Friday, May 27, 2011

3 Ангел Джонев - Западнопокраинският въпрос в българската историопис

| More

Западнопокраинският въпрос в българската историопис*

д-р Ангел Джонев**

Интересът към западните български земи привлича вниманието на изследователите. Македония и Поморавието са обект на множество проучвания. Историческата наука обръща внимание на проблеми свързани и със Западните покрайнини. Изследванията по западнопокраинския въпрос са значително малко по обем. Редица обективни предпоставки водят до този резултат, като сред тях се откроява по-късия времевия обхват, външнополитическите характеристики и вътрешнополитическите особености.

Западнопокраинският въпрос е най-новия национален проблем за следосвобожденската българска история и се появява в следствие на Ньойския договор. За повече от деветдесетгодишното си съществуване преминава през различни периоди, етапи и фази.


Той е аспект на българските външнополитически отношения предимно от сферата на междудържавните връзки с Белград. Националноосвободителните борби, бежанското движение също са съществена и важна част от въпроса.
Исторически обособен период със своите специфики е възстановяването на българския суверенитет върху Западните покрайнини през Втората световна война /1941-1944 г./. Административната, политическа, стопанска и културна съдба на района попаднал под югославска власт са аспекти от миналото развитие. Изброените проблеми от общественото развитие на българското население са съществена част от ареала, с които методологично е ангажирана историческата наука.

Българската историопис обръща значително късно внимание върху Западнопокраинския въпрос. През буржоазния и социалистическия период самостоятелно изследване не е публикувано. Внимание е обърнато, изключително фрагментарно, на бежанския въпрос и то в контекста на проблема с македонските, тракийски и добруджански емигранти. Тази констатация намира критично отношение в публикация на Тодор Косатев, където е маркиран незадоволителния резултат за Западните покрайнини[1]. 

Марксическата историография дава своя принос с изследването на Христо Христов „България, Балканите и мирът 1919 г.”. В самостоятелен параграф автора проследява поставянето на въпроса на Парижката мирна конференция и мнението на великите сили победителки - Англия, САЩ, Италия и Франция. Еволюцията им към приемане на сръбското становище за откъсването на Западните покрайнини са подложени на обективна критика от изследователя. Предложените мотиви от Белград за небългарската етническата принадлежност на населението са анализирани и е откроена тяхната несъстоятелност. Хр. Христов показва преследваната политика в рамките на обективната историческа истина[2]. Изследван аспект също е партизанското движение, в което са включени Западните покрайнини[3]. Социалистическата историография проявява много слаб интерес към западнопокраинския въпрос, което може да се отдаде и на конконктюрни съображения. Тази хипотеза се базира на лъкатушенията по македонската проблематика, която изживява съществена еволюция в следствие на завоите в българо-югославските отношения. Резултатът показва много фрагментарно изследване на някои аспекти около Ньойския договор, бежанския въпрос и комунистическото движение.

Националноосвободителните борби на населението са табу за марксическата историография. Те обаче намират място в спомените на Иван Михайлов. Макар че не са историческо изследване, дълго време са единствен източник за революционните прояви на българите от покрайнините и тяхната организация „Въртоп”. Осветлени са редица събития и акции, както и конкретните лица, които ги осъществяват[4]. Съществен проблем е трудния достъп до спомените на Иван Михайлов, защото са забранени от държавната власт. Те са използвани само от малък кръг интересуващи се, които успяват да се снабдят с тях или за изследователи получили допуск за служебно ползване. Западнопокраинският въпрос като цяло остава бяло поле в българската историопис през буржоазния и социалистическия период.

Липсата на издадени проучвания не изключва творческия интерес към темата. През втората половина на 80-те години на ХХ в. са готови за обнародване спомени от Райчо Стоев за Босилеградския партизански отряд и монография за националноосвободителното движение от Методи Петров. Фактът, че те не са отпечатани веднага засилва съмнението в робуване на кононктюрни политически съображения на българската власт към Югославия. Двете книги виждат бял свят едва след демократичните промени от 1989 г.

В последното десетилетие на ХХ в. съществено се променя състоянието на българската историопис по западнопокраинския въпрос. През 1990 г. са обнародвани две публикации в най-престижното научно списание „Исторически преглед”. Авторски тандем между Кръстьо Манчев и Мариана Гудева издават статията „Западните покрайнини в българо-югославските отношения (1919-1920 г.)”. Разгледани са аспекти от завоевателната сръбска политика към района, съпротивата на местното население и българската дипломация срещу откъсването на краищата според Ньойския договор, окупацията и първите повеи към организирана борба[5]. Втората публикация е на наложилия се като доайен на проблематиката Методи Петров и представя „Устави на националноосвободителното движение в Западните покрайнини.”. Обнародвани са уставите на Организацията на Западните покрайнини, на ВЗРО „Въртоп”, на Женското културно-просветно благотворително дружество на западнопокрайненките в София, на Съюза на Западнокрайнските младежки културно-просветни дружества в България и на Задругата на девойките от Западните покрайнини. В общи линии са обхваната основните структури в развитието на легалното и революционно движение.

Методи Петров дълги години посвещава на исторически дирения и публикува няколко изследвания, сред които две монографии. Едната е книгата разработената през 80-те години, насочена от Института по история при БАН за печат през 1987 г., но излиза през 1995 г. Озаглавена „Националноосвободителното движение в Западните покрайнини /1919-1934/ тя е може би най-известното историческо четиво по въпроса. Разгледани са проблеми за появата и развитието на легални и революционни структури. Водещо място е обърнато на съюзите на бежанците – на емигрантите, на жените, младежите и девойките – техния организационен живот и прояви. Засегнато е създаването на специален съвет обединяващ известни имена от родната наука, който да се грижи за проучването на покрайнините. Осветлени са и аспекти от дейността на ВЗРО „Въртоп”. Самокритично М. Петров предупреждава, че не е обърнал внимание на редица въпроси като отношението на българските правителства към освободителните борби, връзките с политическите партии и влиянието на техните идеи, както й политиката на великите сили и балканските държави към този край. Някои от споделените пропуски обаче все още не са обект на цялостно проучване. 

Втората монография проследява развитието на революционната организация „Въртоп”, като е използвана като основа и развива темата от предишната книга. Пресъздадени са нови моменти от миналото, а допълнително са приложени документи и спомени[6]. Стиловите особености в изследванията на М. Петров притежават известна доза архаизъм и романтизъм при интерпретацията, но са важна база за последващо развитие на историческите проучвания.

Самостоятелно изследване публикува също и Милан Миланов озаглавено „Забравени български земи. Западните покрайнини в периода между двете световни войни.”. Хронологически излизането му предхожда монографиите на М. Петров, а тематично се припокрива с тях. На базата на архивни източници са разкрити факти и събития от легалното и революционното движение[7]. Предисторията на сръбските аспирации, решенията наложени в Ньой и бежанските проблеми са сред основните аспекти в проучването на Маргарита Божкова „Българите от Западните покрайнини”[8]. 

През първата половина на 90-те години на ХХ в. е постигнат качествено нов резултат в изследванията за Западните покрайнини. Не само се появяват самостоятелни проучвания, но се открояват и тематичните предпочитания. Акцентът е поставен върху периода между двете световни войни. Националноосвободителните борби са в обектива на вниманието. Като водещ специалист се налага Методи Петров, но място си търсят и други изследователи. 

Заедно с тях към западнопокраинския въпрос се насочват Венцислав Велев, Николай Проданов и някои други. Венцислав Велев защитава дисертация на тема „Западните покрайнини в българо-югославските отношения (1919-1931 г.)”. Тя все още не е публикувана и за нейните аспекти може да се съди по автореферата. Работата е структурирана в познатите стандарти с увод, изложение и заключение. В уводът са изяснени въпроси от географски, хронологически и историографски обхват, както и необходимостта от изследването. Три глави са същинската част: „Българо-югославските отношения след края на Първата световна война 1918-1919 г.”, „Западните покрайнини в отношенията между България и Югославия 1919-1923 г.” и „Западнопокрайският въпрос в българо-югославските отношения 1923-1931 г.”. Заключението е мястото за изводите от извършеното проучване. Без да се анализира дисертацията трудно може да се откроят нейните достойнства. Процедурата е завършена успешно, което говори, че специалистите от комисиите при ВАК са я оценили като приносен труд за българската историопис. 

За качествата на изследването индиректно спомагат публикаците на автора в периодиката. В. Велев съсредоточава вниманието си върху теми като двувластническия въпрос в българо-югославските взаимоотношения, Вътрешната западнопокраинска революционна организация „Въртоп”, проявления на западнопокраинския въпрос в началото на 20-те години на ХХ в. и други. В тях са разкрити неизвестни факти от миналото на проблема и мястото му в българо-югославските отношения[9]. 

Николай Проданов разработва някои теоретически аспекти. Статиите свързани с изясняване на историко-географското понятие Западни български покрайнини и исторически и актуални геополитически аспекти на западнопокраинския проблем имат важен научен принос. Заедно с теми за 20-30 г. на ХХ в. автора насочва вниманието си към църковната организация през българското управление 1941-1944 г[10].

Тодор Димитров съсредоточава усилията си към изучаване съдбата на Босилеградския край[11]. Дафина Петкова[12] и Георги Радославов[13] проучват Трънско. Етноложки наблюдения споделя Екатерина Керемидарска[14]. Съборите и свижданията са обект за Катя Рангелова[15]. Техните изследвания са част от сборници издадени в следствие на тематични или юбилейни научни конференции[16]. Владимир Русков акцентира, с известна доза оригиналност, върху Цариброд, а революционните борби, противоречия и отношението на българската държава заемат съществено място в творбата му[17]. Предпочитания период на изследване в повечето случаи са предимно 20-30 г. на ХХ в. Бежанското и националноосвободително движение се налагат като основен тематичен кръг следвани от проблеми на българо-югославските отношения.

В началото на новото хилядолетие се забелязва споделянето на нови творчески интереси. Райчо Стоев, напуснал мемоаристиката, вече изследва създаването и дейността на Босилеградския партизански отряд. Той отстоява по своеобразен романтичен начин българската същност и принос на формацията във въоръжената съпротива ръководена от Отечествения фронт. В разработките си твърди, че дълги години българското комунистическо движение подкрепя тезата понеже края е в Югославия за историята му да се ангажират техните историци. Този факт е показателен, защото дори ръководената от БКП въоръжена съпротива доброволно се изоставя на съседната историография[18]. 

Историко-дидактично проучване за Западните покрайнини между 1990-1995 г. публикува Тодор Мишев. Анализът е насочен към мястото на въпроса в учебниците и училищното образование. Осветлени са редица съвременни аспекти от държавнически, обществен и личностен характер. Книгата има значимост за българската историография[19]. Бисер Банчев също се ангажира с близкото минало. Обсег на изследване е въпроса за българското малцинство в Югославия според документацията на ООН 1994-1995 г. Акцентира се на интернационализирането на западнопокраинския проблем в периода на югославската криза[20]. Съвременни аспекти заедно с по-далечната история са обект на внимание от Зденка Тодорова, Иван Николов, Лозан Митев и др[21]. Разширяването на хронологическият обсег на българската историопис запълва някои от празнините, но се запазва известен дисбаланс в полза на изследваните аспекти за 20-30 г. на ХХ в.

Историографите пропуски до известна степен са запълнени от обнародването на статии и сборници с исторически извори. Обзорен характер има документалния сборник „Българите от Западните покрайнини (1978-1975 г.). Съставителите Елена Бугарчева, Людмила Зидарова и колектив от архивисти предлагат разнообразна извадка от документи предимно от национални и регионални хранилища. Приносът им е съществен защото са публикувани не само непознати документи, а някои от тях ясно характеризират отношението на държавните институции и механизмите на провежданата политика. Тази констатация се отнася предимно за периодите на Втората световна война и на социализма в България[22]. Документални публикации в периодични издания правят Веселин Ангелов, Цочо Билярски, Лиляна Ванова и някои други специалисти[23], където са обхванати отделни исторически аспекти. Отчетлива е доминацията на проучвания за началните две десетилетия от съществуването на западнопокраинския въпрос. Без да са изчерпани напълно са изяснени редица проблеми от вътрешен и международен характер. 

Непроучените теми относително лесно се забелязват. В това отношение при едно непринудено сравнение например с македонската проблематика може да се види разликата. Безспорно тя има по-специфични параметри, но пък също касае историята на националния въпрос след Освобождението. Съотношението изследвания-изследователи категорично не е в полза на западнопокраинската проблематика. Може да се изтъкнат редица обективни и субективни причини, но резултатът е показателен. Бих споменал едно съществено преимущество – държавната и обществената подкрепа към македонската тематика. По нея много по-организирано и целенасочено работят секции в научни институти и неправителствени организации. За такова профилиране не може да се говори по западнопокраинската тема. Дори Методи Петров с горчивина споделя:

Днес в София има Македонски научен институт, но западнопокраински научен институт няма. Защо ли? Изглежда и науката плаща понякога данък на неразбраната политика.[24]. 

Подобна неправителствена организация, която да се ангажира с историята на края сигурно има място в обществения живот. С нейната поява или дори при отсъствието й западнопокрайнинския въпрос трябва да продължи да бъде изследван. Институт, редакционна колегия или инициативен комитет необходимо е постепенно да се пристъпи към подготвянето и публикуването на обобщаващо изследване за историята на Западните покрайнини. Въпрос на уточняване са параметрите на подобен труд. Необходимостта от появата му обаче е очевадна, както за българската общност зад граница, така и за българската общественост. Съвременните комуникационни средства са сериозно преимущество за популяризирането му. Между деветдесетата годишнина от отнемането им, в навечерието на която сме, до стогодишнината е възможният срок за преминаването на целия изследователски процес.

Българската историопис в продължение на десетилетия остава на страна от проучването на западнопокраинския въпрос. Едва след демократизацията на държавата постепенно започва осветляването на отделни аспекти и проблеми. От пасивен наблюдател историографията ни заема своето място на активна страна при осъществяването на обществения интерес. Повечето от резултатите са дело на лични творчески усилия. За последователна държавна политика трудно може да се говори, въпреки че едва ли напълно отсъства. Необходимостта от продължаването на изследванията за Западните покрайнини води към намирането на организационни форми. Kонференции, симпозиуми, кръгли маси и продуктите от тях – сборници, брошури и т.н., заедно с корпусите от документи и монографиите трябва да предхождат или съпътстват подготовката и публикуването на цялостна история на Западните покрайнини. Българската научна общност има необходимия потенциал да постигне този резултат.


Бележки

1. Косатев, Т. Бежанският въпрос в България след Първата световна война в научната литература (1919-1932). В: Методологически и историографски проблеми на историческата наука. С., 1978, Т. 2, 215-216.
2. Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984, 243-253.
3. История на Кюстендилската окръжна организация на БКП. С., 1984, 346-348.
4. Михайлов, Ив. Спомени. Т. 3. Белгия, 1967, 437-508.
5. Манчев, К., М. Гудева. Западните покрайнини в българо-югославските отношения 1919-1920. ИПр, 1990, № 7, 3-15.
6. Петров, М. Устави на националноосвободителното движение в Западните покрайнини. ИПр, 1990, № 8, 78-97; Същият. Националноосвободителното движение в Западните покрайнини (1919–1934). С., 1995; Същият. „Въртоп” - революционна организация за освобождение на Западните покрайнини. С., 2003.
7. Миланов, М. Забравени български земи. С., 1994.
8. Божкова, М. Българите от Западните покрайнини. С., 1996.
9. Велев, В. Западните покрайнини в българо-югославските отношения (1919-1931 г.). Автореферат за присъждане на образователната и научна степен „доктор”. С., 1999; Същият. Двувластните имоти в българо-югославските взаимоотношения. 1920-1931. Международни отношения, 1997, № 4, 109-116; Същият. Вътрешната западнопокрайнска революционна организация “Въртоп”. – ИПр, 1999, № 3¬–4, 51–68; Същият. Проявления на Западнопокраинския въпрос (1920-1922 г.). – В: Конгреси и програмни документи след 1878 г. за историята и културата на българските земи под чужда власт. Сборник материали от международна научна конференция, Кюстендил, 14-15 декември 2007 г. С., 2008, 105-117.
10. Проданов, Н. Историко-географското понятие и термин „Западни (български) покрайнини”. ВИС, 1997, № 2, 176-187; Същият. Между политическия натиск и насилието (Тактически виждания за решаването на Западнопокраинския въпрос — 20-те - началото на 30-те години на ХХ век). — Архив за поселищни проучвания, 1997, № 3-4, 123-133; Същият. Новият период в развитието на двувластническия въпрос по българо-югославската граница след Ньойския договор 1920-1933, - История, 1999, 4-5, 83-90; Същият. Западнопокраинският проблем — исторически и актуални геополитически аспекти. — Военен журнал, 2004, № 3, 142-146; Същият. Българската православна църква в западните български земи (1941-1944 г.). – Известия на ИМ-Кюстендил, 2005, т. 11, 249-258.
11. Димитров, Т. Окупацията на Босилеградско от Сърбия през 1920 г. по сведения на българската интелигенция от този край. – ВИС, 1993, № 1, 133-142; Същият. Житейска съдба и организации на бежанците от Босилеградско между двете световни войни. - В: История и актуални проблеми за сътрудничество с Босилеградския край. Кюстендил, 1998, 19–35; Същият. Сръбският терор и съпротивата срещу него след окупацията на Босилеградско до 1934 г. – Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 44-57.
12. Петкова, Д. Положението на населението от окупираните след Ньойския договор земи на Трънско и борбите му за национално съхранение. - Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 58-68.
13. Радославов, Г. Съборите в Стрезимировци и строителството на паметника с камбана на „Слишовска могила” в Трънско /1924-1934 г./ - Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 76-86.
14. Керемидарска, Е. Бит и култура на населението в Босилеградския край. – В: История и актуални проблеми за сътрудничество с Босилеградския край. Кюстендил, 1998, 36-44; Същата. Босилеградският край и Ньойския договор. - Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 97-105
15. Рангелова, К. Начало и етапи на проведените погранични срещи и свиждания по западната граница след 1919 г. - Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 69-75.
16. Янчева, Й. Емануил Попдимитров и Западните покрайнини. - Ньойският договор и съдбата на Югозападните български земи. Кюстендил, 2001, 87-96.
17. Русков, В. Българи и сърби. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. С., 2007.
18. Стоев, Р. Босилеградски партизански отряд „Георги Стойков Раковски”. Кюстендил, 2001; Същият. Бях на 16 години. С., 1990.
19. Мишев, Т. Покрайнини в центъра на Балканите. Западните покрайнини 1990-1995 г. (историко-дидактическо изследване). С., 2003.
20. Банчев, Б. Въпросът за българското малцинство в Югославия според документацията на ООН от 1994-1995 г. – ИПр, 2009, № 1-2, 131-140.
21. Тодорова, З. Прикриващото пиянство в Ньой. [С., 1994]; Същата. Ябълка в килия. Цариброд-София, 2003; Същата. Поредните фалшификации, свързани с Погановския манастир „Св. Йоан Богослов”. – МПр, 2006, № 1, 73-86; Николов, И. Българите в Югославия – последните версайски заточеници. С., 2002; Същият. Съвременни аспекти на националното движение в Западните покрайнини. - В: Конгреси и програмни документи след 1878 г. за историята и културата на българските земи под чужда власт. Сборник материали от международна научна конференция, Кюстендил, 14-15 декември 2007 г. С., 2008, 285-304; Митев, Л. Проблеми и перспективи на Западните покрайнини. - МПр, 2004, № 2, 7-22; Бугарчева, Е., Л. Зидарова. Бежански организации на българите от Западните покрайнини. - В: Конгреси и програмни документи след 1878 г. за историята и културата на българските земи под чужда власт. Сборник материали от международна научна конференция, Кюстендил, 14-15 декември 2007 г. С., 2008, 119-134; Джонев, А. Революционна организация “Босилеград”. - В: Конгреси и програмни документи след 1878 г. за историята и културата на българските земи под чужда власт. Сборник материали от международна научна конференция, Кюстендил, 14-15 декември 2007 г. С., 2008, 135-150.
22. Бугарчева, Е., Л. Зидарова. Българите от Западните покрайнини (1878–1975). С., 2005.
23. Ангелов, В. Документи за броя на населението от 1922 до 1948 г. и положението на българите в Царибродско и Босилеградско към 1950 г. – ИПр, 2001, № 3-4, 185-201; Ванова, Л., Ц. Билярски. Въпросът за Западна Тракия, Добруджа, Западните покрайнини и Македония в дипломатическата кореспонденция на проф. Венелин Ганев по време на мирните конференции в Париж и Сан Ремо (1919-1920 г.). ИДА, т. 94, 2007, 139-202; Джонев, А. Документи по въпроса за Западните покрайнини, съхранявани в Регионален исторически музей-Кюстендил. – ИДА, т. 97, 2009, 126-160.
24. Петров, М. Въртоп..., с. 103. 

*.  Настоящата статия е публикувана в сборника "Съдбата на българите в Западните покрайнини" Т. 1, 2010, с. 71-78.
**. н. с. д-р Ангел Джонев е автор, съавтор и съставител на десетки статии, документални сборници и монографии, посветени на националноосвободителното движение на македонските и западнопокраинските българи.

3 коментара:

king 9k5 said...

Thank you

онлайн магазин за хранителни стоки said...

Интересна статия. Исторяита за мен е трудно нещо, уж е обективна, но винаги има повече от 1 версия.

доставка на млечни продукти said...

Благодаря за хубавата статия.За жалост Българската историопис обръща значително късно внимание върху Западнопокраинския въпрос като през буржоазния и социалистическия период самостоятелно изследване не е публикувано, но все пак никога не е късно.Виждаме, че в последното десетилетие на ХХ в. съществено се променя състоянието на българската историопис по западнопокраинския въпрос. През 1990 г. са обнародвани две публикации в най-престижното научно списание „Исторически преглед”.Едва след демократизацията на държавата постепенно започва осветляването на отделни аспекти и проблеми. От пасивен наблюдател историографията ни заема своето място на активна страна при осъществяването на обществения интерес, така е. Научих интересни неща, за което се радвам и се надявам често да публикувате подобни статии.

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial