| More

translator

Спомени на Вера Гюлгелиева за Никола Трифонов Марковски

Никола Трифонов Марковски, по-известен в революционните среди като Коле Бабчорчето или Коле Бапчорски, а сред българските теософи-като последния председател на Теософското общество в България - е роден на 13 януари (стар стил) 1883 г. в село Бабчор, Егейска Македония. Получава средно образование в българските екзархийски училища в Солун и Битоля. Участва в националноосвободителното движение на македонските българи, като по време на Илинденско-Преображенското въстание е тежко ранен в десния крак и с това преустановява четническата си активност. След 1903 г. се установява за постоянно в България. Умира на 25 октомври 1966 г. в София.

Предлаганият тук цитат е от мемоарната книга на Вера Гюлгелиева-Спомени за достойни българи. С., 1997, с. 40-47 и 56-58.

Приятно четене!

“… С последния председател на отдавна несъществуващото у нас Теософско общество - Никола Трифонов - се запознах в годината 1951, когато започнах сериозно да търся Истината.

С маниера си, с цялото си безупречно държание г-н Трифонов още първия път ми направи впечатление като на потомствен английски лорд от миналото столетие. А когато за първи път посетих дома му, зададох си въпроса: Как този лорд е попаднал всред тези три жени - съпругата му и двете му дъщери.

Сприятеляването ни стана бързо и неусетно. Водихме дълги, за мен крайно интересни и полезни разговори, даваше ми подходящи книги и пред мен светът започна да се разкрива с неподозирана дълбочина и обширност. Като всеки самонадеян млад човек, който малко познава човешкото съзнание и аз бях самоуверена и смятах, че напълно познавам себе си. Под неговото вещо ръководство с безкрайно учудване разбрах, че в собствената си кожа съжителствам с една не много позната ми жена.

Веднъж му разказах как преди няколко дни на разходка над Симеоново с една приятелка забелязахме, че някакъв съмнителен мъж ни дебне от гората. Беше делник и освен нас в тази посока нямаше други хора. След кратко съвещание, решихме да се върнем обратно. Недоволна, че разходката ми бе осуетена, слизайки към автобусната спирка, заявих, че ще си купя голяма туристическа кама и ако някой би ни нападнал, ще го намушкам.

40

Г-н Трифонов се усмихна и запита:

- Съвсем сигурна ли си, че ще можеш да го намушкаш? Че ръката ти няма да трепне и отмалее, ако се вдигне да отнеме Живот?

- Разбира се, че няма да трепне! Ще защитя не само себе си, но и приятелката, която ще бъде с мен. - отвърнах самоуверено.

- И все пак не бъди толкова самоуверена. Говоря ти го от личен опит. На младини, преди да се преселя от Македония, моя роден край, тук, бях комита.

Погледнах слисана: този твърде слаб, среден на ръст мъж, с изфинени черти и маниери - комита?! Невероятно!

Той продължи:

- Един ден бяхме предупредени, че турците са открили къщата, където бяхме отседнали и че група заптиета върви към нея. Едва успяхме да се разпределим по прозорци и чардаци, с насочени към улицата пушки, и турците се появиха.

Бяха двойно и тройно повече от нас. Вървяха бавно, предпазливо, също с насочени към нас пушки. Когато достатъчно се приближиха, откъм къщата се чу залп и неколцина турци паднаха. Другите се стъписаха, спряха се. Някои гръмнаха към нас без да улучат никого. Само един млад турчин продължаваше да върви напред изправен, а слънцето осветяваше голобрадо то му лице - той беше моят прицел. И чувам сърдития глас на войводата ни: „Никола, стреляй, дявол да те вземе! Спиш ли?" Отново вдигнах пушката и се прицелих, но ръката ми пак се отпусна, когато трябваше да натисна спусъка. В следния миг някой грабна пушката от

41

ръцете ми, избута ме настрани и младият турчин се простря на земята. Престрелката вече бе в разгара си. Та нали исках да се бия за свободата на родината си? Да защитя нещастния си народ?! Някой грубо ме тласна навътре: „Не виждаш ли, че куршумите летят край теб?!..." Беше войводата и този път ругатнята му бе по-силна от „дявол да те вземе". Все пак успяхме да се измъкнем заедно с неколцина ранени. Когато скрити на сигурно място разисквахме случката, войводата, без да ме погледне, запита: „А на тебе що ти стана, че не стреля бе, Никола? Явно не беше от страх, защото както се беше изтъпанил на чардака, чудно ми е, че не те фрасна някой турски куршум." Помълчах, после с безкрайна виновност отговорих: „Не можах. Видях младото му лице, огряно от слънцето. Нещо тука, вътре ми стана... усетих, че Животът е голямо нещо и аз нямам право да го отнемам." След месец, дадоха ми фалшиво тескере, качиха ме в Солун на един немски параход и през Цариград пристигнах в свободна България. Така завърши моята комитска дейност. А в мен растеше това страшно преклонение пред Живота. То ме накара да се заинтересовам от по-дълбоките, вътрешните или както тогава ги наричахме тайни науки. Запознах се с Николай Райнов, Благой Мавров и заплувах из теософски води.

Постепенно, но сигурно нашето познанство се превърна в дълбоко, здраво приятелство и като прерових множеството красиви картички, които г-н Трифонов имаше обичай да ми изпраща за различни случаи, видях, че през 1956 година той вече ми говореше и пишеше на „Вера" и „ти". Аз обаче,

42

съвсем естествено, до края на живота му не можех да прекрача тази граница и той си остана за мен и досега „г-н Трифонов, Вие".

В началото на нашето познанство все още милицията не му беше взела огромната библиотека на бившето Теософско общество - книги на български, френски и английски. Аз четях на галоп, бях една от малцина, на които той даваше книги, и изчетох почти всички английски и български книги. Пред мен се откриваше един сложен, многообразен и интересен свят. Тогава разбрах, че нашият свят не е толкова прост, колкото им се иска да бъде на хората и особено на учените, както казва д-р Щайнер.

Едновременно г-н Трифонов ми помагаше да обработвам, доколкото можех, и характера си, не само да обогатявам интелекта си.

Един ден ми даде една страница, изписана с неговия ситен, равен, красив почерк. Вертикално от едната страна на листа бяха написани повечето от човешките низши, лоши качества, а от другата - техните противоположни добри качества. Между тях с едно изречение или с една дума се даваше насоката, по която можеше да се постигне тази мутация. Така нашата дружба растеше и крепнеше и той стана за мен истински духовен баща. И вече знаех, че лично за мен, нашата среща не беше случайна.

Той ми въздействуваше, не само чрез разговори и книги, но най-силно чрез личен пример. Не съм срещала друг човек с толкова обработен характер, така благ и изпълнен с обич към всички хора и всичко живо, така нежелаещ да се самоиз-

43

тъква. С каква самоотверженост и труд, рискувайки собственото си здраве, той се грижеше няколко години за парализираната си съпруга, с каква нежност обграждаше и нея и двете си дъщери - тези три жени в семейството му, от които той бе толкова различен.

Когато съпругата му почина и той имаше повече свободно време, започна всяка сряда след обяда да идва у дома да работим заедно. Това бяха толкова хармонични и въздигащи следобеди. Разликата между нас по възраст бе тридесет години, но аз не я усещах нито по дух, нито по интелект. Понякога тайничко се учудвах на паметта му, която често превъзхождаше моята. Една сряда след обяд не бях чула звъна на звънеца. На вратата на стаята ми се почука, показа се третата съпруга на баща ми и каза:

- Ти не чуваш ли? Старецът звъни.

- Кой старец? - запитах учудена, тъй като не бях канила никакъв старец на гости.

- Как кой? - Отвърна ми тя троснато. - Трифонов!

Изтичах да го посрещна, а в сърцето ми се сбра яд срещу нея - така наскърбена и обидена се усетих, че за нея този човек бе просто „старец" като всеки друг.

Посещавах го често и у дома му, бях станала нещо като негова трета дъщеря. Там срещнах монаха отец Христофор Клопов. Той беше руснак по народност, дошъл в нашата страна по време на Октомврийската революция. Той бе имал, като повечето от тях, бурен живот. Бе работил, гладувал, бе получавал стипендия от някакъв богат аме-

44

риканец да следва медицина, но след 3-4 години стипендията била преустановена и той наново започнал работа. Когато го срещнах, той току-що се бе пенсионирал като служащ към Българска академия на науките и се бе замонашил. Бях безкрайно учудена как така този мъж, теософ по убеждение от млади години, другаруващ предимно с теософи, се бе замонашил. Многократно се питах каква бе дълбоката причина, поне външно, ако не и вътрешно, той да напусне широкия, проникващ в космоса мироглед на тайните науки и доброволно да се ограничи в догмите на една официална църква? Това разбрах едва по-късно, когато и аз, очевидно като него, преминах през сътресението, което Теософското общество неминуемо създаваше за всеки, чийто дух искрено и дълбоко търси Истината. При едно посещение в дома на г-н Трифонов, той ми подаде доста обемиста, голям формат книга на английски с думите:

- Прочети я и евентуално се заеми с превода й! Поех книгата и обърнах твърдата корица:

- „Учителите и Пътят". Зачетох книгата с голям интерес и това, в течение на две седмици, бе главното ми занимание извън работно време. Но когато завършвайки я, затворих твърдите й корици и сърцето ми се затвори за отдавна несъществуващото у нас Теософско общество. Книгата дълбоко ме разтърси и седмици наред бях почти като болна. Срещайки се за първи път с мироглед, който ми разкриваше част от дълбочината на Живота и света, бях помислила, че съм намерила чистата Истина. Обаче пялата тази фантастична йерархия от учители и Христос, над Когото бе поставен

45

Буда, бе така добре интелектуално подредена и така удобно картотекирана, че усетих дълбоко, чрез най-висшето познание, интуитивното, че това не може да е и не е Истината.

Дълго след като бях прочела книгата, не казах това на г-н Трифонов. Боях се от въпроса му дали ще я преведа. А бях решила, че тя е вредна книга и не бива да бъде превеждана на български език. В края на един хубав и полезен следобед от нашите срещи, той сам запита:

- Какво стана, прочете ли „The Masters and the Path"?

Отговорих лаконично „да", станах, взех книгата и му я подадох. Той я пое и зададе въпроса, от който се бях страхувала:

- А ще я преведеш ли?

Отново отвърнах само с „не" и със свито сърце очаквах следния въпрос: „Защо не?".

Но той не зададе този съвсем естествен въпрос. Сложи книгата в чантата си и стана да си върви.

Това ни най-малко не се отрази на приятелството ни. Продължих да взимам от него и да чета теософски книги, но с бдителна критичност и след дълги размишления разбрах, че по някакви непонятни за мен вътрешно-душевни причини бях дълбоко свързана с Христос, Бога Син и че няма истина в света, в дъното на която да не стои Той.

Крепнеше и приятелството ми с отец Христофор. Той идваше от манастира в София, където продължаваше да държи под наем една стая. Винаги се виждахме: ту ме посещаваше у дома; ту заедно посещавахме г-н Трифонов, баба Минка или

46

се събирахме на чудни молитвени часове у „дядо поп", както наричахме пенсионирания свещеник от Петрич, отец Христо Георгиев.

Отец Христофор бе пълна противоположност на г-н Трифонов и по външност и по нрав. Малко под среден ръст, доста набит, в града ходеше с дълго черно расо и съответната монашеска калимявка, под която пъхаше свитата си на кок дълга коса. Стъпваше бавно и тържествено на възкъсите си крака и с бялата си, не много дълга, развята брада ми приличаше на артист в немного подходяща роля. В манастира „Седем престола", на който бе игумен и единствен монах той бе друг - естествен, свободен. Черният му подрасник, препасан с кожен груб каиш, отпред бе заметнат нагоре и затиснат в каиша, а изпод него се подаваха яките му нозе, обути в черни панталони, натъпкани в черни, кожени ботуши. Така ми приличаше на кавалерийски офицер. Той бе избухлив, енергичен обичаше манастира си, грижеше се за него добре, прави дори и ремонти; подреди малка музейна сбирка на събрани от околността римски предмети в стаята, която бе открил и в която в далечното минало, са връзвали доведените за изцеление в манастира луди. Синджирите, здраво зазидани в стените й, още стояха. Но въпреки любовта му към манастира и енергията му, не можа да направи много за него. Тогава още нямаше път за автомобили до там, както има сега, а от влака, спирка „Пролет", се вървеше пеш десетина километри и се пресичаше опасната местност „Старото зло". Колко пъти, особено зиме, загрижено съм мислила за отец Христофор, когато съвсем сам, с раница с провизии на

47

... то, от него лъхаше душевна чистота и изкривените идеи не бяха успели да го покварят.

Годините, със своите трудности и радости, се изнизваха, аз все по-крепко се привързвах към моя духовен баща, г-н Трифонов. Когато животът ми бе твърде тежък, отивах да го посетя; седяхме в неговата тиха стая и обикновено не му разказвах за трудността на момента. Той винаги почваше подходящ разговор или ми прочиташе нещо, което съответствуваше на състоянието ми. И аз си излизах от неговия дом или с мисли, насочени към разрешаване на моята трудност, или, ако тя за момента нямаше разрешение, с твърдото решение да издържа.

Г-н Трифонов никога нямаше навика да ми телефонира на местоработата ми. Това през нашето петнадесетгодишно приятелство се случи само три-четири пъти. И то винаги, когато бивах в много трудни обстоятелства. В тези телефонни разговори той казваше, че някак си е бил безпокоен за мен и ето от гласа ми разбира, че е имало защо. След това ми казваше няколко изречения, които или ме навеждаха на начин на действие, или на начин на издържане.

Един неделен следобед ме покани да го придружа при едно посещение. Така се запознах с ясновидката Баба Минка Чипилева. Тя бе далеч по-млада от него, но дори и той я зовеше „Баба Минка". В неговите уста „Баба" звучеше като титла. Тя не бе теософка, но от посещаващите я теософи беше попила доста представи, но и тя, макар почти съвсем неука, им бе въздействувала чрез истините, които долавяше чрез тази нейна особена спо-

56

собност, която тя наричаше „дар". Тя също дълбоко уважаваше г-н Трифонов и при нея в течение на някоя и друга година имахме великолепни срещи в съвсем тесен кръг от четирима.

Посещавах Баба Минка или както аз си я наричам „Майка Минка" и сама. В стаята й имаше подчертано спокойна атмосфера и при нея човек истински си почиваше. Пишейки тези редове, за първи път забелязвам, че „Майка Минка" и собствената ми майка са починали на една и съща дата-Майка Минка на 18 август 1963 година, а майка ми на същата дата 12 години по-късно.

През това време г-н Трифонов работеше и върху една своя лична творба. В писмо до мен, той във Владая, а аз в Копривщица, от 15 август 1963 година, пише: „Аз все още се занимавам с моята работа „Светът и неговата обнова. Вярвам скоро да приключа, преди да се завърнеш".

Няколко месеца по-късно, когато той ни я прочете, бях поразена от широкия обхват и дълбоката му и точна мисъл в някои направления.

През последните 4-5 години от живота си г-н Трифонов доста често посещаваше официалната ни църква. Често ходихме двамата, а за Коледа и Възкресение постехме по едно и също време и заедно се причестявахме. Може би, Христос бе проговорил в сърцето му и отхвърляйки изкривеното верую на Теософското общество, което нявга бе оглавявал, той Го потърси в институцията Българска православна църква, която, макар и доста примитивно, все пак почиташе Бога-Син, който три години бе вървял по нашата земя в човешкото тяло на Исус от Назарет. Въпреки духовната ни близост,

57

а може би точно поради нея, г-н Трифонов никога не ми заговори за това основно верую на теософите, което заменяше Исус с Буда и отричаше Бога извън човека.

Препрочитайки картичките и писмата му, понякога си мисля, че и той сам доста преди смъртта си бе отхвърлил това верую и бе израсъл в един по-обширен, почти космичен християнин. Ето извадки от две негови поздравления до мен по случай Рождество Христово, 1960 година:

„Честито да ти бъде и светло Рождество Христово. Нека небесната Му светлина огрява душите ни, поели чудния друм към вечната свобода и в служба на света - в Негово име".

И две години по-късно по същия повод:

„... да служим на ОНЯ, Който ни е изявил из Себе Си, Който ни е създал по Свой образ и подобие и е вселил в глъбините на нашите сърца цялото Си изобилие от духовни богатства..."

И когато на 25 октомври 1966 година г-н Трифонов напусна физическото си тяло, аз осиротях.

През последните месеци на живота му някакви журналисти го посещаваха да го разпитват за македонските революционни работи. На гроба му някой говори в тази насока и аз бях учудена, че ние погребваме не един теософ, един космичен християнин, един мъдър човек, а... един комита!

Много ми липсваше моят духовен баща. След неговата загуба започнах да дружа по-често с Леля Елена Кецкарова, първа братовчедка на баща ми...

Леля Елена беше от младини членка на Теософското общество, познаваше всички видни тогава теософи и била приятелка на Мария Грозева. От тази ми леля научих много подробности за жи-

58

вота на семейство Грозеви и други членове на Теософското общество..."

Подбор: Н. И.