Tuesday, October 31, 2006

0 Македонският въпрос. Историко-политическа справка. С., БАН, 1968.

| More


МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС 

С., БАН, 1968.


"...Добросъвестният анализ на историче­ските факти показва, че Македония нико­га не е била държавно-етническа или национално обособена общност. Македония е географска област, каквито са Тракия, Мизия, Добруджа и др. Името Македо­ния е географско понятие, което твърде много се е променяло. Например през средновековието Македония се е нарича­ла България, днешна Северна България се е наричала Подунавия, а земите на днешна Източна и Западна Тракия до р. Места са се наричали Македония.

8

В древността територията на Македо­ния е влизала в робовладелската гръко-илирийска държава на Филип и Алексан­дър Македонски. От II век преди новата ера до IV век от нашата ера Балканският полуостров, в това число и Македония, е бил под властта на Римската империя. От края на IV до началото на VI век Ми­зия (Дунавска България), Тракия и Ма­кедония са били провинции на Източна­та римска империя, наречена Византия. През VI век в продължение на няколко десетки години славянските племена за­владели обширни области от Византия. В края на VI и началото на VII век из­точната и западната група на тези сла­вянски племена окончателно заседнали на Балканите. Източната (известна в на­уката като българска) група заела днешните румънски Земи и източната част на Балканския полуостров — Мизия (с До­

[+/-]ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ







9


бруджа), Моравско (с Тимошко), Тракия (с Родопите), Македония, днешна Алба­ния, Епир и някои съседни райони в днешна Гърция, а другата, сърбохърват­ската група — западната част. Славяните станали най-масовото, най-компактното население на Балканите, поради което през VII век Македония, която се оказала в центъра на славянските земи на полу­острова, била известна под името Славиния.
През втората половина на VII век в Мизия окончателно се настанили Аспаруховите прабългари, а Куберовите прабъл­гари (Кубер е брат на Аспарух) се за­селват в Македония — в района на Би­толя—Солун. Интересите на борбата про­тив могъщата Византийска империя под­тикнали ръководителите на формираща­та се славянска държавност (племенния съюз на славянските племена в Мизия) и на Аспаруховите прабългари да обра­зуват съюз, който се превърнал в славяно-българска държава. Тази държава станала притегателен център на източна­та група славянски племена. В нейните граници през по-големия период от съществуването й до


10


нейното падане под ос­манско робство влизали трите основни области — Мизия, Тракия и Македония.
Едновременно със създаването и раз­витието на българската държава започ­нал и процес на славянизиране, който обхванал прабългарите и остатъците на траките и завършил през IX и началото на X в. с образуването на новата българ­ска народност, славянска по своя харак­тер и българска по своето име. По-късно, през XI и XII в., в тази народност се вле­ли и претопили и други племенни грули, например печенези, узи, кумани и пр.
Що се отнася до опитите на някои скопски историци да докажат, че е съще­ствувала някаква македонска държава по времето на цар Самуил и че той бил цар на тази държава, то те напълно противо­речат на историческата истина. Самуиловата държава, създадена в 969 г., про­дължила българската държавна тради­ция и се явила организираната опора на българския народ срещу завоевателната политика на Византия.
Историческа заслуга на Самуил е това, че в непрестанна героична борба защи­щавал съществуването на българската държава, на българския народ и култура в продължение близо


11


на половин век. Когато в 972 г. византийският император Йоан Цимисхий завладял Преслав и поко­рил източните предели на българската държава, Самуил успял да пренесе ней­ния център в югозападните български зе­ми (отначало в София, след това в Мъглен, Преспа и Охрид) и да се утвърди като всепризнат български владетел. През 976 г. Самуил предприел поход в Североизточна България, освободил я от византийска власт и възстановил целост­та на българската държава. Според ви­зантийските източници Самуил приел из­бягалия от Византия Роман, син на цар Петър. Заради своите заслуги в борбата срещу Византия и в защита на българ­ската държава Самуил бил избран от бо­лярите отначало за владетел (архон) на България, а след смъртта на Роман приел царската титла. За отстояването на своето съществуване заедно с българ­ското население от Мизия и Добруджа, които са били в неговата държава, Са­муил е водил войни с византийци, но никога не е водил война с българи. Из­вестно е също така, че византийският император след поражението на Самуиловите войски е наречен „българоубиец",


12


а не „македоноубиец". Че Самуиловата държава била продължение на българ­ската държавна традиция, се вижда и от факта, че българският патриарх е ме­стел своето седалище заедно със седали­щето, на държавата, а именно в София, Преспа и Охрид.
Трябва да се подчертае, че във всич­ки исторически извори Самуиловата дър­жава недвусмислено се смята за българ­ска държава. Особено ценен и неоспорим източник за народностния облик на Са­муиловата държава ни е оставил наслед­никът на Самуил, последният цар от Първото българско царство — Иван Вла­дислав (1015—1018 г.). Това е намере­ният в Битоля през 1958 г. епиграфски паметник (плоча) със старобългарски надпис. В този изключително важен за нашата историческа наука документ Иван Владислав категорично казва, че е „син на Арон" (брата на Самуил) и „български цар", че е „родом бълга­рин" и че поданиците му са българи.
Заслужава да се отбележи, че видният изследовател на средновековната сръб­ска история Стоян Новакович в нача­лото на своята научна дейност също ха­рактеризира Самуиловата държава като


13


българска, отбелязвайки, че „средището на българската държава бил Охрид". „Установяването на българската столица в Охрид и новото засилване на българ­ското царство чрез сияйните Самуилови подвизи — пише Новакович — са увели­чили българската държава към Адриа­тическия бряг по-силно от всякой друг път". Същият този Новакович по-късно измени на историческата правда за Самуиловата държава и стана родоначал­ник на така наречения „македонизъм", т. е. на тезата, че славяните в Македо­ния били нещо отделно от българския на­род.
В историята на България съществуват случаи, когато върху пределите на бъл­гарските земи, при известни исторически условия, са се обособявали наред с цен­тралната власт области, царства, кня­жества със своя самостоятелна власт. Така на основата на средновековната българска държава, поради отслабване­то на централната власт и усилване се­паратизма на болярите по времето на турските нашествия, наред с Търновско­то царство на Иван Шишман се създали Видинското българско царство на Иван Срацимир и Добруджанското българско


14


княжество на Добротица. Но от този факт историческата наука не прави из­води за някаква видинска, или за някак­ва добруджанска народност, защото та­кива действително не е имало. Още по-малко основания има да се говори за от­делна „македонска" народност по време­то на Самуил, тъй като тогава българ­ската държава е била единна, а не фео­дално раздробена.
След окончателното падане на българ­ската държава под византийско иго бъл­гарите от всички райони, включително и от Македония, правят редица опити да се освободят. И тук историческите изво­ри са единодушни за българския харак­тер на въстанията. Първото въстание на българите е начело с Петър Делян (внук на Самуил) през 1040—1041 г., а второ­то—с Георги


15
Войтех през 1072 г., на които центърът е бил в Македония. Ви­зантийският летописец Скилица от вто­рата половина на XI век подчертал, че „българите вдигнаха въстания", че вож­дът е българин и подбудил „към въста­ние българското племе". За второто въ­стание летописецът отбелязал, че било организирано от българските велможи в Скопие и че ръководителят му Георги Войтех бил от рода на кавханите. А под думата кавхан се е разбирало прабъл­гарска благородническа и служебна тит­ла. Сръбският крал Урош II Милутин успял да завладее след 1282 г. Северна Македония, поради което прибавил към титлата си и „крал на България". Дру­ги български земи не бил завладявал. През XIV век сръбският крал Душан за­владял по-голямата част от Македония, поради което също започнал да се титу­лува и „цар на българите".
В 1396 г. българската държава окон­чателно паднала под османско иго, кое­то продължило 480 години. Развитието на българската народност за дълго се за­бавило, но не се прекратило. През целия период на турското владичество следва­ла непрекъсната поредица от борби, от въоръжени въстания на народа във всич­ки краища на бившата българска държа­ва. В своята реч в .прослава на хайдутството др. Т. Живков каза: „И особено ярко, особено вълнуващо се изправя пред очите ни трудният подвиг на хайдутите, на ония синове на България, които в продължение на пет робски века не поз­волиха името на българина да стане си­ноним на понятието роб".


16


В условията на борбата срещу осман­ските завоеватели, а след това и срещу потисничеството на гръцкото духовенство продължавало развитието на българска­та народност.
През XVIII и XIX век, когато в тур­ската империя започнали да се развиват стоково-паричните отношения, да се за­ражда капитализмът, да се формира и развива буржоазия, тогава на основата на българската народност се създали ус­ловия за възникване и развитие на бъл­гарската нация. Това станало във всички части на българските земи, в това число и в Македония. Както в Дунавска Бълга­рия и Тракия, така и в Македония национално-освободителната борба във всички нейни етапи — за нова просвета и цър­ковна свобода, за национално освобож­дение — се развивала като борба на българския народ.
Нещо повече. През този период в Ма­кедония са родени и живели редица из­тъкнати дейци на българското възраж­дане, които са работили против погърчването, за запазване на българската на­родност, за формиране на българско на­ционално съзнание и се борили срещу османското робство и гръцката патриаршия.


17


Тук са се родили: първият наш въз­рожденец Паисий Хилендарски, Йордан Джинот, братя Миладинови, Неофит Рилски, Райко Жинзифов, Кузман Шап-карев, Григор Пърличев, Георги Динков (учителят на Димитър Благоев) и др. Ио всички те, както и дейците на българското националноосвободително движение от останалите краища на бъл­гарските земи, в това число Георги Ра­ковски, Васил Левски, Любен Караве-лов, Христо Ботев и др., единодушно се вдъхновявали от идеята да видят своето отечество — България, свободно от тур­ски гнет. Те се борели от името на една нация — българската нация.
Още преди два века именно Паисий, роден в будното българско селище Бан­ско в Македония, издигнал своя страстен призив: „О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин!'' И неговата славянобългарска история се преписвала от ръка на ръка, обикаляла страната — Мизия, Тракия и Македо­ния — и будела националното съзнание на българите.
В статия до българския вестник в Ца­риград Йордан Хаджиконстантинов (Джинот), роден във Велес, книжовник


18


и просветен деец, пише: „Ако ме пита некой школски человек, си ли ти Болга­рин? Аз пълноответствам: Болгарин съм! Че не е честно на моето славяноболгарство да творим зло и лукавство. Прави Болгарин не лаже, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за пе­чена кокошка верата не разменуе ... По-истине, нема по-величествено от Болга­рин. Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, войнствуе, верност има, гостолюбие ... Болгарин е любител всекое добро. Болгарин е срамота да се отрицуе от свой род и язик..."
Сред поредицата от светли имена на пламенни родолюбци, родени в градовете и селата на Македония, особено силно блестят имената на братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Те пламенно се борили в защита на своя на­род, за българско възраждане, и в тази борба мъченически загинали в цариград­ската тъмница. С голяма енергия двама­та братя работили за осъществяване на възрожденския идеал — независима бъл­гарска църква, български училища, обу­чение на свой роден български език, за събуждане националното съзнание сред широките маси на нашия народ. През


19


1861 г. те издали сборник „Български на­родни песни". Тези песни представляват най-добрите образци на българския фол­клор. В поканата за събиране абонати за сборника, напечатана през същата го­дина, К. Миладинов писал: „Песните преди 6 години зафатихме да собираме от секакви страни от Западната Болга-рия, т. е. от Македония, например от Ох­рид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места, още и от Восточна Болгария".
За високото патриотично самочувствие на братя Миладинови говори и извънред­но интересното писмо на Димитър Ми­ладинов, което той изпратил в 1852 г. до редактора на „Цариградски вестник" — Александър Екзарх. В него той изтъкнал опасността от разпространението на гръцкия език в Македония, посочил не­обходимостта децата в училище да за­почват обучението на майчиния славянски (т. е. на български) език. В това писмо той пише: „ . .. Шест осмини почти на Маке­дония, населени от eдноезични българи, се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини..." При арестуването му Д. Миладинов заявил: „Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за


20


когото съм ратувал и за когото ще умра. няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще въз­кръсне величествен".
Само няколко дни след като научил за гибелта на братя Миладинови, Любен Каравелов писал: „Ще преминат цели стотин хиляди години, а тяхното име ще се произнася с благоговение и в българ­ските песни, и в българските приказки, и на седенките." А народният поет Иван Вазов възторжено възпял техния подвиг:
А бедните братя в предсмъртни страданья изпущаха своите последни стенанья. И вече обвзети от гробния хлад, те пращаха сбогом на божия свят и шушняха тихо с гаснееща сила: „Как много те любим, Българио мила!"


Друг деец на нашето национално-освободително движение — Григор Пърличев от Охрид, автор на поемите „Арматолос" („Сердарът") и „Скендербей", пише: „ ... Дотолкова ние българе сме били ругани и презрени от вейте народности, щото време е вече да се опомним... Време е да се покажем хора между хора­та. Българското трудолюбие рядко се


21


на мира в другите народи; то ни е облаго­родило .. ."
Забележителният възрожденец Райко Жинзифов от Велес посочвал, че бълга­рите населяват Северна България. Тра­кия и Македония. В литературното си творчество той изразявал дълбоко свое­то българско национално чувство. В ста­тията „за превода на „Слово за полка Игорев" Жинзифов намерил за нужно да отбележи: „Мие за българский язик броиме той язик, кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България, между говорите на кой има мало много разли­ка, ...нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има само славя-небългаре, които живеят по речените ме­ста, имената на кои, може би, имаят си право в землеописанието, а не в народ­ността; накъсо да речеме, има един це­лен народ българский и един язик бъл­гарский, който, как секой други язик, ся делит на наречия".
В своето стихотворение „Гусляр в собор" Райко Жинзифов казва:
Македония, чудна страна, Нема да бидит гърчка она! Шума и гора, и планина, Самий камен на тая страна. Птица и риба в Вардар река,


22


Живо, мъртво на свои крака ке станат и ке дадат ответ На цела Европа, на цел свет: Я българка сум, българин сум. я, Българе живеят в тая страна!
Необходимо е да се посочи още един важен извор, който показва, че по време на нашето възраждане и освободително движение в Македония се формира бъл­гарско национално съзнание и се развива националноосвободителната борба както против османската робия, така и против елинизирането на българското население. Този извор е свързан с името на сръб­ския учен Стефан Веркович.
През 1850 г. сръбското правителство изпратило Ст. Веркович в Македония с определена научна и политическа мисия. Отначало той се проявил твърде актив­но, раздавал сръбски учебници и книги, агитирал в полза на Сърбия. Но сблъск­вайки се с компактната българска маса в Македония, той скоро разбрал, че е на крив път, че в Македония няма място ни­то за сръбска, нито за гръцка пропаган­да, и се отдал на работа в полза на бъл­гарите, започнал да ги съветва да отво­рят свои народни училища, да се учат на


23


български език. Така Веркович станал един от ревностните дейци па българско­то възраждане. Той издал няколко кни­ги, между които сборник под заглавие „Народни песни на македонските бълга­ри" — 1860 г., напечатан в кралската сръбска печатница в Белград. Веркович изрично наблягал върху българския ха­рактер на песните, създадени от народ, който гордо можел да каже за себе си: „Аз съм българин и езика си наричам български". През 1868 г. в Москва изляз­ла неговата книга „Описание на бита на българското население в Македония".
Противоположно на Веркович и други изтъкнати сръбски учени и културни дей­ци някои белградски шовинисти започна­ли антибългарска дейност в Македония. Срещу техния поход за загнездяване в българските земи през 70-те години се възправили най-светлите умове на бъл­гарския народ. Многократно сам Христо Ботев е писал против сръбската нацио­налистическа пропаганда „в чисто българ­ски села и градове в Македония и в ня­кои северозападни краища на България" и по-специално сред „българите в Маке­донско". В иронична форма във вестник „Тъпан" от 1875 г. под заглавие „Сръбските


24


добрини в Българско" той пише: „ ... не видите ли какви добрини и слън­ца ни е изпроводила Сърбия-в Ниш, Враня, Скопия, Призрен, Прищина,Куманово, Велес и околностите? Не видите ли вий светлите слънца, Милош-Милоевци, как интригуват и гонят нашите учители от Македонско?".
Подемът на освободителната борба и широката организация на българското национално-революционно движение, обхванало Мизия, Тракия и Македония, са друго ярко доказателство за това, че и в последните десетилетия преди освобож­дението на България от османско робство не е имало нито отделна македонска на­родност, нито отделна македонска нация, а се е формирала една единна българска националност.
Още в 1842 г., като студент в Атина, Георги Раковски създал така нареченото „Македонско дружество", целта на кое­то била да организира въстание в бъл­гарските земи срещу османското робство едновременно с подготвяното по това вре­ме гръцко въстание на остров Крит и в Тесалия.
По-късно през 1853 г. един .от неговите близки сподвижници - Павел Грамадов, се опитал да организира въ­стание в Македония.


25
В своята многостранна и напрегната революционна дейност, в борбата за ос­вобождение на българския народ Раков­ски поддържал тесни връзки с дейци на българското национал ноосвободител но движение в Македония: Константин Ми-ладинов, Райко Жинзифов, Киряк и Ге­орги Държилович от Солун, Георги Ико­номов от Велес, Гого Папаяни от Воден, Нако Станишев и Христо Павлов от Ку-куш, Константин Ташов от Струмица, Кузман Шапкарев от Охрид и други.
В плановете за въстание, които Раков­ски съставил през 1858 г., се предвижда­ли въоръжени действия и в Македония. В създадената от него Българска легия участвували и много българи от Македо­ния, между които Ильо Марков (дядо Ильо) от Берово (Малешевско), който и сам ръководил въоръжена чета. Войво­да на чета бил и Христо Н. Македонски от с. Горни Тодорак (Кукушко). Рево­люционната дейност на Раковски наме­рила широк отзвук във всички български .земи, включително и в Македония. „Без­крайно се благодарихме, като узнахме за пламъка, който носите в душата си за нашия народ и за нашия бащин език — пише на 3 април 1861 г. от Охрид учителят


26


Йоаким Маленков на Раковски ... — Записахме името ти в черковната конди-ка, за да се споменава във вечни време­на". В четата на Хаджи Димитър и Сте­фан Караджа са известни имената на 15 българи от различни краища на Маке­дония, в четата на Христо Ботев — 12 души. Такива имало и в четите на Филип Тотьо. В редица градове и села на Маке­дония възникнали тайни революционни комитети. В Охрид действувала револю­ционна група от 14 души начело с Иван Паунчев. Спиро Джеров от Битоля — из­вестен четник на Хаджи Димитър и Сте­фан Караджа, изградил революционна група в този град и в много села на Би-толска околия, а също така и в съседните Ресенска, Охридска и Леринска околии. Такива групи съществували в Крушево, Щип, Кукуш, Прилеп, Горна Джумая (Благоевград) и други.
Българите в Македония взели живо участие в борбата за създаване на само­стоятелна българска църква. При учре­дяване на Екзархията обаче само Велешката епархия била включена в новоучре­дената българска църква. Но съгласно чл. 10 от Фермана за създаване на Ек­зархията в редица епархии били проведени


27


плебисцити, при които огромното мнозинство от населението се изказало за присъединяване към Екзархията.
При изграждането на Вътрешната ре­волюционна организация от Васил Лев­ски (БРЦК) в редица селища на Маке­дония се създали частни (първични) ре­волюционни комитети. Сам Левски се е срещал с дейци от Белица (Разложко) и от Крива Паланка. Помощникът на Левски — Димитър Общи, е искал „упълномощение" от Левски за посещение в Македония по организиране на револю­ционната борба. В някои доклади на Сте­фан Веркович до сръбското правителство в периода 1870—1873 г. са изнесени дан­ни за организационна дейност на коми­тети на БРЦК в Разложко, Неврокопско (Гоцеделчевско), Серско, Воденско и дру­ги райони на Македония.
По време на Априлското въстание гр. Горна Джумая влизал в района на Рил­ския революционен комитет. От този град е и организаторът на въстанието в Тър­новски окръг през 1876 г. — Георги Из­мирлиев. Особено активно участие в бъл­гарското революционно движение взело населението от Разложка околия, която била в IV (Пловдивски) революционен


28


окръг под ръководството на Георги Бен­ковски и Панайот Волов. В подготовката на Априлското въстание постоянни рево­люционни комитети действували в Разлог (тогава Мехомия), Якоруда, Белица, Горно и Долно Драглище, Банско, Годлево, Баня, Недобърско.
На събранието в Оборище 1876 г., кое­то взело решение за обявяване на въста­ние, разложани изпратили като свой представител Георги Чолаков от Долно Драглище. След събранието пратеникът на Бенковски — Кузман П. Томов (Шарланджията), донесъл в Разложко прокламацията за вдигане на въстание­то. През май същата година избухнало въстание и в с. Разловци, Малешевско — в района на горното течение на р. Бре­галница, известно в историята като Разловско, или Пиянечко въстание. Това въ­стание е достоен епизод и финал на Ап­рилската епопея, а неговите организатори Димитър Попгеоргиев, поп Стоян Разловски, Ильо Марков и др. са известни дейци на българското национално-освободително движение.
В българското опълчение през 1877— 78 г. имало повече от 500 българи от различните краища на Македония.


29


След потушаването на Малешевското (Пиянечкото) въстание Димитър Попгеоргиев и други ръководители на въста­нието се оттеглили към Беласица и пове­чето от тях останали да действуват чак до Руско-турската война, като извърш­вали диверсионни действия в тила на тур­ците. Прочута е акцията на дядо Ильо Марков за установяване на местна власт в Малешевско и Пиянечко.
След въстаническите действия през 1876 г. в Цариград се събрали диплома­тическите представители на великите си­ли, които се занимали с назрелия бъл­гарски въпрос. В Цариградската конфе­ренция, заседавала през декември съща­та година, участвували посланиците на Русия, Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия. Тук граф Игна­тиев предложил проект за създаване на българска автономна държава от всички български земи — Мизия, Добруджа, Тракия, Македония и българското Поморавие. Никой не оспорил, че в тези райо­ни живеят българи. Френският делегат представил колективен документ за дава­не автономия на България, но по опре­делени политически съображения — без Одринско и Беломорието, като българските


30


земи се обособят в две области с центрове Търново и София. Английският представител Солсбъри очертал граници­те на българската етническа общност, която имала пълно мнозинство в терито­рията: на север — от долното течение на р. Тимок до устието на Дунава (от Ви­дин до Тулча), на изток — Черно море, на юг — линията Лозенград—Банско— Петрич—Струмица—Костур, на запад — линията Охрид—Тетово—Враня—Леско-вец—Ниш, като всички споменати градо­ве остават навътре в България.
В резултат на Руско-турската война България била освободена от османско иго, а нейните граници — определени от Санстефанския мирен договор по етниче­ския принцип, залегнал в решенията на Цариградската конференция. В граници­те на Санстефанска България влизала и Егейска Македония. Това не било в ин­терес на големите западноевропейски държави по онова време — Англия, Австро-Унгария и Германия. Западните ка­питалистически държави не се съгласили със създаването на една голяма българ­ска държава. Те се страхували да не би България да попадне под влиянието на Русия, да стане неин съюзник и да се засили руското


31


влияние в центъра на Бал­каните, близо до Босфора и Дарданелите. Англия, Германия и Австро-Унгария не взели участие в Руско-турската война, но поради това, че били силни, отхвърли­ли Санстефанския договор, продиктували условията на известния Берлински дого­вор и успешно провели своята линия — „разделяй и владей". България била раз­покъсана, като цяла Македония и Лозенградско били отнети от нея и оставени под турско робство. Значително била намалена територията и на Черна гора, определена със Станстефанския договор. Босна и Херцеговина били окупирани от Австро-Унгария. Сърбия и Румъния, кои­то по Санстефанския договор се разши­рявали с български земи, по Берлинския договор получили нови български тери­тории — част от Моравско и Средна До­бруджа. Димитър Благоев по-късно от­белязва в статията „Националното обе­динение и работническата класа", поме­стена в „Работнически вестник" през 1909 г.: „В силата на Берлинския дого­вор българската нация биде разпокъса­на на части, от които главно две — кня­жество България и Източна Румелия, днес Южна България — бяха освободени,


32


но разделени една от друга със съв­сем различни управления и права. От другите й части една остана под Турция, другите влязоха в състава на Сърбия и Румъния. Това разпокъсване на нацията създаде въпроса за националното обеди­нение."
Берлинският диктат е един от най-не­справедливите и реакционни междуна­родни договори. Той бил порицан от мно­го учени и обществени дейци в различни­те европейски държави. Френските исто­рици Ернест Лавис и Алфред Рамбо оце­нили Берлинския договор като „памет­ник на егоизма, дело на завистта, на лич­ните отношения, акт неморален и долен, защото вместо да осигури мира, той съз­даде много поводи за конфликти и вой­ни в бъдеще". Известният сръбски радикал-социалнет Васа Пелагич писал: „Спо­ред Санстефанският мир цяла България бе обединена в една държава и обхва­щаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид ... Такава българ­ска държава не одобриха господа дипло­матите." По-късно и самите вдъхновите­ли на Берлинския договор като герман­ския държавник Бисмарк и британския държавник Биконсфилд признали,


33


че в Берлин е била накърнена националната цялост на България. За този договор в „Британската енциклопедия" (изданието от 1911 г.) се казва: „Берлинският дого­вор, със своето изкуствено разделяне на българската раса, създаде трудния и за­плетен „македонски въпрос".
През 1948 г. Васил Коларов подчерта: „Санстефанският мир създаваше една го­ляма славянска държава на мястото на европейските турски владения. Ако беше съдено на тая държава да излезе непо­кътната от разгорелите се съперничества и дипломатически игри на великите сили, то ходът на историята на Балканите ще­ше да бъде друг. Но Санстефанският до­говор беше подложен на жестоки атаки от страна на английските и австрийските империалисти, които го събориха при поддръжката на Бисмаркова Германия. Той биде заменен с фаталния Берлински договор — тоя източник на безкрайни злини, които оттогава насам се изсипаха върху главите на балканските народи."
Този договор предизвикал голямо недо­волство сред българското население в Македония. Още преди заседанията на Берлинския конгрес в интерес на вели­ките сили и под тяхно влияние бил


34


пуснат слух, че населението на Македония иска да си остане под турска власт. В отговор на тия интриги на турските вла­сти и фанариотското (гръцко) духовен­ство българските общини в Македония издигнали високо глас на протест. Те из­пратили апел до великите сили от 20 май 1878 година, в който се казва: „Всичкий българский народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нужди­те му се удовлетвориха, и ний вейте българе в Македония с силата на Св. Стефанский договор, чекахме с големо нетър­пение освобождението си от беенующето още над нас Турско варварство. Но на место това, за голема жал виждаме, че местните власти от една страна, и гръц­кото духовенство, от друга, с различни средства изнудиха от некои наши невин­ни братия подписи, за да ги злоупотребат, като уверат Великите Поручителни Сили, че уж ний сме били гърци и сме желаеле само улучшено статукво, а не присоединението си с новоучреждаемото българско княжество. Това безнака­зано подигравание с нашите подписи, си­реч с народното ни име и чувство, дълбо­ко наскърби всички ни особито при пред­положението, че такво едно лъжливо


35


изявление от страната на Македонските българе, мож да ся е вече подало и на Ваше Високопревозходителство".
Протестирайки против тази лъжа, те настояли да се изпрати комисия, която да се увери на самото място, че желания­та и нуждите им са общи с тия на тех­ните „братия българе, които населяват Мизия и Тракия".
Апелът от 20 май 1878 година е под­писан от „македонски българи — пред­ставители от разни общини от Македо­ния", подкрепен с печатите на общините и други български организации. Подпи­сите и печатите под апела представляват почти всички краища на Македония: Ве-лес, Струмица, Скопие, Битоля, Прилеп, Неготино, Гевгели, Кукуш, Солун, Ва­тата, Тетово, Куманово, Радовиш, Во­ден, Петрич, Неврокоп (Гоце Делчев), Демирхисар (Валовище), Щип, Сер, Драма.
По такъв начин за по-малко от 10 го­дини българският народ за втори път (първия път при създаването на българ­ската екзархия) очертал своите югоза­падни етнически граници и на два пъти крупни международни актове, като проек­та на Цариградската конференция и Сан-


36


Стефанския мирен договор, признали съ­ществуването на българската народност на територията на Македония, без да се смятат мненията на видни учени (гео­графи, етнографи, историци), пътеше­ственици, публицисти и други, както и етнографските карти на Шафарик, Ами Буе, Киперт, Лежан, Макензи и Ърби и други.
Тук трябва да отбележим също, че до това време, както и няколко десетилетия по-късно — до годините на Втората све­товна война, всички съседи на македон­ските българи — албанци, гърци и сърби, както и живеещите в Македония турци, власи, евреи и цигани, са наричали сла­вянското й население българи и езика му български.
Израз на съпротивата срещу решения­та на Берлинския конгрес в Македония било Кресненско-Разложкото въстание през есента на 1878 година. В знак на протест населението от целия Мелнишки окръг, от Разложко, от Кресненското дефиле до Демирхисарско (Валовишко) се вдигнало на въоръжена борба. Цялата документация на Кресненско-Разложкото въстание показва българския характер на въстанието и населението от Маке­дония.


37


Непосредствено след Берлинския дого­вор и откъсването на Македония от бъл­гарската държава селяните от Мелнишко писали открито писмо до петричкия каймакамин: „Ние. няма да оставим оръ­жието, докато не се съединим с княже­ство България — нашето отечество, на­шата майка". Особено голямо било огор­чението и недоволството в ония райони, които били заети от руските войски и съгласно договора трябвало отново да бъдат дадени на Турция. Завърналите се турци жестоко отмъщавали на мирното население. Такъв е случаят с Горноджумайско (Благоевградско). Всички застра­шени българи избягали в княжество Бъл­гария, в освободената част на своята ро­дина. Сред тях са били и родителите на Георги Димитров.
Българите от Македония и Одринска Тракия, които останали под властта на султан Абдул Хамид, били подложени на още по-страшен национален и поли­тически гнет, защото според турските власти те станали виновници за злопо­лучната за Турция война. Не бил прило­жен и „новият закон за вилаетите", който обещавал равенство за всички граж­дани без разлика на вяра и народност,


38


неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, просветна организация за всяка националност, реформиране на администрацията, модерно правосъдие и др. Този закон бил изработен по ре­шение на Берлинския конгрес за „утеше­ние" на останалите под робство, „но той — както се изтъква в Мемоара на ВМОРО от 1904 г. — просто бе захвър­лен в дълбоките торби на турската ар­хива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах".
При създаденото положение съществу­вали всички икономически, политически и идеологически предпоставки за разви­тие на ново революционно движение в неосвободените български територии в Македония и Тракия.
Икономическото положение на насе­лението прогресивно се влошавало. То се утежнявало още повече от политическо­то безправие, от грабежите на профе­сионални бандити и насилници. Наро­дът с право виждал злото преди всичко в султанската власт, която поддържала господствуващата система на експлоата­ция, грабеж, безправие и насилие. За голяма част от населението, особено за селяните, националното потисничество


39


се покривало с класовото. Угнетените се­ляни, пропадащите занаятчии и търго­вци и произлязлата от техните среди ин­телигенция търсели изход в отхвърляне­то на османското владичество, в борба­та за независимост.
В такива условия се родила идеята да се създаде организация, която да въз-глави борбата за освобождение на Ма­кедония и Одринско. В 1893 г., върху демократични основи, била създадена такава организация, като организация преди всичко на българското население в Македония и Одринско. Това се виж­да и от самото нейно име — Български македоно-одрински революционни коми­тети (БМОРК), преименувана три годи­ни по-късно в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), а след 1905 г. — Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Тази организация наследила богатия опит на българското национално-освободително движение от преди Руско-турската война и използувала структура­та и програмата на Българския рево­люционен централен комитет в Букурещ. Тя продължила делото на българската националнодемократическа революция




40


при други исторически условия на Бал­каните. Начело на организацията стоя­ли Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Яне Сан­дански, Димо Хаджидимов и други.
Чужда на шовинизма, ВМОРО била организация на експлоатираната селска маса, на пропадащите градски еснафи, на народната интелигенция. Тя въплътявала идеите и чувствата-на угнетените й социално слаби слоеве, които се бори­ли за свобода, за земя, за по-добър чо­вешки живот. „Аз не мразя османците като народ — казва Гоце Делчев. — Аз воювам против турската държава като господарска система". Тези думи съвпа­дат с казаното от Левски в Наредбата (устава) на БРЦК.
Не може да не се отбележи, че ръко­водителите на македоно-одринското ре­волюционно движение били люде с ясно определено българско национално съз­нание и под влиянието на прогресивната мисъл в Княжеството, особено на Бъл­гарската социалдемократическа партия и Димитър Благоев. Най-видният от тях — Гоце Делчев — сам смятал себе си и своите другари за българи. В началото


41


на 1901 г. при засилване на терора от султанските власти Гоце Делчев и Гьорче Петров изготвили и изпратили окръжно-послание до ръководните орга­ни на ВМОРО, в което между другото посочват, че „турските власти" имат за цел „да изловят всичките по-живи, по-събудени и по-юначни българи, за които може да се допуска, че може да са в състояние да подбуждат и водят наро­да" и -да направят „невъзможна всяка обществена деятелност на българина".
Гоце Делчев и Дамян Груев били учи­тели в български училища в Македо­ния. Пребиваването на Делчев в Софий­ското военно училище съвпадало с мо­мента, когато Димитър Благоев поста­вял основите на марксистката револю­ционна партия в България. Гоце Делчев не останал чужд на проповядвания от Благоев социализъм. Един негов съвре­менник пише в спомените си: „Потърсих през август 1894 година Гоце Делчев във Военното училище. Той ми разказва па­тилата си, заловили го, като чете со­циалистически книги, претърсили чекмед­жетата му, намерили доста още такива книги, разпитали и ученици и се дошло до обвинението, че той не само е социалист,


42
но и че върши такава пропаганда в училището". За тази дейност Гоце Дел­чев бил изключен от Военното училище.
Завръщайки се в поробена Македо­ния, Гоце Делчев се отдал всецяло на революционна дейност. „Робското ни по­ложение в Македония определя ясно какво трябва — това, което са предприе­ли всички потиснати, това, кое го пред­прие и Левски" — заявил Делчев.
Напразни са днес всякакви опити в Югославия да се представя Гоце Дел­чев — вторият български Левски, за небългарин, да се отрича, че той е син на българския народ.
ВМОРО подготвила и провела Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. По време на въстанието би­ла създадена начело със социалиста-марксист и член на БРСДП Никола Карев Крушевската република, от типа на тази, за която мечтали Левски и Ботев.
За българския характер на Илинденско-Преображенското въстание говорят не други, а неговите ръководни дейци. Това се вижда от редицата документи, останали от онова време. В един от тях Главният щаб на въстанието начело с Дамян Груев отправил апел до българското


43


правителство за помощ, в който се. казва: „Поставени начело на народ­ното движение, ние апелираме към вас от името на роба-българин да му се при­течете на помощ по най-ефикасен на­чин". Както в това писмо, така и в дру­гите документи на въстанието и в печа­та на ВМОРО се употребявал българ­ският книжовен език. ВМОРО водила героична борба за освобождението на Македония и Одринско от османско роб­ство.
След младотурския преврат през 1908 година левицата във ВМОРО начело с Яне Сандански създала „Народна феде­ративна партия — българска секция", със седалище Солун. Тази организация, както е отбелязано в нейни документи, застанала „върху почвата на интересите главно на оная част от българското насе­ление, което съставлява подавляващо не­гово болшинство и най-главният елемент на тая партия — лишените от държавни грижи собственици, безимотните и мало­имотните чифлигари, дребните стопани, занаятчии и търговци."
Революционното движение в Македо­ния и Одринско се развивало в периода, когато големите империалистически държави


44


се готвели за ново преразпределе­ние на света. Господствуващите млади буржоазни монархически клики в балкан­ските държави засилвали своята шовинистично-завоевателска политика. В тези условия наложително било освободител­ното движение да се запази самостойно, да не се смесва чистата и свята борба с нечистите сметки на господствуващите класи в балканските страни.
Според Гоце Делчев- изградената ор­ганизация имала за цел „да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области." Едновременно с това той под­чертавал: „Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на ре­волюцията. И те са нужни, за да се про­дължи борбата ни, докато постигнем крайната цел". Гоце Делчев съчетавал националноосвободителната борба на българското население от Македония и Одринско с интернационализма. Всеки опит тогава за присъединяването на две­те области.или на една от.тях към България неминуемо би довела до намеса на империалистическите държави и до война


45


между балканските страни. А от това щяло да пострада преди всичко българ­ското население.
Христо Татарчев, първият председател на ЦК на ВМОРО, разказва следното за споровете около програмата и тактиката на организацията: „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Ма­кедония с предимство на българския еле­мент. Не можехме да възприемем гледи­щето „прямо присъединение на Македо­ния с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държа­ви и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с Бълга­рия
Никога македонските и тракийските революционери не са се борили да се из­гражда някакво друго национално съзна­ние и още повече пък това да става чрез денационализиране на българското насе­ление. Никога тези революционери не са били настроени антибългарски. Всички те са се чувствували българи, имали са ясно българско съзнание и често подчер-


46


тавали, че българите, особено в Македо­ния, са най-компактната маса. Не слу­чайно Яне Сандански се обявява пред учредителния конгрес на Народно-федеративната партия в Солун в защита на българското население и на българската Екзархия: „Ако се неудовлетворят бъл­гарите в Македония, аз ще защищавам Екзархията с оръжие в ръка". Македон­ските революционери издигали лозунга за автономия: „Македония за македон­ците", но не за това, че уж съществувала отделна национална македонска общност, а го издигали като лозунг за борба на цялото население за освобождение от ос­манско иго.
Българин се е чувствувал и основопо­ложникът на Българската комунистиче­ска партия Димитър Благоев. В споме­ните си „Кратки бележки из моя живот" той изтъква: „Роден съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село ... Знаменателно събитие в живота ни от това време е идването на първия българ­ски учител в село... Той ни събра и ни попита: искаме ли да учим българска азбука. Нашата радост и готовност бе безгранична и скрито се започна обуче­нието в училището.на български език".


47


Родителите на Георги Димитров са също така македонски българи. Баща му Димитър Михайлов е роден в Разлог, а майка му Парашкева Досева — в Бан­ско. Сам Георги Димитров винаги се гор­деел със своя български произход. На Лайпцигския процес той заяви: „Аз про­тестирам против нападките срещу бъл­гарския народ. Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин. Аз се гордея, че съм син на българската работническа класа".
Правилно ще бъде към казаното дотук да се прибавят и данните от официална­та турска статистика за облика на Маке­дония по национален признак, потвърде­ни от изследванията на големия позна­вач на Македония Васил Кънчов. Спо­ред тези данни към 1900 г. в Македония, взета в географските й граници, е имало:
българи — 1 181 336
турци 499 204
гърци 228 702
албанци 128 711
власи-цинцари 80 767
евреи 67 840
цигани 54557
и разни- 17107 (между които 700 души сърби)
Всичко: 2258 224




48


Както се вижда от данните на най-до­стоверната статистика, не се говори изоб­що за македонци в пределите на Маке­дония. Основната маса от населението се нарича българи, които са възлизали на повече от 52% от населението.
За българско население в Македония, ясно и недвусмислено говорят и всички по-авторитетни чужди статистики, които също вземат Македония в географските й граници. Така е по руската статистика на княз Черкаски от 1877 г. Според нея българите в споменатите граници на Ма­кедония са близо 55%, по сръбската ста­тистика на Стефан Веркович от 1889 г.— близо 68%, по френската статистика на Гастон Рутиер от 1904 г. — близо 53%, по германската статистика на Рихтер фон Мах от 1906 г. — над 60% и пр. И ВМОРО изнася данни от 1905 г. за по-голям процент на българите в Македо­ния — близо 56%.
В географските граници на Македония обаче са включени и райони, които са били населени предимно с гръцко насе­ление. Ако те не се смятат, а се вземат приблизителните граници на Македония, влизала в състава на Санстефанска Бъл­гария, и върху територията на която се




49


изгражда ВМОРО, то по статистиката на Кънчов българите възлизат на повече от 60%, турците — на близо 22%. Остана­лите 18% са представлявали албанци, власи, гърци, евреи, цигани и други, взе­ти заедно. Почти такова е било съотно­шението между българското и останало­то население и в Мизия и Тракия (Из­точна Румелия и Одринска Тракия) по време на освобождението на България от османското иго в 1878 г.
В турската статистика се дават също така данни и за български училища, за български учители, за български църкви. Основните и прогимназиални училища в Македония през 1900 г. са били 1132 с 63 774 ученика и 1776 учители. Средните български учебни заведения са били 9 с 1700 ученици и 108 учители. Българските църкви и параклиси са били 1294 с 1132 български свещеници.
А какво ни разкрива статистиката за по-късния период?
Официалната турска статистика и дан­ните на проф. Йордан Иванов показват, че и по време на балканските войни (1912—1913 г.) българите в Македония са били около половината от население­то, въпреки изселванията


50


в България след Илинденско-Преображенското въс­тание.
Като се имат предвид българската, сръбската и гръцката статистика за на­селението в Македония, в доклада на известната международна Карнегнегиева анкета след балканските войни се казва: „Само българската статистика държи сметка за националното самосъз­нание на населението. Сръбските пресмя­тания, обикновено са основани върху ре­зултатите на диалектологията и обичай­ното единство: повечето от тях са теоре­тични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по-изкуствени, понеже за етниче­ско разграничение те взимат влиянието, упражнявано от гръцката култура върху градското население, и преживелиците и следите на класическата древност".
Френският представител в Турция през периода от Илинденско-Преображенско­то въстание до балканските войни, пол­ковник Леон Ламуш, съобщава, че през 1912 г. в Македония съществували 1141 български училища с 1884 учители и 65 474 ученици, без да се включват бъл­гарските католически училища в Битоля, Кукуш, Солун и протестантските учили­ща. По същото време екзархийското духовенство


51


се състояло от 7 владици, 7 епископални (владишки) наместници и 1132 свещеници, които обслужвали 1273 черкви и параклиси.
През Балканската война 1912—1913 г. близо 15 000 българи, родени в Македо­ния и Одринско, постъпиха доброволци б македоно-одринското опълчение и в ре­довната българска армия. Във вътреш­ността на тези две области действуваха многобройни чети, начело с най-изтъкна­тите дейци на ВМОРО.
След Междусъюзническата война (1913 г.) шест седми от територията на Македония с мнозинство българско насе­ление бяха завзети от Сърбия и Гърция. Вместо разрешаване на македонския въ­прос се получи неговото усложняване. Българите в Македония попаднаха под ново национално робство. За това говори и фактът, че и през време на Първата световна война българските войски бяха посрещнати от това население като ис­тински и желани освободители, а насила мобилизираните в сръбската армия бъл­гари от Вардарска Македония масово дезертираха и постъпваха в българската армия.
Както е известно, само в първите три




52


години на сръбското владичество в Ма­кедония са били зверски убити, обесени, отвлечени и безследно изчезнали, с опо­жарени домове или подложени на други репресии няколко хиляди българи и ал­банци. Имената на част от тези хора бя­ха публикувани през 1917 година от сина на възрожденеца Григор Пърличев — Кирил Пърличев, в книгата „Сръбският режим и революционната борба в Маке­дония (1912—1915 г.)". .Международната Карнегиева анкета през ония години също изнесе многобройни факти на жесто­ки насилия — масови избивания, изтеза­ния и прогонвания на българите от Вар­дарска и Егейска Македония от кралски­те сръбски и гръцки власти. Тук трябва да отбележим, че и в доклада на Карнегиевата комисия ясно и категорично се говори не за отделно, македонско, а за българско население в Македония, за българи.
След Първата световна война Вар­дарска и Егейска Македония отново бя­ха присъединени към Сърбо-хърватско-словенското кралство (Югославия) и Гърция. Сръбската и гръцката буржоа­зия, техните правителства провеждаха суров курс на асимилация на българското


53


население. В тези части на Македония всичко българско бе забранено. Сръбска­та буржоазия искаше да направи от бъл­гарите сърби. В училищата всеки ден учениците са започвали първия учебен час с думите „Я сам прави сърбин" („Аз съм истински сърбин"). Третата партий­на конференция на КЖП, състояла се през януари 1924 година, констатира: „... сръбската буржоазия установи в Ма­кедония свиреп терористичен режим, уни­щожава или принуждава към изселване съзнателната част на българското, тур­ското и албанското население, а на него­во място докарва преселници от други области на Югославия. Тя угнетява всич­ки несръбски народности, закрива техни­те черкви и училища, забранява техния печат и преследва езика им. На всеки акт на възмущение и протест на доведе­ното до отчаяние население сръбските власти отговарят с кървави репресии".
Българската национална принадлеж­ност на мнозинството от населението във Вардарска Македония се подчертаваше и в Голямата съветска енциклопедия от 1931 година. В статията „Югославия" се казва: „Южната покрайнина на страна­та — Македония, е населена с българи...


54


Сръбската буржоазна наука отри­ча или премълчава българската нацио­налност на населението, но широките ма­си достатъчно ясно съзнават своята при­надлежност към българския народ".
Ненаучната и лъжлива теза на велико-сръбските шовинисти за народността на българите в Македония беше разобличе­на още в доклада на споменатата Карнегиева комисия. Оценявайки сръбските „етнографски карти” на Македония от Йован Цвиич, там се казва: „... етно­графските понятия на господин Цвиич се променят от развитието на сръбските по­литически претенции". И от историята се знае, че едни са били тези претенции при освобождението на България, дру­ги — според картата на Цвиич от 1907 г., трети (по-големи) — според неговата карта от 1913 г. и още по-големи според картата му от 1918 година.
Когато сръбската буржоазия видя, че няма да постигне сериозни резултати в посърбяването на българските народни маси с насилствени методи, тя възприе други пътища за денационализиране, които частично и по-рано бе пробвала. За да обосноват тази асимилаторска поли­тика., редица сръбски историци започнаха


55
да говорят, че това население не е нито българско, нито сръбско, а маке­донско.
За съжаление, като отстъпи от правил­ната марксистка позиция по националния въпрос, ЮКП възприе също тезата на сръбските буржоазни учени за съществу­ването на македонска националност. Пе­тата конференция на ЮКП (октомври 1940 г.) прие документ „ЮКП и маке­донският национален въпрос". В него между другото се казва: „Вън от всякак­во съмнение е, че македонците са една отделна нация на Балканите (ни гърци, ни българи, ни сърби), което признава дори и великият сръбски етнограф и гео­граф Йован Цвиич". Както се вижда, то­ва становище е в пълно противоречие с констатацията на III партийна конферен­ция на ЮКП от 1924 година.
След Втората световна война Егейска Македония остана в капиталистическа Гърция, а Вардарска Македония бе оформена като отделна Македонска ре­публика в рамките на Социалистическа Федеративна република Югославия. В нея обаче не се признава българският ха­рактер на населението нито сега, нито в исторически аспект. Отрича се и българ­ският характер на езика.


56


Ако вземем въпроса за езика, който е един от факторите за оформяването на народността и нацията, то трябва да ка­жем, че в миналото говоримият и кни­жовният език на населението в Македо­ния не е бил различен от българския език. а е представлявал част от него.
Неоспорима истина е, че най-стара пис­меност от всички славянски народи имат българите. Книжовният език на бълга­рите от IX и X век — това е езикът на братята Кирил и Методий и на техните ученици. Особено известна е ролята на двама от тях — Климент и Наум. Дока­то Наум обучавал на славянобългарска писменост населението с център Преслав, то Климент вършил същото сред населе­нието с център Охрид. Създадена била така наречената Охридска школа, за ос­нова на която е взет говоримият славяно­български език в Солунско. Историче­ските извори доказват, че това е писме­ността, книжовният език и на българите от Мизия, Тракия и Македония. И в ези­ка па българите от Северна и Южна България, и в македонските народни го­вори днес няма падежни форми, а има членуване на съществителни имена и на други части на речта, каквито няма в нито един друг славянски език.




57


Като съставна част на народния бъл­гарски език, македонските говори са най-тясно свързани с говорите на западно-българското наречие. Македонските гово­ри не са смятани за отделен език нито в съседните райони, нито в самата Македо­ния от населението, както през среднове­ковието и през османското робство, така и по-късно. Те са разглеждани като бъл­гарски говори, като български език. Раз­личията, които съществуват между маке­донските говори и останалите наши го­вори, са различия, каквито съществуват в езиците на всички народи, това са диа­лектни различия в един и същ език.
Такива са историческите факти. Както се вижда от справката, македонският въ­прос се появява като политически въпрос на определен етан от историческото раз­витие на Балканите, а именно след под­писването на злополучния Берлински до­говор през 1878 г., който откъсна Маке­дония от България. Решаването на този политически въпрос по различни причи­ни все повече се усложняваше от хода на събитията на Балканския полуостров.


58


Македоно-одринското революционно движение или по-точно — българското на­ционалноосвободително революционно движение в Македония и Одринска Тра­кия — винаги е имало най-големи сим­патии към България и е получавало под­крепа от нейното население. Затова по време на Кресненско-Разложкото въста­ние и по време на Илинденско-Преображенското въстание останалите без под­слон и преследваните революционери не отидоха нито в Гърция, нито в Сърбия, а в България — в освободената част на своето отечество. Само след разгрома на второто въстание около 50 хиляди души намериха подслон в нашата страна. От освобождението на България до средата на двадесетте години у нас са дошли ка­то бежанци и преселници около 250 хи­ляди българи от Македония.
Още през първите години на своето съ­ществуване БРСДП определи своето ста­новище по националния въпрос, което съ­ществено се различаваше от становището на българската буржоазия. Димитър Благоев и ръководената от него партия на тесните социалисти се отнасяха най-


59


съчувствено към революционното движе­ние в Македония и Одринско. Те подкре­пяха борбата за освобождение на тези области от национален и социален гнет. БРСДП изтъкваше, че борбата за осво­бождение на населението от Македония н Одринско не трябва да се води с цел за присъединяване към България или към някоя от другите балкански държа­ви, защото това щяло да засили съперни­чеството между тях и да доведе не до освобождението му, а до неговата подял­ба, разпокъсване и ново национално за­робване.
Партията на тесните социалисти има­ше подчертано положително отношение към ВМОРО като организация на угнетените трудови маси, страдащи от феода­лен и национален гнет. Тя се бореше по­следователно против върховизма, който бе агентура на кобургската династия. Много членове и съмишленици на БРСДП, като Никола Карев, Димо Хаджидимов, Кръстю Асенов, Петко Напетов, Васил Главинов и други, взеха най-активно участие в борбите, които се раз­разиха в Македония и Одринско.
БРСДП не само съдействуваше и под­помагаше ВМОРО, но разви и усилена




60


социалистическа пропаганда сред емигра­цията от Македония и Одринско, както и сред трудещите се в тези области. Под нейно ръководство бяха образувани Македоно-одринската социалистическа група (1903—1904 г.), партийни и синди­кални организации в Солун, Битоля, Ско­пие, Велес, Ксанти и други.
Изобщо, началото на социалистическо­то движение в Македония и Одринско и пялото негово развитие до края на Пър­вата световна война бе свързано с името на партията на тесните социалисти и ней­ния ръководител Димитър Благоев.
Като държеше сметка за големите про­тиворечия на империалистите и буржоаз­ните правителства на Балканите, БРСДП ратуваше и работеше за сближаване и обединяване на балканските народи във федеративна република. Тя смяташе, че при тогавашните условия само чрез федериране ще се постигне демократично разрешение на националния въпрос, ще се даде истински отпор на буржоазния национализъм, най-пълно и най-правилно ще се постигне национално обединяване на балканските народи. Партията водеше неотстъпна борба против великобългарския, великосръбския и великогръцкия


61


шовинизъм, срещу превръщането на Ма­кедония в ябълка на раздора между бал­канските държави.
Тръгнала по пътя на своята болшевизация, БКП (т. с.) издигна лозунга за Балканска социалистическа федеративна република, в рамките на която да се ре­ши и македонският въпрос. В същото време тя изтъкваше, че в Македония жи­вее предимно българско население, и разобличаваше асимилаторската политика на сръбската и гръцката буржоазия. Нужно е обаче да се отбележи, че рабо­тейки в сложна обстановка, БКП допус­на и някои неправилни, неленински по­становки по националния въпрос, в това число и по македонския въпрос. Така на­пример, БКП правилно се бореше про­тив шовинизма на българската буржоа­зия, но в противоположност на нея тя из­дигна лозунга за самоопределение на на­селението в територии с преобладаващо българско население, което се намираше под чуждо господство. Този лозунг беше неправилен, защото ставаше дума за са­моопределение именно на хора, които в мнозинството си и исторически, и етни­чески, и езиково бяха чисти българи. А през левосектантския период БКП издигна


62


погрешни политически лозунги — за тракийска нация, македонска нация и до­бруджанска нация. Тези лозунги нямаха нищо общо с историческите факти, с дей­ствителността, с марксистко-ленинското учение по националния въпрос. Тези не­ленински, по същество нихилистични ло­зунги по националния въпрос, бяха от­хвърлени от мнозинството партийни чле­нове и от народните маси.
Едва след Петия, конгрес на партията в 1948 г. и главно след Априлския пле­нум на ЦК на БКП в 1956 г., партията преодоля слабостите в своята позиция по македонския въпрос.
Българската комунистическа партия и НР България признават съществуването на СР Македония като съставна част на СФРЮ и ратуват за укрепване на друже­ските връзки. Обаче БКП и нашата дър­жава не могат да премълчават факта, че в СР Македония упорито се провежда политика за насилствено денационализиране на българското население. Разпал­ват се национализмът и великодържавният шовинизъм с цел да се противопоставя населението в СР Македония на българския народ. Още на Петия конгрес на БКП Георги Димитров заяви:


63


-„Под предлог на борба против ведикобългарския шовинизъм — с помощта на държав­ния апарат и на всички други обществено-политически и културни организации тук (в СР Македония — б. н.) се водеше и води една системна кампания против всичко българско, против българския на­род, против неговата култура ... и особе­но против нашата партия". За съжале­ние грубото изопачаване на исторически­те факти и клевети срещу българския народ и нашата партия продължават. Стига се дотам, че българският народ, чиято самоотвержена борба против фа­шистката диктатура е добре известна, се отъждествява в редица писания, намери­ли място в СР Македония, с българския фашизъм и фашистките мракобесници в България.
Не можем да не изкажем своята тре­вога и загриженост от денационализаторските действия и преследването на ония, които се чувствуват българи в СР Маке­дония. На оная част от населението, коя­то има българско съзнание, е отнето пра­вото свободно да изяви своята национал­на принадлежност. Марксизмът-ленинизмът изисква да се даде право на хората, независимо от това, в коя страна живеят,


64


свободно да изявяват своето национално съзнание, да се чувствуват и пишат, как­то желаят.
На състоялите се през 1963 г. и 1965 г. срещи на др. Тодор Живков и Йосип Броз Тито, както и на срещите и разго­ворите на др. Тодор Живков и Кръсте Цървенковски — председател на Цен­тралния комитет на Съюза на комуни­стите в Македония — през 1967 г. невед-иаж беше изтъкнато, че с подобни дей­ствия не могат да се решат старите неу­редени въпроси, че позицията на скопското ръководство по македонския въпрос е отстъпление от марксистко-ленинското разбиране по националния въпрос и сери­озно уврежда добросъседските отношения между НР България и СФР Югославия.
Населението на Благоевградски окръг, за което в Югославия предявяват с нищо необосновани претенции, бе освободено от османско иго през 1912 г. Повече от тридесет години то води борба против ка­питализма и фашизма под ръководството на БКП, над две десетилетия активно изгражда социалистическия строй в Бъл­гария и се чувствува във всяко отноше­ние неразделна част от българската на­ция, плът от нейната плът. Родният език


65


на населението в този край е също бъл­гарският език, както са български него­вият произход, миналото му, нравите, обичаите, песните му и изобщо целият му бит.
Нашата партия изправи допуснатата грешка населението в този край насил­ствено да се регистрира като „македон­ско", съгласно решенията на X пленум на Централния комитет, взети през 1946 г., с намерение уж да се облекчи предстоящото тогава създаване на феде­рация на южните славяни. По-късно на това население бе дадена пълна свобода по най-демократичен начин само да опре­дели националната си принадлежност. При последното преброяване през 1965 г. само около половин процент от населе­нието в Благоевградски окръг се изяви като „македонско". В същото време на нито един българин в СР Македония не се дава правото да изяви своята българ­ска национална принадлежност.
Населението на Благоевградски окръг винаги е било част от българската народ­ност, от българската нация. Всякакви претенции за някаква културна автоно­мия или за присъединяване на този край към Социалистическа република Македония,


66


респективно към СФР Югославия, са напълно безпочвени.
Като се ръководят от действителните интереси на борбата за победата на со­циализма на.Балканите, БКП и НР Бъл­гария и занапред ще търсят конструктив­но решение на македонския въпрос с оглед той да не бъде пречка за разви­тието на добросъседските и приятелски отношения между народите на България и Югославия. Изходът може да се наме­ри в последователното приложение на марксистко-ленинските принципи по на­ционалния въпрос и за междудържавните отношения между две социалистически страни. Главното тук е югославската страна да престане да фалшифицира ис­торическата истина, да се откаже от вся­какви претенции към Пиринския край и да даде право на онази част от населе­нието в СР Македония, която има бъл­гарско съзнание, свободно да определя и изявява своята национална принадлеж­ност.
Българската комунистическа партия разглежда македонския въпрос като теж­ко наследство от миналото, останало в резултат от интригите на империалисти­ческите сили. Но в сегашната


67


историческа обстановка основният въпрос за отно­шенията между НР България и СФР Югославия не е македонският въпрос, а въпросът за тяхното сътрудничество в изграждането на социализма. Нужно е да се работи упорито и настойчиво за укрепване на дружбата между народите от двете страни, за сплотяване на всички балкански социалистически държави, да се върви към по-тясно сближаване със Съветския съюз, защото преди всичко от това зависи да се постигнат нови успехи по пътя на прогреса, мира, демокрацията и социализма, от това зависи също да се провалят плановете и политиката на международния империализъм и НАТО на Балканите."


68



0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial