| More

translator

Никола Русински (Nikola Rusinski)-Спомени

Настоящата брошурка съдържа два важни исторически документа от революционното минало на Вътрешната Македоноодринска Револ. Организация от 1900 до 1903 г.
 
Декларацията е четена на 25 март 1902 год. Отвореното писмо си носи датата. Ще издадем още неколко брошурки и по конгреса в Смилово, от 17 VI до 25 с. м. 1903 год.

1. Страници от моя дневник за 1901 година
 

/Сърбите правят опит да проникнат в Битолския вилает с чети/

На 17 юний (ст. ст.) получих писмо от Окръжния революционен комитет в Битоля, с което, ка­то ми се съобщаваше, че една сръбска чета е минала през турската граница при Куманово с направление за Поречието и Кичевско, същевременно ми се пред­писваше да се причака и унищожи тая чета. От колко души се състоеше четата, в писмото не се съобщаваше. По това време, нашата чета беше в околността на с. Карбуница, Кичевско. В с. Вранещица имахме здрава организация, затова прибрахме четата си във Вранещичката кория на военно обучение, а от него село изпратихме куриер в с. Монастирец, Поречко, за да научи оттам, чрез свои познати, дали е пристигнала сръбската чета в Кичевско и ако не е пристигнала, знаят ли нещо за идването й, или не. Куриерът се завърна с положителни сведения, че четата била в близко село на с. Монастирец и че скоро отпътувала за местоназначението си.


Ние се затаихме в корията 4 — 5 дена, където са­мо двама вранещичани ни знаеха. Населението беше в разгара на усилена полска работа, та не можахме да изпълняваме редовно организационната си работа, но куриерите от всички организирани села изпълняваха достойно възложената им работа за съобщение от село на село, от човек на човек и кой какво е видял през деня в района си. Това беше нашата те­лефонна служба. Четата денем се упражняваше, чрез огледало, на правилна прицелка, а вечер правеше обу­чения. Всекога обученията ни беха предшествувани с кратка реч от войводата, за историята на български­те революционери, на италианските, на руските или французки комунари. При всичкото разнообразие на ра­ботата, ние се чувствувахме откъснати от народа и решихме да влезем и си направим събрание в с. Голя­мо Церско, където дотогава не бехме правили общо събрание и гдето още не беше образуван реквизиционен и спомагателен за бедните работници и селени фонд. Куриерите, освен дневната си работа, изпълня­ваха и караулната служба на селата нощно време за ре­довна охрана от разбойническите банди.


Войводата на четата обезателно требваше да знае всеки час, какво става в района му, получаваше по десет и повече писма всеки ден и отговаряше, където имаше нужда, или даваше нареждания в свръзка с предстоящата ни работа. Сръбската чета бавно върве­ше; тя не правеше събрания, а просто гостуваше по сърбоманските села.
 
На 25 юний (ст. ст) се получи шифрована бележ­ка от учителя в с. Белица, Кичевско, че очакваната чета е пристигнала в техния селски синур и че тя се състояла от 5 местни-от Кичевско, четници. Учителят беше местен, от с. Белица, и много добър работник на организацията. Отговорът на нашия вой­вода съдържаше следното: „Разрешаваме на Беличката селска организация да задоволява с всичко какво­то поиска сръбската чета; повече от двама хора не требва да знаят за пристигането й; пазете по възможност в най-голема тайна, както от беличани, така и от другите селски организации; в селото по никой начин нема да допуснете четата. Довечера пристига­ме с парола: „Без огън" — отговор: „Верно".


Понеже бехме явили в с. Големо Церско за съ­брание, требваше да стане то, та след това да заминем в Белица. Селата Големо и Малко Церско са разположени в близко съседство с турското село Сълб, което е почти до шосето Битоля — Кичево. Сълбяни беха най-лошите турци и изпълняваха караулната служба на това шосе. Тука имаше и жандармерийска караулна кула. На сълбяни турските власти беха дали неограничени права да грабят, да безчестят, да бият и убиват когото щат. Те беха и калаузите на мест­ните и албански разбойнически чети. Те посочваха кое село с колко стотини турски лири да се обложи с разбойнически кървав данък, който се събираше по екзекутивен начин от големите им разбойници Таир Толя, Билял Баланца, Ислям Чауш или други некои с техните качества.
 
През 1901 год. разбойниците като да беха раз­брали, че християнското население се готви с оръжие да брани своята чест, права и имот.


В намиращите се при това положение две чис­то български села, Големо и Мало Церско не можеше да се влезе за организационна работа с малка чета, затуй направихме събрание с голема охрана в с. Го­лемо Церско. Яз немам намерение да описвам ни­що по събранието ни в това село. Целта ми е да из­неса спомените си за събранието ни в с. Белица и сре­щата ни с така наречената сръбска чета.


На около 500 крачки под с. Белица бехме по­срещнати от учителя с пропускателната парола. Съ­бирането на селените стана много бързо, понеже учителя беше ги предизвестил, че ще имаме големо събрание по важни въпроси. Това беше второто ни съ­брание в с. Белица. Войводата нареди на първо место, да се занесе храна на сръбската чета и докато се­лените се съберат в определената къща за събра­нието, нашите четници да се нахранят. Нареди, също, да се обсади сръбската чета отдалеч, за която цел изпрати осем от нашите четници и 12 от селската чета. Нашите хора се нахраниха бързо и събранието почна своята работа.
 
Войводата откри събранието с кратка реч, под­готвяйки хората към пожертвувателност; раздели се­лените на покръстени и непокръстени; направи подроб­на статистика на семейното и имотно състояние на непокръстените; яви на всекиго, колко глави дребен до­битък требва да даде (реквизиция) за селската орга­низационна спомагателна каса, като се смета на двадесет глави овце или кози една глава, а от двадасет нагоре на всека десетка по една глава. На говедата и конете, на десет глави едно добиче. Реквизираните добици и други храни не се изземваха от населението. Вълна, сирене, масло и други приходи от реквизира­ния добитък се пазеха от селската организация по сметка, от кого що е прибрано. Вълната се употребяваше за фланели, навущи и др. за четниците и бедните работници на организацията в селото; всичките нужди на последните се покриваха от реквизиционния фонд. След неколко думи още по фонда, войводата разви темата си по разширението на селската организационна работа и между жените на по-добрите работници, както и между добрите в морално отношение жени на непосветените в делото мъже, та тия жени да могат да въздействуват на мъжете си. Общността на работата на мъжете и жените в революционното дело отъждествяваше с общността на двата пола в грижите на отглеждане на семейството, където не се изключва грижата само на мъжа или само на жената. С ред примери из живота на българите под игото на турците и духовното робство под гърците, послужи си, за да обрисува политическото положение и на другиго християнски народи, както и икономическото положение на самото турско население, което макар и господствуващо в управлението, тъне мизерия. С това искаше да каже, че под режима на султан Хамид или на който и да бил султан, при създадените вече закони и традиции., предавани наследствено от поколение на поколение, не може да има благоденствие на която и да било нация. За да се изменят тия закони и традиции, нуждни са революционни сили, възпитани демократично в духа на българските първоапостоли Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и други.


Македония е родила множество такива борци. Преживеното робско положение на народите в Турция е най-добрата гаранция да се хвърли семето на народната свобода за всички нации в Македония и Одринско. Македония и Одринско са за нас училище. Яз и множеството апостоли като мене носим семето на едно народно самоуправление, без султан, цар, княз и други тям подобни. Ние искаме широка свобода за всички родени в тая робска от векове страна. Ние искаме да живеем братски с всички народности и за това ние зовем и другите народности да влезат в редовете на борците, включително и ония турци, които не са развратени от разбойническите похвати на управниците, които не са задоени с ислямовска умраза към християнските народи в Турция.


След неколко още думи към селените, войводата закри събранието, взема един човек от настоятелството на селската организация, прибра останалите още 5 — 6 четника и се отправи за местото, където беше разположена сръбската чета. Изпрати селенина да съобщи на войводата на тази чета, че е пристигнала тука наблизо и една друга чета и че войводата на последната, като научил че близо в местността на Белица или в селото има християни с пушки, иска да се срещне и запознае с тех и войводата им. Селянинът изпълни поръчаното му автоматично. Чухме думата: »предателство". За успокоение, селенинът им каза: „ако има нещо лошо за вас и аз нека умра с вас". След малко затишие, чухме думите: „добре, нека сам войводата дойде с тебе". Селянинът се отдели от тех — ние бехме само на 15 — 20 крачки близо — дойде и тихичко пошепна на войводата за съгласието на сръбската чета за среща. Нашият войвода и селянинът отидоха при сръбската чета, поздравиха се с добре дошли, запознаха се. Нашият войвода се запозна с името Апостол Елеонски, а те си казваха своите имена: Наке, Арсо, Стефан, Георги и Иван. Нашият войвода ги запита от къде идат и от къде са ро-дом. Указа се, че двама са от Подвис, а другите от други три Кичевски села. Пита ги, къде са въоржени, кой ги изпраща и с каква цел. Те казаха, че имало в Белград и други сръбски градове дружества „Свети Сава", които въоръжават и поддържат чети за Македония, която сърбите сметали за техна. След тези им думи, нашият войвода ги запита от каква народност са: сърби, българи или арнаути. Пита ги още, дали са родени в Сърбия или Македония.


— Аз смятам, каза той, че всички апостоли, изпратени от Сърбия, България, Гърция и другаде, са чужди агенти. Ние сме македонци; може некой от нас да симпатизира на сърбите, други на гърците, българите и т. н., но това не ни ангажирва да предаваме нашите народни интереси на ония, на които сампатизираме. Яз например, съм български възпитаник, майка ми, която ме е родила, доила, пеяла или плакала, говорила ми е на същия език, на който говоря и сега; той е български. Но аз работя за свободата на робуваща от много векове Македония. Искам нейната самостоятелност и неделимост между спорящите за нея балкански държави.


— Сръбският език е много близък до нашия, който се говори тук, в западна Македония; Македо­ния е била некога сръбска и ние сме запазили много обичаи от сърбите— каза войводата Наки.


— Да, Македония е била много пъти плячка на други завоеватели, но най малко на сърбите, а турците я владеят най-много. Ако се гледа справедливо, според историята, никой не е владял Македония пове­че от турците. Един справедлив съдия, ако опреде­ля чия е Македония, не би дал право на владение ни­кому, освен на турците, защото само те я владeят непрекъснато повече от 500 години. Но, въпреки всич­ко, според мене, Македония не е нито сръбска, нито гръцка, нито българска, нито турска. Тя е на населява­щите я народи, които са населили македонските мал­ки, но плодородни поля и красиви планински местности. В Македония живеят помаци и чисти турци. Помаци­те са запазили своя расов произход и ония, чийто произход е български, понеже са били и са в по­стоянно съприкосновение със сънародниците си непотурчени българи, са запазили своя език, нрави и обичаи. Помаците в Босна, като сърби от Босна, са запази­ли сръбските нрави и обичаи, а така също и езика си. Ще ви приведа един пример от моите най-нови впе­чатления: в Мъгленията аз плаках от възхищение, когато слушах да се пеят по нивите, където жънеха домакините, старонародните песни на чисто български език — Самоковско наречие. Също, и само преди неколко дена, тук чух помаците от с. Пластница и Дедино как пееха български песни на Тиквешко българ­ско наречие. Защо тия помаци не пеят на сръбски, а на чисто български език? Това се дължи на богомил­ското учение, което се бори, преди неколко века, на смърт и на живот, за да запази езика и народността, като е оставило дълбоки следи в народния бит в Македония; но това ще ви обясня друг път, а се­га на въпроса: Македония от Шар планина на юг е населена с турци, албанци, българи, власи, гърци, евреи, цигани, но не и от сърби, които живеят на север и североизток от Шар до Прешово. Разноцветността на населението в Македония само ни да­ва да разберем, че не требва да се работи в полза само на една от населяващите Македония народности, понеже тя е общо отечество на всички тия, които я населяват. Ние требва да сближим всички, да им дадем да разберат, че никоя народност не требва да мечтае да използува свободата лично за своите цели и да господствува над другите. Такава опасна за делото илюзия може да си правят само ония, които живеят вън от нейните граници — в Сърбия, Гърция и Бъл­гария. Ние требва да се борим против тяхното вме­шателство в нашите вътрешни работи в Македония и Одринско. Македонските населения живеят със стотини години заедно под турския режим, който ги е сближил по участ.


Идеята, която внасяме ние: Македония за македон­ците и федерация на балканските държави, може да ни гарантира живота в пределите на една силна балкан­ска федеративна държава.


При такова едно положение само всека народност ще може да прояви своите културни способности и ще се самоопредели към коя от съюзените народности да принадлежи. Разбрахте ли моята мисъл по нашето народно освободително дело?
— Разбрах — отговори Наки.


— Тук имам на свое разположение, като организатор на народа и като войвода, четири чети. За да бъдем на чисто и ви приемем с отворени обятия, като истински македонски деятели, съгласни ли сте да бъдете по един двама пръснати между нашите чети? Това за вас е по-изгодно и по такъв начин от вас ще изчезне съмнението, че вие сте агенти на сръбска­та пропаганда, която иска да ви използува като маке­донци против ВМРО.


— За това ние ще помислим малко — каза Наки.


- Нема що да мислите, бай Наки. Всичките ми чети са тук наблизо и действуват с райони Демир Хисарско, Крушовско, Кичевско и Охридско. Ако вие не приемете предложението ми, то оттук нито крачка неможете да мръднете, за хлеб ще измрете, макар и във вашите родни села да отидете, защото нито един човек на ВМРО нема да ви даде прием. Требва да раз­берете, че силата на ВМРО е по-голема от силата на която и да било балканска държава. Организацията ви следи още от преминаването ви от Сърбия в гра­ниците на Македония; требва да разберете, че вие сте пленени от ВМРО. Скоро ще сме заедно двете части: моята и вашата. Съгласни ли сте да дам сигнал на моите хора да дойдат тук?


— Да, каза Наки.


Подадох сигнал и четниците с група въоръже­ни селени (милиция) с бързи крачки почнаха да шумят и се явиха при нас, като ни обкръжиха, и в ня­колко минути се построиха в походна редица. Поканих и Наки със своите хора да застане на­чело на редицата. Момента беше тържествен и трогателен. Ние нямахме вече пленници на чужда кауза, а борци, революционери, другари, които ще мрат за нас и ние за тех, а всички за делото. Подложих ги на клетва, която запечатахме помежду си с братска целувка, поздравих всички и извадих от редицата селската милиция, като оставих двама за обслужване ку­риерската ни и разузнавателна служба през деня.

Моите четници тогава беха:

1. Илия Колев от с. Куфатово, Гевгелийско, после учител в Петричкия окръг,

2. Йордан Пиперката,

3. Веле Марков,

4. Гюрчин Наумов,

5. Ванчо Сърбака,

6. Георги Сугарев, който по-късно стана окръжен Битолски войвода и падна убит, заедно с целата си чета, над Мироховското село Паралово. Там аз, на 6 юлий 1903 година сразих в едно кърваво сражение турците и с това осветих лобното място на тоя мой другар и знаменит революционер,

7. Христо Сърбаков от с. Вранещица,

8. Христо от с. Железнец, Демир-Хисарско,

9. Найо от с. Ракитница,

10 Мирчо от с. Сопотница,

11. Никола Атанасов Секираша,

12. Георги от с. Беранци,

13. Стоян Йошев от с. Дъван.

Отправихме се към бивака. След половин часово пътуване из диплите на Беличката планина, спрехме в гората между селата Бетица и Спростране. Разположихме се на бивак — караулите беха определени още през деня; те си заеха местата. Изморените четници се отдадоха на сън и почивка. Ние продъл­жихме разговора с Наки, който напълно остана в мое разположение.


Бех разпределил хората си на четири чети по следния начин:


Ванчо Сърбака да се движи с 4 чет­ника в Рабетин кол, Кичевско;


Йордан Пиперката с 4 четника в Демир Хисарско;


Веле Марков в Крушевско с 6 четника.


Споменатите райони им предадох съвсем организирани, а за себе си оставих 12 четници, между които Георги Сугарев и Илия Колев. Оставих със себе си по-голема чета, за да мога да изпълнявам поетата ми служба като организатор, защо­то по това време, 1901 год., нямаше в Битолския вилает (освен Леринско и Костурско) организатори и школовани чети. В този си план бех подкрепен от ръководствата на градските организации в Крушово и Битоля.


Предварително ми беше дадена пълна свобода на действие. Всичките ми четници и аз бехме въоръже­ни с гръцки пушки „Гра", само Йордан Пиперката беше въоръжен с къса манлихерова пушка и револвер „Нагант", дадени му в София от върховистите. Наки и другарите му бъха въоръжени със сръбски­те пушки „Кокинки". Обаче, поради липса на патрони, скоро ги бракувахме и заменихме с „Гра". И така ми­сията на Наки и Арсо, да създадат две чети в служ­ба на сръбската пропаганда за Кичевско и Дебърско, окончателно пропадна.


На 26 юний 1901 г. с рапорт съобщих на Окръж­ния революционен комитет, че въоръжената в Сър­бия чета, за която ми беше съобщил, че е минала гра­ницата на път за Кичево, е вече пленена от четата ми. Писах, че четниците са местни хора от Кичевско и молех да се отмени решението за екзекутирането им, като добавих, че те са вече в мое разположе­ние. Йордан Пиперката беше се отлъчил от четата от преди 5 — б дена и с още един четник се на­върташе около село Бабино, Демир-Хисарско. Куриерът, когото изпратих с писмото за Битоля, отнесе писмото до с. Бабино, а от това село друг куриер требваше да продължи пътя за Битоля. Йордан Пи­перката спрял куриера и заповедал на поп Кузо да му прочете писмото. Щом узнал, че е заловена сръб­ската чета и че се намира в Бъличката планина, вед­нага отива и се присъединява към Накевата чета. В момента, когато изпратих писмото до Окръжния коми­тет, получих писмо от Церското ръководно тело, с което ме молеше да му пратя бърза помощ, поне­же харамията Ислям Чауш отвлякъл двама селяни за пари. Аз оставих Наки с четата му в Бепичката планина със строго нареждане на Беличката селска чета да не оставя Накевата чета, докато се получи отговор от Битоля. Аз заминах с целата си чета за с. Цер и влязох в селото само с 6 четници; другите оставих за охрана вън от селото.


Турският аскер в селото, който беше на постоянен пост, само патрулираше по 5 — б души вътре в селото, та можахме лесно да го отблъснем. Напра­вихме събранието си с 25 човека, набързо разгледах­ме ред въпроси, като на първо место се осведомихме по залавянето на двамата селяни, както и дали разбойниците са взели хляб, пари и други неща. Хората, от които се оплакваха селяните, че са шпиони, не беха поканени в събранието. След взетите сведения, закрихме събранието и напуснахме селото.


В селото Цер, освен квартируващата турска войска от 100—150 души и тримата поляци турци (два­мата от с. Сълб и един албанец), други местни турци немаше. Селото Цер броеше около 150 къщи с доста заможни жители. В него всека седмица ста­ваше малък пазар. Населението беше чисто българ­ско, признаваше Екзархията и се занимаваше със земледелие и скотовъдство. Голема част от мъжете странствуваха в Ромъния и България, а некои отиваха и в Сърбия, затова в селото имаше малко сърбомани. Присъствието в селото на турския военен гарнизон и тримата поляци беше внесло в селените голем страх, а главно в ръководното тело на селската революцион­на организация. Залегнало беше убеждението в тех, че в селото има шпиони, които били главна пречка за слабото проявление на организацията. Посочени беха трима такива. На едного от тех, некой си Стоян, Йорданъ Пиперката беше взел в края на 1900 годи­на, 47 турски лири, а през февруарий 1901 г. беше го убил, по желанието на Церската революционна орга­низация. Сега настояваха да бъдат убити и другите двама. Яз, обаче, щадех живота на хората, толкоз повече, че с убийствата често пъти се постигат обрат­ни резултати. Убигият убит—добър или лош. Оба­че, най-малко двадесет души ще тъгуват за него, ще носят омразата в душата си против убийците и делото и в удобен за тях случай ще отмъстят или лично или на делото. Така обяснявах аз на селяните. Ние понесохме кръста на апостолите — да създаваме от тълпата хора, граждани и революционери, да сла­гаме своя живот за тех, а не да ги избиваме и с това да обслужваме на подтисниците. Възпротивих се на Церското ръководно тело и отмених решението му. Убитият Стоян и другите двама бедняци не беха по­светени в революционната тайна и немаше какво да предават. Малката селска революционна организация в лицето на ръководството си, за да оправдае бездейността си и страха си, търсеше шпиони в съселяните си, които беха неприятни на некого от ръководството. Яз исках да се срещна с тия „опасни" хора, да говоря с тех и да ги посветя в дълото, като им дам да разберат, че тайната ще се запази само меж­ду мене и тех за всичко говорено. И в последното ни събрание, обаче, не беха поканени нито един от двамата. Научихме от некои в събранието, че един от двамата работили в гората — правил корита. Гюрчин Наумов, мой четник, познаваше лично набеде­ния шпионин. След събранието, в което се осведомих за всичко, излязохме над селото на 7 — 800 крач­ки в гората до една пътека и току що влезнахме в гората, близо до селската река, оставих Гюрчин с двама четници да следи движението на войската, дали е взела мерки за преследването на Ислям Чауш или нас, дали са ни видели на излизане от селото. Край ръката, по посока към Гюрчина и четниците, беха се насочили 5 — б души аскерлии, един от които даде, случайно или от „кеф", един изстрел. Селенинът, когото чакахме, нерамил едно корито, беше на 50 — 60 крачки пред Гюрчина. Като чу гърмежа, той захвърли коритото и хукна да бега, викайки: хайдути, хайдути... Войниците, които идеха насреща му, изгърмяха още по един път и избегаха в казармата. Едва що се бе­ха спрели до казармата, една вълча глутница от око­ло десетина вълци близо до нас, на сколо 200 крачки, ни създаде весела музика, виейки хорово. Аз често имитирах воя на стар вълк; това правих когато имах изгубен четник, за да чуе и се прибере в четата. Това направих и сега.. Виех по подражание на стария вълк, и след 10— 15 минути четниците ми се прибраха. Създадоха се различни тълкувания по повод въл­чия вой от суеверните ми другари. В зашленската гора работеха трима варджии от с. Зашле. Искахме от тех да научим за Ислям Чауша, обаче, заловихме само единия, а другите двама избегаха, отидоха в Зашле и съобщиха на селския ръководител Константин, че Ислям Чауш е заловил другаря им за пари. Кон­стантин изпраща писмо до мене, без да знае къде съм с четата и същевременно с друго писмо съоб­щава за случилото се в Крушово на Петър Ацева. Ацев ми пише, че Ислям Чауш е взел заложници за пари и от Зашле и ми предписва да взема мерки за унищожението на разбойническата му банда. Двете писма от Петър Ацева и от Константина, получих едновременно. И без техното нареждане аз бех взел всички необходими мерки, като мобилизирах всички въоръжени сили, макар и малко на брой и макар то­ва да ставаше в началото на усилената полска рабо­та. Тая мобилизация, впрочем, беше и един предварителен изпит на бойните сили за предстоящите борби. Аз набързо обиколих селата, за да окуража селяните и да видя как се изпълняват организационните служби.


От издирването, което извърших, се установи, че двамата церчани, които беха уж взети в плен от Ислям Чауш, са били убити от поляците-сълвяни в гората, а за Зашленеца варджия обясних, че моята чета го залови за некои сведения. И падна всяко убеждение и страх, че Ислям Чауш е влезнал в моя район. След една седмица двамата поляци сълбяни беха причакани и убити на „Сухо поле". От убиването им не последва нищо опасно за района. Подир няколко дни беха намерени в гората труповете на двамата убити церчани.


Йордан Пиперката, под давлението на Наки и Арсо, прибра се заедно с тех в четата ми. След прибирането им започнахме отново нашите военни обу­чения, винаги предшествувани с назидателни беседи из революционните борби на подтиснатите народи.


Наки и Арсо, след тримесечно стажуване, станаха отлични организационни работници, скъсаха завинаги връзки със сръбската пропаганда, която беше ги из­пратила. Първоначално Наки, а след него и Арсо станаха войводи в района Горна Капачка и до деня на воята героична смърт служиха вярно, честно и преданно на революционната македонска кауза.


Моята дълбока почит към светлата им памет.
Никола Петров

2. Декларация:

"Драги другари четници, Ние сме синове на една и съща робска земя — Македония. Една участ, една съдба, една цел ни свърз­ва, една мисъл, едно желание осветлява нашия път в борбата ни за свобода. Ние се различаваме само по знания и идейни разбирания, ние отбиваме един дълг— дългът към родината ни за която даваме клетва, че ще дадем всичко мило и драго и живота си за осво­бождението й от политическото, от економическото, национално и духовно робство в каквито е обвързана. Ние не сме първите и не ще бъдем последните в борбата за постигането на крайната цел на жела­ната от нас свободна и независима Македония и Одрин­ско под знака на Балканската федерация. Федерация казвам защото Македония със своето географическо по­ложение заслужава да бъде обединително звено на балканскитгъ държави, които са в същност и най-големите претенденти за нея. Но нека не се спирам аз тука на този въпрос, ако сме живи да обходим по­вечко пъти селата вие ще имате случая да чуете моите проповеди за целта.


Драги другари четници, Нас ни именуват с едно общо название — ко­мити, а некои стари хора които са проживели един разбойнически — от свои кърстни братя режим ни наричат „харамии", чието „славно" и заслужено име е поставено на нашите предшественици харамии, от обирите и насилията които са вършили безогледно над турското и християнско бедно и богато население. Вземали са му по насилствен начин пари, дрехи и ред други скъпоценности за улесняване на собствените си нужди на своя развратен и разгулен живот.
 
Народното проклятие е изразено против тоя тип разбойници с думите харамии от думата „харам". Голема част от тях са живели и живеят с това си занятие. Друг един чешит наричан също харамии, кои­то са съвсем малък процент са грабили пари от богати християни, турски мекерета ортаци или прислуж­ници на подтисниците турци, от турски бегове и бога­таши, но с част от тия пари са подпомагали бедни земледелци, занаятчии и работници. За постигането на своите цели и едните и другите са извършвали убийства на лоши турци и христия­ни, но пред съществуващите- турски закони са с ед­накви отговорности. Ние обаче не можем да ги поставим в една графа и ги наречем с едно име — името харамии. Първите заслужено ще носят народното си презрително кръщение, а вторите ще причислиме към благородните служители на своя народ; възпеяни от най-великия български поет, апостол и революционер Христо Ботев, в своите поеми: „Кавал свири на поляна..." и „Не плачи майко не тъжи че станах ази хайдутин, хайдутин майко бунтовник... ". 

От действията на едните и другите държавния строй на Турция ни най-малко не почувствува нищо лошо за неговите устои нито щеше некога да почувствува защото те беха прости хорица и не предявява­ла обществени искания.


От появяването на интелигенцията, която зае ръководно место в средата на хайдутите, създаде местни и задгранични благотворителни, легални и нелегални революционни организации. Постави си за цел да прогласи на света че ще работи за освобождение на родината си, Македония и Одринско.


Ръководните тела на тия организации се нарекоха комитети и завещаха на нас нелегалните членове на тия организации славното и благородно кръщение „комити". Оправдаваме ли ние благородното ни кръщение, което съдържа в себе си елементите на свободата на нашата скъпа родина Македония? Аз бих казал, че още не можем да правим само преценка предварително, тогава когато ще разораваме непокътнатата целина на народния исполин (македонския народ в своето цяло), когато на много места ще хабим оратните си оръдия безполезно, когато на много места сеяното от нас семе ще падне върху камък и нема да поникне; когато преди да хвърлим това семе буря го застрашава, а после всека минута пожар го грози?!...


Драги другари четници,


Ние не сме хайдути, а по-скоро и по-право ние носим две наименования: бунтовници и революционери, бунтовници защото учим и привикваме довчерашната рая на непокорство към една установена — макар и с лоши закони власт, организирваме народните маси и ги насочваме по насилствен начин да съборят тая власт. Нека поясня доколкото мога съдържанието на думата революционер. Ще ви приведа един прост пример по-близо до нашата култура. Вие всички сте виждали в ковачницата на ковача пъртове или късове железо, други пъртеве близница-чилик или стомана както я наричат учените. Ковача за да отговори на една обществена нужда на пазаря от секири и дру­ги земледелски сечива превръща суровото железо и чилик в секири, палечници, копачи, кирки, дикли и дру­ги земледелски и за общи потреби сечива. По моите разбирания ковача извършва в техниката на производ­ството един революционен акт превръщайки суровите материали — железото и чилика за общеполезни изделия. Така е с дърводелеца, с обущаря, с онзи който събира или копае рудата и я претопява, на же­лезо, чилик, мед, злато и други. Така сме и ние — съ­буждаме съзнанието на тънещия в политическо, економическо, духовно и национално робство македонски народ, събираме неговите пръснати мисли, обремене­но с безбройни грижи, страдания и страх, обезстрашаваме го, даваме му човешко съзнание и, борчески за свобода и човешки права дух. Изпъждаме от глава­та му множеството мисли и заблуждения, които пречат на неговия умствен напредък: правим прелом в неговите довчерашни разбирания; правим го годен за борба за своите права и свобода. Но всичко направено до тук достатъчно ли е за да се наричаме революцио­нери? Живота и дейността ни ще покажат това. Рево­люционера требва да има високо съзнание, такт и съобразителност, — ще можем ли да оправдаем това му достойнство? Революционера требва напълно да прина­длежи на народа и народа нему. Революционера в дей­ствията си не требва да прави опити с народното дело, следствие на което да отваря неизлечими рани на революционното дъло и народните интереси, каквито беха причинени от Винишката афера на 14 ноември 1897 г. Раз­бира се, че в никое начало не можем постави съвършенни хора, но дългия и искрен труд дава съвършенни за целта хора и трайни дела. Историята е писана за да се учим от нея, а за да се учим от нея, ние требва да почерпим поука и да не грешим в изграждането на народното дело.


Народа е училището от чийто преживяни приключения и събития требва да се учим; но народа е и ученика, който с новия, бързо меняващ се живот требва да го запознаем, да го учим и подготвим за свободата му и за една по-висока култура, да счупим оковите, които са го лишили от човешкото му достоинство и го избавим от робското му положение. Не направим ли преврат в неговите довчерашни разбира, ние сме само размирници, но не и революционери.


— Народа е нива, здрава целина, нейде и по-орна почва, на тая общо взета орна площ ние обясняваме нашите идеи, семето на утрешната Свобода, Братство и Равенство каквито ще дадем на македонския народ. Поникващето семе ще оправдае нашите дела положително или отрицателно, то ще ни отдели в коя именно категория на бойците да бъдем зачислени, само бунтовници ли или и революционери.


Нека се запомни, че в далата на революционера не може и не требва да се вписват грубости, насилия, терор, грабеж, алчност за пари, пиянство, разврат пр. Той требва да бъде образец на духовна и идеална чистота, да спечели народната обич и доверие, което не да се крепи на силата на оръжието, а да завладее народните маси духом. Революционера не може да бъде влачен или тикан от случайности в действията си. Той не може да бъде само един прост фигурант или проводник на груби индивидуалистични действия, които да се отбелезват като актив само на убийства и други пакостнически действия — афери като Винишката. Той требва да има ясна представа за целата му предстояща работа, да действува с пълно съзнание, да има твърда вера в правотата на народната революционна кауза. Той требва да създаде градивния революционен план и на здрава почва в народното съзна­ние сам да гради и съзижда камък по камък, блок по блок, като здраво циментирва ежедневните и еже­часни действия и придобивки за делото на свободата. От всички стари предразсъдъци революционера требва да е освободен и да не сее сам между народа суеверия и заблуди.


Драги другари четници,


аз съм горещ привърженик за свободата на целокупния в Македония и Одринско народ, без раз­лика на вера и народност. Яз не искам да угасне нито едно небългарско огнище; ние всички сме синове на една и съща робска земя, ние всички сме роби на един и същи режим, преживели сме всички лишения, мъчения и насилия в дългото ни робство; нека да бъдем единни и в борбата ни за свобода с нашите съмишленици от другите народности в тия две области (Македония и Одринско).


Това мое желание не е само от хуманна гледна точка, но и от политическо, идейно и практическо зна­чение. Работейки по тоя начин между чуждите (не бъл­гарски народности) поставяйки ги под едно револю­ционно знаме, давайки им равноправност с нас по-силната нация, не дразнейки оскърбително техните на­ционални вервания и традиции, толерирайки ги като братя по участие в дългото ни робство, а ние творим братския съюз днес на всички национолности на сво­бодна утре Македония и Одринско. А с това ние обез­оръжаваме техните сънародници от Ромъния, Гърция и Сърбия макар последната и да има само купени хо­ра, но не и народ. За евреи, арменци, арнаути нема какво да говоря, те са в наша услуга т. е. в услуга на освободителното дело. Турският народ е господства­ща нация в нашето общо отечество, против Турция е насочена борбата ни, но не и против всеки отделен турчин, а против законите и беззаконията на разните властници. Турската нация е най-закъсалата в кул­турно и просветно отношение, от нея не можем да създаваме революционни организации. От турците ще гледаме да използваме само отделни лица на първо вре­ме и ще работим между тех на класова почва, т. е. ще привличаме в служба на революционното дело бедните турци и ще сочим за виновници на бедственото им положение управляващата класа.


До тук аз говорих върху моралните и духовни качества на революционера и неговите задължения към народа, като интелигентна, като умствено и физически работна сила за пресъздаването на досегашните поряд­ки. Но необходимо вие да се запознаете с материалното строителство, за което слушате и ще слушате от мене в селските организационни събрания, особено в села заробени от некой голем властелин турчин-паша или бей, или кръстен такъв, над чийто имоти утре организацията ще каже: „Стой ... това е на народа който работи тая земя... вие сте само кърлежи, които пият неговата пот и кръв". Работният народ ще стане господар без да даде нито стотинка на довчерашният си подтисник господаря. Съобразно това му царение ще се създадат закони за които сам народът требва да работи и ги създаде; наша длъжност е да го научим, да го съзнаем, в съзнанието е силата на народа, както в революционните борби в днешно време, така утре при друг режим при строе­жа на економиическия, политически, духовен и културеъ живот на свободна Македония и Одринско.


Драги другари четници,


От събраните подробни статистически сведения в четирите зимни месеци за материалното, просветно и културно положение на нашия народ в селата на Охридско и Стружско, за които статистически данни вие с присътствието си сте свидетели; се констатира че на глава се падат кръгло по пет (5) т. лири дълг към разните лихвари и данъчни задължения към държавата. И че скотовъдството чийто главен поминък на народа е окончателно унищожено от разбойническите нападения и оплячкосвания. И че в покорният си живот населението абсолютно е невъзможно да изле­зе от това си положение на икономически упадък и анархията на грабежи и убийства от разните власт­ници и дивите разбойнически албански племена.


Драги другари четници,
 
Ние готвим бунта, ние готвим революцията, ние готвим кървавата разплата с ония, които посягат на залъкът ни, с ония, които посягат на честта и живота ни, с ония, които отнемат нашите политически, икономически и духовни свободи. Ще се борим за сво-бодата си до смърт, затова колкото по-високо е нашето съзнание, толкова по-силно е нашето оръжие в не­равната с враговете ни по качество и численост- въоръжена борба.


Другари четници,


Скърбя много, че по назначение, а не по избор от вас съм ваш войвода и учител. Но моето най-искренно желание е да бъдете по-добри апостоли от учителя си, пожелавам Ви живот, здраве, борчески дух и твърда вера в правотата на подетото дело, ра­ботейки тъй ще видим свободна родината си."


Придружаващи ме до 25 март четници:

1. Деян Димитров от с. Лактине, Охридско,
2. Вельо Илиев — учител, от с. Смилево, Битолско;
3. Тасе Христов от с. Присовяни, Малесия;
4. Цветко Христов „ „
5. Дойчин Христов „ „
6. Христо Янгелов баща на тримата братя;
7. Стоян Велянов с. Годивле, Охридско;
8. Христо Рустем с. Жрбино „
9. Иван Георгиев с, Слатино, Охридско
10. Гюрчин Велянов с. Слатино „
11. Лембе Георгиев с. Слатино „
12. Цветко Стоянов с. Ябланица, Стружско
13. Кръстю „ с. Сливово, Охридско
14. Ял. Скендеров гр. Охрид
15. Никола Хаджикин гр. Охрид
16. Никола Шешов „ „
17. Марко Павлевъс. Безово, Стружско.

Другите четници с които после четата ми нарастна на 32 човека им пиша имената в спомените си. Желая да издам целата си книга.

3. Отворено писмо

"3. VII. 1902 год.

До г. управителя на Битолския Вилает-Вали Паша.

Ваше Високо Превъзходителство, Всичко турско и Вие казвате, че има комити с които се разпореждате да ги заловите или убиете и очистите дър­жавата от тех, но никак не искате да знаете за причините, които са подбудили тоя до вчерашен мирен народ и търпелив роб, който е напуснал мирният си живот и е прибегнал до оръжието, за да защити своята чест, живот и имот от разбойниците на управляващата нация.

Ние сме политическа народна революционна организация с интернационален политически състав и радееме за свободата на всички поробени нации в турската държава. Ние искаме политическа, икономическа, културна самостоятелност на нашата родина Македония и Одринско. Ние работим за създаване на една редерация от балканските държави, чийто лозунги (днешна) и утрешна Турция требва да приеме. Нашите свещенни дела Вие ги таксувате за разбойнически, и прилагате най-строги мерки против всичко християнско, позволили сте на всеки турчин да сече и убива, да граби и безчести християнското население, което повече от петстотин години е зачитало държавните закони ако и обречено на насилствено потурчване и робия. Днес след петстотин години султанската власт е раздадена на множество катили като напр. Ислям Чауш от с. Гарани Кичевско, Таир Толя, Биял Боланца, Шевкет, Зулко и множество други катили, чийто права и действия над християните, особенно над българите са неограничени. Беговете и другите кехаи (пълномощници) отварят кулите си за гореспоменатите сошунджии (разбойници) и ортакуват в грабежът си с тех. Убитите трима албанци над с. Врежани местноста Илина Църква, беха раздали четали по селата в Демир-хисаря. Боища, Вирово, Церово, Плоещица, Малко и Големо Илино, Велмевци и Спростране, с двадесет дневен срок да им съберат 400 турски лири. Ние без позволение от Вашата власт и осъдихме и присъдихме. Убитите при реката под

с. Ботун пет души беха терористическа чета на турците, на която чета Беджет бей беше началник. До момента на техното избиване не оставаше нито един ден да не падне убит некой християнин, било на път за пазар или идещ от пазар на нивата, при стадо­то или в къщи. Убитите Риза и Джафер при с. Ръбино, беха от същата чета на Беджет бей (който убих­ме пръв). След унищожението на тая банда от убий­ци, неограничени господари на човешкия имот и жи­вот, престанаха за момент женските и детски писъци за техни близки убити. Селата са покрити в траур. Стотици са убитите християни в нищо не правинени против царските закони. Ние не можем да впишеме имената им в това си писмо, но ще направим постъпки за една анкета от европейските консули в Би­толя и тогава поименен поменик ще дадем за уби­тите от всеко село.

На 2 април 1902 год. Дебрани турци или Латини не е важно, но поданници на Турция и покровителствувани от турските официални власти и закони нападна­ха християнските села: в Малесията, с. Локов с. Сбъжди и Ръжано и им задигнаха 850 брави, овци и кози, 85 говеда, 11 коня и 15 магарета, много кокошки и покъщнина. Това беше всичкия добитък и имот на огра­беното население, понеже и преди 2 год. беше ограбено.

На 12 юний същата 1902 год. беха нападнати и ограбени следните три села в Горна Дебърца: Лактине, Годивле и Върбяни, от които турците заплениха 1500 глави овци и кози, 180 глави говеда и 30 коне.

Разбира се царските власти знаят кои са напада­телите разбойници и убийци на християнското населе­ние защото не един път се е оплаквало пострадало­то население. Но на всеко оплакване при завръщането си от града тъжителите са плащали със живота си или най-малко затвор и бой. Такова е било народното удовлетворение. А за разбойниците царските власти ни­как не са се разпореждали да ги заловят обезоръжат или турят в затвор, далеч от мисъльта да ги накажат със смърт.

Когато населението се опита да се съпротивлява с оръжие на нападателите, Вие сте изпращали потери за да усмиряват с оръжие „разбунтувания" народ, а на разбойниците сте давали път да отвлекат за­грабеното. И при двата случая стана така.

По всички християнски села са назначени по 2 — 3 турци или арнаути поляци, членове на терористически чети и калаузи на разбойническите банди които ортакуват на заграбените добитъци или пари.

В гр. Дебър или околността му са съградени десетки тюрми от главатарите на разбойническото пле­ме, където всекоя година гореспоменатите бандити от разбойническото племе отвличат в плен десетки по-заможни християни, (или който и да е село да го откупва) и ги държат в тюрмите си за откуп. Залож­ниците се откупват с много пари, а ония които немат или не могат да дадат на време биват убива­ни или оставяни в затворите на гладна смърт.

Миналата година беха отвлечени с конете им в Дебър 7 души селяни от Дебърцата ,идейки си от Пазар от Кичево, от които нито един не се върна у дома си, понеже били пропуснали срока за предава­не откупа и затова оставени на гладна смърт в раз­бойническите тюрми, където умреха като мухи.

Туй става в управлявания от Ваше Превъзходи­телство Виляет.

Посевната (житната) реколта и овощната се дават на спахии. Закупването на спахилъка е монопол на неколко души катили бегове и други бабаити, придружавани винаги с десетки отбор разбойници-главорези, арнаути или местни такива—турци. Спахилъка има за данък уж десетъчната система (на десет едно), но се прилага и на две към едно и се заменява ръжьта с пиле­нца. Нека да ви кажа къде е ставала таза несправедлива мерка, а именно в селата: Плаке, Куратица, Речиха, Брежани и др. В споменатите села почвата не ражда хубава пшеница, та затова и населението слабо я сее, а и ръжта беше много нечиста през 1901 година. Затова закупчиците на спахилъка турци охридяни не вземаха зърнените произведения от споменатите култури, а накараха населението да им купува Лакочерка или Мешеишка пшеница.

От писмото ни Вие ще видите че ние реагираме с известни мерки: против убийствата с убийства, против нападенията и задигането на добитъка от населението с организирана отбрана, тъй като не разчитаме на Вашата защита.

В нападението на 2 април 1902 година Ръжанци дадоха две жертви в отбраната си, но нападателя да­де двама убити и четири ранени. На 12 юний при на­хлуването в Горна Дебърца на една тълпа от около 400 души, между които много жени и деца от 14—16 год. възраст придружаваха нападателите. В с. Лактине изгореха 7 къщи и плевни и 4 вола. Селото в от­браната си (понеже в първия сън беше нападнато), даде четири човешки жертви, а нападателя даде около 15 убити и ранени.

Вие таксувате с разни епитети комитите: „нехра­нимайковци", „хаирсъзи*, „пис милет" и пр. Ние ко­митите не сме посегнали на живота на нито един турчин от когото да не е зарегистрирано злодеяние —убийство, насилие, грабеж и други.

Убийствата и грабежите се извършват под по­кровителството на официалната турска власт, която слу­жи на убийците за прикритие. Прикривани, не преслед­вани, а съдействани са народните злодеи.

По миналата—1900 година, изродният Ви бабаитин Ислям Чауш в Поречието с една дърварска секира съсече еднаж четири души дървари просто за удо­волствие на предвожданите му главорези. Втори път изкла 7 души дървари, а конете им откара. Този същия Ислям върза на едно въже 9 души работници връщайки се от чужбина претърси им джобовете и ги прониза с един куршум, за да опита маузерата си.

Населението в Поречието, в Кичевско, Крушовско, ДемирХисарско, Охридско и Стружко живеят в страх и трепет от ужасите на превъздигнатите Ви национални герои, чийто имена споменахме по-горе и множество други — в съдилищата и управленията.

Нанизи от изстъпления едно от друго по-потресающи не свършват с изложеното до тук.

Кой наложи годишния данък освен царския такъв на християнското население в поменатите околии и го събира по екзекутивен начин като взема глави­те на ония които не могат да си платят на време?! И това се продължава години на ред като грех на християнското население, особено българското.

Създадения насилнически, терористически и раз­бойнически режим в Македония и Одринско даде днешното положение, отвори очите на християнското на­селение и заговори то чрез тайните си революционни организации за своите човешки правдини.

В двадесетия век, века на цивилизацията, Вие се гордеете с голямото варварство и управлявате народите, които са имали нещастието да бъдат тур­ски поданици.

Ние предлагаме на Ваше превъзходителство:

1) Да се обезоръжи целото турско население, ка­то се остави оръжие само на джандармерията и вой­ската, че ние за защита на народната ни чест, живот, и имот сме издигнали лозунга: който турчин цивилен носи оръжие ще бъде убит от нашето оръжие;

2) Да се спазва десятъчната система на спаилъка или да се продава на селските общини по техно съгласие;

3) Да се оттаглят турците поляци от християн­ските села и се даде право на християни поляци напъл­но зависящи от селските общини;

4) Да се спрат всъкакви потери, ако и само от войска да е състава им;

5) Да се освободят от затворите всички затвор­ници, за които не говорят фактите, а са хвърлени в затвора само по клевета и подозрение.

Ние не изнасяме нашите общи искания в това си писмо. Предлаганите искания и мерки от наша страна са частичка от нашите искания. Истина е, че това са мерки които нема да излекуват тежко болния държавен организъм, но ще дадат отсрочка от близката катастрофална смърт на турската държава.

Требва да се опомните управници и да дадете ши­роки права на християнския народ във Вашата държа­ва, че техната култура не заслужава фанатичния режим на дервишите и софтите. Християните се вдъхновяват от идеите на хиляди борци водители на революции: френска, италиянска, руска, българска и др., които са издигнали лозунгите: „свобода, братство и равенство". Това са постулатите за общочовешкия мир, а нам под Вашата власт е забранено дори и да манифести­раме нашите религиозни обичаи. Ако обаче продължа­вате да омиротворявате народа по начини с каквито сте си служили досега, ние ще кажем: не предупрежда­ваме вече, не молим и не апелираме, а от името на народа заповедваме.

От комитет, намиращ се навсякъде и никъде.

4. Нейната вeра беше правда­та, любовта, истината

и свободата, а удоволствието беше борбата.

Тиха като мравка — работли­ва като пчела.

Тя в просветата се бореше с мрака и тъй разнасяше семето на свободата по градове и села.

Организацията на жените в гр. Охрид

Когато за пръв път аз участвувах в едно събрание на революционния комитет на Охридската градска организация, между присъствуващите членове на комитета: Андон Кецкаров учител, Наум Чакъров учител, Наум Цветанов учител и Наум Златарев. В заседанието и разискванията ни участваше и една млада едвам на 20 годишна възраст жена също учителка. Това беше ръководителката на заражда­щата се организация на жените — Константинка Евт. Настева Бояджиева. След многото въпроси, разисквани най-сериозно, подхвърлиха се и некои шеги, като напр. след Освобождението на Македония, на жените какво ще дадеме? Некои от участващите в заседанието беха чели книгата от социалиста Август Бебел: „Же­ната днес и утре" и иронизираха съдържанието й. Аз обаче бех идеен и принципален защитник на про­караните идеи от автора й Авг. Бебел и тука застанах на страната на жените. К. Б. не на шега се при­съедини към моите обяснения в защита на жената. Тя съзнаваше ролята на жената в съвременното об­щество. Тя се грижеше за поддържане живота на стари родители, издръжка в училище на по-малък брат. Тя беше живота на престарели родители, тя беше огни­щето и огъня на някогашната богата фамилия в ли­цето на нейните родители, които доживяха да делят залъка си с последната си дъщеря.

Организацията на жените в Охридско, специално в гр. Охрид, е плод на организацията на мъжете. Тя захваща своя живот след 1900 година. Първоначално между жените учителки и ония на мъжете учители, най-ревностни изразители на революционни и идейни подвизи са ония от тех, които не са свързани семейно, именно учителките: Василка Размова, Поликесна Мосиюва, Илия Самарджиева и Константинка Е. Н. Бояджиева. Последната от тех беше свършила образованието си в България и носеше своите най-добри впечатления от живота на свободния българин.

Тая четворка от учителки, подобно на мъжете в Охрид си поставиха за цел да създадат организация на жените, която да бъде в основен контакт с революционната организация на мъжете и в помощ на тех. Владиката Методий обаче като да схвана опастта от четирите учителки и побърза да ги раздели. Мосинова изпрати в гр. Пехчово за учителка, Сагарджиева в с. Вехчани, Стружко. Василка Размова боледуваше от туберкулоза, но решила да отдаде и последните си сили от живота на делото за свободата на своя народ, постоянствуваше до последната си минута от живота. Оставаше за работа между жените Константинка Ев. Настева Бояджиева и в нейна помощ -Шахова и Фл. Георгиева.

Агитационната и организационна работа на жените, в голема степен беше улеснена понеже те копираха действията на мъжете.

Първоначално работата между жените по единично, който начин на действие трая доста време докато се създадат организационни ядра, понеже характера на техната домакинска служба на семейството не позволяваше масова работа.

Те покръстваха членките си под най-голема строгост — под страх на убийство при случай на измена, отказ или предателство. Тая частична революционна работа се вършеше главно отъ К. Е. Н. Бояджиева и В. Размова докато организацията стана по-многочленна и се наложи определяне на десетнички и групови началнички. Жените си определиха малък членски внос колкото за поддържане на организационната връзка. Некои от тех дори сполучиха да се снабдят с оръжие, с което аз съм упражнявал на стрелба с пред­варителна подготовка с прицелване на огледало.

Общо е мнението на учените, че жената по приро­да е с меко сърдце — с благ характер изобщо. Но погрешна е тази мисъл. Условията при които живеем не правят изключение в по-мека форма за жената, а са по-угнетающи за нея. Неравенството й с мъжа пред законите на страната, неравенството й с мъжа в се­мейния живот, понесла тежкия кръст на майка, възпитателка и домакиня, жената най-после потърсва изход за по-добър живот от това си положение, би­ло заедно с мъжът си рамо до рамо, било сама и против него.

Жената се нуждае от съзнанието за нейните пра­ва— дайте й го, тя е великолепна агитаторка и организаторка на революции.

В Охридско и другаде.

Предназначението на организацията на жените беше чисто благотворителна по форма и търпима от властта. Обаче по съдържание тя беше революционна, тъй като тя подпомагаше не само бедстващи хора в града (със събирани средства благотворително), но с тия средства се поддържаха и нелегални хора и четниците, а най-много ония които заемаха специална служба в организациата, изоставили къща, стари родители, жена и деца а пр., като напр: куриери, доставчици на оръжие, укриватели на нелегални, попаднали в затвора и др. Това й положение на организацията на жените я поста­вяше в нелегалните. Организация, в която не вземат участие и жените или се укрива всичко от тех, не постига никакви реални революционни резултати. Лан­сираните си мисли аз ще подкрепя с факти от жи­вота и развоя на организацията на жените в Охрид, от възстанието и по време на вьзстанието 1903 год.

До възстанието жените в гр. Охрид имаха 17 групи с всички поддъления както в революционната организация на мъжете, с повече от 300 активни члена и една помощна организация каквито могат да създадат само жените — от деца на различни възрасти от двата пола.

20 юлий 1903 година

Нека ги видим на другия ден на възстанието. На 21 юлий сутринта рано три млади жени учителки, без никаква походна подготовка, за да не привлекат вниманието на хората през където ще минат, те дори и хлеб не биха си взели..

Те отиваха с голи ръце на полето из смъртта. Ще вземат оръжие— си мислеха те.. „Там в четите е сладко и без­болезнено да се мре". Те и трите беха едничка надежда и утеха на стари и немощни родители. Те ги оставяха на произвола на съдбата, на гладната смърт и без помощ при по­бедното им издихание. Да, делото жертви искаше и дадоха първо своите родители. Некои дори и не се обадиха на своите родители, за да не бъдат възпрепятствувани. Когато излизаха вече, на Атина Шахова вьздействаха и я спряха от път, но другите две продьлжиха да вървят. Слезоха по край езерото и през урската махала, с маршрут монастиря „Св. Петка" и към с. Велгощи. През турската махала видоха по стени-"На некои къщи позиви на турски, гърцки и българ­ки езици, с които се канеше турското население да пирува, че християнския народ възстава само против царската власт и против лошите порядки в Турция, че свободата ще бъде обща за всички и пр. Нашите скромни революционерки ни най-малко не мислеха че турците ще се вразумят от отправения апел към тех за мир и братство в този решителен момент — когато до вчера колеха като овце мирния християнски народ. Те отиваха в с. Велгощи да се присъединят с некоя от районните чети или селската такава. Но когато наближиха под селото, те чуха пушъчни гърмежи, срещнаха бегащи към града, голи, боси, с разрошени коси ранени жени и деца. Видеха пушъците и пламъците на горящето село. Опомниха се, че на тех пред­стои един високо хуманен човешки дълг-да извършат пред олтаря на великото дело.

Да се върнат в града да потърсят пропъдените от опожарените им жилища, да им дадат подслон, да ги облекат, да ги обуят, да ги нахранят, да ги утешат, да ги окуражат, да превържат раните им, да направят постилки и покривки и за по-дъл­гото им престояване в града подслон.

Върнаха се и без никого да питат, туриха ръка на българските училищни помещения, обявиха ги за болници. (Пък и защо ли да питат, те възставаха против всички законни и незаконни порядки в турска­та държава). Те станаха управителки на болници, ста­наха лекарки и милосердни сестри. Облякоха бели престилки, поставиха си на левия ръкав червен кръст и веднага туриха в действие пчелинския кошер на 17-те женски групи и малкия рой от различните въз­расти деца от двата пола момчета и момичета. Обра­зуваха се грамадни складове от дрехи за двата пола, мъже и жени на различни възрасти, за болни и здрави.

Писаха в Битоля до еврспейските консули да ги вземат под закрилата си, да им се притекат на по­мощ материално, със санитарни материали и лекарски персонал, за запазване живота на изпъденото населе­ние из опожарените му жилища, да ги нахранят и облекат, да лекуват болните и пр. и пр. По тактичес­ки съображения градовете Охрид и Струга не възстанаха.

Това е проявлението на жените, в град Охрид още в първия ден от възстанието.

Едно щастливо съвпадение с проявената самоинициатива на нашите скромни труженички става с Иван Нелчинов и секретаря в Митрополията Лев Огнянов, които отиваха да явят на владиката, че нощес в два часа е обявено народното възстание и да обмислят как и по какъв начин да се съобщи на каймакамина още рано сутринта.

Каймакамина Мейди Бей беше албанец по народност, от племето Тоски, високо интелигентен и благороден човек. Никакъв фанатизъм у него нямаше на човек от господстваща нация. Тъкмо когато уговаряха нашите вестители заедно с владиката, каймакамина изпрати едно заптие да повика влздиката. С това се улесни въпроса за посещението от владиката на каймакамина. Каймакамина искаше да знае дали възстанието нема да се развие и в града и дали възтаниците нема да посегнат на мирното турско население.

Владиката и каймакамина си дадоха взаимно задължение, че в града няма да се посегне на живота нито на един мирен гражданин, било от турска страна, било от страна на възстаналия народ. Дадените задължения от двете страни беха обявени чрез глашатай и народа се успокои, разбира се относително спокойствие, никой не можеше да гарантира пълно слокойствие, ако преодолее страната на възстанието, защото в града имаше такива турци катили, на които личеше по ръцете и по лицето им християнска кръв. Войските не се подчиняваха на задълженията на каймакамина. В същия ден или утрото, той вид импровизираните болници, виде какви грижи се полагат от непитки жени в лекарската професия за спасяване живота на изпъдените от опожарените им жилища, ранени и болни, той се удивляваше от голямата благоворителност на хората от бедния град Охрид и не опречи никому за проявените чувства на състрадание на даваните материална и морална помощ към пострадалите. От селата потоци от деца, жени и старци пристигаха.

Не стигнаха училищата за болници. Отвориха се болници и в частни къщи, като например къщата на братя Узунови, Христо, Антон и Ангел. Първите двама братя беха четници, а къщата им болница. Това не е едничкия пример, те са много, но аз няма да и изброявам.

Целия град, населен с християни, приличаше на болничен лагер.

Силата на организацията се чувствеваше. Сплотеност, дисциплина, материални, морални и лични жертви се даваха от всички за изкупването на свободата.

„Лекарките", които поеха инициативата и риска да открият болница в Охрид, при болните се хранеха и спиеха за да бъдат във всеки случай в услугите им.

Множество моми и млади булки жертвуваха чеиза си за болните, ранените, голите и останали в нищета. Тъй продължи работата на жените в град Охрид, с упорство до себеотрицание, близо три месеци време, до пристигането на един помощен английски комитет с целият си санитарен и лекарски персонал, наричан „Броисворд". Той и други помощни и сани­тарни комитети раздаваха на пострадалото население пари и добитък.

Към края на месец септемврий, пожарът на въз­станието, т. е. самото възстание угасваше вече, обаче по запустялите опожарени селища все още беше мърт­вило. По запустялите предишни жилища, сега опожаре­ни пепелища от жестокосърдечния неприятел, жив човекъ се не виждяше, нито кучешки лай напомняше, че тук е кипел живот на един работлив пастир­ски и земледелски народ, в предреволюционния си живот.

Застъпиха се големите държави (виновници за робското ни положение) да се тури край на преследвания­та на християнското население, като се даде амнистия и на възстаналите с оръжие в ръка против турска­та държава, за извоюване свободата и независимостта на Македония и Одринско. Амнистия се даде, четите беха по­канени да предадат на турските власти оръжието си, но един малък процент от взелите участие в въз­станието, но мирни граждани и селени до 20 юлий (Илинден), не направиха това удоволствие да предадат оръ­жието на турските власти или гърко-турския комитет, който беше съставен да събира оръжията. От стари­те четници едва ли се намери некой да предаде орж­жие. Всички сочеха за виновници войводите на четите, чийто имена „редко знаеха", че им са прибрали оръжие­то. Властта разбираше всичките мъдрувания на завръ­щащите се довчерашни четници, но амнистията беше дадена и требваше амнистираните да се освободят и отдадат на мирен труд, гражданите в града, селяните в предишните селища, да отидат и създадат отново живот.

Но що стана с управителките-лекарки и милосердни сестри, на импровизираните болници? Те си изигра­ха ролята пред олтаря на великото дело за свободата до прекратяването на възстанието и след предаването работата на чуждите помощни и санитарни команди и комитета по подържането понататък нуждаещето се селско и градско население. Те напуснаха родният си град със скръб и замина­ха другаде да търсят прехрана за себе си. Поликсена Мосинова замина в Кавадарци, където не беше възстанало населението, а Ев. Н. Бояджиева в България. Тя беше назначена за учителка след 15 октомври същата година в с. Скръзена, Орханийско.

Тия скромни труженички никога не парадираха със заслугите си към своя народ. Поклон пред светла­та им памят!

Ние даваме откъслеци от книгата ми „Спомени" от Охридско-Стружкия рево-люционен район, не от маловажност на пропуснатия материал, а напротив, там е градивния материал, за който говоря в увода на настоящата брошурка: Декларация пред придружаващите ме четници. Направените извлечения от книгата ми взети като по-групиран ма­териал за една брошурка, която ще ми ангажира по-малко средства и ще ме улесни за издаването на целата ми кни­га за Охридско-Стружкия революционен район.

Моля господа читателите да ме подпомогнат, купувайки настоящата брощурка, за да издам целата книга.

С почит: Н. П. Русински

(бивш организатор и войвода в 11 революционен окръг— Битоля).

Съдържание:

1. Страници из моя дневник.
2. Декларация към четниците ми.
3. Отворено писмо до битолския Валия.
4. Организация на жените в гр. Охрид.