Wednesday, November 01, 2006

0 "Загоричани. Спомени.", С., 1930., 24 стр.

| More

"Загоричани. Спомени.", С., 1930., 24 стр.


Илия Г. Патеров

Загоричани

До Илинденското възстание 1903 г., Загоричани имаше повече от 600 великолепни двуетажни къщи. Посетители-чужденци са го считали отдалеч за старинен град. При разкошно южно местоположение в Костурската котловина Загоричани 6еше най-хубавото, най-големото в Пополе. Жителите му, повечето гурбетчии в Цариград, Одрин, София, и Кайро беха носители на най-висока духовна и материялна култура в тоя край. Още през 1868 година — тогавашните старейшини на селото поп Анастас х. Морев. Насо-Патерата и Ицо Сугарето повикали за гръцки учител Георги Динката, високообразован и умен човвк. Последният на следната година 1869 залочнал да учи децата на български, а не след много врема и в черквата „Св. Богородица", най-големата и най-хубава черква в цела Македония — започнало да се служи на славянски. От тук се почнала и борбата между Загоричани и Костурската Гръцка митрополия и Силогоса.

По-късно, когато черковно училищната борба се превръща в революционна — Загоричани застана пак начело срещу турското иго. Ако и да беше привилегировано от Султана през Илинденското възстание 1903 г., то не беше пощадено. На 28 август — Свята Богородица, Загоричени бе опожарено и разграбено от турските войски, а населението му се спаси с бегство по планините.

[+/-]ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ


След потушването на възстанието, Загоричани бърже се съвзе. Много нови модерни постройки се направиха и пак отново се поде мълком, временно заглъхналата борба. Гръцкия владика в Костур Каравангелис, искаше на всека цена Загоричани да бъде негово, ако ли не, да го нема от лицето на земята. Тая негова злоба скоро се изле над Загоричани. На 25 март 1905 год. една чета от андарти нападна селото, подпалва го и избива 62 души: мъже, жени, малолетни деца и престарели баби. Ужасно клане, на невинни хора, по простата причина, че са били българи.
Загоричени пак бърже се съвзе и отново подне борбата на два фронта: гръцката митрополия в Костур и турската власт.
Борба дълга, упорита и страшна, която трая до 1912 г., когато гърците се настаниха в Югозападна Македония. Борба, която още кипи скрито, спонтанно в душата на всеки загориченин останал там или прокуден в далечни страни и чака близкия час за отплата...

3

В тая неравна борба загинаха и Загорицките войводи-полковник Анастас Янков, Кузо Стефов и Петър Погончев и много други незабравими герои.
На 7 април т. г. се навършват 25 години от това ужасно клане, безпримерно в историята на Македония. По-тоя случай нашити съселяни Наум Темчев и Дамян Илиев, живи свидетели на това клане ни дават своите спомени, и възкресяват пред нас оная ужасна картина, която са представяли 62-та обезобразени трупа на нашити скъпи деди,бащи, майки и деца. Мир на праха им !

Поменик:

! Заклани в селото:
1) Ноле Дуков 100 год, 2) Таси Рапов, 50 год.; 3) Мите Лазов, 56 год.; 4) Кузо Самарджията, 48 год.; 5) Иван Колокотронкин 25 год.; 6) Яни Кандзов. мухтарина 58 год.; 7) Христо Кандзов 48 год.; 8) Ицо Маразето 60 год.; 9) Мите Филцов 50 год., 10) Мище Иоткин-75 год.; 11; Стоян Костандов 40 год.; 12) Киряко Сапунаров- Палячо 47 год.; 13) Петър Шпатов 20 год.; 14) Ноле Манчев 70 год.; 15) Гиро Василев- Моди 20) год.; 16 Мите Погончев 70 год.; 17) Петър Мацурев 55 год.; 18) Сидо Вулев 51 год,; 19) Никола Блачев 54 год.; 20) Син му Георги 17 г.;. 21) Марко Вангеловски-Калфата 75 год ; 22) Яне Курувешов 60 год,; 23) Гило Курувешов 45 год.; 24) Таси Курувешов 40 год.; 25) Зисо Димовичин 75 год.; 26) Син му Петрето 14 год.; 27) Яне Зафираков 20 г.; 28) Мите Констандинкин 50 год.; 29) Георги Ронза говедарина 65 год.; 30) Георги Тагаров 26 год.; 31) Христо Темов 63 год.; 32) Димитр Кондев 40 год.; 33) Дине Цуцулев-Даскало 45 год.; 34) Кузо Дрендов 76 год.; 35) Дине Колев-Бушунанчев 25 год ; 36) Коле Юнако 18 год.; 37) Филе Гйончев 50 год.; 38) Син му Стоян 20 год.; 39) Яко Евреина, праматар 70 год;

жени:40) Пандевица Миталкова 25 год.; 41) жената на убития Васил Чичов- Търпа 45 год.; 42) Тана — керка на мухтарина Яне Кандзов 14 год,; 43) мома на Кузо Самарджията-Ангелина 10 год.; 44) на същия мома Елена 7 год; 45) мома на същия Кузо — Мария на 4 год, и 46) майка им Султана на 40 год.;

П. Застреляни на планината Върбица: 1) Поп Стефан на 60 год.; 2) Вангел Гацов 70 год.; 3) Никола Костандов 75 год.; 4) Кузо Нанов 55 год.; 5) Кузман Костандов 75 год.; 6) Мите Шклифа 65 год.; 7) Ванук Киров 50 год.; 8). Коле Илко Дуков 30 год.; 9) Васил Чичов 55 год., 10) Наум Мишков Драшката 65 год-; 11) Андон Печитиков 50 год.; 12) Янчо Туруфиев 5о год.; 13) Наки Калешин Гайдаржията на 47 год.; и 14) Коста Шефов 65 год ;

5

Н. Темчев.
Село Загоричани.

(По случай 25 годишнината от клането, извършено от гръцки банди).

Загоричани е разположено на южните поли на Върбица-планина, разклонението на Вич. То е заградено от към изток и запад с разклонения на Върбица, а от към юг е отворено, та целия ден е изложено на слънце. Околните планини са почти всички залесени с дъбов и буков лес. Водата му е изобилна и лека. Запазено от северните и с.-източните ветрове, макаръ да е на височина 890 метра над морското равнище, Загоричани се радва на здравословен климат.
■ ■

Зягоричани е старо българско селище. Първите родове, които са турили основата на Загоричени, според преданието, са дошли от север, и когато стигнали до върха на Върбица, отърколили са от там едно решето, което се спряло на онова место, дето сега е разположено селото. Но дали на. същото место са намерили друго по старо селище, това преданието не казва. От топонимията на околните местности се вижда, че на север от сегашното село Загоричани целата местност носи названието „Селища", Допуска се, че старите жители на тия селища, били принудени да ги напуснат при идването на горните родове. Кога е станало заселване и изселване не може с положителност да се каже. Но тия новодошли родове, на които главното занятие е било ското-въдство и лов, изглежда че се ползували с нъкакво привилегировано положение в държавата. И, наистина, през време на турското владичество жителите на Загоричани не са плащали никакъв данък на спахиите. Имали са право-да се оплакват направо на султана, ако некой спахия или аянин от Костур се опитвал да ги обезпокоява. Докато всички околни селища са били чифлици на турските бейове, Загоричани е живело самостоятелно, почти независимо от местната турска власт. Според преданието, Загоричани е било посветено на джамията „Султан Ахмед" в Цариград, където е плащало ежегодно даждие само неколко-оки зейтин. Когато костурските спахии заселили в Загоричани турци-коняри, дошли от Азия, и дори им съградили джамия (мечето), селото се оплакало направо на султана в Цариград чрез специален пратеник куриер, който носел особени знаци. Турците заселници били изгонени от

6

Загоричани и се пръснали по околните села. Преданието още казва, че борбата с бейовете е била упорита и продължителна, но винаги се е свършвала в полза на Загоричани. Най-после е било заповедано със султански ферман: бейовете не само да не обезпокояват жителите на Загоричани, но и да не смеят да минат през него, качени на кон.
Когато се уголемило селото и препитанието на жителите станало мъчно, поради недостатъчната обработваема площ, голема част от мъжкото население е тръгнало по печалба; главно в Цариград, дето се е занимавало с продажба на млеко и преизвежданите от него млечни продукти.
С въвеждането на общите закони в Турция (низам) всички привилегии, дадени на некои от христианските жители в империята, са били премахнати, и Загоричени е било подчинено на низама. След това то се е сметало за първо и най-податно село в Костурската кааза.
Като селище, на което жителите се ползували с привилегии, Загоричани е било в слаби връзки с Костурската митрополия. Но след въвеждане на низама костурските гръцки митрополити се възползували да стегнат духовните връзки с християните на това селище. Поради материалните-облаги гръцките митрополити са били най-внимателни към жителите на загоричани и винаги обиколките си по епархията започвали от него.
В началото на втората половина от миналия вък Загоричани издигна монументален храм, посветен на св. Богородица. Ръководители на постройката са били цариградски архитекти. Постройката на тоя храм е траяла цели три години. Днес тя буди удивление на всеки посетител. Преди постройката на черквата е била издигната великолепна училищна сграда, в която младежта се е учила от елинисти учители.
По това време движението за освобождение от гръцката духовна власт на Фенер бе обхванало всички области, населени с българи. Центърът на борбата бе Цариград. Тая борба се пренесе и в Загоричани, където през 1869 г. елинисткото ученне се замени с българско от учителя Георги Динков—Динката, интелигентен българин с висше образование, от с. Дражиново, Воденско. Три години след това населението на Загоричани бе съобщило на гръцкия митрополит в Костур, Никифор, че не го признава за свой духовен глава, като го предупреждавало да не идва в селото на Коледа за да служи в черквата. Митрополит Никифор, въпреки това, отишъл в селото, влезъл в черквата и се качил на владишкия трон. Една депутация от неколко души първенци го поканили да напусне черквата. Владиката настоявал и даже молил да извърши служ-

7

бата и същевременно влезъл в олтаря, където заповедал на свещениците да го облекат в владишките одежди. Но от вън певците вместо да пеят „достойн", както е наредено, извикали „недостойн" (анаксиос), а заедно с тех и народът и поради това службата не можала да се състои. Никифор проклелънаселението, напуснал черквата и веднага заминал за Костур, където предал на властите по списък всички първенци като бунтовници против установения държавен строй. Възбудило се дело, което се водило и разкарвало с години първенците от Загоричени до Костур и обратно.
Но настъпили беха критически времена за българското племе: възтанието в Средногорието, кланетата на турците, руско-турската война, та борбата с гръцкото духовенство беше поутихнала, за да се започне по-усилено в началото на 80 те години. Закритото българско училище в Загоричани на ново е било отворено и сега вече с двама учители. Открива се и девическо училище с две учителки. За да задушат тоя национален подем на българите, на помощ на Костурските гръцки владици се притекли разните гръцки силогоси, на които главната прицелна точка е било Загоричани. Макар и да си служели и с най-осъдителни средства, усилията на тия силогоси да сломят съпротивата на българите, оставали напразни.
Дойде и Илинденското възстание срещу политическия гнет на Турската държава. Загоричани взе най-живо участие във възтанието. Този повод бе добре дошъл за Кос-турския гъъцки мигрополит Каравангели, които заедно с командуващия турските войски Етхем паша разпореди от Клисура да се срини от основи най-напред Загоричани, след него другите ненавистни на владиката български села. И тъй на 15 август 1903 година редовни турски войски слезнали от Клисура и цели седмици опожарявали и ограбвали Загоричани до като от 600-те хубави двуетажни къщи не останала ни една, като същевременно и изклали и 40 души старци и недъгави жени, които немогли да напустнат селото заедно с избягалото население.
Материално Загоричани бе съсипано, но духа на неговото население не бе сломен. Това аз сам констатирах при обиколката, която направих, непосредствено след въз-станието. През пролетта 1904 г. населението се завърна и издигна времени постройки до спожаренигте такива.
Стреснати от възстанието на българското население в Югозападно Македония, Гърците от свободното кралство се заеха с изпращани от там банди да спрат освободителното движение на българите. Но тези гръцки банди, нахлули от Гърция, не можеха да намерят никъде прием между българското население в опустошената област, а се дви-

8

жеха само по нейната периферия. На много места, населението бе принудено да се бори с оръжие и да отблъсва техните набези. Нападенията са ставали по нареждането и със съдействието на гръцките владици и силогоси, па, допуска се, и с мълчаливото съгласие на турските власти. Такъва е и нападението на Загорчани, извършено на 25 мартъ (с. с.) 1905 тодина от съединенитв гръцки банди под предводителството на капитан Вардас, офицер от редовната гръцка армия.
Тогава аз живеех в Битоля, а родителите ми в Загоричани. Още същия ден (25 Март) из града почна да се носи упорит слух, че в Загоричани, Костурско, е станало нещо страшно. Вероятно, тоя слух е бил пуснат от средите на гръцката митрополия в Битоля, дето сигурно са били посветени предварително за готвещего се клане в Загоричани.
Злодеянието, което гръцките банди извършиха в Загоричани щеше да остане недостатъчно осввтлено, или пък съвсем преиначено, ако една европейска комисия не направеше анкета на самото место. А това се дължи главно на доблестния българин Атанас Коков от . Бобища, Костурско, който с риск на живота, предрешен като турчин, пристигна в Битоля на 26 март вечерта и на 27 същи, неделя, аз го заведох в българското агенство, за да разкаже всичко онова, което бе разказал и на мен. Г-н А. Тошев, тогавашен агент на България в Битоля, след като изслуша разказаното от Кокова, изпрати до представителите на великите сили в Битоля циркулярна нота със следното съдържание:
„Селяни, пристигнали от Костурско, съобщават, че на 25 март т. г. една многобройна гръцка банда нападна селото Загоричани, извърши клане на жителите му и опожари къщите. Жителите от околните села, изплашени, напуснали къщи и имот и избегали по планините".
Представителите на Австрия и Русия, щом получили нотата, явили се пред валията и му поискали подробности върху събитието. Валията отначало се престорил, че не знае нищо, но отпосле прибавил, че наистина, получил телеграма от костурския каймакамин, но съдържанието й било толкова забъркано, че не можал да разбере, какво точно е станало. По искане на представителите на Австрия и Русия, валията е наредил да се доведе при него пристигналия от с. Бобища българин Атанас Коков. Последният в присътствието на двамата консули е разказал на валията всичко, което бе казал и в бълг. агентство. Тогава двамата консули, които същевременно беха и представители на цивилните агенти в Македония, заявили на валията, че на другия ден понеделник, 28 март, заминават за Загоричани, за

9

да анкетират страшната случка. Същевременно полковник Млбера, началник на жандармерията в Битолския санджак, подал къса телеграма до италиянския жанд. офицер в Костур, капитан Манера, с думите.- „идваме". Тая телеграма бе много важна, защото капитан Манера е разбрал, че ще заминава анкетна комисия, та не допуснал да се погребат убитите, което настоятелно се искало от турската власти.
На другия ден, 28 март, пишещият тие редове едвам си пробих път през натрупалата се тълпа, за да излаза на перона на Битолската гара, от дето се готвеше да замине анкетната комисия. Тук аз подадох една препоръчителна, карта на австрийския консул, който изяви съгласието си да замина и аз за Загоричани заедно с комисията. Тогава аз и Ат. Коков се качихме на влака. Към двамата консули, руският г. Кал, и австрийският, г- Прохаска, се присъединиха полковник Албера, един турски жандарм, полковник и един щабен офицер от 111 армейски корпус. На гара Лерин към комисията се присъедини и италиянския жанд. офицер, майор Гастолди. Едно кавалерийско отделение придружи комисията от гара Суровичово до Загоричани. Къмъ З 1/2 часът сл. об., когато комисията мина местността „Жълта шума"''и пред очите й се показа Загоричани, разнесе се един оглушителен ек от човешки гласове. Това бе жив протест на Загоричани срещу безчовечното деяние на гръцките банди. В него ясно можеше да се различи: „елате, господа, да видите с очите си, на какви варварски прийоми са способни гърците, за да задушат едно движение за национална свобода и човешки права".
Ето сме вече и до самото Загоричани. Консулите слязоха от конете и тръгнаха пеша. Пред очите им са първите жертви: кметът на Загоричани и неговата дъщеря. И на двамата телата беха обезобразени, по нататък лежаха други убити, трети, четвърти и т. н. т. до вечерта двамата консули заедно със своите драгомани обиколиха всички 62-ма убити и б души ранени, Между убитите беше и моя стар баща, за което консулите ми изказаха своите дълбоки съболезнования. Но най покъртителна картина представляваха 17-те души убити, изложени в църковния двор. Тук се виждаха убити, на които очите беха избодени, разпорени гърди, разсечени ръце и нозе, пръснати мозъци. При тая. картина полковник Албера се изправи пред двамата консули с думите: „като офицер от италиянската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши вейници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видел до сега и не-

10

намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието".
Вечерта живите останали мъже заедно с единия свещеник направиха писмено изложение—протест и на другия ден го връчиха на представителите на двете велики европейски сили.
Слухът за пристигането на европейска анкетна комисия. в Загоричани още същия ден се бе разнесъл по всички околни села, та на другия ден се стече почти целото население от тия села в Загоричани, за да се присъедини към неговия протест пред великите сили. И, наистина, когато комисията се готвеше да си замине, пътьт й на дълго разстояние от Загоричани бе задръстен от протестиращ народ. По покана на руския консул, г. Кал, аз помолих народа да се разотиде и остави свободно да си замине комисията, за да доложи, дето требва, това, което е констатирала.
В тоя изминат четвърт век станаха много големи и важни събития. Турците си отидоха от Македония. Съдбата е решила Загоричани да подпадне на ново не само под духовно, но и под политическо робство на най-заклетите си рагове. Половината от юначното му население се е изселило вече в България, Турция и Америка.


Пловдив, 1 април 1930 г.

11

Истината по клането в с. Загоричани, извършено от гръцки
андарти през нощта на 24 срещу 25 март по ст. стил Благовещение 1905 год.


Спомени от Дамян Илиев

Пролет! Колко радости, колко надежди носи тя! Загоричани, скътано в скутите на епичната Върбица, посрещаше през 1905 година първата своя пролет и живееше с своите радости и със своите надежди.
Унищожено до основи през време на Илинденското възстание—1903 год., то бавно-но сигурно вървеше към своето пълно възстановяване. Повече от 250 къщурки беха вече съградени, некои даже двуетажни и добре измазани.
Високата култура на жителите му щеше да направи това възстановяване много по-бърже, отколкото неговите унищожители са се надевали — ето това бе неговата радост. В. М. Р. О., която изглеждаше след кърваво потушеното Илинденско възстание за съборена и смазана безвъзвратно, наново се съвзе и пое кормилото на борбата за свободата на Македония — ето неговите надежди. Загоричани застана отново и много по-решително начело на новата борба. Преживеното през Илинденската епопея му даде нова опитност и по-голем кураж, вместо да го отчае, както са се надявали душманите му.
Тези именно радости и тези надежди, от друга страна, подлудяваха неговите врагове, които го дебнеха на всека крачка и се надяваха да го спечелят за по-други цели.
В момента, когато целия цивилизован свят адмирираше безподобния в историята героизъм и себеотрицание на македонското българско население изобщо и в частност- това на костурчанина, възстанало масово против петвековната Турска Империя за извоюване човешки права за всички народи, населяващи Македония, един Божи служител, костурски гръцки владика, по име Каравангелис и носящ титлата Митрополит и Екзарх на цела стара България скрит от световния поглед, намери за удобно време да отмъстява на дебелоглавците, които не искаха да разберат, че са гърци, а не некакви българи и по своя угода и разбирания и с надежда да сломи българския дух даваше нареждания, кои села, като опасни за държавата тръбва да бъдат изгорени и кои пощадени. Чисто по християнски. И ето, начело на една цела дружина редовна войска, Каравангелис с кръста:

12

в едната ръка и със сабята в друга, излиза с маската на спасител да обикаля приютените тукъ-там из останалите селища жители на изгорените села, подканяйки ги да се от-кажат от родната си църква Екзархията, която им била причинила това зло и да признаят него, който им обещава и пълно възстановяване жилищата, обезщетение за загубите и пр. Загорицките- първенци, на няколко пъти били повикани пред светиня му, който освен обещания е употребил и заплашвания, но отговорът е бил все същия :— Царо да ни е жив, ни прости. Ръката му е дълга, може да прави с нас каквото иска. Неговата маска на спасител изпратен от Бога, бе добре известна на цело Костурско, за да имаше некой да му повярва... И ето. . .

Рано още през 1904 год гръцката андартска организация, дерижирана лично от Каравангелис, направи опит да се настани в Костурско, върху развалините на В. М. Р. О, както обичаха тогава да казват самите гърци, Загоричани бе мостът, по който требваше неминуемо да минат,за да по-стигнат това завладяване. Но този мост се оказа непреминаем. Всички опити, обещания, подкупи на отделни лица, заплашвания за да се спечели Загоричани, отидоха напусто. Това разбира се, най-много гневеше дедо Владика. И един ден в името на Исуса от трона си анатемосва Загоричани и го обрича на гибел подобно на Содома и Гомора. Но Ехова едва ли ще прати огън от небето. Неговите андарти пък далеч немат този кураж да нападнат едно село, което противостоя цели 30 дни защищавайки позиците си на Върбица срещу една 10 хилядна армия. Всека къща бе крепост, всеки ъгъл засада. Тогава гърците прибегнаха до присъщата на расата им подлост. А не беше трудно да се заблуди селото щом се спечели властта. А властта бе спечелена още през 1903 год.
Четите на В. М. Р. О. редовно извършваха своите обиколки и даже на много места движението ставаше денем, дотолкоз организацията бе стегната. Отряди турска войска и джандармерия обикаляха селата да търсятъ и преследватъ четите. Но посещенията от страна на тези отряди в Загоричани особено зачестиха към средата на м. Март и продължиха десетина дни. Почти всека вечер селяните беха разтревожвани от продължителен кучешки лай. Всеки назърта през прозореца си и се мъчи да разпознае в тъмнината какво минава през село. Но едва сутрин при светло това ставаше ясно. По заповед на офицера, целото село се повикваше всред селото и пред така събраните селяни се четеше „Царската заповед", Царьт знае, че комити пак излезли и нас изпраща да ги търсим и уловим. Тежко и горко на селото, в което се открие чета, нищо не ще бъде прежалено. “...Вашето село е баш комитското спада в

14

моя район и аз почти всека вечер съм тук. Това вие то виждате вече толкова пъти с очите си. Затова когато чуете гърмежи и войнишка тръба да свири и топове да гърмят ще знаете, че това сме ние. Всеки, който милее за живота си да се залости в къщи и да на излиза от там и главата си биле на прозореца да не си подава. Това се повтори няколко пъти почти до надвечерието на клането и от все едно и също отделение — отделението на Ниязи-бей, същият, който по-после бе станал другар и сподвижник на Енвер-бея при младотурския преврат.
За да не изпадне в некоя примка и се залови оръжието, което така ценно бе тогава, селските ръководители решили да се поприбере оръжието в по-сигурни ръце и да се понамали охраната на селото, докато се види какво мисли да прави войската.
Ето при това положение селото бе мръкнало на 24 март (6 април) срещу 25 март (7 април) 1905 год. ден Благовещение. Същата вечер незабравимия за Костурско италиянски жандармерийки офицер г. Кузма Елилио Манера, по не какви особени предчувствия, както това отпосле се научихме, бе поръчал на същия Ниязи да отпътува за Загоричани и да остане тая вечер там. Ниязи тръгва, обаче по пътя стига до с. Куманичево, на един час път от Загоричани и закрито от него с една малка височина и тук се отбива да пренощува.
През деня на 24 март в с. Черешница имаше околийска сбирка, на която се обсъждаше именно създаденото положение от явяването на гръцките чети, заканата на последните към селата и движението на войската. Общо беше убеждението на всички присътствуващи, че андартите нещо немат смелост да нападнат кое и да е село, а особено пък Загоричани, а за съдействие от турска страна ни на ум минаваше некому. Съгласно решението на конференцията на мен бе възложено да замина веднага за Битоля да предам решенията ни и да искам инструкции. Пътьт ми бе през Загоричани и заедно с ръководителите от същото село слезнах и аз да пренощувамъ там, а на другия ден рано да потегля за Битоля.
Стигнахме късно. В селото бе тихо като пред буря. Никаква светлина не се меркаше. Старият учител Христо п. Стефов, който също беше с нас ме покани и аз приех да нощувам у тех. В къщи съпругата му, баща му поп Стефан, попадията, по-малкия му брат Неделко. Уморени от пътя ние веднага легнахме и спокойно заспахме.
По стар обичай, през всички големи или по-право тежки праздници, какъвто се считаше и Благовещение, богослужението в Загоричани започваше много рано и още в тъмно големата и красива църква буквално се пълнеше

15

с богомолци облечени в най-новите си премени. Отец Стефан, който него ден бе и служащ, бе станал много рано и четеше в молитвеника си. Скоро станахме всички. Аз също требваше рано да потегля, за да мога да стигна-вечерния влак за Битоля. Часът за биенето на камбаните настъпи и ние очаквахме техния звън, който винаги настройва набожно, да покани богомолците. Във всички почти къщи се светеше. Всеки се стегаше да се яви по-чист пред Божието лице. Но камбаните мълчаха гробно. Мина доста време, отецът взе да губи търпение и да се безпокой да не се е случило нещо със звънаря. Но нали отиваха да обадят. По едно време отецът се колебаеше да ли да отиде да потърси клисара. Но после реши да чака да се съмни, па и времената сега са смутни. Още не изръкъл, обаче, последната дума чу се силене гърмеж идящ от към местността „Трите дъбички". След него втори, трети и веднага чести залпове от всички краища около селото. Всред този ад от гърмежи насочени се към селото ясно чухме гласа на далечна войнишка тръба и нъколко силни гърмежи, които наподобяваха такива на оръдия. Селото потъна отново в мрак. Всички загасиха ламбите, защото куршумите фучаха над покривите на къщите. — А, а, рече попа, това са войници. Сигурно е открита некоя наша чета. — Но четите не са тук. Вчера ние се разделихме и те взеха друга посока. — Тогава... Но във всеки случай, тези които гърмят са войници. Както казваше Ниязи-бей, требва непременно да е той. Наверно прави опит да ли селото се пази и ще открие огън срещу него.
Разбира се, никой от нас не можеше да каже нищо повече и спрехме на предположението, че са войници. Част от крайното население прибегна към центъра, но без да разбере кои са нападателите, друга част от него, обаче, избегали вън от селото към съседните села-Бобища, Куманичево. Но за техната участ нищо не се знаеше. Виденото и чутото се предава от прозорец на прозорец като по телефон, а некои по-смели жени излезли и на портите— все същото, войници са. Снахата, която стоеше права на прозореца и изпълняваше ролята на телефонист, страхотно извика: — Пожар към Голямата чешма, станете. Станахме всички, погледнахме големи облаци дим се издигаха нависоко. Скоро се появиха и пламъци, чиито огнени езици лижеха пространството и се губеха негде в небесните синевини. Още не успели да си дадем отчет на това, което става, дотърча телефониста ни от другата стая. — И от към южната страна пожар, съобщава тя. Всички се втурнахме да видим новия пожар, но излизайки на чардака, за да минем в стаята, ние изтръпнахме от ужас. Пожари имаше към Костандовската махала, имаше такива

16

и към Кирчевите. Гореше селото от вред. Пламъците станаха страшни, зловещи; гореха плевни, къщи, които се събаряха със страшен тресък. Огнените язици се срещаха. високо над къщите и образуваха един грамаден пламък, който осветляваше целата околност. Казват, че този пламък е бил наблюдаван от върха на Костурския полуостров „Гълъмбица" от група хора, начело на Каравангелис, който четейки некаква молитва, питал околните, дали намалява пламъка или се увеличава и при всеко намаление на пламъка, всички коленичили и се молели за успеха на делото им. Пожарът се ширеше и се приближаваше към центъра. Заедно с това и гърмежите не преставаха. Цели два часа мина в едно тягостно неизвестно положение. Къщата на отец Стефан е в центъра на селото. По едно време долетеха писъци и плачове, които все по-силно се приближаваха. Съобщавате вече и за убити. Нападателите вече с голема сила и бързина настъпват към центъра на селото. Всичко пред себе си палят, горат и где кой се мерне, убиват. Олелията ту се усилва, ту отслабва. Явствуваше се вече намерението на нападателя да унищожи постепено целото село... Ние в центъра на селото оставаме като че ли най-сигурните жертви, защото отвред пламъците вече ни обграждаха, па и обрча става все по-тесен. Сковани до тоя моментъ от ужаса на тая проклета неизвестност, за всичко, което става около нас, ние требваше вече да по-търсим спасение. Всички сме прави и готови, но за какво? Още не успели да заговорим за мърките, които ще требва да вземем за спасението на всинца ни, защото нападателя убива и жени и деца, неколко бързи човешки стъпки се чуха по главната улица и спреха пред входната врата на къщата. Ние бехме във вътрешната стая и нямахме възмож-ность да видим какви хора са спрели пред вратата. Некой извика отец Стефана по име. Ние всички се спогледахме и останахме неподвижни като окаменели. Викът се повтори. Пак мълчание. Попадията първа проговори: — Тебе викат, попе. Пак мълчание. Отец Стефан видимо размишляваше. Той схвана съдбоносния момент и като простре ръце, като че ли да ни защити от нещо, продума: — Деца, стойте тук вие, те мене тьрсят и безмълвен слезна по стълбите, последван от попадията и снахата.
След завръщането на снахата стана вече ясно за нас, че това са андарти, които палеха и убиваха, где каквото им попадне с големо ожесточение и кръвожадност. Попът завели към черквата, гдето имало и други старци, събрани около 20 души.
Но взе вече да се развиделява. Викът, че това са андарти поокуражи изплашеното население. То бърже се окопити и от няколко страни вече откриха борбата, която про-

17


дължи около 1 час. Андартите се поотдръпнаха и не посмяха повече да навлизат в селото. Безсилни да се справят с отбраната, те, когато слънцето се беше издигнало високо -над „Стрилец" и огре техното подло и мизерно дело, отстъпиха, към Върбица, с няколко товари плячка от покъщнина и скъпоцености ведно със заловените живи селяни—все възрастни хора над 60 години. Те отстъпиха исказвайки гласно своя яд, че не са могли да изпълнат дадената им повеля напълно. . .
А каква е била, наистина тази повеля ? О, ужас ! Само гръцкия шовинизъм и злоба може да скрои подло дело. Когато селяните, набожността на които бе добре позната на Каравангелисъ, се прибере в черква и се отдаде на своите молитви, а селото запустее, да се хванат черковите врати и пред иконата на св. Богородица, която била покровителка на еленизма, да се изколи всичко—малко и големо, а селото да се запали, за да осветлява тържеството на еленизма. Също, като че ли Христос и Богородица са Зевс и Хера и цело село се пренася в жертва на боговете. Може ли човешка душа да приюти по сатанинска мисъл!?
Но как чудно провидението спаси Загоричани от тази още по-страшна гибел. То спре десницата на звъна. Озверената тълпа андарти виждайки в плана си непредвидена пречка, за да не бъде разкрита от виделината, ако дочака да се съмне, решава по друг начин да приведе в изпълнение дадената повеля.
Стихна всичко, пожарите спряха. Малките уединени къщи изгаряха бърже и уединено. Тук-таме само пушъци и пращящи искри се издигаха високо и изпълваха пространството с миризма на пожар. Всички останали живи наизлезохме и на групи се лутаме из селото да дирим живи и умрели. Населението вече се отдава на своята печал и писъците плачовете почнаха отново да оглушават всичко наоколо. Около всеки труп наседали близки и далечни и. . . оплакват, проклинат, късат си дрехите от скърб и мъка. Отминеш по нататък все същата сцена. На другата улица, в другия край на селото, от вред плачове и ридание. Пред къщата на Кузо Самарджията бе се сбрала целата махала да оплаква него и семейството му мъченически загинало в неравна борба.
- Кузо бе първия който разбра, че това са андарти, първи откри срещу тех огън от ниската си къщица с един само прозорец. Гърците дадоха тук няколко жертви. Незащитен от никъде другаде, Кузо с целото си семейство жена и три момичета стана жертва, но спаси целата махала.
Ние се лутахме из улиците като смаяни. Плачът и олелията оглушават цялата околност. В очите на всички има сълзи, освен намерените жертви в неизвестност са

18

още мнозина. Броят и съдбата на отвлечените в планината не се знае. Требваше нещо да се направи. Некои предлагат да се сформира селската чета и да иде по дирите на андартите дано успее да спаси отвлечените селяни. Но това бе невъзможно, защото тъкмо по това време от към полето се зададе войска, която приближаваше към селото.
Събираме се на съвещание и решаваме. Това е дело на турската власт. Без техното съдействие андартите небиха посмели да нападнат селото. Нощните посещения на жандармерията, прочетената „царска заповед" от Ниязи бей, неговото оставане в Куманичево, което знаеха некои селяни завърнали се от Костур, войнишката тръба, всичко говори за един хитро скроен план. Да се изпратят веднага двама куриери за Битоля по различни пътища и един за в Костур при итал. офицер г. Манера. Куриерите веднага тръгнаха, а ние излезнахме да успокояваме населението.
Вън отчаяните плачове не утихваха. Те раздираха и най-коравото сърдце. Много бащи и майки до обед още не беха намерили децата си и обратно много деца плачеха за майките си. Броят на жертвите неможе да се установи. Между тех се намери и евреина търговец от Костур Якото, както обикновено го наричаха селяните. Некои очевидци разправят, че Якото е бил убит само защото е извикал некой от разбойниците по име Кочо от Костур. Но ето и Ниязи бей със жандармерията пристига, а заедно с него и голем брой избегали от селото жители. Винаги строг и намусен, той дойде тихо, като че ли на пръсти, и все така тихо си замина. Некойи селяни го помолиха да оди по дирите на разбойниците, за да спаси отвлечените старци в планината. Но сви рамене, заобиколи селото и тогава чак пръсна жандармите си във верига и настъпи към Върбица. Покачил се 5—600 метра над селото, заема позици и почва да стреля по посока на върха, който отстой няколко километра. Никакъв отговор. Така небезпокоявани от никого разбойниците отпразнуваха на Върбица адското си дело. На слизане от планината некои жени са посрещнали Ниязи бей и са го помолили да остане презь нощта в селото да не би да се повърнат андартите: — Нема бабо, нема заповед. — А защо не дойдохте снощи, видите каква касапница направиха тия крастави кози. — Късно беше, бабо, язък, голем язък. И така, като виновник се измъкна от селото.
Надвечер пристигна Италянския офицер г. Манера. Той ни разказа, че гърците са говорили още предидущия ден, че Загоричани ще бъде изгорено и унищожено, но той не давал вера, но все пак изпратил Ниязи бея да пренощува в Загоричани, това като че ли го утешавало. Той сподели с нас подозрението ни за скроения план, ролята на Ниязи, който беше помак от Ресенско и голем бьлгаро-

19

мразец, па и сребролюбец от друга страна. Още на другия ден, той даде заповед и го уволни от дльжност. Тъкмо през това време откъм училището се задава, един гологлав, с изпоцапано лице и дрехи, человек придружен от неколцина други селяни. .....
„Спасен" извикахме всички и се затичахме към него. Какво да видим! Това бе неузнаваем човекъ — по лицето му, врата, телото, ръцете рани от нож. По лицето му немаше здраво место. Всичко беше рани и съсирена кръв. Г. Манера закри лицето си. сърце — оставете го да си почине, почистете и превържете раните му, па тогава да ни разправи за случилото се. Всички се прибрахме в къщата му, която беше наблизо. Почистването и превръзването на раните стана бърже. Г-н. Манера обеща да прати на другия ден общинския лъкар. Всички чакаме с трепете да заговори ранения, а това за него не бе лесно. Вън събрани роднините чакат да чуят за съдбата на отвлечените. Чакат-макар и да знаят, че нищо добро нема да чуят. Но все пак и най-грозната вест е по-лека пред неизвестността. Петър—така се казваше ранения, виде нашето напрегнато очакване и сам проговори едва чут:
- Когато ни събраха над черквата, често ни питаха къде са учителите и ръководителите да ги намерите и всички заедно ще ви кажем нещо и ще ви пуснем. Всички, разбира, се, свиваме рамене. По едно време дойдоха групи тичешком с викове: отстъпвайте, защото комитите откриха огън от неколко места, имаме вече и жертви, бърже, да се даде сигнала за отстъпление.. Вързаха ни с едно въже, бехме 22 души всичко и ни подкараха към планината. Всички се спъвахме по неравния път. Ритници, бой с прикладите, и с устата на пушките где завърнат. С голяма мъка се движехме по стръмния - неравен път. Откъм селото профучаха неколко куршума над нас. То ги много сплаши и почнаха гневно да викат:—вървете, вървете. С нас беха останали 10—15 души, другите с десетина товари беха напред, некои се възкачваха по другия склон. Когато стигнахме до Бобицките стени, стрелянето от към селото се засили. Придружавачите ни беха се изплашили, и един дава знак да спрем. Селото не се вижда. Дойде друг и взе да стега още повече въжетата и да ни нарежда един до друг. Започнаха подигравките: — А, ти ли си Чакаларов ? Ами кой е Попов, кой е Розов и обикаляйки около нас биеха ни. — Хайде повикайте сега Кузо Блацки да ви спаси. Ние виждахме, че съдбата ни е решена, но защо бе тази гавра? Обръщаме се да видим родните поля за последен път. Тогава отец Стефан издигна високо челото си и проговори високо: — Тук нема Чакаларов, тук нема Розов, а има мирни граждани. Вие виждате

20

какво сме ние.. Най-младият от нас е 60 годишен. Какво искате от нас? Това което вършите е, срамота. Приковани за момент от гневните думи на отец Стефан, те вди-гат пушки и светна пред очите. ни... Един залп оглуши околността и целата редица пада като стена. Последваха охкания и викания и всичко стихна. Понататък, погледнете мене, садете и за другите. С камани ни смазаха главите. Лежах както всички. По едно време дойдох на себе си, отворих очи и не мога да се сета къде съм.. Когато обърнах глава на лево и на десно, тогава чак мина през-ума ми ужасът, който изпитахме. Полека измъкнах джобното си ножче, пререзвам въжето с мъка и се изправям, картина потресающа. Бърже заходих от един на друг да.ги буда като заспали, но никой не се обади и аз се домъкнах сам на доле.
Оставихме ранения на почивка. Излезнахме да изпратим г. Манера. По пътя, той ни поръча да не погребваме жертвите, докато не дойдат от Битоля представителите на силите. Той ни обеща да телеграфира и на своя шеф в Битоля- и поръча да се приготви едно обширно изложение. Изпратихме г. Манера и веднага наредихме да се пренесат от планината убитите, домашните на които беха поели вече планината, — За да бъде по леко пазенето на убитите, пре­несоха се телата на ковчези посред селото до самата черква на пазарището. Останаха само труповете на. семейството на храбро загиналия Кузма да се пазат в къщи, поради големата покъртителност на тази картина като уединена случка.
Нощта. мина в бдение. Оплакванията мъките и страданията на жертвите продължи до сутрин. Учителите отделиха се на една страна да приготвят изложението на френски. А други се пръснаха из селото да успокояват. От Костур пристигна пратеник от г. Каймакамина и настоя да се погребат убитите за да се избегне опасността от разлагане на труповете им и появяването на болестите. — Не, казаха тогава селяните, властта беше длъжна да не допусне това безчовечие, погребението на телата е наша работа. Надвечер се събрахме пак. Изложението беше готово. То не беше само едно изложение на грозното злодеяние, то бе повече един висок протест против бездушната диплома­ция, която ненаситна на човешка кръв, не реши македон­ския въпрос след Илинденското възтание, с неговото знаме — автономна Македония, което щеше да доведе поне до едно равноправие и братско съжителство между насе­ляващите я народи.
Стъмни се. Тежка мрачна нощ ! Втора вечер, никое око не заспива. Предчувствия от лоши, по-лоши. Ами, ако не дойдат? Ами, ако куриерите са заловени и им е въз-


21

препятствувано да стигнат в Битоля? Но телеграмата на г. Манера? Провидението най-после....Ще оставим на него.
Съмна се. Един мъчителен ден. Рано още се изпрати трети куриер, по друг път, пак за Битоля. Не след много пристигна самият каймакамин. Горд, властен иначе, сега не можа да издържи на гледката. Отби се на страна и повика група селяни: — Погребете нещастните жертви, съжалете се за ония нещастници, които са около тех. Вижте на какво са заприличали. Телата вече меришат, ще заболеят всички. Каква полза като ги държите и като ги видят хората. Не е ли достатъчно да видим техните гробове. Селяните не скланят. — Ние искаме да види светът, какво става пред очите на властта и под носа на джандармерията. Повикайте г. Каравангелис да види своето дело, което ние не можем да скрием от погледите на обществената съвест. Каймакаминът взе да се гневи, как така неговата заповед да не се изпълни, възможно ли е? Но в момента, когато си обърна главата, за да даде заповед за погребението, до ушите му долитна остър писък на дете, оплакващо убития си баша. Той трепна, наведе глава и си замина, като остави Загоричани в своята скърб.
Така мина и третия ден. Никакъв отговор от никъде. Г-н Манера напразно очакваше отговор на телеграмата си.
Настъпи третата нощ на бдение. Очите на всички са уморени. Около жертвите непрекъснато свещи горят и дават на гледката нещо неземно, фантастично. В осветеното пространство, над телата, устременият поглед на съзерцателя вижда — сенки се движат. Това са духовете на тези свидни жертви, които духове витаят и шепнат неразбираеми слова и заклинания и пак се изгубват високо в тъмнината. Мерише на тамян и босилек. Обхваща те молитвено настроение. Падаш на колене и се молиш на Македонския Бог. — Нема ли край, Боже на Правдата, край на тези тегла ! Малко ли са петвековите страдания, малко ли са и дадените жертви ! Та затова ли поета нарича свободата „свята", защото жертвите за нея са безбройни! Смили се, о, Боже, смили!
Съмна четвъртия ден. Настъпи още по-тягостно положение. Напрежението беше стигнало върха на насищането. Стоенето около труповете бе вече невъзможно. По-слабите натури беха се поболели и прибрали по домовете си. Но други здрави ги заместиха. Не останаха сълзи по очите, не останаха гласове. Засъхнаха и очи и гърла.
Беше настъпил часьт за обед, когато откъм източната страна на селото се зададе един голем керван конници, силно препускащи към селото. До като се наканим да излезем на посрещание групата пристигна

22

тъкмо сред селото дето беха наредени жертвите. Това беха очакваните представители на Европейските народи. Конете беха потънали в пот и прах. По всичко личеше, че препускането е било лудо, само и само да се стигне на време. Отдъхнахме всички. По ужаса, който се изписа по лицата на новопристигналите от картината, която им се представи бе достатъчно да прочете човек и душевните вълнения. Без да продумат нито думица, слезнаха от конете и пожелаха да бъдат разведени из селото. Придружихме ги и им описахме станалото. Когато стигнехме къщата на Кузо Самарджията онемеха всички като пред некое видение. Разказахме им за неговия подвиг и как неговото и на семейството му самопожертване спаси целата махала. Най-малкото от момичетата едва две годишно бе намушкано с щик в сърдцето и подхвърлено на страни, до като останалите две момичета загинаха от хвърлени бомби в прегръдките на баща си и майка си. Поклонихме се и отминахме по-нататък. Всички държаха бележки и правеха снимки.
Обиколката трая един час. Поканихме групата на почивка на скромен обед. Никой не бе гладен и жаден. Разговорите поглъщаха целия интерес. Гостите беха: двама консули и двама италиянски офицери от жандармерията придружени от нашия съселянин Наум Темчев и г. Манера. Придружаваше ги и едно отделение конна жандармерия. Връчихме им изложението, от което останаха доволни. Въпросите и отговорите не преставаха. Навън бе започнало вече погребението, за която цел беха дошли всички свещеници от околните села, Излезехме всички да отдадем последната почит към скъпата памет на тези незабравими жертви. Погребението бе наредено да се извърши в нови гробове наредени един до друг на предния лев ъгъл от входа на обградените гробища, а не по праотеческите гробове, както е обичай в Загоричани. На погребението беше се стекло масово населението от всички околни чисто български села. Това бе една жива демонстрация на българското име.
На въпроса за закъснението и за мъчнотиите, които срещнахме от властта да ни застави да погребиме жертвите, един от консулите каза: — Разбира се, да заличат следите на едно нечувано злодеяние, което е позор, колкото за авторите му, толкова повече за самата власт! Адмирирам във ваше лице, твърдостта на македонския българин!
Ето какво научихме от тех. Нашите куриери не са стигнали в Битоля. Те са били задържани по пътя и пуснати по късно. Те узнали за случката от Атанас Коков от Бобица, село отстояще на половин час от 3агоричане. А

23

той научил от избягали в неговото село селяни още през ноща и веднага заминал за Битоля. Същият ден 25 март (6 април) вечерта Атанас стигнал в Битоля. Чрез Митрополията уведомява консулите, които лично разпитват Атанаса. Рано сутринта търсят сведения от Валията. Последния дига рамене. — Нема подобно нещо. Телеграфирам в Костур. Два дни се чакало и се получило неясна телеграма. Телеграфира и шефа на жандармерията също без отговор. Валията повикал при себе си Атанас и му казал: “— Защо не дойдохте направо при мене, ами отидохте при европейците?”
“ — Вие имате хора, Вали паша ефенди, които да ви пишат и телеграфират.”
Валията е искал да го арестува. Но консулите под предлог, че ще го вземат за водач го взимат и изпращат зад граница—в България. А те потеглюват за Загоричани и пристигат почти без почивка по пътя. Така турската власт е искала да прикрие от очите на европейския свет едно нечувано злодеяние, което само гърцкия шовннистически бес е могло да извърши. Моето стоене повече в Загоричани бе вече излишно. Сбогувах се с всички и заминах за местоназначението си. На мен се падна да изпия една горчива чаша, да при-сътствувам на една от най-голъмите трагедии през македонските борби, която се разигра в родното ми село Загоричани срещу Благовещение през 1905 год. Но тази трагедия, ми даде едно основание повече да вервам, че родното ми село, действително е една твърда гранитна скала, о която ще се разбиваъ на вечни времена всички гръцки попълзновения и, че чрез Загоричани, Костурско е винаги запазено за българското племе. И сега като си спомня, че Загоричани се владее от Елада и когато чета писанията на некои гръцки вестници, как Загоричани от памти века и до днес си било все същото със същите „елински чувства" въпреки, че сега е останало 1/10 от населението му и името му даже са изменили, чудя се на тази съдба и си думам: “— Ние сами им дадохме и Македония и Загоричани”.

София, 4 април 1930 год.

24

Титулна страница на книгата "Загоричани. Спомени.", С., 1930.
Панорамна снимка на с. Загоричани, Костурско.
(снимка от книгата)

Снимки на воеводите Кузо Стефов и Петър Погончев

(снимка от книгата)

0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial