси.

* * *

След бързия разгром на кралска Югославия от Вермахта през 1941 г. ЮКП призова югославските народи на въо­ръжена борба против окупатора. Предприемат се и конкретни мерки за подготовката на населението за въоръжената борба. Поради липсата на условия за такава борба във Вардарска Македония обаче такива мерки не се предприемат. Тук насе­лението бурно изрази задоволството си от събарянето на омразния сръбски режим и обединението си с България, създаде Българските акционни комитети и с възторг посрещна българската армия.[3] Изхождайки от реалната преценка на конкретната обстановка Покрайнският комитет на ЮКП начело със своя секретар Методи Шаторов - Шарло, по своя иници­атива установи връзки с ЦК на БРП в София и постави об­ластната партийна организация под организационното и по­литическо ръководство на българската партия.[4] Той изхожда от позицията „един народ, една държава една комунисти­ческа партия"; приема установяването на българската власт не като окупационна, а като освободителна в национално отношение. В издадените позиви се апелира към население­то да поведе социално-класова борба както в другите краи­ща на страната води БРП; смята, че националноосвободител-на борба може да се води в италианската окупационна зона, където населението е не само социално-класово, но и наци­онално подтиснато.[5]


Откъснал се веднъж от ЮКП, Покрайнският комитет от­казва да приема и изпълнява директивите на нейното ръко­водство. Затова М. Шаторов не отива на Майското съвещание 1941 г. в Загреб. Това съвещание взема становище, че Маке­дония била окупирана от българската армия и „македонски­ят народ" се „отродява", т.е. денационализира от българските власти. Като задача на комунистите във Вардарска Македо­ния се вменява „да поведат народните маси в борба против насилственото присъединяване и дележа на Македония, за свободно национално определение на македонския народ, за неговата национална независимост и свобода".[6]


В писмо на М. Шаторов от април 1941 г. не се заема последователно издържано становище пс положението във Вардарска Македония. От една страна той пише, че „Македо­ния е окупирана от немските, италианските и българските войски", а от друга - смята, че „македонците не се борят са­мо затова да имат свои попове и училища, било те бъл­гарски (к. мой Д. М.), шиптарски или влашки. Македонците се борят за своята национална и политическа свобода".[7] От трета страна той апелира за борба на „македонците" с бълга­рите, хърватите, сърбите, гърците и черногорците, защото имали обща съдба.


За да демонстрира организационното си и политическо откъсване от ЮКП, Покрайнският комитет в Скопие сменя и своето име. Докато по-рано той се подписва в партийните документи „Покрайнски комитет на Комунистическата партия на Югославия за Македония", сега той излиза като „Покрайн­ски комитет на Работническата партия в Македония". По това време обаче позициите на ЦК на БРП по македонския въп­рос са твърде колебливи, противоречиви и непоследователни. Сред партийните организации и антифашистката интелигенция във Вардарска Македония се разпространява писмо на Т. Д. Павлов по македонския въпрос, изпратено до ръковод­ството на партията. В него той посочва, че БРП не трябва да се обявява против присъединяването на Вардарска Македония към България, а само да се разграничи от шумната прави­телствена пропаганда.[8] Партийното ръководство обаче не се вслушва в разумните констатации и предложения на Т. Д. Павлов и го дезавуира пред партията и Коминтерна ка­то изразител на шовинистични и „великобългарски" позиции. В писмо от май 1941 г. политическият секретар на БРП Тр. Костов се обявява против „връщането на Македония в бивша Югославия"; съгласява се, че не бива да се поставя въпросът за отделянето й от България и обособяването й в независима македонска държава. Той отново потвърждава партийната позиция, че в болшинството си населението във Вардарска Македония не било българско и затова не полу­чило своето национално освобождение. Според него, спорът „дали македонците са българи или македонски славяни... при сегашните условия е доктринерско и сектантско чешене на езиците", И без да познава конкретната обстановка във Вардарска Македония, изолиран в нелегалните софийски квартири, той твърди, че част от населението се чувствало българско, но било с „македонско" национално съзнание; не било възхитено от българската власт и пр. [9]


Силно обезпокоен от обстоятелството, че Покраинският комитет в Скопие се изплъзва от неговото ръководство и не се подчинява на неговите нареждания, през втората половина на април 1941 г. ЦК на ЮКП изпраща Мара Нацева, за да го „подпомогне" да заеме „правилна" позиция. В края на май със същата цел е изпратен и Лазар Колишев. Двамата обаче се натъкват на решителния отпор на комитета, който им зая­вява, че областната партийна организация е част от БРП и провежда нейната политическа линия; че условията във Вар­дарска Македония се различават от тези в Сърбия и другите югославски провинции. Л. Колишев информира ръководство­то на ЮКП за положението и оклевети областното партийно ръководство и по-специално неговия секретар. Изхождайки от неговия доклад ЦК на ЮКП изключва М. Шаторов от пар­тията.


На 24 юли 1941 г. политическият секретар на ЦК на ЮКП Й. Б. Тито изпраща писмо до областния комитет в Скопие, третирайки го като комитет на партията за Македо­ния. В него той характеризира дейността на М. Шаторов като антипартийна и контрареволюционна; обвинява го в национа­лизъм, в саботиране възванията и лозунгите на ЮКП, в са­моволно скъсване на връзките в ЦК и в неприятелско отно­шение към сърбите - членове на комитета (Видич и Орландич), които Шаторов отстранява след присъединяването на Вардарска Македония към България. Тито известява комитета, че поради всичко това ЦК на ЮКП е свалил Шаторов от пос­та секретар на комитета и го изключва от партията. Накрая в писмото се поставя задачата областната партийна организа­ция да поведе въоръжена борба като „веднага" пристъпи към организирането на партизански отряди, провеждането на саботажни акции и пр. Съобщава се още, че ще бъдат изп­ратени един или двама комунисти от вътрешността, за да проведат линията на ЮКП.


В началото на август 1941 г. в качеството си на пъл­номощници на ЦК на ЮКП в Скопие пристигат Драган Павлович и Лазар Колишев. Веднага са събрани членовете на областния комитет, за да бъдат запознати с писмото на Ти­то. Повечето от тях - М. Шаторов, П. Иванов и К. Стоянов, с изключение на М. Нацева, отхвърлят обвиненията на ЦК на ЮКП и отказват да приемат неговите решения. Те заявяват, че са взети на основата на лъжливите и клеветнически донесе­ния на Л. Колишев и вече се подчиняват единствено на ЦК на БРП.[10] При това положение, от името на ЦК на ЮКП Др. Павлович разтуря комитета, което изостря още повече обстановката в областната партийна организация. Затова той скоро е принуден да се оттегли в Ниш, откъдето на 28 ав­густ информира с писмо за положението във Вардарска Ма­кедония. Той съобщава, че комунистите смятат подхода на партийното ръководство към Областния комитет за „неправи­лен и фракционен".[11] Павлович изпраща Л. Колишев в Со­фия, за да запознае ЦК на БРП с положението и да уточни неговата позиция. Едновременно с това изпраща и писмо до партийните организации в областта, с което ги информира за суспендирането от него на Областния комитет, изключването на М. Шаторов от ЮКП и обвиненията на ЦК към него в „неактивност". [12]


На 17 август 1941 г. Областният комитет на БРП свик­ва конференция, на която от страна на ЦК на БРП присъства инструкторът Петър Богданов. В изказването си той посочва, че сам Г. Димитров е санкционирал присъединяването на Скопската областна партийна организация към българската партия; изказва несъгласието си с обвинението, че комунис­тите били неактивни. Богданов по-нататък съобщава, че Г. Димитров и ЦК на БРП имат пълно политическо доверие в М. Шаторов; смята критиката на ЦК на ЮКП към него за много остра и почиваща на непроверени факти. Конференци­ята решава областната организация да остане под организа­ционното и политическо ръководство на ЦК на БРП и да се запази старото ръководство. В София на срещата с Л. Коли­шев Ц. Драгойчева му предава същото становище.[13][


За клевета и фракционна дейност Областният комитет изключва Л. Колишев от партията. Поради това, че одобрява писмото на Тито, положението на М. Нацева също е неуста­новено. Затова Др. Павлович предпочита да замине отново за Ниш и там да изчака становището по събитията на ЦК на ЮКП.[14]


Разтревожен от неуспеха да наложи своята политическа линия над областния комитет, на 31 август 1941 г. ЦК на ЮКП решава да изпрати писмо до ЦК на БРП, до комунис­тите във Вардарска Македония и до генералния секретар на Коминтерна Г. Димитров в Москва;[15] да се изпрати отново др павлович и един представител на Главния щаб на парти­занските отряди в Скопие, които да занесат писмата до бъл­гарското партийно ръководство и Областния комитет, както и да се заемат на място с организирането на партизанско дви­жение в областта. [16]


На 4 септември Тито изпраща радиограма до Г. Димит­ров [17], а на 6 септември писмо до ЦК на БРП [18], както и „отк­рито писмо" до комунистите във Вардарска Македония.[19] В радиограмата се изказва несъгласие с присъединяването на Скопската областна организация към БРП. Тито информи­ра Димитров, че М. Шаторов вече е изключен от партията за­ради „национален шовинизъм" и други „грехове". В нея оба­че никъде не се сочи, че населението във Вардарска Македо­ния е „македонско", а не българско. Изтъква се само обсто­ятелството, че присъединяването към БРП „не е добро, защо­то и българската партия е слаба с акциите и връзките".


В отговор на натиска на ЮКП пред Коминтерна, Г. Ди­митров изпраща чрез ЦК на БРП писмо до ЦК на ЮКП. В него се съобщава, че по „практически съображения" Скоп­ската областна организация се връща под ръководството на ЮКП. По-нататък се препоръчва партизанското движение като основен начин на въоръжена антифашистка съпротива, както и „най-тясно сътрудничество" между БРП и ЮКП, като бъл­гарската партия „да оказва всестранна помощ" на областната организация във Вардарска Македония.[20] Предлага се още БРП и ЮКП „да заемат становище за самоопределението на македонския народ".


Така по този начин, Комунистическият интернационал за втори път след решението си през февруари 1934 г. за т.нар. „македонска нация", против волята на българското на­селение във Вардарска Македония и против историческите интереси на българската нация, предреши в полза на Югос­лавия и на ЮКП македонския въпрос. Това обективно затрудни и забави въоръжената антифашистка съпротива в Бъл­гария и на Балканите и нанесе сериозен и с тежки последи­ци ущърб на българските национални интереси. Решението е продиктувано от политическите интереси на Съветския съюз - в Югославия се започва въоръжена борба, която подпома­га тежкото положение на Червената армия; Югославия е на страната на антихитлеристката коалиция, а България - на си­лите на Оста и пр. То се използва впоследствие от ЮКП за разрешаването на македонския въпрос в полза на Югославия и фактически предопределя бъдещето на Вардарска Македо­ния: да бъде върната след края на войната в границите на югославската държава.


ЦК на БРП се ангажира пред Коминтерна за М. Шато­ров и той е спасен от издадената смъртна присъда от Тито-вия щаб. Той е изтеглен в София, където му е поверено ръ­ководството на Софийската областна организация на БРП. Го­лемият българин и патриот по-късно е натоварен да ръково­ди Трета (Пазарджишка) военно-оперативна зона и загива в навечерието на 9 септември 1944 г. при неизяснени обстоя­телства.

Методий Шаторов-"Шарло"

В писмото си до ЦК на БРП ръководството на ЮКП изнася „грешките" на М. Шаторов и мотивите за неговото из­ключване от партията. Заедно с това то се мъчи да наложи своята линия за въоръжено въстание не само във Вардарска Македония, но и в България. Накрая се предлага среща на представители на двата централни комитета, за да се догово­рят „за общи акции и борби и вдигане на въоръжено въста­ние в Македония и България"[21].

ЦК на БРП получава решението на Коминтерна относно Скопската областна партийна организация и го препраща на ЦК на ЮКП. В съпроводително писмо той изразява „безре­зервното" си съгласие с това решение; известява, че решение­то за организационното и политическо присъединяване на Скопската областна партийна организация към българската партия е било взето без „специално" информиране на ЦК на ЮКП, ръководейки се не от други, а от „практически причи­ни . Той изказва съгласие и с приписваните на М. Шаторов “грешки", като ходатайства за смекчаване на наложеното им наказание[22].

В отговора на писмото на Й. Б. Тито до ЦК на БРП ръководството изказва съгласието си с политическата линия на ЮКП и с курса на въоръжено въстание. Заедно с това обаче, то изразява своята резервираност към югославската постановка за еднаквостта на условията във Вардарска Маке­дония. И решително отхвърля като неправилна препоръката на ЮКП българската партия незабавно да издигне лозунга и да призове масите на въоръжено въстание за сваляне на прогерманската власт и за изгонване на хитлеристките нашес­твеници от страната. Това би довело, продължава партийното ръководство, само до пълния разгром на партията и не би било в състояние да окаже някаква помощ на Червената армия[23].

По-нататък в писмото си ЦК на БРП подчертава, че ус­ловията дори и във Вардарска Македония не са още назрели за въоръжено въстание, тъй като населението няма да възп­риеме подобен призив. Препоръчва се на ЦК на ЮКП да осъди „открито и недвусмислено" великосръбските шовинис­ти и тяхната денационализаторска политика и практика във Вардарска Македония, да признае на населението правото на самоопределение и да даде на Скопската областна организа­ция „автономни права" в рамките на ЮКП. Накрая се съоб­щава, че ЦК на БРП изпраща в Скопие своя представител Бо­ян Българанов за съгласуване на общата борба против фа­шизма.[24]

През първата половина на септември 1941 г. ЦК на ЮКП формира нов областен комитет, в който са включени Л. Колишев, Б. Андреев, М. Нацева и Бл. Янков. Областният комитет изпраща директива до местните комитети да започ­нат незабавно въоръжена борба „срещу окупатора". В нея се твърди, че условията за такава борба са налице, тъй като на­селението вече се било разочаровало от българската власт.[25] Посочва се, че въоръженото партизанско движение щяло да доведе до въоръжено въстание.[26]

През октомври 1941 г. ЦК на ЮКП съобщава на новия Областен комитет, че неговата най-важна задача е незабавно да се заеме с формирането на партизански отряди и Главен щаб на партизанските отряди в Македония, който да ръково­ди въоръжените акции. Съобщава се още, че изпраща Йор­дан Николов-Орце, който да бъде кооптиран в комитета.

След освобождението на Вардарска Македония и уста­новяването на българската администрация, според един док­лад на директора на полицията до министъра на вътрешните работи П. Габровски, в комунистическото движение в област­та имало „едно затишие". Първата публична изява била из­писването на лозунга „СССР" по стените на сградите на Ско­пие. Започва и усилена агитация сред тютюноработниците в Скопския тютюнев монопол за обявяване на стачка. Проведе­ни са и няколко събрания на младежи, на които се говоре­ло за „съветска Македония". В началото на юни е разпрост­ранен позив против германските и българските власти.[27]

Междувременно настъпва рязка промяна в междуна­родната обстановка. На 22 юни хитлеристка Германия напада вероломно Съветския съюз и започва германо-съветската война. Предприемат се енергични стъпки за формиране на антихитлеристката коалиция на СССР, САЩ и Англия. Тя си поставя като основна задача да разгроми блока на фашист­ките държави и да възстанови националната независимост на поробените народи.

След 22 юни 1941 г. дейността на Скопската областна партийна организация рязко се активизира. На първо време започва разпространението на позиви в подкрепа на Съвет­ския съюз и неговата Червена армия, против германските и българските власти. На населението се внушава вяра в разг­рома на Германия и победа на антихитлеристката коалиция. Разпространява се и речта на Й. В. Сталин от 2 юли на Чер­вения площад в Москва, сводки на Совинформбюро за по­ложението на фронта. В навечерието на годишнината от Илинденското въстание - 2 август, в Скопие, Битоля, Прилеп и други градове е разпространен позив, в който се сочат тра­дициите на илинденци и населението се призовава на борба в защита на Съветския съюз и неговата Червена армия про­тив хитлерофашисткия враг на македонската свобода. Прове­дени са и няколко събрания извън Скопие, на които се го­вори за саботиране на мероприятията на българската власт.

На самия 2 август комунистите в Скопие, Битоля, Прилеп и други градове правят опити за издигане на сектантски трибу­ни и за демонстрации по улиците. Полицията бързо осуетя­ва тези изолирани от населението акции и извършва първите арести. При опит да бъдат арестувани, в нелегалност излизат първите комунисти. Полицията взема превантивни мерки в цяла Вардарска Македония като арестува и интернира при­върженици на комунистическата партия.[28]

В края на август 1941 г., изпълнявайки указанията на Областния комитет на ЮКП, няколко комунисти извършват нападение на мина „Радуша", откъдето се снабдяват с взрив, капсули и малко оръжие. По-късно тези материали са раз­крити от полицията и иззети, като са извършени нови арес­ти.[29] На 15 септември друга група напада военния пост на ж.п. тунел на Бабуна планина при с. Гостиражани, Прилеп-ско. Групата е открита и при завързалата се престрелка с ох­раната ранява двама войника и се разбягва.[30] След тази ак­ция полицията предприема частична блокада на района и го претърсва. На 8 октомври при блокада в Прилеп тя се натък­ва на четирима нелегални, които оказват въоръжена съпро­тива. Арестуван е собственикът на къщата, в която са открити нелегалните и двама от тях (Аспарух Н. Корубинов и Стефан Г. Стоянов), а Трайко Божков (Тарзан) успява да избяга.[31]

На 11 срещу 12 октомври група от около 30 комунис­ти начело с Тр. Божков напада полицейския участък и затво­ра в Прилеп, за да освободи арестуваните. При завързалата се престрелка един стражар е убит, а друг ранен, но акцията завършва без успех. Полицията извършва значителни арести и след направеното дознание предава арестуваните на военно-полеви съд, който образува н.д. 132/1941 г. на Битолския военно-полеви съд. Някои от участниците в акцията като Ве­ра Ацева, Ставри Филипов и др. минават в нелегалност. На 27 октомври полицията извършва нови арести в Битоля и интернира арестуваните във вътрешността на България.

Снимка на полицейската станция в Прилеп. Под нея е чертеж, представящ нападението на партизаните

По същото време полицията успява да извърши провал в партийната организация в Охрид, където разкрива Око­лийския комитет на ЮКП начело с Петър Пирузев( Petre Piruze), Петър Хр. Серафимов, Кирил Размов и др. Някои от търсените ко­мунисти като Петър Пирузев( Петре Пирузе), Я. Сотиров минават в нелегал­ност. От арестуваните полицията узнава, че малко преди арестите в града е идвал Л. Колишев като представител на ЮКП, който упрекнал комитета в бездействие и че не про­вежда въоръжени акции. С неговата интервенция бил избран нов околийски комитет и военен комитет.[32]

На 8 ноември 1941 г. 22-ма нелегални комунисти от Прилеп нападат с. Царевик, Прилепско, където провеждат събрание на селяните, изгарят общинската архива и се снаб­дяват с храна.[33] Полицията успява бързо да влезе в дирите на групата и да залови 8 души, като 1 се самоубива. Арес­тувани са и известен брой селяни, уличени като ятаци на не­легалните.

Все по това време полицията извършва голям провал на Скопската партийна организация. При престрелката с неле­гални в града единият от тях се самоубива, но друг е зало­вен и прави разкрития. Той посочва мястото край р. Нерези, Скопска Черна гора, където се укриват 22 нелегални. Поли­цията залавя в Скопие оръжие и взрив и разгромява неле­галната печатница, в която са били печатани разпространява­ните до тогава комунистически позиви на Областния коми­тет.[34]

Два дни след създаването на първата партизанска чета край Куманово, на 12 ноември 1941 г. 14-те нелегални са разкрити край с. Беляковци, Кумановско и при завързалата се престрелка са разбити. Шестима нелегални са убити, а осем - заловени. Друга група нелегални, от 24 души, бързо се разпада. Още първата нощ половината се разбягват, оста­налите са разкрити и разбити край Козяк планина като трима са убити и 10 са заловени.[35]

Благодарение на липсата на условия за въоръжена партизанска борба и бързите и ефикасни действия на поли­цията, първите партизански групи във Вардарска Македония са разбити. Това още веднъж потвърждава правилността на оценката на положението, направена от стария Областен ко­митет начело с М. Шаторов. Линията на новия Областен ко­митет за създаването на партизански чети явно не се възприема от комунистите и останалите антифашисти. Мнозина нелегални, сблъсквайки се с органите на властта, предпочитат да се предадат, а други са убити. Самото население, току-що освободило се от сръбския национален гнет, не намира за необходимо да ги поддържа, виждайки в комунистическото движение проводник на сръбската шовинистическа идея. Всичко това кара Др. Павлович в писмо до ЦК на ЮКП да пише за „сложността на 'политическата ситуация" във Вардар­ска Македония; че трябва да се отчита „голямата омраза сре­щу Югославия" на населението; за „многобройността на българофилските елементи", т.е. че условията са „далеч по-неб­лагоприятни, отколкото в другите области".[36]

В края на октомври или началото на ноември 1941 г. ЦК на БРП отговаря на писмото на Тито от 6 септември с.г. В него отново се одобрява линията на югославската партия за въоръжена борба, но се отхвърля становището за еднак­вост на обстановката в Югославия и България; изказва се съмнение в идентифицирането на положението в Сърбия, Босна и Черна гора с това във Вардарска Македония.[37] „Раз­бира се, пише ЦК на БРП, положението постоянно се проме­ня и то ще създаде по-благоприятни условия за развитието на антифашистката борба. Но и сега в България и Македония няма равни условия за въоръжено въстание."[38] И ЦК на БРП предлага да се дадат в рамките на ЮКП автономни права на Скопската областна организация, тъй като така тя би работи­ла по-добре в тесен контакт с БРП и ЮКП.

На 6 септември 1941 г. полицията арестува Л. Колишев и други дейци на Охридската партийна организация - общо 15 души. Те са предадени на Битолския военно-полеви съд и осъдени по н.о.х.д. 133/1941 г. Издадени са няколко смъртни присъди, включително на Л. Колишев, която впос­ледствие е заменена с „до живот".[39] Сега начело на Областтния комитет застава Бане Андреев, който възобновява връз­ките на комитета с ЦК на БРП. По това време в Скопие е и Б. Българанов - Сергей като представител на българската партия.[40] Областният комитет и комунистите по места дават решителен отпор на ЮКП и настояват за автономия на об­ластната организация. Затова пълномощникът на ЦК на ЮКП се съгласява документите на Областния комитет да се под­писват така, че да не личи неговата зависимост от ЮКП. Из­дадените по това време позиви се подписват с „група маке­донци" и „честни македонци".[41] Междувременно сътрудни­чеството с БРП се задълбочава и Областният комитет започ­ва явно да пренебрегва югославската партия. В неговите ло­зунги започва да се издига лозунгът „свободна Македония", т.е. Македония извън Югославия. Издига се и лозунгът „До­лу фашисткото правителство на цар Борис и Филов", без да се говори за „национално освобождение". Това показва, че Областният комитет начело с Б. Андреев застава на българ­ски национални позиции. В писмо от 9 август 1942 г. до ЦК на ЮКП Мирчо Ацев - член на ЦК на ЮКП и отговарящ за Македония съобщава, че Областният комитет начело с Б. Андреев върви по пътя на М. Шаторов; констатира, че „ма­кедонският народ вярва в освободителната мисия на Бълга­рия"; „македонският народ вярва в българската власт"; че „македонците не искат да се борят против българските вой­ници" и пр. Пробългарското поведение на Областния комитет пре­дизвиква остра реакция на ЦК на ЮКП и на сърбомански настроените комунисти в Скопие и други градове. Както в комитета, така и в партийните организации по места започва остра фракционна борба за изместване привържениците на Б. Андреев и за отхвърляне на тяхната политическа линия. Просръбски ориентираните дейци зад гърба на Областния комитет създават Временен областен комитет начело с Цвятко Узунов.[42] През август 1942 г. в помощ на този комитет е изпратен инструкторът на ЦК на JKП Добривое Радославлевич. През първата половина на септември с.г. той съставя нов комитет в състав: Кузман Йосифов Цветанов-“Питу” (Pitu), Борис Темелков (Боро Темелковски-Boro Temelkovski),

Кузман Йосифов(ски)-"Питу"

Мара Нацева (Mara Naceva) и Страхил Пинджуров (“Страшо Пинджур”-Strasho Pindzur).[43] Радославлевич ин­формира ЦК на ЮКП, че областната партийна организация била „отслабена", липсвали кадри и е необходимо да бъдат изпратени хора - македонски комунисти, които работят в други краища на Югославия, т.е. да бъдат изпратени просръбски ориентирани комунисти. [44]

И сега обаче трудностите около името на Скопската областна организация остават. Областният комитет се под­писва „ПК на Комунистическата партия на Македония" без разрешението на ЦК на ЮКП. Д. Радославлевич докладва, че изявите на партийната организация като част от ЮКП затруд­няват антифашистката борба; че „огромната маса честни ма­кедонци" се „плашат от онази Югославия" и се боят, тя да не се възстанови. Затова с промяната на името югославските комунисти ще имат единствената възможност „да бъдат единствените ръководители на македонския народ в неговата националноосвободителна борба". Смята това име на об­ластната организация вече за необходимо, тъй като щели да се парират опитите на ВМРО да се бори за „автономна Ма­кедония".[45] 

Радославлевич изказва опасения по въпроса как­ва позиция ще заеме ЦК на ЮКП. И продължава, че с включването на „ЮКП" се отблъскват масите от платформата за единен македонски народоосвободителен фронт и се съз­дава впечатление в тях, че „ние предварително свързваме съдбата на македонския народ за Югославия, а не той сам да се определи. Македонският народ невероятно много се плаши от връщането на Югославия (освен една малка част от Азот, Порече, Скопска Черна гора) и идването на англича­ните, а може да се каже, че единодушно симпатизира на СССР, а сега вече мрази и великобългарските хегемонисти."[46]

През пролетта на 1942 г. Областният комитет начело с Б. Андреев успя да активизира антифашисткото движение, въпреки нанесените му от полицията тежки удари. Бяха раз­пространени позивите „Македонският народ няма да се бие за Хитлер", „Братя македонци", „По пътя на избавлението", „Тютюнопроизводители" и „Илинден и днешната борба на македонския народ".[46] Комитетът успя да формира няколко партизански чети - Велешка от 60-70 души, Скопската от около 20 души, Крушевска от около 30-40 души, Битолска от около 30-40 души. Или общо пет чети с около 200 чет­ници.[47] Прилепската чета носеше името на Пере Тошев, Битолската на Дамян Груев, Велешката на Димитър Влахов, а Крушевската на Питу Гули. Четите действат главно в района на Скопска Черна гора и Азот, където населението е в ос­новната си част сърбоманско. Те се ръководят от военен щаб в Скопие. Извършват политически и снабдителни акции по селата. За тяхното подпомагане се създават т.нар. акционни отбори (комитети). Последните се опитват да изземат в свои ръце изпълнителната власт по селата - разрешаване на спорове между селяните, събиране на храна и оръжие, да извършват разузнаване и пр. Комитетите се назначават от ръководствата на партизанските чети, т.е. не са изборни де­мократични органи и не изразяват волята на болшинството от селяните. Подобни комитети са изградени в редица села в Азот - с. Габровник, Мокрене, Степанци, Ореховец, Витанци, Войници и др. във Велешка околия.[48] През есента на 1942 г. полицията извършва масови арести по селата като предава на военно-полеви съд и интернира голям брой селяни, чле­нове на акционните комитети и по този начин сериозно раз­строи тила на партизанските чети.

През 1942 г. четите провеждат акции в селата Прибилци, Смилево, манастира „Св. Спас", Плетвар, Кожани, Лагово, Алданци, Смилевци и др. Общо в Скопска област са прове­дени около 80 въоръжени акции. Полицията, войската и кон-трачетите, съставени от илинденци и участници в македонското опълчение [50], предприемат бързи и ефикасни мерки за разгромяването на четите. Една значителна част - около 70 партизани са убити, около 60 са заловени или се предават.[51] Останалите успяват да се спасят в Западна Македония, къде­то се установяват необезпокоявани от италианските власти да зимуват.[52]

По същото време полицията и контрачетите успяват да разгромят в Куманово сръбската четническа организация на Коста Пекянец и нейните въоръжени групи, както и четите на Дража Михайлович. Според полицията, те представлявали „една сериозна опасност за сигурността и спокойствието в Македония".[53] Извършени са и значителни арести по селата, като по този начин е разгромена и тяхната яташка мрежа.При блокада и обиск на полицията във Велес през де­кември 1942 г. е открито скривалище, в което са заловени Мирчо Ацев и Страхил Арсов Пинджуров. Вторият прави пъл­ни признания за дейността на Скопската областна организа­ция; че е военен ръководител и военен секретар и на парти­занските чети. Отведен, за да покаже мястото на укрито оръ­жие, той успява да избяга. Членът на ОК Мирчо Ацев пред­почита да се хвърли през прозорците на областното поли­цейско управление.

Страхил Арсов Пинджуров-"Страшо Пинджур"

Полицията устройва масови претърсвания по градове и села и нанася тежък удар на партизанското движение. Властите обявяват и амнистия, в резултат на която се предават десетки партизани, които са интернирани впо­следствие, а тези, които имат смъртни присъди, са заменени с доживотен затвор и пратени в затвора.[54] 

В доклад от 29 януари 1943 г. до министъра на вътрешните работи, ди­ректорът на полицията отбелязва, че ЮКП във Вардарска Ма­кедония е силно разстроена, а военната и въоръжената й ор­ганизация „е почти унищожена и се намира пред ликвидира­не".[55] 

Като една от причините за това се отчита не само ак­тивността на полицията, използването на секретни сътрудници сред самото комунистическо движение и на контрачетите, но и на самото население, което „започна живо да сътруд­ничи за изтребление на четите".[56] 

Тези резултати показват, че лозунгът на ЦК на ЮКП за въоръжена борба във Вардарска Македония на антибългарска основа още не е станал попу­лярен и не се възприема от всички комунисти и останалите демократи и антифашисти. Въпреки всички усилия, до края на 1942 г. комунистическата партия не може да организира що-годе значително и ефективно партизанско движение. Съз­дадените групи и чети се формират главно от комунисти-сърбомани и действат в сърбоманските райони. Освен това в четите силно е застъпен сръбският елемент и те са подпо­магани от чисто сръбски чети. Повечето от ръководните длъжности се заемат от сърби и черногорци. Затова и ръко­водната идея на антифашистката съпротива беше под форма­та на борба за независимостта на Македония и омраза про­тив всичко българско.[57]

Въпреки подчертаните антисръбски настроения сред ко­мунистите и останалите антифашистки и демократично наст­роени среди във Вардарска Македония и въпреки неучастие­то на техни представители в първото заседание на Антифа­шисткото вече на народите за освобождението на Югославия (АВНОЮ), състояло се на 27 ноември 1942 г. в град. Бихач, то решава бъдеща Югославия да бъде изградена на федера­тивни начала, включваща всички бивши области, в това число и Вардарска Македония. По този начин грубо е пренебрегнат принципът на правото на народите в Югославия свободно да се самоопределят. Зад гърба на македонските българи се подготвя заговор на сърбокомунистическите шовинисти за връщането им отново в границите на Югославия и да се сложи кръст на тяхното национално освобождение. Този акт не е съгласуван с останалите български комунистически партии и по-специално с БРП, която в преписката си с ЮКП настоява да се даде правото на самоопределение на населе­ние във Вардарска Македония. Така зад гърба на македон­ските българи се подготвя коварен заговор на сърбокомунистическите шовинисти за връщането им отново в граници­те на Югославия. Този акт демонстрира стремежа на югослав­ското ръководство да предреши в своя полза македонския въпрос и да постави демократичните и антифашистки сили в балканските страни пред „свършени факти". Затова решението в Бихач е посрещнато с явно неодобрение и предизвиква се­риозни разногласия сред тях и особено във Вардарска Маке­дония. Затова по този повод Й. Б. Тито е принуден на 16 януари 1943 г. да се обърне с писмо до Областния ко­митет. В него той обвинява комунистите в „недостатъчна последователност, в колебание", както и в „неизживяни автономистки тенденции" и пр.58 Той им препоръчва да прочетат неговата статия във в. „Прслетар", в която се твърди, че ре­жимът в нова Югославия нямало да бъде като този в крал­ска Югославия, както тенденциозно твърдели някои комунис­ти във Вардарска Македония. Поставянето на въпроса за „ав­тономия" или за „специфичните македонски условия" било против политиката на ЮКП. Според Тито, исканата промяна на Скопската областна организация нямало нищо да проме­ни; означавало само „опортюнистическа отстъпка на врагове­те или бъдещите угнетители на македонския народ..."[59]

За да наложи на Областния комитет своята полити­ческа линия за бъдещето на Македония, през втората поло­вина на февруари 1943 г. ЦК на ЮКП изпраща с неограни­чени пълномощия, в качеството му на свой делегат и на де­легат на Върховния щаб на народоосвободителните войски (НОВ) и на движението на освобождението на Югославия, черногореца и големия българомразец Светозар Вукманович-Темпо. Той е инструктиран лично от Тито да предприеме всички мерки, за да утвърди виждането на ЮКП по маке­донския въпрос и да се изкорени сепаратизма на скопските комунисти. Той има за задача да укрепи позициите на просръбски настроените членове на Областния комитет и да ут­върди пълната зависимост на областната организация от ЮКП. С подобна цел през януари 1943 г. е сформиран Гла­вен щаб на народоосвободителното движение на Македония, пряко подчинен на Титовия щаб.[60]

Още с идването си във Вардарска Македония Св. Вукманович се огражда с просръбски ориентирани дейци, от които се осведомява за положението. На 28 февруари той изпраща писмо до партийните организации, в което пише за редица техни „слабости". Той обвинява М. Шаторов и остана­лите членове на Областния комитет във фракционните бор­би, които продължавали да разяждат организациите.[61] Съоб­щава, че ЦК на ЮКП решил да даде автономия на областна­та партийна организация като се формира Македонска кому­нистическата партия (МКП) в състава на ЮКП. Накрая призо­вава всички комунисти да се сплотят около новото ръковод­ство на МКП.[62]

Светозар Вукманович-"Темпо"

Въпреки че Св. Вукманович и ЦК на МКП не признават „специфичните условия" във Вардарска Македония, те прие­мат като своя база Западна Македония, окупирана от итали­анците. Тук в Тетово на 19-20 март 1943 г. се провежда първото заседание на Централния комитет. На него присъст­ват само Темпо и членовете на ЦК, които в момента се на­мират в Западна Македония. Решава се Вардарска Македония да се раздели на 5 военнооперативни области, които се пок­риват със създадените военноадминистративни зони. Но и сега комунистите не възприемат наложената им най-безцеремонно политическа линия на ЮКП - Македония в границите на Югославия. Затова на 2 август с.г. се свиква т.нар. Преспанско съвещание, на което присъства и Д. Радославлевич. Тук се подготвя позив, в който обаче не се прокарва линията за оставането на Вардарска Македония към бъдеща Югосла­вия.[63] Сам Д. Радославлевич не е убеден в позицията на ЦК на ЮКП, затова Темпо трябвало „особено дълго" да го убеждава.

В края на краищата Св. Вукманович успява да наложи на ЦК на МКП становището на ЦК на ЮКП за освобождени­ето и обединението на Македония в „братската общност на всички югославски народи", в която ще бъде отворена вратата и за братския български народ.64 Това допълнение показ­ва, че Темпо и просръбски ориентираните членове на ЦК на МКП са принудени да се съобразят още с обстоятелството, че македонските българи се чувстват тясно свързани с бъл­гарския народ и не възприемат лозунги, отделящи ги от не­го; че българското национално съзнание във Вардарска Ма­кедония е силно, въпреки че комунистическите функционери не говореха за наличието на българи, а само за „българофили".

В същото време Св. Вукманович настоява за създава­нето на Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), което да приеме решение за включ­ването на Македония в югославската държава. Той настоява още Главният щаб за Македония да излезе в най-скоро вре­ме с официален документ пред ЦК на ЮКП, в който да из­рази „волята на македонския народ" да остане в бъдеща Югославия, т.е. да изрази своето верноподаничество пред ЦК на ЮКП и Главния щаб на Тито.

С такава политическа постановка не се съгласява Акционният комитет на народоосвободителния фронт, създаден през лятото на 1943 г. Опитът на К. Йосифов да повлияе в просръбски дух на комитета не дава положителни резултати. Той държи за цялостното решаване на македонския въпрос и отхвърля решително правото на Главния щаб да излиза с политически документи определящи бъдещето на Македония. Затова той издига своя призив, в който не издига лозунга за оставането на Македония в бъдеща Югославия.[65] Виждайки отпора, който среща великосръбската теза на ЦК на ЮКП, Темпо дава нареждане Главният щаб да излезе със специа­лен манифест, в който да определи съдбата на Македония в проектираната югославска общност. Манифестът е публику­ван през октомври 1943 г. и в него се застъпва югославско­то решение на македонския въпрос.66 ЦК на МКП и местни­те партийни организации обаче, се натъкват на широкото не­одобрение на манифеста от всички политически групировки и организации, включени в антифашистката борба. Между тях са и старите илинденци, прогресивни младежи и хора от Акционния комитет в Скопие, сред които е и днешният председател на Република Македония Кирил Григоров, преименувал се по-късно в Киро Глигоров.

На 29 ноември 1943 г. в гр. Яйце се провежда Второто заседание на АВНОЮ. Въпреки че на него не присъстват де­легати от Вардарска Македония, тя е определена като една от шестте федеративни единици на бъдеща Федеративна Народ­на Република Югославия (ФНРЮ). Нещо повече, тук се прави опит да се предреши въпросът не само за Вардарска Маке­дония, но и за останалите части на Македония и да се пре­върне македонският въпрос от общобалкански в чисто вът­решен югославски въпрос. Без да съгласува мнението на БРП, ГКП, и на Съветския съюз и като нарушава предвари­телното споразумение, македонският въпрос и другите тери­ториални въпроси да се обсъждат и решават след края на войната, ЮКП включва тенденциозно в състава на Президиу­ма на АВНОЮ представители не само на Вардарска, но и на Пиринска и Беломорска Македония. И макар в Пиринска и Беломорска Македония да има широка антифашистка въоръ­жена борба, ЮКП не поканва техни представители, а предпо­чита символично „участие" на емигранти в Москва и членове на БРП като Вл. Поптомов и Д. Влахов, без дори те да са уведомени за това. При това както подготовката, така и ре­шението в Яйце се пазят в пълна тайна от БРП, ГКП и Съ­ветския съюз.[67] И този път решенията са взети, без на засе­данията да присъстват представители от трите части на Маке­дония. В същото време - 28 ноември/1 декември 1943 г. конференцията на „тримата големи" в Техеран (Сталин, Чърчил и Рузвелт) признава официално партизанското движение в Югославия като военна сила и решава да му окаже мате­риална и морална помощ. Това обстоятелство кара Антифа­шисткият комитет в Скопие да капитулира пред силния прос­ръбски натиск на ЦК на МКП и да се откаже от своето ста­новище относно бъдещето на Вардарска Македония и да приеме линията на ЮКП.

През ноември-декември 1943 г. Националният комитет на Отечествения фронт и ръководството на БРП се заемат с подготовката на документ за своето становище по македон­ския въпрос. Без да е известен за решението на Второто за­седание на АВНОЮ в Яйце, в своята декларация НК на ОФ изтъква, че „Македония е ябълката на раздора за балкански­те народи" като за нея те „проляха реки от кръв." И по-нататък тък: „Пред Македония смирено и благоговейно се прекланя всеки българин. Тя е люлката на Българското възраждане и нейната стара и най-нова история е изпълнена с делата на равноапостолите Кирил и Методий, с вдъхновението и твор­чеството на редица културни и църковни първенци." След като се проследява историческото развитие на Македония се изтъква, че „съдбата на поробена Македония бе винаги близка до сърцето на българския народ и той даде скъпа дан за нейното освобождение". НК на ОФ осъжда политика­та на българското правителство, което вмъкна България на страната на хитлеристка Германия и улесни нейната агресия на Балканите.

За да се сложи край на тази „Голгота на балканските народи", Националният комитет предлага следното решение: „За да се избегнат каквито и да е нови исторически грешки и за да се даде едно твърдо успокоение за Македония, Оте­чественият фронт издига лозунга „Македония за ма­кедонците!" С този лозунг ще се тури край на съперни­чеството между балканските държави. Никакви видоизмене­ния на сегашната разпокъсаност на Македония, нито пък ця­лостно приобщаване към която и да било балканска държа­ва. Единственото спасително решение е цялостна, сво­бодна и независима Македония. Само така ще престане да бъде ябълката на раздора и ще се превърне в здрава съединителна брънка между балканските народи." НК на ОФ вижда в Съветския съюз и „силите на демокрацията" гаранти за създаването на свободна и независима Македо­ния.[68] При това той държеше на свободното самоопределе­ние на населението.

Декларацията на НК на ОФ предизвиква остра реакция от страна на ЦК на ЮКП. На 24 май 1944 г. Тито изпраща радиограма до Г. Димитров в Москва, в която се оплаква от БРП. В нея той сочи, че политическата линия на декларацията е „противна" на решенията в Яйце за федерална Македония, тъй като в нея се издигал лозунгът за „свободна и незави­сима Македония".[69] В радиограмата по-нататък се настоява Димитров да внуши на ЦК на БРП да се съобразява със „свършените факти", т.е. с решенията на АВНОЮ в Яйце.

Декларацията на НК на ОФ е предмет на обсъждане и е заклеймена и от съвещанието на ЦК на МКП и НОВ на Македония. То отново осъжда политиката на Шарло като „шовинистична", „реакционна" и „контрареволюционна". Всъщ­ност съвещанието по-скоро осъжда лозунга за независима Македония, издигнат от ВМРО, а не от НК на Отечествения фронт.[70]

Малко преди да получи радиограмата на Тито, на 4 януари 1944 г. Г. Димитров по своя инициатива изпраща радиограма до ЦК на БРП. В нея той излага своите виждания за разрешаването на македонския въпрос като препоръчва на партийното ръководство голяма тактичност з отношенията му с ЦК на ЮКП. Той посочва, че „въпросът за Македония ще бъде решен в зависимост от това как ще завърши войната"; че в този момент не може да се издига лозунгът за сво­бодна и независима Македония. „Антифашисткото вече се явява голяма крачка напред - пише Г. Димитров. - Трябва да се установи дружба между демократична България и де­мократична Югославия. Да се работи за разширяването на та­зи дружба и създаването на съюз между независима Бълга­рия и независима Югославия. При наличието на дружба меж­ду България и Югославия може да се реши националният въпрос с посредничеството на Съветския съюз."[71] Признание по това време за решението на македонския въпрос в рам­ките на федеративна Югославия прави и Задграничното бюро (ЗБ) на ЦК на БРП в Москва, което на своето заседание през януари 1944 г. обсъжда македонския въпрос.

Развитието на военните действия на Източния фронт и особено разгромът на хитлеристките армии при Сталинград в началото на 1943 г. коренно изменят хода на германо-съ-ветската война, поставят началото на разгрома на Германия. Това дава силно отражение върху международната обстанов­ка и особено върху развитието на антифашисткото движение в Европа, включително на Балканите и във Вардарска Маке­дония. Още в началото на 1943 г. МКП предприема силна агитация, за да активизира и масовизира антифашистката съпротива. През май в първа оперативна зона (Тетовско-Гостиварско, Мавровско, Кичевско и Дебърско), след разбиването на Гостиварско-мавровския партизански отряд на 26 април при с. Ново село, е формиран Кичевско-Мавровският парти­зански отряд. В него са включени партизани от Крушевския отряд от 1942 г., партизани от разбития Гостиварско-Мавровски отряд, както и партизани от Мавровско, Кичевско и Дебърско. В средата на юни е формиран малък албански отряд под името „Втори Кичевско-Мавровски отряд".Във втора оперативна зона (Пелагония, Преспа, и Охридско-Стружкия край) в средата на март се обединяват отря­дите „Я. Сандански" и „Д. Груев". През май от него се фор­мират „Д. Груев" и отрядът „Г. Делчев".

Отряд "Даме Груев"

Отряд "Гоце Делчев"

В района на Азот, в Прилепско продължават да действат остатъците от отряда „Д. Влахов".В трета оперативна зона (Велешко, Тиквешко, Гевгелийско и Мориовско) на 17 май са формирани отрядите „С. Михайлов" и „Д. Даскалов". А в четвърта зона (Източна Македония) е формиран Брегалнишкият отряд, който наскоро обаче е разбит при Виница. В пета оперативна зона (Скопско, Кумановско и Кривопаланско) в сътрудничество с втори южноморавски сръбски отряд, на 2 август е образуван Кумановският отряд на планината Козяк. Шарпланинският отряд прераства в Македоно-Косовски отряд, към който се присъе­динява и Скопският отряд. Общо на територията на Вардарска Македония има 8 отряда и няколко малки партизански гру­пи. Поради бързите и енергични мерки на войската и поли­цията, отрядът „Д. Даскалов" и Шарпланинският отряд наско­ро са разбити, както и щабът на македоно-косовският парти­зански отряд.[72]

На 16 декември 1943 г. партизаните нападат погранич­ния подучастък в с. Конско, Гевгелийско. Към тях се присъ­единяват 60 войници, начело с поручик Дичо Петров. Така се полагат основите на партизанския отряд „Хр. Ботев".[73]

През 1943 г. партизанските отряди продължават да провеждат политически и снабдителни акции, създават сел­ски отбори като непрекъснато водят сражения с преследва­щата ги войска и полиция. Затова те действат в Западна Ма­кедония и в крайграничната зона, където при трудни ситуа­ции бързат да се прехвърлят, за да избегнат преследването и унищожаването. Въпреки че по брой партизанските отряди нарастват в сравнение с 1942 г. и се прегрупират в т.нар. „партизанска войска" и сега партизанското движение не може да стане масово и да завоюва особени тактически и полити­чески успехи. Затова МКП обръща повече внимание на ре­шаването на политическите въпроси, отколкото на провеждането на бойни акции от страна на отрядите.[74] Така през вто­рата половина на годината (на 2 август) в с. Отешово, Преспанско, както посочихме, се провежда заседание на ЦК на МКП.

Поради големите загуби, които търпят партизанските отряди в сраженията с полицията и войската, се взема реше­ние те да се съсредоточат главно в Западна Македония. Тук след капитулацията на Италия се бе създало пълно безвластие и тук партизаните можеха да се чувстват по-сигурни. Реши се още да се засили формирането на народоосвободи-телни отбори по селата като органи на новата антифашистка власт, както и да започне подготовката за формиране на АСНОМ. Вземат се и решения за укрепването на Главния щаб и превръщането му във военно-политическо тяло на антифа­шисткото движение във Вардарска Македония.

В края на 1943 г и началото на 1944 г. обстановката по фронтовете на Втората световна война бързо се изменя в полза на антифашистката коалиция. Нейните армии печелят успехи в Северна Африка и дебаркират на остров Сицилия и в Южна Италия. Капитулацията на Италия създава благопри­ятни условия за развитието на партизанското движение в Югославия и Албания. Германското главно командване за­почва да обръща все по-голямо внимание на Балканите и фронтът в Югославия придобива все по-толямо значение. Очакваната инвазия на съюзническите армии на Балканите и настъплението на Червената армия в Долнодунавския басейн кара германското върховно командване да взема изключи­телни мерки през зимата на 1943-1944 г. против партизан­ското движение.

През февруари 1944 г. ГЩ на партизанското движение във Вардарска Македония решава да пренесе дейността на партизанските отряди от планината Кожух в Централна и Из­точна Македония. Тук са съсредоточени първи и втори македоно-косовски отряди, наречени вече „бригади", състоящи се главно от сърби и черногорци. С този поход се цели да се разшири партизанското движение като се формират нови партизански отряди и да се завоюва „свободна територия" за въоръжената борба. Първа македоно-косовска бригада дости­га до Азот и с. Богомила, където е открита и обкръжена от армията, полицията и контрачети. В завързалите се непрекъс­нати сражения, „бригадата" е напълно разбита като само от­делни малки групи партизани успяват да се завърнат и спа­сят на територията на Западна Македония. Същата участ пос­тига и втора македоно-косовска бригада. Една трета група партизани с Главния щаб е разбита на р. Брегалница[75]. Тези действия на партизанските отряди невярно се преценяват от скопската историография като „въоръжено въстание". Според полицейски сведения по време на сраженията са убити око­ло 1 500 партизани и още толкова са ранени. Други са пле­нени и умират от студ и глад.[76]

Заедно с дейността на партизанските отряди през про­летта и лятото на 1944 г. се предприемат стъпки за създа­ване на АСНОМ. Сформираният през есента на 1943 г. Ини­циативен комитет изпраща на 14 март 1944 г. писмо, в кое­то предлага да се проведе конференция, за да се „изберат" градски, селски и общински комитети като органи на новата власт. Пред тях се поставя задачата да заработят с още по-голяма енергия за масовизиране на партизанското движение, както и да изберат свои делегати за първите заседания на АСНОМ.

В първите месеци на 1944 г. ЦК на ЮКП засилва на­тиска си върху ръководството на БРП и по-специално върху Г. Димитров, както и върху съветското партийно и държавно ръководство, за да приемат югославското решение на маке­донския въпрос. В писмо от 1 юли до Г. Димитров, Тито го информира подробно за развитието на антифашистката борба в Югославия. И не пропуска да обърне внимание върху „грешките" на „българските приятели", т.е. на ЦК на БРП, кои­то били причината така „късно" да се развие партизанското движение в България и Вардарска Македония.[77] По същото време Тито пише писмо и до Й. В. Сталин. В него той остро реагира против декларацията не НК на Оте­чествения фронт и се впуска да обосновава решаването на македонския въпрос в рамките на федеративна Югославия. В него няма и помен от исторически, народностни, езикови и пр. аргументи, както и свободната изява на волята на трите части на населението на Македония, а се привеждат единст­вено само политически съображения. Преди всичко той се опитва да постави Сталин в неудобно положение и да му отнеме всяка възможност евентуално да подкрепи българ­ското становище по македонския въпрос. „Присъединяването на Македония към България без съдействието на Съветския съюз не може да стане - пише Й. Б. Тито. - Само съдейст­вието и помощта на Съветския съюз може да направи обе­динението на Македония и България." И продължава: „Югос­лавските народи биха посрещнали неприязнено такова при­съединяване".

Маршал Тито

Като се позовава на тригодишната борба на Югославия на страната на Съветския съюз, той предрича, че „присъединяването на Македония към България в такива ус­ловия би било пълен крах на политиката на ЮКП" и то щя­ло да бъде използвано от емигрантското кралско правителс­тво и великосръбските елементи и в такъв случай „би било неизвестно какво ще стане с хърватите". В заключение на писмото си Тито твърди, че не България, а Югославия била опората на СССР на Балканите. Той допуска, че България „може да бъде съветска по-рано от всички", но даже в такъв случай „тя не може да играе онази роля за СССР, каквато може да играе Югославия". Според него „Югославия е про­дължение на съветското влияние върху цяла Европа, но не чрез съветската система, а чрез демократическата".[78] Своите претенции за разрешаване на македонския въпрос в полза на Югославия Й. Б. Тито обосновава с аргумента, че „ЮКП инак ще загуби влиянието си в Югославия и тя ще попадне под английско влияние. За англичаните би било изгодно, ако Македония бъде дадена на България - тогава Югославия би попаднала под тяхно влияние".

В писмото си по-нататък Тито чертае перспективата България също да влезе в бъдещата югославска федерация като „седма" република. „Нужно е - пише той - силна югос­лавска федерация, която би отворила вратите си и за влиза­нето в нея на българския народ."[79]

Всички тези съображения, развити още в хода на войната, по време, когато по-важно от всичко е по-скорошния победен край на военните действия на антихитлеристката коалиция, когато вече на преден план се поставят въпросите на следвоенното устройство на Европа, безспорно натежават за схващанията и решенията на ЮКП по македонския въпрос.
Все по това време Тито изпраща в Москва Милован Джилас, който от своя страна предприема редица енергични стъпки пред съветското ръководство и Г. Димитров, за да подкрепят югославското решение на македонския въпрос.[80]

В един разговор с Й. В. Сталин относно включването на Вл. Поптомов и Д. Влахов в състава на Президиума на АВНОЮ Г. Димитров го информира, че Тито не го е уведо­мил за това предварително, както и ЦК на БРП и е направил това на „своя глава".[81]

От своя страна Г. Димитров в писмо до Тито му обръ­ща внимание върху недопустимостта двама членове на БРП, без тяхно съгласие и без съгласието на ЦК на БРП, да бъ­дат включени в състава на Президиума на АВНОЮ. Той пре­поръчва „незабелязано, безшумно да се анулира тази неу­дачна стъпка". В отговора си Тито се опитва да омаловажи значението на този факт като „случаен пропуск". Заедно с това обещава да вземе мерки той да бъде поправен.[82]

В друго писмо до Й. Б. Тито Г. Димитров отново зася­га македонския въпрос. Той изказва становището, че в „днешната ситуация" е „недопустимо" комунистите да спорят за граници и по териториалните въпроси на своите страни. Според него най-желателната ориентация за Балканите би била „създаването на равноправни начала на федерация на южните славяни, състояща се от българи, сърби, хървати, словенци, черногорци и македонци". В нея Македония би могла да получи „своята национална свобода и държавност и да престане да бъде ябълката на раздора на балканските народи". Но, допълва той, да се говори за това днес, е неу­местно и „дори вредно".[83]

Същите мисли той развива и в писмо до Сталин от 16 април 1944 г. Заедно с това отбе­лязва, че Тито не се е съобразил с неговите възражения и препоръки относно Поптомов и Влахов.[84]
Няколко дни след като изпраща това писмо Г. Димит­ров е информиран от Д. 3. Мануилски по повдигнатите въп­роси. Според Мануилски Тито бил опълномощен от съвет­ското ръководство да разреши въпроса за Поптомов и Вла­хов „както намери за добре", а по македонския въпрос пред­стояло той да бъде обсъден в Политбюро на ЦК на ВКП (б) като „при неговото решаване след войната нашето отно­шение към Югославия ще бъде най-благоп­риятно (к.м., Д. М.).[85]
Като се съобразява с така определеното становище на съветското ръководство по македонския въпрос и с югослав­ския подход за неговото решаване, на 26 юли 1944 г. Г. Ди­митров изпраща радиограма до Тито. В нея той му съобща­ва, че вече е дал „указания" на ЦК на БРП да се обяви про­тив „германо-българската окупация" в Македония; да под­държа с всички сили македонската политика на нова феде­ративна Югославия, която дава „равноправие" на македонците; да избягва всякакви спорове по териториални въпроси и бъ­дещите граници между балканските държави. Той посочва, че „не може и дума да става югославска Македония да се от­неме от Югославия след огромните жертви, които югослав­ските народи понесоха и още понасят във войната срещу об­щия враг... Правилното решение на териториалните въпроси на Балканите след войната е възможно само на основата на общата борба на народите на Югославия, България и Гърция с македонците, на основата на братско сътрудничество меж­ду тези народи и преди всичко на основата на най-тясна дружба между нова България и нова демократична Югосла­вия като славянски държави с помощта на великия Съветски съюз."86 Въпреки съществената отстъпка, която Г. Димитров и БРП правят по македонския въпрос, в радиограмата си до Тито Димитров изключва Пиринска Македония от „обединена Македония" в рамките на Югославия.За да реши окончателно в своя полза македонския въпрос и спора с БРП, ЮКП свиква на 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински", Кумановско, Първото заседание на АСНОМ.

Манастирът "Свети Прохор Пчински" (Кумановско) преди 50 години

На това заседание Вардарска Македония е опре­делена като федерална единица в рамките на бъдеща феде­ративна Югославия. АСНОМ е превърнат в законодателно и представително тяло. По този начин окончателно е наложена югославската линия относно бъдещето на Вардарска Македо­ния, населена в болшинството си с българи; тя да бъде вър­ната след края на войната в границите на Югославия облече­на юридически в „македонска държавност". Обаче при взема­нето на това съдбовно решение неговите организатори наче­ло със Св. Вукманович и просръбското ръководство на МКП допускат редица нарушения и несъобразности. Те дори при­бягват до груби лъжи, за да заблудят назначените „делега­ти", че на заседанието на АВНОЮ в Яйце присъствали и де­легати от Вардарска Македония. И още, от определените от МКП 115 пратеници на заседанието на АСНОМ присъстват едва 60, при това мнозина от тях със спорни пълномощия.[87] Следователно „мнозинството" на заседанието е твърде съм­нително и дори под 50 процента. А от международните ак­тове е известно, че такива решения като обявяването на Вар­дарска Македония за федерална държава в рамките на Феде­ративна Югославия, обикновеното мнозинство плюс един не се приема за достатъчно. Така отново с груби фалшифика­ции се извършва „свободно самоопределение" на „македон­ския народ". При това в манифеста на АСНОМ заедно с това „самоопределение" се подхвърля и идеята за Вардарска Ма­кедония като „Пиемонт" за обединяването на „македонците" и от Пиринска Македония.[88] Така зад гърба на македонските българи, на Второто заседание на АВНОЮ, и на Първото за­седание на АСНОМ, българите в Македония бяха обречени на един нечуван в световната история експеримент, който не изтърпя проверката на историята и нанесе неизчерпаеми жер­тви и страдания на една исконна част от българската нация. Умело оперирайки с тактиката на „свършените факти" югос­лавското ръководство реши в своя полза македонския въп­рос. Това създаде неимоверни трудности между БРП и ЮКП, между България и Югославия по македонския въпрос в пос­ледните месеци на войната и в следвоенните години.

Така превръщането на македонския въпрос от българ­ски в общобалкански и чисто югославски и решаването му след Втората световна война, както и определянето на „феде­рална Македония" като обединително звено за „македонския народ", представлява един чисто политически акт на насилие върху националното съзнание на македонските българи. Този акт стана благодарение на силния натиск на ЮКП, на Коминтерна и Й. В. Сталин върху БРП, както и на отстъпчи­востта и националния нихилизъм на нейното ръководство. То не се оказа на висотата на изискванията на политическия момент и силно подцени националните интереси на Бълга­рия и българския народ; надцени значението на социално-класовата борба в битката за разгрома на фашизма. Тази не­оправдана от историята политическа недалновидност и отс­тъпчивост подхрани силно великосръбския шовинизъм и хегемонизъм, които стават официална политика на ръководст­вото на ЮКП.

През август 1944 г. се извършва нова реорганизация на партизанските отряди във Вардарска Македония. Създават се т.нар. „дивизии", „корпуси" и „бригади", за да се внуши на обществеността и на съюзниците, че партизанското движение представлява голяма военна сила. Фактически, след тежките удари, нанесени през зимата на 1943 г. и пролетта на 1944 г., партизанското движение не можа да се съвземе и масовизира до такава степен, че да оправдае новата органи­зация. Или, с други думи казано, получава се една твърде помпозна форма без реално съдържание.

И така, нещастието на въоръжената антифашистка бор­ба във Вардарска Македония е белязано с тежката сянка на великосръбския шовинизъм, навлякъл маската на комуниз­ма. В нея победи югославската идея, натрапвайки на маке­донските българи една нова перфидна и софистицирана сръбска окупация. Парадоксът на антифашистката борба е толкова по-голям от това, че Вардарска Македония получи националното си освобождение и обединение с помощта на българското и германското оръжие, а е поробена отново в края на Втората световна война с помощта на страните от антихитлеристката коалиция. Парадоксалността на тая борба е толкова повече трагична, тъй като просръбски ориентираното ръководство на МКП твърде демагогски и с невиждан терор изкористи антифашизма на хиляди хора, които още в годи­ните не войната бяха най-грубо елиминирани и унищожава­ни. А ония, които безропотно възприеха великосръбската идея за югославянското братство и денационализирането на македонските българи под формата на македонизма, взеха връх и навлякоха тежки беди на македонските българи. Де­лото на АСНОМ е дело на нечувано национално предателст­во, довело до новата трагедия на българщината във Вардарска Македония.

Бележки:

1 Виж Исторjа на македонскиот народ, т. II, Скопjе, 19; Колишевски, А. Аспекти на македонското национално прашанjе, Скоп]е, 1962; Мойсов, Л. БРП (к) и македонското нацио­нално прашанjе, Скопjе, 1948; Ослободителната воjна и револуциjата во Македонjа, Скопjе, 1987; Апостолски, М. Погледи врз jугославенско-бугарските односи во Втората световна воjна, Скопjе, 1979; същият, Ослободителната воjна во Македониjа. Из­брано, т. 1, Скопjе, 1973; Преглед на народоослободилачката бор­ба по Македония. 1941-1944, Београд, 1950 и др.
2 Виж Мичев, Д. Българската комунистическа партия и македонският въпрос до 9 септември 1944 г. Военноисторически сборник, 1986, №6, с. 3-28; същият, Югославската историогра­фия за българо-югославските отношения 1941-1944 г. Векове, 1980, №5, с. 58-66; същият, Македонският въпрос и българо-югославските отношения 9 септември 1944-1949 г. С, 1994; Па­лешутски, К. Югославската комунистическа партия и македон­ския въпрос 1919-1945, С, 1985; Драгойчева, Ц. Такава е ис­тината. С, 1981; Панайотов, Л. и Д. Мичев. От позиции­те на буржоазния национализъм. Исторически преглед, 1962, №2, с 71-78 и други
3 Виж Минчев, Д. Формиране и дейност на Българските акционни комитети в Македония през 1941 г. Известия на Инсти­тута за военна история, т. 50, С, 1990, с. 45; ЦВА, В. Търново, ф. 76, оп. 2, а.е. 150, л. 7-8; Зора, бр. 6555 от 23 април 1941 г.
4 Връзката е установена през май 1941 г. От ЦК на БРП се получават указания организацията да работи за укрепване на на­родния антифашистки фронт и да засили работата си в масовите организации. АМВР, о.д. 178, л. 103.
5 Палешутски, К. Цит. съч., с. 285.
6 Историски архив КПJ, т. VII, с. 16
7 Пак там. с. 16-20.
8 ЦПА, ф. 3, оп. 4, а.е. 590, л. 29.
9 Пак там, оп. 1, а.е. 358; Историски архив КПJ, т. VII,
10 Историски архив КПJ, т. VII, с. 42.
11 Пак там, с. 42-44.
12 Пак там, с. 43.
13 Драгойчва, Ц. Из моите спомени, С, 1979, с. 51-55; Историски архив КПJ, т. VII, с. 43.
14 Исторски архив КПJ, т. VII, с. 43.
15 Исторски архив КПJ, т. VII, с. 45-48.
16 Пак там, с. 44.
17 Пак там, с. 45.
18 Пак там, с. 45-48.
19 Пак там.
20 Пак там, с. 50.
21Исторски архив КПJ, т. VII, с. 45-48. Пак там, с. 51.
23 Историски архив КПJ, т. VII, с. 57-58.
24 Б. Българанов пристига в Скопие и се свързва с Област­ния комитет в началото на октомври 1941 г. и след известен престой се връща в София. От март 1942 г. той е постоянно във Вардарска Македония.
25 Историски архив КПJ, т. VII, с. 54.
26 АМВР, о. д. 17234, л. 12-14.
27 АМВР, о. д. 9373, л. 35 и сл.
28 АМВР, о.д. 6590, л. 1 и сл.; о.д. 17234, л. 19-22; о.д. 22286, л. 10 а и сл.
29 Пак там, о.д. 17234, л. 19-22; о.д. 9373, л. 35 и сл.
30 Пак там, о.д. 17234, л. 19-22, 31АМВР, о.д. 5862, л. 1-3.
32 Пак там, о.д. 5862, л. 1-3. •" Пак там, л. 11.
34 Пак там, о.д. 22286, л. 1 и сл.; о.д. 17234, л. 19-22.
35 Пак там.
36 Извори за ослободителната воjна и револуциjа во Маке­дониjа 1941-1945, т. I, кн. 1, с. 53.
37 Исторски архив КПJ №, т. VII, с. 57.
38 Пак там, с. 58-60.
39 Присъдата си Л. Колишев първоначално излежава в Скопския затвор, а след това в Плевенския затвор, откъдето е освобо­ден от разбунтувалия се народ на 8 септември 1944 г., който разбива стените на затвора. Както показанията, така и затворни­ческият картон на А. Колишев са написани собственоръчно на ли­тературен български език. Той декларира, че е българин и родите­лите му са българи. По-късно обаче той променя фамилното си име и става „Колишевски" и от българин става „македонец" и един
от най-върлите гонители на българщината във Вардарска Македо­ния, ревностен изпълнител на шовинистичните стремежи за велика Югославия.
39 АМВР, к.д. 84317, л. 17.
40 Скопската историография тенденциозно твърди, че криза­та в Скопската областна организация се дължала на „грубата намеса" на Б. Българанов в нейната работа. Той „фактически взел ръководството на партийната организация в ръцете си и насаж­дал разбирането за невъзможността за въоръжена борба поради
специфичните условия в областта. Исторски архив КПJ, т. VII, с. 65.
41 Палешутски, К. Цит. съч, с. 295.
42 По-късно Цв. Узунов се преименува на „Узуновски" и ка­то министър на вътрешните работи в скопското правителство носи лична отговорност за избиването на хиляди българи без съд и присъда.
43 Извори за ослободителната во]на..., т. I, кн. 1, с. 310.
44 Пак там, с. 290.
45 Пак там, с. 382
46 Извори за ослободителната во]на.., т. I, кн. 1, с. 397.
46 АМВР, о.д. 6599, л. 32.
47 Пак там, о.д. 5898, л. 25, о.д. 5972, л. 7.
48 Пак там, о.д. 5898, л. 25.
50 АМВР, о.д. 6599, л. 3 и сл. Съвременната скопска истори­ография скрива истината за състава на контрачетите и твърди, че те се рекрутирали от „лумпени и национални предатели".
51 Пак там, о.д. 4863, л. 2, л. 22-23; о.д. 5721, л. 10 и сл.
52 Пак там, о.д. 5721, л. 1; о.д. 5972, л. 20.
53 Пак там, о.д. 5764, л. 1 и сл.
54 Пак там, о.д. 4863, т. 2, л. 15-16; о.д. 21245, т. 2, л. 6 и сл.
55 Пак там, о.д. 4863, т. 2, л. 35 и сл.
56 АМВР, о.д. 4863, т. 2, л. 35 и сл..
57 Докато преди македонизмът като политическо явление служеше за прикритие на демократичните и антифашистки сили във Вардарска Македония за борба против сръбския режим, сега той се превърна в оръжие на ЮКП за борба против българщината, в своята противоположност. Тази линия се следва и днес от скопското ръководство.
58 Историски архив КПJ, т. 7. с. 187.
59 Пак там.
60 Гигов, Стр. Формиране и развиток на Главниот щаб, бригада на братството и единството, Скопjе, 1958, с. 145-151.
61 Фактически не привържениците на М. Шаторов водеха Фракционна борба в областната организация, тъй като бяха сърбоманско малцинство в нея.
62 В това ръководство, формирано през февруари 1943 г. влизат: Лазар Колишев, който е в затвора, Цветко Узунов, Страхил Гигов, Кузман Йосифов, Мара Нацева и Бане Андреев. Виж /7алешутски, К. Цит. съч., с. 303.
63 Извори за ослободителната воjна..., т. I, кн. 2,
с. 146-155.
64 Извори за ослободителната воjна___т. 1, кн. 2, с. 193.
65 АСНОМ. Зборник на документи (1944-1964), с. 52.
66 Пак там, с. 71.
67ЦПА, ф. 146, оп. 2, а.е. 1360, л. 165.
68 Работническо дело, №12, декември 1943 г.
69 Исторски архив КПJ, т. VII, с. 287.
70 Палешутски, К. Цит съч., с. 313. ЦПА, ф. 3, оп. 4, а.е. 605, л. 3.
72 АМВР, о.д. 12245, л. 96-99; о.д. 5875, л. 2 и сл.
73 Пак там, о.д.5875, л. 2 и сл.
74 Според скопските историци 1943 г. била „историческа го­дина" за партизанското движение във Вардарска Македония. Фак­тите обаче показват, че тази партизанска „войска" беше повече в Докладите на Главния щаб, отколкото една реалност. Виж Хрис­тов, Ал. Создаванjе___с. 103.
75 АМВР, о.д. 4863, л. 211-213; о.д. 12246, л. 35 и сл.
76 Скопската историография невярно преценява т.нар. „фев­руарски поход". Според нея след този „поход" инициативата окон­чателно преминала в ръцете на партизаните. Виж: Историjа македонског народа. Книга трета, Београд, 1970, с. 367.
77 АМВР, о.д. 20931, л. 287 и сл. Само в сражението край с. Стармашево, Кавадарско, от около 800 партизани са убити 216, още толкова са ранени и голям брой пленени. АМВР, о.д. 21245, л. 110-111.
78 ЦПА, ф. 146, оп. 4, а.е. 642, л. 10.
79 ЦПА, ф. 146, оп. 2, а.е. 68, л. 19-20.
80 Пак там.
81 Пак там.
82 Пак там, а.е. 1765, л. 52.
83 Пак там.
84 ЦПА, ф. 146, оп. 2, а.е. 1765, л. 52.
85 Пак там, а.е. 68, л. 22. Пак там.
87 ЦПА, ф. 146, оп. 2, а.е. 1770, л. 6-8.
88 Виж Нова Македониjа, № 1 от 14 януари 1972 г. Според вестника броят на „делегатите" бил 122.”

Сп. “Македонски преглед”, 1995, год. ХVІІІ, кн. 2, стр. 5-40.