| More

translator

Акад. Христо Христов-"Аграрните отношения в Македония, през ХІХ и началото на ХХ век", С., 1964.

Участие на селяните в националноосвсбодителната борба през 60-те и 70-те години на XIX в.


Българското население в Македония, в това число и селяните, не останало чуждо и на въоръжената борба като най-открита, последователна и смела проява на националноосво-Освободителното движение. През целия период на Възраждането в Македония действували хайдушки дружини и чети, които защищавали населението, главно селяните, от насилията и грабежите на феодалите и от произволите на органите на държавната власт. Повечето от хайдутите били разорени или преследвани от властта селяни. Имало случаи, когато начело на дружините и четите стоели храбри македонски жени. Такава била прочутата Румяна войвода, която действувала с четата си през 60-те години на XIX в. в днешна Югозападна България (по средното течение на р. Струма).[1]

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Със създаването на цялостна националноосвободителна идеология и поставянето на четническото движение на широка национална основа и като организирана форма на националноосвободителна борба част от македонските хайдути се свързват с ръководни дейци на тази борба в Сърбия и Влашко или действуват в дружини и чети, чиито войводи са известни като съзнателни борци за народно освобождение. Един от тях е Христо Македонски от с. Г. Тодорак, Кукушко, автор на много интересни спомени, в които описва ярко тежкото положение на македонските селяни под турска власт и своето участие в четническото движение.[2]

Христо Македонски бил дребен търговец, преследван от турските аги в с. Раяново, Кукушко, и ограбван на два пъти от турски разбойнически банди. Заедно със съселянина си Манол Наков през 1860 г. той хайдутувал в Пирин и Малешово при Стоимен войвода и Ильо войвода. След това двамата се прехвърлят в легията на Г. С. Раковски в Белград и вземат участие в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.[3]

Христо Македонски и Манол Наков не били единствените представители на македонските селяни в организираното българско четническо движение. В Румъния, Сърбия и Южна Русия живеели като емигранти хиляди прокудени от своите родни места македонски селяни. Мнозина от тях участвували като хайдути в четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджата и други български войводи.[4] Масово участвували македонските емигранти и в редовете на Опълчението по време на Руско-турската освободителна война.

В Македония намирали отглас борбите за освобождение, водени в Горна България. Опитите за въстание в Търновско и Габровско през 1862 г. раздвижили духовете и на македонското българско население.[5] По-сериозен характер това раздвижване

имало през 1867 и 1868 г., когато в Северна България преминали първите революционни чети.

Създаването на революционна обстановка в края на 60-те и през 70-те години на XIX в. обхванало и македонските земи. В Източна Македония (Кавадарци, Неготин, Виница, Куманово, Крива паланка, Кратово, Кочани, Царево село и Горна Джумая (Благоевград) по това време водел революционна пропаганда учителят Арсени Костенцев.[6 ]

През 1875 г. в Кукуш бил направен опит за създаване на революционен комитет от местни български юноши ученици.[7]

Известията за преминаването на четите от Влашко в Северна България в края на 60-те години повдигало духовете на бъл­гарското население в Македония и съдействувало за засилване на националноосвободителната борба. «... Появление болгарских бунтовщиков в Придунайском вилаете и собития в Сербии — съобщава руският консул в Битоля с доклад от 31 юли 1868 г. — побудили турецкое правительство передвигнуть войска. . . Весть о стичке болгарских бунтовщиков с турецкими войсками близ Рущука [става дума за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа] и о том, что одной партии удалось пройти в Балкани, обрадовала здишних греко-болгар [православни българи]. Они с восторгом отзиваются о храбрости своих собратев и полагают, что теперь им удастся сильно потревожить турецкое правитель­ство. . .»[8]

Напразно руският консул в Битоля в разговори с местни българи се опитвал да докаже «цялата необмисленост» на постъп­ките на «българските бунтовници». Това той не можел да направи между другото и поради обстоятелството, че в четите имало не­малък брой македонски българи, които поддържали връзки със своите родни места и които разпространявали там идеите на националноосвободителната борба.[9]

Идеите на българското национално-революционно движение mрониквали в Македония не само чрез участниците в четническото движение. Стопанските и културните връзки между бъл­гарските земи, голямата миграция на населението от Македония към Северна и Южна България и във Влашко и разпростране­нието на периодичния печат улеснявали воденето на револю­ционна пропаганда и сред македонските българи. Твърде по­казателни в това отношение са някои писма до Г. С. Раковски, изпратени от Македония.[10]

Единството в развитието на възрожденския процес в Северна и Южна България и в македонските земи се проявява не само в просветното движение, църковно-националните борби и четническото движение. То се проявява и в масовите революционни борби за национално освобождение. Когато в Северна и Южна България избухва Априлското въстание, в с. Разловци, Малешевско, на 8 май 1876 г. също избухва въстание. Негов ръко­водител бил Димитър п. Георгиев, който дълго преди това во­дел революционна пропаганда в Североизточна Македония. Въстанието било замислено не като местен бунт, но като масово народно въстание, което да обхване селата в Струмишко, Радовишко, Щипско, Кочанско, Малешевско, Петричко и Мелнишко. [11] Косвено потвърждение на това намираме в усилията на турската власт да разкрие членовете на «българския комитет», създаден за подготовка на въстанието в горепосочените околии.[12]

Подемът на националноосвободителното движение през 1875 и 1876 г. предизвикал засилване на насилията, произволите и грабежите на турската власт и на чифликчиите върху македон­ските селяни. С мълчаливото одобрение на властта били съз­дадени башибозушки банди, които най-безнаказано плячкосвали християнските села, безчестили жените и убивали всеки, който им се противопоставял. [13]

Целта на извършваните насилия, произволи и грабежи била. да се осуети разрастването на националноосвободителната борба, като се внесе страх и смут сред населението. Наистина това давало известен резултат, но не могло да спре развитието на националноосвободителното движение. В края на 1876 г., когато.......

За нас представя интерес участието на селяните във въстаническата борба.

Изучаването на документите, с които разполагаме показва, че Кресненско-разложкото въстание имало по-широк обхват от земите, влизащи в планинския район Кресна и в Разложко. В него участвували масово селяните от Мелнишко, Петричко (Каршияка), Демирхисарско, Разложко, Неврокопско и отчасти Серско. Освен това във въстанието взели участие голям брой селяни, дошли от по-далечни краища на Македония. Част от тях били бивши опълченци, а други преминали през турските линии от вътрешните райони на Македония и се присъединили към въстаниците. За такъв случай на преминаване на два въо­ръжени отряда от Прилепско, единият в състав от 70, а другият от 110 души, се съобщава в едно донесение до руския посланик в Цариград от 18 ноември 1878 г.1

В Кресненско-разложкото въстание участвали селяни и от раетски, и от чифлишки села. Участието на селяните от раетските села обаче било по-организирано и по-масово. От раетските села главно били и ръководителите на въстаническата борба (Скрижово, Старчища, Калапот, Гайтаниново и Белотинци, Неврокопско (Гоцеделчевско); Лакос и Фращани, Сер­ско; Черешница и Кърчово, Демирхисарско; Цапарево, Мелнишко и др.).2 От тях главно били и включените във въстаническите отряди (чети) доброволци, които били създадени през пролетта на 1879 г. Но докато войводите били предимно от раетски села в района на въстанието, повечето от доброволците били от раетски села, разположени далече от центъра на въ­станието (Костурско, Битолско, Дебърско, Охридско, Велешко и др.)3

Въстанието избухва най-напред и обхваща раетските села в Кресна и Каршияка (по десния бряг на Струма след излизането й от дефилето). Там била оказана и най-продължителн съпротива на турските войски и на башибозуците при потуша ването на въстанието.

Борбата на селяните за национално освобождение имал ясно изразен антифеодален характер. Тя била борба за пре махване на феодалната експлоатация и гнет на турската държава и на чифликчиите, борба за революционно разрешаване на аграрния въпрос. И раетските, и чифлишките селяни се стремели към разрушаване на чифлишкото земевладение. Показателни в това отношение са нападенията, които били извършени върху някои чифлици в хода на въстаническата националноосвободителна борба. Борбата за политическо освобож дение се сливала с борбата за разрушаване на феодалните отно шения в селското стопанство и сдобиване на селяните със земя.[13]

Като се възползвала от подкрепата на западните държавг и особено от подкрепата на Англия, феодална Турция струпала значителни войски в Източна Македония и успяла да потуши Кресненско-разложкото въстание. Дълго време след това обаче в редица райони на Македония борбата за освобождение про­дължила под формата на четкическо движение. През втората половина на 1879 и през 1880 и 1881 г. в Македония действу­вали многобройни въоръжени чети, някои от които достигали до 400—500 души. Те се намирали главно в Пирин планина, в Серско и Драмско и в някои краища на Западна Македония.[14]

Въоръжените чети действували много смело. Така например една чета начело с прочутия войвода Коста Куко в началото на 1880 г. се спуснала в Серско поле, близо до гр. Сяр, и за­ловила някой си Морули, управител на чифлик. Четата про­гонила изпратените от Сяр заптии и свободно се оттеглила в планината.[15] Същата чета се появила и в Зъхненска околия, където унищожила чифлика на един влиятелен бей и нападнала конака на каймакамина в Зиляхово.[16]

През 1880 г. въоръжени чети действували в Тиквешко, Мел­нишко, Велешко и Солунско. Цялото пространство между гра­довете Сяр, Драма, Неврокоп и Мелник според сведенията в един доклад от 14 април 1880 г. било «препълнено с шайки

почти изключително българи»[17]. Те били добре въоръжени и дисциплинирани. Селяните масово навлизали в четите и това внасяло голяма уплаха сред турските властници и сред чифликчиите. През май 1880 г. било извършено нападение на чифлика Скилиц на 7 часа разстояние от Солун.[18]

Националноосвободителното движение през 1880 г. било много силно и в Западна Македония. След края на Руско-турската война в гр. Охрид бил създаден съзаклятнически комитет, който събирал парични средства и организирал въоръжени чети. Освен в Охридско въоръжени чети през 1880 г. действу­вали в Дебърско, Кичевско, Крушевско, Прилепско и други околии.[19]

Движението обхванало и някои околии в Северна Маке­дония. През 1880 г. във Велешко били затворени 150 българи, заподозрени в подпомагане на четници. Много затворени имало и в други околии.[20]

През 1881—1882 г. четническото движение продължавало да се развива успешно в Източна Македония. Главна опорна база на четите била Пирин планина и разположените в подно­жието й български села, чиито жители били най-непримирими в борбата за национално освобождение.[21]

3. Аграрният въпрос в програмата и революционната дейност на ВМОРО. Селяните и Илинденското въстание

Създаването и дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Илинденското въстание са най-забележителните прояви на националноосвободителната борба в Македония в края на XIX и началото на XX в. За тях, както е известно, съществува значителна историческа литература и редица основни въпроси, свързани със създаването и дейността на Вътрешната организация, с подготовката, избухването и хода на въстанието и неговия предимно селски характер, са изяс­нени.[22] Това, от една страна, и, от друга, тематиката на нашето изследване налагат да се ограничим в разглеждането само на някои по-специални въпроси.

В развитието на националноосвободителната борба в Маке­дония в края на XIX и началото на XX в. съществуват два основни периода: първият — от края на Руско-турската война и потушаването на Кресненско-Разложкото въстание до съз­даването на Революционния комитет в Солун в 1893 г., и вто­рият— от 1893 г. до Балканската война.

Първият период може да бъде определен като период на четническа борба, лишена от обща организация и единно ръ­ководство. Липсва и цялостна националноосвободителна про­грама. Това определя стихийния характер на четническата борба. Най-активно участие в четите вземат селяните, които при условията на засилващата се експлоатация и гнет на тур­ската държава и на феодалите се борят в защита на своите не­посредствени интереси.

Вторият период е период на съзнателна и организирана нацио­налноосвободителна борба. Той може да бъде разделен на три етапа: а) създаване на Вътрешна македоно-одринска революцион­на организация и подготовка, избухване и развитие на Илинден­ското въстание; б) развитие на националноосвободителната борба след Илинденското въстание до Младотурския преврат в 1908 г.; в) от Младотурския преврат до обявяването на Бал­канската война.

Тук не е необходимо да разглеждаме създаването идейност­та на Вътрешната организация, нито пък да проследяваме националноосвободителната борба преди, по време и след Илин­денското въстание. Не може обаче да не се спрем на някои

основни черти на революционния процес с оглед участието на селяните.

Макар селяните да участвуват най-масово в четническото движение след Руско-турската война и Кресненско-Разложкото въстание, идеята за създаване на Вътрешна революционна орга­низация се заражда сред градските дребнобуржоазни елементи и главно сред македонската интелигенция. Тя била инициатор и на първите опити за създаване на революционни комитети в Щип (1885—1886 г.), Битоля (1891 г.) и на други места.

Създателите на Революционния комитет в Солун в 1893 г. били също така представители на градската дребна буржоазия и на дребнобуржоазната интелигенция. Такива били предимно и членовете на първите местни революционни комитети, съз­дадени в градовете Щип, Прилеп, Битоля, Охрид, Ресен и др.

След образуването на първите революционни ядра и след изработването на програмните и организационните принципи на Вътрешната организация комитети започват да се създават масово и в селата. Селяните стават основна движеща сила на националноосвободителната борба, организирана и ръководена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Тяхната антифеодална и националноосвободителна борба се слива с антифеодалната и националноосвободителната борба на дребната градска буржоазия и на градската беднота.

Единодействието на селяните с градските дребнобуржоазни маси се създава на широка революционно-демократична основа. Националноосвободителната борба се води за разрушаване на турската феодална система и за извоюване на национално освобождение на всички потиснати народности в Македония и Одринско. Вътрешната организация е чужда на тесногръдия буржоазен национализъм. В чл. I на устава се казва, че Орга­низацията си поставя за цел «да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области». За постигане на тази цел според чл. 2 тя се бори «за премахване на шовинистическите пропа­ганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македон­ското и одринското население в борбата му срещу общия враг»[23].

Тази правилна, революционно-демократична постановка на въпроса за характера и движещите сили на националноосвобо­дителната борба в Македония и Тракия е в духа на идеите на великите български революционни демократи от епохата на

Възраждането и специално в духа на забележителната «На­редба на работниците за освобождението на българския народ», съставена от Васил Левски.[24] Това позволява в организацията да се обединят силите не само на българското екзархийско на­селение, но и на голяма част от другото ограбвано и потискано християнско население — власи, патриаршисти, протестанти, и униати. Голямо влияние в това отношение е упражнила върху македонските дейци мемоарната и историческата литература за българското национално революционно движение до Освобож­дението, разкриваща идеите на В. Левски и на другите рево­люционни дейци.

В първите програмни документи на ВМОРО няма изрично формулирано искане за ликвидиране на феодалното земевла-дение; то се включва в общия лозунг за разрушаване на тур­ската феодална система и извоюване на националното освобож­дение. Това обаче не означава, че борбата за премахване на феодализма не е била основна задача на националнореволю-ционното движение в първия му етап. Развитието на национално­освободителната борба потвърждава това.

След създаването на Вътрешната организация четническото движение в Македония се поставя на здрави идейни и органи­зационни основи. Създават се много селски чети, които водят борба против местните насилници, грабители и деребеи. Четите вземат под своя защита чифлишките селяни. На много места били унищожени най-проявените феодали чифликчии, пъдари и разбойници мюсюлмани. Така например в Костурско били унищожени от четите феодалите чифликчии Касъм ага и беговете Абедин и Нуредин; в Дебърско — Абдураман бег и още двама бегове чифликчии; в Дебърско бил унищожен заробителят на няколко християнски села Ремко; в Кичевско същата участ постигнала разбойника Зулко и неговата банда; в Демирхисарско били унищожени трима дерудеджии и много други върли турци; няколко поляци и цяла турска разбойническа банда били унищожени в Прилепско; в Ресенско били унищо­жени поляците Смаил, Зенил и др. и много разбойнически ятаци. В Кукушко бил убит Кьор Алията, който събирал «да­нък» в едно дере от всички колари, пътуващи за Солун, и пр.[25]

Това било израз на стремежа да се защитят селяните в Ма­кедония от насилията и грабежите на чифликчиите, пъдарите, дерудеджийте и други разбойници. То се изтъква в редица доклади на българските консули в Скопие, Битоля, Сяр и Солун от края на XIX и началото на XX в. В доклада на солунския консул от 30 ноември 1898 г. се казва, че всеки ден във вилаета ставали по 12—15 убийства. Убийците почти всякога били турци и албанци, а убитите — българи или християни изобщо.. Властта се отнасяла снизходително към убийците и те били считани от хмюсюлманското население за герои.[26]

Най-много насилия, грабежи и убийства се вършели върху селяните християни в Западна Македония. Там била най-силна и най-ефикасна и дейността на четите в защита на селския имот,. чест и живот. Още преди Илинденското въстание действията на четите там вземат толкова масов характер, щото турската власт е трябвало да мобилизира големи сили, за да задържи положението в своите ръце. В борбата си против четите турската власт не се спирала пред извършването и на най-големи на­силия и жестокости. Цели села, от които имало четници или в които се укривали четници, били нападани, ограбвани и опо­жарявани, а жителите им малтретирани, затваряни и убивани. Такива случаи има много в Костурско, Охридско, Битолско и други околии, а също така и в други райони на Македония, като Неврокопско, Кратовско, Щипско, Серско и др.[27]

Когато националноосвободителната борба в Македония в края на XIX и началото на XX в. се определя предимно като селска антифеодална националноосвободителна борба, не трябва да се изпуща из пред вид наличието на класови различия и про­тиворечия сред селяните. В някои села имало богати селяни чорбаджии, които се занимавали с търговия и използували в своите стопанства ратайски труд. Мнозина от тях забогатявали по линията на лихварството, което било широко разпростра­нено в цяла Македония. Някои селски чорбаджии се сдружа­вали с градски търговци и предприемачи и с органи на турската власт и заедно ограбвали селяните. Това будело негодувание и протест сред дребните и бедните селяни и ставало нужда мест­ните комитети на революционната организация да се намесват за уреждане на икономическите и други взаимоотношения между селяните.[28]

Тезк вътрешни различия и противоречия в селата обаче не са излизали на пръв план поради обстоятелството, че върху всички селяни тежали експлоатацията и гнетът на държавата и на феодалите. Всички селяни били подложени на насилия, ограбване и разоряване от органите на властта и от разни раз­бойнически банди. Това ги обединявало в борбата за икономи­ческо и национално освобождение.

По-другояче стоял въпросът с градските буржоазни елементи. Някои от тях владеели като чифликчии големи площи земя и угнетявали и експлоатирали чифлишки селяни. Като предприемачи и доставчици на стоки на вътрешния и външния пазар те били по-здраво свързани с турската феодална система. Поради това мнозина от тях се отнасяли резервирано, а някои и враждебно към националнореволюционната борба. Буржоаз­ните елементи били за мирен път на развитие на национално-освободителиото движение. Те се обявили против .революцион­ното разрешаване на аграрния въпрос.

В края на XIX в. в Македония започват да проникват идеите на марксизма.[29] В 1896 г. група македонски революционни социалисти начело с Васил Главинов създават в София Маке­донски революционен социалдемократически съюз, който се намирал под ръководството на БРСДП. Съюзът си поставил за цел да разпространява идеите на научния социализъм сред македонското население и да съдействува за развитието на националноосвободителното движение по революционен път.

Носители на идеите на научния социализъм в Македония били новообразуващата се работническа класа и някои пред­ставители на интелигенцията. Малобройният отряд на работ­ническата класа и социалдемократите подкрепяли изцяло анти-феодалната и националноосвободителна борба на селяните, на дребната буржоазия в градовете и на градската беднота. Те се обявили решително и за революционно разрешаване на аграр­ния въпрос.

Изострянето на класовите и националните противоречия в Македония в началото на XX в. водело до избухване на под­готвяното от Вътрешната организация масово въстание. Кри­зата, която се създала, можела да бъде разрешена само чрез въоръжена борба.

Ръководителите,на Вътрешната организация положили големи усилия да спечелят за делото на революцията селяните от всички националности и верски групи. Особено големи уси­лия били положени за спечелване или най-малко за неутрали­зиране на селяните мюсюлмани. В позива на Главния щаб към въстаниците, издаден след обявяване на въстанието, се казва: «Ние дигнахме оръжие против тиранията и безчеловечието, ние ратуваме в името, на свободата и человещината; прочее нашето дело стои по-високо от всякакви народни и племенни различия. Поради това ние считаме свои братя всички страдащи в мрач­ното царство на султана. Като нас българите страдат и власи, страдат и самите турски селяни. Заради това заповядваме. . . 5. Бранене на християнското население, включая и чуждите поданици и 6. Запрещава се да се напада мирното турско насе­ление и да се посяга на турски жени, деца и старци.»[30]

След завземането на гр. Крушево и образуването на извест­ната Крушевска република «временното правителство» в града, съставено от българи, гърци и власи, изпраща писма до жите­лите в съседните мюсюлмански села, в които ги призовава към съвместна борба против тиранията на султана. «Бракя земяци и мили комшии! — се казва в писмата, написани на местен диалект — Ние се бутуеме против тиранията и робството, против предателите, против золумчарите, против насилниците на на­шата чест и против тие, що ни я смукат нашата пот и експлоа­тират нашио труд. . . Елате, братя муслимани, при нас, да тръгнеме против вашите и нашите душмани!. . . Елате да ги скършиме синджирите на робството, да се куртулисаме от маки и страдание.»[31]

След изпращането на тези писма бил получен отговор от мухтара (кмета) на турското село Алданци, в който се заявява, че хората, против които са се вдигнали на борба въстаниците, избягали от тяхното село в градовете. «Колкото се касае до нас — се казва в отговора, —обещаваме ви, че ще мируваме. Ако искате да убивате невинни хора, елате. Бог да помогне на оная страна, която търси правдата. Другите писма изпра­тихме до съседните села, които също са съгласни с нас.»[32]

Въпреки големите усилия въстаниците не успели да спе­челят подкрепата на мюсюлманските селяни. След избухването на въстанието в много мюсюлмански села били образувани башибозушки отряди, които заедно с редовната войска извър­шили големи насилия и жестокости над въстаналото население.

Тук не е необходимо да се спираме на избухването и хода на Илинденското въстание. Ще отбележим само, че въстанието било най-масово в Западна Македония и по-специално в Костурско, Леринско, Битолско, Охридско, Кичевско, Демир-хисарско и други райони. То обхванало главно районите с раетско, а не чифлишко население. В това отново се проявила уста­новената от нас вече характерна черта в развитието на националноосвободителната борба в Македония през XIX и в нача­лото на XX в. — най-масова и най-организирана била борбата на раетските селяни. Това се проявява и в другите райони на Македония, където по време на Илинденското въстание били организирани и действували въоръжени чети, например в Демирхисарско (Серски окръг). Характерно е също така, че след като завземали властта и се организирали, от планинските и полупланински райони въстаниците се спущали към равнините, където били нападнати и разрушени много чифлишки кули. Това, както видяхме, било твърде показателно за развитието на националноосвободителната борба в Македония и по време на Руско-турската война в 1877—1878 г. и Кресненско-Разлож-кото въстание.

Уплашени от размаха на националноосвободителното дви­жение в Македония, което можело да предизвика нарушаване на «равновесието» в Близкия Изток, в навечерието на Илинден­ското въстание големите европейски държави настояли пред турското правителство да бъдат прокарани известни стопански и административни реформи за «успокояване» на населението. Така били замислени и прочутите «пъдарски реформи», според които в християнските села не трябвало да бъдат назначавани пъдари мюсюлмани, натуралният десятък се заменял с поземлен налог и др.

«Пъдарските реформи» обаче срещнали ожесточена съпро­тива от страна на чифликчиите и на пъдарите мюсюлмани. По­ради това било решено те да бъдат прокарани едва след потуша­ване на Илинденското въстание. Но и сега чифликчиите и пъдарите не се примирили. Те заплашвали всеки християнин, който би се осмелил да стане пъдарин, с убийство или с друго сурово «отмъщение». Така «пъдарските реформи» били про­валени.33

Турското правителство, от една страна, давало вид, че се стреми към прокарване на реформите, а, от друга, не предприе­мало никакви сериозни мерки, за да ограничи вилнеенето на чифликчиите и пъдарите. Същото станало и при въвеждането в някои околии на паричен поземлен налог вместо натурален десятък. Чифликчиите, които обикновено били откупвачи на събирането на десятъка, и сега решително се обявили против нововъведението. Когато вследствие дейността на револю­ционната организация чифлишките селяни отказвали да ра­ботят ангария, те ги принуждавали да плащат такси за паша на добитъка в мерите и изгонвали по-упоритите от тях извън своите чифлици.[34]

А нараствали непрекъснато и държавните данъци, налози и такси и различните повинности. Селяните били заставяни да плащат в увеличен размер военен данък и да дават «добро­волни помощи» за издръжка на турската войска. В много села след Илинденското въстание били настанени военни гарни­зони, чиято издръжка лягала върху гърба на селяните. Отделно били насилията и грабежите, които войниците извършвали в селата, където били настанени. Тук не влизала и широко прак­тикуваната гавра с честта на девойките и на жените.

Селяните от с. Горно Броди, Серско, чиито жители се зани­мавали с въглищарство и дребно занаятчийство или отивали на работа в полските села като ратаи и надничари, извън обикно­вените данъци през 1904 г. платили «доброволни помощи» за купуване коне за турската армия, за построяване на конак в Сяр, за построяване на пехотни и кавалерийски казарми в същия град, за построяване на казарма на войсковата част, която се намирала в селото, за изплащане разноските, направени от мюдюря за отпразнуване рождения ден на султана, за отоп­ление и осветление на мюдюревата къща и на мюдюрлъка и пр.[35] За размера на данъчното бреме, което тежало върху селяните, може да се съди от това, че жителите на с. Буф, Леринско, след Илинденското въстание плащали годишно по 150 000 до 200 000 златни гроша данъци. Броят на жителите на селото възлизал на 2253 души (мъже, жени и деца). При това то било изгорено и съсипано по време на Илинденското въстание.[36]

Към всичко това се прибавило засилването след Илинден­ското въстание на гръцката и сръбската пропаганда в Маке­дония и изпращането на чети, които с оръжие в ръка заставяли селяните да се «признават» за «южни сърби» или за «гърци». Много пакости правели и изпращаните от България въоръжени върховистки чети, които давали повод на турската власт да засилва терора над македонското население.

Прилагайки принципа «разделяй и владей», турското пра­вителство насърчавало сръбската и гръцката пропаганда и мълчаливо подпомагало действията на сръбските и гръцките чети. Това било една от главните, причини за масовите убийства в Македония след Илинденското въстание. Насърчавани били към физическо изтребване на македонското християнско и главно българско население и многобройните турски и албански разбойнически банди, които действували най-много в Северна и Западна Македония. Представа за масовите убийства може да се добие от следните данни: във велешка каза само от 25 юли до 28 декември 1905 г. били убити 73 души. Грамадното мнозинство от убитите били българи.[37] През 1907 г. в Скопския санджак били убити 196 души българи от турски, албански и сръбски чети.[38] Много убийства се вършели и в Серски санджак, където се водела остра борба между български и гръцки чети. Разбира се, от тази борба най-много страдали селяните — бъл­гари и гърци.[39]

При такава обстановка на засилващо се угнетение и експлоа­тация на селяните и на цялото християнско население от тур­ската държава и феодалите и на изостряща се борба за над­мощие между балканските държави се развивало национално-освободителното движение в Македония след Илинденското въстание. Въпреки големия терор антифеодалната национално-освободителна борба не била прекратена. Тя се развивала ус­пешно и водела до подготовка и избухване на ново въстание, което заплашвало да унищожи напълно турската власт на Балканите.

Една от важните прояви на антифеодалната национално-освободителна борба след Илинденското въстание била т. нар. «селска стачка» в 1904 г. организирана и насърчавана от ВМОРО. Поради това, че били ограбвани жестоко, селяните в редица околии, като Скопска, Кумановска, Щипска и др. отказали да жънат нивите на мюсюлманите чифликчии.[40]

Зачестили и случаите на нападения на чифлишки кули и убийства на жестоки грабители чифликчии. Например през 1907 г. били нападнати и изгорени чифлишките сгради в Орман чифлик, Мелнишко, Крушари, Ениджевардарско, и др.[41] През същата година били убити Рамиз бег в чифлика си в с. Осничане, Костурско, Хаджи Асан бег заедно с двамата си кехаи в с. Ветърско, Велешко, Емин Ферад бег в Гудели махала, Серско, Ибрахим чауш, хавале на чифлика Абдулла махала, Серско, притежаван от серския кмет Акил бег, и др.[42] Като нака­зание за вършените насилия и грабежи при събирането на десятъка по нареждане на организацията били изгаряни сно­пите на откупвачите в Щипско, Пехчевско, Радовишко и други околии.[43]

Изострянето на антифеодалната националноосвободителна борба било една от причините за извършването през м. юли 1908 г. на Младотурския преврат. Той трябвало да спаси Тур­ция от падане в пропастта, над която се била надвесила през управлението на кървавия султан Абдул Хамид.

4. Борбата за земя след Младотурския преврат.

В основите на революционната криза, която продължила в Македония след Илинденското въстание, стоял неразреше­ният аграрен въпрос. Въпреки претърпяното поражение селя­ните не се примирили с жестокия и кървав султански режим, с. неограничената и безпощадна експлоатация на държавата и на феодалите. Не разрешил кризата и Младотурският преврат. Това се дължи на обстоятелството, че младотурците запазили в непокътнат вид съществуващите аграрни отношения и спе­циално феодалното земевладение и не направили нищо съще­ствено за премахване на причините, които пораждали острата класова и националноосвободителна борба.

След Илинденското въстание Вътрешната организация по­ставя разрешаването на аграрния въпрос като основна задача на революционното движение. В решението на конгреса на Серския революционен окръг от юли 1908 г. се казва, че орга­низацията в окръга трябва постоянно да пакости на чифликчиите чрез отнемане земите на беговете, убийства на хавалетата (субашите), изгаряне и разоряване на чифлишката собственост и пр., «с една дума — създаване условия за обезценяване на чифлишката земя и за постепенното й преминаване в ръцете на бедната работна маса»[44]

Разбира се, преминаването на чифлишката земя в ръцете на селяните не е можело да стане без революционно разрушаване на цялата турска феодална система. Вътрешната организация разбирала това и затуй се готвела за ново въоръжено въстание. Но избухнал Младотурският преврат и за известно време събитията в Македония взели друго направление; класовата и националноосвободителната борба добили възможност за легално проявление. Това позволило ясно да се оформят и разграничат разбиранията на отделните обществени сили за решаването на аграрния въпрос.

В борбата си срещу султанския абсолютизъм, младотурците обявили въвеждането в Турция на конституционно управление и обещали свобода и равноправие за цялото население. Когато султанът и придворната камарила се опитали да се противопоставят на младотурците, за сломяването на тяхната съпротива помогнали македонски революционни дейци, между които бил Яне Сандански, ръководител на Вътрешната организация в Серски революционен окръг.

След въвеждането на Хуриета в Македония се създали усло­вия за свободно (открито) организиране на обществено-политическите сили. Дейците на революционното движение се обединили в създадената Народнофедеративна партия. Българските буржоазни елементи и тези, които симпатизирали на върховистите, създали партията Съюз на българските конституционни клубове. Създават своя политическа организация младотурците и започват да се организират на класова, верска и национална основа всички останали обществени сили в Македония.

Още преди образуването на Народнофедеративната партия окръжните комитети на Серския, Солунския и Струмишкия революционен окръг обсъдили и приели «Програма на Македоно-одринската революционна организация», в която били изразени исканията на революционно-демократичните сили в тази част­на македонските земи за преустройство на политическия, стопанския и обществения живот в цялата Османска империя. В иска­нията било предвидено пълно ликвидиране на чифлишкото земевладение и освобождаване на селяните от всяка феодална експлоатация и гнет. Това било формулирано така: «1. Пре­махване на всички права и тегоби, които поставят селското население в крепостна зависимост. 2. Конфискация на султан­ските и вакъфски земи, задължително отчуждаване от държа­вата на чифлишките земи и раздаването им на общините и на безимотните селяни. . .»[45]

Учредителният конгрес на Народнофедеративната партия, свикан в началото на септември 1908 г. в Солун, изцяло въз­приел тази постановка за решаването на аграрния въпрос. От друга страна, той възприел и убеждението на ръководителите на революционното движение в Серския, Солунския и Струмишкия революционен окръг, че аграрният и други важни въпроси на политическия, стопанския и обществения живот в Турция могат да се решат чрез революционни действия отгоре. Те смятали, че новата власт в Турция под натиска на народните маси ще бъде в състояние да прокара дълбоки демократични реформи.

Това убеждение залегнало в програмните искания, които били издигнати от Учредителния конгрес. В тях важно място е отделено на аграрния въпрос. В т. 2 било формулирано иска­нето да бъде снабдено безимотното чифлигарско население със земя, иззета от земевладелците.[46]

Конгресът на Народнофедеративната партия обсъдил под­робно тежкото положение на чифлишките селяни и гласувал специална резолюция. В нея се издигат редица конкретни иска­ния за подобряване положението на чифлигарите, като напри­мер: построяването и поправянето на чифлигарските жилища да става за сметка на собствениците на чифлиците; чифлигарите да не плащат наем за къщите, в които живеят; къщите, построени от чифлигарите, да се смятат за тяхна собственост и чифлик-чиите да не могат да им ги отнемат; пълно премахване на ангарията; субашите да се издържат от чифликчиите; за пъдари да се назначават с тяхно съгласие селяни чифлигари; при про­дажба на чифлиците селяните да имат предимство и пр.

Едновременно с издигането на горните искания конгресът подчертал, че Народнофедеративната партия «не се отказва да поддържа и предприема акции за справедливото и оконча­телно разрешаване на аграрния въпрос». В това намира израз убеждението, че не по пътя на дребните придобивки, а чрез радикална ликвидация на феодалното земевладение ще се внесат действителни и пълни подобрения в живота на чифлишкото население.

След Младотурския преврат изработила свои програмни искания и Македоно-одринската социалдемократическа група. В тях наред с исканията за прокарване на редица демократични преобразования в политическия, стопанския и обществения живот и защита на работническите интереси се включва иска­нето за «пълна ликвидация на чифлигарския въпрос»[47].

Позициите на българските буржоазни елементи в Македония след Младотурския преврат по въпросите на политическото, стопанското и общественото преустройство на империята били изработени в няколко предварителни събрания по окръзи. Така например на 27 и 28 август 1908 г. в Битоля се състоял окръжен конгрес на българските конституционни клубове с участиетс на 35 делегати от 9 околии (от всичко 11). Конгресът приел «избирателна програма», в която се издигат искания за про­карване на буржоазно-либерални реформи в турската империя и осигуряване на автономни права за 4-те вилаета — Солунски Битолски, Скопски и Одрински. Икономическите искания били насочени към създаване на благоприятни условия за развитиетс на търговията и промишлеността и за запазване на частната собственост. В програмата липсва искане за ликвидиране на чифлишкото земевладение. В нея се говори само за «справедливс разпределение на земята между селяните по пътя на продаж­бата»[48]. Очевидно това нямало да засегне интересите на чифлик­чиите, в това число и на чифликчиите българи, които имал чифлици в някои райони на Македония, като Прилепско, Битолско, Охридско и др.

През септември 1908 г. в Солун се състоял учредителнияи конгрес на партията Съюз на българските конституционна клубове. На него присъствували 72 представители на македон­ската българска буржоазия и буржоазна интелигенция (търговци, адвокати, лекари, учители и др.) и само 2 земеделци, 1 занаетчия и 1 работник и приетата програма на Съюза между многото други въпроси, които заемали централно място, било формулирано искане и за «решаването» на аграрния въпрос. То се покрива с искането издигнато на окръжния конгрес на Съюза в Битоля. В него не се казва нищо за конфискуването на султанските и вакъфските имоти и за раздаването на чиф­лишките земи на селяните.

Така след Младотурския преврат в Македония ясно се очер­тават две основни политически сили, изразяващи интересите на мнозинството от поробеното население — тези на револю­ционната демокрация, обединени в Народнофедеративната партия, и силите на българската либерална буржоазия, обе­динени в Съюза на българските конституционни клубове. Со­циалдемократическата група подкрепяла силите на револю­ционната демокрация. В лицето на някои свои видни предста­вители, като Димо х. Димов и други, тя вземала непосредст­вено и най-активно участие в изработването на стратегията и тактиката на революционното националноосвободително дви­жение.

Двете основни политически сили на мнозинството от поро­беното население в Македония, създадени след Младотурския преврат, предлагали различни пътища за разрешаването на аграрния въпрос. Народнофедеративната партия издигнала лозунг за революционно премахване на феодалните отношения и на всички остатъци от феодализма в живота на селското на­селение. Съюзът на конституционните клубове сочел пътя на постепенното приспособяване на феодалните отношения към интересите на новообразуващата се буржоазна класа. Очевидно с това той не е можел да спечели подкрепата на селяните. Оттук и засилването на процеса на отделянето и изолирането на бур­жоазните елементи от потока на масовата антифеодална националноосвободителна борба и превръщането им в крепители на турската феодална система или в проводници на влиянието на върховизма.

Българските буржоазни елементи в Македония поради своите класови интереси не са можели да следват пътя на рево­люционната антифеодална националноосвободителна борба. Вместо революционно премахване на чифлишкото земевладение те предлагат изкупуване с материалната подкрепа на българ­ската държава и посредничеството на някои банкерски къщи на чифлишката земя и предаването й срещу заплащане на бъл­гарските селяни. (Забележете, те се «грижели» само за бъл­гарските селяни.) Това разбиране намира израз в доклада на българския генерален консул в Солун А.Шопов до министър-председателя Ал. Малинов от 10 януари 1911 г. Като съобщава, че от 1846 екзархийски села в Македония 932 били изцяло чиф­лишки или в тях имало чифлици.

А. Шопов предлага Българ­ската народна банка или Земеделската банка да кредитира банкерската къща Jako Modiano в Солун, която ще отпуска заеми на българските селяни за купуване на чифлишка земя.[49] Това предложение на А. Шопов било посрещнато с одобрение от българското правителство.

Откритото изявяване и организиране на политическите сили в Македония не продължило за дълго. Немного време след Юлския преврат младотурците забравили своите тържествени обещания за конституционни права, свобода и равенство на населението в империята и започнали безогледна борба против всички демократични и прогресивни сили. Повратът в поли­тиката на младотурците показал, че надеждите за революция отгоре са напразни. Турскага буржоазия била съвършено слаба, за да осъществи радикални демократични реформи.

Повратът в политиката на младотурците предизвикал отново изостряне на антифеодалната борба на селяните против чифликчиите и против цялата турска феодална и националнопотис-ническа система. След Младотурския преврат наред с полити­ческите клубове на младотурците в Македония били създадени земеделски клубове или бюра, в които членували мюсюлмани чифликчии. Първоначално тези бюра се стремели да подражават на младотурците в даването на тържествени обещания за сво­бода и равни права на цялото мюсюлманско и християнско население, в това число и на християнските селяни. Но наскоро се видяло, че това са само празни обещания. Икономическите противоречия в селското стопанство оставали в пълна сила и това неминуемо водело до изостряне на класовата борба на селяните против феодалите.

Исканията за снабдяването на чифлишките селяни със земя, за освобождаването им от ангария, за признаването на правото им на собственост върху къщите, които си строели в чифлиците и в които живеели и пр., застрашили сериозно интересите на чифликчиите. Немного време след преврата те започнали да преследват по-издигнатите и политически по-активните селяни — чифлигари и представителите на селската интелигенция.

Това се изтъква в редица доклади на българските консули в Македония и в други документи. Например чифлигарите в селата Мачуково и Баялци, Гевгелийско, и Илиджиево, Солунко, както и чифлигарите в някои воденски села били малтретирани от чифликчиите и не били допущани да работят чифлишка земя. Разваляни били къщите, в които живеели, и се­мействата им били изпъждани от чифлиците. На тяхно място били довеждани албански и турски селяни.[50] Същото правели чифликчиите в Серско, Драмско и Неврокопско. [51]

Зачестили случаите на арестуване на селяни в бейските кули и убийства на по-непокорните от тях с цел да се сплашат останалите. От­ново развихрили своята насилническа и грабителска дейност разни мюсюлмански разбойнически банди.[52]

За да попречат на момците (ратаите) да напущат работа, чифликчиите съставили специална мазбата (изложение, про­токол), по силата на която ратай, напуснал работа преди уго­ворения срок, насила се връщал в чифлика. Тази мазбата имала сила на съдебно решение и властите оказвали пълно съдействие на чифликчиите за изпълнението й. Инициатори на тази мярка били земеделските бюра на чифликчиите. Когато ратаят или друг наемен работник се изпъждал от чифлика, той не намирал никаква съдебна или друга защита. С неговия труд или с ли­шаването му от възможност да работи произволно разполагал чифликчията.[53]

След анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария в развитието на класовата борба между селяните, от една страна, и чифликчиите и турската държава, от друга, се прибавил нов момент. Анексията на Босна и Херцеговина предизвикала съз­даването на голямо преселническо движение на мюсюлманско население от тези две славянски области в Турция. Повечето от преселниците (мухаджири) били заселвани в Стара Сърбия (Косово и Метохия) и Македония, а някои и в Одринска Тракия.

Турското правителство използувало идването на мухаджирите и настаняването им в различни македонски градове и села за разпалване верския фанатизъм на мюсюлманското население и за подтикването му към борба срещу християните.[54]

Младотурците решили да използват идването на преселни­ците за постигането и на други, по-далечни цели. Те решили да откупят със средства на държавата част от чифлиците в Ма­кедония и да настанят в тях преселници. При това положение живеещото и работещото в чифлиците християнско население се лишавало от земя и от средства за съществуване и се при­нуждавало да се изсели в България. Така бил замислен план не само за обезземляване на чифлигарското население, но и за обезбългаряване на Македония. Това напълно отговаряло на плановете на младотурците за укрепване на турската власт и за превръщане на Македония в опора на турското господство на Балканите. И това не били само планове. Турското прави­телство пристъпило към съставяне на специални комисии, които започнали да осъществяват неговите намерения в Македония и в Одринска Тракия.[55] Избухването на Балканската война обаче попречило тези намерения на турското правителство да бъдат изцяло осъществени.

Бележки:

1 АВПР, Ар. у-ие МИД СССР, Канцелярия 1878, д. 32, т. II, л. 75—77; Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Берлинския договор, стр. 131.

2 АВПР, Ар. У-ие МИД СССР, ф. П-во з Константинополе, 1879, оп. 517. д. 2275, л. 127—128.

3 Пак там, д. 2276, л. 46.

4 Пак там, л. 47.

1 Документи за българската история. Архив на Н. Геров, т. I, ч. I, стр. 293.

2 Записки на Христо Н..Македонски, София, 1896. ;

3 Пак там, стр. 12 и сл.

4 Само в четата на Ф. Тотю според И в. С н е га р о в, Град Охрид. Исторически очерк, Мак. пр., 1928, кн. 2. стр. 91, участвували 10 души българи от Охрид. Има основание да се предполага, че част от тях са били от охридските села.

5 И; Г. С е н к е в и ч, Новьiе материали по петорни южних славян Из рукописного наследства М. А. Хптоова). Славянский архив, Москва.

6 Спомени на Арсени Костенцев. Сб. на БАН, кк. VI, София, 1916, ггр. 39.

7 Туш е Влахов, Кукуш и неговото историческо минало. Сойпя, 963, стр. 126.

8 АВПР, Ар. у-ние МИД СССР, П-ве в Константинополе, д. 1423, л. 85.

9 След Кримската война до края на 60-те години на XIX в. царска Ру­сия се въздържала да насърчава националноосвободителното движение в България. Вж. Документи за българската история, т. I, Архив на Н. Геров. Софи я, 1931, стр. 285.

10 Архив на Г, С. Раковски, т. II. Писма до Раковски 1841—1861.). С обяс­нителни бележки и под редакцията на Н. Трайков. Подготви/! за печат В. Трайков, София, 1957, стр. 583, 638, 794.

11 К и р и л патриарх български, Принос към българския църковен въпрос. Документи от австрийското консулство в Солун, стр. 20.

12 АВПР, Ар. у-ие МИД СССР. 1876, ф. „Главини архив", У-А2. д. 907, л. 46—47.

13 Кирил патриарх български, Принос към българския църковен въпрос. . ., стр. 189, 191, 195 и др.

14 Документи по Кресненското въстание от 1878 г. под редакцията на проф. Г. Кацаров и Ив. Кепов, Сб. БАН, кн. XXXVI, 1942; Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Берлинския договор. Креснен­ското въстание. София, 1955; П. Д. Крусев, Началото на Македонския въпрос в България. Благотворителните комитети „Единство", Мак. прег., год. XII (1941); кн. 3, стр. 84 и сл.; Н. Л е в и нто в, Кресненское восста-ние, Вопросм истории, 1951, кн. 4, стр". 74—86; К. В ас и л е в, Борьба болгарского народа против решении Берлинского конгресса 1878 года, Во-проси истории, 1955, кн. 8, стр. 119—130: Г. Тодоров. Временното руско управление в България 1877—1878, {София, 1958, стр. 302 и сл..

15 Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Бер­линския договор, стр. 94.

16 Пак там, стр. 286—300.

17 АВПР, Ар. у-ие МИД СССР, 6. П-во в Костантинополе, 1879. оп. 517. д. 2275, л. 123—124.

18 Пак там, л. 149.

19 X р. Силя нов, Освободителните борби на Македония, т. 1. Илин­денското въстание, София, 1933, стр. 17; Д. Кьосев, История на маке­донското национално-револгоционно движение [София], 1954, стр. 62.

20 АВПР, Ар. У-ие МИД СССР, ф. П-ве в Константинополе, 1880. д. 2276, л, 243, 351 и др.

21 Ар. на БАН, Автобиография на Спас Прокопов, Инв. № 1428, ч. 3, стр. 15; Забележителен в това отношение е следният факт: В с. Тешово, раз­положено в източните склонове на Южен Пирин, през 1884/85 г. била из­писана местната църква. Художниците, които работели за изписването й, станали изразители на националноосвооодителната идея, която владеела умовете на тешовци. Те нарисували в църквата повален турчин в бой с бъл­гарски въстаници.

С. Тешово било свободно (раетско) село с развита железодобивна и же-лезообработваща промишленост. В него освен българи живеели малък брои турци, които със съдействието на неврокопските феодали земевладелци по време на Априлското въстание извършили насилия.и жестокости над своите съселяни българи. За това се разказва в една местна хроника, запазена в църквата.

23 X р. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. I, стр. 46.

24 Д. Т. С т р а ш и м и р о в, Васил Левски, Живот, дела, извори, т. I,-Извори, София, 1929, стр. 221.

25 X р. С и л я н о в, Освободителните борби на Македония, стр. 403.

26 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, ар. ед. 1232, л. 104.

27 X р. С и л я н о в, пос. съч., стр. 214; Вж. също Извештаи од 1903 го­дина на српските консули, митрополити и училищни инспектори во Маке­донка. Редакциjа и коментар Лубен Лапе, Скопие, 1954, стр. 25, 32 и др.; Извештаи од 1903—1904 година на австрийските претставници во Македо­ниja. Превод, редак. и коментар Данчо Зографски, Скопjе, 1955, стр. 30, 31 и др.; Лjубен Лапjе, Нови документи за Илинднското востание. Илинденски зборник, Скопиjе, 1953, стр. 3 и сл.; Документи од Виенската ар­хива за Македониjа од 1879—1903. Подбор, редакциjа и коментар Томо Томоски, Скопjе, 1955, стр. 119 и др.

28 С л. А р с о в, Въстаническото движение в Югозападна Македония, Со­фия, 1925. стр. 51; П. К л я ш е в, Освободителната борба в Костурско, София, 1925, стр. 19, 60, 64.

29 А л. .М а р т у л к о в, Моето учество во революционерните борби на Македониjа, Скопје, 1954, стр. 9, разказва, че първата социалистическа група в Македония била създадена от В. Главинов в Тр. Велес през 1894 г.

30 X р. Силянов, пос. съч., стр. 357.

31 Д. Кьосев, пос. съч., стр. 290.

32. X р. Силянов, пос. съч., стр. 293.

33 ЦДИА, ф. 335, оп. 1, ар. ед. 115 (1055), л. 4 и сл.

34 Пак там, ф. 321, оп. 1, ар. ед. 1718, л. 7, 10; ф. 331, оп. 1. ар. ед. 1994, л. 11 и др.

35 Пак там, оп. 1, ар. ед. 115 (1055), л. 17.

36 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, ар. ед. 2507 (1398). л. 18.

37 Пак там, ф. 335. оп. 1, ар. ед. 319 (15320), л. 134.

38 Пак там. ф. 176, оп. 1, ар. ед. 2757, л. 91, 93.

39 Пак там, ф. 176, оп. 1, ар. ед. 2752. л. и сл.

40 ЦДИА, ф. 335, оп. 1, ар. ед. 170, л. 1; оп. 4, ар. ед. 1059, л. 5: ф. 321, оп. 2, ар. ед. 1803, л. 1,2.

41 Пак там, ф. 176, оп. 1. ар. ед. 2790, л. 180.

42 Пак там, ар. ед. 2790, л. 170; ар. ед. 2757, л. 23; ар. ед. 2790. л. 57, 380.

43 Пак там, ф. 321. оп. 1, ар. ед. 1718, л.11.

44 Д. К ь о с е в- пос. съч., стр. 387

45 Д. К ь о с е в. пос. съч., стр. 445.- Решения на учредителния конгрес на Народната федеративна партия-(българска секлия), Солун, 1909, стр. 20.

46 Д. Кьосев, пос. съч., стр. 450.

47 В. „Работническа искра" от 19 април 1910 г.; Вж. Д. Кьосев, нос съч., стр. 461.

48 АВПР, Политархив, 596, л. 121—122. Вж. Ю. А. П и с а р е в, И: Истории Национально-освободительного движения в Монастирщине и Косовом поле в 1905—1909 гг. Учение записки Института славяноведения, т. XII стр.

49 ЦДИА, ф. 176. оп. 2, ар. ед. 1076. л. 1 и сл.

50 ЦДИА, ф. 176, ой. 1, ар. ед. 789, л. 1; ф. 321, оп. 1, ар. ед. 1994; л. 4; оп. 1, ар. ед. 1877, л. 286-а.

51 Пак там, ф. 321, оп. 1. ар. ед. 1994, л. 11.

52 Пак там, ф. 335, оп. 2, ар. ед. 1895, л. 12 и др

53 Пак там, ф. 176, оп. 2, ар. ед. 759, л. 3 и сл.

54 А л. Апостолов, Колонизација на мухаджирите во Македониjа и устроjство на чифлишките односи од крајот на XIX в. до 1912 год. Гласник на ИНИ, год. IV. кн. 1—2, стр. 114-176.

55 ЦДИА, ф. 176, оп. 2, ар. ед. 1076, л. 1 и сл.; А л. Апостолов, пос. съч., стр. 125