| More

translator

Марко Григоров като
директор на ІІІ мъжка образцова
гимназия в София-1936 г.
(портрет от проф. Асен Василиев)

Говорът на малореканците (мияците) в Дебърско*

от

Марко Григоров

Българската диалектология ще застане на здрави основи само тогава, когато поотделно, вярно и точно бъдат изучени всички наречия и поднаречия на целокупната българска говорна област-в свръзка с историчното развитие на българския език. Само тогава, чрез обобщаване резултатите, добити от всички тези единични изучавания, българският диалектолог ще може да начертае верния образ на днешното състояние на общия български език.

Ръководен от желанието си да принеса макар и най-малкото камъче за съзиждане паметника на българската диалектология. реших да дам в тази си работа няколко бележки върху бита и говора на родния си край Мала река в Дебърско. Бележките си относно женската носия у нас дължа на няколко жени, родом от Мала река, които поради несносния живот в родното си място се преселиха в София през последните 2 - 3 години след въстанието в Македония.

В разговора, който често съм водил с тези жени, проверих знанието си на своя майчин говор, който никога не съм забравял и който и днес свободно говоря. От обнародваните до сега езикови материали по нашия говор аз се ползувам критически, понеже в много отношения в тях криво е придадена фонетиката на говора. В особено приложение към тази работа ще се постарая да укажа на всички фонетични недостатъци в езика на тези обнародвани материали, като вярвам, че с тях ще принеса полза на мнозина които се интересуват и които нямат ясен поглед върху този говор.

201

Ще се помъча да дам едно разграничение на областта в която се говори малореканското поднарeчие и да упомена селата на тази област.

Мала река спада в Дебърско. А що наричаме Дебърско, ще определя с думите на Л. Димитров 1):

„Под Дебърско, което е населено с българи-християни и българи-мохамедани (помаци), трябва да разбираме само Горно Дебърската каза и Джернонишката, които се състоят от околиите: Поле, Жупа, Голо Бърдо, Дримкол, Горна река и Долна река или Голяма река и Мала река... Мала и Голяма река се простират по двете страни и по цялото течение на реката Радика, приток на Дрим, като се почне от изворите и та се свърши малко по-горе от мястото, гдето тя се влива в Дрим при Спилския мост, близо до гр. Дебър. Горна река заема горното течение на Радика, а Долна река-долното" (стр. 263.).

„На Горна и Долна река границите са: на изток Кичевско, на запад-върховете на Кърчин (клон на Кораб), на юг-Поле и Жупа, на север-Гостиварско" (1. стр. 265).

Самата Мала река според моите сведения състои от следните села, в които се говори чисто миячки 2) говор. Ще предам названията на селата точно, както ги изговаря самото население, което живее в тях, за да се поправят всички досегашни грешки в това отношение.

Галичник (най-голямо миячко село), Росоки, Селце (Река-Селце за разлика от Жупа-Селце, което лежи в долината на р. Дрим), Тресонче (под влиянието на арнаутите някои криво го изговарят като Тресанче), Лазорополе (при бързото изговаряне, под влияние на следните две срички се чува Лозорополе), Осой, Гари, Сушица (най-старо и най-западнало миячко село) и Елховец (в Кичевско) - чисто християнски села. Говорът на изброените до тука села с изключение на говора на последното познавам по собствен слух, понеже Тресонче е родното ми село, а съм бил и съм и сега, както казах по-горе, в постоянно сношение със селяни и селянки и от другите съседни нему села. А нашенци

1.) „Кратки етнографски бележки за Дебърско с оглед към говора на тоя край" в „Известия на слав. семинар", год. I, 1905, София.

2.) За това название по-долу ще стане дума.

202

са ми разправяли, че и в следните без турци села се говори също както у нас и се носи същата носия. Тези села са: Долно (или по право Долно) Мелничани, Горно Мелничани и Горно Косоврасти. Към Мала река спадат и: Долно Косоврасти, Янче, Требишча и Битуши (Битуше)-със смесено християнско и мохамеданско население.1)

Освен споменатите до тука села, в които се приказва по малорекански, има и други заселени места (колонии) от малореканци, главно от Галичник, Лазорополе и Тресонче, в които владее до толкова, до колкото не е повлиян от съседните диалекти, същия говор. Тези колонии са: Крушово (Битолско), Папрадишча и Ореше (Велешко) и Смилево (Битолско). Преселението на мияците в тези колонии е станало преди 150 - 200 години и несъмнено е, че в продължение на толкова години под влияние на съседните говори техния език е претърпял значителни промени, и би било твърде интересно да се изучат те, защото ще се види, как едно наречие може да влияе върху друго.

Относно Мала река и нейните села досега са писали мнозина 2), и някои от тях криво са предали названията на известни села, може би не по тяхна вина, а по вина на разказвачите. Напр. Д. Маринов криво е предал имената на следните села: Тресанче вм. Тресонче3), Раосоки вм. Росоки, Осои вм. Осой, Г. и Д. Мелкичани вм. Мелничани, Битоше вм. Битуши, Крушево, вм. Крушово, Оршево вм. Ореше, Лазорополи. вм. Лазорополе („Труд" VII, 861, бел. 1).

У Верковича напр. Лазарополе вм. Лазорополе, Тресанче вм. Тресонче, Раосоки вм. Росоки; Витуши вм. Битуши, Екловец вм. Елховец и Папрадище вм. Папрадишча, Снилово вм. Смилево (8 стр.).

1). Ето как определя границите на Мала река М. В. Веселинович в сръбското издание „Братство" за 1901 год.

„Мала Река, този чисто миачки планински край на южним огранцима планине Шара, кроз веди протечу или даенще речено сливау се с планина речице: Тресонечка, Селечка, Росочка, Сушичка, Лозоровска у Гарску, па ова са осталима у Тресонечку, и за тим даъе примивши и Оседску, све те речиде сливши се уредио, утечу у Радику или Реку спрам села Скудриаа с леве стране аене више села Косоврасти, а повише ових речида слива се и Галичка у Радику. Цео тад краима свои карактерни тип: и у езику, и у оделу, и у занимават" (стр. 452—453).

2.) Д. Маринов, „Труд" VII, 861; Ст. Веркович, Описание битът на македонските българе 7 и 8 стр.; В. Кънчов, Македония, Етнография и Статистика 263, 1900 г.; Л. Димитров, Кратки етногр. и пр. 263, 1905 г., София; М. В. Веселинович, в „Братство" 453, 1901 г., Белград.

3.) Жителите му се казват тресончани, а не тресанчани, както и тези на Лазорополе - лазоровци, а не лазаровци, лазорополец, а не лазарополец.

203

У Л. Димитров - Г. и Д. Косоврасди вм. Косоврасти, Лазарополе 1) вм. Лазорополе (263 стр.), Гаре вм. Гари (264). М. Веселинович е записал най-добре названията на селата с изключение на Лозорополе, което както обясних, само при бърз изговор се произнася така, а при бавен - с а след началното л. Също би могло да се каже и за Смилево, което не се произнася с толкова меко л, каквото е сръбското љ, а с малко по-твърдо. А за Елховец ще кажа, че се чува и с х, и с ф (454, бел. 2).

Поминък, жилища и носия

Околното население нарича жителите, които живеят в малореканските села, с племенното име мияци, а пък последущите именуват това население, което живее в Кичевско, Битолско, Прилепско и Велешко, с названието бърсяци. Сами малореканците не се наричат с името мияци, което даже не обичат и да чуят. Особено неприятно им става, когато бърсяците ги подиграват с фразата: „миячища нищоерчища 1), (т. е. мияци, които в нищо не вярват, или пък в лошо вярват) - фраза, която в днешно време няма никакво значение, но която сигурно крие в себе си някакъв историчен смисъл. Сами мияците се наричат реканци (по името на р. Радика, която от изворите и до село Скудринье те зоват Река, а от там до вливането и в р. Дрим гражданите дебранци я наричат Радика) или пък рекалии по турското название на тяхната каза2). Веркович в цитираното съчинение мисли, че това име произлиза от обичая на мияците, възведен до фанатизъм 3), да се държат чисти и в облекло, и в отношение спрямо околните си съседи (9 стр.), обаче мен по-вярно се вижда обяснението, което дава Л. Димитров (стр. 267), като го докарва в свръзка с първо личното местоимение мн. ч.-мие, което те употребят вм. ние, толкоз повече, че имаме и други славянски народи, които носят имена по произношението на извехтни думи (чакавци, кайкавци, щокавци, хохли и др.).

1). Тъй го изговарят, само когато си спомнят, че произлиза от Лазар - собств. име.

2). Вж. у М. В. Веселинович, стр. 455.

3). На стр. 16 Веркович счита дето мияци („мие яки сме") като равнозначно с аристократ.

204

Мияците сир. жителите на Мала река са били преди 50-60 год., па от части и сега са (особено Галичани) изключително пастирско и кираджииско племе. Главният им поминък се състоял в развъждане многочислени стада овци и голямо число ергелета и товарни коне; по-малко говеда и и кози. За тяхното отглеждане лятно време главен източник са били обширните планински пасбища, обрасли с хубава трева. Есенно време, още преди настъпването на ужасната планинска зима, която върлува всяка година в този край, притежателни на стадата, така наречените кеяи (кехаи), потеглят с тях и с многобройните си овчари към юг - именно в Солунско поле, гдето, почти не фаща зима и гдето престояват до на пролет (Гюргйовден обикновено), когато пак се връщат у дома си. Това тяхно пътуване на юг и обратно на север всякога бива придружено с големи опасности от страна на разбойнишки банди от арнаути и башибозуци, които забират от стадата част овци, крадат и коне, па даже и хора убиват.

В онова време почти всяка къща е имала, па дори и най-сиромашката, по 50-60 глави овци и по един или два коня, а пък имало е богати кехаи, които са били господари и по- на 8-10 хиляди глави овци и на 100-150 коне.2) Покрай по-големите села по планините, край хубави и широки пасбища, край големи планински извори са били издигани така наречените бачила (бачии), гдето е ставало стриженето и мълзенето на овците, а край тях имало големи огради-трла, за пренощуване на стадата. Оттам в селата докарвали вълна, сирене, масло, мляко, извара, каймак, кожи, месо-неща, с които и най-будната къща разполагала изобилно, така че сиромашия в днешния смисъл на думата за тях е била непозната. Всичко за храна и облекло в къщи давали овците, та планините не давали само хляб: в този край няма ниви и повечето жени-миячки не знаят как се ражда житото. Ето за това са били развъждани голямо число товарни коне, с които мияците почти всеки пазар ходели (па и сега така става) по близките градове, именно в Кичево, Прилеп,

1.) За краткост тъй ще ги наричам.

2.) Стари нашенци ми разправят, че Галичник имал тогава около 150 хиляди овци, Лазорополе до 80—100, Тресонче – 40-30 хиляди.

205

Битоля, Скопие за жито и ръж (царевица малко употребят), а на запад в Елбасан - за сол и зехтин.

Понеже миячките села се намират в устата на арнаутлука, а именно тъкмо в областта, през която арнаутите минават за вътрешността на Македония, заради туй се излагат почти ежедневно на техните зулуми, защото те обикновено грабят имане (дрехи и пари), убиват хора пак за същата цел или само за инат или за удоволствие. Ето защо жителите на Мала река си строят високи каменни къщи с дебели стени, с покриви от плочи, с врати и прозорци от дебели букови или дъбови дървета, снабдени отвътре с яки железни ключалки и дебели дървени или железни подпорки. Зад всяка врата отвътре по средата и минава хоризонтално едно много дебело, четвъртито дъбово дърво, което дълбоко влиза в стените от двете страни на вратата, та по такъв начин тя никак не може да се отвори отвън. Това дърво се казва заворна или заврона. По-големите къщи имат и скривници - това са тайни зимници в земята, в които се влиза отвътре низ пода на някоя от стаите и входът им така изкусно е маскиран, че само старите жени в къщи го знаят. Тези скривници служат, както се вижда и от името им, за скриване на скъпи домашни вещи и дрехи, па и за хора, в случай че в къщи нахлуят разбойници - арнаути.

Привсе, че къщите се правят толкова здрави, „арамиите" много често, нощно време обикновено, прокопват стените долу над основите им и влизат в скледовите (мазетата) на къщите, от гдето измъкват дрехи, сирене и други неща, които се държат в мазе. Аскер не пази селата, нито пък има нещо подобно на полиция, било турска, било народна. В онази епоха в нашите села едничките стражи, които защищавали населението от арнаутските нападения и грабежи, са били така наричаните сеимени. Те са били пак арнаути, които се отказвали от разбойнишкия живот и се ценявали в селата с известна заплата и за най-хубава храна, да ги пазят от своите събратия. Достатъчно е било, щото никой член от известна разбойнишка банда да бъде познат или роднина със сеймена на едно село, за да не нападне тя това село, с което би напакостила на своя събрат, като му отнеме

206

хляба. За арнаутина е закон, който свето той пази, да не пакости на свой роднина или познат. И не само селата, но и бачиите са били пазени от по няколко сеймени. Благодарение на това обстоятелство живота тогава сравнително е бил по-лек, отколкото е сега.

Обаче разбойнишките банди се увеличили, сеймена не е можел да бъде познат с всички от тях, поради което неговото значение взело да отпада. Нападенията се усилвали, грабежите на стока зачестили, правителството турско не е взимало и не е могло1) да вземе никакви мерки срещу тези безчинства, та в продължение на три-четири десетки години планините, които по-преди бликали с живот, онемели; селата, в които по-рано царувало доволство и веселие, опустели. И старите овчари, понеже нямаха вече що да пасят, захвърлиха кривак и тръгнаха по чужбина с тесла и чук. Повечето от тях станаха майстори-домостроители и се пръснаха по Турско, Гръцко, Сръбско, Българско, Влашко и другаде. Други от тях станаха млекари в същите държави, трети-търговци, четвърти-иконописци, резбари, бояджии и терзии. Тъй рухна стария патриархален ред в тези села. Подир това живота стана още по-тежък, защото дойде революционната борба в Македония, която наложи нови изкания на населението, което не беше подготвено да ги посрещне. Пропагандите отвън раздробиха населението на взаимно враждуващи партии със свои учители и училища, черкви и попове. Поради несигурния живот в Турско много от мъжете не се върнаха дома и днес в нашите села можеш да срещнеш само деца, жени и старци; мъжете се вестяват като прелетни птици от време на време. Изобщо днес там владее мизерия и страх, постоянен страх, поради което много семейства взеха да напущат родните си села и да минават в България и Сърбия. В София само има около 20-на семейства, а от цяло Дебърско повече и от 50, дошли да живеят под свободно небе.

Ще премина към миячката носия 2).

1). Нито един паша от дебърските не можал да спре грабежите.

2). Вж. за нея в „Живая Старина" год. IX, вип. I, 128—129, гдето се почва само описанието и с моминската и булчината носия.

207

Мъжка носия

Децата обикновено до 5-6 годишна възраст, а често и до 10-годишна ходят само по риза, която достига до глезените на краката; гащи не носят, а лятно време ходят и боси. Зимно време над ризата обличат жамадан-бял, черен или червен, който бива с ръкави или без ръкави. Над него никои обличат антерия от басма и то без памук. След това иде долама, която достига малко по-горе от коленете. Там, гдето ръкавите се залавят за гръдната и част, обикновено бива разпрано, разпопено, от гдето може да се провре ръката, а ръкавите се спущат надоле по гърба и се опасват с пояса. Гдето се заляват разнят клинове и парчета, бива винаги поръбено с гайтан—за децата зелен. От двете страни на гърдите доламата е украсена с пазуви — елипсовидни фигури, на които обиколката бива от гайтан зелен или мор-гайтан (морав или черен — за по-богатите деца), а по средата им има кадифе — тъмночервено. С таково кадифе се поръбва и обиколката на гръдния отвор на доламата. Долната част на ръкавите, която лежи над горната страна на дланта, тъй също е украсена с известна фигурка от гайтан по средата с кадифе. И ръкавите доле са поръбени със също таково кадифе — както и гръдния отвор. Доламата е винаги бяла. Опасват се с пояс, който бива червен с бели напречни линии при двата му края и завива кръста няколко пъти. Краката си обуват с обяла (навуща), над които по-богатите деца обуват и назовици — прилични на терлъци, само че имат капаци отпред, с които се закопчват. Обялата имат сива боя и се стягат около крака с бели опичаници (сукани върви), а назовиците са червени. Тъй обутият крак се навира в опинци (цървули) с нескубана козина, или пък аргасани (щавени). Лятно време, когато децата се обуват на кондури (обуща), обикновено в празник, носят на краката си чораби, шарени с ветки, или пък прости. От 6 или 10 год. нагоре (зависи от състоянието на родителите) децата обуват и бечви, бели като доламата и също като нея поръбени с гайтани, които най-много биват от страна на хълбоците и от вън по дължината на крака. Детските бечви обикновено имат по два-три гайтана по ръбовете.

208

Ергенската носия е почти такава, каквато е датската, с тази разлика, че техните бечви и долама биват украсени с много повече гайтани, пояса е много по-дълъг и изпъстрена с напречни бели черти по двата му края, жамаданът по гърдите тоже е поръбен с много гайтани и букме (или букгме), ръкавите му имат на лактите (както и доламата) колчази — фигури от мор-гайтан и кадифе. Ергените (както и децата и мъжете) носят кепе — от черна вълна, дълго до пояс,

Ергени: лазоровец и тресончанец [1]

с ръкави до над лактите. Отзад то има к'ул'авка, която в лошо време наметват на главите си във вид на кюлав. Кюл'авката е без реси у нас, докато у другите дебранци тя има реси. Некои по-богати синове носят особни хубави мйнтани, които по ръкавите и гърдите са украсени с петлици, мор-гайтани, коприна във вид на разни фигурки — тъй че приличат на женските елеци. Ергените обикновено ходят по кепе, без долама, която обличат рядко. И деца и ергени, и мъже, и старци не носят гащи. Мъжката носия се отличава от ергенската главно по доламата, която у тях бива много по-добре украсена

209

Ергени: селечанец (от Селце) и тресончанец

и която рядко събличат, но бечвите жамаданот и к'епето са еднакви с ергенските, даже биват и по-прости. Изобщо всички мъжки дрехи биват по-широки и придават по-голяма важност на женения пред неженения. Мъжете носят под коленете си дизгии, които завиват два-три пъти около крака. За тях се връзват връзките на чорапите.

Старската носия е също като мъжката, само че опростена до крайност. Гайтаните на доламата и бечвите не са вече черни, а бели, количеството им по ръбовете не достига повече от 2 или 3. Пояс, чорапи, жамадан-все са по-скромни и едноцветни.

210

Старец от с. Галичник

Преди 10-20 год. на главите си още носиха к'ечета-к'ечин а от бяла вълна; само в праздник и на сватба—големи арнаутски фесови с тежки, спуснати до рамене копринени пискюли. В днешно време и малки и големи носят пак кечини, но не прости, бити, а везени и шарени по дъното и наоколо. И първите и вторите са дошли у нас от арнаутлъка, който и в други отношения е указал известно влияние върху живота на мияците.

Изработката на вълната, от която правят клашни (шаяк) за мъжките и женски дрехи, става изключително от жените, а съшиването—от местни терзии.

211

Кираджия от с. Селце

Женска носия

Момичинско руво. Краката си обуват в обяла, направени от черна вълна, над които идат назовици, що обхващат крака до глезените, с капаци отпред. Назовиците са червени. Опинците, които носят са купечки (т. е. купени от град) жълти, аргасани (щавени). За обялата има бели опичаници, а за назовиците-червени.

И жените през никоя възраст не носят гащи. Най-отдоле обличат вълнен минтан (нещо като фанела) с ръкави, от лактите надоле червени. Също и гръдната част на минтана е червена, а останалата-бяла. Подир туй иде кошуля бобакерна (памучна), частите на която се зафащат с ленени конци (чикмина). Ръкавите и гърдите, които се казват парти биват много красиво везени с

212

прежа-червена, зелена и жълта (от коприна) и бяла (от памук). Всяка една от шарките си има свое име, но аз няма да се впущам до такива подробности. На долната

Момиче от с. Тресонче

част на ръкавите момите не носят киски, както ще видим при женската носия. Над кошулята обличат черен елек от чоа (чоха) с черни и жълти петлици на гърдите.

213

Подир следва друг елек—на гърдите сърмен, със заднище от платно или чоха (той се купува готов от особни терзии на сърмени дрехи). Петлиците на този елек са сърмени и имат форма на пхпка от цици; могат да са и ръбати. Елеците са без ръкави. Богатите носят на роквици от лакътя до дланта, които имат капаци и са хубаво везени със сърма и коприна (и те се купуват готови). Над всичко това обличат клашеник, който съответствува на доламата у мъжете; той е от чиста бела вълна, обрабен по долните краища с черни и червени гайтани. На гърдите турят кадифе, което обикалят със сърмен ширите. Рокавите достигат до локти по края са обточени (обръбени) с черен и червен гайтан.

Момите носят черни и червени пояси, широки една педя и снабдени с реси над хълбоците. Ресите са от бяла вълна почернена и прошарени тук-там и с бели. Над един хълбок висят по 9—10 или 11—12 бели и черни реси. Над пояса иде препашка, която бива боядисана червено, зелено и жълто и е снабдена със ситни цървени китови (т. е. реси). Скутина или скутинче е престилка, що достига до колене, накичена отпред с два реда киски (реси), които биват алосани т. е. почервенени. На пояса си носят калемкяр (купен) в средата шарен с черни и червени фигури, а по краищата накичен с киски. Момите носят само по един калемкяр. На шията имат стребрено крете (кърст) со стребрен синжир, тоже украсен с киски. На гърдите си (връз клашеника) закопчват чапрази, а на ушите си носят алтъни—по неколко. На главите си носели едно време, па отчасти и сега, капи (фесове), а сега-калемкяри и тъкмо на челото закачват по една мафмудия. На главите си носят дарпни, везени по краищата и накичени с бели и червени киски. На дарпната (един вид махрама) отзад има стребрена игленица. Зимно време носят кожуфче, без ръкави, което също бива шарено и украсено с прежда.1.)

Женско руво. На краката си обуват чораби шарени, а над тях тузлуци, които са боядисани в червено

1.) Описанието на моминското руво дължа на г-ца Елена Костова от с. Росоки, която е дошла в София от преди 3—4 години.

214

и достигат от глезените до колене (сега и момите и децата носят такива); закопчуват се с много токи отвътре и са обрабени с много черни гайтани. Над тузлуците обуват назовици червени, шарени с букме и сърма. На снагата обличат обикновена бела кошуля, над която следва един черен елек с петлици отпред и то два

Семейство от с. Галичник

чифта; над него иде друг елек, подобен на първия, а който е по-богат може да облече жена си в неколко такива елеци. Връз тях се облича везена кошуля, с везени рокави и парти с жълта (от памук—бобак) зелена, бела и червена (от коприна) прежда. Жените сами си везат партите и ръкавите (едни ръкави отнемат 2 — 3 месеца, а едни

215

парти—цяла седмица). От преди няколко години в Лазорополе1) се яви мода да носят жените бели ръкави вместо везени; тази мода се разпространи отчасти и в другите миячки села, като срещна най-силен отпор в Галичник, гдето не

Семейство от с. Галичник

носят бели ръкави. Но в Лазорополе всички жени и моми носят бели ръкави, а по другите села мешано-носят и били и везени.

Жените носят черен пояс с по 12—15 киски на всяка от двете страни, а над него црвена препашка с плетени червени киски.

1.) От малореканските села като че ли най-консервативно във всяко отношение е Галичник, а най-напредничаво-Лазорополе.

216

Носят къса ленена скутина, червена, шарена с бяло и зелено, а над нея бофча с червени и черни шарки: на пояс—по един или два калемкяри (купени от града). Зимно време обличат и кожуфче без ръкави, което достига до пояса, шарено с червена, зелена прежда, па и съ сърма; по отворите обръбено е с бела или черна кожа.

Облеклото на старите жени е подобно на това на младите, само че е много опростено в боите и шарките си.

Невестинско руво. Най-разкошно и пъстро е облеклото на невестата, което мъчно се подава на описване, и което човек треба да види със собствените си очи, за да се възхити. Едно пълно, хубаво булчино руво костува около 20-30 наполеона. Където съм минал в България и Македония, не съм видял по-хубаво невестинско облекло.

Кошулята е съща като у жените с тази разлика, че украшението на ръкавите и пазвите (гърдите) достига своя връх. Невестите носят по два-три елеци, които са обсипани със сърма и коприна; и копчетата на елеците са от чиста сърма; по ръбовете навред личи хубаво червено кадифе. Краката си обуват във врзаници—особни жълти обуща, които имат капаци, що се връзват, от гдето е навярно и името им

Невестата има и сокай, който носи най-много 7-8 години, а най-малко една; такова нещо жените немат, но в последно време сокайот не се употребя вече и от невестите, понеже се мъчно прави. Закачва се за дрехите при врата и виси надоле по гърба до под колене. Труп от (основата му) се прави от гребени или дебели книги, които завиват с кадифе. Отгоре това кадифе везат със сърма, сърмени ширити, прежда и коприна. От двете страни по дължината му висят две дълги китки, наречени връски. По повърхнината му има неколко хоризонтални редове—един под друг, които се украсяват така: най-горния ред се казва кит, направен от алосана прежда, а под него един ред, широк колкото една длан, мунизда (мъниста) разноцветни; тези мъниста се казват кузици, между които има две кифчиня—на две места по едно. Под кузиците следва един ред пак кит от прежда и един сърмен ширит ресав (разрошен), широк колкото два пръста. След това по-долу има панзир, направен от разноцветни мъниста, а под него

217

45 динара (жълти пари), нашити един до друг в един ред; под тях има още един кит както първите. Сокаят има и „глава", покрита с богазия (червена басма); „главата"

Невеста от с. Лазорополе

се привръзва за главата на невестата, а отдолу се скопчва със сокая. По бялата му повърхнина има нанизани няколко реда или купчинки разни стари пари. Над главата на сокая

218

се носи преврзок от тъмно-червена коприна с ръти, който се спуска над челото дори до веждите, като цилувки (подрезани коси над челото). Над него носят червена дарпна, по края везена с коприна; средната й част е бяла и така се носи, че и превързък може да се гледа. Киските на тази дарпна тъй също са червени. Над червената дарпна се поставя игла от сребро, която прилича на мрежа, нанизана с пари и мъниста и покрива цялата глава. Тя има седем чапрази, пет синжири и девет кретови, а тъкмо над челото личи мафмудия. Тази игла се туря, когато свалят дулака (булото) на булката. Отстрани на лицето чак до гърдите виси подбрадник, който е образуван от низани, във вид на ремъци, стари пари; той закрива ушите

Когато взимат невестата от дома й и после докато я венчаят, тя е покрита с дулак от червена басма, който се закопчва отзад главата и се спуща отпред до земята. Щом се венчае и почне да гувтет (да се срами), свалят й дулака.

Невестата може да носи до пет елеци, клашеникът й има сърмени свитки (пазухи). Булките носят морави пояси, а не черни, над тях алосана препашка. Те имат китена скутина от червена боя с два реда киски, а над нея-фута (купува се от градовете) от коприна с девет колелета-колца по повърхнината й. А връз нея—копринен калемкяр. Освен това опасват на пояса си една низа от бели междии, която закопчват отзад. А най-отгоре блещят скъпи сребърни пафти със сребърни синжири. И булките носят на шията си сребърен кръст със сребърен синжир. На десната ръка на показалеца и безименния пръст невестите носят сребърни пръстени.1)

Не ще и дума, че носията се мени с нещичко почти всяка година, и във всяко село има своите тънки отлики, но в основата си е такава, каквато я описах

За свадбата и за другите обичаи, които стават през годината, няма да говоря нищо, понеже за това е писал Ястребов доста подробно; писал е и В. Икономов

1.) За описването на женската и невестинска носия има да благодаря на две нашинки: Серафимица Костова и Мияйлица от с. Росоки. Последната е родом от с. Тресонче. Лани са дошли тук.

219

в своя сборник от нар. умотворения; неколко бележки има и от Д. Маринов в „Труд", VII, и то само за свадбата; за нея е писал и Цепенков накратко в Мсб. кн. III, 1). Аз ще дам тука няколко бележки за домашния живот на мияците, за отношението на членовете на челедта помежду си, за някои душевни и физични качества на малореканеца.

У мияците добре са запазени много черти от стария патриархален живот. В къщи господар и заповедник е мъжа, който храни къщата и плаща данъка. Неговата дума почти винаги и във всичко се изпълнява. Жената трябва да слуша мъжа си, а той нея не е длъжен да зачита. Когато той говори, тя трябва да стои права и да слуша. От прекалена почит към мъжа си, жената никога не произнася неговото име, даже и ако друг човек го носи. Ако брат и има мъжовото й име, тя престава и него да вика на име. Съществува някакво робско отношение на жената към мъжа, някаква прекалена послушност и безропотност, които са довели жената до обезличаване. Като че ли тя няма свои желания, свой вкус, свой интерес, а всичко, каквото мъжа й харесва и желае, и тя трябва да го иска: желанията негови са и нейни желания. Старите хора обикновено се почитат. Децата се възпитават от малки още да привикнат на трудностите на живота: още ненавършили 10 години, бащите им ги взимат със себе си по чужбина и ги учат на занаят. Длъжността на жената е само да върши всички домашни работи, да обработва вълна и дрехи за цялата къща, да ходи за дърва в гората и да ги носи сама на гърба си, ако е бедна; ако ли е пък богата, тя не върши последното. Жените са цели затворници — чисто домашни жени, понеже там няма ниви и те редко излизат на полето. И мъжете и жените са много набожни, особно последните са фанатички: на най-дребното явление в живота придават религиозен смисъл. От всички македонци, може би, мияците са най-набожни; доказ за това е факта, че в селата им има по 2-3 черкви, а пък чужденците могат да се убедят в това, като посетят коя и да е черква, напр. в София, Солун, Белград, дето мияци живеят в по-компактни маси; там ще

1). А също и Гиновски в „Живая Старина" год. IX, отд. II, 236—242; год. IX, вьiп. I, 117—128 (за годишни обичаи).

220

намерят най-много богомолци от тях. Жените тачат петък и сряда (па по-старите и понеделник, което ни подсеща на богомилите) и четирите пости с най-голяма светост. Не една от тях тримерите (т. е. на три дни по веднаж яде), а всяка едноничит (на ден по веднаш яде) през великовите пости. Поради тази им религиозност те пък са, може би, най-консервативните македонци. Във всеко нововъведение търсят верски смисъл; нема ли такъв, те стоят далече от него, но пък о старото се държат здраво. Ала приемат ли нещо ново, те го овладяват с религиозно чувство и умират за него, но не му изневеряват. Инак те са скромни, добри, кротки, даровити, но предпазливи и недоверчиви. Жените пък се отличават с такъва срамежливост, която просто ги сковава и не им дава да общуват нито със свой, нито с чужденец. Тази срамежливост е най-голема у момите и невестите, които буквално нищо не говорят, а винаги мълчат пред свои и чужди мъже. От друга страна малореканците изглеждат високомерни и прези-рат съседните си племена, с които не искат и да се сватосват 2).

Мъжете от чужбина в ново време взеха постоянно да вкарват нововъведения в селата си, и живота там сега е в някакво преходно състояние. Особено революцията оказа своето ободрящо влияние. Малореканката нерядко с потаен религиозен екстаз споменува името „кумита", на който е готова да услужи винаги.

На ръст обикновено са средни, здрави хора, но не са редкост между тях и едри и високи мъже. Особено през време на пастирската епоха се срещали такива овчари или кираджии, които често са обирали лаврите в чест на победа над некой хранен турски пехливанин. Главата на мияка е висока и сплесната отзад, очите му по-често са черни, лицето валчесто, а не редко и продълговато. Днес изглеждат лениви на ход, но преди са били пъргави и бързи. Жените тоже са средни на ръст, бели, червени, пълни и здрави. Хубавицата малореканка е мадона - с набожен, тих и мил поглед.

2). Моите наблюдения се схождат с тазя на Ст. Веркович, 16 стр.

221

* Студията е публикувана в Известия на Семинара пo славянска филология, 1907, № 2, 201—304. Настоящата онлайн публикацията обхваща само Увода и нейната първа част "Поминък, жилища и носии" на малореканците, тъй като в останалите глави се разглеждат предимно езиковедски въпроси, некасаещи миналото и бита на мияците.

1. На снимката в дясно е Огнян Глигур Георгиев-Брадина (брат на учителя Марко Григоров, директор на ІІІ мъжка образцова гимназия (1930-1937) и ІІІ девическа гимназия (1938-1942) в София). Негов племенник е българския литературен критик и историк Георги Марков Григоров. Бележка-автора на блога.