Wednesday, January 09, 2008

0 Отрязаната глава, ІІ ч.

| More

Продължава
от
част І

" .... същата нощ дедо Стойче, Стефо Гьошев, Абедин А. Сульо се оттеглиха на страна от нас и целата нощ си шушукаха. Ние всички почивахме спокойно, без да се съмняваме за големото безспокойство на отделилата се настрана четворка. Нито пък допущахме, че те кроят некакъв си план. Съмна се. Дедо Стойче снове межди капитана на парахода и тримата си другари. Обеда мина доста оживено, но спокойно, даже преди обед пихме мастика, почерпихме и матрозите, които с особени грижи се отнесаха спремо нас, като ни домъкнаха две кофи вино, което, разбира се, при все че не искаха, ний им го заплатихме. След обед от мастиката и виното и от некакво ново чувство, което се вмъкваше в нашите изтерзани души, започнаха нескончаеми песни, смехове и радост.. А ние бехме на открито, на чист въздух и слънцето свободно и без разрешението на гръцките власти ни обливаше със своята животворяща светлина и топлина, имахме грамаден хоризонт с несмълчаващи красоти, имахме море, което гладко като излъскано сребърно огледало отражаваше слънцето и допущаше да се плъзга по неговата повърхност парахода, който ни носеше за о. Крит, или пък за некаква друга неизвестност... все едно накъде . . . нали не сме вече в подземията на Баяз Куле!

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ


Така с весело настроение стигнахме първото пристанище на о. Крит — Кандия. Съобщиха ни че ако желаем да си купим провизии, това да стане докато парахода товари и стоваря стоките. Ние се не отказахме, купихме каквото ни беше нуждно, като не забравихме шише ракия — люта кристка. Вечерта късно парахода пое наново своя път по спокойното море. Вечеряхме пак дружно, като поставяхме критиянина пак на почест, което и той забелеза и почна да почита старците, които се грижеха да му правят „икрам"! Те му думаха, че макар и млад, но понеже е власт и има пагон, така правят българите към всички. Ракията беше много хубава и нашия критянин не може да се стърпи да се не похвали, че критската гроздова мастика е прочута в целия свят, като най-вкусна и най-приятна. Ние напълно бехме съгласни с него и гълтахме чашките една подир друга. След вечеря купихме от матрозите две кофи вино за две бели меджидии и започнаха наново песните. Само дедо Стойчо със своите трима неразделни Стефо, Сульо и Абедим се отделиха от нас за да си правят отделно

66

„кеф" като по-стари, които под разновидни предлози се мъчеха да бъдат винаги далеч от нас, да си пият винцето и да обмислюват начин как да се спасим от заточението. По едно време дедо Стойче под предлог, че не обичат песните- се извини пред старшията и го помоли да им разреши да се отделят и си легнат малко по настрани и на по-големо спокойствие. — Старческа работа, идете си, аз ще послушам македонските песни, макар, че не ги разбирам... те са много хубави! — каза критянина и гаврътна чашата с червеното силно вино.

Не след много и ние полупияни от мастиката и виното изпозаспахме, същото стори и критянина. Осъмнахме в друго пристанище, матрозите ни казаха, че още един ден и една нощ ще сме на парахода и на 5 май сутриньта ще пристигнем в пристанището Ханса, където и ще ни стоварят.

Това напомване, че требва да се повърнем пак към затворническия живот ни огорчи много, но какво можехме да правим? Ще се нарадваме още 24 часа на свобода, до като пак ни вмъкнат в некое подземие. Уверенията на Лухията (старшията), че в неговото отечество Крит, хората били много добри и че там нема да ни арестуват, а ще ни оставят свободни да си търсим работа и понеже било остров ние не можем никъде да бегаме, не ни успокоиха. Скоро напустнаме и това предпоследно пристанище. Вечерта ни завари в път, все така пищен с ракия и вино, а дедо Стойче, Стефо, Абедин и Сульо все така си шушукаха и правеше впечатление техната замисленост, но ние не се досещаме, а некои от нашите другари по съдба и сега не знаят как се спасихме от Ханса и се отзовахме в Албания.

Мръкна. Тиха звездна, но безлунна нощ. Четворката поиска да им напълним една маторка и седнаха на страни от нас, под предлог, че не обичат песните, докато ние и пред вечеря и след вечеря все продължавахме да си дерем гърлото и се мъчем да заглушим бълбежа на парахода, който цепише вълните на слабо развълнуваното море. Дедо Стойче мина покрай мен настъпи ме силно и ми кимна с поглед да го последвам. След като отмина, извиних се, че требва да отида до клозета и застигнах Дедо Стойче, около комините, който ме отведе при другите двама —Абедин и Сульо. В две думи ми съобщи-

67

ха заговорът, че са решили да приберат обвинителните актове от ръцете на придружаващия ни старшия, като него го натикат некъде из парахода до като отминем Ханса, па после ще видим какво ще правим с него. А ако нещо стане при възпротивяване на лухтията, ще бъде хвърлен в морето. Капитанът бил съгласен с този план и щел да ни скрие при пристигането в приети нището Ханса в кюмюра при машинерията и да ни доведе в пристанището Фиуме. Аз потреперах малко, че тоя добър критянин може да стане неволно. . . изкупителна жертва, но одобрих плана. Каза ми се, че те тримата и Стефо Гьошев знаят и че ако аз ги издам, вместо критянина мен ще хвърлят в морето. Заклех се, казахме си беса-бес и се целунахме в устата, а заговорниците беха сторили по-рано това, още когато оя мислували начина на спасение. Дедо Стойче ми обясни, че капитана на парахода поискал от нас писмена молба в която изрично да го молим да не ни стоварят на о-в Крит, а да ни отведе във Фуме, понеже сме интернирани от гръцките власти от Солун в Крит, дето много българи са биле заточени, обаче нито един не се е връщал в своя си край жив. Арнаутите отидоха уж да си легнат, а дедо Стойче дойде с мен при капитана, койти ни посрещна много любезно. Той е австриец, високо интелегентин, със стоманени очи, с руси коси и мустаци хубаво засукани и малка брадичка, красив мъж на около четиридесет години с изящни маниери на истински благородник. След като поговориха с дедо Стойча на италиянски и бех представен, капитана ми заговори на английски език. Каза ми, че е американски възпитаник, живял 10 години в Щатите и Канада и ме похвали, че говоря много свободно английски език. Но това за мен в тоя момент немаше значение и аз направо му заговорих за това което ни интересуваше нас.

— Г-н Капитане, живота ни е вв вашите ръце. Едва ли един добър християнин ще има през живота си възможност да направи по-големо благодеяние от това, което вам се удава да направите за нас тая вечер. Ние от вас чакаме спасението си.
Капитанът пушеше своята пура и изпущаше кълба от дим. Той ни гледаше и приятелски се усмихна.

— Господа, аз съм съгласен да ви спася. Тук се касае за живота на 24 души, подайте ми една молба която ще ми служи за оправдание в случай на нужда.

68

Аз веднага написах на английски молбата с искане да бъдем стоварени в Авлона — Албания вместо в Ханея като си заплатим билетите. Подписахме двамата с дедо Стойче, дадохме я в ръцете на Капитана и отидохме при другарите си. Около два часа след полунощ слаб вик ме стресна, надигнах глава и видях Абедин и Сульо, как натиснаха критиянина вързаха му устата да не вика и като го взеха, единия под мишниците другия за краката отнесоха го навътре в парахода около машините за да го скрият некъде до като се мине острова. Пакета, който взеха от него, ние с дедо Стойче хвърлихме в силно горящите пещи. Като свършихме тая работа дигнахме спящите от палубата и слезахме в кюмерлюците за да се скрием. Дедо Стойче обясни на нашите, а Абедин на албанците, че стражара се е скрил негде и като пристигнем в Ханея, нема да слезем, а и той също ще пътува с нас до Валона или Фиуме. Радостта беше неописуема. Събрахме пари помежду си и ги предадохме на капитана да ни се купят билети, той още с пристигането на парахода в пристанището изпрати матрози с писмо до австрийския консул, който ни снабди с един билет за 24 души, като заплатихме по 54 гроша от Ханеа до Валона. Съмна се. Прекарахме целия ден на 5 май при кюмюра, чак на 6 май излезахме пак на палубата, когато парахода беше вече потеглил от пристанището Санти Каранта, преименувано вече от гърците на Саранда-Клисия. Тук албанците се погрижили та освободили пленникът критиянин, на когото се извинили за малкото безпокойство, което му причинили с овиването му в един бризент и държането му в неудобно положение повече от 24 часа.

Пристигнахме в пристанището Авлона, в новоосвободеното Албанско княжество. Въздъхнахме си свободно. Полицейските власти не ни разследваха много, понеже на-шите другари албанци побързаха да ни представят като истински братя по участ. Скоро грамадна тълпа народ се събра около нас и заедно с официалните власти започна да ни приветствува с „Риовте Булгария", а ние завикахме „Риовте Албания". Ние се намерихме от еднаж на седмото небе. До като треперехме за своя живот веднага се намираме заобиколени от особени грижи, които се полагаха от албанците сякаш да заличат лошия спомен от преживяното, да заличат страданията ни от жестокостта на гръцките хищници, които вместо да се

69

отнасят спрямо, нас като със съюзници и освободители по един варварски начин продължиха политиката на турците. Всред нескончаеми възторжени викове и овации, влезахме в града, дето ни посрещнаха още по-добре, и ние изпадахме от очудване на учудване... наистина като на сън.

Директорът на пощите, нещо като министър, г-н Цилка, албанец, който беще свършил американския колеж в Самоков и последните години редактор на албанския революционен вестник „Лира Шкипари" — Гласът на Албания, через колоните на когото се ратуваше за свободата на Албания от Турция, заедно с кмета на Валона, дадоха ни в чест на България банкета в салона на общинското управление. Сълзи от умиление течаха по нашите измъчени до вчера лица и не можехме без вълнение да следим трескавите приготовления, които се правеха за нас никому неизвестните едва отървали се от смъртта заточеници, чада на многострадална Македония, която нема да се радват на свободата, на която се радваха нашите съседи албанци! Бог да им въздаде стократно, за благодарните сълзи, които извикаха да течат от нашите очи.

На банкета присъствуваха всички първенци на гр. Валона, при влизането ни в залата музиката засвири Българския национален марш — Шуми Марица, окървавена — а след това албанския. Като електрически ток преминаха познатите мили звуци на народния хим и душата ми се застига от вътрешна буря, искаше ми се да заридая, за да успокоя своите изопнати нерви...

Кмета ни посръщна с хубава и мила реч, която бързаше да ни превежда г-н Цилка на български.

— Нещастни Македонци! Във вашето лице ние не чествуваме самите вас, не чествуваме бегълците от остров Крит, а чествуваме храбрия български народ, който едничък стана причина да ликуваме от възторг в свободна Албания. Чрез вас ние чествуваме мощна и човечна България, която във времето на нашите борби с тиранията на потисниците се показа толкова много гостоприемна та даде приют за нашите герои и нашия едничек вестник „Пира Шкипери", който излизаше в София, тогава когато съседните столици на сърби и гърци най-категорично ни отказваха. Хвала на българския братски народ! Хвала на неговите доблестни синове. Покой и награда от Всевишния за падналите по бойните полета, благодарение на които

70

се радваме днес на нашата свобода! Ние скоро ще ви изпратим да заминете за вашето любимо отечество България и там ще предадете нашите почитания и възторзи на добрия и мил нам български народ. — Речта не кмета беше изпратена с буря от възторжени викове: „Реувта Бугария", „Реувте Албания". Говори и г-н Цилка. Не-говите думи не беха нищо друго освен възторжна ода за целия български народ, който той познаваше и между когото беше намерил гостоприемство през тежките дни на своето изгнаничество и ръководство на революционната борба за своето днес свободно отечество. От наша страна отговори нашия другар по съдба Спас Саракинов от с. Саракиново Мъгленско, младото даскалче. Неговия треперащ от вълнение глас се понесе из затихналата зала досущ като неспокоен планински ручей из македонски дебри, той благодареше от името на отървалите се от смърта, благодареше от името на българския народ за топлите и мили чувства, които представителите на свободните албанци, с които ръка за ръка дълги години са се водили нескончаеми борби с потисничеството на азиатеца, тъй тържествено изявяват в нашето лице. Неговата реч, превеждана от Цилка беше изслушана с големо внимание и изпратена също с бурни възгласи.

Въведоха ни в салона, който беше окичен с български и албански знамена. Поставиха ни — между двама албанци един българин. Пиха се наздравици и след вечерята ни изпроводиха, като, без да забележим, беха събрали помежду си 14 турски лири, които ни дадоха за път. Във Валона прекарахме осем дни, които ще останат най-приятните дни, които съм преживел в своя живот. Не се пада всекиму чест да попадне, след като се е спасил от явна гибел, между току що освободен

71

народ, който цели петстотин години е бил потискан и превърнат на Вечен роб, който, за да спасява своята и племенната чест, винаги въоръжен е кръстосвал своите дивно красиви планини. Щастливи албанци! Те редят вече своята свободна държава. Реувте Албания! Поздрав на твоите чада! Македонецът ще знае как да се отплати за твоите топли чувства, указани му в дни на горест и страдания.

На осмия ден, със същия параход Карлсбад върнахме се обратно — о. Крит—Солун, край Св. Гора — Кавала и ни стовариха в Порто Лагос и оттам през Ксанти—Кавала—Серес—Драма—Дойран. Оттук нататък вече се знае на къде ме отведе съдбата — при същия капитан Параскевопулос, който ме изпрати на „несвъртък", но за проклетия пак му паднах в ръцете, разбира се, не както исках, а както съдбата ми беше предопределила... Нещастието ми беше в тоя момент такова и за целия български народ. Ето това беше, което не требваше да казвам на леринския комендант, защото ако чуеше всичко това, аз едва ли бих преживял часовете на падналите при Чеган и после при ж. п. линия. Аз му казах само това, което можеше да му се каже, за да мога още еднаж да се събера със своите другари по оръжие, които беха хвърлени в зандана.

Комендантът се завърна и след като ме изгледа с кървавите си очи, поглед присъщ на всеки грък, заповеда на войниците да ме отведат при другите пленници комитаджии. Въведоха ме като девер, за да поведа невестата, а другарите ме посрещнаха с насмешка и с доста жив интерес, че аз им нося новини. В ареста на комендантството заварих много по-малко, отколкото когато тръгнахме от Дойран. Всички са убити духом и всички тъжат над рухналите идеали. Натъжих се и аз. Сълзи блеснаха в очите почти на всички, както и в моите. Тия скъпи сълзи не беха нищо друго, а дан по погиналите ни другари... избити в борбата с новия властелин, който се настаняваше в нашата родина, тъй както ордите на Ченгис хана в приволжка България преди векове. В затвора заварих 25 души, а те беха: Козма Димитров от с. Команчево, Никола Ив. Врингов от с. Емборе, Леринско, Димитър Алексиев от с. Орман; Ставре Динев от с. Тиквене, Коста Николов фелдфе-

72

бела от с. Олища, Атанас Дамянов от с. Вишени, Костурско, Васил Чеков от село Екши-Су, Леринско, Лазо Дорев и Милан Николов от с. Пътеле, Леринско, Сотир Христов от с. Кондораби, Никола Филипов Козинчев от с. Дреновени, Христо Хараламбов от с. Бомбеки, Костурско, Илия Демушев от Лерин, Христо Цветков, Димитър Лясков от с. Кномлади, Андон Търпов Юруков — Донето от с. Лобаница, Костадин Христов — Коста Зверо от с. Габреш, Димитър Иванов от с. Олища, Коле Митрев от с. Тиквени, Костурско, Дине Милчов, Кр. Гогов и Констандин Христов от село Баница, Констандин Ванев от с. Пътеле Леринско, Наум Ставрев от с. Връбник, Костурско, Ганчо Атанасов от с.Якоруда, Разлошко, Лефтер Георгиев от Дойран и аз двадесет и шестия.

След като излезоха стражарите и тръшнаха вратата зад мен, чуха се дрънканията на ключовете и после обръщането на ключа в катанеца и затихна. За миг всички впиха погледа в мен и започнаха да се здрависват с възгласа : — О! Даскалче! Добре си дошел! Ела! Ела, даскалче! Шо стана с тебе? И наистина те ме гледаха като спасил се по чудо от смъртта, която беше грабнала толкова души наедно с войводата Чекаларов.
Ганчо Атанасов от с. Якоруда

Пленници на леринския комендант

От Чекаларовата чета, броящи 64 души, беха останали живи само 26 души, без да говоря за Подпоручик Иван Попов, Пандо Сидов, Тома Янакиев Желински, Трайко Тодоров Желявски и Стефо Настев Гьошев, които успеха да се прехвърлят през Битоля под сръбско и дето минали по-леко, скоро ги разследвали и препратили в България. Последният пленник в Лерин бех аз.

73

След обичайното здрависване с всички, поведохме разговор, кой как е прекарал и къде се е стражавал, след откриването ни и първото стражение на в. Чеган. Впечатлението на всички беше, че Христо Цветков от с. Кономлади, след раняването на храбрия Чекаларов е останал най-верен и до предпоследното стражение е бил с него. Пръв заловен пленник е бил Ганчо Атанасов от Якоруда (в обвинителния акт е Ганчо Танасеско от София) от VI охридска дружина, който по собствено желание постъпил в сборната рота на Подп. Ив. Попов и Чекаларов. След сражението на моста, Ешкисулийската курия, отделени от групата на Хр. Цветков заедно с Димитър Сърбинов (песнопойката) любимеца на всички със свойте пътни, разговаряйки достигнали до една чешма между Неветка и Белкамен и тук от засада бива убит Песнопойката, а Ганчо успел да се промъкне и укрие в една мандра. Той останал без патрон и бомби и бил принуден да замоли власите, да съобщат на войниците, че се предава. От тоя момент гърците влезли в дирите на всички и подир два дни убиват и Чекаларов. След залавянето на Ганчо, на другия ден криещите се в една гора над с. Негован били измамени от власите, които поставили топки ярма със сол за козите; възрадвани нашите гладници, разгонили козите и изяли солената ярма, която ги запалва за вода и след това започнали болки в стомаха. Не можейки повече да траят от жажда всички слезли към Негованската река, обаче били забелязани от потерите и след едно късо сражение Андон Юруков, Нумето Шкипетарчето и Димитър Лясков, биле заловени и препратени веднага за Лерин. Особено внимателен се е показал и непозволил изтезаването им, както това станало с Ганчо, лухията (ст. подофицер) Михалакопулос, който сам ги придружил до Лерин. В същата гора с една малка група се укривали Христо Цветков, Колето, Ставрето и Димитър младчията, които се предали след стражението, като останали напълно без патрони и бомби; отвели ги в с. Навеска и оттам в Лерин. Полумъртви от глад и от проклетата солена ярма те не могат да се движат, затова ги качили на коне. Христо Цветков бил отведен при трупа на Чекаларов и го изтезавали ужасно, те искали да се увърят, че това е действително легендарния войвода.

Никола Ив. Врингов, след разпокъсването на четата заедно със Ставре Георгиев Чотов се укривал в род

74

ното си село около три дни и когато се наканил да избега в Сърбия, бива заловен в собствената му градина, а Ставрето се укрива, избегва в сръбска Македония и през Албания отива в Америка дето е и сега в Торонто, Онтарио, Канада, оперен певец. Коста Николов-фелдфебела, е заловен с трима четници в Костурско и отведен в Лерин. Леринската група от Екши-сулийци, Пътелейци, Баничене и Айтошени са заловени по единично след последното сражение и то, когато всички останали без патрони.

Илия Димушев и Никола Филипов Козинчев след генералното сражение при моста на другата нощ успели да се промъкнат в самия град Лерин и се укрили в гъркоманската махала, съседна с гръцкия пансион, и там прекарали гладни два дни с цел щом поутихне бурята, създадена от потерите, да извършат обмислени атентати в Лерин и след това да се прехвърлят или в сръбска Македония, или в Албания и оттам в България, обаче, едно куче на стопанина ги открило в плевнята, а брата на домакина, шпионина X......, отива в комендантството и съобщава за своето съмнение. Цела дружина войници заобиколили махалата около пансиона и внезапно заспалите и сломени от глад и умора двама другари били заловени и най-тържествено ги откарали в комендантството.

Тук узнах и всички ония подробности за последните дни на войводата Чекаларов.

Разбитите в последното сражение от Хр. Цветковата чета под с. Навеска се върнали обратно и се укрили над с. Церешово, но и тук потерята ги открила. След малка престрелка четниците разкъсали обсадния обръч и се потъмили из гъсталака. Когато минавали наново към с. Екши-су, пак били открити. Те успели най-после да се скрият в местността „Гьола" под с. Айтос, родното село на храбрия стар четник, а сега доброво-лец от Америка Никола Кр. Пецов (Кольо Айтошенчето). Тук били още Тръпчо Ив. Белев, Хр. Каракалцев, също от Айтос, Йордан Наков Мишайков от Джупанища, Костурско, и Дине Кр. Гогов от с. Баница, Леринско. Обсадени през нощта от многобройна вой

75

ска, в зори били нападнати, пръв открива огън и събужда спящите си другари Тръпчо Белев. Сражението било твърде ожесточено и с видим успех за нападателите, които освен, че са били по-многобройни, но и се окопали през нощта около малката група храбреци. Цели два часа нападателите обстрелвали с вихров огън шепата борци, които, пестейки патроните си, все по-редко и редко се обаждали. Колю Айтошенчето, като видел безнадеждното положение, в което изпаднали, дигнал се на цел ръст, за да хвърли последната си бомба и подготви разкъсването на обръча, обаче, забелязан от нападателя, бил обсипан с куршуми и един улучил дигнатата му с бомбата ръка, счупва я и той паднал върху възпламенената си бомба която с ужасен трясък избухнала и разкъсваки го на парчета изхвърлила го високо към небесата.

Ужасния трясък изплашил гърците и те се разбягали, но скоро били наново събрани от един старши подофицер, под чиято команда настъпили наново. Подофицерът бил убит и много гръцки войници ранени, но тук загинал славно и Йордан Мишайков, а Христо Каракалцев ранен и Тръпчо Ив. Белев, ударен в крака с куршум дум-дум, сега жив в Инвалидния дом в София с дървен крак. Здрав останал само Дине Кр. Гогов, когото заловили и откарали при другите пленници в Лерин, а двамата ранени качили на кола и откарали в Солун на лечение.

Македония има много „Голготи", но височината „Лакото" ще остане паметна не само за борбите, водени в Леринско и Костурско, а и за тия, водени за свободата на многострадална Македония. Новата голгота, на която загина страшилището за патриаршията, опасния враг на Елада — Васил Чекаларов, светла и лъчезарна, продължава да бъде светиня за българщината в Леринско и Костурско и е основа за нескончаемите борби, които се водят за свободата на окъпаната в кърви Македония. На височината „Лакото" при „Студената вода", между селата Бел камен и Невеска,

76

Чекаларов със своята отцепила се група дава последното решително сражение.

На 8 юлий 1913 г. легендарния Цильо с останалите живи и непленени — Митрето от Тиквени, Трайчето от Поздивища, Трайко Желевски, Томито Желински и един герой от с. Ракита Кайлярско, името на когото не можах да узная, през непрогледната тъмна нощ успели да се доберат след толкова много сражения с потерите, гръцки войски и милиция, до височината „Лакото". Трайко промил двете рани на Чекаларова на извора „Студената вода" и ги превързал. Първата рана Цильо получи на 2 юлий при Чеган в лявата страна над сърцето, а втората в десния крак в дебелината в сражението при моста. След превързването на войводата всички се оттеглили в гората за да си починат като мислили да прекарат скрит и в гората целия девети юлий и през нощта да се оттеглят в Костурско, дето всеки камък, долче и горичка ще ги скрие, там дето цели четиринадесет години подред са укривали Цильо... Но тоя черен ден, девети юлий беше фатален ден за многострадална Македония, в тоя ден при многото неизкупими жертви падна и най-скъпата жертва — Цильо.

По това време в Македония беха мобилизирани всички шпиони и стари гръцки андарти, заедно с гарнизоните на Воден, Острово, Лерин, Костур и милиция от всичките градове и села. Всичко беше дигнато на крак. Особено ценно съдействие на македонските поробители гърците, даваха изчадията на българщината — гъркоманите, които беха техните неплатени шпиони. Шпионите Тръпчо Ив. Белев от с. Айтос Леринско инвалид. Изгубил единия си крак в сражението при „Гьола" над с. Айтос

х) В Скопския в. „Родина", бр. 645 от 20. VII. 1918 г. Лаз. Т. Киселинчев в статията си „Васил Чекаларов" пише, че той е убит на 7 юлий между селата Бел камен и Елово, верното е, че Чекаларов падна убит на 9 юлий между селата Невеска и. Бел-камен на височината Лакото, дето му е погребано и телото..

77

ското око 1.) и тук издебна героите. Рано в зори се завързва лют бой в който пада убит Чекаларов и до него се нареждат единия от лево, другия от десно труповете на двама от върните му четници.

Ето как описва смъртта на Васил Чекаларова, един от потераджиите — подпоручик от пехотата Михалакопулос в атинския вестник Емброс, който ни попадна в затвора:

„Страшният Чекаларов, който в продължение на дванадесет години плашеше Корещата (Костурско), затваряше гръцките училища, гонеше гръцките учители и учителки, насилствено побългаряваше населението, не е вече между живите. На 9 юлий 1913 г. „след дълго сражение от ранни зори до 3 часа след обед е „убит в местността „Лакото" заедно с още двама, единия от с. Ракита, Кайлярско и другия със счупена глава до неузнаваемост”, за когото и заловените четници не можаха да докажат кой е, но сигурно е, че опасния Чекаларов не съществува. От всичко личи, че тоя опасен бандит (Чекаларов е бил такъв „за хилавите потомци на Одисея) е бил с две тежки рани от по-рано и ето в най-големия разгар на сражението, още неколко куршуми улучват Чекаларов в гърдите. Залегнал в ипровизираната от него позиция (един случаен ендек) той извади памук и се мъчеше да запуши смъртоносните си рани. Той вече чувстваше че умира. Той напрегна последни сили, издигна се изправен над хендека и стреляше със своя голем маузеров пиштол, върху всеки войник, който се приближаваше до хендека.

Той стреляше макар и премалел. Неговите куршуми не го лъжеха. Лежат пред него левенти юнаци наши войници. Изкомандва се напред и последва залп. Чекаларов се заклати и падна. Пет-шест войници и андарти[1] се спуснаха към падналото тело с тържествуващ вик. Той се размърда неочаквано. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна „красиво къдрава коса, по-после се издигна и телото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чекаларов, наистина беше много страшен. Притеклите се спряха за момент. Но за миг, той потрепера, поклати се, падна и не мръдна вече. „Той не мърдаше, но чувствуваше. Изплащаше своите грехове спремо елинизма. Когато притеклия се шеф на андартите капитан X ... го удари по увисналия врат със своя голем нож (андартския шеф се е сражавал с него през 1905 год.) на страшния Чекаларов се стори, че удрят с чук по главата му. Вероятно това беше последното съзнание на главата и тази

[1]. Говори се че с потерите бил един четник, които досега минава в България за ,,войвода".

78

опасна глава се сбогува със своето тело. Надали вече чувствуваше нещо, когато андартите, старите негови врагове, тъпчеха туй, което немаше нищо общо със страшния Чекаларов. Капитанъ X. . . с два още удара отсече главата от мъртвото тело. Алена кръв бликна от главата на страшния човек и черна „от телото му, която обагри зелената трева".

с. Невеска, юлий 1913 г.
Аристид Михалакопулос (поручик от пехотата)

Заедно с настоящата си дописка, изпращам ви г-не редакторе, и една снимка от главата на страшния Чекаларов, която на самото место е снета от влашкия даскал Кирие Неро, от с. Негован и бъдете уверени, че това е истинската „глава на Васил Чекаларов”, а оная изпратена по-рано е на „Василъ Какалев, негов роднина, с когото много си приличали. Но, че тази е опасната глава се уверихме от неговите четници и от населението, които му познават златния зъб".

Дори враговете признаха, че Чекаларов е бил опасен и страшилище за тех. Техната радост граничи напълно с лудостта, иначе не бихме могли да си обясним това душевно техно състояние, в което са изпаднали, за да пишат за своите зверства и подхранват садистките чувства на гръцкия народ. Враговете се отърваха от Чекаларов. Те могат да тържествуват, защото знаеха много добре, те а и ние, че докато е жив Цильо, Леринско и Костурско не могат да приютяват макар и като натрапници победителите гърци.

Доколко е била голема радостта на гърците от убиването на Чекаларова се вижда от това, че веднага отрезаната му глава се понася из леринските улици, едно да сплашат населението, друго да се похвалят, че са успъли да се справят с най-върлия си враг. Тия, които разнасяли главата се спирали пред българските магазини и къщи и открито викали: „Нема Чекаларов! Нема Македония! Унищожихме Чакаларов и заедно с него всички Чекаларовци!

Не стига на гърците тая гавра с главата на убития легендарен македонски син, но те се приготвиха да образуват една срамна процесия, която може да се допусне още за човекоядците-диваци, но е срамна за XX век и гнусна за нацията, която, по некакво недоразумение, адмирират толкова много европейските любители на античната Елада.

79

Главата на Чекаларов беше забита на кол, нас ни изведоха и наредиха. Една торба, напълнена с пръст готвеха да окачат на шията на Илия Димушев, даваха му забитата глава и долната част на кола да прикрепи в торбата. Така обкичен, Илия Димушев требваше да върви след същия на бел кон комендант на града и да предвожда процесията, за да види мало и големо, че гърците са осигурили вече Македония.

В душите ни кипеше злоба и желание за мъст и чувствувайки се безсилни, защото въжетата се врязваха дълбоко в нашите меса, ние не можехме нищо друго да направим, освен да стискаме устни и набраните от мъка сълзи и да мълчим. Бехме напълно беззащитни в ръцете на своите палачи, които напълно биха били оценени от инквизитора Игнати Лайола и той им би поверил с право длъжността „мъчители", без да се посрами. Ние бихме препоръчали и на Обществото на народите, което даде толкова много доказателства, че предпочита една нация като гърците пред други, да им създаде един отдел за палачество и зверства, когото да им повери, те ще изпълнят без упрек длъжността си, защото са по природа садисти и палачи.

В момента, когато процесията тръбваше да потегли начело на Илия Димушев, който дигаше високо главата на нашия войвода, като ново знаме за борба с врага, пристигна губернатора на Западна Македония, полковник Нико Загореос, придружен от един сръбски офицер, аптекаря Георги Параскевас и Д-р Мариго Параскева. Губернаторът възмутен, защото се излагаше, види се, пред сръбския офицер, забрани да се разнася главата на Чекаларова и коменданта не можа да изпълни своя пъклен и жесток начин на тормозене, както нас пленннците, така и останалото беззащитно население. Илия Димушев ритан, бит, още се търкаляше по двора, когато сръбския офицер се обади:

— Ние познаваме за варвари само българите, но не и гърците. Това е срам за Гърция.
Тоя плесник мъчно се понесе от губернатора.

След това ни върнаха в коменданството, изредиха ни повторно, нас, другарите на Чекаларова, чиято глава беше поставена в един леген пълен със спирт, да ни питат: „Тая ли е главата на бандита Чекаларов" и който се осмеляваше да каже: — „Не зная да ли е тази главата на Чекаларов" — удря го с нея по главата; после раз-

80

снимка

тваряха устните му, които толкова мили и изразителни слова са произнасяли пред нас, показваха златния му зъб и наново я слагаха обратно в легеня, за да я извадят наново и да ударят некого. С тая процедура, капитан Парашкевопулос, като че ли ни даде възможност да си вземем последнето прости от нашия скъп войвода Цильо и дълбоко в душите си да запечатаме неговия светъл лик, който щеше да ни даде възможност да пренесем всички страдания в името на светата идея, свободата на Македония, за която той се бори и готов биде та даде и живота си за нея.

Гърците възвеличиха и дадоха възможност, щото духът на Чекаларова в тия дни да възтържествува и още по-силно да осени душите на клетия роб и му достави сили да понася робията до деня, когато „брат брата призове". Най-после гаврите свършиха Отрязаната глава предадоха на епитропа от българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища.

81

Когато епитропа изнасяше главата на Чекаларова, в моето съзнание изпъкна припева на Ирландския революционен марш: Ирландия беше Ирландия, когато Англия беше пъп.
А пъп значи малко кученце, което носят на ръце, за да не бъде сгазено от минувачите по улиците. И наистина, в тоя момент Гърция и Сърбия за мене не беха нищо друго, а малки кученца, когато Македония е била винаги Македония. Тя е имала свои славни царе, които не са давали мира на новите ни поробители. Филип Македонски унищожи гърците и остана само Демостен да лае върху него. Мигар гърците си не спомнят позива към атиняните: ,,О, Филипос о, варварос ерхете...", че Филип варварина настъпва и искал да унищожи елинизма, който Александър Велики, Македонския цар, доунищожи и за късо време стигна върха на недостигнатите от никой цар победи? Но тия царе не беха варвари. Гърците бъркат понятията, те мислят и таксуват своите зверетва и злодеяния като културни дела, а борбата на македонеца за свобода, черковни и училищни правдини за бандитство и разбойничество...

Но ще дойде деня, когато тоя пап, това малко мъниче да бъде смазано от минувачите по улиците.. Ще стане може би и то твърде скоро, така както стана с Ирландия и Англия.

82

Илия Димушев


83

На юлий рано сутринта, в коридора на леринското комендантство, дето бeхме вече изправени всички пленници, донесоха няколко оки нови въжета, реквизирани от бакали българи. По списък почнаха да ни повикват и щом се нареждахме четворица, навързваха ни с ръцете наопаки. Затегването беше така силно, че ставаше нужда да ни отвеждат до стълбата, дето се качваше вързвача на по-високо, та да може с коленото си да натисне, за да стане затегането по-здраво. Само Илия Димушев сметаха да вържат отделно, като беха приготвили една торба с пръст около 50 килограма, за да му я окачат на врата и като го развеждат из улиците да викат: „Земя сакаше да вземаш? На ти земя!" защото най-отявления българин враг на гърците и гъркоманите през турското робство беше той, а сега вързан е съвсем безопасен. Когато ръцете му беха отвързани и той свободно се носеше из Лерин и околността, гърците тогава не смееха да се доближат до него. Най-после не знам по каква причина изоставиха и това си пъклено намерение и го вързаха с Лазо Дорев. Повлекоха ни към гарата Арменоро през Лерин. Поискахме файтони като си заплатим, коменданта не се съгласи. Той искаше да ни преведе през града и създаде на гърците и гъркоманите зрелище, за което, види се, беха всички предизвестени. Преди да тръгнем дойдоха нашите да се сбогуват. Донесоха ми едно килимче и пари, брат ми Атанас тикна парите без да забележат войниците в един от джобовете ми. Посинените ми ръце от връзката не можеха да държат нищо. Те втори път вече ме изпращат през Лерин: с такава цермония. През Лерин минахме всред додуканията и виковете на гърците, които хвърляха шапки към възбог и викаха: — Долу България! Смърт на комитите! — Върху нас се хвърляха разни предмети, плюеха ни шпионите и то пред лицето на властта.

Придружаваше ни един офиц. кандидат, адютант на губернатора Нико Загореос, десетина подофицери и 120 войника, от които една час кавалерия, която след като стигнахме на гара Деменоро, под Лерин, заедно с половината от войниците се върна обратно, а около 60 души с офицерския кандидат останаха с нас.

Чакахме пристигането на влака, бехме наседали вързани 4 по 4, при нас дойде гръцкия андарт капитан Стефо, доближи до Хр. Цветков, стар негов враг, сре-

84

щали се в борбата из Костурските балкани, сега придружен от жена си рускиня, която запита Цветков на български:

снимка

— Плака ли жена ти като те вързаха? Дохожда ли в затвора? — А Стефо капитана се обърна към него и го попита подигравателно:
— Не ли даваш едно писмо до жена ти да ми я теслимиш на мене, бре керата? Имам една рускиня, нека имам и една българка...

85

Рускинята се възмути и му извика:
— Не те е грях от Бога да измъчваш човека, бе Стефо!

Присъствуваше един сръбски наредник от запаса, известен търговец от гр. Лесковец, 35 год. мъж, възмутен в дън душа от тая закачка, с най-ругатни думи и на висок глас, за да бъде чут от всички, сочеше юмруци към София и Белград:

— Мора, тия бугарски юнаци да са за посмешище на овие гадни грцн. Отцо му... и на Фердинанда, и на крал Петра, и на Пашича, и на Данева, що са причино овай мизерия — съюз с Гърция. Хр. Цветков заплака от гадните думи на андарта, но беше горкия вързан. Всички бехме натоварени в два вагона. Не отвързаха никого. Ако некой имаше нужда, требваше да влачи след себе си и вързаните към него трима. Когато ни настаниха във вагоните, отвързаха Илия Димушев и го отведоха на страна, некъде зад гарата, изтезаваха го, като че ли му не стигаше малтретирането в Леринското комендантство и го върнаха обратно. Освен нанесения побой те го беха и обрали — дванадесет турски златни лири, един пръстен и часовника. На кого да се оплаче? Всички, от офицерите до войника, беха мародери! Мародери, които се опитаха да се покажат великодушни към беззащитния човек — вързаха го на ново, обаче, по-хлабаво. Пътувайки за Солун, на гара Баница влака беше спрян и доведоха избегалия от сражението на ж.п. линия грък, за да ни види и да каже дали сме били ние същите, с които той е имал среща. След като ни изгледа един по един, той извика: — Тия са, същите са !

На солунската гара ни бавиха във вагоните до 00 часа сред нощ. Свалиха ни и ни поведоха за града. Отведоха ни в коменданството, дето дежурния офицер отказа да ни приеме. Може би, той имаше право, ние бехме интересни екземпляри, за които не всеки може да поеме ангажимент и ни уварди. Всички ни мислеха за свърхчовеци и дори в положението, в което се намирахме пак не смееха да поемат нашето пазене. Брадясали с ръзноцветни бради: черни, руси, кестеняви, жълти или прошарени... големи буйни коси и ако не беше униформата на доброволци от М. О. О. и шапките с лъвчето на челата, ние немаше да вдъхвахме респект и страх,

86

в тия които ни виждаха. Нашите най-обикновени срещи и сражения беха предадени от страхливите гръцки войници и потераджии най-фантастично. Ние минавахме като некакви демони, които в продължение на двадесетина дни беха раздвижили целата гръцка армия, която с невироятни жертви и усилия ни залови.

В двора на конака, собственост на некой турски паша, послан целия с мраморни плочи, излезе по роба, загънат в шинел един възрастен грък, полковник, който ни разгледа с фенер един по един и нито дума не размени с нас, а разярено се спусна към офицерския кандидат, който ни придружаваше, блъсна го със страшна сила и ако не бехме ние зад него за да се подпре, той щеше да се просне на плочите и да не стане.

— Бре, керата какомире! Кондрокефалос! Палеантропе! И гамоти панагиесу! Защо ми доведе тия зверове тук! Коя празна глава нареди тая нетактична глупост! Не можа ли да разбере заповедта ми поне онзи глупак капитан Парашкевопулос в Лерин?
— Тъй верно, г-н полковник, разбрахме заповедта ви. Тя гласеше да ги доведем в Солун на тъмно с почти схванат от страх глас се помъчи да се оправдава кандидата. — Така гласеше вашата телеграма и аз изчаках да се стъмни добре и ги довеждам при вас на тъмно.
— Идиотско разбиране! Диванета с диванета! Аз ще ви дам да разберете и на двамата — продължаваше да крещи вън от себе си полковника и сочеше юмрука си под носа на изплашения кандидат. — Да ги доведете веднага на тъмно в Солун, не значи да ми ги доведете живи, диваци с диваци! Виде ли ги некой на гарата когато пристигнахте?
— Тъй верно, г-н полковник! поискаха даже да ги фотографират, а двама от цивилните не знаеха дори гръцки, служиха си с преводчик... Аз не им позволих.
— Туй то! Води ги на майната си! . . . Води ги на парахода София—Пирея. — още по-гневно изкреска полковника и псувайки най-гадно отиде си в конака.

Ние разбрахме защо се кара на кандидата, разбрахме сръднята на солунския комендант — той телеграфирал да бъдем избити щом ни изведат от Лерин. . . Но слушахме и нехаехме, защото мокрия от дъжд се не бои.
Потеглихме пак в колона по четири между разярените войници, подофицери и кандидата, които сега ис-

87

каха да си изкарат яда от нас беззащитните, за хоканията на солунския комендант и съжаляваха, че наистина не са ни очистили още в Лерин, а требваше да ни водят тук и да ги обвиняват за неизпълнение на заповед. Стигнахме капнали от умора и за сън на пристанището, събудиха заставата, раздигаха лодкарите и докараха лодки. Не посмяха да ни вържат преди да влезем в парахода, а вързани не можем да влезем; парахода е далече от пристанището, а в ръцете си усещаме ужасни болки, те беха посинели, подути, почернели, неподвижни. Нищо не може да се лови с тех. Замолихме да ни поразхлабят въжетата, не се съгласиха, молихме да ни вържат по двама за да се движим по-леко и тая молба остана глас въпиущ в пустиня. Почнаха на сила с бой да ни заставят да влезем в лодките. Ние отказахме. Таз разпря обърна внимание на некакъв офицер, види се, дежурен по караулите, приближи се към нас и след като разбра, че сме останките от Чекаларовата чета, което бил чел във вестниците, говори с офицерския кандидат, който ни придружаваше и го съгласи да ни поразслаби връзките и да ни вържат по двама. Некои останаха пак по четири. В тоя момент с горест си спомням, с какви ужасни мъки влезахме в парахода по спусната стълба. Охканията, олелията, псув-ните и виковете на войниците и техната жестокост събудиха матрозите от парахода, които ни помогнаха да се изкачим и ни настаниха на палубата на открито.

Юлското слънце жари върху палубата на парахода и всичко се е насветлило, а ние все още със затегнати ръце на опаки не можем да се помръднем. Ужасни болки, които се увеличават от жегата, пот тече по целото ни тело, а това повече затяга новите въжета, които силно се впиват в месата. Мъченията ни стават неописуеми. Никола Козинчев е вързан с Наумето Шкипетарчето, единия много висок, а другия нисък, полегнал му е почти на гърдите. Всички охкат от болки и от нетърпимата жега, а Козинчев за да ни разсмее весело подема:
И Исус Христос е измъчван за своята идея, обаче поне не е вързван.

— Добре, но Него са ковали с пирони, а нас ще ни разстрелят, та по-леко ще поминем от Исуса — обажда се, псувайки от жегата, Лазо Дорев и клати го-

88

лемата си брада. Всички се засмеха, обаче смеха не беше смеха на хора в чиято душа кипят само радости и доволство . . . това беше жестокия смях на прощаващи се със живота, които искат да останат верни на себе си дори й в ужасните мигове на приближаващата се смърт. Та нали само за нея вече слушаме от години, а от неколко дни тя е готова всеки миг над главите ни? Всички сме полегнали, болките се усилват, охканията продължават, всеки говори, всеки псува, всички проклинат, че са останали живи за да бъдат играчка в ръцете на гърците, които явно се наслаждаваха от нашите мъчения. Поне да можехме да им заврем пестник под носа и тогава да ни мъчат, а то . . така лежим и ще мрем бавно, ще се топим, като псувясали псета.

— Ех да имах поне още малко патрони, не бих им се оставил да ме ловят — изстена некой от лево и наистина всички мислеха като него. Ах, да имаха патрони, кой би могъл да улови сокола, в небесата, кой би посмел да се доближи до тех в планината!

Отвори се вратата на една кабина и оттам излезе български офицер, когото не познавахме.
— Български офицер! Български офицер!—извикаха с един глас почти всички и нервна тръпка сякаш премина по сгърчените от болки тела и обърнаха поглед към него. Опулил големи очи, тежко бавно пристъпя, иде към нас, часовоя го дърпа и иска да го спре да се не доближава, и го увещава, че не е позволено никому да се доближава до нас, говори му още нещо на гръцки, а той на български псува и вика :
— Аз искам да ги видя кои са тия български войници — и се отскубва от ръцете на часовоя и ни приближи. С натъжен глас той ни поздрави: — Здравейте мъченици!
— Здраве ви желаем, г-н Майор — гръмко, като да бехме некъде на казармения плац отговорихме ние и в миг забравихме своето положение. Ние бехме български войници и макар вързани не можехме да не отговорим на тоя непознат нам български офицер, който също беше пленник като нас.
— Аз съм майор Лазаров Велизар, командир на 3-а дружина от 14 македонски полк, която в продължение на 20 часа се бори с целата гръцка армия и превърна Солун на ад. Ние бехме представителите на Българската армия в града на съюзниците, но на 17 юни

89

снимка

90

ни нападнаха измъннически, като избиха войниците по постовете и обградиха караулните помещения и квартирите им. На тeхния вик да се предадем, нищо друго не направихме освен да изпълним клетвата, която сме дали на Отечеството си, борихме се мъжки и нашата шепа борци доказа на гърците силата на българския народ. Две трети от дружината ми са унищожени, но повечето от тех паднаха по улиците без да беха въ-оръжени, па и ние не знаехме, че сме в официална война с пет държави. Когато дружината се стопи и останахме без муниции, требваше да се предадем на тия подлеци, които наказахме жестоко за техната дързост . . . елините не минаха евтино, жертвите им са тройно повече от нашите, макар те да имаха надмощие, като употребиха върху нас и артилерия и флота и всичко каквото имаха на разположение. А вие кои сте и как сте попаднали тук при мен?!..

Ние сме останки от Леринската—Костурско—Кайлярската чета под войводството на Васил Чекалиров и подпор. Ив. Попов бехме изпратени да подготвим населението и улесниме настъплението на Българската армия в Македония ... но съдба, г-н Майор — завърши Христо Цветков и размахваше жълтата си брада, по която се струеше пот, без да може да я изтрий.
— Нашето е лесно, утре други ден ще ни застрелят и всичко ще се свърши, ами какво става с България, г-н Майор? Има дума, че неприятелските войски са влезли вече в София, а топовните гърмежи още се чуват, това не можем да си обясним. И ако умрем преди да узнаеме, че България е жива и в гроба нема да се разстопим — скръбно говореше Илия Димушев.
— Де, холан! Ако верваш на гърците, каквото ти казват, още сега скачай в морето! — ядовито подвикна Дине К. Гогов.
— Момчета — тъжно поде пак майор Лазаров— България, не е победена. Тя юнашки се бори срещу Гърци, Сърби, Ромъни, Турци та дори и със своите хрантутници,— Черногорците, Славата и храбростта на българския войник никой не може да отнеме. Тежката дума на България ще бъде чута. Тя ще ни потърси, като добра майка своите деца и ние ще се върнем в нейните пригръдки. Но ще дейде ден и за отплата. Ние ще бъдем свободни и пак ще се видим в България, защото вие сте редовни войници от българската армия. . . .

90

Часовият не позволи на майор Лазаров да се доизкаже, от пристанището се зададоха две лодки с офицери,, които идеха към нашия параход. Той се отдели от нас с думите: — Не унивайте!
Наистина, ние, като че ли станахме по-твърди и по-нечувствителни към сраданията. Сега лежим унесени в размисъл и в това положение ни завариха надошлите от двете лодки гръцки офицери и няколко цивилни лица облечени в бели дрехи. С тех е и прокурора на II гръцки В. П. Съд и неколко журналисти, единия от които молеше прокурора да му разреши да ни фотографира за некакво си гръцко списание в Атина, на което четците знаеха имената ни много добре, понеже всеки ден вестниците писали за нас и че на всички приятели щел да подари по един портрет за спомен от тия ужасни бандити. Прокурорът му разреши и той ни фотографира както бехме легнали, след това се споразумяха и отделиха само брадатите изправиха ги един до друг, а гръцките
офицери изкараха голи

Майор Велизар Лазаров


91

снимка

92

Главите ще режат на вързаните, а ако беха дошли там в Македонските дебри, щеха да забравят и Елада и себе си, ако видеха да се подаде русата брада на Илия Димушев и десницата му с некоя Одринка . . . Какъв позор! Каква мегали идея! А и какви тъпаци! Какви безподобни простаци! Те се не евтиха поне да отвържат жертвите си, та да не висят въжетата и да се не виждат ръцете завързани наопаки и то в парахода сред морето... Може би, гръцкия народ не е по-умен от офицерите си и ще си представи картината снета некъде в планините, свърталищата на комитите. Свърши се и тая церемония. Прокурорът като всеки грък, с кръвясали очи и мръсни псувни разпореди и мотрозите донесаха железни стълби и превързаха две една в друга и ни накараха да почнем да слизаме в хамбаря. Първата четворха тъкмо слиза, двама са на стълбата, единия се плъзна и увисна във въздуха, другия се хваща за железата, а двамата от вън с мъка се задържат за да не бъдат повлечени всички долу в хамбаря дето ни сваляха. Настана суматоха. Ние всички почнахме да викаме и обезумяващи гледахме викащите за помощ наши другари, бехме безсилни да им помогнем. Гръцките офицери се заливаха от смех, емве се самодоволно на тая ужасяваща картина и прокурора, явяват се и журналистите.

Не! Това един българин нема да го направи! В момент на нещастие той би подал ръката си на своя враг! И ако не бехме такива великодушни и не подавахме ръка на гърци и сърби немаше да страдаме. Андон Юруков се обърна към тех и на френски език им казва: — Нема ли некой измежду вас със съвест бе господа ? Без души ли сте? Не виждате ли че и четворицата ще се сгромолясат в тая дълбичина и ще станат на парчета от железните греди на хамбара? Срам! А още по-срамно е, че вие гърците имате пратеници, че сте културен народ!

Некой от офицерите изпсува на гръцки Юрукова, но все пак със злоба в очите, която внезапно замени доскорошния смех разпоредиха щото матрозите да извлекат овисналия наш другар обратно горе. Той беше посинял от дългото висене във въздуха.
— Яко не ни отвържите, никой от нас нема да влезе в хамаря — извика Н. Врингов на гръцки, а Юруков все продължаваше на чист френски език да ги напада за варварските им обноски към нас.

— Вие, господине— обръща се един от офице-

92

рите към Юруков — по всичко личи, че сте интелегентен човек и владеете отлично френски, а как сте попаднали между тия бандити?

— Много лесно обяснимо, всички мои другари са български войници и всички са интелигентни хора и затова ни изпратиха в Македония! — отговори гордо Юруков.
— А убийствата, които извършихте над нашите войници? — попита злобно прокурора.
— Обикновено нещо през време на война, г-н Подполковник.
— И вие заслужавате техната участ.
— За какви ни третирате, г-н подполковник — пита Юруков.
— За убийци, бандити! Разбойници! тия дни ще четете обвинителния акт, който ще получи всеки поотделно.
— Г-н подполковник, наредете да ни се развържат ръцете, иначе ще се изтрепаме при слизането.
— Нема да изгубите много! — отговори още по-злъчно, прокурора и нареди да ни развържат и си замина.

93

А развързването на въжетата продължи доста дълго време, требваше на неколко места да се режат с нож възлите, защото беше невъзможно да се развържат. Ръцете беха увиснали почернвли, подути и не даваха признак на живот. С ужасни мъки слезнахме в дъното на парахода. След нас спуснаха с въже едно железно каче, което требваше да ни служи за нуждник, раздадоха ни по половин хлеб и по малко маслини, спуснаха ни и едно тенеке с вода. Макар отвързани, болките в ръцете продължаваха и ние не можехме нищо да уловим без да изохкаме. До като стана обмената на застоялата нечиста кръв от чиста, почнаха да се появяват по ръцете ни мехури и кожата почна да се бели, като на змии.
Изминаха нъколко дни в очакване на нашата участ.

На парахода се явиха заместник прокурора — капитан и двама чиновници. Извикаха ни да се качим на палубата, защото долу при нас било много задушно, смрадливо и нечисто и не могли да слезат господата. Изкачихме се и срещу разписване получихме всеки от нас по един екземпляр от обвинителния акт, който беше еднообразен.

Тук даваме факсимиле от един от актовете, с неговия текстуален превод, тъй както е направен в министерството на Външните работи в София.

94



95

снимки

В името на краля на гърците Константин

№ 3704. призователно

КРАЛСКИ ПРОКОРОР НА ІІ ВОЕННО-ПОЛЕВИ СЪД

Имайки предвит чл.100 от военно-наказателния закон и заповедта на частта на армията под № 14579 и 14640 от 24 юлий 1913 год. с която заповед се заповедва предаването в съд на ]) Димитри Козма, жител на с. Куманичево; 2) Никола Йоано Врингов, жител на Плевна България; 3) Димитър Алексиев, жител на Орман, Костурско; 4) Ставро Динев, жител на Тиквеш; 5) Константин Николов, жител на Холища, Костурско; 6) Анастас Димянов, жител на с. Вишени; 7) Васил Чеков, жител на Екши-су; 8) Лазо Дорев, жител на Пътеле; 9) Михаил Николов, жител на същото; 10) Сотир Христов, жител на Кондороби; 11) Никола Филипов, Варненски жител, България; 12) Христо Хараламбу, жител на същото; 13) Илия Димушов, Лерински жител; 14) Димитър Лясков, Кономладски жител; 15) Антон Тръпков Юруков, Солунски жител; 16) Христо Цветков, жи-

96

тел на Кономлади; 17) Василий Йоанев, жител на Нерети; 18) Константин Христов, жител на Габреш, Костурско; 19) Димитър Иванов, жител на Холища, Костурско; 20) Никола Дорев жител на Тиквени, Костурско; 21) Ване Мицев, 22) Константин Кирчев, и двамата жители на Баница; 23) Константин Ванев, жител на Пътеле; 34) Наум Ставров, жител на Върбник, Костурско; 25) Ганчо Атанасеско, Софийски жител, България; 26) Трифон Иванов; Йоано Терпче; 27) Христо Николов, Николао Христо и двамата жители на Айтос; 28; Елефтер Георгиев, Дойрански жител обвинявани в това, че през месец юний и началото на юлий н. г. в Дойран и Струмица решили съвместно и се взаимно задължили помежду си за извършване на деяния от държавна измяна, т. е. 1) Да вдигнат бунт в окупираната от гръцката армия македонски земи с цел да ги откъснат от гръцката държава и ги присъединят към българската държава; 2) за да услужат на целта като шпиони, издавайки движенията на гръцката армия на неприятелската българска армия; 3) да извършат обединели в чета, чийто шефове и управнили са били между другите и измежду обвиняемите Христо Цветков и Илия Димушев, а като прости войници всички други обвиняеми, убийства и грабежи в градовете и селата на Македония окупирани от гръцката армия, да ги завладеят със сила и да се противо-поставят на военните, които са получили заповед да действуват против операциите на подобни злосторници проученото от тех злодеяние наистина се извърши, защото те се съпротивиха от 3 до 10 юлий близо до селата Екшису, Чеган, Айтос и пр. на военните изпратени срещу тех и в сраженията които се състояха между обвиняемите и изпратените срешу тех военни в горепоменатите места и времена те предумишлено решили и съзнателно извършили човекоубийство всички горепоменати обвиняеми против войниците: 1) Димитриос Михалопулу, 2) Христопулу, 3) Сотириу Андреас, 4) Ставрипулу, 5) Константинос, 6) Мица Дионисио, 7) Георгиос, 8) Плуми Аргириос, 9) Кокота Апостолос, 10) Гоно Холера, 11) неизвестен войник, чието име не можа да се установи и 12) старшия подофицер Гаврили Йоанис които убили всички като стреляли против тех с пушки пълни с куршуми и барут, а още и против стражарина Кириазис Йоану когото след като пленили, отвели в една гора и заклали със щик който е бил намерен окървавен.
За престжпления извършени против чл. чл. 121 в свръзка с 123 § 4, 9 и 125 § 2 още и чл. 286 от наказателния закон, чийто текст е следующия:

ЧЛЕН 124. Съзаклятие има, когато двама или повече решат

97

заедно да извършат деяние от последно предателство или пък да се съвместно задължат помежду си за подобна акция.

ЧЛЕН 123. Като виновникът за държавна измена се наказва сьс смърт: 1) Който е турил ръка........ 4) Който искайки да присъедини кралството на некоя чужда държава и да я подчини ней и по какъвто и да било начин да отцепи една част от цялото на държавата и да улесни плановете, които се стремят към подобна цел, извършил е съзаклятие вътре в държавата или се споразумял с чужденци или е вдигнал бунт, или е взел участие в такива предателски съюзи. — 9) Който е услужил на неприятеля като шпионин, приел е или е скрил съзнателно шпионина, неприятеля или военни пратеници от страна на същия с цел за шпионаж или е съдействувал те (шпионите) да бъдат приети или да бъдат укрити.

ЧЛЕН 125. Със смърт се наказва още: — 1) Който, по какъвто и да било начин.....2) Който е станал шеф на некоя въоръжена чета или е поел командуване или каквато и да било служба при нея, чиято цел е да причини в една или повече общини убийство, грабеж и опустошение, да завладее на сила градове, укрепени места, складове, оръжейни складове, пристанища, параходи, здания, жилища или земи принадлежащи на държавата или на общината ; да нахлуе в тех със сила или да унищожи тех всецяло или отчасти; да се противопостави на онези държавни чиновници или служители или военни, които са получили заповед да предприемат действия против такива злодеяния или да ги нападне безразлично е дали проектираното злодеяние е било извършено или се е ограничило само в опити.

ЧЛЕН 288. Като убиеца се наказва със смърт, който предумишлено е решил или умишлено е извършил извършеното от него човекоубийство.
Гореказаните обвиняеми призовава, за гореказаните деяния да се яват в аудиторията на военно-полевия съд, при който той прокурорства, на (3) трети август 1913 год., ден събота и часа 8 преди обед за разглеждане на обвинението против тех, за подкрепата на което бидоха призовани следните свидетели: 1) Сотиропулос Йоанис, 2) Антониос Зоис, 3) Таки Георгиев, 4) Таси Сапунджис, 5) Кокавет Константинос, 6) Стефанос Папаконстантину, 7) Варфис Константинос. Ранени в сражението.

Солун, 25 юлий 1913 год.

Обвинител: (п.) Вафлис Кралски прокурор на П-и Военно-полеви походен съд.
(п.) Николаос Никополос

98

Току що замина заместника на прокурора и ние обръщахме получените и обвинителни актове, които за нас беха вече и смъртни присъди лъч, от надежда ни огря. Майката на Андон Юруков беше пристигнала на парахода да види своя син. Очудени и радостни от това посещение на тая добра майка, която беше направила всичко възможно, за да се види със своето чадо и то, когато всички бехме изгубили всяка надежда, не само на спасение, а да видим некого от своите близки. Баба Велика беше придружена от адвоката Илия Бижота, влах от Костур, бивш андартин, борец за автономията на Македония, доста влиятелен в Солун, когото убиха гърците през 1915 г. в Кожани, като изменник на елинизма. Срещата между майка и син беше твърде трогателна и мъчно се подава за описване.
— Доне! Чедо на майка! Тука ми се бре, сърце? Живо ми си, бре корен?
— Да майко, жив съм, здрав съм — през сълзи говореше Андон и стискаше ръцете на майка си.
— Оти ми си ослабнал толку, бре злато на майка? Како господ ми те зачува живо, бре, едно сърце, едно ми чендо на изгорена майка? — и гласа й, поливан от сълзи и дълбока майчина горест, като милувка галеше не само душата на Андона, а и нашите. Тя го прегръща и плаче като над умрело и в това време успева да му постави в джеба на куртката една мушамена кесия с 120 турски лири злато. Тя предварително ги натопила във восък, за да се не чува и най-малкия звън и часовоя, който стоеше до тех с налети очи от сълзи на умиление не можа да забележи, кога тя успе да пусне парите в джоба му.
Майка! Колко мили са децата на майките! На какъв риск се беше изложила баба Велика македонката, за да подсигури живота не само на своя син, а и тоя на всички негови другари. Тия пари послужиха за подкупване на матрозите да ни донасят по-добра храна и да имаме по-голема свобода на действие, до колкото може

99

да има един затворник и то в хамбар на параход, който се намира на котва в вътрешността на морето. За да може баба Велика да ни посети на парахода, се дължи на Георги Карамичев от град Хрупища, Костурско, съдържател на хотел Карамич в Солун, който живо следил нашето докарване в парахода, съобщил на баба Велика и уведомил всички чужди консули
Само два дни ни делеха от деня, когато требваше да се изправим предъ страшния гръцки Военен съд. Днес е среда, утре четвъртък, други ден петък, а в събота 8 часа сутринта тръбва да отговаряме за своите престъпления! Какви беха тези престъпления? И защо требва да отговаряме за тех! Нали ние изпълнихме само своя дълг към Родината и заповедта на своите началници генерал Генев и неговия помощник подполковник Протогеров 2.)

Обвиняват ни, че сме достойно изпълнили дълга си като войници! Мигър могат да се съдят заловените пленници и да се третират като революционери и бунтовници. . Скъсали сме съобщенията между Солун и Битоля — между сърби и гърци; убивали сме техните войници и изпратени потери от андарти и милиция срещу нас, като сме ги застрелвали с пълни пушки с боеви патрони и с барут. Колкото смешно, толкова и печално обвинение! Обвиняват ни и ние ще требва да отговаряме още за това, че сме наранили пак с пълни пушки, а патроните били боеви и пълни с барут 7 души, които ще бъдат живи свидетели пред съда за нашето жестоко престъпление. Така гласяло в чл. 288 на гръцкия военно-наказателен закон. Ние недоумявахме, как можем да стреляме с празни пушки, когато ни нападат да ни избиват.

Събрахме се всички в куп на важно съвещание, между нас вече немаше нито началници нито подчинени . . . беха всички войводи с вързани крака и ръце. Всички

2.) В тоя момент, когато се печаташе тая книга, Протогеров не е вече между живите, той биде убит всред София, като изкупителна жертва за многострадална Македония. Боже, нема ли най-после да престанем поне сами да се избиваме! Нема ли да се сплотим поне сега за обща борба с нашите врагове? Не стига ли, че враговете на народа ни проливат нашата кръв, за да я проливаме и ние сами ?

100

за моменте забравихме и болките в ръцете си и ужасното си положение, а обмисляхме как ще отговаряме на тия тежки обвинения. Христо Цветков ни прочита дума по дума обвинителния акт и ни обяснява какво сме сторили. Вечно засмения Никола Козинчев, който през цялото време не намери поне минутка да се загрижи за злочестата си съдба, като се спирахме на чл. 288, изправи се взема позата на прокурор и започва:

— Вие сте гърко убийци! Вие сте герои! Вие сте. . вие сте светци и незная още как да ви нарека, но това което сте направили с пълни пушки, с боеви патрони пълни с барут, затова и крал Костантин XI да е съдия и той не може да ви прости. Те, господа, имат право да стрелят срещу нас и с топове и с картечници от цели пет гарнизона и понеже те са гърци, вие немате право да стреляте с пълни пушки, даже и в чл. 288 на гръцкия военно-наказателен закон, това е строго забранено! И знаете господа, че понеже сте нарушили тоя член и то като български войници наказвате се със смрът чрез застреляване... Никакви смекчаещи вината обстоятелства не признавам . . . вие требва да бъдете разстреляни.

Позасмехме се малко на неговата реч, обаче без кеф Илия Димушев предложи да се оплачем на консулите. Тая негова мисъл се поде от всички ни и след зрело обмисляне, решихме да подадем една молба до европейските консули в Солун. Руският консул Тодор Кал, защитник на българските интереси в Гърция, във време на войната, като бивш руски консул в Битоля бил личен приятел на Хр. Цветков и тая имено връзка требваше на всека цена да се използва. Само едно, по какъв начин да изпратим молбата до консулите, бай Христо ще пише до руския консул, а Андон Юруков за всичко взема бележки на гърба на обвинителния акт, обаче немаше хартия да напише самата молба. Отложихме написването на молбата за четвъртък.

Първи август е, всички инстинктивно се събуждаме и ставаме много рано, без некой да ни събуди. Замолихме часовия да изпрати некой от свободните матрози до като е още рано да отиде в града да ни купи хлеб и продукти за храна срещу заплащане, понеже храната, която ни се дава е съвсем недостатъчна. При нас дойде млад моряк — мургаво симпатично гърче, беше много разговорливо, каза ни че се нарича Андонаки. Дадохме си поръчката, дадехме и парите и по-малко бакшиш. Ние сме

101

всички щедри, па и нямаше защо да жалим парите, нали ни остават днес и утре, па в събота ще се изправим пред воения подвижен съд, а там знаем какво ни очаква. Андон Юруков, го замоли да му купи шише мастило писалка и перо и тесте бела хартия. След два часа Андонаки се завърна с чували провизии: лимони, протакали, мандарини, грозде, сърдели, консерви, хлеб и маса още изгъзици, но нас ни повече интересуваше мастилото и хартията, които той купил и ги подаваше усмихнат на Юрукова. Щом Андонаки си излезе натоварен наново от некои по-общи уговор да им купи тютюн. Андон Юруков и Хр. Цветков отделени в едно кюше се заловиха с написване на молбата; след което започна подписването й от всички ни. До колкото мога да си спомня тя беше със следното съдържание:

До Негово Превъзходителство Руския консул, защитник на българските интереси в Солун.

МОЛБА

от 26 български редовни войници, от Макед. Одринско Опълчение, обвинени като вътрешни метежници и бунтовници от гръцкия В. П. Съд в Солун арестувани и изтезавани в парахода София

Ваше Превъзходителство,
Като защитник на българските интереси, пред гръцкото правителство и държава, заедно с настоящата молба ние Ви изпращаме и един екземпляр от обвинителния акт с който гръцкия. В. П. Съд ни третира като метежници, вместо като пленници и редовни войници. От заловената наша военна архива, която е към делото в съда е явно, че ние сме военна команда изпратена по заповед на върховното командуване на Македоно-Одренското Опълчение. Ние сме доброволци от същото опълчение, признати от Н. В. Царя на Българите за редовни войници от българската армия с Царски указ № 13.
При изпълнението на нашата войнишка клетва, по заповед от нашите началници, ние след неколко сражения бехме пленени и сега на 3 август ще бъдем изправени пред военния подвижен съд в Солун да отговаряме за престъпления от военен характер и извършени във време на редовни сражения и нападения от редовна гръцка войска.

102

Нашият живот е в справедливото ваше застъпничество и това на вашите колеги представители на хуманна и културна Европа, на които молим да се изпрати настоящата ни молба в препис и се помолят да направят зависящото от тех в подкрепа на Вашите постъпки за да бъдем освободени от всекаква отговорност и третирани като пленници, а не като бунтовници и метежници.

Уверени, Ваше Превъзходителство, във Вашата готовност да ни спасите от жестокостите на една вече явна подсигурена смъртна присъда, каквато ще издаде В. П. Съд в Солун против нас, то Ви молим да примете нашите отлични към Вас почитания:

(Следват 26 подписа).
Отделно Христо Цветков написа на Тодор Кал приятелско писмо и го молеше в името на старото им приятелство, което водеше още от Битоля да се застъпи за него и неговите другари. Сега оставаше да се изпратят до Консулството.
При нас слезе Андонаки с купения тютюн, когото му бехме поръчали макар, че си имахме достатъчно и всеки му даде хубав „бакшиш", Хр. Цветков повика Андонак в едно от кюшетата и шепнешком го запита:
— Андонаки, желаеш ли да получиш бакшиш десет лири, срещу една малко услуга. — На Андонаки очите сввтнаха.
— Срещу какво сте получа тоя голем бакшиш, Кирия Сесков?
— Да занесеш тоя плик на руския консул и да донесеш разписка подпечатана с консулския печат. За да те не усетят ще ни купиш каквото намериш за добре там по пазаря.
Андонаки получи две лири аванс, разгърна матроската и след като се огледа дали го невижда часовоя скри парите, взе писмото и излезе. От него сега зависеше нашата съдба.
— Ами ако не занесе писмото, а го предаде на коменданта?-запитаха некой, обаче на тоя въпрос пълен само с изненади никой не смееше да отговори. Двата часа необходими за отиването и връщането на Андонаки ни се сториха цел век.
Най-после и той доде и когато подаде на Хр. Цветков разписката подпечатана с печата на руското кон-

103

сулство и едно приятелско писмо от Тодор Кал до Хр. Цветков в отговор на неговото, ние си отдъхнахме облекчени и наново надеждата, че ще бъдем свободни нахлу в нашите души и ги уякчи, та с по-голема твърдост да понасят изпитните и страданията, които ни готвеха гърците, но които нямаше да бъдат жестоки до смърт. За нас знаеха вече чуждите представители и нямаше да ни оставят на произвола на съдбата.

В писмото си г. Кал до Хр. Цветков съобщаваше, че е получил заявлението ни и дал веднага нареждане да се препише в 6 екземпляра и ще го препрати до всички чуждестранни консули в Солун, които ще се яват като наши защитници пред съда. Той съобщаваше, че е наредил да бъде преведен и обвинителния акт от гръцки на френски.

Напълно успокоени, ние се разположихме на гуляй. Илия Димушев, при все че имаше най-малко пари, беше купил за всички ни по един портокал. На Андонаки дадохме събраните помежду си още десет лири, той заслужаваше напълно тоя голем бакшиш, защото не се интересуваше за нищо друго, освен че ще требва да получи златните турски лири, за които би блъскал на парахода с месеци и то пак без да ги има спестени. Бог да дарува здраве на Андонаки.

На сутринта „Елада", като че ли току що беше получила по специална поръчка нови никелировани пранги, които най-тържествено донесоха на парахода в два сандъка, придружени от десет офицери и петдесет войници. След като ни заключиха ръцете в прангите, които беха само 24, а двама, за които не стигаха, вързаха с въжета, наредиха и ни фотографираха. Требваше тоя акт на учтивост да бъде зарегистриран и с документ, който ще бъде доказателство за големата гръцка толерантност и човещина.

Слезохме по стълбите в лодките, които ни отведоха на пристанището, дето бехме посрещнати от около 100 души критяни със широки шалвари и малки кепета на глави, цел ескадрон конница и 100 души полицаи. Старшият офицер изкомандва за стрелба, всички напълниха пушките си и, като поставиха ножовете, обградиха ни. Даде се заповед за тръгване. Пред нас и зад нас е по полуескадрон конница, а от страните полицаи, а критяните измежду нас. Въпреки, че така добре

104

бехме обградени от войската и полицията, народа пак можа да се гаври с нас, да ни бие и да вика:

— Ду! ду! аркудес! Епира те то Салоники (Ду! Ду! мечки, превзехте Солун!) Носете го в България — и от всекъде се хвърляха домати или каквото им попаднеше в ръцете върху нас и ние, освен да псуваме и да вървим, друго не можахме да правим, ръцете ни беха обковани в прангите и не можахме да се защищаваме. Ниськ един грък се промъкна между критяните и удари на Динето Банеченчето шамар. За да стигне главата му, която се издигаше на гигантското му тело, трвбваше да подскочи. С голема мъка можаха да ни отведат през озверената тълпа до конака. Изкачихме се на втория етаж.

Тоят конак е грамадно и красиво здание всред разкошен парк. Той беше вече една забележителност, защото в него седеха платения от Константинос убиец на баща му крал Георги. Тоя убиец, след като признал пред съда кой му е заповедал да убие краля, бил изхвърлен от двама войници през про-

Васил Чекаларов и Борис Сарафов

зореца върху мраморните плочи на двора, дето станал на пихтия.
Часът е точно седем. Отключиха прангите ни и ни въведоха в големата съдебна зала, която назад беше препълнена с офицери и тайни и явни полицаи, зер сега сме отвър-зани и ако помислим да комитствуваме и тук, требва

105

да има кой да ни излови. Заставиха ни да седнем на три дълги плюшени пейки. В часа 7 и 10 минути влезна състава на II военен подвижен съд, председателствуван от генерал. Това преждевременно откриване на заседанието ни много смути. В обвинителния акт сме призовани в 8 часа, а сега те набързо откриват заседанието в 7 часа и 10 минути. Какво значеше това? Дали гърците не готвеха некаква изненада? Може би, те само ще прочетат от по-рано съставена смъртна присъда. Тия ужасни мисли се въртеха в главите ни и спокойствието, което владееше в душите ни от вчера, почна да се излага на изпитание.

Назначиха преводчик и започнаха определяне на самоличността. Влезоха и свидвтелите седем души ранени, кой в ръка, кой в крак, а един в главата, която беше привързана като чалма. Провериха и техната самоличност и положиха клетва, че ще казват самата истина. След тех положи клетва и преводчика-грък от Солун, който ще ни превежда от гръцки на български и обратно. Запитаха ни дали искаме защитници. Некои от нас поискаха такива, а некои се отказаха-Илия Димушев стана и направи забележка, че часа е още 7'25, а заседанието незаконно е открито, а не както е казано в обвинителния акт. Н. Козинчев протестира, че преводчика не знае добре български и не предава точно нашите показания. Прокурорът с кървавите си очи изкреска:

— Тук не се намирате нито в Балкана, нито в българска казарма, ами пред гръцкия военен съд и требва да мълчите и да пазите тишина. — Той ни отнемаше всеко право на защита. Всички станахме и заявихме на председателя, че никой нема да говори, ако не се вземат под внимание нашите искания, особено сменяването на преводчика. Никой не ни чу, нито пък вземаха под внимание това, което искахме. Прокурорът направо* пристъпи към четене на обвинителния акт.
— Пак всичко както е писано... пак тоя чл. 288 — шепнишком подхвърли Козинчев и всички се захилиха.
Всичко върви с магическа бързина. Прави впечатление, че съда умишлено се мъчи да притупа делото надве-натри и с това ни даде да разберем, че действително чуждите консули са се намесили. Сега съда бързаше и на всека цена искаше да им отнеме възможността да присъствуват на делото и ако те се наме-

106

сят, да бъдат поставени пред свършен факт. Ние почнахме да се страхуваме за своята участ и постоянно поглеждахме към вратата и чакахме, ако не друг, то поне руския консул г. Кал да се яви, та по тоя начин да може да се зарегистрира гръцката жестокост.

Въпрвки нашето нежелание за защита, понеже не се считахме за разбойници, за каквито ни третираха, а само български войници, съда постанови да бъдат назначени дофис за наши защитници един майор и един подпоручик. Ние наново протестирахме за назначаването на защитниците, обаче никой не обърна внимание на нашите протести, а председателя на съда започна бързо да ни разпитва отлево към десно, както бехме наседали:

— Считаш ли се за виновен? — на неговите въпроси се отговаряше от всички ни с гробно мълчание, а това ужасно много нервираше съдиите и те беха принудени да питат: — Какво искате? Защо не отговаряте?

Илия Димушев и Хр. Цветков, които беха съдени като войводи, станаха и заявиха, че искат да се смени преводчика и до като не бъде сменен, нема никой да отговаря. Съдът биде принуден най-после да се съгласи и веднага беше доведен един от чиновниците при съда, който и положи и клетва. Започна наново разпита. Защитникът-подпоручик, адвокат по професия, високо интелигентен мъж, с демократически разбирания за гражданственост и изпълнен дълг, ясно схвашайки нашето положение, наистина се опита да ни бъде достоен защитник, обаче, при всичкото негово старание и желание да ни изяснява въпросите на съда и да ни подготвя отговорите, прокурора настояваше пред съда де му се забрани. Подпоручикът на това искане на прокурора реагираше, като отговаряше високо:

— Господа съдии, въпрвки че аз съм гръцки офицер, аз по професия адвокат и техен защитник и вие нема да ми попречите да бъда такъв.
При постоянни прервкания, разпита продължаваше все така бърже. На въпроса, задаван на всекиго от нас:
— Признаваш ли се за виновен? — ние отговаряхме : — Български войник съм, не мога да бъда виновен.
Започна разпита на свидетелите, които извикваха от вън. Доколко беха верни техните показания и отговаряха на истината, предаваме следния пример: Свидетелят Сотиропулос Йоанис, ранен в ръката и свидетеля Кокаветис Константинос, ранен в крака,

107

които се беха наговорили да подържат едни и същи показания, може би, и със знанието на съда — влиза Йоанис и казва, че на разстояние 15—20 метра в сражението при моста на Баница сме заловили стражаря Кириазис Йоану, който бил убит и намерен с 100 рани от нож и почва да сочи на средната пейка, където бехме наседали така: Лазо Дорев, с черна голема брада, до него Сотир Христов с руса брада, до него аз, до мен Ставрето от Тиквени и двама млади и голобради, а след това Дине от Пътеле и Козинчев и двама брадати. Сотиропулос изброи двамата брадати от единия край с мен и почна да уверява, че ние тримата в време на сражението сме заловили и измъчвали сражара и че добре ни познава. Вторият свидетел Кокавитес Константинос започна да изброява от другата страна на канапето, като обвинява Козинчев, Дине и Ставрето, а мен ме освобождава, като твърди и уверява съда, че са били заедно с първия свидетел и че ни е позналъна разстояние от 150—200 метра и че имено тия тримата са уловили сражара и го намушили с ножовете си. Това лъжесвидетелствуване ни разсмя и ние всички завикахме: —. Лъжа! Лъжа! Свидетелите са подкупени! Протестираме! — Председателят звъни и иска тишина. В това време се отваря вратата на съда и влиза изпратения от консулското тело защитник, единъ едър мъж с черни мустаци, тогава секретар на френския консул, с юридическо образование, който добре владееше гръцки. Никой, па даже и ние не знаехме защо идва той. След като си остави чантата върху бюрото на адвокатите — защитници до нас обвиняемите, извади из нея сборник от закони и отваря едно пълномощно, което поднесе на председателя, а след него и препис от нашата молба, която бехме подали до руския консул. Всрд гробна тишина председателя на съда четеше пълномощното скрепено със седем подписа и седем кансулски печати на всички държави и гризеше побелелите си мустаци от злоба и плюеше. След продължително шушукане между членовете на съда, даде се отдих и се оттеглиха на съвещаване.Часът е вече 8.10, точно сега требваше да почне разглеждането на делото.
Докато съда се съвещаваше, пълномощника на консулското тело дойде при нас, поздрави Хр. Цветков от страна на г. Кал, руския консул и приятелски разговаря с всички ни. При нас дойде и подпоручика, който

108

беше видимо доволен от намесата на консулите и вече се окуражаваше и подготвяше своята защитна реч и ние в тоя миг виждахме в неговото лице не грък, а истински съвестен човек със социални разбирания и честен адвокат. Ние се успокоихме напълно. За нас вече поеха грижа и консулите, гърците нема да ни осъдат на смърт. Публиката от офицери злобно гледаше на нас и с явно недоволство си шушукаха за намесата на консулите, които немали това право, защото Гърция била суверенна държава. Тия зверове искаха на всека цена да видят как се разлива нашата комитска кръв и да се насладят и задоволят своите садиски чувства. Но изглежда нема да им направим това удоволствие.

След едночасово съвещание, съда наново се появи на естрадата. Председателя съобщи, че консулския пълномощник като наш защитник може да си заеме местото и веднага продължи разпита на свидетълите, чийто отговори поскоро величаеха себеотрицанието на четниците и техния героизъм. През време на разпита тия свидетели, които ни виждали ту от 15 ту от 200 метра страхливо поглеждаха към нас подсъдимите. Техните показаниа не дадоха нищо съществено по делото, а от това страшно негодуваше прокурора, подполковник Николаос Никополос, чийто очи плуваха в кръв и издаваха неговата жестока и зверска натура. Той беше типичен хронически пияница и неговото държание спремо нас по-скоро ни доставяше удоволствие, понеже разнообразяваше картината представляваща гръцки военен съд. Щом свърши разпита, той започна своята обвинителна реч, която в тоя момент с погнуса си спомням и не бих желал да я завещая на поколенията. Съдържанието на тая реч не беше, нито повече, нито по-малко, освен всичкия оня смрад и гадости, оскърбления и гаври, хула и нападки, които чухме сутринта при идването ни в съда, от тълпата вън на улицата. Той изля от своята уста-клоака всичката си омраза спремо всичко българско и едва ли не ни изкара за най-големи виновници, че сме спъвали мегали идеята на евзоните им от години за да не могат да присъединят Македония към Гърция. Той заяви, че не намирал член в гръцкия В. П. закон, който да ни накаже, смъртта чрез застрелване е едно нищожно наказание за нас, защото ние като кървожадни зверове сме скъсали съобщенията, нападали сме невинни гръцки войници, избивали сме ги и като до-

109

казателсво той измъкна от канниите два манлихерови ножа, по които имаше засъхнала кръв и сърцераздирателно изрева:
— Ето! ето! С тия ножове са убити 86 гръцки войници, чиято пролета кръв иска възмездие! Тия зверове в човешки образ настоявам да бъдат осъдени на смърт!
Нито един от нас не почувствува страх от обвиненията и виковете на прокурора, който желаеше в тоя момент да ни види до един върху мъчителните уреди на средновековната инквизиция. Нам по-скоро ни правеха впечатление двата ножа, които беха измъкнати от пушките на двама наши другари, достойно изпълнили дълга си към Родината в атаката при моста. Тия техни ножове, запечатани от прокурора, за да послужат като обвинителен материал срещу нас, по-скоро извикаха душите ни към помен за тех и повечето от нас зашепнаха: Бог да ги прости!

След като прокурора каза своята тежка дума и пожела да ни умърви, даде се думата на защитата ни. Пръв говори майора, който каза следното: — Господа съдии! Това, което изнесоха свидетелите и събраните данни по делото е явно, че тия хора са виновни, но аз моля да им се наложи наказание, което да не бъде смъртно.

Вторият защитник, подпоручика, започна с един обстоен преглед на събитията от десетки години, които разтърсваха из основи балканските държави и които събития доведоха до съюз против турската тираническа империя. Той не забрави да похвали България, благодарение на която се постигнаха тия завидни успехи. Той разграничи дейността на войника от тая на обикновения четник-бунтовник, за каквито прокурора ни таксува и поиска да се гледа на нас като на изпълнители на дадена войнишка клетва. Неговата защитна реч често беше прекъсвана от озверения прокурор мастикаджия, който не можеше да търпи един подпоручик от гръцката армия да има подобни човеколюбиви разбирания и искаше от съда да му забранят да говори повече. Дори в тоя момент, образа на тоя подпоручик ясно изпъква в моето съзнание, аз го виждам как дига високо ръката и вика: — За честта на правото и за достолепието на гръцката държава, вие нема да послушате г. прокурора!

110

и не мога да не му отдам нуждната почит и уважение и да не предам поне в кратце неговата реч, която беше едничката ласка, дадена ни през тия дни на го-
рест и мъчения. Високо издигнал глава, с блестящо от промъкващите се сутринни слънчеви лъчи чело, из неговите уста се леяха спасятелните слова:

111

— Господа съдии! Погледнете тия мъченици! Погледнете тия светци! Погледнете на тия истински войници, които достойно изпълняват отечествения си дълг.. Смъртта за тех е нищо, тя е усмивка, когато требва да дадат своя живот за отечеството си. Г-да съдии! На тези герои, макар и да са български войници, местото им не е тук. Тия войници не бива да отговарят, защото са изпълнили своя дълг и дадената пред отечествения олтар клетва. Ако вие ги съдите по чл. чл. 100, 124 (§ 4 и 9), 123, 125 (§ 2), 126 и тълкуванията на чл. 288 от гръцкия военно-наказателен закон, с тълкуването, на който закон, вие туряте черно петно на нацията, на самия закон. Вие може да ги третирате само като български войници, пленници и нищо повече. Те убивали, казвате вие. Ами ние не убивахме ли? Намирали се в пределите на гръцката държава! Коя гръцка държава? По кои договори гръцката държава е станала собственица на македонската земя, за която се борят от векове тия нейни синове? Война е. Както те, така и ние въоръжени се борим за надмощие, и който попадне под боевия куршум, умира. Това не е убийство, обикновено убийство, а узаконено престъпление, за което никоя държава от памтивека не е съдила нито един заловен пленник. Мигар ние ще нарушим тия вековни традиции? Мигар ще влезем в разръз с разните международни конвенции и актове, в които хуманността е надделяла и заставя всички правови държави да зачитат честта и живота на ония, които са престанали чрез пленничеството да бъдат наши врагове? Тия войници са водили напълно военни сражения с нашите редовни войски, от тех са паднали убити, паднали са и от наша страна и представете си какъв прецедент вие ще създадете, че щом попадне некой от нашите войници, офицери, полицаи или андарти, които са вземали участие в убиването на Васил Чекаларов и неговите другари, в България, българската държава да тури ръка върху тех и да ги съди на същото основание като престъпници, като вие съдите нейните войници! Не, г-да съдии! Вие нема да направите това.

Би требвало даже техните дела да послужат за пример на нашите войници и офицери, как се мре за отечеството. Верно е, ние ги обвиняваме, че са извършили убийства върху 86 наши войници, но запомнете и те са били 64 души, а пред нас са изправени 26 души

112

да отговарят и за делата на своите убити другари. Ако ние ги обвиняваме, че са избили наши войници, но ние ще требва да ги оправдаваме, че и те са дали жертви в тия ужасни осем сражения из Леринско. Това дава войната! Жестока е тя и кръвопролитна! Затова аз мисля, г-да съдии, че вие ще се поставите на висотата на поста, който заемате и ще докажете, че гръцкото правосъдие не върши престъпления и ще издадете оправдателна присъда и с първия още параход ще изпратите тия мъченици в техната родина България, чийто войници са.

В същия дух говори и пълномощника на консулското тело. Той цитира членове от белгийския военно-наказателен закон и добави, че ние сме доброволци в българската армия, признати от Н. В. Царя на българите за редовни войници и като такива, не бива да бъдат третирани за комитаджии и разбойници — понеже престъпленията, за които ги съдите, са извършени през време на война и в време на законна самоотбрана. Всички престъпления, извършени през време на войната, се покриват от самата нея и обезоръжения войник престава да носи отговорността на своето командуване. — Той припомни и за международните традиции за обнасяне с пленниците и че нас трябва да ни третират само като пленници.

При всичките тия доводи на защитата, съда осъди двадесет и трима по на 101 година затвор, а трима напълно оправда като невинни. Те беха: Лефтер Георгиев от Дойран, Димитър Кузманов от Куманичево, Костурско, и Христо Николов от Айтос, които имаха доблестта да заяват, че насила били отведени от четите.

Даде ни се последната дума. Запитаха ни един по един доволни ли сме от присъдата. Обаче всички с насмешка посрещнахме това запитване. Некои от нас казаха: — Това е жестоко, което вършите! — Друг извика: — Да живее България! — а Илия Димушев се изправи тържествено заяви:

— Господа съдии! 101 година ни са малко. Никола Козинчев, след като се изправи некак уморено, поизкашля се изтежко изгледа съдиите един по един и каза със силен глас, който прокънтя като боен зов по залата:

— Господа съдий! На вас стоте на нас едната!— всички избухнахме в неудържим смех. И наистина на

113

тая целата комедия, която се разиграваше с нас заслужаваше като край само буен, неудържим смех.

Изведаха ни вън от залата в арестанската стая, където ни поставиха наново прангите. Там дойдоха подпоручика и французина да си вземат сбогом с нас. Ние им благодарихме сърдечно за техните защитни речи, но съжалявам, че не знам имената им за да ги спомва македонския роб во веки. Подпоручикът се сбогува много любезно по отделно с всеки от нас като ни казваше, сякаш да извини жестокостта на съда:

— Бъдете твърди и спокойно чакайте освобождаване. Никой не може да не ви третира като пленници и вие като такива ще се върните в своите части.

Късно вечерта ни отведоха обратно в парахода. Целата нощ не спахме. Тежеше ни присъдата. Сто и една година затвор! Ще сме живи ли да излезем на бял свят! Ние сметахме, че положението ни е отчаяно и почнахме да замисляме бягство. Димушев ни утешаваше и ни съветваше да не губим кураж, защото такива присъди са най-леките, те се не доизлежават, най-много девет месеца или година. . . така е било и в турско време, така ще бъде и сега. Но неговото утешение не можеше да смъкне от плещите ни присъдата, която съществуваше и ние бехме под нейните угрози.

Накараха ни да станем в тревога. И това ни поизплаши. Никой не знае какво става и защо ни дигат. Неделя е, неприететвен ден и толкова рано на къде ще ни водят? Аха, тая ужасна неизвестност! Колко много тревоги създава. Андон Юруков почна да се прощава с Хр. Цветков и некой от другарите, това още повече ни изплаши. Излезохме на параходната палуба и вече почнахме да се усъмняваме, че е възможно да бъдем разстреляни, въпреки, че бехме осъдени на вечен затвор. Войниците, умишлено подхранваха тоя страх в душите ни, та почнаха да разправят кой кого ще застреля и какво ще вземе. Те вече си разпределиха нашите дрехи, часовници и пръстени оставаше да ни теглят по един куршум и да започнат да мародерствуват. Така са ги възпитавали.

Униние завлада напълно и без това измъчените ни души, смеха и спокойствието изчезнаха от лицата ни, черна чемера ни задушаваше. В нито един поглед

114

вече не блещеше искрата на живота. В отмалелите и плуващи във влага очи прозираше смъртта. И ние я виждахме съвсем близко да се движи около нас и чувствувахме нейните студени пригръдки. А това, че беше самата смърт, немаше защо вече да се съмняваме, нас ни свалиха от парахода и ни поведаха на горе из покрайниннте на Солун. Ние вървяхме с наведени глави между конвоиращите ни войници и не се сещахме да попитаме поне къде ни водят за да ни разстрелят.

Некой от нашите дочул да се говори за Еди Куле и веднага запитва на къде ни отвеждат, войниците не скриха, съобщиха че ни водят в затвора Еди Куле. Почти всички си въздъхнаха облекчени от страшната неизвестност и почнаха по бодро да крачат с дигнати високо глави, а некой почнаха пак своите шеги и закачки. Значи ще останем живи, не требва да скърбим.

Въведаха ни в дирекцията, тук стана обичайния щателен преглед. Обискираха ни до голо чиновниците детективи в присъствието на коменданта на затвора, грък който все още допущаше, че ние сме обкичени цели с бомби, с които ще дигнем затвора над гла-вите си. Никола Козинчев не можа да се стърпи и тук се пошегува, като се обърна към директора и на гръцки му каза:

— Кирие коменданте, в парахода си забравих една торба, в която има едно малко топче и малко бомбички. Всички се изсмехме, изсмеха се и придружаващите ни войници, но коменданта погледна сериозно на тая шега и започна да ни държи една дълга назидателна реч. Той искаше от нас да бъдем мирни, ако желаем да се отнася с нас добре. Това беше наистина една от най-милите ласки на гръцките чиновници . . , ако бъдем, той ще желае ... а може и да не пожелае да бъде добре с нас, макар и да мируваме. Той щел да каже на другите затворници да се отнасят с нас добре, стига да сме разумни и спокойно да излежаваме наказанието си. Предложи ни след това да си острижем косите и брадите, за да не се представяме за такива ужасни страшилища. Андон Юруков направи сефте, обаче другите отказаха, а аз немаше какво да бръсна.

Комендантът нареди да ни разпръснат на групи от по двама-трима из всичките кауши, като не забрави след това да ни напомни, че за всеко проявление на непокорство и вироглавщина в Еди Куле не липсвали „до-

115

лапи" и подземия, в които тече непрестанно вода. По този начин ние бехме разделени на осем групи и се сбогувахме. Дори и тук в затвора не искаха да ни оставят всички заедно, та по-лесно да понасяме своите неволи.

Аз се попаднах в групата с Колето от Тиквене и Коста от Габреш в Дордунджи кауш на втория етаж. Илия Димушев в Атанджи кауш с други от Леринско, Хр. Цветков в Йединджи кауш и пр.

Свърши се с нас. Ние наистина влезахме на здраво в тоя прочут още от турско време затвор. Затворът Еди-Куле е стара римска постройка, входа е кемерлия с малка тесна врата, която се е притваряла с тежка камена плоча, окачена на синджири и с макара се е дигала за отваряне и спущала за затваряне. Тая камена плоча беше изоставена от турците, и я беха заменили със железна. Вътре са осем кауши — отделения с четири двора за разхождане, обаче, преградени един от друг с високи дебели стени. Затвора е обграден с камен зид, висок 15—20 метра. Постройката на зида е наистина архитектурно чудо и днешните архитекти биха се позамислили при направата на нещо подобно. По този висок камен зид се разхождат свободно часовите на затвора. Върху самия зид са построени, пак от незапомнени времена седем кули, които и сега служат за караулни помещения, а от тех затвора си носи и названието „Еди Куле". Тия зидове не позволяваха на затворниците да виждат нищо, освен тесния двор и парче от синеещото се небо, високо-високо некъде, от където не иде нито утеха, нито радост за мъчителните дни, които преживяват осъдените на вечен затвор.

Вкараха ни в кауша. Той е продълговато помещение, подобно на казарма, 35 метра дълго и 10 м. широко. Леглата беха наредени от страни и по средата с оставени пътеки за минаване. На пода са си послали кой каквото има, или това, които са му донели неговите близки, а тия, които немаха постелки и завивки, се търкаляха на голия под. Между арестантите имаше няколко бейове албанци и турци, на които не липсваха нито дюшеците, нито килимите, нито юрганите, даже имаха си и измикяри, които постоянно се въртеха около мангала до кревата и пражеха яйца или варяха кафе. В Дордунджи кауш заварихме 83 души и с нас станахме всичко 86. Войницитъ заповедаха да се посгъстят и ни направят место, като ни

116

разделиха и ни наместиха на тритех краища в кауша и забраниха на другите затворници да говорят с нас и да не ни закачат, защото такава била заповедта от горе. След излизането на войниците и заключването на вратата един снажен и интелегентен турчин дойде при нас и като си подаде ръката да се ръкуваме каза на турски:

— Тук по съдба сме всички братя. Хош гелдинъс кардашлар. . . Ние знаем кои сте вий. . . знаем, че не сте хайдути и убийци. След тия думи на турчина всички затворници се изредиха да се ръкуват с нас и да ни донасят кой каквото има: халва, ябълки, бомбони, парчета хлеб, сирене и още какви ли не неща, напълниха ни се скутовете и аз послах пред себе си шинела, като на задушница пред гробища. . . идат другарите по съдба здрависват се и оставят. Очите ми се напълниха със сълзи от това неочаквано посрещане от тия непознати до тоя момент хора. Те са от всички вери и народности, но тук съдбата ни беше изхвърлила и ни приравнила. Тук има даже и евреи българофили, които познаваха българския народ, който живее с всички и за всички без да прави разлика и да спъва другите народности. Но сега всички тук сме братя и само македонци, които страдат, че не са гърци и че не мислят като гърците и не се съгласяват китна и хубава Македония да остане под техно владичество. И как само в нещастията всички разбират ясно силата на еднородните души, които ако на време можеха да се разберат немаше да страдат от пришълеца грък. Между нас имаше и не-колко гърци, осъдени за вулгарни престъпления, те не се ползваха със симпатията на останалите затворници. На западната страна в кауша имаше и кафене. Кафеджията е албанец, казва се Абедин, много е веселяк. Постоянно се смее, непрестанно пее. Той пръв ни почерпи кафе, а след него се заредиха и другите да ни черпат с чай, кафе, пексимет, локуми. Още едната поръчка не си изпил, втори заръча: — Абедин направи и от мен едно. Ние и тримата мълчахме само се поглеждахме и се усмихвахме, буца от сълзи беше заседнала на гърлото ми и ако заговорех да благодаря бих заплакал. Тия жертви на гръцката жестокост, некак се мъчеха да тюделадят нашите тежки дни, които щехме да прекараме в затвора заедно с тех, до като ни пуснат или пък ни разстрелят един по един. Нашият обед като ни-

117

кога беше твърде много богат и ние се нахранихме като попски деца на задушнила. Дойде време за излизане на двора. Два часа на чист въздух. Още не излезли на двора заобиколиха ни затворници, трупат се около нас и всеки пита:

— Защо униформата не е като на другите български войници, какви са тия лъвчета на шапката? Какво значи това? Какво става с България? Верно ли е че Чекаларов е убит? — Некой показва в.Емброс от 13 юлий дето е клиширана отрезаната глава на Чекаларов и пита:

— Възможно ли е това? Как не можахте да го спасите я? - и въпросите се сипаха от всички страни върху нас; от десетки гърла из един път. Това беха леринчани, костурчани, кайлярци, воденчани и др. всички арестувани във връзка с нашите сражения и разбиването ни на моста. Намерихме много познати, които бързаха да си предлагат услугите и да се грижат за нас, ние за тех бехме братя, рождени братя спасени от явна смърт. Един от бейовете се вглежда в шапката на Колето и разглежда значката, понамръщи се малко като виде лъвчето да тъпчи турското знаме с полумесеца, но пак се усмихна и каза:

— Юначните народи не трeбва да бъдат душмани помежду си. Турция и България ще станат добри комшии и ще требва да се разберат за да живеят братски. Нито турци, нито българи ще видят хаир от гърци и сърби, тия кучета само използваха силата на българите за да ни смразят, но отсега, който не иска да бъде добър комшия Бог да го накаже. . .

Двата часа ни чист въздух се свършиха като миг и звънеца на ново заби за да се приберем в кауша. Всеки влиза мирно и тихо като в черква. Стемни се и другите затворници ни услужиха с постелки и завивки. При заспиване дочух един от съседите турчин да го­вори тихо на другаря си: — арни момчета. . . хубав пердах яли гърците!

Затвор като затвор, но като затвора Еди-куле едва ли има, той не би могъл да се сравни нито с париж­ката Бастилия, нито пък със средневековните затвори и мъчилища на инквизиторите. Но разликата беше там, че ние, макар и затворници, имахме много познати, па и другите народности, които страдаха, че не са гърци, ви­наги ни даваха да разберем техното разположение към нас. Особено в това отношение албанците беха твърде много интимни с нас. Макар и мюсюлмани, те не ни

118

делеха нито от най-малката си радост или скръб. Ко­гато ние заговаряхме с тех, па и сами търсехме техното другарство, те оставаха особено благодарни и ра­достни, но техната радост немаше край, когато некой от нас запяваше. Те обичаха македонската песен като нашия Дордунджикауш седеше винаги замислен, напет, красив човек, с дълги, засукани мустаци и сиви, проницателни очи. От всичко личи, че тоя човек твърде много е преживел и е един от Въндо Гьошев (стари Въндо)

ония орли, които биха предпочели небесните висини, от­колкото богатствата земни. Широките му гърди са на-кръстосани със сърмалии сребърни широки кюстеци от по 12 синджира единия и прикрепени по средата със сре­бърна плоча, на която е гравиран образа „Разпятие Хрис-

119

тово". С беневреци гевгелийска-енидженска комитска носия, той е напет и мощен. Два дни откак сме в кауша и тоя напет човек не ни се обажда, само подслушва нашите разговори, види се, тоя стар македонски орел беше ни поставил на изпитание. Той е от недоверчивите революционери и требваше да узнае кои сме, отде сме и дали не сме некои нарочно изпратени гръцки шпиони или пък гъркомани, които не са нищо друго, а само гръцки шпиони. И ние не му се обаждахме, зер острия му змийски поглед винаги ни поставяше в недоумение, когато приближавахме неговата постеля, па и тия сребърни кюстеци и паласки на кръста го оприличаваха на гръцки андарт.

Бехме се прибрали на постелите и искахме да си легнем, когато той ни повика заедно с Динето и Кольо при неговите постели и ние отидохме, стана, ръкува се с нас и ни покани да седнем на неговото килимче. Щом наседахме, той отиде та поръча пет кафета от кафеджията на кауша. Върна се, седна и той при нас и представи своя син, „млад комита", 18—20 годишен ерген Георги, три години непрестанно придружавал баща си из горските усои. Първата година само с револвер и кама, а втората и третата вече му дали къса манлихерка и 50 патрона, като му ги увеличавали до сто.

— Така старите вълци приучват младите вълчета. — казва дедо Въндо и почна да си разправя житието-битието, неговите борби против тиранията на гръцката патриаршия; разправи ни и подвизите си още преди възстанието и след него. Романтичната му биография е действително много интересна, неговите подвизи в продължение на 20 години са нескончаеми борби и те представляват интерес, защото тия борби той води преди да има и зачатъци от революционни организации в Македония. Той отначало водил почти хайдушки живот, всявал страх и трепет у потисниците турци и името му се е шепнело с особено страхопочитание. От тая вечер ние станахме много интимни с него и прекарахме заедно 7 месеца, а когато нас ни изпратиха за Атина, той остана и през 1917 год. бил отровен от гърците в затворническата болница, а син му Георги избегал от болницата в България, като не посрами името на своя баща, стана легендарния Георги Въндев и заплати на гърците за отравянето на татко му. Старият Въндо и в затвора беше опасен за гърците и те искаха на всека цена да

120

заличат и спомена на името му, но мъчно се унищожава с отровата духа на един голем борец, какъвто беше той.

На 5 август 1913 г., в сряда, Илия Димушев и Хр. Цветков били повикани в дирекцията на затвора, за да се срещнат със сестра Августина, игуменката от католическата болница-приют в Солун. Високо благородна и интелигентна жена, щом се научила за нашето осъждане и бедствено положение, веднага ни се притича на помощ. При все че не знаеше български, тя водеше със себе си сестри българки-католикини, за да й превеждат. Предава на Илия и Христо по един чифт долни дрехи за всички осъдени и по две сребърни грошчета, събрани между сестрите. Тия дрехи били купени с пари, събрани лично от сестра Августина от богатите европейски семейства в Солун, нали българи не беха останали, па и да е имало такива, са се потайвали, или пък са се криели. Та тогава кой смееше да спомене името ни, или да ни се притече на помощ? Гърците и това не биха позволили, което направи сестра Августина, обаче страхуваха се от европейските консули и не посмеха да откажат грижите й за нас. Тя покъсно издействува специално разрешение да идва при нас двадесет и тримата почти всека среда и петък, като зъболекарка от ка-

121

уш в кауш и все искаше да види всекиго по отделно от нас и да пита, за да опровергае това, което пишеше гръцката преса и излизащия на френски в Солун вестник, който подобно на своите събратя твърдял, че ние сме безподобни зверове, избрани измежду най-лошите татаро-българи от 1,000,000 армия само 64 души, които да унищожат гръцка Македония. Идиотски разбирания на низко културни и морално паднали журналисти. Сестра Августина от ден на ден все повече и повече ни обикваше и не пропусна нито една сряда, нито един петък да не ни посети. Тя ни отрупваше с подаръци и фрукти, които донасяше отвън. По нея изпратихме дълги заявления до министерството на войната, до щаба на М. О. О. в София, до Народното събрание и молехме застъпничеството на българското правителство да действува за нашето освобождаване, понеже сме български войници. Сестра Августина и придружаващите я българки сестри криеха нашите прошения в своите пълни с медикаменти чанти и ги препращаха чрез австрийския консул в София. Когато имаше да получат от нас писма или пък некое прошение, сестрите веднага разпъваха алуминевия стол, „пациента" седаше, те го заобикаляха и до като една му преглеждаше зъбите, друга измъкваше от пазухата или пък от джоба му адресирания плик. Така нашата кореспонденция беше бърза и сигурна.

Сестрите не скриваха очудването си как може такива млади и жизнерадостни и интелегентни хора да се решат на такъв опасен авантюризъм. Отговорихме им: — Правим това, защото сме македонци — и те се усмихнаха. Един ден сестра Августина дойде с неколко нови сестри — калугерки — всички македонки, нарочно облечени в раса и донесоха осем тепсии с млинове, за 23-а в осемтех кауша по един. Каква мила картина! Македонките с пълни очи с сълзи от виденото в зандана, а ние от техната готовност да намерат начин и се изложат на хиляди опасности само и само да ни поднесат своето съчувствие и да ни подсетят да не униваме, защото все още можем да се надеваме да видим и ние свобода и не можехме дума да си кажем. Сестра Августина беше наистина една голема героина и нейната самодоволна усмивка, която се даваше като отговор на нашите въпроси и благодарности я издигаше в нашите очи, като силна и неприклонна воля. Тя самата съзнаваше

122

своята сила и се натрапваше на гръцките власти, които не смееха да й пречат в нищо.

Делото на сестра Августина и нейните другарки биде подето и от ученичките при френския колеж в Солун. Маргарита х. Попова 17—18 годишна девойка, тъкмо завършила с успех френския колеж, където през 1913 г. става учителка в едно отделение, за да учи македонски дечица на френски и български. Тази добра и мощна македонка ни пишеше често дълги и утешителни писма, докато един ден и тя самата дойде при нас като доведе и своите ученички 8—10 годишни деца да ни видят и ни поднесат подаръци. Тя искаше тия македонски деца да видят и запомнят на какви изтезания и на какви страдания са изложени борците за свободата и да не забравят никога, че са рожби на бащи, които за техното добруване винаги са готови да сложат и живота си пред олтаря на Родината. Тия деца мъкнаха подаръци и дрехи, които заедно със своята учителка събираха от богати и заможни българи. Така изминаха неусетно 7 месеца. Директора на Еди Куле донасяше за всички тия посещения не солунския комендант, който не можеше да спре да ни посещават, решава да ни премести, в атинския затвор, дето нема македонски българи, които да се грижат за нас, нито пък ще могат да ни подпомагат да просим ходатайстствата на чуждите консули и на българското правителство. Пъкленият план на тоя въроломен грък, наистина беше добре обмислен и един ден ни преместиха съвсем ненадейно в Атина. Това беше нов удар върху нас, па и една изненада, която остави само скръб и тъга за нашите ангели пазители.

На 13 февруарий 1914 г., в затвора Еди-Куле, рано в зори се яви комендантския адютант-капитан с една рота войници и ни извикаха по именен списък. Най-напред повикаха Хр. Цветков, Илия Димушев и фелдфебела Николов и после ние по-долните чинове: ефреторите и редниците. Навързаха ни с ръце

123

наопаки и пак по четири. Тройка образуваха само Христо, Ильо и Коста, понеже тех сметаха за офицери. Заведоха ни на парахода и на другия ден към обед пристигнахме на Атинската гара. Атинските въстници беха известили за нашето пристигане, та и през сред Атина не ни оставиха да минем неосвиркани, да не ни викат: Ду, ду, Аркудес! Същото, което ставаше с нас и в Солун. Нищо че бехме в столицата на Елада и тук живееха гърци, те не можеха да се откажат от своята природа и да не ни посрещнат с освиркване. Тук са минавали македонските царе и са ги мачкали с конете си като пигмеи, какво било че ние вързаните македонци ще понесем оскърбленията на тълпата Тълпа, която беше съставена не само от гамени, а и от почетни граждани и офицери, полицаи и журналисти — съвестта на гръцкия народ. Тия гадни журналисти не изпускаха случай да ни фотографират, като ни спираха на неколко места, сега бехме се позагладили и повече избръснати, но ако бехме влезли в Атина, каквито влезахме в Солун, едва ли некой би смеял да се доближи до нас. От гарата до затвора „Ненприки Енолптия", тълпата вървеше с нас и некои се опитваха да ни удрят с каквото им попадне. Една гъркиня, на която сина й офицер бил убит в боевете при Кресна от българските войници, се спусна и удари шамар на едного от нас. Офицерите, които се движеха с нас, се спогледаха и весело започнаха да се смеят.

— Всички японци си приличат един на друг, казват американците. Всички гърци си приличат по човещина и култура . . . те не могат да бъдат нито по-вече нито по-малко освен гърци, които още от древността са познати като представители на най-гадния, на най-мръсния морал. Щом пристигнехме в затвора развързаха ни ръцете и ни заведоха в едно подземие, което беше в земята 4 метра и представляваше от себе си некаква килия от кръговете на ада. В тая килия имаше неколко престъпници гърци, които отведоха некъде другаде, а нас двадесет и трима натикаха в нея. Килията е малка, 3 на 4 метра. Не можем нито да седнем нито да легнем. В ъгъла имаше едно каче с 100 кгр. вместимост, до половината пълно с изпражнения. По раншните обитатели дойдоха, хванаха го за железните дръжки и го изнесаха вън. Стемни се. Не можем нито да легнем нито да седнем; едни ако седнат други

124

требва да стоят прави или пък да се облъгнат до стените, които беха влажни и миришеха на мухъл. Бехме живи погребани в тоя малък гроб. Едва ли има затвор като Кентрики Еноматия дето мъченията върху живи хора да надминава представата която искал да ни даде Данте в своя „Ад".

Съдба! И това ще се притегли . . . македонеца нищо друго не знае освен да тегли и да бъде подлаган на мъчения и нескончаеми страдания. Но какво са страданията пред силния и не сломяван от нищо дух? Христо Цветков облегнат до влажната стена зап: „В душата ми лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря" . . . а като свърши той почна Донето: „Върни се Тане, чедо на майка. . ."

— Това не са пъхни на радости! Това е песента чрез която душата излива своята отрова, която останала в нея може да я задуши, може да изригне и да скъси нейното съществуване. Дни и нощи се редат и ние тънем в тоя ужасен мрак и влага дето изпаренията от изпраженията се смесват с вонята на задушливата атмосфера и нашата душа се трови, силите ни почнаха да отпадат и ние да губим всека надежда, че некога ще можем да излезем и видим божия ден Ние бехме вече напълно разбрали, че тая тесна килия ще бъде нашия гроб, и ние нема живи да излезем от нея. Тридесет дни от как сме в тая гробница..Старият лерински мъченик Илия Димушев ни предложи да отказваме и не приемаме храна. На 13 март 1914 г. отказахме да получим хлеба от часовоя. Дойде пристава, почна да ни се заканва и стана сбиване — ние от вътре крескаме и псуваме, а пристава отвън. На вратата има кръстосани дебели железа на едно малко прозорче, през което полицейските ни назоваваха с разни лоши и гадни имена, но и ние не им прощаваме, а им отвръщаме с псувни. . . оттук по дълбоко нема и от това по тежко положение освен смъртта едва ли ще има. През време на тия приятелски разговори с полицейските Никола Козинчев взе една голема стомна пълна с вода и с все сила я запопрати върху прозорчето на вратата, тя се пръсна на парчета с ужасен тресък. Много от нейните парчета нанесоха поражение на полицейските атворническия надзирател беше наранен в главата и цел облът в кърви. По-

125

лицията се разбега с писък и псувни. Настана суматоха. Дойде директора на затора и с нисък лъстив приятелски тон ни запита защо не приемаме храна и от какво не сме доволни. Извини се, че той не знаел, че сме поставени в подземието и чак сега научил, че така ни измъчвали. Гръцка хитрост, плитко скроена лукавщина. Отказахме и от него да приемем дажбата от по 1/4 хлеб и по 5 маслини. Дългите му уверявания не помогнаха и му казахме, че руския пълномощен министър вече знае за нас, че сме в подземието и че направените от нас постъпки ще дадат твърде скоро своя резултат. Това невъм го постресна малко отиде и след няколко минути пак дойде. До вечерта идва още пет пъти и все ни се молеше да вземем хлеба с маслините. Замръкнахме гладни. Целата нощ прекарахме във викове и песни, ние буйствувахме, защото чувствувахме, че ще се наложим над тия инквизитори.

На другия ден осъмнахме пред нови събития. Ние бехме открити от г-жа Младенова, дошла от София да търси из гръцките острови и затвори своя син Фердинанд Младенов офицерски кандидат, който бил пленен от гърците при Кресна и убили само за това, че носил името на умразния им цар Фердинанд.. Горката майка беше успела да обиколи всички острови и най-после издействувала чрез консулите от двореца да дойде и в нашия затвор. Тя влезе в подземието при нас с фенер, извлекоха ни в коридора и един по един почна да ни разглежда. Плач и ридания, майчини ридания разтърсиха подземието. . . тя не намери своето чедо между нас. . . поне в това отношение нашите майки беха по-щастливи! Нещастна майка! Колко ли още има да търси своя син из гръцките затвори, дето изгаснаха хиляди, хиляди достойни български синове и черната тъма ще покрие техната смърт и тия убийци, тия безподобни зверове никога нема да получат възмездие! Г-жа Младенова се сбогува с нас и веднага съобщила на руския пълномощен министър в Атина, който направи енергични постъпки пред респективните власти и издействува нашето избавление от тоя гроб.

В подземието лежахме 33 дни. Всички сме омаломощени и никой не може свободно да ходи. Особено Андон Юруков и Хр. Цветков са цели подути и не могат да се дигнат от местото си. Директорът на затвора предлага двамата да

126

ги качи на кола и ги превози до лагера, който е вън от града, обаче, ние не се съгласихме и искаме и те да са с нас. Щом ги отделат от нас, ние никога вече нема да ги видим. Един час по-късно дойде надзирателя на затвора и ни поиска да заплатим всички по 5 драхми за да ни спазари каруци.

— Давайте, момчета, кой колко има — каза Димушев, който е най-щедър от всички — комуто не стигнат, или който нема аз ще платя и за него. Събрахме 115 драхми и ги предадохме на надзирателя, като сметахме, че той действително ще ангажира от пияцата, ако не файтони, то поне каруци, а той разбойника ни дотътра затворническита кола, в които ни изблъскаха по 8 души.

— Взеха ни париците, тия мародери! — каза Динето и дигна заканително юмрук. Лагерът Парапигматон е вън от Атина на високо место под едно монастирче. Широк общ двор уреден с чешми, пералня, градина. В лагера са арестувани всички дезертьори от армията, била срещу българите, конекрадци из Македония, и всички престъпници от всички военни чинове. Никога и никъде не съм виждал толкова много престъпници на едно место. Нашето пристигане биде посрещнато от гърцитъ много зле. Некой от началото ни заобиколиха и искаха да ни бият, понеже ние сме били станали причина за техното арестуване. Те се изплашили от нас и от такива като нас и избегали от фронта. Един майор едва ги вразуми, така той ни стана добър приятел.

От солунския затвор бехме си донесли и „инструменти" за плетене на чанти и кисии, колани и др. с мъниста, които в подземието не можахме да използваме, но тук вече и това можехме да направим и още първите дни се заловихме да плетем. На много от гръцките офицери изплетахме чанти и кисии, само че без гръцкото знаме, нашия модел беше с българския трицвет и ние умишлено казвахме, че само с българското знаме можем да плетем, по тоя начин българския трицвет нашари като необходимост чантите и кисиите на гръцките офицери.

В Атина не липсват българи, те са преселени тук още от турско време, почнаха да ни посещават и да ни донасят подаръци. За Заговезни ни донесаха разни провизии, та ние макар и затворници да заговеем като всички

127

християни. В казармата се събрахме на вечеря, запалихме свещи, задимихме с тамян, подкадихме и почнахме да се кръстим.

— Хайде да си запостиме со здраве. Хаирлия пости и на Великден со здравье и живот да си одиме во Бугария. Амин. — Това беше благословията на всички ни. Нашето заговеване направи впечатление на всички гръцки офицери, които беха също направили трапеза само, че на другия край на общата казарма в столовата, от която се ползваха. Майора, който ни защити при идването в лагера се приближи до Козинчев и го попита:
— Има ли разлика между вашата и нашата вера? Гледам и вие днес също заговевате.
— Да. Има разлика — отговори съвсем непринудено Козинчев.
— Каква е тая разлика, моля ви се — попита пак майора и всички офицери дойдоха при нас да разберат в що се състои тая разлика.
— Разликата е — казва Козинчев — че ние българите в Македония, па и тия в Царството признаваме Св. Богородица, като Майка Господня.


— Че и ние също я признаваме, като такава — казва майора, зачуден от тоя отговор.
— Не! Вие я имате Св. Богородица като обикновена жена и я псувате като такава. „Гамоти Панагия су", „ке то Хрису". Тези псувни по адрес на нашата Св. Богородица и Христа, не са приведени в светото писание и в Евангелието, нито в апостолските деяния от св. братя; Кирил и Методи от Солун и затова ние не псуваме Богородица. Ето тая е най-големата разлика в нашата религия, г. г. офицери, друго нема. Във всичко друго сме еднакви.

— Гръцките офицери останаха като гръмнати от тая подигравка на Козинчева и не знаяха как да му възразят, защото преди час некой от тия същите офицери беше ни пратил една подобна псувня. Те сега се спогледнаха и ни поканиха да си преместим яденето на тесната маса.

Вечерята започнахме съ четене на молитви от тех на гръцки и от нас на български, а след вечерята, започна разговор за разтуряне на балканския съюз, което според гърците щело да има много лоши последствия за нас българите. Козинчев ги изгледа и насмешливо им подхвърли:

— Не вървам. България е бита, защото воюва с пет държави, па не беше и подготвена за нова война,.

128

обаче, юначеството на българина не можете да му отнемете. Ние ще търсим средство да си отмъстим.
— Как? — троснато попита майора. — С дявола ортаклък ще направим, но пак ще бием Гърция, Сърбия и Румъния. Турция, и тя е победена, ще ни стане съюзница и нема да ви простим — завърши Козинчев. Тия думи казани на заговезни, беха възпроизведени на чистия понеделник в атинските вестници. Пишеха се цели статии и се обвиняваше гръцката дипломация, че не знае и не предвижда поне това, което го знае един комита, осъден на 101 година тъмничен затвор. Надълго коментираха думите, казани от Козинчева и с очудване запитваха от къде може той да знае всичко това. За тех безобидните думи на един затворник беше вече един свършен факт. Съюзът между Турция и България, това съвсем не беше по сметките на страхопъзлювците от Атина. На другия ден в затвора дойдоха двама висши офицери и повикаха Козинчев в дирекцията, дето му дадоха закуска, напиват го с коняци Матакса и го карат да повтори това свое разбиране за бъдещ съюз с Турция. Напиват се и офицерите и я обръщат на гуляй и песни. Скоро из Парапигматон откъм дирекцията се понесе гърлестия глас на Никола Козинчев: „Жив е той жив е, там на Балкана..." Късно през нощьта той се върна пиян и самодоволен. На нашите запитвания как е прекарал с офицерите, той ни пожелава скорошно освобождаване.

— Чух откъм ливадите магаре да реве... Това е на хаирлия. . . Скоро ке ни ослободат. . . Знайте я нашенската, бре деца? До като не ревне църно магаре,, куртулия за нас нема . . . това е на хаирлия.
Нашите молби и донесения от солунския затвор чрез сестра Августина и австрийския консул до разните министерства, до Двореца, Щаба на М. О. О. и до обществениците в Бъл-

129

гария, не останаха глас в пустиня. Архитект Никола Юруков от с. Любаница, Костурско, не е оставил ден да не посети един по един всички ония, от които е зависело да направят постъпки за нашето освобождение. Ходил и много пъти в Двореца. Българското правителство през 1914 г. направило енергични постъпки пред гръцкото в Атина и става дипломатически скандал. Гърците отричали, че има в неговите затвори подобни затворници и отказва да ни освободи, а това допринасяше да бъде затвърдено мнението в културните страни, за жестокостта на гърците, още повече, че Карнегиевата анкета беше вече станала известна на целия свят и за извършените над армия и народ гръцки жестокости и издевателства. А знаеше се вече и положението на заточениците българи из островите, знаеше се и за нас. След категоричния отказ да бъдем освободени, Военният министър, по настояване на наши видни общественици задържа срещу нас 46 души гръцки пленници. Когато гръцкото правителство направи енергични постъпки за освобождаването на задържалите 46 души гръцки пленници, нашето правителство дръзко отговорило, че до като не бъдем освободени, нема защо да се подига подобно искане. Гръцката преса, от това време, пишеше злъчни статии против България, но в България пресата съвсем слабо засягаше тия въпроси и благодарение на тая наша обща мекушавост изгаснаха хиляди български синове из затворите и островите. Не само 46 души требваше да бъдат задържани, а всички и за всеки гръцки военопленник, да се искат двама наши, така искаха да бъдат спасени мнозина. Най-после, гръцкият крал притиснат от родителите на задържаните 46 души, благоволи да издаде кралски указ на 1 април 1914 г. и ни помилва, а на 2 април бехме освободени. При нас дойде руския консул заедно с един български офицер и по именен списък ни приеха от затвора. Така се свършиха нашите мъчения.

На излизане от Парапигматон пред вратите на лагера в една ливада зарева църно магаре и се сбжнаха пророкуванията на Никола Козинчев.

На пристанището ни качиха на румънски параход. Радостта бликаше в нашите души като младо вино и не можахме да се стърпим и да не запеем „Жив е той жив е". Песента се понесе над пристанището и като напомване на

130

Атина, че тоя, който се бори за свободата на своята родина, той не умира ... Щом падне един, заместят го двама, докато целия народ, със жени и деца, се дигне един ден и тежко томува, който се опита да спре валека на изтерзаните македонци.

Не ни се иска да верваме, че сме свободни. Парахода ни носи към Цариград и ние не можахме да се наситим на ширинето, което се откриваше пред нас. Простирахме свободно ръце, които не беха вързани от жестокия грък. Световните мародери и мъчители остават далеч от нас и в самите нас те са впили нокти в телото на клета Македония и я разкъсват на части.

В Цариград ни срещна българския консул, който бил уведомен телеграфически от София; отведе ни в българската болница в Шишли, дето д-р Динчев ни задържа 8 дни на усилена храна. Дадоха ни по 2 бутилки Сервалло, за да се усилим малко. Докато бехме в болницата много българи от Леринско и Костурско ни посетиха, като ни раздаваха пари и дрехи. Илия Димушев беше посетен от един бей, бивши околийски началник в Лерин, и със сълзи на очи се разцелуваха — те и двама беха сега изгнаници от своята родина и двама изгонени от един и същи враг. Той му даде 5 турски лири за харчлък и пред всички му каза на чист български език:

— Ильо — макар и до скорошни душмани, ти като нелегален по мое време си бил най-опасния за мен, но сега сме си братя... ние имаме общи душмани — гърците.
От Цариград ни взема българския параход Фердинанд I и ни откара по бурното Черно море в Бургаз.

Тук ни посрещна окръжния управител и ни настаниха в казармите. Престояхме един ден и ни отправиха за София. На гарата ни посрещнаха подполковник Протогеров и капитан Николов, разквартируваха ни в хотел Ориент и Македония за 30 дни, а се хранехме все за сметка на М. О. О. в гостилница Балкан. От Софийската община ни донесоха по 30 билета за къпане в Софийските минерални бани.

След тая 30 дневна почивка в София, капитан Николов ни раздаде пари за по един костюм дрехи и широко ни се откриха просторите на малка, но велика България.

131



------ КРАЙ -------


При обработката на материала съм се постарал да се запазят езиковите особености на периода, в който е публикувана книгата.


0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial