Коста Църнушанов: Големият български възрожденец митрополит Методи Кусев

Митрополит Методий Кусев(ич)
(1838-1922)

Коста Църнушанов. Големият български възрожденец митрополит Методий Кусев. С., 1992.

През септември 1838 г. в град Прилеп се случват две наглед обикновени в народния живот явления, които обаче в историческа перспектива стават начало на двигатели за съдбоносни дейности не само в живота на града, но и в българската земя. Едното е освещаването на новопостроената великолепна за времето черква „Св. Благовещение" на 8 /20/ септември споменатата 1838 г. при стечение на целия ликуващ град. Историческото в това събитие е, че оттогава тоя пръв български храм в Прилеп започва да става център на целия национален живот на прилепските българи. Другото явление, радостно само за ограничен брой хора, е, че само дни след освещаването на храма се ражда и бива там кръстен младенец от заможното семейство на търговеца с тютюни Йовче Кусев и съпругата му Екатерина и получава името ТОДОР. В тия дни, разбира се, никой не е могъл да предчувствува, че тоя младенец след две десетилетия ще направи от тоя храм огнище на възродилия се български национален дух в Прилеп и ще се издигне до висотата на големите строители на Българската независима църква и начален ръководител на българската просвета в Македония в качеството си на главен помощник, а после и заместник на самия Екзарх.

Как израства той до тая висота? Това е задачата на нашето изложение.

Като въведение към нея обаче е необходимо да посочим, че в основата на цялата жизнена дейност на ТОДОР КУСЕВ ляга заветът на главния организатор за построяването на храма „Св. Благовещение" и негов доживотен епитроп - хаджи Христо /Ристе/ Дамянов Логотет - най-големият мъдрец на Прилеп, изключителен авторитет пред българи и турци, признат от върховната власт в Цариград за “МИЛЕТБАШИЯ" на прилепската рая с титлата „ВЕКИЛИН" /пълномощник/ на местното население пред властта. Същевременно е назначен от Цариградския патриарх Григорий за „епитроп пелагонийски" с титлата „ЛОГОТЕТ", т. е. патриаршески наместник по светските въпроси в Прилеп. Този свой авторитет Хаджи Ристе е спечелил в ония тежки времена, вървейки по необикновен със своите завои път. Роден е през 70-те години на XVIII в. /някъде между 1775-1780 г./ в заможно семейство. Учил се в килийното училище в близкото край Прилеп село Варош /старият Прилеп, под Марковите кули/ и добре усвоил славянското четмо и писмо и единствената тогава възможна черковно-славянска грамотност. Дълбоко набожен, още като млад момък заминал на

1. Фамилното име на митрополит Методий / Тодор/ се среща в два варианта - Кусев и Кусевич. Окончанието -ич е под руско влияние през време на Възраждането и е по-слабо разпространено. /Бел. ред./.

поклонение в Ерусалим и станал хаджия. Там престоял 2-3 години сред търговския свят и научил отлично арабски. После работил в Смирна като служащ в някакъв голям тютюнев склад, където усвоил търговския занаят с тютюневото производство. После работил и в Цариград и накрая - в Солун. Усвоил отлично турския и гръцкия говорим език, видял много свят, най-после се прибрал в родния си град с придобит опит и припечелил пари. Започнал самостоятелна търговия с тютюни и благодарение на голямата си природна интелигентност и упорита воля успял да се замогне. Времето, през което заседнал в родното си място, е било бурно. След Руско-турската война от 1828-1829 г. в Османската империя настанал хаос. Отделните областни управници се противопоставяли на централната власт и се провъзгласявали за самостоятелни, владетели. През 1831 г. се проявил албанският бунтовен Мустафа паша Шкодрянецът, който през Косово се насочил към Скопие и Битоля. Към него се присъединили и прилепските турци, ограбвайки и опожарявайки всичко пред себе си. Срещу тях тръгнал великият везир Решид паша. Решителната битка станала около Прилеп на 18 април 1831 г. Бунтовниците били разбити и прогонени отвъд Бабуна. Решид паша, известен в прилепската история под името „САДРЯЗАМОТ", разположил топовете си край Прилеп, готов да го опожари. Тогава прилепските бегове решили да изпратят в лагера на Садрязамина делегация от петима турци и двама християни - Хаджи Риете Дамянов и Ицо Беломаре - да молят за невинните граждани, тъй като виновните са избягали. Но пред пашата се явили само двамата българи и един турчин; другите се уплашили и избягали. Тогава Хаджи Риете развил цялото си сладкодумие на хубав турски език и с разсъжденията си направил отлично впечатление на всесилния садрязамин. Спечелил милостта му за града, хаджи Риете спечелил благоволението му и за себе си. Везирът Го запитал коя е най-голямата нужда на християните, които са се показали толкова верноподани, за да я удовлетвори за награда. Умният и родолюбив хаджия отвърнал с молба да се позволи на българските християни в града да си изградят молитвен дом, в който да се молят Богу за дълголетието на милостивия султан в знак на благодарност за добрите му дела към покорната рая. Везирът обещал да разгледа тоя въпрос, като се върне в Цариград. За целта го поканил да дойде при него в престолнината с просба от името на християнското население.[1]

Иванов, Ил. Хаджи Ристе Дамянович Логотет. Вж. „Прилеп преди 100 години", брой единствен. София, 7 април 1938, с. 1-2.

Хаджи Ристе изчакал да се успокои страната. През 1833 г. той се озовал в Цариград, подкрепен от местните благодарни бейове и от битолския владика Григорий, с когото бил в приятелски връзки. Пръв резултат била везирската буюрултия /грамота/, е която Хаджи Ристе се назначава за "ВЕКИЛИН" /пълномощник/ за раята в Прилеп. Тя гласи:

„Известява се на негово благородие прилепския наиб /мюфтия/, на отличаващия се между нему подобните войводи Ахмед ага, на първенците, влиятелните и всички граждани, на които Бог да увеличи достойнството, че коджабашията на град Прилеп х. Христо, който досега се назначава „векил" за делата на раята. И отсега нататък всички работи, отнасящи се до раята, да се разглеждат чрез поменатия коджабашия х. Христо. И ти, гореспоменати коджабашия, да се трудиш да изпълняваш добросъвестно работите на раята, като се въздържаш от всякакви нежелателни дела.

За удостоверение на горното връчва му се настоящето от страна на Румелийския диван и подчиненото ми министерство. С Божията воля, с пристигането му да се съобразявате с горезаповяданото и се въздържате от всичко противно.

14 Шевал 1250 г. /1834 г.

Тогава получил от Пелагонийски митрополит и титлата „ЛОГОТЕТ" и „Епитроп пелагонийски" като пълномощник по църковните работи.[2]

Но за да издействува най-главното - ферман за изграждането на черквата, Хаджи Риете бил принуден да чака още доста месеци в Цариград. Най-после, при пълното съдействие на покровителя си Решид /Хуршид/ паша и ходатайството на Цариградския патриарх, той се представил в двореца, при главния секретар на Падишаха.[3] Стари прилепчани, особено видният търговец Данаил Раев, разказваха на пишещия тези редове, че Хаджията е бил приет и от султана. При влизането си в тронната зала паднал на колене и вървейки така преклонен се приближил до краката на султана, за да ги целуне и да чака високото благоволение. Молбата му била удовлетворена напълно. Тъй след цяла година чакане бил издаден царският ферман през 1835 г. Безкрайно щастлив, тръгнал с фермана в пазвата си към родния град и бил посрещнат като Месия от целия ликуващ Прилеп. За увековечаване на БЛАГАТА ВЕСТ гражданите единодушно

2. Шалдев, Хр. Град Прилеп за своите училища. Сборник -Сто години новобългарско училище в град Прилеп". Скопие, 1943, с. 12-13.

3. Иванов. Ил. Цит. ст.

решили храмът да приеме името “Свето Благовещение”. Веднага била организирана градска черковна община от най-видните граждани, която поела незабавно осъществяването на строежа. След три години работа с принос от всички граждани - кой с пари, кой с материали, а най-бедните - с труд, бил изграден великолепен храм. На 6 септември 1838 г. е осветен при стечение на цялото християнско население. Историческата заслуга на Хаджи Ристе Логотет пред целия български народ е двойна:

1. По негово настояване във фермана е формулирано изрично постановление: ПОЗВОЛЯВА СЕ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ЕДНА МАХАЛЕНСКА ЧЕРКВА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В ПРИЛЕП или буквално писано на турски: „ВИР БАБ КЛИССЕСИ БУЛГАР ОРТОДОКС МИЛЛЕТИ ИЧУН".[4] По тоя начин за пръв път официално се признава българската народност в Империята, т. е. съществуването на отделен православен български народ. Дотогава всички турски фермани по църковните работи са излизали на гръцко име /„урум миллет/. Във връзка с това да не се забравя, че годината на издаването на фермана е 1835, т. е. четири години преди Гюлханския хатишериф от 1839 г., издаден от султан Абдул Меджид, с който се признава между другото и равенството пред законите на всички народности в Турция, свобода на вероизповеданията и сигурността на имот, чест и пр., както и правото на просвета на всеки народ.

2. Втората заслуга на Хаджи Риете е неговото постоянно старание да се запази славянското богослужение в новия храм, както е било в околните манастири. Усвоил още като младеж това богослужение в килийното училище в с. Варош още като младеж, дълбоко набожен, той вземал редовно участие в песнопенията: пеел псалмите и отговарял на ектенията на славянски дори, когато владиката пеел на гръцки. Това не е било проява на изтъкване лично достойнство; в него е действувало будно българско народностно чувство. Опознал добре душата на гърците през време на пребиваването си в тяхна среда в Мала Азия, и конкретно в Смирна, той станал страж срещу гръцките фанариотски попълзновения. Но като умен, уравновесен и тактичен човек антигръцката си пропаганда провеждал в легални, приемливи за времето форми по чисто прилепски начин - с майтапи срещу гърцизма. Попът, който се подлъгал да чете в черква ектениите на гръцки „Ту Кириу дентомен...", Хаджи Риете го прекъснал с думите: „А бре, попе, за кой Томе зборуваш? За Г омета Тутунджйята, а? Вели си „Господи помилуй!" и

4 Шопов, Ат. Положението не българите във Вилаетите. Също Иванов, Ил. Цит. с., с. 2 .Също Еничерев, Ганчев Н. „Възпоминания и бележки". София, 1908, с. 100.

го засрамил. Друг път някой от младите, за да се покаже, че е учен, запял по гръцки. Хаджията веднага му извикал: „Бре, дете, кога си дошол от Мора /Морея, южна Гърция -

б. н./? Не те знам чий син си? Пей си бугарски!

Цялата родолюбива дейност на тоя рядък човек може да се резюмира в неговия постоянен съвет към младите: "Деца, вардете го бугарското, бегайте от тугьото, оти овие, гърците, сакаат да не стопат![6]

Затова правдиви са думите на неговия по-млад прилепски съвременник Никола Ганчев Еничерев, учител в Прилеп, наскоро след неговата смърт /1852/: „Ако Прилеп се допазил от влиянието на гърцизма в първата половина на настоящето столетие /XIX век - б. н./, когато фанариотите са залагали за разпространение на гръцкия култ, това се дължи на родолюбци като х. Ристе. "[7]

Под негово ръководство било изградено и първото светско училище, което по-късно приело за свои патрони Солунските светци „Св. св. Кирил и Методий". Това бе модерна за времето двуетажна сграда, която стана център на духовния живот на Прилеп. Изградена е 5 години след построяването на черквата - 1843 година.

Хаджи Ристе е влиял и за възраждането на битолските българи. Често пъти посещавал Битоля през празнични дни и взимал участие в богослужението, пеейки само на славянски. Това правело силно впечатление в онова време на силно гръцко влияние в Битоля.

Благодарение на правата, получени чрез султанската „бурултия", Хаджията се чувствувал силен и пред битолския владика, над чието поведение бдял. За себе си е построил специален стол, по-висок от останалите и направо срещу владишкия престол. Когато са дохождали вледиците и са пели на гръцки от дясната страна, той отговарял на славянски от лявата страна. По този повод Никола Ганчев Еничерев пише в своите „Възпоминания": „В мое време прилеп-ското население без разлика на вяра и народност с благоговение споменуваше неговото име... За памет и уважение към х. Христо и до днес прилепчани не влизат в тоя стол, като казват, че Прилеп не е родил още негов заместник, който с достойнство да влезе и стои в х. Христовия стол." [8]

5. Пак там.

6. Пак там.

7. Пак там.

8. Пак там.

И още един факт: той е бил член и в местния меджлис" /административен съд/, в който неговата дума е тежала. Като такъв веднъж се е намесил при разглеждането на едно насилствено потурчване на българска мома от селата. Без страх от похитителите спасил девойката и я върнал на родителите й. Несменяем член и на българската община до края на живота си, Хаджи Риете Логотет е бил истински народен вожд, почитан от всички - българи, власи и турци. Когато минавал по улиците, всички му ставали на крака. И самата му външност будела уважение. На ръст среден, с дълга брада, облечен по народному в черна антерия и кюрк, с бавна походка, спокоен и приветлив израз на лицето, будел спонтанна почит, която се запазила десетилетия след неговата смърт - на 17 март 1852 година.[9]

Тогава Тодор Кусев бил вече 14-годишен. Облъхнат от обаянието на х. Ристевата личност и дело, поел неговия завет: “ДЕЦА, ВАРДЕТЕ ГО БУГAРСКОТО" - и го изпълнил по неподражаем начин. Само няколко години след Ристевата смърт застанал на неговото място като страж на българщината, но с много по-упорита воля и енергия, за да стане бързо народен водач в борбата срещу гърцизма чрез силата на своя неугасим родолюбив пламък.

* * *

Условията, при които е расъл Тодор Кусев,са били трудни, защото две години след неговото раждане баща му се поминал, като оставил шест деца сирачета - 5 момчета, от които най-малкият бил Тодор, и една мома. Но героичната им майка Екатерина с труд отгледала тия деца и с това им дала пример колко много може да се постигне с трудолюбие. Тодор е наследил в най-голяма степен нейната твърда воля и трудолюбие и бързо се издигнал сред връстниците си. Учил се в новото училище при хаджи поп Костадин /„Хаджипопо'/ черковнославянска книга, а после продължил в местното елинско училище като клон на общото. Но най-много е постигнал чрез самообразование. Надарен с бистър ум и силна памет, той направил много за собственото си издигане. Споменатият учител Никола Ганчев Еничерев /родом от Копривщица/ пише за него в спомените си:

Той знаеше наизуст по гръцки целия Платонов катехизис, всички съчинения на Раковски, Славейковата "Гайда", българската история на Гавраил Кръстевич, свободно четеше и пишеше на славянски, български и гръцки... Постоянното му занимание, голямато му любопит-

9. Трайчев, Г. Град Прилеп. София, 1925, с. 93-94.

ство да узнае всичко, щото види и чуе, бе му наваксало доста..."[10]

Най-много му помогнало общуването с учителите. А това били най-големите български възрожденци от Македония: Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, Григор Пърличев, по-късно Йосиф Ковачев и - разбира се -самият Никола Ганчев.

Домът му е бил съседен с училищния двор. Свързвала го една вратичка. Вечер до късно беседвал с учителите, чел, пишел, обсъждал какво може да се направи за подобрение на народния живот и за напредъка на народната идея.

Един от най-ранните учители в новото училище е бил Димитър Миладинов,-служил в Прилеп през учебната 1856-1857 г., помагай от Райко Жинзифов. Деветнадесетгодишният Тодор бил свидетел на борбата на Миладинов срещу гърцизма. Миладинов се стараел да даде колкото се може повече българска просвета на децата дори и когато бил принуден да води занаятията на открито в училищния двор, след като гръко-цинцарите закрили училището чрез клеветите си пред властта. Миладинов напуснал, но следващата 1858/9 учебна година прилепчани назначили за учител най-пламенния български възрожденец - велешанина Йордан Джинот. Макар и да е стоял в Прилеп само непълна учебна година, Джинот е оставил трайна следа в духовете на будните прилепчани. Високо родолюбив, упорит, безстрашен, непреклонен и - най-важното - непримирим враг на фанариотите, той показал нагледно как се води борбата с народните потисници. През неделните и празнични дни редовно държал беседи върху българската история. Горният коридор на училището, претъпкан от слушатели, е бил форумът на бурни вьзвания към целокупния български народ в духа на познатите ни писания на Джинот: „Болгарин сам... Поистине нема по-величество от болгарин...

Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язик... Должни сме да се жертвуваме за бракята наши пресладки болгари..." Тези крилати думи наелектризирвали особено младите слушатели. А презрителните му думи срещу гръцкото духовенство, и то в присъствие на владиката Венедикт, който е слушал всичко от съседната стая, показвали посоката на необходимата народна дейност.[11]

Наистина Джинот е станал жертва на стълкновението си с владиката Венедикт, което го довело до заточение и

11. Еничерев. Цит. съч., с. 105. Пак там, с. 101-102.

изгубване на едно око в Анадола, но с това той на дело потвърдил своето верую: „Должни сме да се жерствуваме за бракята наши пресладки болгари".

Кусев е бил не само най-ревностният слушател на речите и четец на писанията му в „Цариградски вестник", но и най-активен член на основания от него кръжок от млади и любознателни прилепчани. След изгонването на Джинот Тодор Кусев заема неговото място като народен трибун. Вече е бил на 22 години и притежавал всички качества за ролята на един млад деятел в онова време. Подобно на Джинот той носел пламенен дух, смелост, непоколебима упоритост и дори по-голям ораторски дар на достъпен за народа език. Неговият тогавашен телесен и духовен портрет ни е даден от съратника му Н. Ганчев по следния начин: „Момък със среден ръст, глава голяма, изпъкнала напред, повечето гола, нос голям - орлов, очи малки, впити и много светли, снага мускулеста, която мъчно може да обори някой, глас благ, ясен, звънлив, при това решителен

и много буен"[12]. Но за разлика от Джинот, който е бил помпозен и сприхав, Кусев се бил слял с трудовия народ. Самият е бил дюкянджия - дребен манифактурист. Но за него много по-важни са били народните, отколкото личните интереси. Затова дюкянът му се превърнал в клуб за народните хора. Там е беседвал с най-будните млади приятели. Книгата и писалката са били постоянно в ръцете му - нещо невероятно за онова време, когато дюкянът и материалният интерес представлявали първото нещо за всекиго. Н. Ганчев дава прекрасни данни за тази му дейност:

„Много пъти през деня..... ще го видиш, че се свел кръстато по турски и на едното коляно пише. Дойдеше ли някой купувач, след като му премереше гайтан, басма или друг плат и му прибереше парите, пак се залавяше с писането. Той бе общият писец на целия Прилеп по български, а много пъти и по гръцки. Впрочем тоя негов неуморим труд за скоро го популяризира измежду българите по цяла Пелагония и другаде... Обичаше да слуша и мнението и критиката на учителите... Много пъти прочиташе пред тях дописките си за цариградските вестници или многобройните си писма, надъхани с патриотизъм, които бе сполучил да напише през деня на дюкяна си до разни познайници и- приятели, каквито той имаше по четирите краища на Македония... Прилепските българи, жадни да чуят нещо ново, с възхищение го слушаха и се въодушевяваха. Той бе безплатен прилепски агитатор, въвираше се във всяка българска къща и дюкян и пропо-

12. Пак там, с. 105.

вядваше до насита... С една реч той бе необорим страж за българите в Прилеп, за вярата /срещу католическата пропаганда/ и народността им. Той почиташе и уважаваше преимуществата, дарбите и личните достойнства у другите... и с благодарност им отстъпваше първенство..."[13]

Благодарение на тази си черта той имал щастието да има край себе си верен другар, който коригирал и възпирал буйната му природа и го помагал в огнената му дейност. Това бил Диме Илиев Биолчев. Надарен с тих и благ характер, крайно самообладан, тактичен и мъдър, Биолчев станал щастливо допълнение на Кусев. „И той /Кусев/, всякога, когато щеше да се реши да върши нещо сигурно, предварително се допитваше с прилепския ментор Диме Биолчев... Те правеха едно цяло". - пише за тях Н. Ганчев[14].

Издигнал се по тоя начин като най-голям авторитет след съгражданите си, Тоде Кусев става душата в организирането на три исторически събития в Прилеп: създаването на читалище и неделно училище, организиране на съюза на еснафите /на брой 40/ и изгонването на фенерските органи от българската църква и училище.

В Прилеп наченките на читалищен живот датират още от времето на Джинот, но без определено помещение. Срещите на съмишлениците ставали по частните домове, където се чело вестници, някоя книга и пр. Главният четец бил Кусев. Но в средата на любознателните младежи на такива читалищни срещи той развивал идеята, че ако се чака само от училището да се създадат ценни граждани и патриоти, много ще се чака. Нужно е да се бърза, за това може да стане чрез организирана читалищна дейност, в която да се впрегнат всички учители и будни граждани. Идеята му се приема с възторг и през пролетта на 1867 г. се свиква учредително събрание на най-активните. Следващата седмица се стичат двойно повече души. Пред тях Кусев прочита изработения от него устав, приет единодушно. Избира се ръководство: председател - учителят Ганчев, секретар - Кусев, касиер - Васил Крапчев и библиотекар - Илия Здравев. Правят се първите доброволни пожертвувания, които после растат от приходите при честитки на именни дни и сватби. Всеки донася каквито книги има при себе си и се поставя началото на библиотеката. Една стая на горния етаж на училището става читалищна, специално мебелирана и с кра-

12. Пак там.

13. Пак там, с. 107.

сив надпис, изрисуван от Кусев: „Българско читалище в Прилеп, „Надежда".[15]

Всяка неделя и празник след пускането на черква салонът се пълни с публика, жадна да слуша беседите на специално подготвени оратори: отначало учители, след това по-будни граждани. Беседите се обсъждат задължително. Младежите се обучават на изказване, публично четене, изнасяне на самостоятелни преразкази на прочетеното - всичко предимно под ръководството на Кусев, който е и най-честият оратор. Там започва обсъждането и на народните работи.

От читалището, според устава му, идва инициативата и за откриването на неделно училище за ограмотяване на по-възрастните и даване на елементарни познания по смятане, сметководство и земеделие. „И така - пише Ганчев - читалището и неделното училище в кратко време успяха да сe групират в едно не само повечето от прилепската младеж, но и мнозина от възрастните граждани".[16] Там Кусев приложил някакъв свой метод за бързо усвояване на елементарната грамотност.

В помощ на прилепското читалище се явява българското читалище в Цариград, което изпратило няколко сандъка книги. От тях прилепчани отделили и за околните села и по тоя начин събудили интереса и на селяните за всички културни начинания на града. И Ганчев завършва:

„С една дума читалището стана общ двигател на общонародното напрежение, средоточие, дето се срещаха човеци от всички съсловия и се разменяха братски думи..."[17]

Тук Кусев най-силно упражнил ораторския си дар, който употребил в борбата с влахо-гърците.

Една от големите рожби на читалищния живот под ръководството на Тодор Кусев е делото на бележития прилепски самоук фолклорист МАРКО ЦЕПЕНКОВ. Надникнем ли в неговата автобиография, ще видим, че и в тоя случай Кусев се явява като мощен двигател, който окриля народното му дело.

„Първиот себеп - разказва Цепенков - беше, що пишував тие работи /записването на народните умотворения -б. н./ от Д. Миладинова що ни кажа дома со татка, и вторио беше владиката Методий Кусев /сега наречен Старозагорски/. Во тоа време Методия /Тодор - б. н./ Кусев търгаше /получаваше - б. н./ от Стамбол „Гайда" от П. Сла-

15. Пак том, с. 113-114.

16. Пак там, с. 117.

17. Пак там, с. 118.

вейка, що я издааше, та мноу пати ми я дааше да я пеям /чета - б. н./. Пеейки во „Гайдата", гледав некои дописки пишани и му велев на Методия; „Ах, бре Годе /чунки тогай Годе го викаа/, како да се научам яс сиромав да можам да пишам и яс ваквие дописки и друзи работи? Кажи ми, ти се молам, ако знайш некоя леснино на моята возраст, що я имам!"

- Да се научиш, господин Марко - ми рече, - како що треба, треба да одиш на даскал. Арно'ма бидейки си сам домакин и кукя гледаш, знайш некои зборой /думи -б.н./, пиши и прашай, со така ке можиш да напредниш, ако имаш многу мерак... "[18]

И Марко постъпвал така. Започнал записването на народни умохворения, за които получил голяма похвала и насърчение. Кусев съобщил и на Кузман Шапкарев за опитите на Марко. „Знайш що му велам на Марка? - Само да пишуваш ваквие работи1. Едно ке се учиш, и друго - еве... и името ке му се пиши" - разказва Цепенков и завършва: - От тие и друзи зборой яс толку що се насърчив,, що нокье-денье само тоя мислам и тоа слушам от луга.."[19]

Марко се присъединява към акцията на Кусев и Биолчев срещу гъркоманите и гръцкото духовенство и става трет стълб на народната борба до такава степен, че самият Никола Ганчев като непосредствен очевидец на събитията свидетелствува:

„Накратко казано, деятелността на Т. Кусев, Диме Илия Биолчев и Марко Константин Цепенков съставят гордостта на Прилеп. Техните заслуги трябва вечно да се споменуват от всякой прилепчанец, защото те със своя ум, със своите дарби и неуморим труд, със своята примерна честност и безукорно поведение положиха здрава основа на народната идея и бутнаха Прилеп да иде за малко време много напред.''[20]

Местните богаташи обаче малко са се вълнували за народните работи и оставяли гърците да хазяйничат в църквата и училището. Нужна била здрава икономическа опора и срещу едните, и срещу другите. Кусев я намира в еснафските сдружения. Сам еснафин и с връзка с всички останали около 40 еснафски сдружения, той свиква първите им хора и техните помощници на общо събрание в училищния

18. В Автобиография на Марко Цепенков. Архив на БАН, начален № 9311/1950, сегашен № 1 1 на фонда, 2 на описа, 54 а. е. Автобиографията е напечатана в скопското списание „Македонски jазик", г. IX, бр. 1-2, 1958.

19. Пак там.

20. Еничерев, Цит. съч., с. 111.

салон. Пред огромното множество трудови хора развива идеята си, че народните работи няма да вървят, докато срещу народните неприятели не се противопостави организирана и дисциплинирана войска. А тя е в трудовите еснафски ръце. Те трябва да се обединят в един съюз, който да наложи волята си над града.

Въодушевени от предложението, еснафските първенци одобряват изработения от Кусев проектоустав и се пристъпва към реорганизацията на еснафите. Според устава всеки еснаф ще се управлява от един ръководен орган: устабашия, помощник, касиер и чауш /разсилен/. Един път месечно се свиква общо събрание на еснафа, на което се обсъждат общите нужди и задачи. Решенията им са закон, чието приложение се следи от еснафското ръководство. Срещу непокорните санкциите са: глоба, изключване от еснафа, общ бойкот от целия град. Всеки еснаф си избира патрон, намалява се броят на празниците, предвижда се отдих за калфите и чираците, за да имат време да четат и слушат беседи.[21]

Едно от много важните решения на събранието е да се създаде коопериране на производството на отделните еснафлии-занаятчии. Създава се обща продавница на произведените предмети, с което се осигурява икономия на време, необходимо за повече производство, без денгуба от единичното продаване и боравене с клиентите. Приходите се разделят съответно на внесената продукция. Това е оригинална идея на Кусев, която свързала здраво еснафите и направила от тях голяма икономическа сила. Тя поисква вече да контролира делата на църковното и училищното ръководство, като налага свои представители в общината. Накрая се стига до превземането на общината от младите сили и се дава мощен тласък на борбата срещу инородците. За черковни настоятели се избират само българи /Мирче Бомбол, Йосе Крапчев, Диме Грашев и др./, а в училищното настоятелство остава само един влах - Мияйле Врета. „Като премина черковната каса у еснафски ръце - заключава Ганчев, - премина и силата у тях. Изведнъж изветря дотогавашната сила и влияние на влашките чорбаджии."

Това се случва през май 1867, историческа за Прилеп, когато народът става пълновластен господар над автономните си права под водачеството на Кусев.[22]

21. Пак там, с. 122-124.
22. Пак там, с. 126.

* * *

При края на учебната година започват решителни действия. Решава се премахването на гръцкото училище, а се оставя гръцкият език в българското училище като предмет на чужд език. Също се изхвърля гръцкият език и от черквата. Влахогърците веднага се оплакват на властта, но тя във всичките си степени - Прилеп, Битоля, Цариград - се почувствувала некомпетентна да решава и оставя това на Патриаршията. Тя пък решава в полза на влахо-гърците. Но хилядният народ отказва дори да чуе решението й, налага се дори на владиката Венедикт и го принуждава да отстъпи. Това е прочутото „Нейкиме, нейкиме патриката", станало на 25 февруари 1868 г.. Настава пълно скъсване е Патриаршията: нейните служители биват изхвърлени и от черквата, и от училището. Образува се официална община, с название на печата й: „Прилепска Българска Община", в средата „Перлепеде Булгар Джемиети" и отдоле две хванати ръце.

При образуването на общината Кусев държал вдъхновена реч, за която Ганчев пише:

„Той застана пред събранието и на говоримия прилепски язик говори така вдъхновено, така внушително, че събранието с ентусиазма си, без да се двоуми, подписа и подпечата подготвения махзар, с което се известяваше на правителството за станалото. Така неусетно обществените работи в Прилеп взеха да се управляват по един вид конституция...”[23]

Общината започнала да се сношава направо с правителството. След нови разпри гърците биват напълно изгонени отп църквата възоснова на едно правителствено „ЕМИРНАМЕ", в което основната мисъл е, че „българите са коренните жители" в града и че „от началото училището и църквата са били тяхно притежание", така че следва само: българите да дадат на власите-гъркомани известна сума като възмездие за напускането им на църквата. В това „емирнаме" 13 пъти се споменава за БЪЛГАРИ в Прилеп и то окончателно затвърдява победата на българите над Фенер.[24]

Гръко-власите ренават да си построят църква с надежда, че ще привлекат и българи при себе си. Но - както съобщава Ганчев - „един ден Кусев се качва на църковния амвон и като изтъква какви противобългарски намерения имат противниците им, произнася анатема на

23. Пак там, с. 149.
24. Пълният текст на това историческо ..Емирнаме" /един вид правителствено постановление/ е поместен във в „Македония", год. II, бр. 2 от 6 юлия 1868. Също и цитираните .. "Възпоминания" на Еничерев, с. 152-153.

всеки, който стъпи в тяхната църква или даде пожертвувания за нея".[25]

След окончателното скъсване с Патриаршията се съчинява следното славословие, което да замества дотогавашното за Патриарха:

„Болгарскому Священноначалству и Преосвещенейшим и Богоизбраним архипастирем Всечестния Болгарския церкви, Всечестних Екзархов составляющих Собора всея Болгарии, нашим же отцем и Архипастирем - многая лета! [26]

Във връзка с това велико събитие заслужава да цитираме следната заключителна характеристика на Еничерев за национална борба на прилепските българи срещу гърцизма и за победоносния възход на българското дело в цяла Пелагония под водачеството на Тодор Кусев и Диме Биолчев:

„Д. Биолче и Т. Кусев с голи ръце сполучиха да смажат влашката гордост, да изтръгнат от ръцете на власите и училища, и черква и да поставят съотечествениците си на оная нравствена висота, на която се намират и днес. Тяхната честност, тяхната умелост и такт, техните практически съвети бяха им привлекли любовта на цялата околия и всички с увереност вървяха подир тях.”[27]

Общината започза вече сама да събира владичината и да финансира голяма част от нуждите на борбата, която българските народни водачи водят в Цариград. А когато настава великият момент да се събере в столицата на Османската империя българският общонароден събор през януари 1871 г., за да изработи статутите на Българската екзархия, за която вече бил издаден султански ферман още през 1870 г., Кусев заминава за Цариград, за да вземе участие в Събора като представител на цялата Пелагонийска епархия. Тогава се случва най-величавата проява на Кусев с историческо значение преди всичко за македонските българи. Поводът за нея е вълнуващ: оказало се, че според фермана не могат да бъдат приети делегати от неспоменати в него епархии. А такива били македонските, с изключение на Велешката, която е спомената във фермана, докато за другите се предвиждал „ИСТИЛЯМ" /плебисцит/.

25. Пак там, с. 153.

26. Пак там, с. 155.

27. Пак там, с. 109.

И наистина формално македонските делегати не били поканени, но те узнали по частен път и веднага се явяват в Цариград. Но, за тяхна изненада, срещат възражения от някои делегати от другите части на българската земя, защото не са споменати във Фермана. Настава смут. Поставя се въпросът на разискване. Във връзка с това в. "Македония" на Петко Славейков съобщава в извънредна притурка:

"При разискването на този въпрос, за който според нас ни дума не трябваше да стане, няколко от македонските представители седяха вън от заседанието в една стайа крайно огорчени от туй безуместно разисквание."[28]

„Малко преди разижданието на заседанието, в което и този въпрос останъ нерешен, г. Т. Кусевич из Прилеп, представител на Пелагонискитъ /Битолския/ епархийъ, който бе стигнал едва предний ден, влезе в заседанието да представи пълномощното си писмо" - четем в протоколите на Събора.

А какво е казал Кусев? Върху това в резюме ни разказват протоколите на Българския народен събор в Цариград. Той се провикнал:

"С какво право вие ще откажете да ни приемете тук? Не сме ли ние толкова българи, колкото и вие? Издаде се ферман за създаване на българска църква. Ние искаме за нас този ферман: ние искаме да влезем в тази църква. Кой може да се противопостави на това?[29]

И по-нататък: .Що друго можахме да направим ний македонците, освен да пригърнем царский ферман? Ний изпроводихми махзарити си, ний поднесохми жалбити си на местнити си власти. Правителството ни остави слободни. Може ли и требва ли да издаде друг ферман за нас, като показахми всякояче, че сми българи и исками да ся присъединим с българската Екзархия?"[30]

Така е накратко в протоколите. В другите вестници е дадено повече. Ето част от писаното в тях. Кусев казал:

"Високопреосвещенейши архипастири и Вие господа народни дейци! Едно треба да земете предвид, ...че ние българите от Македония стоим на топа на устата. Вие не знаете що е панелинизъм и що е духовно робство. Докато не изминат през нашите гърди и гробове, при Вас не дохождат! Жребието да държим отпора на силата му се

28. в. "Македония", бр. 7 от 16.11.1871, извънредна притурка.
29.Протоколи на Българският Народен Събор а Цариград. Изд. Св. Синод 1911, с. XIII и XV.

30 Пак там.

паднало нам, на македонските българи. Ние стоим на фронта, верна стража на българското племе и в културно, и в национално отношение... За да стоим твърдо и непоклатимо на фронта с посрещане на удари и големи страдания, на какво сме се осланяли, на какво сме се надевали? Мислили сме, че в северна и южна България имаме братя възмъжали, силни в своя патриотизъм, богати, влиятелни пред властите, че ще ни помогнат, ще ни покровителствуват, ще ни бъдат братя-съюзници в борбата за освобождението и обединението ни. Можете ли да мислите, че аз като не ме приемете, ще се повърна да си отида отдето съм дошъл, да обадя на ония, които ме изпратиха с ентусиазъм, на приветствията да им кажа, че ония от северна и южна България наши братя, на които се надевахме, ни пъдят, не ни приемат, не искат нашето освобождение с тях. Лъгали сме се, като сме мислили, че те са силни в патриотизма...

Предполагате ли, че аз съм такъв голем подлец, щото да се повърна оттук изпъден и с това да хвърля в отчаяние нашите братя, македонските борци за нашето национално дело? Да не бъде! На, ето сега, като изляза оттук, ще отида направо на Ортакьойското скеле, ще се хвърля в морето, за да се запечати вашият патриотизъм с една смърт…![31]

Впечатлението от тази реч било поразително. Настанало отстъпление у мнозина от формалистите по приема: пловдивският делегат Георги Груев, софийският делегат Христо Стоянов и др., които се преклонили пред патриотизма на македонските делегати. Особено впечатление направил възторженият възклик на ресенския представител дядо Вельо Милошев, председател на градинарския еснаф в Цариград, съставен все от македонци: „В Охрид има 20 хиляди български фамилии /в цялата околия - б. н./; всичката епархия е българско, а не само две третини. Същото казва и за Пелагонийската епархия." Така е записано в протоколите.[32]

Въпросът бил ликвидиран от председателствуващия Събора Гавраил Кръстевич. В протоколите четем:

„Имат право ония, които казват, че понеже тия епархии не ся назначават именно във фермана, нямат право да имат представители. Имат обаче право и ония, които казват, че тии епархии могът да имът тука представители. Ферманът наистина спомянува именно само няколко епархии, но той има и тая смисъл, че народът е

34. Баждаров, Г. Митрополит Методий Кусевич. Сп. „Македония", кн. IX, 1922 г., с. 8-9.

35. Вж. цит. протоколи, с. XV.

и трябва да е савокупен, а ако би някой помислил, че народът трябва да се раздели, тая мисъл, тя не е права. Трябва да се знае, че отначало на въпросът досега работило ся вообще за сичкий народ, и за отвади, и за отсам Балкана. Къде ся роди най-напред българский въпрос?

Тука, в Цариград преди 10-11 години... за правото на сичкий българский народ. Истина е, че /царското правителство - б. н./ не дозволи да ся пише до македонкити епархии, но днес за днес, другити дойдоха. Що да станат македонскити представители?... Официално да им ся пише то не можеше... Как да не ги приемнем сега, като съ дошли? Да ги изпъдим ли? Не! /голяма част от представителите ръкоплеще/. Народът ще ни похвали. Тии са българе, затова греба да ги приемнем. Самото им дохаждание доказва, че съ българе и че искат да съ българе. Ако ни каже някой, че не съ българе, ний ще кажем: ето ги, на ги! Утре правителството ще чуе, ний ще му щажем, че тяхното тук присъствие е живо доказателство, че тий са българе... Нека следователно ги приемнем. /Съборът цял ръкоплещи и чуе ся: браво. Сички благодарят на г-на Кръстевича/.[33]

Това намраме в протоколите. Вестник „Македония" е записал още някои подробности от речта на Кръстевич, от които са важни още следните:

„Да не приемем представителите от македонските епархии ще каже сами да нарушим доношенията на гръцкий патриарх, че македонските епархии не са български. Кой от нас може да приеме това или кой има да ся сумнява, чи живущите в Македония наши братия не съ българи? И кой българин е онзи, който би дръзнал да каже на брата си българина: не щем тя между нас, ти не си от България, ти не принадлежиш на новосъставенътъ наша Екзархия...? Като българин аз никога нито могъ пристан няког да дам одобрителен глас на едно таквоз убийствено за народът предложение.[34]

Съборът приел единодушно и с аплодисменти македонските делегати. Тогава Кусев държал благодарствена реч, за която в протоколите е писано: „Прочете ся от Пелагониски епепархийъ и примва ся представител Кусевич, който благодари на смесений съвет и поздравлява народнити представители с такива трогателни думи, щото мнозина от

33. Пак там, с. XVII.

34. в. "Македония", цит. притурка.

представитилити ся разплакахъ, а сичкити ръкопляскаха, като свърши."[35]

* * *

Тази победа прославя името на Тодор Кусев по цяла Македония и отеква по цялата българска земя. Особено мил е станал той на многобройната колония цариградски българи - около 50 000, най-голямата част от които от Македония: млекари, фурнаджии, гостилничари, ханджии, бахчованджии, зидари, дюлгери, железари и пр. пр. Това е била сила, която налага волята си с масовите си акации въ всички критични за нацията ни моменти. На нея Кусев, неин любимец, се е опирал неведнъж.

На връщане за Прилеп Кусев се отбил в Солун пред празника на Солунските братя и на самия празник държал на прилепски говор такава възторжена патриотична реч, че слисал всички.[36]

С пристигането си в родния град той пристъпил към пълното организиране на общината по образец на цариградската: с вътрешен правилник за правата и длъжностите на членовете на общината, вземане на решенията с мнозинство, санкции за неподчинилите се граждани и пр. Въвел ред в архивата, водене на протоколна книга, входящи и изходящи книги. Избран бил за деловодител на общината, а вече бил секретар на училищното настоятелство... Частните си интереси изоставил. Ганчев разказва:

Търговските операции вече съвсем го не привличаха, заряза дюкяна и всецяло се предаде на народната кауза."

Самият той в протокола от 28 януари 1872 г. отбелязва за себе си: „Благодарим на народа, що ме уважува, за да му слугувам... В обществото знаете, че имам и друдзи занятия, како писар на комисията училищна. Ако приема за писар на общината, ке се нагърбя с много работи. Нъ за нищо друго не бих приедприел, само и само да можи нашийт народ да се хвалит с името си, да блаженствува и да напредва, приемвам той товар, като ке зема пред очи, че требува да жъртвувам спокойствие, празници, разходка и веселби..."[37]

35. Вж. цит. протоколи, с. XIII. Също в. .Македония", притурка бр. 7

36. Еничерев. Цит. съч., с. 173-174.

37. Протоколи от заседанията на Прилепската община /1872-1880/. Подбор, редакция и коментар Љубен Лапе. Скоп|е, 1956, с. 18.

А тогава Кусев е само на 34 години!

През март същата година той бива отново изпратен в Цариград да участвува при избора на първия български екзарх Антим І. За да се издържа, докато е необходимо да остане в столицата на Султана, без да товари с разходи Прилепската община, става учител в квартала „Айналъ чешме". Другата година, след изпит, бива ръкоположен от Пловдивския митрополит Панарет /от рода на Мишайкови от Пътеле/ за дякон на Пловдивската митрополия под името Методий, после за протосингел и архимандрит на същата митрополия все до 1880 г. Явно е било, че той става необходим за по-широки задачи от ония в Прилеп и окончателно напуска града, за да го види за последен път при единственото си посещение през 1888 г., посрещнат с възторг от целия град.

Полето от Плетвар до градът бе почерняло от свят. Българи, власи, цигани се надпреварваха кой по-бързо да му целуне ръка, а турците да го поздравят с „хош гелдине" - разказва очевидец.[38]

* * *

Какво е било след това неговото поприще? Той непрекъснато расте с ролята си на неуморим двигател в народното дело. Ето етапите.

1. Методий Кусев още с първите си стъпки като черковник е спечелил обичта на своя митрополит Панарет и на самия екзарх Антим I. След обявяването на схизмата за Екзарха настанали тежки изпитания как да затвърди делото на българската църква в цялата й широта. Между първите, които са насърчили Екзарха да остане непоколебим, е Методий, който му е писал знаменитото си писмо-обръщение, обнародвано във в. „Право", бр. 16 от 27 юни 1872 г.

То гласи:

„Очите на целия български народ са омилително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети Синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чекат да избришите горките народни сълзи. Вие сте, що ке утешите, омекчите и изведете на добро пасище отруд-нелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово - българският народ."

2. Като архимандрит в Пловдив той е проявил завидна енергия за укрепване на народния дух. И, естествено, за него не останала тайна организационната дейност на бъл-

38. Еничерев, Цит. съч., с. 176.

гарските апостоли на свободата. Той не могъл да се въздържа да не бъде във връзка с революционните среди и неведнъж се излагал на опасност. Но тези му връзки са били от решително значение в дните, когато въстаналото през 1876 г. българско население бива жестоко клано в Батак, Перущица и другите огнени места в Подбалканския коридор.

В тия страшни дни архимандрит Кусев проявява изключителна смелост в отсъствие на титуляра митрополит Панарет, като със самопожертвувателна решителност се намесва в защита на избиваното население. От записаните му откъслечни спомени узнаваме, че в митрополията дошла делегация от Перущица с известие, че ако до вечерта не се вземат мерки за отстранение на башибозука, Перущица на следния ден няма да съществува. „Нямаше време за губене - разказва Кусев. - Реших да отида сам в конака... Разгневен, Адил паша се обърна към мене и каза:

- Папас ефенди. Коранът не позволява на мюсюлманите да правят пакост на един християнин, поданик, ако не е бунтовник. Жителите на Перущица няма от какво да се боят, ако не са бунтовници. Защото според Корана мюсюлманите няма да нападат мирни християни.

Станах и казах:

- Паша ефенди и вие бейлер, в Евангелието Исус Христос е казал: ако някой от владеещето племе ти удари плесница от едната страна, обърни се да те удари и от другата. Ако иска да ти вземе горната дреха, дай му и ризата си. Но има християни, които не се съобразяват с Евангелието и се бунтуват против властта. Също така има и мюсюлмани, които не слушат Корана и не се ръководят в своите действия от повеленията на тази свещена книга. Аз тук ви моля да се вземат мерки за ограничението на ония мюсюлмани, които не слушат Корана. Защо е войската и полицията на правителстмвото? За ония християни, които не слушат Евангелието, и за ония мюсюлмани, които не слушат Корана.

Алил паша не знаеше какво да възрази. Главният секретар... ми рече: „Целият твой народ е въстанал и ти имаш кураж да дойдеш тук?"

- Вярно е, че целият народ е напуснал селата и се е оттеглил по горите. Но как е отишел? Отишел е с бебета, деца и жени. Това въстание ли е или бягство? Бягство от страх да не ги изколят. Каква ще е вашата заслуга пред държавата, ако представите, че целия народ; с деца и жени е въстанал, загдето не можел да търпи турското владичество? Ще опозорите империята!

Азис паша го подкрепил в това твърдение. Адил паша приел да се образува комисия, която да отиде в

Перущица и „да помири мюсюлманите с българите". Определили и Кусев да бъде в нея.

- Излизайки в коридора - разказва Кусев, - ме настигна Азис паша и ме предупреди да не отивам с комисията. „Ще те убият, каза, непременно. Пратете друг". Аз го послушах. От наша страна отиде вместо мен Тодораки Власков. Но комисията не можа да свърши голяма работа.

Тогава Методий Кусев изиграва една от най-големите си исторически роли: на своя глава организирал събирането на сведения за турските жестокости, които сведения след това стават достояние на целия свят благодарение на огромния риск, който той поел да ги достави в сигурни ръце на своите иностранни приятели. За това ни разказва сътрудникът му Константин Величков: „Всред общия страх той беше предприел да събира сведения за извършените ужаси и когато у никого не беше останало душа, той беше намерил пътища, сътрудници и съучастници за постигане на зададената цел."[39]

Сам Методий в автобиографията си пише: „Когато стана Априлското въстание, успях чрез свои доверени, самоотвержени хора да събера точни сведения за изгарянето на 41 села и избиването на множество мъже, жени, деца. Всеки българин, който се мернеше на улицата или на полето и пътя, биваше убит. Поради това лицата, които отиваха да събират сведения за кланетата и пожарите, пътуваха нощя лазешком."[40]

Когато митрополит Панарет бива повикан в Цариград по искане на Правителството, заподозрян в симпатии към въстаниците, Методий Кусев тръгва с него въпреки предупреждението на мютесарифина, да не излиза навън, защото ще бъде убит. Трябвало да отнесе в Цариград всички данни. И ги отнесъл увити около краката си. След това, въпреки съпротивата на Панарет, отива с голям риск в „Роберт колеж", където предава на професорите-чужденци всички данни. Ето какво разказва самият архимандрит Методий:

„С професорите от Роберт колеж се познавах отблизу... Като представител на Пелагонийската епархия често посещавах Робертовата колегия... Професорите оста-

Спомените на Методий Кусев още не са публикувани изцяло. Използуваме откъси от частични публикации, по-право цитати от тях, поместени в статията на неговия племенник Владимир Г. Кусев „Към биографията на митрополит Методий Кусевич" в сп. „Македонски преглед", година II, кн. 4, 1926, с. 79 и сл.

39. Кусев, В Г. Към бографията на митрополит Методий И. Кусев. Сп. „Македонски преглед", год. II, кн. 4, София, 1926, с. 80.
40 Пак там, с. 82

наха зачудени, като ме видяха в колегията, дошъл из провинцията. Във физическия кабинет се събраха всичките професори да слушат разказа за извършените от турците жестокости над българското племе. Мнозина от тях плакаха и особено директорът Вошбърн и дядо Лонг. Образува се комисия, която да действува за освобождението на българското племе от турско робство, като се използуват описанията на нечуваните жестокости. Поиска се писмено изложение на разказаното. Беше готово. Преведе се и на английски. Една делегация занесе на английски посланик Елиот изложение за станалите кланета и опустушения. Друга делегация занесе подобно изложение на кореспондента на в. „Таймс"... Помоли се адвокатът г-н Пиерс, кореспондент на в. „Дейли Нюс", да протелеграфира тоя рапорт и той го съобщи на „Дейли нюс" телеграфически. До това време бяха пристигнали вече в Лондон преписи от същия рапорт до важни държавни мъже... Гладстон, Гошен, Фостер и др."[41]

Още при тръгването си от Пловдив Методий организирал тайно бюро за събиране на нови данни, които му били изпращани в Цариград чрез австрийската поща. А в самия Цариград устроил бюро в Ортакьой. Използвани били българските ученици от Галатасарайския лицей, които поради въстанието били във ваканция. Те преписвали неуморно всяко изложение за новите жестокости, преведено на чужд език, под ръководството на Константин Величков. В Цариград дошли кореспонденти от цяла Европа. Доброволни българи се решили на риска да разнасят данните за кореспондентите /Васил Манчев напр./, а други - Драган Цанков - на консулите и посланиците. Това имало огромно отражение в цяла Европа, където не само вестниците пишели, но се организирали митинги в подкрепа на многострадалния български народ.[42]

3. Когато Екзархията изпратила тайно в Европа двамата общественици Драган Цанков и Марко Балабанов, за да влязат във връзка с дипломатическите среди, Кусев със съдействието на още други патриоти им изпращал не само пълномощията, за да представляват българския народ, но и непрекъснати изложения с нови данни за турските жестокости.[43]

4. Историческа роля е изиграл Методий и във връзка с Посланишката конференция в Цариград (края на 1876 г., събрала се да решава въпроса за автономията на бъл-

41. Пак там, с. 83.
42. Пак там, с. 84-85.
43. Пак там.

гарските земи. Както е известно, тая конференция предложи образуването на две автономни български области: една - източната, с главен град Велико Търново, втората - западната, с главен град София, като включва най-голямата част от Македония до Костур. С оглед на нея Кусев организира изработването на статистика на населението в Европейска Турция. Тая статистика давала пълна картина за разпространението на българското население в Мизия, Тракия и Македония. Издадена била в отделна брошура на френски език и разпространена по цяла Европа - до консули, посланици, журналисти, кореспонденти и видни общественици. Кусев имал здрави връзки и с в. „Курие д'Ориан" в Цариград и чрез него предизвикал анкета срещу фалшифицираната статистика на населението, издадена от Патриаршията чрез подкупено от нея лице - французина Синве. Победата му била пълна, Патриаршията оттеглила своята статистика и единствена останала оная на Кусев. Тя станала основа за изработването на картата, по която Посланишката конференция определила границите на двете български проектирани автономни области. След това тия граници стават основа за Санстефанския договор.[44]

5. Преди края на Конференцията Мидхад паша се опитал да организира реакция на християнското население срещу проектите на тая Конференция. За целта наредил да се подават до нея адреси, в които да се заявява, че християнското население е доволно от съществуващия политически режим. Такива адреси подписали Вселенският патриарх и Цариградският арменски патриарх. Насилвани били и българските владици, но никой не подписвал без съгласието, на екзарх Антим. А той, по съвет на прозорливия си архимандрит Методий, награвил всичко, за да не се ви на Великото народно събрание, където се събрали висшите представители на народностите и други общественици. Нещо повече, той свикал тайно събрание от добри българи, с които да обсъди един мемоар до Конференцията, в който се излагало тежкото положение на българите и се искало създаването на българско автономно управление в границите на султанския ферман на Екзархията от 1870 г. „Най-много се потрудил за съставянето на мемоара отец Методий Кусев - подчертава покойният патриарх Кирил в книгата си за Антим![45] Поправен и преведен на френски, той бил връчен на членовете на Конференцията."

44. Пак там, 86.

45. Кирил, Патриарх Български. Екзарх Антим /1876-1888/. София, 1956, с. 750.

Но най-решително повлиял върху Екзарха упоритият архимандрит, когато се събрал големият Милетмеджлиси на 7 януари 1877 г., целящ да бъде отхвърлено предложението на Конференцията за реформи. Присъствували са около 240 души най-висши представители от всички народности и обществени среди. Но екзар Антим, който по това време бил зле пострадал от падане в частната си баня, използувал това обстоятелство за оправдание и отказал да отиде в Меджлиса. Рискът бил фатален за него, но главният крепи-тел на неговия дух бил архимандрит Методий Кусев, който стоял постоянно край него като придружител на пловдивския митрополит Панарет. Както съобщава Владимир Кусев (потомък на Методий Кусевич), последният е сторил всичко, за да не се яви екзарх Антим на Меджлиса, в което най-сетне и сполучил. Върху този изключителен момент от историята на нашата църква вълнуващо описание е дал Константин Величков.[46]

С такива морални сили Антим е отблъснал и поднесената му за подпис оставка от страна на събранието срещу него, свикано по нареждане на великия везир, като изговорил за втори път героичните думи: „Ако с обесването на патриарх Григорий V Гърция възкръсна, то и моето обесване, с което съм заплашван, би послужило за свободата на България. Где това щастие, где тоз Господ!"[47] С такава готовност за саможертва той бива изпратен на заточение, но спасил честта на българския народ.

6. В навечерието на Освободителната война над Кусев се надвесила смъртна опасност. Турската власт отдавна го е смятала за свой отявлен враг, но сега вече нямало да го пощади. Затова побързал да избяга от Цариград. След започването на войната се озовал в Главния щаб на руските войски в с. Студена, където бил и самият император Александър II. Там той поставил себе си на разположение на армията с познанията си за положението на народа и възможностите му за съдействие. Тогава извършил и най-голямата си заслуга за българския народ. В какво се състояла тя?

След падането на Плевен императорът, потресен от многото жертви на руските войски поради упоритата отбрана на Осман паша, решил да предложи примирие под условие да бъде освободена България само до Балкана. Кусев това узнал от императорския свещеник. Като допълнителни причини за подобно решение свещеникът изтъкнал следните:

46. Величков, К. Съчинения, т. I, с. 217-232.

47. Кирил Патриарх..., Цит. съч., с. 763.

„За повече жертви не заслужавал българският народ - пише в автобиографията си Кусев, - защото имал следните недостатъци: не бил религиозен, не посещавал черквите; селяните избягвали и се изпокривали, когато от военните власти били потърсвани за някакво съдействие на превозните нужди, и били големи експлоататори, като искали големи цени за нищожни припаси, с което показвали, че не ценели войната като освободителна, а като средство за насищане на своята алчност за богатство."[48]

Силно развълнуван от тези несправедливи обвинения срещу българина, Кусев побързал да се яви при княз Черкезки, който управлявал освобождаваните села, за да го осведоми за истината по въпроса. Ще дадем кратки цитати от неговата пламенна аргументация в защита на българите:

„На пръв поглед се вижда, че българите не са религиозен народ, защото не посещават черковните служби. Но самият факт, че те под ужасния режим на мюсюлманството, под който са били с векове безправни роби, са запазили своята вяра, показва тяхното дълбоко религиозно чувство... А явлението, че не посещават църковните служби, се дължи на обстоятелството, че изпаднаха под църковно-религиозно управление на иноезично, гръцко духовенство, което за възмездие /за пари? - б. н./ е ръкополагало за свещеници лица, неподготвени за тоя велик сан, лица, които не знаели нито четене, нито правилно пеене...

По втория пункт - бягане от властни лица, обясних с факта, че никога, в течение на столетия властно лице не е дохождало за добро...

По третия пункт - по експлоатацията, му обясних, че техните хора - интенданти и икономи - изкуствено създадоха това положение. Българите, като предчувству-ваха, че ще дойдат русите да освобождават България, се приготвиха с изобилие провизии да посрещнат руските войски и да ги гощават даром. Но експлоатацията не само я създадоха, но и наложиха самите руси, за да ограбят държавното съкровище /хазната/...[49]

Кусев изброил голям брой примери, от които следвало, че въпреки даром дадените провизии, икономите заставяли хората да им подписват сметкоразписки с петорно увеличени цени на предметите, употребени за угощение... По тоя начин предвидените в сметките пари за заплащане отивали в джоба на икономите. Същото ставало и при дарява-

48. Кусев, Вл., Цит. статия, с. 87.

49. Кусев, Вл.. Цит. съч., с. 88-89.

нето безплатно на фураж за конете и пр. Така било в Свищов, в Лясковец и т. н.

"Когато княз Черказки изслуша това, каза: "Отец Методий. Вьi как би по внушению свише явились к нам и спасили свою родину й болгарский народ".[50]

Веднага поискал всичко казано да му бъде дадено писмено. Преведено на руски от Тодор Бурмов, изложението било представено на Императора и „мисълта за прекратяване на войната с условие за освобождението на България само от Дунава до Балкана се отложи, а войната се продължи до Св. Стефано" - завършва разказа си Кусев.[51]

7. През периода между Санстефанския и Берлинския мирен договор Методий Кусев - както справедливо отбелязва Симеон Радев - „е един от първите, що почнаха да бият тревога за престъплението, което се кроеше от враждебните на Русия велики сили".[52]

Със своя буден нюх, национална бдителност и трезвен ум той рано е почувствувал опасността от коварството на някои западни сили, готови да разрушат очертаното единство на българския народ в рамките на една единна държава. Затова настоява да се вземат бързи мерки, за да се предварди престъплението срещу Македония и другите части на българската земя. Най-първо това е сторил на събранието на българите в Одрин, когато представители от разни места на българската земя са подготвяли благодарствен адрес до великия княз Николай Николаевич по случай подписването на Санстефанския договор. Докладвайки за тревожните слухове относно намеренията на Европа да ревизира договора, той предложил да се изпрати до европейските сили българска депутация, която да действува за запазването на единството на българския народ в току-що начертаните му граници с договора, както и в духа на Цариградската конференция, която бе начертала подобни граници на България, макар и в две автономни единици. Но тогава предложението на Кусев се посрещнало неприветливо, тъй като в него се криело съмнение във всемогъществото на Русия, което за българите било аксиома. Събитията обаче вървели в опасно направление и предупреждението на Кусев почнало вече да се разглежда по-хладнокръвно и с повече доверие. По този повод Методий Кусев пише в спомените си:

50. Райнов. В. Черти от жизота и дейността на дядо Методий Кусев, сп. "Илюстрация Илинден", кн. 38, с. 7.

51. Кусев, Вл. Цит. съч., с. 89.

52. Радев, С. Строителите на съвременна България, т. I, София, 1973, с. 28.

“Първият, който възприе моето предложение, бе покойният Греков. По-сетне склониха и мнозина от нашите другари. Решихме да се свика едно общо събрание, в което да се разисква от всички нуждата от едно енергично общобългарско действие за съхранение на народното ни единство. Понеже щеше да ни бъде неловко да държим тайни съвещания в нашия руски стан, дето бяхме дошли като пратеници на българската признателност, намерихме за добре, щото събранието да се състои на турска територия. То стана в съседното село Макрикьой. Там присъствуваха освен светските лица и екзархът заедно с владиците. Обясни се, че нашето намерение не произхожда от никакви чувства на недоверие спрямо великодушната наша освободителка, а от желание да й помогнем в старанията й да запази свято и нерушимо спасителното дело, извършено от нея.[53]

Методий изтъкнал, че с това българите трябва да покажат, че не са едно безлично племе или безформена маса, която може да се разкъсва, а народ с история и стара култура, съзнанието за които чрез просвета е довело до твърдо единство, постигнато чрез църковното му възраждане.

Понеже съгласие не се постигнало в този дух и събранието се разтурило, Методий събрал единомишлениците си за ново съвещание. Той пише:

„Тия, които бяхме на едно мнение, се съгласихме да се срещнем още веднъж... Това интимно събрание стана в самия Цариград, в хотел „Византиос" - в Пера. Решихме, че на първо място трябва да се съставят адреси до бъдещия конгрес, които да носят подписи от всички български земи. Една особена депутация трябваше да занесе тия адреси в Берлин и да ги предаде на европейските пълномощници."[54]

Самият Методий в качеството си на архимандрит и протосингел на Пловдивската митрополия, се запретва да събира за целта печати от българските общини, а за общините в Македония натоварва за същото именития наш фолклорист и последовател на братя Миладинови - Кузман Шапкарев. Този извършва успешно мисията си, като предава печатите на велешкия търговец Весов да ги занесе на Екзархията в Цариград. Но Весов намерил за по-сигурно да ги предаде на руското посолство, откъдето изчезнали безследно.

53. Пак там, с. 28.

54. Пак там, с. 28 29.

В Пловдив, където продължавала да стои руската армия, Кусев бил посрещнат враждебно поради акцията му. По този повод пише в спомените си:

„Наричаха ме безумец. Питаха ме: ако паче чаяние е предопределено Европа да разруши руското дело, какво можем да направим ний със своите малки средства, за да я възпрем от това пагубно намерение? Най-люто ме упрекваше Костаки Пеев, който заяви, че моето предложение е едно предателство... "

Въпреки това здравомислещите подписали адреса тайно. И тук пак станало нещо фатално: тъкмо, когато Методий се тъкмел да тръгне за Цариград, за да занесе адреса, - същият тоя Пеев предупредил русите, които възпрепятствували по свои причини хубавото дело. И - както отбелязва Симеон Радев - „скоро след това се свика Берлинският конгрес. От всички балкански народи се явиха там депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу.[55]

Независимо от неуспеха на акцията Методий чрез нея се очертава като проницателен, далновиден и категоричен изпълнител на заветната цел, за чието непости-гане не е той виновен. Виждайки, че ревизията на Сансте-фанския договор върви към своя край в Берлин, той прави всичко, за да се поне намали злото. Той се обръща към всички възможни за досег фактори, които биха могли да повлияят за облекчението на участта на Македония. Една от тия акции е обръщението му до прочутия граф Игнатиев с писмо от 12 февруари 1878 г., изпратено от Одрин. От съдържанието му се вижда пламенното родолюбив на тоя рядък прилепчанец и неговата далновидност. Преди всичко се мъчи да спаси българския народ от две тежки злини при евентуално връщане на турската власт в Македония: да бъде отново подчинена под духовната власт на гръцката патриаршия, а също така и да бъде колонизирана от турските изселници от освободените български земи. Ето самото писмо:

„Ваше Сиятелство,

Ако е истина, че при всички положени от вас старания се видя вече за невъзможно, по диктуването на други, види се, по-важни интереси, да се освободи и другата почти половина част от народа ни, която имала злочестината да населява провинциите на Тракия и Македония, гдето се намира най-чисто българско население, и именно в първата и в болшинството от другите

55. Пак там.

племена, тогава тези злощастници, които най-много са страдали от турското иго и от гнета на гръцкото духовенство, като претърпяха още и последните ужаси и разорения, последвани от настоящата война, вярваме, че в заключението мира не ще бъдат така изоставени, и нямаме никакво съмнение, че ще направите нещо и за тях, щото ако не е възможно да се улучши засега състоянието им, поне да не се намерят, на часа още от провъзгласяването мира, в по-незавидно от първото положение, което им приготовлява самото отцепване от техните братя не само в политическо, но и по-лошото, и в църковно отношение.

Ваше Сиятелство,

При всичките тези наши убеждения прося извинение, ако си позволя от една страна, като упълномощен от македонските българи, които се намират понастоящем в Одрин, според даденото на Ваше Сиятелство пълномощно писмо, от друга, както пред църковното ни духовно началство, така и пред турското правителство за присъединението народа ни под едно църковно самоуправление, да представя пред Ваше Сиятелство, водим от дългогодишния си опит, че в Македония при все гдето те са се намирали постоянно като в пъкъл под ужасните злодей-ства на турчина, които многократно бидоха представяни и чрез мене пред всичките министри от 1869 лято насам, ще носят изново пак, с по-голяма обаче горест, тежкото иго на турчина, който, както Ваше Сиятелство знаете най-добре от всекиго и както имахте добрината да убедите и членовете на конференцията в Цариград, никога турчинът няма да престане да е звяр-мъчител за българина, едино-племенника и едновереца, според тях, на московеца /и затова ни назовават москов-гяуру/, докогато той има в ръцете си властта, и че него не може да обуздае никакъв надзор и заплашване, докато не му се вземе тази власт от ръцете му, и пак казвам, македонските българи ще хранят надежди и за в бъдеще, ще си допазят вярата, и народността, с единственото обаче условие, че при отцепването от братята си в политическия си живот ще направяме така, щото да не им се наложи тежкото иго на гръцката църковна власт, иго, което, като най-враждебно на езика ни и на народността ни, след дългогодишна борба, пълна с ужаси и жертви, можаха едвам да строшат; и още, ако не се позволи на турските преселници от освободените места на България да се поселят по техните места. В противен случай, ако българите от неосвободените места не се осигурят в тези два случая. Ваше Сиятелство знаете, че освобождението на първата половина от народа ни ще бъде причина за униищожението другата половина, от която едни, по-простите, ще бъдат

изгубени за славянството, а други, по-събудените, за православието.

Ваше Сиятелство,

Една от последните мои длъжности към отечеството ни като българин-македонец, който посвети живота си за присъединението на народа ни, и към православната вяра като духовно лице считам да изпълня с настоящето си в тази последна минута, като представя и се помоля на Ваше Сиятелство да се обърне особено внимание върху тези два случая: подчинявание македонските българи под властта на гръцката патриаршия и преселването турските преселници по тези места, които въпреки всякаквите предполагаеми мерки и надежди са в състояние да донесат последното опустошение на православните българи по неосвободените места.

С дълбоко почитание на Ваше Сиятелство покорни молитвеник архимандрит Методий Кусев".[56]

* * *

Този род акции на Кусев са многобройни и разностранни. Той е бил неуморим в устната и писмената си агитация, но особено се проявявал като организатор, желан и търсен от най-дейните национални сили. Това се вижда от участието му във всички инициативи, свързани с освободителното дело - преди всичко с действуващите революционни сили, които подготвили и провеждали Кресненско-Разложкото въстание. Още преди неговият по-стар духовен събрат митрополит Натанаил Охридски да поеме ръководството на въстанието, архимандрит Методий Кусев вече бил заел челно място в главните почини за въоръжена борба срещу Берлинския договор. В това отношение забележителна е постъпката му първо пред генерал Скобелев /Михаил Димитриевич/.

През август 1878 г. заедно с Димитър Матевски от Чирпан /главен учител и организатор на пловдивския комитет „Единство"/ се озовал в щаба на генерала с настойчива молба руските войски да навлязат в Македония според постановленията на Санстефанския договор, още повече, че там турските безчинства взимат все по-големи размери. Скобелев дал да се разбере, че самият той е готов да застане начело на съпротивата срещу Берлинския договор, който е оскърбил честта на руските победоносни войски и огорчил цялото руско войнство. Но заявил, че това ще стане голям международен въпрос и без позволението

56. Освобождение Болгарии от турекцкого ига, т. II, Москва, 1964, док. 469, с. 515-516.

на императора не може да предприеме нищо. Все пак и на двамата дал съвет да пристъпят към организиране на гимнастически дружества с упражнения с бойно оръжие, с което да могат да отбият евентуално турско нападение в Източна Румелия.[57]

Със същата цел Методий е посетил и главнокомандуващия действуващите войски генерал Тотлебен /Франц Едуард/ в неговия щаб в Одрин през ноември същата 1878 г. Върху това ни дава данни един от младите съратници на Кусев - известният на всички от по-старото поколение учител-математик Благой Димитров от Емборе. В един от спомените си, обнародвани в сп. „Илюстрация Илинден", кн. 7-8, с. 5-6, той разказва:

„Надвечер, на 19 ноември 1878 г., в Пловдив, дето бях ученик, при мене дойде току-що пристигналия от Одрин, гдето бе щаба на Тотлебен, дядо Методий Кусевич и ме изненада с поканата веднага, още същата нощ да замина с влака за Цариград и оттам за Солун. Поръчката, добави той, е от щаба на Тотлебен и трябва непременно да се изпълни, и то час по-скоро, защото се отнася до окупацията на Македония от руски войски... Поръчката бе следната: в Солун да се срещна с брата му Коне Кусев и да му предам 42 турски лири, от които 30 лири за един чиновник на Солунската гара и 12 лири на К. Шапкарев. Станционният чиновник трябваше, чрез Коне Кусев, да доставя на русите най-подробни сведения за минаващите през Солунската гара за Скопско войскови части, припаси, оръдия и пр., а Шапкарев трябваше веднага да замине за северна Македония и като продавач на гвоздеи да научава на самото място и да съобщава чрез Коне Кусев на руския щаб за разположението на пристигащите там войски... Потеглих още същата нощ за Цариград. Благодарение на дядо Методий, който дойде на гарата да ме изпроводи, аз се вмъкнах безпрепятствено във влака... Стигнах в Цариград и там с помощта на съотечественика ми Димитър Попов снабдих се с тескере за Емборе и потеглих с параход за Солун. Там се срещнах с Конета Кусев, предадох му парите и поръчката и всичко тръгна

благополучно...”[58] „А времената за българите в Македония тогава бяха много тежки - продължава разказа си Бл. Димитров, след като описва някои трудности при оприта си

57. Андонов, Ив. Съединението. Пловдив, 1929, с. 7-8. Също: Кирил, Патриарх Български. Съпротивата срещу Берлинския договор. Креснеското въстание. София, 1955, с. 69-70.

58. Димитров, Бл. Методий Кусев. Сп „Илюстрация Илинден, кн. 7-8, с. 5-6.

да се върне в Пловдив - Кресненското въстание бе в пълния си разгар... "

Отделен въпрос е доколко е била реална идеята за окупиране на Македония. Може да се приеме за вярно само предположението на Бл. Димитров, че Кусев „се помъчил да убеди Тотлебена да окупира Македония особено поради това, че там вече имаше въстание /Кресненското/ и като че ли бе сполучил - поне сам той вярваше в това".

Това „КАТО ЧЕ ЛИ" на автора на спомена налага едно изясняване на разказания факт. Методий Кусев, който бил на разположение на генерала в Одрин за известно време, не е могъл да не знае, че Тотлебен е бил далеч от всякаква мисъл да праща войски в Македония. Той дори бил против всякакво въстание там, тъй като „турците всякога ще го смажат /въстанието - б. н./. Който им дава надежда, ги лъже. Турция не може да се свърши /!/; втори път, когато дойде Русия, ще освободи и Македония... Източна Румелия обаче трябва да се постави в положение да може да се защищава от башибозуците откъм Родопите... без да заминува границите..." [59]

Следователно Кусев, възлагайки на възторжения младеж разузнавателната задача, всъщност е услужвал на Тотлебен, който не е могъл да не се интересува от маневрите на турските войски, като се има предвид, че още от 5 октомври 1878 г. Кресненското въстание е бушувало по долината на Струма, съпътствувано и от акции в северна Македония, на чиято подготовка не е бил чужд самият Методий.

По същото време обаче той приел за много разумно указанието на генерала да се убеждава населението от Одринско да не се изселва, и се отдал на работа в това направление. За изпълнение на тая задача той бил помаган и от редактора на в. „Марица" Г. Груев.

Но това не значи, че Кусев се е отказал от въстаническите действия. Напротив, в отчаяните си опити да дири спасение за родна Македония дори когато всичко било безнадеждно, той се включил най-активно в делото на комитетите „Единство" с начален център Пловдив. Документите говорят дори, че е бил член на Централния Тракийски комитет заедно с Драган Цанков, който бил избран за председател - и двамата избрани единодушно от събранието на представителите от южнобългарските окръзи. Но тъй като Др. Цанков се задържал в Търново за връзка с

59. Из дневника на Екзарх Йосиф за 1878 г. с. 82. Цит. по Д. Дойнов. Комитетите "Единство" и пр. С., 1985, с. 196.

тамошните комитети „ЦЯЛАТА ОТГОВОРНА РАБОТА Е БИЛА РЪКОВОДЕНА ОТ МЕТОДИЙ КУСЕВ".[60]

При това положение първата работа на Методий била да осигури връзка с въстанието в Македония. За целта той изпратил в Г. Джумая свое най-доверено лице - бившия възрожденски деятел Константин /Коста/ Сарафов от Неврокопско. В писмото си от 18 ноември 1878 г. до главния ръководител на горноджумайския комитет - учителя Константин Босилков, родом от Копривщица, препоръчва Сарафова като свой „тесен приятел, известен за патриотичните му качества и за неговите подвизи по църковните въпроси" /бил е делегат на учредителния събор на Екзархията - б. н./. Праща го със задача „да обходи граничните места, да изучи състоянието на работите и да ни дава потребните данни според дадените му инструкции".

В резултата на Сарафовата мисия „всички въстан-ници и четници били поставени под надзора на Константин В. Сарафов.[62]

Като водещ фактор в Пловдивския комитет Кусев формулира и задачите му, както ги намираме в писмото му до К. Босилков от 9 декември 1878 г.:

„Главната негова цел беше и е: да приутолява населението на Пловдивский окръг да се противи про/ив всичките мерки, които би клонили да въведът в странътъ власт-тъ на Султанът по предписанията на Берлинский конгрес... Чети в Родопите ся организират... и целото почти население приуготовляват за една въоръжена борба. Прочее тукашниит Комитет прави особенни и вън от кръгът му жъртви с пожертвуванието и за въстанието в Македония."

От писмото му се вижда и пълният му обзор към въстанишките действия в Тракия и Македония. А това говори много за ролята му.[63]

В духа на тази му дейност е и постоянната негова връзка и с водача на въстанието митрополит Натанаил Охридски и с центровете за снабдяване на въстанниците с оръжие.[64]

60. Кирил, Патриарх.., Цит. съч., с. 49.

61. Кацаров, проф. Г. и Кепов, Ив. Документи по Креснеското въстание от 1878 г. София. 1940, с. 76, док. 137.

62. Кирил, Патриарх..., Цит съч, с 99.

63. Дойнов, Д. Креснеско-Разложко въстание 1878-1879. София, 1979, с. 73

64. Кирил, Патриарх Цит. съч.. с. 170 и 191.

Към Кусев се обръщат и търновци с молба да отправя пристигащите при тях доброволци за въстанието в Македония и той изпълнява това.[65]

Изобщо Методий Кусев присъствува навред, където се организира съпротивата срещу Берлинския договор. Винаги е желан. В документите четем:

.Единодушно всички подчертали изключителната му роля в комитетското дело." Но той по тактически съображения отказал да стои официално начело, обаче приема да е спомагателен член с готовност за пълно съдействие.[66]

8. След Берлинския конгрес положението на българската църква е на кръстопът. Къде ще бъде седалището на Екзархията? Русите категорично настояват това да бъде в Княжеството. Ами епархиите в поробена Македония и Одринско? Те ще се предоставят на Цариградската патриаршия срещу вдигането на схизмата. Значи българският народ ще бъде разделен не само политически, но и духовно! Това няма да го бъде!" - обажда се Македония. - Рекат ли да ни върнат на Патриаршията, приемаме унията с Папата, за да спасим българската си народност. Единственото правилно решение е Екзархът да си остане в Цариград като духовен глава на всички българи!"

Главният, най-усърдният вдъхновител на тая реакция на Македония и неин ръководител е Методий Кусев. Той е. бил още преди това повикан в Цариград от самия Екзарх /във връзка с европейската конференция там, свикана да изработи органическия устав за управление на Източна Румелия/ и назначен за екзархов протосингел. Акцията на Кусев имала двойна цел:

1. Екзархът да се завърне в Цариград час по-скоро заради Македония и Одринско и
2. да се предварди евентуалната по-дейна руска намеса в полза на стремежите на Патриаршията, към която Русия хранела симпатии от гледна точка на единството на православието. Върху прякото провеждане на тия замисли на Кусев ни разказва като участник - Благой Димитров:

„Към средата на август 1878 г. - пише той - дойде от Пловдив и Цариград дядо Методий Кусев, тогава протосингел на Пловдивската митрополия, и веднага свика на съвещание в салона на читалището, което се помещаваше в горния етаж на черквата „Св. Стефан", първенците на цариградските македонски българи и други общественици. На това събрание аз бях писарът. Дядо Методий,

65. Дойнов. Д. Комитетите „Единство", с. 168-169.

66. Пак там, с. 211.

като изложи пречките за възвръщане на Екзарха в Цариград, постави на разискване въпроса за бъдещето на Македония в църковно отношение. След дълги горещи дебати, при които главни оратори бяха дядо Методий, Наум Спространов, Шапкарев и няколцина други, събранието... взе следното решение: Да се помоли писмено Негово Блаженство да се завърне в Цариград и да възстанови Екзархията и ако в двумесечен срок той това не направи, то цяла Македония да мине под ведомството на Папата, като прегърне унията.

В същото събрание се избра комисия, която да отиде при австрийския посланик и да узнае от него бъдещето положение на Униятска Македония. В комисията между другите влизаха още Наум Спространов и Шапкарев... Посланикът между другото казал: „Не само в епархиите, но ако пожелаете и във всяко село може да имате по един владикa…"

Тази акция на дядо Методий, станала с предварителното съгласие на Иосифа, произведе своя ефект... Княз Дондуков разреши на Екзарха да се завърне в Цариград и да възстанови Екзархията със седалище Цариград".

Самият Кусев се срещнал и с католическия епископ Брунони, комуто подал молба за уния, и с австрийския посланик Зичи. Руското правителство отначало силно се обезпокоило и дори поискало арестуването на Кусев, но до това не се стигнало. То заявило, че не е против връщането на Екзарха в Цариград - поне „засега".

И Екзархът се връща в Цариград на 13 януари 1880 г. за радост на всички и поздравен от всички страни. Но заварил положението на Българската църква в твърде трагичен вид: Екзархията всъщност била останала без ведомство, защото нямало нито митрополити в Охрид, Велес и Скопие, нито били назначени нови за епархиите, в които е бил произведен истилям - Дебърска, Кукушка, Струмишка. Както разказва Кусев в автобиографията си, „поради Руско-турската война епархиите се бяха подчинили на гръцките митрополити, училищата почти навсякъде бяха изпозатворени, учителите - избягали в България: основни учители бяха останали само в няколко града: Скопие, Велес, Прилеп, Охрид. Гимназиите и класните училища бяха навсякъде изпозатворени".[68]

67. Димитров, Бл. Методий Кусев. Сп. „Илюстрация Илинден", кн. 7-8, с. 5-6.

68. Кусев, Вл. Към биографията на Методий И. Кусевич. Сп. „Македонски преглед", год. II, кн. 4, с. 92.

Отгоре на туй новопристигналият руски посланик Новиков бил изпратен нарочно да извърши помирението на Екзархията с Патриаршията, но с цената на отстъпването на македонските епархии на Патриаршията, а Екзархията да ограничи своето ведомство само в пределите на Княжеството, екзархът да напусне Цариград и да се засели в Княжество България. „Той усилено настояваше пред Екзарха - пише Кусевич - да уреди, щото българският Св. Синод да постави и вземе решение за помирението при гореказаните условия... Екзархът, за да се избави от това незавидно, стеснително положение, прие предложението на посланика: отиде в София да привика на заседание Св. Синод и да вземат препоръчаното постановление по въпросното помирение с Патриаршията...[69]

По този повод Михаил Арнаудов отбелязва: ,3а свой наместник Екзархът остави пъргавия и пълен с почини Методий Кусевич, комуто - познавайки безтактността му, въпреки високия му патриотизъм, поръчва да не повдига абсолютно никакви нови въпроси".[70]

Екзарх Йосиф заминал на 18 май 1881, оставяйки Кусева за свой заместник с поръчение „да пази Екзархията", всъщност и с непосочената задача да води борба с посланика Новиков, който бил влюбен в Патриаршията и „правеше молитвата си обърнат към Патриаршията"- както съобщава сам Кусев. Новиков бил твърд орех с неговата вяра в благочестивостта на Патриарха и гръцките владици, които за него били свети хора.

И наистина Кусев поел тежката задача, която всъщност сам си поставил в качеството си на заместник на Екзарха в продължение на пълна година и четири месеца, защото Екзархът поради продължително боледуване се върнал в Цариград едва през септември 1882 г. През този период Кусев играел в пълен размер ролята на истински екзарх. Първата му задача била да отстрани опасноста от посоченото руско искане в полза на Патриаршията и успоредно с това да възстанови учебното дело в Македония и Одринско. Започва трескава дейност, на която само той е бил способен По този повод Михаил Арнаудов дава следната удивителна характеристика на Кусев:

„Вечно възбуден, непрестанно склонен да напада или да се въодушевява, Методий не е познавал умерени чувства, спокойно обсъждане, предвидливост в решенията си. Неукротим патриот и с неизтощима енергия, той посто-

69 Пак там, с. 90-91.

70. Eкзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията. София, 1940, с. 447.

яно е търсел простор за дела, които могат да донесат подем на просветата в скъпата му Македония, ако не дори и освобождението на роба... Най-безопасно се вижда на Методия да извърши нещо полезно по училищния въпрос. Без много маене изпраща Д. Ганчева с писма до Ив. Гешова в Пловдив и К. Стоилова в София, за да моли за средства, с които да помогне учебното дело в Македония. Писмата са пламенни, проникнати с дълбоки родолюбиви чувства. И те намират изобщо благосклонен прием... "[71]

Като първа и мъдра стъпка на тая стихия от воля и енергия е да" ъживи дейността на черковните общини и училищните настоятелства, на които след обстойни съвети предоставя пълна свобода за инициатива по уреждането на народните работи според местните условия. Изработил и генерален план за работа по учебното дело върху реалната премпоставка, че турската власт няма да пречи на развитието на учебното дело в страната, за да не отива учащата младеж в България. За целта използувал връзките си с уредниците на турските вестници „Куриер д'Ориан", „Ла Тюрки" и „Бесарет". Те печатали всички статии, които той или подготвени от него лица са пишели в защита на българската кауза и срещу гръцките интриги. И те пишат:

„Интересите на държавата изискват да има за българското население из областите български училища, защото има едно неудържимо стремление у младежта да получи образование. Като нямат на мястото родни училища, отиват в България, в Русия и по цяла Европа. Това не е в интерес на държавата."[72]

„Турското правителство с местните областни власти - пише Кусев, сочейки като резултат от горепосочените писания в печата - даваха подкрепа и съдействие при отварянето на училищата. Изпращането със стотици учители продължаваше. Беснуването на гръцките митрополити взе големи размери, де полуда. Солунският валия с едно писмо до солунския гръцки митрополит го изобличаваше за неговите действия против българските училища, действия противоречащи на неговия сан и на неговата мисия... "[73]

По отношение на плановете на посланика Новиков Кусев измислил един маньовър. Привидно се съгласил да се постигне помирение с Патриаршията „върху базата за

71. Пак там, с. 483-484.
72. Кусев. цит. с. с. 98-99.
73. Пак там, с. 99.

отваряне на български училища под покровителството на гръцките митрополити ни? българските епархии в турските области" - както сам пише в автобиографията си.[74]

Маньовърът почива върху дълбокото му убеждение, че гръцките митрополити никога няма да се съгласят да откриват български училища и черкви. Но Новиков бил заслепен във вярата си в Патриарха и приел предложението. И както Кусев разказа по-горе: „Изпращането със стотици учители продължаваше. Беснеенето на гръцките митрополити взе големи размери, до полуда." Но и протестите от цяла Македония взели огромни размери - по внушение на Кусев, който поставил в Солун архимандрит Козма като център на акцията, а при посолството поставил за драгоманин големия охридски патриот Наум Спространов, който всичко докладвал за брожението. Новиков бил в пълно течение на процеса и на края порицал жестоко Патриарха, заявявайки на Кусев: "С тия патрици и владици помирение не е възможно да стане. Занапред руското правителство никога няма да ви предлага помирението и ще помага на учебното ви дело..."[75]

И Кусев завършва: „След това учебното дело... напредна с исполински крачки. В градовете се отвориха прогимназии, гимназии /на първо място солунските/-реални, педагогически, семинарии и професионални, и почти във всичките села основни училища...

Тогава се открива семинария и в Прилеп, но гърците алармирали властта, която по формални причини закрила училището. От тогава се пее прилепската песен: „Се скарале гърци-бугари. Гърци ми се зависници - завидея на бугарите, що отвория семинорие..."

Кусев проявил в случая до максимум борческия си гений. За огромната му енергия говори и следното негово самопризнание пред Шапкарев:

"Жатва многа, делатели же мало... Нощните бдения следват, чудно е как още не сме ся разболели. На 6 часът нощя приключвами пликовете гладни."[77]

74. Пaк там, с. 94

75. Пaк там, с. 101

76. Пак там, с. 102.

77. Кузман Шапкарев за възраждането на българщината в Македония, София, 1984, с. 395.

* * *

Когато Екзархът най-после се прибрал в Цариград, заварил делото напреднало с бързи крачки. Но той бил и мнителен. Мислел, че Кусев със своя самостоятелен характер може да претендира да го измести, и след известно време се освобождава от него, като го праща на учение в Петербургската духовна академия, за да се подготви за по-висок сан.

За мнителността на екзарх Йосиф говори един цитат от дневника му, в който се критикува дейността на Методий Кусев през време на неговото дълго отсъствие, и то конкретно върху мнимите опити на протосингела му да го свали от заемания пост на екзарх и да застане самият той начело на Българската църква. Текстуално съответният пасаж от дневника му гласи: „И така работи Методия, щото като да /к. н./ искаше да се не върна в Цариград и като да /к. н./ вярваше, че ще може да вземе мястото ми."[78]

Академик Арнаудов възразява на тази мнителност като на „предвзето мнение или безосновно подозрение."[79]

По-категоричен е Божил Райнов, бивш пръв директор на Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий", който е познавал отблизо Кусев и работил под негово ръководство. Той пише в спомените си конкретно по този въпрос. През времето, когато Екзархът, се връщал от дългото си лечение във Виена на път за Цариград, Б. Райнов случайно се озовал в Русе в изпълнение на възложената му от Кусев задача - да предаде лично на княз Александър Батемберг важно писмо от Екзархията. Князът бил отишъл в Русе да посрещне Екзарха и вървейки по следа Райнов изпълнил задачата си чак в Русе. След тържествата по посрещането Екзархът тръгнал с параход от Варна за Цариград и наредил да пътува с него и Райнов, за да се ориентира в екзархийските работи. И Райнов разказва:

„В парахода ние разменихме думи за екзархийските работи и най-много за дяда Методия, защото в момента може би не го интересуваха „даскалските работи".

- Отец Методий - дума Екзархът - много бърза да стане владика, но той си играе с огъня. Иска да стане Охридски архиепископ и глава на униатска Македония... Аз зная интимните му намерения да приближи македонците към католическия свят за по-скорошното им освобождаване от турското иго - продължава речта си Екзар-

78. Цитата вземаме от книгата на М. Арнаудов „Екзарх Йосиф" и пр. с., 487.
79. Пак там.

хът и се замислюва дали ще се съглася с твърдението му, очаквайки отговора ми.

- Нищо подобно няма. Ваше Блаженство. Недоловените добре звуци дават неясни и тъмни мисли. Година и повече как работя с дяда Методия, не мога да се начудя на неговата енергия, бодрост, смелост и предвидливост. Идеята за Охридска архиепископия е пусната от македонските градинари срещу опитванията да се премахне Екзархията ни от Цариград и да се вдигне схизмата от Македония, за да влязат в лоното на православната гръцка патриаршия. Колкото повече настояват руските дипломатически агенти в тая си православна политика, толкова по-силно расте идеята за национално самозапазване и, се пропагандира от всички интелигентни българи в Македония. Не може се устоя на тоя напор: гръцкото или руското православие за българите в Македония е изгубено и невъзможно - отговорих му аз.

Екзархът се поуспокои и изгуби страха, че ще бъде зле посрещнат в Цариград от македонските българи, за които собствено стоеше там Българската екзархия.

Екзархът много скърбеше, че нямал с кого да работи и да продължи дейността си при възраждането ни...

- Нямам вяра в днешните македонски водители -казваше той - и се чудя как ще живея с този народ!

Той прекара живота си в Цариград с подозрение и страх да не би да му се напакости и да изгуби титла и корона. Такъв си остана той и след като пропъди дяда Методий Кусев и го застави на стари години да бъде студент в Петербургската духовна академия. Ако Методий имаше за цел на живота си владишката корона, можеше да я наложи на главата си всеки път…”[80]

През всичкото време на екзаршеството си той /Екзархът/ не стъпи в Македония, даже при отпразнуването хилядогодишнината на Солунските братя - славянските просветители- Изобщо той не беше редовен и постоянен жител на Стамбул в трите години след Освободителната война: живееше във васалното на султана княжество България... Уреждането на черкви, училища и общини остави на екзархийския протосингел, който за голямо щастие на българите беше архимандрит Методий Кусев...

При тия обстоятелства дядо Методий се явява в Стамбул като спасител на македонските българи, които сами бяха вече подзели борбата за народност и просвета... Дядо Методий се настанява в екзархийския дом в

80. Райнов, Б. Черти от живота и дейността на дядо Методий Кусев. Сп. „Илюстрация Илинден", кн. 40, с. 6-7.

Ортакьой - Цариград, и започва да работи като екзархийски наместник за припознаване на черковните общини, функциите на който бяха суспендирани през време на руско-турската война... Със своята просветна дейност той се явява пръв организатор на учебното ни дело в Турция и се налага като негласен министър на просветата в Македония... Цяла Македония се покри с училища... За малко време, в две-три години даде се такъв подем на учебното ни дело, че се зачудиха и чужденците, и турските власти, и нашите вековни противници. Всичко

това се дължи на дядо Методий Кусев...[81]

Макар и с неохота приел да следва на 48-годишна възраст и да се занимава с метафизични въпроси, черковни догми и пр. Кусев се подчинил и учил две години в Киевската духовна семинария и след това още 4 години в Пе тербургската духовна академия. Сърцето му обаче било все в Македония. То трепвало при всяка опасност за нея. Такава била една беседа на сръбския посланик в Петербург Симич, който на едно от събранията на дружество „Славянски обеди" на 22 януари 1890 г. говорил срещу издадената от Славянското благотворително дружество карта на славянските земи /1889 г./, в която Македония била посочена като българска земя. Симич с разни фалшификации представял Македония за сръбска земя. Кусев скочил срещу това издевателство с всичката си прямота, темперамент и ораторски дар, като най-първо посочил себе си като живо доказателство за българското народностно съзнание в Македония: „Аз съм македонец и съм роден в чисто българския град Прилеп..." Силата на неговата реч и аргументи била толкова голяма, че сърбинът останал изобличен пред цялата публика и избягал от събранието. Присъствуващият на беседата граф Игнатиев му благодарил сърдечно за смелата защита и изказал съжаление, че няма и по другите руски градове такива оратори и защитници на българската правда. После Кусев издаде речта си в специална брощура под заглавие „В Македония само сърби няма", Чирпан, 1913.[82]

След свършването на Академията Кусев става пръв ректор на наскоро основаната българска духовна семинария в Цариград. След две години е посветен за Велички епископ и назначен за управляващ на Старозагорската епархия. След още две години е вече избран и за митрополит, но не

81. Пак там, кн. 39, с. 4-5.

82. Македония въ своить жители само сърби ньма. Отъ Старозагорския Митрополитъ Методия. Чирпанъ, 1913, с. 7. Също: Райнов, В., Цит. статия в сп. "Илюстрация Илинден", кн. 41, с. 6.

Как се е проявил Кусев като старозагорски митрополит - представлява отделна тема. Тук ще кажем само, че той е имал две големи прояви: едната, която станала негов вечен паметник в града, а другата - една негова високо патриотична доблест, която му е донесла и голямо огорчение. Всеки е чувал за безсмъртното му дело в Ст. Загора - прочутото „Аязмо". Това е някогашният гол и безводен Ахмак баир, който чрез залесяване го превръща в райски кът. Стоейки далеч от Македония, неговата стихийна енергия се изляла в това дело, за което би трябвало специално да се разказва, защото е пълно с изпитания, огорчения, борба и доблест.

Втората му изява е свързана с освещаването на храма на героите от Шипка, изграден с руски средства като паметник на руските богатири. Руската духовна мисия искала сама да освети храма, не намирайки навярно достойна българската църква като схизматична пред Вселенската патриаршия. Но Кусев не позволил това потъпкване на българското национално достойнство и каноните на църквата, които забраняват намеса на външен фактор в територията на дадена епархия. И успял да се наложи, като принудил духовната делегация да се присъедини към ритуала на освещаването, извършено от него като титуляр пред огромното множество войски от всички родове, голям брой висши са-новници от България и Русия, видни общественици и други начело с княз Фердинанд. На излизане от черквата след освещаването й князът го поздравил със следните думи: „Ваше Високопреосвещенство, Вие запазихте достойно престижа на българската църква и спасихте честта на България! Като неин държавен глава считам за дълг да Ви изкажа моята синовна преданост и царско благоволение. На мно-гая лета, владико свеги!"[83]

Тая победа на митрополит Методий Кусев/ич/ наскоро го костувала сваляне от административната му длъжност - деградиране. Това е било през 1904 г. Но Кусев останал невъзмутим при съзнанието, и е изпълнил достойно дълга си. Едва през 1920 г. бива отново възвърнат на поста си по

83. Райнов, Б. Цит. статия в сп. "Илюстрация Илинден", кн. 42, с. 13.

искане на македонската емиграция, която го посрещнала с овации. Наскоро той става и главната личност при чествуването на 50-годишнината от основаването на Екзархията, а след това е и председател на Черковния събор, заседаващ в Народното събрание.

След две години, на 1 ноември 1922 година настава краят на тая могъща стихия от воля и енергия. Кусев намира вечен покой на върха на своя безсмъртен паметник - в своята килия на Аязмото - на 84-годишна възраст.

* * *

И сега, ако хвърлим поглед към неговия дълъг жизнен път, пред нас ще се изправи фигурата на един исполин телесно и духовно, изникнал от дълбините на трудовия български народ, работил сред него и за него, водил го към висините на народностното съзнание и останал му верен до сетния си дъх. Характеристиките, които му дават както неговите сътрудници и почитатели, така и критиците и противниците му, са единодушни в едно: че това е бил един мощен, безспирен и неизтощим двигател на душите на своите събратя по посока на народностния ни идеал. Видяхме характеристиката на младия Тодор Кусев, която ни даде съратникът му Никола Ганчев Еничерев като внушителна личност телесно и умствено. Подобна е и от страна на Константин Величков за ролята на Кусев като духовна опора на митрополит Партения и екзарх Антим I.

Втор негов съратник и свидетел на делото му по всички направления - споменатият Божил Райнов, свидетелствува:

Дядо Методий нямаше писари и секретари в Екзархията; денонощно сам работеше и твореше както му дойде на ум добро и полезно за делото на Македония... Той като че ли живееше, за да служи на Родината си, да пази братята си от вълци и да изпълни дълга си като човек... Той беше проницателен ум, твърда и решителна воля, непреклонен характер, неуморим... За него нямаше страшно, мъчно, невъзможно нещо, когато се касаеше за постигане на някое народно благо... не знаеше отчаяние... Диктуваше със своя ум, труд и безкористие..."[84]

Трет съратник и свидетел на Кусевата дейност-Благой Димитров, по оригинален начин перифразира гореказаното:

84. Пак там, кн. 40, с. 5-6. Също кн. 37, с. 2.

"3а нас, които сме съвременници на ония далечни времена и които още тогава сме гледали на него /Методий/ като на феномен, той бе свръхчовек. За него нямаше нищо невъзможно. На една от панихидите... Васил Димчев, бивш тогава старозагорски народен представител, каза: ,3а Методий нямаше нищо невъзможно. Ако би рекъл да посади върху плочите от пода на черквата някое дърво, то това дърво щеше непременно да поникне."[85]

Четвърти съратник, но и критик, на митрополит Методий - Добри Ганчев, секретар на Екзархията през отсъствието на Екзарха, пише в спомените си:

Кусевич е оригинална личност... по физическа конструкция, по дух, по живот. Голяма глава... издадено чело... Очи две изпъкнали изпод надвисналите му черни дебели вежди въглена. Безспирно горят. Слуша ли те, сам ли говори, непрекъснато пламък бликат... Енергията у Методий е изумителна... Никога празен... Всякога кипеж... Вечно работил, вечно се борил... Пред нищо не се спира, кога е въпрос за общото добро. Униженията са нищо за него, кога му предстои да търси средства за помощ. Унижи се пред някого, за да помогне на нуждаещия се. Вземе от едного, даде на другиго... Волята у Методий е от стомана скована. Неуморна, никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. Несполуките не му са урок... Ред години страда от нервно главоболие. По цели нощи не мигва. Физическите страдания не сломяват крепкия дух. С компреси на глава, пише писма, пише кореспонденции до вестниците, крои планове срещу интригите на Патриаршията..." и пр.[86]

Патриарх Кирил - най-добрият познавач на всички извори на данни за Кусев, пише:

„Тоя млад, енергичен, буен и напредничав прилепски общественик... човек с буден ум, с ясен поглед, със смел замах, с пламенна и убедителна реч, признат водач на младите... настойчив... Тоя твърде смел и предприемчив прилепчанин не оставял събитията да го изпреварват, а искал сам да ги създава... Архимандрит Методий е опитен борец, а не докторинер; той не се губи в търсене на най-правилни решения чрез обществено широко обсъждане... От отец Методий бяха, излезли най-силните първи подти-

85. Сп. Илюстрация Илинден, кн. 7-8, с. 3

86. Ганчев, Д. Спомени, 1939, с. 176-177.

ци на просветната и политическата активност на населението на Македония.[87]

Но ето, въпреки всичко, Екзарх Йосиф не го обичал: страхувал се от неговия буен нрав; смятал, че ако Кусев действува самостоятелно, ще направи грешки. Всъщност щастие е било за Македония, че Екзарх Йосиф е отсъствувал при възстановяването на българското народно дело в Македония. Голям русофил по настроение, той би тръгнал по ума на руската дипломация и не би останал в Цариград. Поне към такова заключение водят много анализи на поведението на Екзарха.

- За разлика от него екзарх Антим I и митрополит Панарет Пловдивски са го обичали дълбоко. Специално Панарет е бил много привързан към него и извървял заедно с него опасния път до Освобождението на България. Дипломатичният Йосиф бил с друг нрав, много честолюбив и с особени амбиции. Самостоятелността на Кусев особе-но в дните, когато повдигнал народните маси в Цариград с искане: или да се върне Екзархът в Цариград, или уния с Папата, го дразнела, вълнувала, възмущавала. А Кусев имал зад себе си цяла организирана българска народна войска от икономически силни еснафски сдружения: бахчованджии, млекари, хлебари, касапи, механджии, гостилничари, бозаджии, майстори строители, файтонджии, дребни бакали, търговци и всевъзможни други занаятчии - народ, с който Йосиф нямал връзки. Още повече, че по-раншната 50-хилядна българска колония в Цариград след Освобождението се стопила, прибирайки се в свободните предели. Българската кауза в Македония лежала върху гърба на споменатата народна войска на Кусев.

Това не значи, че националната заслуга на Екзарха се подценява. Но тя идва след къртовската дейност на Методий Кусев и след неговото напускане на Цариград. Националната дейност на Екзарх Йосиф е добре очертана от академик Михаил Арнаудов в неговия капитален труд „Екзарх Йосиф и българската културна борба за създаването на Екзархията /1870-1915/".

Мястото на Методий /Тодор/ Кусев/ич/ обаче си остава ненакърнено в своята недосегаема висота в националната ни история. Защото целият път, който той е извървял преди окончателното настаняване на Екзарх Йосиф в Цариград, е път на преодоляване на страшни опасности, дълбоки пропасти, подводни скали, тежки препятствия със силата на една гигантска воля, готова да разбива стени и с глава. Но не сляпа воля, а воля на про-

87. Пловдивски Кирил. Панарет, митрополит пловдивски, София, 1950, с. 197.

зорлив човек, който чувствува положителността на момента, който не търпи корлебания, воля, която не позволява да я изпреварват събитията или - според прилепската пословица, - която знае, че „ЩО НОСИ СААТОТ, НЕ НОСИ ДЕНОТ: ЩО НОСИ ДЕНОТ, НЕ НОСИ ГОДИНАТА".

Затова справедлива е заключителната характеристика, която дава академик Иван Снегаров:

„Методий Кусевич е един от неуморимите строители на българския обществен живот, един от големите двигатели на новата българска история. От възстановяването на Българската православна църква /1870 г./ до своята смърт /1922 г./ той като мирско и духовно лице непрестанно мислеше и работеше с всичките си сили за благото и величието на целокупния български народ."[88]

в. Македония" от 23 декември, 1933

АНЕКДОТИ ЗА МИТРОПОЛИТ МЕТОДИЙ КУСЕВ

Първите средства за Аязмото

В желанието си да намери средства за осъществяването на голямата си идея - залесяването на голия и безводен Ахмакбаир в Ст. Загора, митрополит Методий набелязал като важен източник княз Фердинанд, за когото знаел, че е естественик и обича природата.

Веднъж той му телеграфирал /бил е почитан от княза/, че е болен, та да дойде да го види. И Фердинанд дошъл. Заварил го здрав - здравеничък и в особено добро разположение.

- Какво е, дядо владико, защо ме викаш? - зачудил се князът.

- Дойде ред и за, Вас, Ваше Височество. Започнах да засаждам тук дръвчета, на този баир, ще го залесявам и ми са нужни фиданки от твоите разсадници.

- Та как ще залесяваш този баир, когато преди всичко нямаш вода?

- Ето, открих вода, това е лековита вода и затова нарекох този баир „Аязмо" - свещена вода.

- Та с таз водица ти нищо няма да направиш, това е нищо! - отвърнал князът.

- Я се наведи и чуй какво шепоти това изворче? То казва с парите на княз Фердинанд и с ината на дядо Методий ще дойде вода и всичко ще се раззеленее.

И Фердиданд отстъпил и обещал помощ, която не закъсняла. Това е според разказа на митрополит Филарет Ловченски. А според спомените на Добре Ганчев узнаваме още следното:

„За своето „Аязмо" той отиде до нахална просия... Фердинанд толкоз често е атакуван, че взе да бяга от София, щом се научи, че Методий дошел. Оплаквал се, че бил дал на този нахален калугер в разни времена повече от 30 000 лева."

Добре Станчев /Вж. „Спомени", 1939, с. 176-177/

Отрязаната фиданка

Срещу решението си да залесява Ахвакбаир Кусев е имал съпротивата на почти целия град. Старозагорци са се показали много консервативни и не приемали дълго време предначинанието му. На насажденията нанасяли постоянно вреди. Разни овчари, младежи, граждани на разходка и пр. - всичко било готово за пакости. Неведнъж той си намирал насадените дръвчета с корените нагоре - изтръгнати и върхът им пъхнат в земята като корен. Но той упорствувал и продължавал да бди сам и с малка охрана от служители-прислужници.

Веднъж, когато фиданките били прораснали доста високо и се зеленеели весело, дядо Методий тръгнал да обикаля по насажденията и по една алея среща някакъв инженер, който бил отрязъл една млада фиданка и с ножчето си я кастрел, за да си направи хубава пръчка - ей тъй на, да си я има... Методий пристъпил към него и му казал:

- Дай си за малко ножчето да свърша една работа. Инженерът му го дал с усмивка. Тогава Методий

грабнал едната му ръка и взел да му реже пръста, разбира се - с тъпото на ножчето...

Инженерът си дръпнал ръката и викнал:

- Какво правите, та то боли?

- А не болеше ли го това младо дръвче, като го режеше, гиди нехранимайко? и пр.

Разказано от семейство Стрезови през 1936 г. в Ст. Загора.

Човекът - център на планетата

Симеон Радев ми разказваше следното:

- всичко, каквото зная за главните моменти на черковните борби, зная го от дядо Методий Кусевич. Той имаше чудна памет и наблюдателност, познаваше всички видни личности, участвувал бе в какви ли не съвещания, срещи и пр. Веднъж той, вече стар, ми каза:

- Знаеш ли какво тъкмя? Нещо много голямо. Ще напиша съчинение, което ще зачуди всички.

- Е какво ще бъде то? Сигурно за възрожденското време.

- Не. То ще носи заглавието „Човекът - център на вселената". Много ценно нещо, ще се зачудят всички, като го напиша.

- А бе, дядо владико, остави такова нещо да напишат другите, които имат за това професия и специална подготовка. Нека те напишат това. Ти напиши онова, което никой лруг не може да напише - за великите събития през

време на Възраждането и черковните борби. Ти си незаменим тук...

Дядо Методий се усмихвал и дал да се разбере, че идеята го блазни и не се е разубедил да напише съчинението.

Революционната тайна

В навечерието на въстанието, Априлското, при дядо Методий са идвали свещеници от цялата Пловдивска област и са съобщавали, че се готви въстание, че и те са включени в подготовката, но питат за съвет какво да правят с оглед на опасностите за църквата. За митрополията това ставало опасно. Ако турците разберат, че тя знае за подготовката и крие от властта, ще бъде обвинена в участие и ще пострадат интересите на цялата българска църква. Методий се пазел от преки връзки с организационните якции. Затова, не желаейки да пречи, дори симпатизирайки на революционното движение, решил да заобиколи опасността, като се престори, че не иска нищо да знае и да не му се казва нищо. Когато узнал, че идват свещениците с такава мисия, той нареждал да дойдат в салона и други служебни лица и едва след това влизал сам и приемал посетителите. Ето разказа на самия Методий:

- За какво сте дошли?

- Има нещо да ти кажем, ама тайно.

- Тайно ли? Ами като е тайно, как ще го кажете? Толкова ли сте прости да не разбирате, че тайното не бива да се казва?

- С такива думи давах им да разберат, че не трябва да казват нищо, но и да идат да си вършат работата така, както ги учеха революционерите.

/Из разказите му, записани от Г. К., и обнародвани в сп. „Македония", кн. X, год. I, декемврий, 1922/