Wednesday, January 09, 2008

5 Отрязаната глава (Спомени за Васил Чекаларов от Васил Иванов)

| More

ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА
9 ЮЛИЙ 1911 ГОД


(Любезно предоставена за сканиране и редакция от: Ал. Н.)

ОТ ДОЙРАН, ПРЕЗ „ВИЧ" ДО СОЛУН С ЧЕТАТА НА ВОЙВОДАТА ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ, НЕГОВОТО УБИВАНЕ И СЪДЕНЕТО НА 26 ДУШИ ЧЕТНИЦИ ОТ ГРЪЦКИЯ ВОЕННО-ПОЛЕВИ СЪД В СОЛУН ПРЕЗ ЗЛОВЕЩАТА ЗА БЪЛГАРИЯ

1913 ГОДИНА
СПОМЕНИ ОТ ЧЕТНИКА
ВАСИЛ ИВАНОВ
С ПРЕДГОВОР ОТ ПИСАТЕЛЯ
Д. КАЦЕВ-БУРСКИ

Книгата съдържа 25 портрета на войводи и четници, 3 изгледи от Лерин и Костур, таблото на Леринските войводи, покойници и едно факсимиле.

с. РАДУИЛ, САМОКОВСКО 1928

[+/-] ЦЯЛАТА КНИГА


С поклон на светлата памет на войводата

ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ

и падналите за него за Родината 31 четници през зловещата 1913 година и на живите си другари четници, посещавам тия си спомени.

АВТОРЪТ

ПРЕДГОВОР

Миналата година като бех в с. Долна баня на лечение и изучаване миналото на селото и едноименната му котловина и често се срещах с Васил Иванов от с. Неред, Леринско. Един ден той свенливо ме помоли да ми прочете некаква статия, с която искаше да допълни сведенията по убиването на легендарния войвода Васил Чекаларов през 1913 год. от гърците и съденето на 26 души четници от гръцкия, военен съд в Солун. Неговите другари четници и самия той намираха, че изнесеното от Хр. Силянов в книгата му „Един именит син на Костурско" и от полковник Дървингов в „Историята на М. О. Опълчение" и др., не дават достатъчно представа за ония събития, които са се разиграли след 16 юни, когато групата чети на Чекаларов, подпор. Ив. Попов, Пандо Сидов, Хр. Цветков, Илия Димушев и др. нахлуха в Македония и след неколко сражения стигнаха до Костурско, като дадоха грамадни жертви, между които и най-скъпата — Васил Чекаларов. Отначало погледнах на тая работа скептично, защото знаех, че Васил е повече търговец и добър работник, отколкото писател, но не му отказах. Аз зная от опит, че тия, които се опитват да пишат, търсят винаги некого да прочетат това що са написали.

Това, което ми прочете той, беше много ценен материал и разказа съвсем непринуден и доволен от чутото помолих Васил Иванов да напише не една статия за подлистник, а спомените си от деня на тръгването с четата на Чекаларова до освобождението му от затвора, по тоя начин той щеше да запълни много големи празноти в писаното до сега за действията на четите през време на балканската война и да допълни с по-верни данни историята на революционните борби за освобождаването на Македония. Помолих го да се не опитва да писателствува, а да разказва това, което знае и което помни с пълна искреност, тъй както би го разказал на свои другари. И той наистина почти цела година работи върху спомените си, написа ги и ми ги

5

предаде за преглед. Аз останах много доволен от това, което е написал. Спомените се четат с наслада и трепет и дават една върволица от съвсем непознати за съвременниците картини и факти, които на времето не беха изнесени. Така например, след убиването на Чекаларова, покойния писател Пею Яворов ми предаде едно писмо от вътрешността на Македония, за да бъде публикувано във в. Софийска Вечерна поща, обаче цензурата по печата не позволи печатането му и писмото остана в г. Тодор Траянов, който беше редактор в поменатия вестник. Това писмо станало жертва на ромънските полицаи, когато Траянов заминавал за Виена и бил изложен на обиск в некой от ромънските градове.

*

Но тая книга най-после ни заставя да си спомним за нещастната 1913 год., когато победоносна България, след като можа със своите сили да сломи турската армия, да превземе Одрин и съюзниците гърци, сърби и черногорци да се настанят в новопридобитите земи и да ни подготвят една ужасна игра — подготвиха ограбването на придобитото с оръжие по бранните поля. България беше унижена, стъпкана, покрусена и ограбена най-безмилостно. Обвиняват ни, че ние на 16 юний първи сме започнали войната срещу съюзните, които били принудени да повикат на помощ и Ромъния, па после и самата победена Турция, която си възвърна Одрин, за когото дадохме толкова много жертви. Сега, когато тая война минава вече в историята и, когато има много документи, които напълно отхвърлят всекакво подозрение върху нещастна България, като виновница на междусъюзническата война, ние можем поне на кратко да дадем развоя на начина, по който бидохме не само ограбени, а и представени за варвари.

До като България се мъчеше на всека цена да подготви мирния договор с Турция, която изкуствено лавираше, види се, по предварително уговорени условия със Сърбия, па и с Гърция, тия две последни държави продължаваха да се закрепват в Македония, като къмъ анексирана страна и не допущаха да се прилагат договорните клаузи, особено за спорната зона, в която съгласно договора със Сърбия требваше да има кондуминално управление. Българското правителство разбираше своето тежко положение и продължаваше да се обръща към Петроград, понеже руския цар Николай беше определен за арбитър, но от там вместо да се съветва Белград

6

към зачитане на договорите, съветваше се София към спокойствие. Много ясно беше, че Руското правителство имаше своя политика за Македония, като чрез нея засили Сърбия, която беше по-надежна за една война с Австро-Унгария. И че наистина това е било така, ние намираме в телеграмата на Сазонова до руския министър в Лондон от 9 декември 1912 год... „Както ви е известно нашата главна цел се състои в това, да гарантираме политическата и икономическа еманципация на Сърбия. . ."1) Разбира се, за да гарантират тая еманципация ще требва да ощетят България, към която се телеграфира като заплашване на 8 юни 1913 година от царя на Русия: „Изрично заявявам, че държавата, която би започнала тая война ще бъде отговорна за това пред славянското дело. Запазвам си всека свобода за действието, което Русия би предприела". Славянското дело! Руският цар и неговото правителство говореха за славянско дело, когато Сърбия отдавна бъше насочила топовете си срещу българските граници и под контролата на руския министър в Белград Хартвиг сключваше съюзи с Гърция и Румъния против славянска България. „Нам ни требва силна Сърбия. След Турция следва Австро-Унгарския въпрос, за което Сърбия ще бъде най-доброто оръдие. Вие българите ще получите Македония след като Сърбия вземе обратно Босна и Херцеговина, казваше Хартвиг.2) Въпроса за Македония е бил предрешен, а и войната в случай че България се противи е била също решена. На 12 май 1913 г. сръбския представител в Петроград телеграфира в Белград: . . .

„Сазонов ми повтори, че ние в Сърбия требва да работим за бъдещето, ако искаме да получим много земя от Австро Унгария. Аз му отговорих, че ние ще подарим Битоля на България, ако получим Босна и Херциговина". 3) Значи чисто и ясно, сърбите разполагат с Македония като със собствена земя, под егидата на руския цар и руското правителство — арбитъра по случайните недоразумения по прилагане и изпълнение на съюзническите договори, и предлагат на руския пръв министър Битоля като по-

1) Програма на Лондонската посланническа конференция, стр. 609, част 15...
2) Балканската политика на Австро-Унгария, от Т. фон Сосновски, т. II, стр. 368.
3) Deutches Weissbush, aubage 21, стр. 127.

7

дарък на България за една чужда провинция. И за забелязване е, че тая декларация се прави преди царската телеграма и преди разрешението на възникналите разногласия между България и Сърбия, а руското правителство се съгласява с нея и като черен демон проваля славянското дело, за което милее толкова много руския цар от 8 юний. Фактически подкрепата е дадена на сърбите и гърците против България, не само от Русия но и от Румъния, това се потвърдява от разменените между Венизелос и Таке Йонеску писма, които Таке Йонеску на 10. XII. 1923 година представил в сената, ето и съдържанието на тия документи, отправени чрез гръцкия министър в Букурещ:

„Атина 31 май 1913 год.
Моля те да видиш г. Йонеску и да му съобщите следното от моя страна:

„Сегашният момент е много критически, за бъдещето на Балканския полуостров и Румъния не може да остане равнодушна пред опастността за една война, която би избухнала между съюзниците, както и пред евентуалния резултат на тази война Румъния би могла чрез своето държание да попречи на подобна война, като говори на енергичен език в София; по този начин би се избегнало едно по основно променение на балканското равновесие, което не може да не я интересува. Тя би спечелила освен това, запазвайки мира, извънреден международен престиж. От.друга страна, като се споразумее с Гърция и Сърбия, Румъния би обезпечила резултата на войната против България и би способствувала по този начин за да се смажат веднаж за винаги явните тенденции към хегемония; същевременно тя би установила в собствения си интерес едно съвършенно равновесие на сили между България, Сърбия и Гърция. Това още за Румъния е един случай за да обезпечи една много по-основна ректификация на своите граници откъм България, тъй като участвайки във войната, днес тя не би срещнала вече пред себе си никого.

Знам, че г. Ионеску не ръководи външната политика на Румъния, но нито аз ръководя премо външната политика на Гърция. Това съобщение има неофициален характер и чисто приятелски. То, обаче, може да бъде направено и официално, щом се види, че една постъпка от страна на Гърция за подобно споразумение ще намери съчувствие в румънското правителство.

По този повод румънския министър от Букурещ отговорил следното на Венизелоса:

8

„Букурещ 2 юний 1913 г. ст. ст. Имам чест да Ви съобща, че г. Йонеску като се върна от Кюстенджа ме предупреди посред нощ. Предадох му съобщението на Негово Превъзходителство Председателя на Съвета и говорихме на дълго:

Г-н Йонеску ме помоли да отговоря от негова страна, че той е напълно съгласен с г. Венизелоса, че румънската мобилизация ще има за цел да наложи на България мир, както и на Балканския полуостров; че в никой случай Румъния не ще помага на България против Гърция и Сърбия; и че г. Братияну бил на същото мнение. Г-н Йонеску прибави, че мобилизацията е била отложена по причина телеграмата на Негово Величество руския император, обаче, тя ще бъде извършена ако България не стои мирна".1)

Така подготвени съюзниците от 1912 година не им оставаше друго освен да предизвикат България и я въвлечат във война, нова братоубийствена война, на която злия гений ще бъде арбитъра на съюза — руския цар и неговото правителство, защото: “....Бъдещето принадлежи на Сърбия, защото България привършила своята етническа мисия"?) думи казани от помощника на руския пръв министър на 9 януарий 1913 г. на сръбския министър в Петроград, а пък през февруарий Сазонов заявил на същия министър: ... „че Сърбия е единствената балканска държава към която Русия има доверие, и че тя ще направи за Сърбия всичко.. 3) И тя даде доказателства, че ще направи всичко за Сърбия.

Руското правителство нямаше сериозно намерение да се занимава с наложения му без негово съгласие, както казва Созонов, арбитраж и побърза и даде да се разбере от представителите на сърби и гърци, които при такова положение лесно ще се справят с една България, която не се подържа от нейната освободителка, против интересите на която тя беше тръгнала със създаване на балканския съюз. Сръбският представител от Букурещ телеграфира в Белград на 10 юни 1913 год. „Петроград е много ангажиран в сръбския конфликт с България и верва предвид сръбското поведение, че руския цар ще се откаже от арбитража и ще остави Сърбия и България сами да се разправят. Това му съобщил руския посланик в Букурещ".

1) Из бюлетина на Б. Т. А. от 11. XII. 1923 г.
2) D-r M. Boghitchewitsch Kriegsursachen, стр. 128.
3) Ibid, стр. 129.

9


Атмосферата се сгъстяваше, за всички беше ясно, че войната между България и нейните довчерашни съюзници е неминуема. На 26 май вече щаба на армията има сведения, че сърбите заемащи с предните си постове линията в. Султан, кота 1450, с. Емерица, с. Зелениград, к.1050 и по гребена към к. 650 с. Райчини, с. Върбица, с. Жеманче и нататък към Щип усилено приготовлява укрепления и укрепени позиции, изнася по височините артилерия и съсредоточава доста големи войскови сили, които открито говорят, че ще нахлуват в България. До като се води дипломатическата война, сърбите създават масови инциденти по граничната линия и зад нея. На 5 юни сърбите предизвикаха при Злетово (Кратовско–б.а.) едно сблъскване и беха бити от опълченците на М. О. О (Македоно-Одринското опълчение). Това нажежи още повече атмосферата, а когато сърбите извършиха над беззащитното село масови издевателства и избиха 20 души първенци и подпалиха селото, като отмъщение за нанесеното им поражение, чашата преля. От Злетово (дн. град в Р Македония. В миналото е дало големи жертви за опазване на българщината в този край. Понастоящем в етнически план е значително засегнато от сръбската колонизация-б.а.) избега по-голема част от населението в предните наши линии и ожесточи българските войници. На 13 юний лондонските вестници се пълнят с телеграми от Белград за станали цели сражения между българските и сръбски войски, които се отдаваха на българите. Това не беха нито повече, нито по-малко от обикновенни инциденти, но на сърбите им требваха причини за създаване на обществено мнение в Европейските държави и беха почнали безогледна пропаганда против изолираната и некадърна да се защитява България.

На 14 юний сръбския престолонаследник напусна Белград и замина за Скопие и Злетово с вече напечатан манифест за обявяване на войната, който се пръска в хиляди екземпляри между войските, обаче с една безподобна низост, датата на манифеста е ръкописна и то от 18 юний, а още на 16 юни заловените екземпляри дадоха да се разбере каква игра ни е изиграна от сърбите и руското правителство, което все още залъгваше и чакаше мемоари от българското и сръбското правителства, а на 15 юний руския посланник във Виена пред един приятел на българския посланник Салабашев се произнесъл, „Че не верва Русия да се нагърби с арбитража, и че руския цар, като заминал преди една седмица, казал в двореца в Петербург, през 6-неделното му от-

10

съствие за нищо да не го безпокоят. Гиърс, руския посланник във Виена считал положението твърде опасно".

Наистина положението не само, че беше опасно, но и твърде непоносимо за българския народ и армия, която в тоя момент беше разпръсната в протежение на 800 километра, чакаща развитието на събитията, без да се подготви за една нова кръвопролитна война, за която сърби и гърци се беха подготвили, още когато българския войник отстояваше интересите на съюзниците около Булаир и Чаталджа.

На 16 юни българското правителство принудено от постоянните инциденти пред фронтовете на 2 и 4 армии, които систематически създаваха сърбите, даде заповед да се нападнат сръбските и гръцки линии в Македония „като една репресивна мерка срещу руското правителство, което по тоя повод ще ускори своето решение в спора ни със Сърбия". Но с това настъпление ние сами паднахме на вълка в устата. За нас беше изкопана вълча яма от довчерашните ни съюзници и тласкани от демона на славянството — руското правителство на Сазонова от което чакахме мир и правдивост се сгромолясахме в нея. . . и като лъвове в клетка, бихме се, побеждавахме, сломявахме вразите до като наново загубихме Македония след колосалните жертви, които се дадоха.

Щабът на Македоно-одринското опълчение, в тая междусъюзнишка война беше отдало големо значение и на четите, които, познаващи отлично Македония, можеха да принесат твърде големи услуги на българската армия, като нахлуят във вътрешността и подигнат българското население, което в тил на сърби и гърци, да я подпомогне в нейния победоносен марш. От една инструкция на М.О.О., в § 5 всички четници се счи-тат за доброволци войници при опълчението. Македония, заета от сърби и гърци, беше разпределена на 20 района, като за всеки район требваше още на 16 да заминат всички воеводи с техните четници. Първи район беше Костурския, с войводи Васил Чекаларов, подпор. Иван Попов и Хр. Цветков. Войводите Пандо Сидов и Илия Димушев се присъединяват към Чекаларовата чета в Дойран и по тоя начин се образува Леринско-Костурско-Кайлярската група — сборна рота с ротен командир подпор. Иван Попов и главен ръководител, войводата Васил Чекаларов. В четата вли-

11


зат всичко 64 души, а не 33, както пише Дървингов в „Историята на М. О. О." Тия подробности ги нема и в книгата на Христо Силянов „Един именит син на Костурско". В това отношение автора на книгата „Отрязаната глава", г. Васил Иванов, е напълно документиран, ясен и без всекаква предумисъл. С топлотата и чистосърдечието на милеещ другар, той ни разкрива оная велика трагедия, която се разиграва в дебрите на многострадална Македония и гръцките затвори през най-печалните дни от новата българска история, когато тая чета, откъсната от българската армия, останала без връзка, незнаяща нищо за участта на самата България, която, нападната от пет държави, се мяташе като ранен звяр, продължаваше да води непрекъснати сражения с гръцките потери, съставени от редовни гръцки войски, милиция и андарти. Ние до сега немаме по-пълно описание и с по-голема прецизност и точност, както в датите, имената и отделното обрисуване на характерите, почти на повечето от четниците и войводите, от това, което ни предлага автора на тая книга. Тя, може би, нема нито художествена, нито литературна стойност, нито изисканост в стила, обаче, тя има едно от най-големите преимущества — искреност и живост в разказа и затрогваща чистосърдечност. До сега има маса спомени, написани за революционните борби, обаче, нито един от авторите не е постигнал успеха на скромния автор на „Отрязаната глава”. Чудя се как да я назова тая затрогваща книга, която ту затрогва четеца до сълзи със своите сърцераздирателни писъци, които като незадушен плач се издигат от гърдите на измъчваните четници; ту изправя гордо главата с делата и мъжествеността на борците за свободата на Родината; ту извиква непринуден смех и умиление от вечно живия и шеговит начин на живот, който живеят тия непостижими герои, които не престават да бъдат македонци и борци дори в мигновенията, когато смъртта е дигнала своята коса да покоси живота им. Когато се приживява и се осеща пулса на бореца, когато се живее с неговите разбирания и с неговия висок идеал, който не е нищо друго, а само желание за свобода и слънце, може да се разказва само с мили слова. Да бъдеш борец по душа, по разбиране и съзнателно да вървиш срещу смъртта; да си искрен, когато разказваш за своите дела, страхове, грижи и тегла, значи само да пееш.

12

И наистина, книгата на В. Иванов е една песен, която вечно ще се пее от македонските деца и те ще подхранват своята душа с великите подвизи на многострадалните герои от тая кървава епопея, която завлича в македонската земя 32 души, заедно с легендарния войвода Васил Чекаларов.

Има моменти, при четенето на тая книга, когато възмущението спремо издевателствата и зверствата на гърците извиква душата към внезапно избухване й желание да окъпем ръцете си в кръвта на тия звърове в човешки образ, които така безмилостно беха заклеймени като българоубийци от анкетната комисия на великия англичанин Карнеги.
Тази книга е един богат принос към историята на борбите водени в Леринско и Костурско за свободата на Македония и тя требва да бъде прочетена от всеки македонец, а за подрастващите поколения бъде ръководство в техния живот, който на никому другиму не принадлежи освен на Македония.

*

Авторът на тая книга Васил Иванов от с. Неред, Леринско е роден 1890 г., свършил III кл. в Лерин, и станал учител 1908/1909 г. в с. Люботина — Леринско. Потърсен от турските власти за войник, избъгал в Америка, от дето се завръща 1912 г. за да вземе участие в освободителната война. Васил е син на
Иванчо Стойчев—Фудуло, селския организатор и началник, който от дългото лежане из турските затвори умре като бежанец въ България. Гърците убиха двамата му братя — Атанас в едно сражение с андартите на капитан Мелас при с. Карпешина 1905 г., а Христо от засада в местността „Гини” во-току що освободената —Нередската курия, от гръцки плен над селото. Най-малкият Лазар изтезаван 1912 като доброволец, брат на идещия от Америка Васил Иванов 1914 из гръцките острови намира своята смърт 1917 г. в Лерин-с. Радуил, 9 юлий 1928 г.

Д. Кацев-Бурски

13


Васил Чекаларов — „Цильо"

Из моите спомени като четник, през 1913 год.

“...Вятър ечи, Валкан стене Сам юнак на коня
С тръба зове свойте братя: Всички на оръжие!...”

14

Тая песен останала от мощните по дух възстанали против турската тирания борци от Априлската епопея през 1876 година не беше заглъхнала в душите на роба оттатък Рила и Родопа. Тая песен беше отнесена от прокудените чада на Македония и оттатък света, зад океана и имаше още по-голема цена, защото в новия свят имаше само свобода, която подхранваше в душата на клетия изгнаник силата за неспирна борба с тиранията на чужденеца за да може един ден и в потъналите в кърви Македонски дебри да изгрее слънцето на свободата и радостта. След Илинденското възстание и неговото жестоко потушване, след преврата в Турция през 1908 г. излъгване на целия свет, че уж настават по-добри дни за македонеца клет, бойната тръба, останала ни като свято наследство от деди, екна и извика българското племе, към бой с вековния угнетител — османлията, турчин. Но тръбния зов след като разтърси китните Балкани, понесе се през планини и моря та чак отвъд океана, в новия свет, дето хиляди българи, с трепет чуха неговия зов и с радост се поздравиха, че настъпва вече краят на вековните страдания.

И действително, свещения дълг за освобождението на Родината ни зовеше. Макар и отвъд океана македонецът-емигрант, беше задължен да помогне на България, която съюзена с новите тирани и палачи на Македония — сърби и гърци поведе жестока война на живот и смърт с вековния угнетител за свободата на македонския роб. Тия, които напуснаха работата потекоха като река към редовете на българската армия, за

15

да вземат участие в дългоочакваната разплата. Ах, тия светли дни на ентусиазъм и възторг, когато всички с трепет в душата и усмивка на устата бехме отдадени на бурния устрем да дадем живота си на зовящата ни Родина! Тия мили и незабравими дни, които беха след късо време погребани и над новите гробища требваше да се понесе не марша на радостта от победата, а от подлостта на изменниците. „Съюзници, разбойници, ..." завърши делата на великаните борци, а плачът и риданията от новото робство беше отгласа на бойната тръба, която ни призова да изпълним дълга си.

И сега потиснати от грижи, облети в сълзи за великите и непоносими загуби, разтърсвани от стенанията на братя, майки и бащи оттатък, под още по непоносимо робство, секаш се явява належаща нужда да си спомним за делата на ония, които с радост сложиха костите си в борбата за слънце и свобода...

През 1912 г. се завърнах от Америка, като взех на душа и много другари младежи, които дойдоха да сложат костите си на майката земя, едничка която ни приютява без злобата и жестокостта на тирана. Велики мигове и светли дни, които носеха слава и победи и свобода на Родината-Македония, изпълняха с неспирен устрем и желание на душите ни и несгодите бледнееха, не се осъщаха... зер слънцето на свободата ще сгрее смразените ни души.

Но теглата и несгодите, стенанията и сълзите не найдоха своя край. Войната свърши. Чакахме мир, а вместо него Македония беше разделена на две и съюзниците се беха настанили в нея като у дома си, докато българската армия продължаваше да стои на крак да брани в случай на нужда придобивките от войната. Слана попари душите на всички български синове, когато узнаха демонската игра на Пашич и Венизелост, които събрани в Белград през месец май 1913 г. решили да раздълят Македония като плячка на две, без да дадат на България съгласно договорите припадающата й се част. В тия тягостни дни отидох в Дойран, дето заварих македонските синове в трескави приготовления за настъпващите събития, които не знаеха как ще се развият. За нас беше вече ясно, че Македония наново губи свободата си, която уж придоби след толкова много жертви.

16

В Дойран заварих Васил Чекаларов, Христо Цветков, Илия Димушев, Марко Иванов, Джинджифилов, Дончо Лазаров, Гюрлюка, Панайот Карамфилович, Чичото, Мишо Чкартов, Дякона, Петър Чаулев, подпор. Иван Попов и др. около 260 души се стари „ветерани" охотници от 14, 000 — доброволци от М. О. О. — от дружините, калени борци из македонските усои. Имаше само неколко аджамии, като мене, както ни наричаха старите — дечиня.

Научих се, че целта е била да минат вътре, да скъсат съобщенията между Сърбия и Гърция, да подготвят българското население да възстане и да удари в гърб новите поробители и да улеснят настъплението на българската армия в Македония, ако Сърбия не изпълни сключения съюзнически договор и заедно с Гърция не вземат под внимание дадените жертви от страна на България при Одрин, Булаир и Чаталджа. Задачата за скъсване телеграфните линии и мостовете беше дадена

17

на подпор. Ив. Попов и Васил Чекаларов, които требваше да действуват между Солун и Битоля с Леринско-Костурско — Кайлярската чета. Като научих всичко това, замолих Илия Димушев да издействува и моето приемане като нов четник и той се съгласи, и ме отведе при ръководителя. Аз познавах Васил Чекаларов само толкова, колкото съм слушал от други, или пък колкото ми се беше доверявал баща ми да ми разправя за неговите подвизи, а през 1908 година го виждах в Лерин. Не без трепет на душата си отивах на тая среща. Мъчеше ме съмнение дали той ще се съгласи да ме приеме в своята чета или не.

Пристигнахме на една тераса над Дойранското езеро, там беха наседали и пиеха мастика: Христо, Пандо, Доно и Какало, а Попов и Чекаларов беха си доближили главите и ниско си говореха. Ильо още от далеч ми ги посочи и ме поведе към тех. Спомних си, че преди 15 години, майка ми ме водеше така, само по ризка, при старата учителка Гювеза Стоянова от Пашошница, за да ме запише в 1-во отделение. Когато се доближихме до Чакаларов, Димушев ме представи със следните думи:

— Цильо, ето ти вода едно даскалче американче, фърлило мерак и тоа со нас да дойде, му вела: бре шо ти треба бе, дете, остаи си со другите, вели: не, та не, да одам сакам и яс.
— Ашколсун бе, Ильо! — беше отговора на Чекаларов. — Ти никогаш лошо не си направил. Седни бе дете. Отде си ти? от Нередъ? . . . Знаеш де и зашо ойме?
— Знам, — отговорих попричервен аз.
— Арнооооо! . . . Ке пиеш една мастика?—попита ме той.
— Да, — отговорих и се поуспокоих. До като си изпих мастиката, той ми приготви една бележка и ми каза:
— На. . . . со во книжето ке одиш во складо при Аргира Манасиев да си земеш една пушка и патрони колко можеш, а бомби ке ти дам яс, колко сакаш. Ме разбра ?
Взех бележката и отидох в склада, получих една дълга малинхерка, нож и 300 патрони. Не беше удобно да се носят в презраменни паласки и в сунки, затова си направих при сарачите нов патрондаш по терка на старите изпитани четници. Подир неколко дни седейки

18

под пърнарите срещу Фурка (върху тогавашната граница), мина покойния Цильо, като ни поздрави с винаги сериозния си поглед, заеме се и ми каза, като посочи друга една група пак под пърнари :*

— Го глеаш тоа мазното со брадичката ? Той е Антон Юруков от с. Лобаница Костурско, голем тужар от Солун, ама и той фърли мерак со нас да дойде.
През юний 1913 год. зе да се шушне, че имало телеграма, заповед подписана от стария генерал Генев и подполковник Протогеров, под чието командване бехме, в която телеграма се казвало: „Живи или мъртви, ви искаме да сте по местата си в Леринско и Костурско непременно.

След един опит да минем в десно от Фурка, водени от двама куриери, — единия възрастен човек от с. Богданци, а другия съвсем млад момък (Г. х. М.). Нашите патрули — Чичото и Дине Куманички се натъкнаха на една сръбска засада, убиха един капрал и раниха един войник, като предизвикваха сърбите да ни обстрелват. Като дъга от светкавица в протяжение на

19

500 крачки права линия сръбския пушечен огън ни заоблива, но невредими още същата нощ се завърнахме на отсрещната височина и се потулихме зад пърнарите. На сутринта, смеейки се, че нямаме жертви, си подхвърляхме: — Види се, тия кератии имат преписъ от нашата телеграма на М.О.О.

Обявяване на мвеждусъюзническата война

На 1б юний в 2 часа полунощ по тревога бехме построени в каре, като ни се прочетоха две телеграми: с едната ни се съобщаваше, че войната със сърби и гърци е обявена, а с втората ни се заповядваше да заминем веднага за местата си. В средата на карето застана Чекаларов, познах го по гласа. След като ни поздрави и ни обясни причините за тая нова война, замоли ни братски:

— Момчета, знам, всички сте юнаци, защото сте букета на четиринадесетте хиляди доброволци признати от Н. В. Царя на Българите за редовни войници от българската армия, но аз Ви моля, ако некой от Вас се чувствува слаб телом или духом и не може да понесе големите несгоди, лишения, глад и дългите походи които ни предстоят, нека да остане с редовната армия още оттук, той и като е с армията ще бъде полезен на майка България и на своята Родина.

Останаха един болен и неколко здрави, които знаеха какво ги чакаше, ако дойдеха с нас. Узнаxме, че ние сме авангард на 41 и 42 пехотни полкове от къдъто ни докараха провизии. Най-много беха консервите — руско месо. Чекаларов ни обикаляше и говореше:

— Зевайте, деца, кой колко може да носи, но мислете и за бомбите. Хлеб ке се найде, ала бомби не.

Целата армия е на крак. Войната, новата война започваше с по-големо ожесточение отколкото тая с турците. Фурка се заемаше от сърбите , в десно от тех пък беха гърци. Беше ясна лунна нощ, когато се изкатерихме срещу сръбските позиции и при зори направихме едно сериозно сражение отсам Фурка, а заедно с 41 п. п. второ оттатък Фурка и радостно посрещнати влезохме в Богданци, доста богато село. Между Богданци и Стояково име грамадно пространство засето от черничеви градини тук таме с лозя, където дадохме първото сражение с

20

откъснатите от боевата линия евзони, които в разгара на сражението бидоха засечени от нашата кавалерия, тук заловихме 80 евзони и един антиполахос — подпоручик.
Артилерията беше престанала да обстрелва сръбските окопи, намиращи се пред Гевгели до моста, когато първи след кавалерията в колона по 4 с песни влезнахме в града, радостно посрещнати от гевгелиици с цветя. Отпочинахме си в конака (околийското управление), където не зная по чия заповед унищожихме грамадно количество сръбска литература, складирана за пръскане между македонците. В тия печатни произведения сърбите лажеха, че Македония е стара сръбска страна, и че македонецът требва щастлив да се счита, че се присъединява към майката — Велика Сърбия. След еднодневна почивка, заминахме от Гевгели, пак в колона по 4 и се опътихме през българското католишко село Моин за височината „Костиморо", пред която Дякон Евстатиевата чета се сражаваше вече с хорофилаците (гръцка полиция). Хума — Нете — Тушин минахме не без сражения. Даже вътре в последното село имахме четиричасово сражение с една рота гръцки войници, полицай и милиция, които дадоха много жертви. Интересното беше, че ние заловихме 6 гръцки войници в плен, които с групата на Лазар Гевгелийски изпратихме за България, без много много да му мислиме, че самите ние сме пленници вътре. Чак сега разбрах на кои хора съм другар. Същата вечер войводите: Попов, Чекаларов, Странджата, Доно, Пандо, Томето, Козинчев, Какало, Димушев и др. се събраха и обмислиха дали да заминеме за вътрешността, като противно на мнението на всички останали Чекаларов настоял да не се делим от войската, а да се движим наблизко за да имаме връзка и да не пострада населението. Чекаларов предчувствуваше бъдащето, защото никой от нас не знаеше, че България по единъ измамнически начин е нападната от 5 държави, нито пък можехме да допустнем, че както на българската победоносна армия, така и нашия план се напълно осуетяваха. По лицата на войводите се четеше печал. Топовните гърмежи, които бехме свикнали да ги чуваме близо зад насъ, се повече се отдалечаваха. Но никой не смаеше да

21

помисли, че българската армия е притисната и отстъпваше. Денувахме в една курия между две села. Войводите се беха събрали на група поотдалечени малко и об-мислюваха: Шо да се прави? Даже преди да се обадя на некой организиран работник, за храна си казваха, като мислеха за сетнините:

— Хайде да не ги земеме на душа.

И преоблечен в помашки дрехи, въоржен добре, Никола Филиповъ Козинчев, от с. Дреновени, Костурско, замина обратно към Вардара — Демир-капия, за да види какво е положението; придружи го млад четник. Завърнаха се след няколко дни съвсем убити, като ни завариха в. друга една кория, сега вече облечени като кюмюрджии, който караха пред себе едно магаре.

22

— Лоши абери, — каза един от часовите, който ги беше срещнал. Войводите пак се събраха. Бай Коле нещо им разправяше, те свиваха рамене с набръчкани чела и след остри спорове, съобщиха ни да се стегаме за път.

Почти гладувахме. В торбите ни имаше още малки останки от складирания за гръцката армия кашкавал в с. Нете. Завърнаха се и четниците, които откараха шестех пленници гърци. Връщайки се обратно, Козинчев заварил в едно село арестувани живи нашите пленници, а селяните искали да ги убият, на което той не се съгласил и им заповедал да им дадат куриери и ги отпратили да си отидат свободни в армията.

Шушукането зачести. Всеки свиваше рамене от нерадостните новини които се предаваха не в истинския им вид. Над с. Чемерско, в гората бехме, мисля, около 160 души, защото от докараните от властите 40 пръча, по 4 души печехме един пръч. Аз се случих с дедо Стойче Мичов, който по-досетлив от другите, имаше в торбата си сол, най-редката ценност на планината Кожух.

На 27 юний 1913 год. След тоя така импровизиран обедъ само с месо, без хлеб, войводите от другите вътрешни райони: Гюрлука, Марко Иванов, Павел Христов, Петър Чаулев, Мишо Чкартов, Дончо Лазаров, Дякон Евстати, Милан Маров, Джинджифилов и нашите войводи, офицера и фелдфебела се събраха на „Войводски съвет".

Никола Филипов Козинчев, който се завърна от боевата линия „Вардара", докладва положението и решават да не се развива предназначената от бълг. армия дейност, понеже намират, че ще пострада българското население. Чекаларов предлага разделяне четата на малки групи. Дончо, Карамфилович и Дякона предлагат да се върнеме обратно към Вардара, понеже вкупом лесно ще разбием гърците, обаче, вътрешните чети не разполагаха с достатъчно муниции. Некои от войводите обиждат Чекаларов, като го наричат генерал без войска, след като оставаме само вътрешните групи от 64 души, той става и извиква: „Кой е с ме, след мен" и по чудо всички тръгват след него.

След големи спорове и съвещания, изказват се мнения да се върнем обратно, обаче беше вече късно, бехме много навътре, тогава Чекаларовъ решава него-

23


вите чети да минат през Леринско и Албания, а ако са съгласни да минат през Чалища, ще им намери 500 влашки коне пак за Албания. След като се съгласиха, Чекаларов апелира към нас, който е съгласен с него, да тръгва по направление към Лерин — Албания. Мишовци, Дяконовци, Чаулевци, Гюрлуковци си заминаха през своите райони уж за Албания, после се научихме, че се върнали за България, а ние 64 души заминахме за Леринско — Костурско — Кайлярско, през където щехме да се прехвърлим от Костурско в Албания. В тая страна В. Чекаларов имаше доста приятели и от дето мислеше да опаковаме оръжието в сандъци и с параход да заминем за България, ако последната не е окупирана от сърби, гърци, турци и румънци, понеже ние нищо положително не знаехме.

След дълги походи пристигнахме до местността „Фармаки", в която има населени около 200 влашки колиби, а на височината „Султе Яна" има и черква. Благодарение на предвидливостта и тактиката на В. Чекаларов, надвечер заловихме двама власи — един кехая и единъ овчар, които станаха наши спасители. Стъмни се хубаво. Доближихме се дo дефилето, през което трeбваше да минем. За да прехвърлим това лобно мeсто, трeбваше да минем през съвсем голото дефиле, водени от двамата власи, които, щом разбраха кои сме, изгубиха ума и дума и сегиз-тогиз се опитваха да избегат, или ни съгласят да ги освободим, преди да минем през дефилето.

Попов и Чекаларов яздеха красиви бели кавалерийски коне, хубаво заамуничени. Имахме още и два червени коня, натоварени с патрони, бомби, адски машини, специални глета, динамит, пердит, фитили и други още не зная какви медикаменти. Представлявахме цела рота с обоза и бихме минали за потераджии-гръцки войници, които преследват комитаджии, ако българската военна униформа и лъвчетата на шапките не ни издаваха. Костурската чета имаше момчета, които владееха гръцки, особено Пандо Сидов, Н. Козинчев, А. Юруков, Хр. Цветков, Н. Врингов, Цильо Какало, К. Николов Фелдфебела и др., а особено В. Чекаларов знаеше гръцки „Катаревту". Чекаларов слезна от коня си и заповяда да му доведат по-близо власите и на чисто гръцки им каза:

- Ние сме както виждате български офицери и войници, авангард сме на настъпващата многохилядна бъл-

24

гарска армия. Не вервайте на вашите фемериди (вестници), че България е разбита. Вие сте загубени; още утре или другиден тук ще почернее от българска войска и ако нъкой от вас посмее да гръмне само един крушум, семето ще ви го изкоренат, ако не ние, то тия, които идат след нас. Аз имам сведения, че вие и в турско сте предавали български чети, но за това ви прощавам и никой незнае и нема да ви закача, само ако ги посръщнете добре. Липон (сега напримър), като приближиме към вашите колиби, ще извикате силно без да се отделяте от мене на вашите власи, защото ще бъдете убити, уверете ги, че ние сме гръцки офицери и войници, които преследваме комитаджиите заминали от Кожух. Ще ги убедите, да се вземат оръжието и да слезат при нас. Покойният Чекаларов имаше да отплаща за 5 души убити негови другари на същото това место след възстанието 1903 г., когато беше в най-големия си разгар борбата между нашите чети и пращаните от Елада и от Цариградската патриаршия евзони, като смитали да ги обезоръжат. . .

— Иначе ще унищожим колибите. — Мерзавците двама власи, чак тогава признаха, че дефилето е сардисано от 200 въоръжени власи и обясниха, че има един номатархи (гръцки полиц. пристав) с 12 души все стари арамии и че не върват да мине без сражение, ами ни молиха да се върнем обратно, защото през засадата пиле неможе да префръкне. Връщането обратно също не беше възможно. Те добавиха, че ”Чакаларос" щел да мине. Разярен Чекаларов се обърна и извика:

— Ето име “Чакаларос”!. . . Направете това което ви казвам иначе ще . . ! — и развълнуван се обърна към нас: — Момчета вървете разредени след мен! Това беше на 2 срещу 3 юлий ст. стил. Нощта е тиха и лунна, нощ за бленуване и мечти. Проточихме се из дефилето по дебелата мека трева, която ми напомни килима на големия Нюйоркски тетатър — Роял Опера, където преди да напусна Америка, прекарах една хубава нощ.

Настръхнал здраво стисках малинхерата, като показалеца ми беше на спусъка, а палеца здраво притискаше предпазителя за да не гръмне. Бех на близо след кехаята, когато се чуха много гласове на влашко гръцки развален език: едни викаха: Лой сте! Други : Стойте! а трети: Предайте се! и почнаха да пускат

25

закани и псувни. Изтръпнали пред неизвестността спрехме в това положение както бехме разредени, отчаквайки заповъд. Чекаларов продума нещо на кехаята, който необикновенно силно почна да вика: — Врееееее!.. . дикимас, ине дикемасо! (наши са наши!) офицери и гръцки войници дебнат “Чакаларос”. Ето и Янули е с мен,
— обади се и другия влах, кой също така високо ги уверяваше да се представят на гръцкия офицер, капитанос, който е изпратен с важна мисия при тех. Почна на гръцки военен език Цильо като ги сканфузи, че така са се разкрекали и разпсували, което не им подобава и не прави чест на един истински грък, подобна дивотия да върши и да псува своите гръцки братя и то офицери и войници, които храбро са се били срещу българите.

Благоразумният Чекаларов ги разколеба и те поверваха, обаче все пак един се обади с по-заповеднически глас, който каза на гръцки: — Макар и да сте гръцки офицер, ние имаме точни сведения, че Чекаларовата чета минава и нема да слезнеме, но вие криете Капитанос, елате при нас с още двама без оръжие и не се опасявайте, ще ви разпитаме и ще ви освободим, тогава и ние може да слезем при вас.

— Досетиха се кучетата. — Зашушнаха момчетата разбиращи гръцки.
— Мерзавци! Тълпа! Не вие е срам! — Поде Чекаларов. — Аз ще му дам да разбере на оня смелчага, който се осмели да ми заповеда, и то на мене —един гръцки офицер, и от фронта . . . аз да отида при него. . . без оръжие! Глупости! Тиловаци! Утре на видело ще ме видите кой гръцки офицер съм аз.

Никола Ф. Козинчев, който беше много духовит и весел шеговито подметна:

— Ще ни видят цървулите, ако се измъкнем живи, но гледай да ги омагьосаш. — А Чекаларов продължаваше : — Аз още утре ще арестувам двама от вас и ще ги пратя направо Атина да гният в затвора,, за тази дързост! — и додаде високо пак на гръцки:
— Дайте конете! Вървете след мен! Утре ще се разберем с тия безумци.
Нашите спасители власи, викайки високо, че сме гръцка войска и че е срамота това което го правят техните от засадата, продължаваха да вървят с нас.
Обезумели от радост, че посредством пленниците се измъкнахме,

26

четниците шеговито се подкачаха и си бъбреха по нашенски:
— Браво на Цильо! . . . Омагьоса ги. . . Ербап е — ашколсун.
— А скинаме яката. Се куртулисахме и пр. и пр. . .
Изкачихме се към полунощ на височината потънали в пот. Почивка един час. Събрани на куп весело се разговаряхме, като събирахме снег и то през юли, охлаждахме главите си, пълнехме матарите и ръсехме трохи из праздните торби. .
Нъжой в тъмнината се обади :

— Деца тоя снег от турско го повна, не яжте, може да има черви из него. . . Мухи са го наплюли. — На тая шега отговори сподавеното хиляне на целата чета. Смех след преживения ужас!

Преди съмване стигнахме над Острово и дремнахме, като мислехме, че тук ще се почива. На съмване видехме красивото Островско езеро, около което беха накацали стари бели къщи, които се отражаваха в него. Водачите не удобриха местото. Бехме съвсем незащитени и можеха лесно да ни видят.

— Ще ни избият като пилци — каза Попов — ако останем тук. Затегнете коланите и ставайте за нов поход. Заповетта беше изпълнена за миг. След като вървехме 3 часа усилен поход, спрехме в Леринско между Чеган и Горничево в местността „Узунов Аргач", свърталище на всички стари бунтовници, където преди възстанието е бил убит Стефо от Бесвена, Леринско. Часът беше 12 на обед, когато се подслонихме в това запазено место. Чекаларов изпрати Стефо Настев заедно с трима четници да иде и ни снабди с хлеб от с. Горничево. Петият ден вече, никой от нас не беше турил хапка хлеб в устата си. Стефо заловил един селянин от Чеган, бивш организатор, който го предупредил да не влиза в Горничево сам, а най-малко с двесте души, защото освен 200 войници, ами и целото село било въоръжено. Това много отегкчи и без това не доброто ни състояние. Умора, глад, ужас! Но това можеше да се трае. Ужаса настъпи когато Чекаларов и Попов ни съобщиха истината за положението на работите в България.

— Момчета, България е разбита! - румъни, турци, сърби, гърци, па даже и черногорци я нападнаха нещастната. Може би, в тоя момент, в който ви откриваме


27

черната тая новина да има неприятелски войски и в София. Нашият план се осуетява, както и тоя на българската армия. Не ни остава нищо друго, а да се измъкнем към Албания, колкото се може по-скоро.

Тия жестоки истини се сгромолясаха върху нас от невиделица. Душите ни не беха подготвени да понесат едно такова големо, неизмеримо нещастие, което наново сполетяваше не само нашата Македония на чиято земя бехме в тоя момент, но и победоносната България, която жестоко се разпъва на кръст, защото даде възможност на своите съюзници да се издигнат от калта за да я стъпчат в краката си. Ридание разтърси закоравелите души на тия стари изпитани„борци. Всички плачеха, плачех и аз. Дали тия сълзи на страдание и горест, не биха се некога изсипали като огнена лава върху главите на тия, които наново ще почнат разпъването на цел народ на кръст?!

Отчаяни, сломени, замислени за съдбата на България и за нашите братя, мълчаливо се разпръснахме на групички, поразслабихме коланите и умората и сътресението от ужасната новина ни приспаха. Старите буки ни правеха сенка, както са правили по-рано на борците за свобода на народа; те не плачеха и не скърбеха и не можеха да почувствуват каква неизмерима беше нашата мъка.

Стефо Настев

роден в с. Церешово 1874 г. Възклетва в Битоля от Хр. Ченков и Гавазов 1894 г. През 1903 г. се обявява за нелегален. Участвал направо като войвода с 80 четници в Чеган — Муртеници — Осойте — в Барбеш на бичкиит и заедно с Пав. Христов и Георги п. Христов между Баница и Горничево в местността „Бисерна", където със своята сръчност получава похвала от Георги п. Христов. При тунела на Церешовската гора залавя телеграфиста „Мице" и го предава на Чекаларов, който го използува за много важни за организацията разкрития.

Сведенията, които получихме по-късно в солунския затвор Еди-куле беха, че двамата власи-кехаята и Янули използвали нашето добродушие и ни предали, като единия се върнал обратно на колибите и съобщил за нашите следи, а другият изтърчал към Острово и съобщил на гарнизона да ни пресрещнат.

Не предполагайки, че сме издадени и обградени, полузаспали почивахме. На четири места имаше поставени часови, които ни охраняваха от изненади. Като на сън ме събуди гласа на Чекаларов, който беше полегнал току над мен на една полянка. Той разправяше на подпоручик Попов с тих развомерен глас:

—Лошо, Попе. Сънувах, че сме обсадени от турци, една граната се пукна над нас и всички ни почерни. Не е на добре тоя сън.

28

— Хайде олан, бабини дивотии — отговори Попов и още не довършил довтаса един от часовите, застана мирно и запъхтян съобщи, че сме обсадени от три страни и че много хора се движат около нас. Всички нарипаха. Попов и Чекаларов, почнаха спокойно да дават своите разпореждания.

— Момчета, спокойни!... Стегайте се! Полека! Спокойствие!... Банчени, водете момчетета, направление селата Горничево-Баница!

Тъкмо затегнахме амуницията, поведаха ездовите и товарни коне към дерето и пушките запукаха — смес гръцка „Гра" на милиционерите и „Синовер", тия на редовните войски и полицията. Ние сме низко, обстрелваха ни от двете височини, като куршумите попадаха в краката ни, но удряха в дебелите редки буки, като отцепваха парчета кори и трески. Спуснахме се в едно дълбоко дере, като си давахме знакове, и си служехме с паролата чаша-часовник, а до тогава с гайда и па думи, които мъчно може да изговори един грък. В дерето едва се бехме прибрали половината, когато Чекаларов издаде заповед: — Да излезнат 15 души и заемат височината „Муртенец" — която беше под нас. Още не дочакал изпълнението на първата заповед издаде втора:

— До тук, вие след мен. Ще заемем височината ше открием огън, за да спрем преследването. — Последвахме го 14 души, като се пръснахме във верига по на 5—10 м. разстояние и усилено настъпихме през гъстата букова гора. Пушечният огън не спираше, сякаш преследваха на 64 души, а цел полк. Нашите пушки




нарядко се обаждаха, познаваха се по гласа. Излезнахме из гъсталака и тъкмо да се изкачим към височината, гола скалиста, извика се силно едновременно от няколко души:

— Вре пьос и сте? — Бре, кои сте? — вместо отговор дадохме един залп, на когото никой не се обади от позицията. Гърците се измъкнаха от другата страна, изгърмеха по неколко пъти, от което разбрахме, че сме на еднакви сили. Изкачихме се заехме позицията в скалите и преди да си отпочинем Чекаларов каза:

— Оттук ще спасим останалите живи другари и ще отбраняваме до като се стъмни.

Тук около Чекаларов бехме: Цильо Какало, Андон п. Щерев от с. Дъмбени, Теохар Наков, Нумо Масалнико от четата на П. Сидов, Томето Желински, Трайко Желявски, Колето от с. Тиквени, Цильо Влашето, Лефтер Георгиев от Дойран, Ване Которецо, аз и другите двама не мога да си спомна. Нашата чукара е срещуположна на друга такава, пресечена от дерето и отсреща усилено се движат гръцки войници. Чуват се гърмежи, обаче нас още не ни обстрелват. Чекаларов разпорежда: — Никой да не стреля,—види, се той предполагаше, че нашите четници се прибират. Некой от позицията го уверява, че отсрещните са гърци и слизат към дерето. Различаваха се добре, защото едва ли имаше до тех 300—400 метра въздушна линия.

Всички чакахме готови със затаен дъх. Чекаларов приклекнал на едно место с бинокъл разглеждаше отсрещните позиции. Чу се един единствен гърмеж от пушка „Синовер", чийто тънък глас се сля с изохкването на Чекаларов. Започнахме да стреляме и гърците не минаха евтино, още след първия залп, тръбваше да бегат по нагорнището на открито. И най-неопитните стрелци, не биха изпуснали много куршуми напраздно. От среща почнаха да се чуват охкания и викове: „О, мамицаму мас ефагане!" (О, майчице, изядоха ме). Сражението продължаваше ожесточено, ранения войвода беха отдръпнали назад в гората, поискаха два бинта; дадоха ми един и заедно с един от моите ги отнесох. Чекаларов беше ударен в левата страна над сърдцето между първото и второто ребра. Отпред личеше едно синьо петно, колкото петолевка, с малка дупка в средата, а отзад на плешката по-голема раничка. Превързаха го добре. Сражението продължаваше. Той не губеше самообладание.

30

— Кажете на момчетата да се държат добре и че нищо ми нема — каза той, обаче, виждаше се, че сам не верва на своите думи, защото раната беше опасна. Той охкаше тихо, наведе се и плю на ръката си, слюнката беше размесена с кръв и като изтри ръката си в шумата, пак додаде: — Нищо ми нема.

Може би, да не беше толкова опасен ударъа и щеше да оцелее ако не беха другите две сражения, към които беше принудена да вземе участие неговата група.

Изпратиха ме в лево от чукарката за да ставя връзката с останалите в дерето другари и да им посоча от къде да се изтеглят. Право да си кажа и днес още не мога да си спомня как се обърках. След като изминах едно дере и не намерих никого там, отпочинах си малко. Местото е наистина само за хайдути. Нищо не чувам освен пукота на пушките. Намислих да се върна обратно, обаче, аз съм продължил съвсем неусетно към гръцките позиции. Вървя по един хребет, по козя пътека, това продължи доста време. Вглъбен в мисли, аз бех сепнат изведнаж от съвсем близкия пукот на гръцките пушки. Опомних се. Срещу мен се чува тракане из гората. Скрих се над пътеката в гъсталака и зачаках. Срещу ми по козята пътека идеше грък с пушка в двете си ръце като ловец, който дебне лов. Ето той е вече на неколко крачки и ако ме види свършено е с мене и в тоя миг аз си спомних съвета на стар един четник и като го оставихъ да се доближи до мен само на две крачки, не му позволих да се върне вече в гръцката позиция. Потресен от всичко, което ставаше около мен, аз се върнах обратно не без мъка при другарите си, които все още продължаваха да обсипват гръцките позиции със смъртоносните си куршуми.

Когато се намерих пак при своите си, почувствувах видимо облекчение. Тук заварих подпор. Ив. Попов, Пандо Сидов и другите от Костурската чета, обаче Васил Чекаларов повече не видех. Сражението продължи с големо ожесточение. Гърците засилваха постоянно своите атаки и от близо вече се чуваха техните команди: „Емброс педя ме тин Панагия му." Макар и гладни, здраво отстоявахме нападенията, като изчаквахме хубаво да ни наближат. Изпи-

31

таните орли хвърлиха по една от бомбитe си и две квадратни — големи, както ги наричахме адски машини. Чуха се охкания и псувни по адрес на нашата св. Богородица, Христа и престанаха да стрeлят. Тук геройски се държа Антон п. Щерев. Бeше хубаво се стъмнило, когато бeхме разделени на две групи. Едната да мине над с. Горничево и ще слезне при моста над с. Баница, за да мине преко ж. п. линия Солун—Битоля, а другата в която бех и аз, между с. Баница и кантона на същата линия. Тук оставихме неколко убити между които Христо Шимкев от с. Поздивща и др. Аз попаднах в групата на подпор. Попов и на Пандо Сидов и още не мога да разбера, защо това стана така. Може би, ще обидя някого, но това нека да не ми бъде вменено в грех, защото все още ме тормози мисълта, че ние подло изоставихме Чекаларова на собствената му съдба. Държанието на подпор. Попов и на П. Сидов беше много очебиеща. Те като че ли се наговориха да оставят Васил Чекаларов сам да тегли от раните си и за да не им бъде в тежест със своето отчаено положение. Те побързаха да се укрият, избегаха от него. Понеже бех с техната група разбира се, и аз попаднах с тех. Чекаларов остана с около 40 четника и войводите: Христо Цветков, Никола Козинчев, Коле Айтошенчето, Н. Врингов, Антон Юруков, Георги и др.

Един ден, 5 юлий месеца беше изгрял и обливаше с меката си светлина заспалата земя. Ние се спуснахме от височините и стигнахме до едни стърнища, зад кръстеца снопи заловихме двама жетвари с булките им. Интересното беше, че ние надушвахме къде има хлеб, също като хрътки. Отначало жетварите изпищяха, но щом разбраха, че сме българи се окротиха. Дадоха хлеба си от един самун и половина бъкъла с вода. Попов надигна бъкъла и изреди всички да глътнеме по 3 глътки, а хлеба раздели на 15 равни части и ни го раздаде като ни каза:

— Половината ще изядете сега, а с другата половина ще стигнеме Костурско, където ще има и печени кокошки. Послушахме го всички, послушах го и аз, но и днес съжалявам, че не изядох всичкия хлеб, защото при една прибежка го изгубих. Кандардисахме единия от жетварите да дойде с нас и ни води към прекия път, а другия остана при булките. Разбира се, не така

32

лесно се кандардисва един мирен гражданин, да ни уйдиса на ума, ама що да прави, след като му се озъби Пандо Сидов, сега Народен представител, и му каза че ние сме от стара България и за такива македонци сме тръгнали да се бием и зарад Македония сме запустили нашата царщина. Виде не виде жетвара тръгна. Нашата група сега беше 15 души: Подопр. Ив. Попов, Антон п. Щерев, Пандо Сидов, Цильо Какало, Цильо Влашето, Сотир Христов от с. Кондораби, Никола Митрев от с. Тиквене, Лефтер Георгиев от с. Дойран, Дим. Иванов от с. Олища, Ване Котореца, Ставрито, Митрето от с. Бомбеки, Петре Теолицки, Стойче от с. Кономлади и аз.

С жетварят стигнахме до шосето, успоредно с линията Солун—Битоля а оттам наблизо релсите светеха обливани от лунна свътлина. Жетварят каза: Ето я — и се сбогува с нас. Отсам линията полето е равно и насадено с царевици, които през юлий стигаха до гръдна височина и още не беха изкласили. Залегнахме в царевиците край шосето, скубехме от царевичина и ядехме мекото . . . сякаш ядехме кадаиф в некоя Стамболска сладкарница, или банани в Калифорния. Почивахме половин час и се нахранихме . . . ние си знаехме как. Чухме гласове на спокоен разговор и постепенно приближаващи се стъпки на подковани конници, скоро се показаха и две фигури по шосето, които идеха към нас. Попов веднага заповяда:

— Тихо! Турете ножовете на пушките и като влезнат между нас, като един човек ще се дигнем и ще им опрем ножовете до гърдите. Провърете предпазителитъ за да не изпусне некой куршум. Разбрано нали?


— Де, холан, пленници ще ти ловим ние сега. — обади се Доно.
— Море, я да ги пипнеме ние, та сетне топтан да ни хванат, та да видят, че ние ги жалим техните — подхвърли Влашето и се изсмя.

Наближиха. Влезнаха в засадата, по даден знак със „свирчето" наскачахме из царевицата покрай шосето и опряхме им 14 ножа (офицера немаше нож, а сабля) които светнаха на месечината, като внезапно изригнали пламъци в непрогледен мрак. Всички викахме — Шшшт !.. Страшно и смешно. Единият тутакси хвърли пушката, а другия опре неговата в лъскавите копчета на подпо-

33


ручик Попов. Цильо Какало го тласна и пустна един куршум в корема му. Положението стана опасно. Ние мислехме мълком да минем ж. п. линия, а ударения грък вика ли вика макар и на гръцки, но все пак доста високо охкаше, паднал в банката на шосето от

към страната на линията до един трън, Намериха си белята докато го укротят. Останахме само с един пленник и след като го предразположихме да бъде по-кротък, той ни поведе към линията, уж където нема

34

засада. Влашето, Лефтер и аз сме преден патраул, но само на 30—40 крачки, между нас е гъркът. Тъкмо се качвахме на линията и некой извика с пронизителен глас, като че ли го колеха:

— Врее, пьос и сте! — Ние веднага залегнахме, покрай линията, а гърка ни избега; до като обърнем пушките, той се закри зад едни снопове в ожънато стърнище, като започна да вика на гръцки закрит зад снопите : — Хтипете педя, ине и комитаджидес ту та пери-мелане! — Удрете момчета, това са комитите, що очаквахме. — Същият тоя пленик беше и свидетел пред В. П. Съд в Солун, само, че там бехме си разменили ролите — ние бехме пленниците. След неговия вик, последва залп, от който паднаха на место Цильо Какало, роднина на Ан. п. Щерев. Залегнахме на 50 крачки зад линията обстрелвани със силен пушечен огън. Куршумите удрят в релсите и свират погребален марш. Ние се таяхме, таяха се и тия които са над нас. Влашето се уплаши, като помисли, че останалите единадесет може да отстъпят по изкопа край линията без да ги видим и той се опита да се прехвърли при тех. Опитахме се да го задържим, обаче не ни послуша, а се дигна с думите: — Тия кератии и така може да ни задържат и сабайле може да ни изловат като птици, но един залп даден по него го застави да се сгромоляса с изохкване. Удариха го в дървената страна в цефта на нагана и две парчета от цефта и куршума беха му образували страшна рана в дебелината. От удара се подпали и кибрита в джеба му, а това съвсем не беше по сметките ни. Той продолжи да охка и по тоя начин ни издаваше. Ние му викахме да мълчи и да не охка, и от тия шушуканици разбрахме, че нашите са близо до нас които се потрудиха да ни съобщат, да не стреляме до като не ни наближат съвсем и до като не чуем „свирчето" на офицера. Гърците настъпиха към нас като тълпа. Предадоха ни пак да не стреляме. Забелезваха се вече много ясно техните фигури, които залегнаха на открито и започнаха да стрелят. Рени загубиха и ние бехме напълно обнадеждени, че ще се спасим. Залповете им се даваха по направление 50—60 метра по-горе от нас, но все по продължение на линията. Поразително светла нощ. Луната, се беше уговорила със звездите да обърнат нощта на ден. Пушките смес от Гра със Синовер адски гърмяха. Куршумите удряха релсите рекушираха и свиреха

35

зловещо. Ние се таяхме. Гърците помислиха, че сме на­пълно унищожени, щом като мълчим и те се надигнаха вече трети път на атака, кряскайки своето Емброс размесено с псувни. Като ни наближиха на 100 крачки чухме „свирчето" на Попов, а това значеше залп на месо. От първия залп тълпата гърци, войници и потераджии и по­лицай, която настъпваше срещу нас и смяташе да ни излови живи се срази. От светлината на мътеца фигурите им добре се очертаваха и ние продължавахме да ги обстрелваме. Попов командва: — Стреляйте спокойно, за­щото те забравиха, че имат пушки.


Четата на Пандо Сидовъ, Костурски войвода

Интересно беше, че освен техния рев: „февгете" (бегайте) те и плачеха, като, че ли искаха да им простиме за нападението и за засадите, които ни устройваха, или пак дето ни убиха Какало и ни раниха Влашето. Гърците бя­гаха през глава по ожънатите ниви, а ние ги обстрелвахме. Пандо Сидов на гръцки ги ругаеше : — Яко им се ха­реса, утре вечер, пак нека дойдат.

Оставихме Цильо Какало в безнадежност за живот. Прибрахме ранен Влашето без да го привържем и отпътувахме, като двама трима прибягнаха да догонват бегащите гърци за да им внушатъ, че не само се отбра-

36

няваме добре, ами знаем и да нападаме. Като изминахме нивите навлезохме в едни дерета, пропасти и дупки. Кха некой че сме в Баничката каменовъглена мина. Там никого ненамерихме. Заоблачи се, тъмно стана като „Голгота”. Засветка и загърме на дъжд. Сега паролата е Пеони и лисец, а за да не се откъснеме един от друг, крекахме като жаби и продължавахме да вървим по възможност един до друг.

След два часа, усилен ход, т. е. бягство от боя при Ж. П. линия разположихме се на почивка, но в промеждутъка на небесните гърмотевици ясно дочухме неколко истрела и после неколко страшни залпове от крехък пукот на гръцки пушки, който за­глъхваше в тежкото пукане на малинхерките и от това разбрахме, че схватката е доста голема и ще паднат много жертви. Попов и Пандо Сидов знаеха, че това са Чекаларовите групи, но тъкмо когато се подвоумихме дали да отидем на помощ, адския гърмеж на бомбите се помъчи да успокои душите ни за това бездействие, защото допущахме, че те ще могат да разбият обсадата и да се измъкнат. Действително там се е водила борба на живот и смърт. За да минат моста при Баница, нашите четници требвало да атакуват гърците с „На нож".: Паднали големи жертви и от двете страни. В гръцкият В. П. Съд в Солун на масата пред воения прокурор беха сложени два окръвавени ножа от малинхерка и той при обвинението си казваше че това е гръцка кръв и че с тези ножове сме убили гръцки невинни хора. Това не беше нищо друго а използвани ножовете на убитите наши четници, като доказателство на нашите престъпления. До­казателство и за мощта на ранения войвода Чекаларов, който можал да ръководи и да спаси своите четници от двадесет пъти повече и добре организирани гръцки войски, които били окопани пред моста и около него, но които не можеха да устоят на мощния напор на калените в борбите и решилите се да мрат за своята Родина. Дългият поход ни измори, глада отдавна ни беше прималел, а требваше много още път да изминем, докато стигнем до гористите места в Леринско. Зазори се, а ние още сме в полето, пътуваме из царевиците, където ядехме дивячки сливи, пиехме вода от вадите, за да

37

залъгваме стомасите си. Съмна се хубаво. Немаше какво да се прави. Дневно пътуване по поле е невъзможно. Попов избра за най-удобно едно чатал дере. Четиринадесетех души се разделихме на четири групи, така че да можем от всички страни да се отбраняваме, ако през деня ни нападнат. Замаскирани добре в гъстата дъбова низка гора, ние сме малко по височко от полето, което е под нас. Слънцето изгря из под облаци. Работници и овчари се раздвижиха по полето. Зададе се един ескадрон кавалерия не далеч от нас, която се пръсна из полето да гони работниците и овчарите, за да не остане некой в полето, който да им пречи за откриването на опасните комитаджии и види се, искаха да си отмъстят за снощните жертви, които дадоха край ж.-п. линията; а след това се зададе пехота, милиция и хорофилаки — полицаи. Виждаме ги пред себе си като на длан. Те не са на повече от 3 километра и се приближават пръснати в гъста верига, а други идеха в колона по 4 по междуселския път Котори-Кучковени по ротно и дружинно. Времето е тъжно, но и ние не сме спокойни, те скоро ще ни притиснат, ще ни заградят всред полето, без да можем да се измъкнем живи и то през деня. Те ни все повече и повече приближаваха. Тръпки като електрически ток преминават и още повече посгърчват телото. Краят се знае борба и след това смърт, смърт за родна земя, смърт на родна земя.

Щастие . . . Един облак зад нас се зададе като истински угаран, Засветка, затреще, адските сили се бореха за надмощие, така, както и ние с тия врагове на нашия народ. Заваля дъжд като из ведро; макар че сме малко на височко, пак взе да ни подлива. Тръбата на гърците засвири сбор и те почнаха да се връщат и, да бегат обратно на групи.

— Късметлии излъзнахме, — обади се некой из шумака.
— Море, со моя късмет останафте живи и вия — обади се Цильо Влашето, който лежеше на левата си кълка и слабо поохкваше.

— Море, не са много мераклии да ни намерят, защото са видели снощното, ами ти бре, Влаше, ако си толко късметлия, немаше хем да ти строшат наганта; хем да ти направят толко голема дупка на дирника, — подхвърли Пандо Сидов и измокрените от дъжда устни почти на всички четници се заобливаха със смех.

38

Сега сме вече по-добре. Дъждът престана, по полето живнаха хора, има вече и около нас, а ние си мируваме, като че ли самите ние не искаме да знаем че сме тук. Мина и тоя ден. Стъмни се хубаво. Наскачахме из шумата и се изправихме за пръв път през целия ден. Краката от леженето беха се схванали. Потъпкахме на место, направихме гимнастика и се опътихме на ново към неизвестността.

Четникът е нощна птица от рода на бухалите. Събрахме се на куп. Офицерът, Пандо и Доно определиха парола „Вичо-Вишени" и назначиха за водач Ване от с. Котори. След усилен марш цела нощ, подобно на бегство, стигнахме полите на Вич над с. Котори. В местността „Стар Лаген," като вървяхме през гъста гора, надушихме наблизо огън и хора, заобиколихме местото и в колибата близо до мандрата заловихме овчара Христо от с. Горно-Котори, у когото не намерихме трохица хлеб. Той ни се оплака, че не им давали нито залък да изнасят от дома и че овчарчетата били принудени на смени да ходят и се хранят чак в селото и че това било направено заради нас, за да не можем лесно да се снабдяваме с хлеб и като отмалеем от глад, да бъдем изловени живи из гората, без да дадат нито една жертва повече. Стара гръцка тактика. На същият под заплаха за смърт, заповядахме да ни донесе хлеб идущата вечер на определеното от нас место, като му посочихме една стара полуизсъхнала висока бука на височината, където да го остави, а ние се оттеглихме на срещуположната височина, немаща нищо общо с посоченото место. Съмнявахме се, обаче, все пак не вервахме, че тоя старец вместо хлеб ще ни прати потеря да ни изловят. Ние наблюдавахме от отсрещната височина, която се намираше на около 2 клм., как гърците обсадиха местността при „Старата бука," където предполагаха че сме, прекараха стада с овце и кучета, колкото имаше, дано ни открият, стреляха залпове в гората, да ни предизвикат да се обадим, но напразно, ние останахме в това положение докато се мръкна и те се отеглиха, та и ние след тех да продължим своето бегство. Смееме се на измамата и се ядосваме на дедо Христо. Същият старец разправи на Попов, че той е бил организиран работник, селски началник и в турско не веднъж е бил куриер

39

и заедно с Георги Кърстофорчето (Георги п. Христов от с. Кръстофор, Битолско), са обикаляли селата.

Гладни сме. Изцело ние сме отдадени на мисълта как и къде ще намерим хлеб, но никой не намира изход. Андон п. Щерев е най-храбър и държелив, но е много груб, изгладнел и озверен. Нощта е тъмна и облачна. Вървим нагоре по местността „Стар Ла-ген" към Вич един до друг във върволица по един. Наблизо засветка огън, който ту изгасва ту се засилва. Да, но повлече мене и Мито надолу по едно дере срещу светкащия огън за да търсим хлеб, па макар и в лагера на враговете ни. За щастие преди да стигнем до огъне заловихме един дедо от с. Лаген, стар добър българин, който носеше голем бъкъл с вода. Най-напред след като го обискирахме навсекъде за хлеб и. не намерихме нито трошица, поведохме го обратно към началството. При офицера дедото ни разправи самата истина, че хлеб нема никъде и от никого Да се не надаваме да намерим, защото гърците издали заповед в името на царя на елините Константинос и я разгласили чрез обяви и глашатай, чрез поповете в църквите и своите офицери, които събирали малко и големо по градове и села даже и по колибите и в която заповед гласяло, че под страх на наказание със смърт, никой да не изнася от дома си хлеб, а който види или чуе нещо за комити подобни на тия от Чекаларовите групи да донася на най-близката законна власт, който ги укрие умишлено, той става техен ятак и еднакво е опасен за държавата. . . Пандо Сидов не дочака да му се изброяват всички точки от заповедта на елините и пресече стареца:

— Е, де! Е, де! Стига си ни разправял бабини дивотии, ами утре-други ден като дойдат хиляди, хиляди българска войска и Атина нема да ги сбере тия паликарета, които са писали тая заповед.

— Не знам, деца, Госпо да ви е напомощ, ама кошчо ми се пули и какви лоши абери счувам, Богъ да я прости Богария и ние дур деа сме живи, неке можи да я видиме во нашата земя, а на вас не ке ви пиши Господ така. — Накара ни стареца да се позамислим и да си вземем добра бележка. Казахме му че всички сме от стара България и че никой нема от тия места из Леринско и Костурско и че сме дошли да се борим за свободата на техната земя, която продължава да гине под чужда тирания.

40

— Е-е-е-е.... Господ да ви е на помощ и да ви даде орлови крила да прелетити да "си одите в Богарската земя, защо при секое дърво има и чоек и секое воловарче или овчарче, законо го напраи шпион. Ето во моята колиба во бачилото има 6 хорфилаци, а патищата се фатени на секаде и полно е со аскер. — Немаше повече какво да се разправяме със стареца, освободихме го и той си замина, а ние се отказахме от тоя ме-рак да търсим хлеб и сирине, въпреки че имаше възможност да обсадиме бачията, да избием полицаите и да си вземем хлеб и сирене колкото ни душа сака. Но какво щеше да стане с тоя клет старец, който се сбогува с нас толкова почтено?

— Айде, сейте ми со здраве, Господ да ви е на помощ. — Колко ли той е посрещал в миналото и изпращал нашити народни водители като: Марховци, Сарафовци, Розовци, Кляшевци, Кършаковци, Поптрайковци, Янковци, Митревлаховци, Груевци, Попхристовци и други много ратници из Леринско, Костурско и Кайлярско? Как можехме сега да му нанасяме пакост, като отплата на неговото добро което е правил? Лесно е, щехме да убием полицаите, а после той да бъде измъчван, мо-

41

же би с цело село за отплата на нашето дело. Толкова сме гладували ще погладуваме още малко. Нека от глад да умрем отколкото да се опетним от невинната кръв на клетите роби. И стана ни ясно в тоя миг на всички че нашето дело е по-трудно от делото на нашите предшественици. . . дори за нас е по-мъчно да добием парче хлеб камо ли свободен пропуск към многожеланата Албания. Но духом никой не отпадна. Ние бехме Македонци — българи и носехме в душата си кърмата на хилядите умрели из македонската земя, за да настъпи ако не днес, то утре многожелания ден на свободата.

След разделата със стареца, което беше към полунощ, ние продължихме да се изкачваме по ребрата на Вич и призори се настанихме към местността „Порта" между Легенско и Бапчорско до Бапърската кула. Нещо ставаше между Попов, Пандо и Доно. Аз долавях, че те искаха да се отърват от нас. Дали щеше да им бъде по-леко без нас за да се отърват от това несигурно положение, малко исках да зная, но дълбоко в душата си аз виждах как са загнездва недоверието към техните дела. Те можеха да го кажат открито, така по четнишки — другари да се спасява кой как може, и така щеше да е по-добре, та поне да не остава в дъното на душата тъжния спомен от недоверие.

Изпратиха ни в десно да слезем по гребена обратно отдето дойдохме и ако стане нужда да ги охраняваме в гръб и на всека цена на другата вечер да им изнесем хлеб от с. Котори. Бехме трима: аз, Лефтер Георгиев и Ване от Котори. Денувахме в удобна и закрита местност и в случай на нападение можехме лесно да се отбраняваме. Почивахме до обед. Към 1 часа следобед чухме тревожни сигнали и залпове. Пандо Сидов се покатерил на една висока бука и овреме забелъзал група гръцки войници, която се катери направо към техния бивак. Четниците взимали мерки и се настаняват на височината над полянката дето почиваха. От първия пушечен гърмеж даден от Пандо пада пронизан Лухията (старши подофицер) и това е началото на жестоко сражение. Гърците почват да настъпват и да викат: — Емброс, педя — напред, момчета. Тук Доно п. Щерев показва чудеса от храброст. Като свършил своите бомби, взима и тия на дру-

42

гарите си и всички сполучливо експлодират срещу настъпващите гърци. Гръцките офицери освирепели от неуспеха и дадените жертви, продължаваха насилствено да заставят войниците да настъпват и обсадят четниците и понеже те не се съгласяваха биеха ги с камшици. И сега още чувам техните плачливи и изплашени гласове. — Ден боруме на прахороме, мас катестрепсане, ми тис бомбас. — Не можем да ги обсадим разсипаха ни с бомби.

Сражението продължи до късно вечерта, следъ което се разпръснахме. Подробности за това сражение и жертвите дадени от гърците научихме от разговора си с гръцки войници в солунския затвор Еди Куле. Според признанията на гръцките войници в това сражение на Вич те дали двама убити и петима ранени и предполагаха, че и ние сме имали ранени четници понеже намерили на полянката кървави бинтове, обаче от нас немаше нито един ранен. Тия бинтове беха от ранения преди три дни при ж. п. линия Васил Христов (Цильо Влашето) от с. Джупаница, Костурско.

Щом се стъмни хубаво, ние и трима се върнахме обратно при другарите си, но не намерихме никого, само праздни гилзи дори и гърците си беха обрали крушите. Зер опасно е нощно време да се остава в планината, особено пък когато има комитажии, които си не поплюват в борбата си с тех.

Като не намерихме след два часа тършуване из околността никого от другарите си из- паднахме в пълно отчаяние. Ние бехме изоставени. Сега на къде? Що да се прави? Главите ни беха като запустяли, никаква мисъл в първия миг не иде. Вдървени, като ударени от гръм, само собствените си сърца чувахме и осещахме да бият в измъчените ни от походи и глад гърди. Може би ако се появиха сълзи ще бъде по-добре, ще поолекне на всички, но дори те са божествена милост на каления в дългогодишни борби с тирана и отреклия се от сладостите на живота. Отчаянието както дойде така си и отиде. Четникът не бива да се отчайва, той не бива да страда, той требва да е твърд като гранитите на Македонските планини.

Сближени още повече, ние почнахме да разсcждаваме, дали при такива случай, какъвто беше нашия не е по-добре всеки да се спасява, то осъждахме постъпката

43

на войводите, които не требваше да ни изоставят и ако е нужно до последен крушум да се борим и ако е нужно до един да измрем, но всички заедно. Но да се разсъждава и да се бие ум по непоправими вече злини е загубено време. Трибваше да се подчиняваме на съдбата си.

— Ване е стар четник, още от турско, него ще го слушаме. — каза Лефтер и както си му е редът избрахме го за наш войвода и очаквахме вече от него разпореждания. Първото решение беше на всека цена да се снабдиме с хлеб. Решено сторено. Тримата се промъкнахме до село Котори. Аз и Лефтер останахме край първите къщи залегнали в един удобен хендек, край пътя, а Ване отиде през градините към техната къща отдето да вземе хлеб и веднага да се върне при нас. Условихме се че ако го усети гръцкия патрул и дигне тревога, ще се впуснем на две посоки, ще стреляме и ако стане нужда ще се хвърлят и бомби за да създадем суматоха за да може Ване да избега към Вакъвската курия, между селото Котори и Лаген дето си бехме определили среща. Ване влезе в Котори, кучетата залаяха и след малко утихна, сигурно той беше се приютил вече в дома си, а ние го чакахме с часове. Ване не дойде. Ами сега?

— Ванчова работа, Лефтере! . . . Излъга ни. Бегай да бегаме, не ни е писано сити да умираме — казах аз и дръпнах Лефтера да става и да бегаме, колкото се може по-скоро, защото почна да се зазорява. Поехме покрай градините, почти бегом и стигнахме в Вакъвската кория над с. Котори, та дано пристигне Ване. Безнадежно чакане. Курията не беше също удобна за денуване; редка и изкастрена. Другарят ни излъга, гората ни неприютява, сега на къде? Какво ще правим? На къде да вървим?! Кой ще ни приюти и нахрани? Положение твърде нерадостно твърде неизгодно.

Останали само двама с Лефтера от цела една чета, решихме да отидем в моето родно село Неред и оттам да се снабдиме с хлеб. Днес е осмия ден откакъне сме туряли хлеб в уста, силите вече почват да ни напущат.

— Прекарахме толкова походи и сражения гладни и това не се търпи— каза Лефтер. — Чудна работа, Св. Йоан рилецо, как е търпел 40 дни пост?
— Да, но не е носил 25 оки стари товар и не са го гонили гърци и такива страшни потери, нито пък е

44

минавал Кожух и Чеган - му отговорих аз и двамата след това замълчахме. Когато се мълчи поне се осъща гладът не става раздвижние на вътрешностите. Излезнахме на пътя като прегазихме обути Нерадската река. За не рискуваме, обмислихме че ще е най добре да вървим разделени един от друг по на 15-20 метра с пълни пушки с натикнати ножове, та на първо време гърците биха ни помислили за техен патраул. Никакво разговаряне, а при нужда ще си даваме следните знакове: щом некой забележи нещо в десно ще плесне един път с ремика на пушката, а в лево-два пъти; така ще се разбере да залягаме влево или в десно. Пушките
ще са пълни и ще се носят на ръка. Когато опасноста е насреща ни първия ще залегне и втория ще го поседва, а ако опасността е зад нас, то следващия ще съобщи със изсвирване. Бегане никакво, веднага залегаме при първото удобно место, докато се орентираме, кой ни преследва и с какъв неприятел имаме работа. Това всичко строго съблюдавахме, а паролата ни беше Черешница — Чешма, дума, която мъчно може да изговори грък.

45

Така пътувайки по друма стигнахме до местото дето се пресича друма с пътя от с. Крапещина за Крипешката вакъфска воденица и за щастие на близо до кръстопътя залегнахме в драките за да си отпочинем. Не се изминаха и десет минути и от долу се зачуха гласове на хора. Ето, ги . . . минават трима, въоръжени от глава до пети идат от към воденицата за село Крапещина. След като изминаха по пътя и се потулих в тъмнината, станахме да продължим наново пътя си за с. Неред. В нередско землище сме вече. Вървим посред друма, тук всека долчинка, пътечка, дръвце нива, ливада, всичко, всичко ми е познато. Аз съм вече в родното си место, което много отдавна виждах. Сълзи напълниха очите ми. И как идех сега в родното си место? Не! аз не бех нито крадец, нито разбойник ... моето родно мъчно е откраднато и мен н ми позволяват да се ползвам от неговото слънце от неговия въздух . . . аз сега идех като враг . . . за такъв ме смятаха, тия които заграбиха всичко най-мило на света — бащиното огнище . . . домът дето за пръв път съм видел божия ден, за пръв път съм получил майчината целувка . . . домът в който за пръв път се научих да говоря и се моля на бащиния си език — български език. . . И лани нашия дом пъшкаше под тиранията на азиатеца, но сега той дори не може да диша под новото гръцко иго . . . Игото на християните гърци.

Краката ми почнаха да се огъват, като че ли за пръв път почувствувах слабост. А съм тъй близко до бащиния си дом. . . Стигнахме до местността „Филеви ливади", в ливадите имаше накладен огън и около него беха наседали младежи, които са пасли ко нете в скоро окосените ливади и весело разговаряха. Ние се промъкнахме край сенките и ги отминахме без да ни видят, така стигнахме до с. Неред.
Посъветвахме се с Лефтер отде да минем за да отидем до нашата къща
— Незнам, Василе, дека ти-там и яс.
Напуснахме пътя под Таров гроб и през гръкоманската махала се упътихме за гръкоманската църква Св. Никола, където си мислех, че никога не патрулират гърците. Стигнахме до черквата, която е на край селото там се прекръстихме и помолихме Бог да ни е на помощ. Над селото прескочихме към българската ма-

46

хала, през градините, та до нашата къща. Залая кучето и скоро се укроти, като взе да върти опашка и внезапно пак залая към пътя. Стреснах се, като чух, че Лефтер плесна тихо с ремъка на пушката и залегна до фурната, същото веднага направих и аз. Отдолу идат трима — патрул, минават под сенката на орехите, край самата къща и спокойно се разговарят. Единият пита :

— Откъде идеха вчерашните гърмежи от пушки и бомби ?. . . Е, то такъв тресък... — а другия отговаря:

— На Вич имало сражение . . . паднали и убити, ранени. — Двамата от патрула са българи, а единия гръцки полицай. Те спокойно разговаряйки си отминаха, това ни успокои. Аз станах, а Лефтер остана залегнал до фурната с дуло на пушката, обърнато към пътя. Потропах на единия прозорец, на втория, на третия, никой ми се не обажда и разбрах, че къщата е пуста и, че никой нема в нея. Къщата е голяма, стара, баща ми не знаеше кога е строена. Целата е зидана от камък и е покрита със широки каменни плочи. Часът е 3'20 след полунощ и скоро ще се разсъмне, време за губене нема. Оставих пушката на земята, взех едно дебело дърво и леко превих железата на единия прозорец, който е на зимника и влезох, и след мен Лефтер ми подаде пушките и също се промъкна през прозореца. В зимникът намерихме ябълки и дамаджана с ракия, пихме по една глътка, па се качихме по една стълба горе. „Вратата е затворена и Лефтер показа своя мурафет на майстор железар, като отключи с шомпъла на пушката. Щом влезахме вътре в къщи, замириса ни на питомно и на пресен хлеб. Отворих нощовите, в тех беха скътани 13—14 самуня преди ден печен хлеб. И двама се заоблизвахме и радвахме като деца, но не смеехме да ядем много, стомасите ни беха отвикнали да приемат храна и можахме да пострадаме. Лефтер поиска още малко ракия, намерихме и вода в стомните; в тъмнината намерих малко паниче и с него слезнах в избата и наточих съвсем малко ракия, от което той не остана доволен и ме нарече скрънза. Той не беше прав. Обясних му, на каква опасност се излагаме, ако се напием с ракия и той с мъка се съгласи с мен. След като закусихме хлеб, сирене и туршия, заехме се да почистваме пушките си. Разглобихме ги една по една, почистихме ги хубаво, намазахме ги със смазка и веднага

47

запознах Лефтер с разпределението на къщата и си мазгалчетата от четиритех й страни. Дупката от към пътя срещу реката му се виде много малка и с длета изкърти отвътре един камък и я разширочи. Оставих Лефтер в килера, занесох му вода и му напомних да не пие ракия, да бъде трезвен и да се подчинява само на моите заповеди в случай, че ни нападнат. Проверихме фитилите на бомбите и след това се изкачих на горния етаж, да поспа, ако можеше.

Слънцето беше се появило до половинъ на небосклона, когато вънка в двора се чу викане и плач. Тета Магда, сестра ми и моята булка, с която бех живял само 2 месеца от венчавката, плачеха на двора и смятаха да се върнат обратно и обадят на кмета, че къщата им е обрана през нощта да искат съдействие от властта за откриване на обирджиите. Положението стана критическо и аз с голем риск, без да знам дали при моите роднини нема и вънкашни хора, макар и жени, които можеха да ни издадат на квартируващата в селото гръцка войска, извиках ги на име и отворих да влезнат вътре в къщи: И сега още не съм в състояние да опиша сърцераздирателната сръща между мен и тех. Радостта и страха, които изпитаха като ме видъха беха твърде силни, за да могат да се понесат от изстрадалите женски души и сърдца. Ту смех, нервен смех, като над възкръснал смъртник, ту ридания от страх за бъдащето което е само в минути в часове и не в твърде многа дни. Страх, който сковава дори риданията и смразява сълзите. А те имаше защо да се страхуват. . . те бяха научили за моето пристигане с четата на Чекаларов и от 4—5 дни постоянно биле правени обиски в дома от потерите, които по най-жесток начин ги измъчвали да им кажат къде съм се скрил. И като знаяха моята участ и своята не можеха в тоя момент на радост и горест да не треперат. Жена ми беше обезумела от страх, но тетка Магда по-опитна още от миналото и отдавна посветена в организационните работи седна спокойно и ми разправи, че Чекаларов е убит, от него от заловения жив Коста Николов, фелдфебела, знаят точния брой на нашите чети, защото у последния намерили именния списък и вещевата ведомост, от които гърците знаяли и това, което аз отдавна бех забравил - номера на пушката, тоя на ножа, числото на патроните,

48

бомбите, бинтовете, дори и това, че в Дойран преди да тръгнем са ми биле дадени два чифта цървули, едни щавени, а другите от биволска кожа сурови, като че ли нашия фелдфебел, непременно требваше да отговаря пред некого и оправдава тия два чифта цървули, та требваше да държи точна статистика. Чудно ми се вижда, че не е държал списък на убитите от нас гърци. За него изглеждаше е имало по-големо значение да бъде в пълен ред вещевата ведомост, отколкото хората на четите, които по тоя начин много лесно попаднаха в ръцете на гърците. Фелдфебелска работа! . . . Точността за моменти като тоя, в когото ние бехме решили да проиграем съдбата си немат значение, дори са вредни и тая грешка гърците я използваха най-рационално и като знаеха кои сме още преди да ни изловят и избият, те предварително подложиха на нечуван терор и изтезания близките на четниците и много от тех заварихме из затворите Бияз Куле и Еди Куле, които ни чакаха за да оплакват дните си заедно с нас.

Но най-тежкото от всичкия разказ на тета Магда, беше съобщението, че Васил Чекаларовъ е убит. Сам не желаех и да получа повече подробности, самия факт беше по непоносим за мене отколкото самите подробности. Чекаларов убит! Чекаларов мъртав! Та ние сме виновни, че се разделихме от него! Може би, това немаше да се случи. . . Студен пот ме поби и с мъка въздържах сълзите си да не рукнат и риданията да ме не разтърсят.

След кратък разговор, пихме кафе, казаха ми какво има за ядене и си излезаха, като обещаха да се разпръснат на разни страни из селото, уж по работа, за да научат какво се говори за разбитите чети и лично за мен и вечерта да дойдат една по една, като извикат и вуйна Наумица без да й казват, че съм дома да я вкарат в къщи, защото ми много требва. Нито кака, нито жена ми, нито тета разбраха, че имам другар в зимника, па и немаше защо да знаят. След като изпратих своите отидох при Лефтера и му разправих всичко, което бех научил за разбиването на четите и за намерения списък на фелдфебела. Той се ядоса много и само да му беше паднал тоя фелдфебел пред очите на парчиня щеше да го разкъса. Донесох му закуска, дадох му две

49

чаши ракия и след като му разтворих 1 кгр. шербет да го изпие преди закуската качих се на горния етаж да наблюдавам. По едно време слезнах при Лефтер да му занеса едно канче кафе, заварих го в много смешно положение, беше захвърлил на страна пушката и с окървавени нокти се мъчеше да доизтрепе тръгналите по белия чаршав въшки. Той се изчерви като ме виде и измърмори:

— Бием ги, оти постелките ще ги напълна с въшчина. — Изсмех му се и му казахъ, че ако останем живи, аз ще разправям, че всичките въшки са от мен и че той никогаш през живота си не е имал въшки. Ич комита без въшки може ли? Засме се той. Требваше да се преоблече, наистина въшките беха повече от изходените в походите километри, извадих от сандъка чорапи и дрехи— съединени долна фланела с донове, американски, като го научих как да ги облече и закопчае и при нужда нема нито да ги съблича и събува, а щом свали панталоните, доновете имат отзад копче. На всички тия обяснения и като обу тех и нагледно опита практичността им, Лефтер се покъса от смех. И за момент забравихме къде се намираме.

Изкачих се наново горе да наблюдавам. Къщата ни е на пътя за с. Турие. По едно време Лефтер заплеска тревожно с ремъка и ми каза, че по пътя минава войска, казах му, че и аз я наблюдавам и че те заминават за с. Турие-Кономлади, Костурско и да се не бои, нито пък да се измами да стреля. Беха около 200 пехотинци, вървеха в колона по двама, а след час по същия път заминаха и 150 конници. Ние останахме свободно да си наблюдаваме, необезпокоявани от никого понеже по-предните дни, според както ми разправиха домашните, гърците направили обиски във всички съмнителни къщи, а у нас и в къщата на дедо Стойче Мичов Робевски от същото село Неред, са направили злочинства, за срам на гръцките потераджии, като и задигнали всички писани и неписани книги, портрети. Всички мои учебници и тетрадки били задигнати и уничтожени, на тех се бех учил през време на школуването ми в отделенията и класовете. Имената на моите съучастници беха взети за имена на комитаджии и след седем дни, когато ме откараха в Лерин, коменданта ме питаше троснато за тия имена. Много е изтезавано съмейството на българския свещеник Димитър Божинов Кра-пешлиев и ограбили му много вещи.

Лефтер долу, а аз горе, прекарахме на пост целия ден, като ядахме най-малко по 10 пъти, само че по малко и изпихме една стомна със шербет. Ние бързахме да наваксаме осемдневното гладуване и да сдобием наново сили . . . кой знае какво ни чакаше.

50

Стъмни се добре и сестра ми Велика, женена за учителя Дим. К. Попов, който беше на заточение в гръцките острови, после малката ми сестра и най-после моята булка с многоочакваната вуйна Наумовица. Щом пристигна, накарах ги да слезат при Лефтер в зимника. Казахме им, че сме изпратени авангвард и че непременно няколко дни требва да чакаме в гръкоманската махала докато пристигне българската войска. Разбира се, мъчно се съгласи вуйна, но като виде двата ножа на малинхерките, без да я заплашваме даде съгласието си да се настаним у нея. Изпратихме другите жени до вуйнината къща да отидат и се върнат и разучат де и как се движи патраула. Около полунощ забрадени с бели забрадки, каквито носят жените, с турнати ножове на пушките, тръгнахме: тета, аз, жена ми, вуйна, Лефтер, кака, а малката ми сестра беше изпредила. Минахме по крайните криви сокаци и пристигнахме благополучно до вуйнини, която влезе първа с мен, отвори зимника и ние двама с Лефтера се намърдахме в него. Всички се разотидаха, като им поръчах да донасят храна или каквото друго има чрез тета Магда. На вуйна казах, че ако ме издаде, най-напред нея, вуйчо и децата им ще убия и после ще се сражаваме с гърците. Ще изгоря и къщата.

На близо около нас квартирува гръцкия полицейски пристав, Папа Атанас, помощник-кмета и повечето от чиновниците, въобще в тая махала нема нито един съмнителен, дори за нас беше чиста и селската къща, намираща се в низкото, която сега беше полицейски участък. Ние от нашето скривалище наблюдавахме всеко техно движение и знаяхме колко пъти идат куриери в Лерин за донесения и колко пъти се връщат. По обед дойде тета Магда та ни донесе зелник и пражено пиле, но тя беше изплашена и трепереше. Кръстей-

51

ки се набожно тя ни разправи, че рано сутринта, къщата била заобиколена от новодошла гръцка войска, полими пристава, взели да трошат вратите, обаче кмета отишъл у дедови и взел ключа да им отключи и присъствувал на обиска. Нищо не намерили, обаче много се изплашила като видела човешки изпражния в едно кюше на зимника, но те не се досетили. Нашите въшливи дрехи още вечерта били изнесени и скрити, иначе не се знае какво щеше да стане с нас па и с тия, коя ни криеха.

Седехме в зимника и от време на време разговаряхме тихо за съдбата на нашите разпръснати другари често ядосвахме на Ване Котореца, който по един подъл начин ни измами да го отведем в селото му условие да ни донесе хлеб и после да ни покаже пътя за завладяната от сърбите Македония. Тук оплаквахме и нашия добър войвода Чекаларов и падналит убити четници. Така изминаха 6 дни. Отпочинали, поохранени ние се окопитихме и почнахме да мислим за бягство в Сърбия или Албания. На тета Магда имам най-голема вера, като по-умна и въздрастна жена, която е вряла и кипяла в организационните работи и ако немаше такива жени като нея в Македония, не можеше да има ни организации, нито движение, нито възстание. Често пъти, когато мъжете изгубат пусулата, жените застават начело със своето спокойно разсъждение и по този начин са спасявали най-отчаяни положения. С право може се каже, че македонката е която закърмва децата си в желанието към свобода и тя е която първа учи деца си да мрат за родна земя, за бугарска земя и език! За нейния език, когото е упазила чист и непорочен от хиляди години. На 14 юлий изпратих в Лерин тета Мая за да се овъдоми за положението и да види има ли убитя ранени от нашите другари и дали има пленници и ако има - кои са. Тя отиде в Лерин, обадила се на стрико Лазар, брат на баща ми и голем търговец в града, който работеше направо със Солун. След дълго обмисляне, стрико й казал да ми съобщи, че целата чета е разбита и около 25 дущи са изловени и че затвора е пълен със затворници и ежедневно изпращат останалите на заточение българи. Христо Цветков, Андон Юруков, Никола Филипов Козинчев, Илия Димушев от Лерин и всички негови лично познати са в затвора и че имало слух скоро да ги интернират за България

52

Осъдените българи по гръцките острови за да изкупят гръховете си само за това че са Българи. Завърна се тета и ни разправи всичко и за уверение че е ходила, донесе ми една бутилка коняк „Метакса" и една кутия локум.

Тия новини не ни зарадваха. Познавах гръка и знаех на какво е способен той. Хубавите му обещания, че ще ни интернира нас и нашите лични познати и близки в България, крие своите пъклени намърения да ни доизлови и унищожи, или в затворите или по пътя като ни разтакват от затвор в затвор. Съдба! Зла съдба, каквато никой не е предполагал . . . пет държави пред очите на покварена и садитска Европа да нападнат България, да я разпъват на кръст и да се допуща това мръсно и гадно гръцко племе, да унижава, осквернява и избива българския народ който се простира до вратите на Атина. Ахъ, защо немах силата на Александър Македонски и ги превърна в тоя миг за носачи на европейската проституция, да ги превърне на истинското им призвание — да дават наслада на мъжеловците! .... Буря се виеше в душата ми. В този миг аз проклинах всички просветени народи, които в името на спасителя Христа допущаха да се вършат най-големите жестокости в света. Но какво можех да направя аз със своето безсилие и тук в тая тъмен зимник, когато превърнахме доброволно на собствен гръб?

Опит за помощ

Същата вечер повиках чрез тета Магда, Митре, който беше зет на бащина ми сестра. Скрит до къщата изчаках го до полунощ да влезне в къщи, и аз след него. Той беше помощник кмет — Ааза и в размирните тия времена носеше пушка. Здрависахме се и след дълги размишления дойдохме до печалното заключение, че по никакъв начин нема да мога да прехвърля границата за Сърбия. Разговора се водеше само за мен, той нищо незнаеше за Лефтер и, че ние двама с него сме в селото от преди седем дни след убиването ни на Вич на 8 юлий. Той също ме уверяваше, че изловените 24 души, които са в конака в Лерин, скоро ще бъдат екстренирани в България. За да се съглася с неговото предложение, че аз ще требва да се предам, той ми разправи че е много добър приятел и с Яни Зиси Папа от Лерин, най-влиятелния

53

пред гръцката власт в миналото човек, който заедно с турската власт беше най-голем враг на българизма като затваряше българските училища и църкви, благодарение на което новите поробители го считаха за светия, думата му никъде не ставаше на две. Митре ме увери, че му е приятел още от Влашко, дето цели осем години сме биле неразделни другари.
Положение нерадостно, но след толкова уверения че ще бъда защитен и най-лошото ще бъде интернирането ми в България, реших на другата вечер пак да се срещнем в нашата къща и да уговорим предаването ми в Лерин . . . да ме отведат направо при Леринския комендант, непокътнат, без да ме предават на номатархина и на Панайот в с. Неред, който от миналото беше зле настроен спрямо мен. Разделихме са и аз веднага отидох при Лефтер, с когото уговорихме да излезне над селото в шумака, след като му съобщат, че ме изпращат за Лерин, веднага да се предаде на пристава, който го непознава и да го изпратят за Лерин, без да казва, че ме познава и че има нещо общо с мен, нито че аз го познавам и че сме били заедно.

На 15 юлий денувахме заедно с Лефтер, в гъркоманската махала и щом се стемни хубаво ние се разделихме, за довиждане в Лерин при останалите живи другари. Тая наша раздяла, беше напълно спокойна, тъй както да бехме се разделили не при тия съдбоносни за нас събития. Някакво спокойствие беше завладяло целото ми същество и аз съвсем не мислех за бъдещето, което не се рисуваше в съзнанието ми с черни краски . . . Колкото за изпитания и страдания, може би, щех да приживея пряко силите си.

На 15 юлий вечерта, прекарах в градината на нашата къща, като очаквах всеки момент парламентьорите, които не закъснеха. Щом доближиха до къщата и познах гласовете им, отвориха им и те влезнаха вътре, аз след тех. След обичайното, как сме, що сме, Кир Яни ми описа на кратко положението и всички събития на деня, па поде:
— Е-е-е, бре дете! Язък за твоята младост. Що ти требаше да му уйдисаш на умо, на тия чапкъни? . . . Тия още от турско си беха со той ум, ами ти? Шо направи ти?

54

- Е, у армията войник. . . па било шо било, срико
Яне ами сега ми кажи чаре на тая работа. Как ке може да се префърле в сръбско. . . сега вие сте силни. . . всичко можете да правите.

Той поклати глава и ме увери, че не би се решил на такъв риск, обаче, може да се закълне в своята беса, понеже бил от арнаутско потекло и ако косъм падне от главата ми, той ще позволи неговата глава да отрежат, тия двамата, които са еднакво познати и на двама ни. Накрая добави, че както те трима са с оръжие така и аз съм още по-добре въоръжен и ще си излезне без да обади некому. На последната комбинация мъчно се бих решил, въпреки предаването, мислех си, че след изгубването на Чекаларова, останали без водител, по отделно никой не може да има сила. Немаше що, решено свършено. Излезнахме над селото, захвърлих оръжието в едни гъсти капини и тримата дадоха неколко вистрела, уж като патраул са забелязали некого да се движи и го заловили, а то било „даскалчето". Изстрелите дигнаха в тревога полицията и квартируващата войска, обсадили съмнителните къщи, обаче ние потеглихме за Лерин, без да дадат моите покровители възможност на пристава и бесния Панайот, да се раз-правят с мен, па и влиянието с което се ползваше Кир Яни не им позволяваше да дръзнат и ме оскърбяват.

По пътя за Лерин още веднъж се видяхме с Кир Яне, който ме увери, че ще се мъчи да ме представи като доброволец от българската армия, който се прибира в родното си село, без да има нещо общо с четите на Васил Чекаларов и сега имам намерение да замина обратно за Америка. Това ми се харесваше, особено надеждата — тая хубава мечта, че ще замина за Америка, без да бъда подлаган на изтезания. Най-много бех наклонен да вервам в добрите намерения на Кир Яни, защото той се ползваше с много големо доверие между новите поробители на Македония, понеже още от турско беше във връзки с най-влиятелните бейове и паши в Цариград, с гръцката патриаршия и гръцкия комитет в Атина. Гръцкият андартски офицер, голем богаташ в Атина, който си намери гроба при с. Статица Леринско, го имаше най-доверено свое лице измежду всичките си сведения черпеше от него. Затова и Кир врагът на българщината беше познат на мало и големо с прозвището Яне Шпионо. А добре е да се

55

не забравя, че често пъти и шпионите могат да бъдат честни хора и да остояват поети задължения.

По-пътя за Лерин, който е около 16 клм. от Неред, изпихме два паура ракия. Ние пътувахме пешка и не правиха разлика кои къде ще ходи. Като достигнахме черквата Св. Георги край града, Кир Яне направи предложение да си починем; тук той извика кмета Стоян и след като дойде вика:

- Кирие Фрурархе! В християнската война против Турция, нашите македонци се завърнаха от Америка казваха малко съобщиха ми, че съгласно гръцкия закон пленник не вързанъ не бивало да се кара и ми предложиха да си избера отпред със скръстени или отзад желая да ми вържат ръцете. Разбира се по-удобно беше да бъдат вързани отпред, така по не личи. . . а требваше да мина през българската махала, край българската църква и училище за да отида при другарите си в комендантството.

Пристигнахме в конака при военния комендант. Оставиха ме в коридора с кмета Стоян Меличев и Митре Евров, Кир Яне влезе вътре при коменданта, като остави вратата от крехната, застана мирно с пушка при нозе и веднага започна да уверява коменданта в моята невинност.

56

Турция и да се освободи християнството. Такъв е случая с едно неграмотно и просто бедно момче от с. Неред, Леринско, Васил Ванев, когото сега водя като дезертьор от българската армия. Аз го познавам още от лете и още преди да замине за Америка. Аз ви уверявам в неговата невинност и в това, че той щом видел, че България ще воюва против Гърция, веднага след обявяването на войната напуска българската армия и едва сега успява да дойде в своето си родно место, намира го свободно, обаче, като знам днешното положение, довеждам го при Вас, Вие да го освободите, като аз гарантирам за. него, също и кмета и помощник кмета на родното му село. Най-после, види се, дългото увещание убеди коменданта, че аз съм един съвсем невинен и неграмотен селянин, дезертьор от българката армия, който не желае да се бие против своите свободители-гърците и се връща в родното си място доволен, че той е освободен и пожела да му се представя. Нека влезе Васил Ванев! — заповяда коменданта и неговия глас ми се стори толкова много познат, е кръвта невъм се смръзна в жилите ми.

Кир Яне беше уверен, че устоява на дадената „беса", спокойно дочака моето влизане при коменданта и ме представи рече:

— Ето момчето, кирие Фруархе, за което ви говорих. С привидно спокойствие аз пристъпях, но така авно, както пристъпя свещенника благоговейно прага на олтаря с потир в ръка, само че аз не пеех: „Сорахом Божий верою и любовно приступите", защото пред мен беше моя стар познайник, капитана от ютата Параскевопулос, който преди 80 дни ме беше пратил на заточение в остров Крит, като беше уврен, че аз никога нема да се върна в Македония. Капитана, като ме видя, хвана се за главата и бътно извика срещу мен:

Бре, Васил Иванов исе иси ? (Бре, ти си Васил!) Керата, руфяне, пальо антропе, пальо вурга-

57

ре . . . — и оше куп псувни. Злобата и яростта нема край, той се обърна към Кир Яне, заплю го бесно лицето и му завика: — Хрима ия есена, барба Яни! Срамота е за тебе, чичо Яни, да лъжеш и заблуждаваш гръцкия комендант! Ето, ето! вие всички сте македонци, пал вургари, даже и ти, когото най-много вярвах и който така добре ми беше препоръчан от мое висше началство! Значи, ако не беше тази мистериозна случка, и бех си заминал в Елада, преди да зная; и ти си въжеиграч, кандило бих ти палил пред портрета, дето ми го подари и бих те мислил за свети. Сега напустни коменданството, преди да са ме взели тиа дяволи, защото не отговарям за ръката си! Вън!

Не видех как излезе Кир Яне из стаята на коменданта, защото в тоя момент неговата участ по-малко ме интересуваше от моята. Тая съвсем не предвиден среща в условията на моето предаване ме вкочани и аз требваше да събера мислите си и се приготвя да се браня от тоя омразен комендант, който преди 80 дни ме изпрати в остров Крит, а сега е застанал наново пред мен с втренчен поглед в моите очи. Минах десетина минути в немо гледане. Очите ни се беха втрещили едни в други, както при борбата на котката с мишката, а мишката бех аз... Сам бех се хванал в клопката. Какво мислеше той? Това мъчно можех да отгатна, а колкото за себе си ще кажа, че в това време аз не се опитвах и да мисля, чувствувах се напълно в неговата власт. По едно време той се размърда, коткай е вече готова да забие ноктите си в беззащитното мишле.

— Бре, Васил, ти ли си Васил Иванов?
— Аз съм, господин капитан.
— Научили ли гръцки на остров Крит, и как успя да избегаш от острова? — Аз се направих, че не му разбирам на гръцки и той заповеда да доведат преводчикът даскал Тодораки, който еднакво владееше гръцки и български, същия тоя, чрез когото ме разпитаха преди изпращането в остров Крит и който беше вече разпитал всичките четници от Чекаларовата чета сега набутани в избите на коменданството.
- С теб ще започнем не както с другите четници—поде Команданта — Я ми кажи най-напред, от четата на Васил Чакларов ли идваш?
- Да.
— Откъде тръгна и от къде се събра с четите.

58

- От България.
- Не си ли същия Васил Иванов, когото заточих в Крит?
— Да, аз съм.
— Как избягахте от остров Крит?
— Не съм избегал.
Разерен Параскевопулос, скочи от стола, взе камшикът, удари ме неколко пъти безмилостно, хвана дългата ми коса, разтърси главата ми и изрева:
— Ще казваш ли истината! Видиш ли ги тия, които стоят зад тебе с турени ножове на пушките? — преводачът Тодораки бърза всичко да ми превежда, обаче аз не отговарях, мозъка ми беше разлхопкан като запъртак, а очите ми не виждаха нищо повече от свътли кръгчета, които така бързо се преплитаха, че образуваха некаква непроницаема преграда. Коменданта още повече се нервира от моето мълчение, завъртаме силно към тримата войници, които стоеха зад мен, за да ги видя и пак ме обърна към себе си. Стоях като бездушна статуя и проклинах часа на предаването, проклинах и тия, които ме излъгаха, че нема да има опасност. От ударите на камшика месата ми горяха и нетърпимите болки дълбоко се връзваха в мозъка, който невъмъ от миг на миг беше ръган с ножове.

След дълго мъчание, коменданта пак поде:
— Защо не говориш, Даскале? Или искаш насила да те накарам. Дойдох малко на себе си и казах на Тодарака:
— По такъв начин да ме убие, нищо не мога да говоря. Моля ти се, една чаша вода: — донесоха стомна с вода и едно канче. Изпих три канчета и седнах на подадения ми стол и пак продължавах мълчението си, требваше да събера мислите си и да скроя некоя лъжа. Мигар истината требва да се казва пред един такъв звер? Аз требва да го излъжа, защото той не е човек! Коменданта се обърна към Тодараки и почна да му обяснява :
— Кажи му на това куче, че аз всичко знам от другите заловени четници и стари войводи, от които чух всичко какво ми требваше. — Той изкара архивата на глупака фелдфебел и започна да ми чете телеграмите от Щаба на М. О. О. даже и подписите на генерал Генев
Подполковник Протогеров, прочете имения списък и вещевата ведомост и пак каза на преводчика — Попитай го дали му е ясно, че аз не се интересувам за не-

59

говите показания за четата, мен ме интересува бягството му от остров Крит, с кого и как съм избегал, кога и как съм отишъл в България в такова късо време и най-после къде съм се намерил с тия хора за да избегам. — Въпросите му беха толкова много, че аз на бързах да им отговарям, но пак успях да приготвя лъжата, която заслужваше да му се хвърли в неговото лице. За да съм по-свободен, коменданта не записваше нищо от дознанието, само втренчено беше вперил поглед в мен като по некога ту се намръщваше, ту се засмиваше, или пък ми кимаше с глава, с което искаше да каже, че не ми верва.

Това, което можеше да се разправя на коменданта за вестници “Вечерна поща” Балканска Трибуна, от които бех успял да разпръсна в селата Турия, Кономлади, Поздивища, Дреновени и на път за Бапчор. В тия вестници се съобщаваше, че България ще владее всичко, което й се пада по договора, защото Фердинандъ I не е само цар на България, а и на българите и се поръчваше на българина в Македония да не отпада духом, ами да очаква присъединението си към общото Отечество България. Доведоха ме при Вас и вие ме разпитахте и интернирахте в Бер, там стоях две нощи и 3 дни, а през третата нощ ме изпратиха в Солунския централен участък, тук прочетоха вашия пакет и веднага ме преместиха в Беяз куле. Там ме държаха 6 дни, а на следния ден заедно с 14 души българи и 10 души албанци, ни екстренираха от Солун с австрийски параход за остров Крит. Бехме свалени на пристанището Ханса, но колко дни седехме не помня, но мисля, че на третия ден си купихме билети от австрийската параходна агенция за гр. Фиуме и необеспокоявани от никого, качихме се на парахода Карлсбад и напустнахме острова.

— Това всичко е било твой план — прекъсна ме коменданта със злобна усмивка. — Сам ли беше?
— Не, имаше по стари хора от мене, които беха доста и опитни — отговорих му аз и страхувах се да не започна да му разказвам за това, което не трябваше той да знае.
— Продължавай, Кирие Даскале, — вече по-меко каза коменданта.

60

— В парахода Карлсбад след като ни провериха билетите и като казахме, че от преди три дни сме напуснали Солун, забраниха ни да слезем на Австрийския бряг, понеже на Балканите имало холера и ни стовариха на пристанището Авлона (Валона) в току-що освободената Албания. Във Валона ни арестуваха като съмнителни хора и ни държаха осем дни. Аз мислех от тук да замина за Австрия и от там обратно за Америка, от където преди десет месеца бех дошел, понеже тия гонения и ненавиждания на християните по между им, право да ви кажа, Кирие Капитане, ми правеха даже и сега ми правят лошо впечатление. Не може ли да си разделят Македония на три като всека държава вземе ония краища дето има по-голема част от населението сродно на нейното, та да нема тая втора война и да паднем в очите на Европа, като варвари?

— Особено вие българите — натърти коменданта.

— Да за тех ми е думата — отговорих му аз, така требваше.

— Съдбата ме преследваше, Кирие Капитане. Във Валона след осемдневното държане в затвора отделиха ни 14 души българи и пак ни качиха на един австрийски параход и ни екстернираха за България, като 10-те албанци пуснаха на свобода. Минах наново покрай Солун, но пак като арестантин, после покрай Св. Гора — Кавала и ни стовариха на пристанището Портолагос. Докато се разберем добре и там ни държаха арестувани една вечер. На другият ден един войник ни придружи до Серес, коменданта ни разпита, подписахме се и веднага ни изпратиха пак под стража до гр. Дойран, дето ни предадоха на войводата Васил Чекаларов и той ни поведе със себе си. Сега вече ви е известно, Кирие Капитане, до къде съм я докарал и колко съм виновен аз по тая работа. Все нещастия, нещастия и пак нещастия. . . вред все нещастия.

— Ти не верваш на своите думи нали? . . мислиш ли, че аз поне на всичко това което ми говориш мога Да ти повервам? . . . Кажи де, верваш ли на всичко това което ми разказа? — запита ме капитана и продължаваше да ме гледа изпитателно право в очите.

— Всичко е верно, Кирие Капитане, това е всичко.
— Добре! Ти въоръжен ли дойде от Дойран до тук?
— Да.
— Пушката и другото оръжие къде ти са?

61

— След като ни разбиха на Чеган, захвърлиха и се упътих без никакво оръжие за селото си, за да не попадна на некоя потеря и да предизвикам съмнения като комита. Без оръжие мислех, че ще е по-добре.
— Само на Чеганското ли сражение участвува?
— Да.
— Къде се криеше до сега ?
— Из гората.
— Също се хранеше и с кого се срещаше?
— С никого не се срещах и гладувах.
— Познаваш ли Илия Димушев, Хр. Цветков, Врингов,.Юруковъ и Козинчев? Какви хора са те.
— Да познавам ги, от Дойран до Чеган се за едно бехме.
— Къде са сега тия арамии комитаджии.?
— Кир Яне ми разказа, че те са избити, а некои от тех били при вас.
— На гости ?
— На, като пленници.

— Коменданта веднага наред да бъдат доведени за очна ставка. Доведоха Илия Димушев, след него Хр. Цветков. Те казаха че ме познават още от Дойран и в сражението при Чеган съм се изгубил, като че ли се бехме наговаряли цел ден та казаха и потвърдиха това което аз поддържах! Свалиха ги долу. Подписах се на едно късо дознание без да ми го прочетат и преведат и ме оставиха още дълго време да стоя при войниците и преводчика, без да ме обезпокояват, а коменданта излезе на някъде се завърна чак след два часа.

Казах вече по-горе за залавянето ми между селата Дреновене и Бапчор. Не е голем интерес, но нека се знае, че българските вестници се получаваха чрез добрия патриот Васил Трифонов от Екши-су в чували със стока, които се донасяха чрез леринските търговци българи в черковно училищната българска община, където бай Васил беше секретаря. Преди заточаването ми на о. Крит, коменданта на с. Кономлади, Костурско, ме изпрати с дознанието и много лош рапорт до Леринския, а тоя на Верския и от та в Солун. В подземията на солунския затвор „Беяз Куле" заварих опасните за гърцизма българи: Милан Щерев от с. Екши-су, който извършил ужасното пре-

62

стъпление, като в черквата пред богомолците държал реч в която казал, че Цар Фердинанд, Царя на България ще владее тук и че поробителите гърци са само

семейнни гости в Леринско; Спас Саракинов от село Саракиново, Воденско, който като учител държал речи из всичките воденски села и направил едно изложение оплакване от българите във Воден до българския генерал Хесапчиев в Солун — заловен във Воден с писма; Стефо Настев Гьошев от Церешово, Леринско, затова че говорил против гръцкия крал и още, че като бил четник в турско време, се бил с гръцките андарти; Стефо Коджабашлията от с. Росен, Леринско, понеже отказал да даде реквизиция на гръцкия гарнизон в Лерин и уж подстрекавал населението против тех; Стойче Мичев от с. Неред, Леринско, който бил районен организатор и взимал участие в очистването на Леринско и Костурско от гръцките андарти и премахването на опасния за българизма архикапитанос Ставрос Мелас, когото четите на Хр. Цветков, Влашето и Георги Кръстоферчето (п. Христов) смъртно нараниха при с. Неред и не малко усилия употребиха докато го откриха след 14 дни в с. Статица и го доубиха; Доре Митрев Бисерин от с. Сорович, Леринско, за това, че бил добър българин и че в турско време правил цървули на българските чети; Доне Даскалчето от Леринско, защото не е искал да води учениците в черква на некаква панахида, като се осмелил да каже на коменданта, че той само България познава и трима четници от с. Буф и двама от с. Арменско за това, че били от четата на Кръсте Льондев и в турско време не веднъж са се сражавали с гръцките евзони, а заедно с мене всичко 14 души българи и 10 души албанци.

В подземието ние напълно се сближихме не поради нещастието, което ни беше сполетело, а поради близостта на нашити души и сърдца, които беха отдадени служба на една едничка света идея — свободата на македонската земя, свободата на нейните чада. Какво знаше за нас хвърлянето ни в това подземие, веднаж ли е било или дваж? Отчаянието, което в първия момент завладява пред мисълта от лишаването, макар на привидната свобода, не трае дълго, особено това е за българина, който и при щастие и при нещастие намира, като никой друг народ, сили за утеха и веселба в песента. С моето влизане в подземието на-

63

стана и промяна дори и в апатичните, иначе боици силно издържливи албанци, които почнаха да припяват с наши песни. Когато в това мрачно подземие набързо импровизирания хор от 14 души запява: „Жив е той жив е, там на Балкана" старата кула се тресеше и работящите в горния етаж гръцки чиновници изсипваха куп хули върху нас и ни заставяха да спрем, защото сме ги смущавали. Гръцка работа. Те знаяха, че вулкан никога не спира по поръка на тоя и оня. Песента иде в душата на българина като буина лава, изригва и мъчно може да бъде спряна. Цели 6 часа прекарахме в това подземие и на седмия, един грък офицер поименен списък ни извика да излезнем! коридора всички 14 българи и след нас 10-те албанци. Стражарите довлекоха един сандък с пранги за ръце и навързаха ни по двама, като образувахме седем интересни двойки от стар и млад българин и пет албански двойки.

Когато излезохме вън, не беше се разсъмнало добре и ние не знаехме на къде ни водят. На нашаето любопитство се отговаряше с приклади по гърба, като ни отведоха на Солунското пристанище. Интересни беше, че прангите, с които бехме оковани, беха турски пранги, с които са оковавали хиляди непокорни българи-същите тия българи, които съсипаха със своя устрем туската държава, за да бъдат подложени на същите- мъчения от своите съюзници, които никога немаше да щадят слава и победи, ако ние българите не бехме такива безподобни простаци, че отидохме да събаряме турската империя, с която по-лесно щехме да се справим отколкото да губим народните въжделения напусто и да даваме толкова скъпи и свещени жертви за чужди интереси! Гръцкият параход, с когото искаха да ни изпратят на о. Крит, така поне разбрахме тук на пристанището, не можеше да отплува. Единият му котел бил повреден и капитана обясни на придружаващия ни офицер, че не по-рано от три дни парахода ще бъде в изправност за отплаване. Офицерът се повърна обратно в комендантството за наредба и към 9 часа се върна като донесе други билети и ни качиха в австрийския параход „Карлсбад", капитана на когото отказа да ни приеме, ако не ни свалят прангите. След ново допитване до коменданството, свалиха ни прангите, предадоха един голем пакет на един високо интелигентен момък

64

старши стражар, по народност критянин, с когото бързо се сприятелихме. Параходът „Карлсбад" се пълнеше със стока и пътници, а ние целия ден стояхме в едно кътче в дъното на парахода. Дедо Стойче Мичов, владеющ всички световни езици, както и Стефо Гьошев, старите “мераклии" измолиха от стражара да разреши да си купим храна. Събрахме помежду си три турски лири и ги предадохме на матрозите, та ни накупиха храна за три дни. Донесоха ни 50 хлеба, риба, сардели, портокали, маслини и др., като не забравиха и един гюм с 12 оки мастика. Ние сега не бехме зле, па можехме да си купуваме и от другите пристанища, стига да има комисионна за матрозите.

На 2 май, същия ден, точно на 4 часа потеглихме от Солун, като имахме место на края на палубата на открито, дето наседахме и образувахме един кръг, като послахме един албански червен килим, нарезахме хлеб, разтворихме неколко кутии сардели, маслини, хайвер и др., а Абедин, нашия албанец, бивш гавазин на българския владика в Солун, извади изъторбата си един голем филджан и ни изреди по два пъти с хубавата мастика, а само на старшията даде три филджана. Това уважение, което имахме към него, го възхищаваше и той с учудване разправяше:

— Никога не съм конвоирал толкова мирни хора — и псуваше своето началство, че са такива звърове и не оставят на спокойствие мирното християнско население. Дедо Стойче го уверяваше, че сегашна Гърция дава вера на старите шпиони от турско време, които са предавали християнските революционери на турските паши и бейове, за да ги избиват и семействата им да бъдат оставени на поругание, сега същите шпиони са на длъжност при гърците и за лични отмъщения затварят и тормозят всичко честно в Македония. Разбира се, за българизъм и дума не ставаше... Ние бехме християни. Критиянинът напълно се съгласи с дедо Стойче и каза, че познава много такива хора, които се гърчеят, а не знаят гръцки даже колкото нас и при все това ги държат на служба с грамадни заплати . . . Това са те старите турски шпиони, които правят толкова големи злини!...

Добрият критянин така се довери на нас, че си свали оръжието и легна на даденото му от нас килимче и под действието на трите филджана силна мастика, спокойно си заспа под нашата закрила. Още

65

5 коментара:

Anonymoussaid...

Доколкото знам, към книгата има и много снимки. Ще бъдат ли публикувани и те тук?

Historian said...

Разбира се!

Радвам се, че проявяваш интерес към темата...

Връзката към снимките са дадени в следващия пост:

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/01/blog-post.html

А директния линк към албума е:

http://picasaweb.google.com/macedonianhistory/THECUTHEADVASSILCHEKALAROV

Historian said...

Благодаря Ви за препоръката. Ще се постарая в скоро време да оправя тези пропуски.

Anonymoussaid...

Поздрав за трудот. Ме интересира има ли шанси некако книгиве што ги објавуваш да се стават во е- формат за даунлодирање?

Historian said...

Здравей и благодаря за комплимента. Не мислех тепърва да сглобявам и качвам някъде цялата книга за теглене, но сега виждам, че има интерес и към този вариант. Щом е така, очаквай съвсем скоро (надявам се до края на тази календарна година) книгата онлайн в акаунта ми в scribd.com.

Адресът е: http://www.scribd.com/Maketo Makedonski

С поздрав!

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial