Македония. Сборник от документи и материали. І дял. Средновековие и османски период (до 1750 г.).

Македония. Сборник от документи
и материали

Документи за историята на българите в Македония (1)

Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978.

дял І

Съдържа 71 документа, подредени по хронологичен принцип.

Средновековие и Османски период (до ок. 1750 г.)

Очаквайте Средновековие (част ІІ), в която ще включим още няколко десетки източници, чрез който допълнително ще обогатим документалната онлайн база за българското средновековно минало на Македония.

Приятно четене!

МАКЕДОНИЯ. Сборник от документи и материали
София, издателство на Българската академия на науките, 1978.

Институт за история Институт за български език

Редакторски и съставителски колектив

Отговорни редактори: акад. Димитър Косев, акад. Христо Христов, чл.-кор. Николай Тодоров, ст.н.с. Валентин Станков

Редактори

проф. Войн Божинов, проф. Любомир Панайотов

Съставители

проф. В. Божинов, проф. Любомир Панайотов, проф. Д. Мичев, проф. Д. Мирчева, ст.н.с. К. Пандев (секретар на редакцията), ст.н.с. Д. Дойнов, ст.н.с. Л. Йончев, к.и.н. Ана Райкова, к.и.н. К. Палешутски, к.и.н. Ст. Жерев, н.с. М. Михайлова, н.с. Р Стойков.

Технически помощник

к.и.н. Тодор Косатев

Документ № 1

Сведение на Прокопий Кесарийски[1] за славянското нападение на Балканския полуостров — в района на Ниш и Солун

V в.

Докато в илирийския град Сердика [София] Герман събирал и устройвал войската и най-усърдно подготвял всичко за войната[2], в ромейската земя нахлули славяни в такова множество, каквото никога по-рано не било виждано[3].

Те преминали реката Истър [Дунав] и дошли до Ниш. Когато неколцина от тях се отдалечили от стана и скитайки, обикаляли поотделно тамошните земи, те били заловени и вързани от някои ромеи, които ги разпитвали защо и с какво намерение тази славянска войска е преминала реката Истър. Те твърдели, че били дошли, за да завземат чрез обсада самия Солун и градовете около него. Императорът, щом чул това, много се разтревожил и писал на Герман да отложи незабавно похода за Италия, но да защити Солун и другите градове, като с всички сили отблъсне нападението на славяните. И Герман се заел с това. А славяните се изплашили, като се уверили от пленниците, че Герман се намира в Сердика, защото той се бил прочул между тези варвари поради следната причина. Когато Германовият чичо Юстиниан* поел властта, антите, които живеели съвсем близо до славяните, преминали река Истър с голяма войска и нахлули в ромейската земя. Не много време преди това императорът бил назначил Герман за стратег на цяла Тракия. Той именно влязъл в сражение с неприятелската войска, разбил я напълно, като избил почти всички. След успеха Герман: спечелил слава между всички люде и особено между тези варвари. Затова славяните, както казах, като се страхували от него и смятали също, че води със себе си много голяма войска, понеже бил изпратен от императора против Тотила и готите, веднага се отказали от похода срещу Солун и вече не се решавали да слязат в равнината, но пребродили всички илирийски планини и стигнали в Далмация.

виж: Procopii Caesariensis Opera omnia, rec. J. Haury, I-III, Lipsiae 1905-1913, pp. 475-477; cp. Greek Sources on Bulgarian History, III, pp. 134-135;. Оригиналът е на гръцки език.

1 Византийски хронист от VI в., автор на трудове за Юстиниановата епоха.
2.Войната, която се подготвя срещу готите под началството на техния вожд Тотила.
3 Става дума за славянското нападение през 550 г.
4. Юстиниан I, византийски император (527—565).

Документ № 2

Сведение на Йоан Ефески[1] за заселването на славяни на Балканския полуостров

VI в.

На третата година след смъртта на Юстиниан и от стъпването на Тиверий Победоносни[2] на престола яви се проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господствуваха там напълно Свободно като в своя родна страна. Това се продължаваше четири години, докато императорът воюваше с персите. Поради това те се разпореждаха в страната, докато бог не ги изгони оттам. Техните грабежи се разпростряха чак до външната стенa[3]. Всички императорски стада станаха тяхна плячка. И досега живеят те безгрижно и безстрашно в ромейските провинции, като грабят, убиват, палят. Те разбогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по-добре от ромеите.

виж: Johannes von Ephesus, Kirchengeschichte. Aus dem Syrischen von Schonfalder, Munchcn 1862. вж. К. Иречeк. История на българите, с. 58-59.

1 Йоан Ефески, византийски хронист, живял от 558 до 575 г. в Цариград.
3 Тиверий, византийски император (578—582).
3 Това е стената, построена от император Анасгасий I в началото на VI в., за да защити Цариград от нападението на славяни, прабългари и др. Простира се от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море.

Документ № 3

Сведение от „Чудесата на свети Димитър Солунски" за заселването на прабългарите Мавър и Кубер[1] в Битолското поле

VII в.

За междуособната война, замислена тайно срещу нашия град от българите Мавър и Кубер.

…Както знаете, христолюбци, в предишните глави ние разказахме отчасти за славяните, т. е. за така наречения Хацон, и за аварите[2]. Разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всички други провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Константинопол, както и останалите градове и селища. Те[3] завлякоха цялото това население в отвъдната земя към Панония, до река Дунав[4]. Главен град на тази провинция някога беше така нареченият Сирмиум[5]. И тъй там, както се каза, споменатият хаган настани целия пленен народ[6], вече като подвластен нему. Именно оттогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение станаха

огромен и много голям народ. Всяко дете наследи от баща си вродените качества и влечението на народа към ромейските предели...

... И тъй Кубер премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керамисийското поле[7]. Те, като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове, главно защото бяха запазили православната си вяра: едни — в нашия, пазен от мъченика град Солун, други пък — в прещастливия гради царица на градоветe[8], а трети — в останалите градове на Тракия...

виж: Miracula Sancti Demetrii, ed. Byeus: AASS, octobris IV, p. 179 C -180 DE; Гръцки извори за българската история (ГИБИ), III, с. 158—159; оригиналът е на гръцки.

1 Кубер, прабългарски вожд, поставен от аварския хаган начело на племенната славянска маса, която се била смесила с българите, аварите и другите племена.
2 Припомня се третото аварославянско нападение на Солун. Хацон е славянски вожд.
3 Сиреч аварите.
4 Вероятно в началото на VII в.
5 Ст. б. Сръм, дн. Сремска Митровица.
6 В мнозинството си.славяни.
7 Дн. Битолско поле.
8 Т. е. Цариград.

Документ № 4

Сведение на византийския писател Йоан Камениат[1] за някои селища в Солунското поле, които плащали данък на българския народ

IX—X в.

…В средата на това поле има някои размесени селища; едни от тях плащат данък на града (Солун) — това са така наречените драговити и сагудати, други селища плащат данък на съседния скитски народ, който се намира наблизо. Освен това селищата са разположени в съседство помежду си. Те общуват чрез търговски връзки със скитите. Това покрай другите обстоятелства е от голяма полза, за солунчани, особено когато са в добри отношения помежду си и не грабват оръжие за жестока война. Дълго време в миналото това било и за двете страни предмет на грижи. Те си разменят взаимно необходимите неща при съвместния начин на Живот, като запазват помежду си чуден и дълбок мир. Големи реки излизат от страната на скитите и като разделят помежду си споменатото поле, донасят голямо изобилие за града с приходите от риболова, с изкачването на корабите от морето нагоре по реките. С тези кораби се урежда един разнообразен приток на стоки, които се стичат по тези води….

виж: Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, ed. Bonn., pp.495 - 496; V, p.22; ГИБИ, V, с. 22; оригиналът е на гръцки.

1 Йоан Камениат, жител на Солун, очевидец на превземането на града от арабите в 904, г. Автор е на книгата „За превземането на Солун".
2 Славянски племена. Т. е. на българите.

Документ № 5

Сведение от второто житие на Наум за пристигането на учениците на Кирил и Методий в българските предели и за голям манастир и храм, построени от Наум в Охрид по заповед на българския цар Борис

X в.

Тоя преподобен и велик отец Наум израсна в Мизия[1] и според възпитанието [което получи] от благородните свои родители сметна благородството и богатството — всичко това като плевели и се присъедини към равноапостолите Константина Философа и брата му Методия, които обхождаха и учеха мизийския и далматинския народ, последва ги навсякъде и чак до стария Рим ...

След смъртта на Методия прие архиерейството някой си латинец, на име Виглиско[2]. Изпълнен с ереста на Македония и Аподинария[3], той разврати цялото учение Методиево и като измъчи много неговите ученици, изпрати ги в тъмници и вериги. Светиите, като се помолиха богу, стана голямо земетресение и втори път, и трети път, та всички избягаха от домовете, разтвориха се тъмничните двери и се разкъсаха веригите от нозете и ръцете. И всички се удивиха на това чудо и нарекоха светиите велики. Но духоборците отдадоха това на Велзевула, както юдеите при моя Христос, а тях с големи мъчения изгониха далече от тая земя.

Тези пък отърсиха праха от нозете си според Писанието и дойдоха към земите при Дунава. И там, като възкресиха с молитви умрелия единороден син на някакъв велможа и просветиха неговия дом заедно с много други [люде] от това село, заради което бидоха удостоени с голяма чест от всички, веднага се устремиха към голямата река Дунав. Там с молитви и чудо божие свързаха три дървета с павит, призоваха името на светата Троица и преминаха през реката и достигнаха Белград[4]. И там бяха удостоени с голяма чест от княз Радислава[5], а те дадоха благословение и радост. Така едни се разсеяха по Мизия, а други по Далмация и Дакия и умножиха навсякъде стократно словото божие.

Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидски страни. В Деволския Ливан, при края на езерото на Охридския град, в междуречието Наум създаде голяма обител и храм на името на чиноначалника архангела Михаила и на всички сили небесни със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаила Бориса и сина му цар Симеона, бидейки тогава година 6413 [=905]. И като устрои всичко благоугодно богу, почина там блаженият Наум[6] в дълбока старост и душата си в ръце божии предаде през месец декември 23-и, и биде стъкмено честното негово тело от божествените ръце на Христовия архиерей Климента Охридски и с почит бе положено в гроб в десното крило на храма. Бог го прослави с големи чудеса и той изцелява всякакви болести и язви и бесове изгонва

виж: Йордан Иванов. Български старини из Македония. С, Наука и изкуство, 1970, с. 313; Ив. Дуйчев. Ив. Стара българска книжнина. С, 1943, с. 62.

1. Сиреч България.
2. Става дума за епископ Вихинг, германец по народност, който застанал начело Моравската църква след смъртта на Методий.
3. Македоний и Аполинарий били привърженици на арианството, според което Бог отец и бог син не били единосъщни.
3. Става дума за пристигането в Белград на Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум, Горазд и Ангеларий.
4. Има се пред вид българският управител в Белград.
5. Наум починал на 23 XII 910 г.

Документ № 6

В грамота на Роман II[1] се казва, че славяните се наричали вече българи

960 г.

На манастира Йоан Колову бяха подарени 40 освободени от данък парици в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в околността на Йерисо [2]. Тия парици са от заселените там славяни-българи.

виж: Известия Императ. Археолог, общества, V, кол. 17; Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 123; оригиналът е на гръцки.

1 Византийски император (959—963).
2 Йерисо е град в Халкидическия полуостров.

Документ № 7

Надпис на цар Самуил в памет на неговото семейство

993 г.

В името на отца и сина и светия дух. Аз, Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка [си] и брата [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годишната от сътворението на света 6501[=993], индикт VI.

виж: Йордан Иванов. Български старини из Македония. С, Наука и изкуство, 1970, с. 25; оригиналът е на старобългарски.

фиг. 1. Надпис на цар Самуил от 993 г. Към документ № 7.

Документ № 8

Византийският историк Лъв Граматик съобщава, че през Средновековието с името „Македония" била означавана част от Тракия

X—XI в.

След като Крум превзел Одрин[1], той прекарал отвъд Дунав и поселил при реката много благородни македонци и твърде много народ... Като се насочил към Одрин, той го превзел и преместил оттам 12 000 мъже, без да се броят жените и децата, и ги заселил край Дунав ... Народът заедно с жените и децата взел решение да премине в Романия[2]... И тъй македонците се отчаяли, направили свои вождове Цанц и Кордил и като завързали сражение, убили мнозина, а някои взели в плен. Българите, които не могли да преминат, прибягнали до угрите[3], като им съобщили всичко за македонците... На следващия ден, когато те искали да тръгнат, хуните[4] отново се явили, за да се бият с тях. Тогава се вдигнал друг македонец на име Лъв от рода на Гимостите, който след това станал етериарх, а и други видни македонци. Те ги обърнали в бягство и ги прогонили. А като се върнали, качили се на корабите и избягали при императора. Те били облагодетелствувани от него и се върнали в Македония[5], в своята страна.

виж: Leonos Grammatici. Chronographia. Воnn., 1842, с. 208, 231—233; ГИБИ, V, с. 155— 156; оригиналът е на гръцки.

1 Одрин бил превзет през 813 г.
2 Под Романия тук се означават европейските земи на Византия — Тракия.
3 Т. е. унгарците.
4 Т. е. унгарците.
5 Т. е. Тракия с център Одрин.

Документ № 9

Западният писател Титмар съобщава за пратеници на българите при императора Отон I

973 г.

След това той[1] отишъл в Кведлинбург, гдето останал да прекара предстоящия Великден сред църковни тържества и светски удоволствия. Там по нареждане на императора се събрали князете Мешко и Болеслав и пратениците на гърците, беневентците, унгарците, българите, датчаните и славяните[2] заедно с всички първенци от цялото кралство. След като всичко било уредено по-миролюбив начин, те се върнали в страните си доволни и отрупани с големи подаръци.

виж: Thietmari Chronicon, MGH, SS, m, p.753; срв. Латински извори за българската история (ЛИБИ) II, с. 349—350; оригиналът е на латински.

1 Касае се за Отон 1, германски император (936—973). Пристигането на български пратеници при него показва, че по това време България не е била покорена. Българските пратеници са дошли по поръка на братята Комитопули — Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
2 Това са западните славяни.

Документ № 10

Надпис на цар Иван Владислав[1] за построена от него крепост в Битоля

XI в.

...(В годината 6523 (1015) от сътворението на света въздигна се тази крепост), зидана и правена от Иван, самодържец български, с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на (двамата) върховни апостоли. Тази крепост беше правена (за) уб(ежище), за спасение и за живота на българите. Беше започната крепостта Битоля през месец октомври в 20 (ден), а се завърши в месеца ... I ...в края ...беше родом българин у ...

виж: Ал. Бурмов. Новонамерен старобългарски надпис в НР Македония, сп. Пламък, год. III, 1959, бр. 10, с. 84; Йордан Заимов. Битолски надпис на Иван Владислав-самодържец български, старобългарски паметник от 1015— 1016 година, С, БАН, 1970, с. 33—34; срв. Вл. Мошин. Битолска плоча из 1017 година, сп. Македонски јазик, год. XVII, 1966, с. 51—61; оригиналът е на старобългарски.

1 Иван Владислав, български цар (1015—1018).

Документ № 11

Сведения на византийския писател Кекавмен[1] за българите в Македония и за българските царе Самуил и Иван Владислав

XI в.

...Във всичко се застъпвай за нуждаещия се. И наистина богатият е бог на бедния, понеже го облагодетелствува. Затова и българите наричат имотния богат, което значи богоподобен ...

Димитриада е крайморски град в Елада, защитен от морето и от околните блата. Делян (той бил български топарх) го завладял. След като завзел града, той изпратил в него стария и опитен във военното дело войн Литовой от Девол (на езика на българите стратегът се казва челник) и го снабдил с войска за охрана на крепостта ... *

Ако врагът стои вътре в крепостта, без да излиза, и не ти е известно каква е войската му, знай от мен, че е твърде малоброен и че няма сила. И все пак въпреки това не бива да го пренебрегваш, но ако имаш войска, не му позволявай да заседне, а изпрати хусари да намерят път, през който да нахлуе войска срещу него ...И когато намериш път, ти не излизай на открито, но остани насреща му и изпрати войска да навлезе през открития от тебе път. Нека имат за водач способен мъж. След като влязат, нека да накладат огън, ако са влезли през нощта, а ако са влезли през деня, да направят дим. И внимавай! Когато ги видиш, че са смутени и объркани, настъпи и ти срещу тях. По този начин прочее багренородният император господин

фиг. 2. Битолски надпис на цар Иван Владислав. Към документ № 10.

Василий[2] пленил в теснината Загора четиринадесет хиляди българи, предвождани от отличния войн Самуил.. Ако тръгнеш да се сражаваш срещу някой народ или някоя крепост най-напред, след като се настаниш и построиш лагер, разположи войската в стана — всеки в своята част. Но не построявай стана си много близко] за да не бъдеш наблюдаван от тях. След като настаниш войската си и си починеш, ако искаш, започни сражението било срещу населението, било срещу крепостта. Чуй в същност какво изтеглиха тези, които не спазваха това правило. Солун е град ...многолюден ... (Алусиан[3] като потеглил) с голямо множество българи, за да го покори, не разпънал най-напред шатрата си, настанявайки войската си на подходящо място, но, както се движел с обоза, приближил се към градските стени и започнал нападението. Войската му била изтощена от умора и от трудностите, защото при умората оo пътуването могат да се отпуснат и да станат бездейни и онези, които се отличават със сила и телесна здравина. И тъй като не ги бил разположил на стан, както споменах, те се пръснали насам-натам, като един искал да пие вода, друг — да даде почивка на коня си, а трети — сам да се съвземе от умората. Когато ония, които били вътре в крепостта, ги съгледали, че скитат така безредно, изскочили внезапно, нападнали българите и им нанесли голямо поражение.

Докато моят покоен дядо Кекавмеи бил в Лариса като управител на Елада, българският владетел Самуил често опитвал ту с война, ту с хитрост да превземе Лариса и не успявал, но бил отблъскван и изигравай от него. Плирис е река, от двете страни на която се простира голямо поле. Тя протича между земята на власите, като ги разделя надве. Николица построил там стана си, събрал власите и българите, които живеели наблизо, и така при него се събрала много войска."

виж: Strategicon et Incerti scrtptoris de officiis regiis Libellus, ed. B.Wassiliewsky - V. Jernstedt,Petropoli, 1896; Journal of the Historico-philological faculty, Part XXXVIII, pp. 3, 17-18, 28; Записки Историио-филолог. факультета Императ. С.-Петербургского университета, часть XXXVIII, с. 3. 28, 17—18, 22, 64—74; ГИБИ, VII, с. 12, 16, 13, 14, 23, 27; оригиналът е на гръцки.

1 Византийски писател. Дядо му по майка бил виден болярин при Самуил. Кекавмен прекарал дълго време в югозападните български земи и знаел добре български.
2 Василий II, наричан още Българоубиец, византийски император (976—1025)) който в 1018 г. завладял цяла България.
3 Син на Иван Владислав.

Документ № 12

Грамоти на византийския император Василий II за българската църква след покоряването на България

1019, 1020—1025 г.

Първа грамота

Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство и които надминават всякакъв брой;

най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем (с нея). Прочее вследствие на това ние утвърждаваме преблагочестивия монах Йоан[1] да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията.

И понеже той поиска писмено да му се определят клириците и париците, задължени да работят за църквите на неговата епархия, както и на подчинените му епископи, дадохме му настоящия сигилий на нашето царство, с който заповядваме:

Самият архиепископ да има в градовете на своята епархия, т. е. в Охрид, в Преспа, в Мокро и в Кичево, 40 клнрици и 30 парици[2].

Втора грамота

Тъй като след издаването на тоя сигилий за обсега на всяка българска епископия пресветият архиепископ на България поиска царство ни да издаде и друг сигилий относно останалите негови епископства, неизброени в първия сигилий, и относно другите подвластни нему епископства, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царство ни не благоволява да допусне никого от тях или от техните люде да пристъпи и крачка навътре в пределите на българската област, затова постановяваме, щото и сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи. Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от бога, чиято благост явно ни помагаше, съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушат наредбите, добре установени от царствуващите преди нас. Защото ако и да станахме обладател на страната, все пак запазихме .непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилий. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при Цар Петър, и да владее и управлява всички епископства на България, т. е. не само ония, които бяха споменати в първия сигилий, но и тия, които са .били пропуснати и непосочени заедно с другите и които чрез настоящите сигилий се обявяват и дават поименно. Инатях, както и на останалите, подаряваме клирици и парици.

Прочее заповядваме епископът на Дръстър[3] да има в градовете на своята епархия и в другите градове около нея 40 клирици и 40 парици. Защото при Царуването на Петър в България тая (епархия) е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите (и) са се премествали от едно Място на друго, единият в Триадица[4], другият във Воден и Мъглен, и след това ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид. Затова (заповядваме) самият Охрид да има архиепископ, а за Дръстър да бъде ръкополаган епископ.
...
Постановяваме пресветият архиепископ на България да владее не само изложените поименно епископии, но ако има и други някои, които се намират

в български предели и поради забравяне е пропуснато да бъдат спомената заповядваме той да владее и управлява и тях. И каквито други градове пропуснати да бъдат споменати в грамотите на царство ми, да ги владя всички същият пресвети архиепископ и да събира от всички тях каноникоя както и от власите по цяла България и от турците около Вардар, доколко се намират в българските предели.

И всички стратези в България и останалите служители и архонти да го почитат много и да слушат думата и наставленията му, да не се намесва в делата нито на български манастир, нито на църква, нито в каквато и да е църковна работа и да не се бъркат нито нему, нито на подчинените ми пребоголюбиви епископи и да не им пречат, за да не си навлекат подобни) хора големия и безмилостен гняв на царство ми.

Поради това и за сведение на царете след нас ние съставихме тоя сигилий и го дадохме на пресветия архиепископ, като го подпечатахме с молибдовула на царството ми в месец май, индикт 3, година 6528 (1020 г.)

Трета грамота

Настоящият сигилий на царство ни[5] се даде на пресветата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено следните епископии, именно на Сервия, на Стаг[6] и на Верея, защото и те лежат в българските предели. С настоящия наш сигилий ние причислихме и тях към останалите епископства и ги поставихме подвластни на архиепископията на България и решихме да надарим и тях с клирици и парици:

на епископа на Стаг 12 парици и 12 клирици;
на епископа на Верея 30 клирици и 30 парици.
А на Сервийската епископия бяха дадени с първия сигилий и да не се пречи.

виж: Йордан Иванов. Български старини из Македония. С, 1931, с. 547—562; ГИБИ, VI, с. 40—41, 44—47; оригиналът е на гръцки.

1 Български патриарх, утвърден от Василий II за „архиепископ на България". Той вероятно е бил българин от Дебър. с. 50.
2. Клирици и парици са зависимо население.
3 Дн. Силистра.
4 Дн. София.
5. Според Новаковић, пос. съч., с. 62, тази грамота също е от 1020 г.;
6. Йордан Иванов (Епархиите на Охридската архиепископия, с. 95) определя издаването й след тази дата.
7. Стаг или Стайни, дн. Калабака, с. и. от Трикала в Тесалия. Йордан Иванов. Български старини из Македония. С, 1970, с. 561—562; ГИБИ, VI, с. 40—41, 1 44—47; оригиналът е на гръцки.

Документ № 13

Западният летописец Фулхер, участник в I кръстоносен поход, описва преминаването си през Македония

1096 г.

Като бяхме задържани в продължение на три дни сред високи вълни при стихващ вече вятър, на четвъртия ден пристигнахме по суша близо до град Дирахиум[1], както преценявам, на около десет мили от него. При това нашата флота се приюти в две пристанища. Тогава, изпълнени от радост, поехме пътя по суша и минахме през споменатия град. И тъй ние продължихме през българските области, през планински стръмнини и пусти места. Тогава всички стигнахме до бързата река Девол, която, с право се назовава така от местните жители. Защото ние видяхме как мнозина от народа, докато се надяваха да я прегазят крачка по крачка, внезапно се удавиха в течението на буйната вода, като никой от гледащите отстрани не беше в състояние да им помогне... Рано сутринта при пукване на зората и при звуците на тръбите поехме своя път, като започнахме да се изкачваме по планината, която назовават Багулат[2]. След това, като преминахме планините и градовете Лукреция, Ботела[3], Бофинат, Стела, стигнахме до една река, която се нарича Вардар... На другия ден, след като я преминахме, опънахме палатките си пред град Солун, който изобилствуваше с всякакви блага.

виж: Receuil des historiens des Croisades. Historiens orientaux. III, p. 331; ЛИВИ, III, с. 74—75; оригиналът е на латински.

1 Дн. Драч.
2 Т. е. планината Баба гора.
3 Дн. Битоля.

Документ № 14

Византийският писател Михаил Пеел съобщава за въстанието на българите под водачеството на Петър Делян

XI в.

...И тъй аз добре зная, че мнозина, като разправят в историческите повествования за живота на императора, ще разкажат може би неща, различни от нашето писание. Защото по негово време господствуваше повече мнение, неотговарящо на истината. Но аз, тъй като участвувах в самите събития и зная от най-близките му люде неща, които са потайни, съм справедлив съдия, само да не ме упрекне някой, че изказвам нещата, които съм видял и чул. Може би наистина повече от нещата, които казах, ще отворят за злите една врата за злословене, но от друга страна, не зная дали някой би се усъмнил в истинността на това, което ще кажа. Това обаче, което императорът стори и разпореди относно междуособните бунтове и войните с другите народи, би било твърде дълго да се разкаже изцяло. Затова от всички събития

ще избера именно борбата срещу варварите и ще я засегна накратко в най-главните й части.

И тъй (българското) племе след многобройни подвизи и сражения станало част от Ромейската империя, тъй като известният Василий, който се отличил между всички императори, направил, както се разправя, страната им своя плячка и унищожил мощта им. Така те, отслабени във всяко отношение, се облегнали на ромейската сила. Но след като кратко време понасяли едно такова поражение, взели да се връщат към предишната си надменност. Известно време те не се проявявали в явно бунтовничество. Но когато се яви един човек от тези, които бяха готови да събудят дързостта им, те всички заеха неприятелско поведение.

Това, което ги подтиква към едно такова безумие, според тях едно чудо,, произхожда от тяхното племе. Той беше човек, чийто род не беше достоен дори за споменаване, двуличен по нрав и твърде опитен да измами съплеменниците си. Името му беше Делян[1] и не знам дали по бащина линия беше по лучил този прякор или сам се беше нарекъл така. След като разбрал, че целият народ искал да се отцепи от ромеите, но по липса на инициатор и водач в това дело си оставал само с намеренията, той най-напред започнал да се показва за най-достоен и най-вещ, за да даде съвет, а и твърде опитен във военното дело. След като после спечелил тяхното благоразположение, липсвало му само блестящо потекло, за да бъде издигнат до върховната власт (защото българите имат обичай да поставят начело на народа люде от царски род. Като знаел, че това е така и по традиция, и по закон, той сам се свързал с известния Самуил и с брат му Арон, които неотдавна били владели и царували над целия народ. Той не твърдял за себе си, че е законна издънка от царското коляно, а лъжел и разправял, че е някаква странична издънка на този корен. Така той лесно ги убедил и те му поверили властта, като го издигнали на щит. И след това, като обявили намеренията си, отцепват се, отхвърлят от врата си ромейското иго и самоволно обявяват свободата си. Оттогава те започват да нахлуват в ромейските земи и да ги ограбват.

Прочее, ако варварите бяха дръзнали да извършат едно такова безумие веднага след като самодържецът се възкачи на императорския престол, те веднага биха разбрали с какъв император са се сблъскали, Защото тогава тялото му беше в разцвета си и пълно със сила срещу опасностите и за него не беше трудно незабавно да грабне оръжието, да навлезе в земите им с избраните си стратези и да ги научи да не се отцепват така бързо от ромеите. Но бунтът им избухна[2], когато той вече чезнеше и тялото му се намираше в отчаяно положение, когато се .измъчваше от най-малкото движение и трудно понасяше дрехите. Тогава именно те решиха да си поиграят като на сцена на царска власт и да се порадват на илюзията за кратко време, докато душевната сила на императора и стремежът му към хубави дела не бяха му дали неочаквана сила и като му повдигнаха духа, не го бяха понесли срещу тях.

Щом чу за това нещо, преди дори известието да беше изречено докрай, той реши веднага да тръгне на война срещу тях и сам да застане начело на цялата войска. Но тялото му го възпираше и болестта пречеше на намеренията му. Освен това членовете на сената във всяко отношение се противопоставяха на намеренията му, а и близките му настойчиво го молеха изобщо да не излиза от столицата. А той беше отчаян и гореше от нетърпение само

за война срещу българите, защото положението ставаше страшно и, както сам той имаше навик да казва, в случай, че не прибави нищо към империята на ромеите или бъде откъсната някоя част от нея, боеше се, че ще носи отговорност и пред хората, и пред бога, ако се отнесе лекомислено със станалото и по този начин като че ли със свое съгласие остави българите да се отцепят от ромеите.

Това измъчваше императора много повече от телесните мъки и злото идеше от тези две противоположни болки, защото, от една страна, болестта подуваше тялото му, а, от друга - той се измъчваше и слабееше поради събитията. Така той беше разкъсан от тези две противоположни страдания. И тъй, преди да надвие варварите, той надви близките си и извоюва победа и над роднини, и над приятели, и над самия себе си, защото душевното му усърдие даваше сила на болното му тяло; той се предаде в ръцете на бога и започна да се готви за война. Той установи план,определи целта си и направи всичко, за да я постигне: не се впусна веднага безредно, а — за да не изброявам всичко поред — подготви предварително достатъчно добре войската. Така не придвижи цялата войска, нито се уповаваше на множеството, а като събра избрани войски и най-опитните във военното дело стратези, отправи се с тях срещу скитите, като напредваше в боен ред и подреждаше войската си според изискванията на стратегическите правила.

Когато стигна към пределите на българите, той установи лагера си на удобно място и първо направи съвещание, а след това реши и да воюва срещу тях — нещо твърде невероятно, за което дори и самите там присъствуващи се колебаеха. Защото през нощта се лекуваше и едва дишаше, а щом се съмнеше, ставаше внезапно, като че ли някой му даваше сили. Той се качваше на коня, стоеше твърдо на седлото и здраво държеше юздите на коня. А после вървеше, като сам командуваше редиците за чудо на всички, които го гледаха.

Когато войната не беше още почнала, стана нещо твърде чудно и почти подобно на онези чудноватости, които ставаха с императора. И тъй най-приятният от синовете на Арон[3](той бил цар на този народ), на име Алусиан, човек с благ нрав, блестящ ум и забележително положение, стана най-важна причина за победата на императора не по свое желание, а, напротив, като се стремеше към противното. Но бог, който го подтикваше, обърна лошото положение в победа за императора.

Прочее този Алусиан не беше много добре гледан от императора. Той не участвуваше в сената; не беше получил никакъв висок сан, а му беше заповядано да си седи в къщи и да не идва във Византион, освен ако сам императорът не му поръча да дойде. Той беше отчаян и сърдит от това положение, но дотогава не можеше нищо да предприеме. Когато разбрал какво става сред (българския) народ и че нямайки лице от царски род, те си били избрали за цар незаконородения самозванец, той се решил на една твърде младежка дързост. Изоставя децата си, пренебрегва любовта към жена си, като не посмява да довери намерението си на никого от тях освен на неколцина свои хора, които знаел, че са способни на безумни дела и дързости, и се осмелява да тръгне към Запад почти от края на Изтока. За да не се узнае нищо и да не бъде познат от хората в столицата, той напълно се предрешва не като сваля само една част от старото си облекло и оставя другата на тялото, а се облича като наемник и така се скрива от очите на всички.

Прочее той, както по-късно сам ми разказа, е идвал около два или три пъти в столицата при автора на този разказ. Той ми беше близък и ме посещаваше охотно, но пак не го познах, както не го позна и никой от тези, до които, се беше доближил. И тъй той избягна и от многооката бдителност на орфанотрофа[4]: дори и той не го залови. Все пак внезапното изчезване възбуди духовете на властниците (и те решиха) да го намерят и хванат, ако е възможно. И като се скри (така да кажа) от очите на всички, той пристигнал в земята на българите. Тук той не се разкрива изведнъж пред мнозинството, а се доближава поотделно до неколцина и им заговорва за баща си като за чужд човек. Той възвеличава рода му и се опитва да узнае дали ако там се яви някой от синовете му, въстаниците биха предпочели този законен син пред незаконния или пък понеже този е вече застанал начело на всичко, те няма да му обърнат никакво внимание.
А след като видял, че всички предпочитат истинския син пред съмнителния, (Алусиан) се осмелил някак съвсем тайно да се разкрие пред едного от тях, за когото със сигурност знаел, че е много горещ привърженик на рода му. Този пък веднага впил поглед в него, защото го познавал добре, и като разпознал лицето му, паднал в краката му и ги зацелувал. След това поискал да види някакъв таен белег, за да се освободи от всякакво съмнение; това било едно черно петно, отбелязано на десния му лакът и обрасло с гъсти косми. Щом видял и това, той още по-силно го прегърнал и зацелувал шията и гърдите му. След това и двамата умело се залавят за работа, като се приближавали поотделно до всеки и така постепенно засилвали мълвата. По този начин повечето българи прехвърлили разположението си върху законния син. И тъй единовластието станало нещо като многовластие, понеже едните предпочитали единия, а другите — другия. След това се сближават, помиряват вождовете помежду им и оттогава двамата започват да работят заедно и да се съвещават помежду си, въпреки че единият. подозирал другия.

Но Алусиан изпреварва коварния план на Делян и като го залавя внезапно, отрязва му носа и изважда очите, като извършва това с готварски нож. Така скитският народ отново се сплотява под една власт. Но Алусиан не минава веднага на страната на императора, а тръгва срещу него с войските. Като влиза- в сражение с него, той бива победен и се спасява чрез бягство. След това, като разбрал, че не би могъл лесно да се опълчи срещу ромейския император, и като си спомнил за своите близки, тайно съобщил на императора, че ако получи благоразположението му и останалите почести, ще му се предаде с всичко свое. Императорът приема предложението и отново още по-тайно, както той искал, започва да преговаря с него. Така Алусиан тръгва за втори път като готов за бой, но внезапно изоставя своята войска и минава на страната на императора. Самодържецът, като го удостои с най-голямо достойнство, го изпрати във Византион. Той обърна в бягство и победи (българския) народ, който беше вече разкъсан от различни , сражения и без вожд, направи го отново подвластен на същата империя, против която се беше разбунтувал, и тържествено се върна в престолния град, като водеше много пленници и, разбира се, най-видните между тях, както и самия им вожд, незаконородения, с отрязан нос и извадени очи. И тъй (императорът) влезе тържествено в столицата, като целият град се стече да го посрещне. Аз го видях тогава как се клатеше на коня си като на погребение. Пръстите му, които държеха юздите, приличаха на пръсти

на великан, понеже всеки един от тях имаше дебелината и големината на пъка (толкова зле бяха вътрешностите му), а лицето му не беше запазило нито следа от предишния си вид. Така воден, той влезе в двореца с тържествен триумф, след като преведе през театъра пленниците и показа на ромеите, че силният дух възкресява мъртъвци и стремежът към подвизи побеждава телесното безсилие...

виж: Michel Psellos, Chronographie ou histoire d'un siecle de Byzance (976 - 1077), texte etablie et traduit par E. Renauld, I, II; Paris, 1926 1928; I, pp.75 83; cf. ГИБИ, VI, pp.94-99; оригиналът е на гръцки.

1 Делян се.представял за син на Гаврил-Радомир.
2 Бунтът на Делян избухнал в 1040 г.
3 Алусиан не е син, а внук на Арон.
4 Орфанотроф се наричал главният попечител на цариградското сиропиталище. В случая орфанотроф бил Йоан, братът на византийския император Михаил IV (1034-1041).

Документ № 15

Сведения на византийския историк Скилица[1] за бунтове в България при цар Петър и за българския произход на цар Самуил

Края на XI или началото на XII в.

... Срещу княза на българите Петър[2] се противопоставил брат му Иван заедно с други български велможи. Но Иван бил заловен, бичуван и хвърлен в тъмница, а всички останали били подложени на най-тежки наказания...

Също и Михаил, другият Петров брат, мечтаел да завземе властта в България. Той завладял една силна крепост и внасял смут в българската държава и мнозина българи се присъединили към него. Но той умрял скоро и привържениците, понеже се страхували от гнева на Петър, навлезли в ромейските земи през Македония, Стримон и Елада...

Петър, цар на българите; възобновил мира веднага след смъртта на жена си и сключил договор с императорите, като дал за заложници и собствените си синове Борис и Роман. Не след дълго той починал. След това синовете му били пратени в България, за да заемат бащиното си царство и да възпрат напредването на комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити на България, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава...

виж: Georgii Cedreni Compendium historiarum, ed. Bonn., II, pp.312, 313, 346; ГИБИ, VI, с.257; ГИБИ, VI с. 257; оригиналът е на гръцки.

1 Византийски историк, чиято история е най-подробният извор за Самуиловото управление.
2 Български цар (927—969), син на Симеон.

Документ № 16

Византийският историк Скилица пише, че Самуил, син на знатен български велможа, станал господар на цяла България

XI—XII в.

... Веднага след смъртта на император Йоан[1] българите въстанали и били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити у българите и затова бил наричани комитопули... От четиримата братя Давид бил веднага убит между Кастория, Преспа и така наречените „Красиви дъбове" от някакви си скитници власи. Мойсей пък, като обсаждал Сяр, бил ударен от един камък от стената и умрял. А Арон бил убит от брат си Самуил на 14 юли [2] в местността Разметаница заедно с целия си род, защото бил привърженик както казват, на ромеите или защото се стремял да завземе за себе си властта. Само синът му Владислав-Иван бил спасен от Самуиловия син Радомир-Роман. Така Самуил станал самовластен господар на цяла България...

виж: Georgii Cedreni compendium, op. cit., pp. 434-435; cf. ГИБИ, VI. с. 275; ГИБИ, VI, с. 275; оригиналът е на гръцки.

1 Йоан Цимисхий, византийски император, починал в 976 г.
2 986 г.

Документ № 17

Византийският историк Скилица описва военни действия между България при цар Самуил и Византия

XI—XII

... Самуил потеглил срещу Солун и разпределил главната част от войската си по засади и клопки, а само една малка част пратил да направи набег до самия Солун... Самуил пък лагерувал на отсрещния бряг. Но: понеже паднали поройни дъждове, реката придошла и се разляла, та не се очаквало никакво сражение в този момент. Обаче магистърът, като погледал горния и долния край на реката, намерил едно място, през което смятал, че може да се премине. През нощта, като вдигнал войската си, той преминал реката и нападнал спящите безгрижно Самуилови войници. Много голям брой от тях били избити, без никой да помисли за защита. Ранет бил и самият Самуил и синът му Роман, като получили тежки рани, и щели да бъдат пленени, ако не се били смесили с умрелите и не лежали като мъртви. А когато настъпила нощ, тайно избягали към Етолийските планини и оттам през върховете на тия планини преминали Пинд и се спасили в България. А магистърът, като освободил пленените ромеи и съблякал падналите българи, ограбил неприятелския лагер и с много богата плячка се завърънал в Солун с войската си...

В 6508 г., 13 индикт (999), императорът изпратил силна войска срещу, българските крепости оттатък Хемус... Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав, както и Плиска, и се върнала невредима и победоносна.

На следната година императорът пак потеглил срещу българите през Солун. Към него се присъединили управителят на Верея[1] Добромир, който предал на императора града и получил титлата антипат. Но защитникът на Сервия[2] Никола, когото поради ниския му ръст наричали с умалителното име Николица, му оказал смела съпротива й безгрижно издържал наложената му обсада. Обаче императорът се заел упорито да превземе крепостта и успял, а пленил дори и самия Николица. Той изселил оттам българите и оставил ромеи и гарнизон. Като свършил всичко това, той се върнал в столицата и отвел със себе си и Николица, когото почел със званието патриций. Но непостоянният Николица избягал оттам й като се върнал тайно при Самуил, започнал да обсажда заедно с него Сервия. Обаче императорът бързо дошъл и освободил града от обсадата, а Николица избягал със Самуил.... Императорът отишъл в Тесалия и възстановил разрушените вече от Самуил крепости, а тези, които били в ръцете на българите, превзел чрез обсада и преселил българите в така наречения Волерон[3]. Като поставил силна стража във всички крепости, той се върнал в така наречения Воден. Воден е малка крепост, разположена на стръмна скала, през където се спуща водата на Островското езеро, която тече скрито под земята и на това място излиза отново. Понеже жителите на този град не се предали доброволно, императорът го превзел с обсада. И тях той изселил във Волерон, после поставил силна стража в града и се върнал в Солун.

На следната година, 15 индикт (1003), императорът се отправил на поход срещу Видин и го превзел със след цели осем месеца обсада. Докато той бил зает с обсадата, Самуил с бърз ход нападнал ненадейно Одрин на самия празник Успение на пресветата Богородица. Той завладял с внезапно нападение и панаира, който ставал ежегодно при стечение на много народ, и като събрал много плячка, върнал се в страната си. А императорът, като укрепил много добре Видин, върнал се в столицата без загуби, след като опустошил и разрушил всички български крепости по пътя си. Но когато наближил град Скопие, намерил отвъд реката Аксиос, която сега се нарича Вардар, Самуил да станува безгрижно. Тъй като се уповавал на пълноводието на реката, която по това време не можела да се преброди, той бил разположил небрежно лагера си. Но един войник намерил род и превел през него императора. Поразен от внезапното му появяване, Самуил ударил на безредно бягство, а шатрата му и целият лагер били взети и град Скопие бил предаден на императора от Роман, сина на царя на българите Петър и брат на Борис, наричан и Симеон по името на дядо си и поставен там от Самуил за управител. Императорът го приел и като го поел заради решението му с титлата патрикий и препозит, изпратил го за "Стратег” в Абидос и като преминал оттам, императорът потеглил към Перник, чийто защитник бил Кракра, мъж отличен във военното дело. Той престоял там известно време и в обсадата изгубил немалък брой войска. Но като разбрал, - крепостта не се поддавала на обсада и че Кракра не отстъпвал нито на

ласкателствата, нито на друго обещание и предложения, върнал се във Филипопол. Оттам тръгнал обратно за Цариград....

виж: Georgii Cedreni compendium, op. cit, pp. 449-456; с. 449 456; ГИБИ, VI, с. 278, 280, 282—283; оригилът е на гръцки.

1 Дн. Бер.
2 Дн. Селфидже.
3 Област на изток от долното течение на р. Места.

Документ № 18

Византийският историк Скилица пише за ослепяването от Василий 1 на 15 000 пленени български войници, за смъртта на Самуил и за покоряването на цяла България

XI—XIІ в.

...Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу импаратора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си. Затова той решил да прегради с ровове и огради пътя на императора към България...

Императорът бил вече изгубил надежда за преминаване, когато Никифор Ксифия, назначен от него по това време за стратег на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава срещу преградата, а самият той казал, че ще отиде да потърси дали някъде не може да направи нещо изгодно и спасително. И тъй той, като взел своите войници..., внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой пленени. Самуил едва мя жал да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъсвал нападащите. Той го качил на кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп.

А императорът ослепил пленените българи — около 15 000, както казват и като заповядал всеки сто ослепени да бъдат водени от един едноок, ги пратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъствуващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена водя но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял. Властта над българите поел синът му Гаврил, наричан и Роман, който надминавал, баща си по мощ и сила, но далеч му отстъпвал по мъдрост и разум. Той бил син на Самуил от една лариска пленница. Започнал да управлява на 15 септември, 13-индикт (1014). Но не изпълнил и една година и бил убит, като отивал на лов, от Ароновия син Иван Владислав, когото самият той бил спасил от смърт, когато щял да загине.

Преди да се случат тези неща, по времето, когато Теофилакт Вотаниат бил изпратен за управител на Солун след Арианит, Давид Несторица, един

от българските велможи, бил изпратен от Самуил с голяма войска срещу Солун-Теофилакт ги посрещнал заедно със сина си Михаил, влязъл в боя и ги разбил напълно. Той взел голяма плячка и много пленници и ги карал на императора, който обсаждал преградата при Ключката клисура[1].

Като преминал през преградата, както вече казахме, императорът се вдигнал от Струмица и завладял крепостта, наречена Мацукион, която се намирала близо до. Струмица. Той изпратил с войски и солунския дук Теофилакт Вотаниат, като му заповядал да премине височината при Струмица, за да опожари преградите по пътищата към тях и да му отвори удобен път към Солун. Този тръгнал и българите, които пазели тези места, го пропуснали да преминава навсякъде безпрепятствено по пътя. Но когато се канел да се върне отново при императора, след като изпълнил заповедите му, той попаднал на поставените за тази цел засади, чакащи в една дълга теснина. Като навлязъл в нея, заобиколен отвред и обсипан отгоре с камъни и стрели, той паднал убит, без някой да може да му помогне и без да може да си служи с ръцете си поради тясното и непроходимо място. Заедно с него паднала и голяма част от войската.

Когато това било известено на императора, той се изпълнил с голяма скръб. Затова и не се решил да продължава напред, а се върнал и пристигнал в Загория, където се издигала извънредно здравата крепост Мелник, изградена на една скала и опасана отвред със стръмни и много дълбоки пропасти. Българите от цялата околност се били стекли в нея и съвсем не се интересували от ромеите. Императорът изпратил при тях един от своите стайни служители, някакъв евнух на име Сергии, човек умен и красноречив, за да опита разположението на духовете им. Като отишъл там, той успял с много предумвания да убеди тия хора в потребното, именно да сложат оръжието и да се предадат на императора заедно с крепостта. Императорът ги приел и почел достойно и като оставил в крепостта достатъчно гарнизон, върнал се в Мосинопол[2].

Докато бил там, съобщили му и за смъртта на Самуил на 24 октомври. Императорът се вдигнал веднага от Мосинопол и се спуснал към Солун, а оттам дошъл в Пелагония, като не опустошавал земите по пътя си, изгорил само дворците на Гаврил в Бутели[3]. И като изпратил войска, завладял крепостите на Прилеп и Щип. Оттам стигнал до реката, наречена Черна, която преминал със салове и с надути мехове, и се върнал във Воден, откъдето на 9 януари (1015) отишъл в Солун.

С настъпването на пролетта императорът се върнал отново в България и се насочил към Воденската крепост, защото жителите й, като изменили на верността си към императора, вдигнали оръжие срещу ромеите. Прочее й здраво обсадил града и ги принудил да се предадат, след като получили гаранции. И тях изселил пак във Волерон, а в средата на теснината издигнал две други крепости, едната от които нарекъл Кардия, а другата — Свети Илия, и се върнал в Солун. Там Роман-Гаврил му пратил чрез един безрък ромей обещание за покорство и подчинение.[4] Но императорът се отнесъл подозрително към писмото и изпратил в областта на Мъглен войска начело с Никифор Ксифия и Константин Диоген, който станал стратег на Солун след Вотаниат. След като опустошили цялата тази земя и обадили града, пристигнал и императорът.

Той отбил реката, която течала покрай града, и като подкопал основите на стените, хвърлил в изкопите дървета и други лесно запалителни вещества и ги подпалил. Когато горивното вещество изгоряло стената

рухнала. Като видели това, обсадените обърнали на плач и молба и се пя дали заедно с крепостта. И тъй заловени били Дометиан Кавкан[4], съветник на Гаврил, управителят на Мъглен Илица и много други велможи, както и доста голям брой войници. И тъй императорът изпрати Аспракания годните да носят оръжие, а останалият нестроеви народ наредил да бъде разграбен и да се изгори крепостта. Паднала и една други крепост на име Енотия, съседна на Мъглен.

На петия ден пристигнал безръкият ромей заедно със служител Иван Владислав, Ароновия син. Той носел писмо, с което Иван Владислав съобщавал, че е убил Гаврил в Петричко[6] и че. е взел цялата власт в сви ръце.

(С писмото) обещавал също да изяви на императора подобаваща му покерност и подчинение. Като прочел писмото и като потвърдил решението си с хрисовул, императорът проводил пратеници при Иван. След няколко дни ромеецът с отрязаната ръка отново се върнал с писмо от Ивги и от българските първенци, които заявявали, че са готови да станат пода ници и роби на императора. Към императора се е присъединил и братът на Дометиан, който бил пленен в Мъглен. Императорът го приели го имал на почит. А след като разбрал, че Иван е написал писмото с хитрост и коварство и че мисли обратното на това, което обещава, той се върнал пак в България и като опустошил местността около Острово, както и Пелагонийското поле, ослепил всичките заловени българи. И той стигнал до град Охрид, където се издигали дворците на царете на България. Като завзел града и наредил всичко добре, той решил да продължи напред и да стигне до Дирахиум, защото тамошните работи се нуждаели от присъствието му. И наистина, докато Владимир6, който бил женен за Самуилова дъщеря, справедлив, миролюбив и добродетелен човек, владетел Трималия и земите в самата околност на Сервия, в Дирахиум царувай спокойствие. Но след като Гаврил бил убит от Иван, 'Владимир се доверил! на клетвите, които Иван му предал посредством Давид, архиепископа на България, предал се и наскоро бил убит. Тогава там настанал голям смут и безредие, защото Иван често пъти чрез военачалници или пък сам всячески) се стремял отново да завземе града. Затова императорът искал да отиде на помощ, но го възпряла основателна причина. Защото, когато отивай към Охрид, той оставил в тил стратега Георги Гонициат и пленения протоспатарий Орест с множество войници, като им заповядал да опустошава полетата на Пелагония[7]. Но българите, предвождани от военачалника Ивац, твърде виден и изпитан мъж, ги хванали в засада и избили всички. Обзет от скръб по тях, императорът се върнал в Пелагония и преследвайки по петите Ивац, стигнал в Солун и оттам минал в Мосинопол. Срещу Струмица пратил войска под предводителството на патриций Давид Арианит, който се появил внезапно и завзел крепостта, наречена Термица[8]. Друга пък войска под предводителството на Ксифия пратил срещу крепостите при Триади.ца. Като завладял всички крепости, разположени на открито, той взел в обсада крепостта, наречеца Бойон (Бояна).
...
През същата 6524 г., 14-и индикт (1016), императорът, като се вдигнал от столицата, отправил се към Триадица. Той обкръжил крепостта Перник и я обсадил, но защитниците й се сражавали юначно и смело и много ромей били убити, Императорът, държал обсадата цели 88 дни, но като разбрал че се е заловил с нещо невъзможно, оттеглил се, без да извърши нещата

и се върнал в Мосинопол. Там оставил войската си да почине, а при настъпването на пролетта, като се вдигнал от Мосинопол, навлязъл в България, обсадил крепостта, наречена Лонгон, и я превзел с обсада. Като изпратил в полетата на Пелагония Давид Арианит и Константин Диоген, той завладял много добитък и пленници. Императорът, като опожарил превзетата крепост, разделил пленниците на три: едната част дал на съюзниците си руси, другата— на ромеите, а третата оставил за себе си. След това той продължил напред и като стигнал до Кастория, опитал се да завладее крепостта, но разбрал, че е непревземаема, и се върнал. Защото той получил и писмо от доростолския стратег Цицикий, син на патрикий Тевдат Ивериеца, (който му съобщавал), че Кракра бил събрал твърде многобройна войска и се съединил с Иван: те били привлекли и печенези и възнамерявали да нападнат ромеите.

Разтревожен от това писмо, императорът веднага се завърнал. Пътьом той превзел крепостта Восоград и я изгорил, възстановил Верея, а всичко около Острово и Молиск опустошил и унищожил. Той спрял по-нататъшното си настъпление, защото му съобщили, че замисленият от Кракра и Иван поход срещу ромеите е бил осуетен, тъй като печенезите не им дали военна помощ. Затова той се върнал и обсадил друга крепост — Сетина, където Самуил имал дворци и където било събрано много жито. Императорът заповядал на войската да го разграби, а всичко останало изгорил. И срещу Иван, който не бил много далеч, той изпратил отряда на западните схоли[9] и солунския отред, начело на който стоял Константин Диоген. Но когато те отишли, Иван им устроил засада. Когато научил това, императорът се уплашил да не ги постигне нещо лошо и като излязъл на кон пред войската, казал само това: „Който е войник, да ме последва!" и бързо потеглил. Когато узнали това, разузнавачите на Иван се втурнали уплашени към Ивановия лагер и го изпълнили със смут и безредие, като викали само: „Бягайте, царят! И понеже всички се разбягали в безредие заедно с Иван, Диогеновите хора се окуражили и започнали да ги преследват. Те избили мнозина, а заловили и 200 тежко въоръжени войници и конете им и обоза на Иван и племенника му. Като извършил това, императорът се върнал във Воден, наредил всичко там и потеглил за Цариград на 9 януари, 15-и индикт, 6526 (1018) г.

Иван се възползувал от оставения му отдих и тръгнал да обсажда Дирахиум с варварска надменност и високомерие. Когато през време на обсадата се завързало сражение, той паднал убит, без да се разбере кой го е ударил. Той управлявал българите 2 години и 5 месеца. Щом чрез стратега на Дирахиум, патриция Никита Пигонит, известили на императора за смъртта му, той тръгнал веднага. Като стигнал при Адрианопол, посрещнали го братът и синът на прочутия Кракра, които му съобщили добрата новина, че му предават известната крепост Перник и други 35 крепости. Императорът ги почел достойно н като издигнал Кракра в достойнство патрикий, отишъл в Мосинопол. Там дошли и пратеници от Пелагония, Моровизд[10] и Липений[11], които предали градовете на императора. Като се дигнал оттам, императорът отишъл в Серес, където пристигнал Кракра заедно с началниците на 35-те предали се крепости; той бил добре приет. На страната на императора минал и Драгомъж, който предал Струмица, и бил почетен с титлата патрикий. Той водел със себе си и патрикий Йоан, който тогава бил освободен от дългогодишно затворничество (той бил заловен от Самуил и прекарал 22 години в тъмница). Веднага

след това императорът се приближил до Струмица и при него дошъл архиепископът на България Давид с писмо от Мария — “жената на Иван която му обещавала да се откаже от България, ако се изпълнят желанията й". При него се явил и Богдан, войводата на крепостите от вътрешността и бил почетен също със сан патрикий, защото отдавна държел за импера тора и бил убил тъста си. Оттам (императорът) се отправил за Скопие. Като оставил в града за пълновластен стратег патриция Давид Ариант, завърнал се през крепостите Щип и Просек, приветствуван и почитан с литии и химни. Но веднага пак извил пътя си надясно и отишъл в Охрид, където се разположил на стан. Целият народ го посрещнал с бойни песни, с приветствия и възхвали. А град Охрид е разположен на един висок хълм, близо до много голямо езеро, от което извира река Дрин, която тече на север, после извива на запад и се влива в Йонийско море при крепостта Илисос. Охрид бил главен град на цяла България, там се издигали и дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им. Като отворил (съкровищниците), императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи и 100 кентинария сечени пари от злато; всичко това той изразходвал; за заплата на войската. И тъй, като поставил за управител на града натрикий Евстатия Дафномил и му дал сигурна стража, той се върнал в лагера си. (Там) приел доведената при него жена на Иван Владислав с тримата и синове и шест дъщери. Тя водела със себе си и един незаконен син на Самуил и две дъщери и пет синове на Самуиловия син Радомир, единият от които бил осакатен от Иван, като му били извадени очите, когато той убил Самуиловия син Радомир с жена му и зет му Владимир. Мария имала още трима синове от Иван; но те били успели да избягат в планината Тмор, която е най-високата от Керавнийските планини. Императорът я приел ласкаво и наредил да бъде пазена благосклонно заедно с другите. При императора дошли и други български велможи, всеки с отредите си: Нестерица, Зарица и младият Драгомир. Те били приети благосклонно и почетени царски. Тогава и Владиславовите синове — Прусиан и двамата му братя, — които били избягали в Тмор, както разказахме по-рано, измъчени от продължителната обсада (защото поставените от императора войници пазели изходите на планината), съобщили на императора, че искат гаранция, и обещавали да се предадат. Императорът им отговорил човеколюбиво и като тръгнал от Охрид, отишъл при езерото, наречено Преспя и преминавайки междинната планина, той издигнал на върха й една крепост, която нарекъл Василида, а друга на казаното езеро. От Преспа той отишъл в така наречения Девол, където на една издигната трибуна приел идващите Прусианови братя. Той ги успокоил с благосклонни и човечни думи и почел Прусиан с титла магистър, а другите — с титла патриким Доведен бил и Ивац, който бил лишен от зрение. Но трябва да разкажа и начина, по който бил ослепен, защото този разказ съдържа нещо приятно) и чудно.

След смъртта на Иван Владислав, когато жена му Мария и синоветет й се предали и другите велможи на цяла България се покорили, този Ивац избягал в една. непроходима планина на име Върхот, където имал много хубави дворци, наречени Пронища, градини и подобаващи места за удоволствие. Той не искал да се подчини на божията воля и като събрал постепенно войска, започнал да бунтува околностите, замислял да вдигне въстание и мечтаел да завземе -властта в България. Това обстоятел-

ство тревожело много императора. Затова той изоставил прекия път, завил на юг и стигнал в казания Девол, та или да принуди бунтовника безусловно да сложи оръжието, или с война да го унищожи. Императорът се установил с удоволствие на поменатото място и пратил писмо до Ивац, за да го вразуми да не му се противопоставя сам, когато цяла България е покосена, нито да си въобразява невъзможни неща, а да разбере, че това, което е започнал, няма да донесе полза.Ивац получил писмото и му отговорил с друго, протакал и извъртал, като привеждал всякакви доводи, така че императорът бил принуден да остане петдесет и пет дни на това място, залъгвай от обещанията. Управителят на Охрид Евстатий Дафномил научил, че императорът замисля да премахне Ивац. И така той избрал удобния момент и като се сговорил с двама от най-верните си служители, на които разкрил намерението си, захванал се за работа. Ивац празнувал всенародно празника Успение на пресветата Богомайка и в този ден обичал да кани на угощение не само близкоживущите си съседи, а и мнозина от твърде далеч. И тъй Евстатий отишъл самопоканен на празника и като срещнал на входа пазачите, заповядал им да съобщят кой е и че е дошъл да се повесели с първенеца. Когато известили това, Ивац се зачудил, че един враждебно настроен човек е дошъл доброволно и се предава в неприятелски ръце. Все пак заповядал да влезе и когато той дошъл, приел го много радостно и го прегърнал. Щом утринната молитва свършила и всички събрани се разотишли по местата си, Евстатий отишъл при Ивац и поискал да се отстранят за малко, защото желаел да поговорят насаме за нещо много важно и полезно за него. Ивац, който не подозирал хитростта и измамата, а предположил, че Евстатий иска наистина да се присъедини към неговите съмишленици във въстанието, заповядал на служителите си да се отстранят за малко. Хванал го за ръка и го завел в една градина, обрасла с дървета, където имало една глъбина, та и глас. не можел да се чува поради гъстите дървета. Като влязъл там, Евстатий хванал останалия сам Ивац, съборил го бързо на земята и като опрял коляното си о гърдите му — защото бил силен в ръцете, — взел да го души и извикал двамата си служители да дойдат веднага на помощ. А те, както било условено, стоели и наблюдавали какво ще стане. Щом чули гласа на господаря си, завтекли се веднага, хванали здраво Ивац и му запушили устата с ризата му, за да не би с виковете си да възбуди множеството срещу тях и делото им да остане незавършено. После го ослепили и така го изхвърлили в градината в двора. А самите те са завтекли на горния етаж на една висока къща и като извадили мечовете си, зачакали онези, които щели да нападнат. Като се разчуло за станалото, грамадно множество се събрало. Едни държели мечове в ръка, други — копия, трети — стрели, четвърти — камъни, други — тояги, други пък — запалени главни, някои — горивни вещества и всички тичали на помощ и викали: „Колете, горете, сечете на парчета, затрупайте с камъни убийците и измамниците! Никой от проклетниците да не бъде пощаден!"

Като видял събранато множество и изгубил Надежда за спасение, Евстатий призовал все пак хората си да бъдат смели, на не падат духом, да не се остават да попаднат във властта на тези, които искат гибелта им (защото от тях не могат) да чакат спасение, а само жалка мъчителна смърт. После се показал на множеството от един прозорец, дал знак с ръка на тълпата да мълчи и почнал така: „Събрани мъже, никаква ражда няма у мене към вашия велможа и вие сами ще го кажете, защото

добре знаете, че той е българин, а аз — ромей, и то не от тези, които живея в Тракия и Македония, а от — Мала Азия, която е толкова далеч от нас, както знаят осведомените. По-съобразителните ще разберете, че и аз самия не се реших необмислено и безразсъдно на такова дело, а някаква необходимост ме принуди. Защото аз не бих се втурнал така безумно към явна опасност и не бих презрял живота си, ако някоя друга причина не ме бещя принудила да постъпя така. И тъй знайте, че това дело стана по заповен на императора, комуто аз послушно послужих като оръдие. А сега, ако не искате да ме убиете, ето аз съм в ръцете ви." Само че аз няма да умра покорно и лесно, нито ще сложа оръжието си и ще ви се предам, както вие искате да стане, а ще се боря за живота си и заедно с моите хора докрай ще отблъсвам нападателите. Ако умрем — защото трябва да пострадат тези, контя са заобиколени от по-многобройни, — то ще смятаме смъртта за щастлива и блажена, тъй като има кой да потърси сметка и отплата за нашата кръвта срещу него именно вие искахте да се съпротивявате колкото се може по-дълго." Като чули тези думи и били обзети от страх пред императора, събралите се започнали малко по малко да се измъкват и да се разпръсват на: разни страни. По-старите, пък и по-благоразумните се подчинили, прославяйки императора. А Евстатий при пълна безопасност взел Ивац и го завел при императора. Този приел (Евстатий) и за храбростта му веднага го. назначил стратег на Дирахиум и му подарил всички движими имущества не Ивац. А тогова хвърлил в тъмница.

Тогава и Николица, който често бил залавян и толкова пъти освобождавай, се бил укрил в някакви планини. Когато била пратена срещу него войска и едни от хората му се предали доброволно, а други били заловени, той слязъл една нощ като беглец в лагера (на императора) и като почукал е ръка на вратата, съобщил кой е и че се предава доброволно на императора.) Но императорът не искал и да го види, а го изпратил в Солун и заповядал да го затворят. А самият той, след като уредил работите в Дирахиум, Колония и Дринопол, както смятал за най-добре, и като оставил гарнизони и стратези по темите, разрешил на желаещите пленници ромеи да останат в страната. А на други той заповядал да вървят след него. Така отишъл в Кастория. Там били доведени при него двете дъщери на Самуил, които, щом видели Мария, жената на Иван, застанала до императора, нахвърлили ся срещу нея, едва ли не за да я убият. Но императорът успокоил гнева им като обещал и на тях да даде почести и големи богатства, а Мария почел с титла зости и я изпратил в Цариград със синовете й.

Посредством Ксифия императорът разрушил и изравнил със земята всички крепости в Сервия и в Соск,. А той отишъл в крепостта Стаг, където приел управителя на Белград Елемаг в робско облекло, както и съуправителите му. Като се вдигнал оттам, той се отправял за Атина. Минавайки край Зейтун, с удивление видял костите на падналите там българи, когато магистър Никифор Уран; победил Самуил. Учудил се и на построената от Рупен стена в Термопилите за отбиване на българите, наричана още и сега Скелос. Когато стигнал в Атина, той отслужил благодарствен молебен на Богородица за победата и украсил храма с множество богати дарове. След това се върнал в Цариград. Той влязъл триумфално през голямата врата на Златните порти, увенчан със златна корона, която имала гребен на върха. Предшествували го Мария, жената на Владислав, Самуиловите дъщери и другите българи. Това станало на 2-и индикт, 6527 г. (1018).

Така с победни трофеи той влязъл

във Великата църква, където отдал благодарствени химни на бога, а после се върнал в двореца. Патриарх Сергии го молил много да премахне аледенгиона[13], щом се връща победител, защото той бил обещал да направи това, ако надвие българите, но не можал да го склони. Сергии, който цели двадесет години стоял начело на божието царство, се представил на господа през месеца юли, 2-и индикт, 6527 г. Избран бил за патриарх Евстатий, пръв от презвитерите в дворцовия храм.

виж: Georgii Cedreni compendium, op. cit, pp. 457 464, 464-476; ГИБИ, VI, с. 283—296; оригиналът е на гръцки.

1 Между Беласица и Огражден.
2 Дн. Гюмюрджина.-
3 Дн. Битоля.
4 Кавкан не е име, а старобългарската титла кавхан.
5 Дн. с. Петърско (Леринско)
6 Владетел на сръбското княжество Зета, убит в 1016 г.
7 Дн. Битоля.
8 Крепост може би в местността Калеери над Банско.
9 Схолите са били императорски гвардейски отреди.
10 Дн. с. Моредвис, Дочанско.
11 Дн. Липлян, гр. в Косово.
12 Тук Тракия и Македония са административна област (тема)=дн. Тракия.
13 Алеленгион е данък, който трябвало да плацат солидарно съседите на неплатежоспособния.

Документ № 19

Византийският историк Скилица съобщава за въстанието
(на българите под водачеството на Петър Делян

ХІ—ХІІ в.

През същата година (1040) избухнало и въстанието в България по следния начин. Един българин, Петър, по прякор Делян и служител на един цариградчанин, избягал от столицата и започнал да скита из България. Той стигнал до Морава и до Белград, които са крепости в Панония, намиращи се по брега на Истър, в съседство със земите на краля на Туркия[1]. Той разгласявал, че е син на Роман, сина на Самуил, и бунтувал народа на българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода. И тъй хората повярвали на думите му и го провъзгласили за Цар на България. Като тръгнали оттам през Ниш и Скопие, главния град на България, те известявали за него по пътя и го славели. А когато срещнели ромей по пътя си, безмилостно и безчовечно го убивали. Като научил това, Василий Синадин, тогава стратег на Дирахиум, вдигнал местните войски и побързал да пресрещне Делян, преди злото да се е увеличило и да пламне пожар. Но когато стигнал при така-наречения Дебър, той се скарал за нещо с един от подстратезите, Михаил Дермокаит, и бил наклеветен пред императора, че замислял узурпация. Той бил веднага уволнен от службата си, доведен в Солун и хвърлен в затвор. А на негово място за стратег бил назначен Дермокаит, който управлявал неопитно и лошо и за кратко време всичко обърнал наопаки. И наистина подчинените му, онеправдани и

лишени от конете и колите си и от всичко друго, което имало ценно, се разбунтували срещу стратега. А той, като разбрал, че заговорничат при него, избягал тайно една нощ. Тогава те от страх пред императора вдигнали въстание и провъзгласили за цар на България един войник измежду своите хора на име Тихомир, изпитан по храброст и разум. И тъй, образували се два въстанически лагера от българи, единият от които признава Делян, а другият Тихомир. Но Делян писал на Тихомир приятелско писмо с което го канел за задружни действия и го склонил да дойде. Когато двете български войски се съединили, Делян събрал всички и ги призовал да отстранят Тихомир, ако наистина са уверени, че самият той води потекло* си от Самуил, и искат да царува над тях. Ако ли пък това за тях е нежелателно — да премахнат него и да бъдат управлявани от Тихомир. „Защото казал той, един храсталак не храни две червеношийки, нито пък една страна процъфтява, ако е управлявана от двама вождове." Като изрекъл тези думи настанал голям смут и всички казали, че искат само него за самовластен началник. Щом взели това решение, те веднага грабнали камъни и убили нещастния Тихомир, който само като на сън бил поел властта и я загубил заедно със живота си, и цялата власт минала в ръцете на Делян. Той вдигнал всички войски и тръгнал към Солун срещу императора. Като научил това императорът потеглил безредно към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани. Мануил Ивац, който бил от свитата на императора, получил заповед да вземе тези неща и да ги последва. А той, като ги взел, присъединил се към Делян заедно с някакъв си Китонит, един от евнусите — спални прислужници.

По същото време настанала такава суша, че почти всички непресъхващи извори и постоянно течащи реки пресъхнали, а на 6 август станал и пожар в Екзартиз и всички триери, които се намирали там, изгорели с товара си.

А Делян, след като премахнал Тихомир, както разказахме, и станал господар на всичко, започнал храбро да ръководи действията. Най-напред той изпратил под предводителството на тъй наречения Кавкан войска, която завзела Дирахиум. А друга войска начело с Антим била изпратена в Елада. Срещу нея излязъл Алакасевс, който, като влязъл в сражение при Тива, бил разбит и голям брой тиванци били избити. Тогава и Никополската тема с изключение на Навпакт се присъединила към българите по причина, която ще изложим. Един цариградчанин на име Йоан, а по прякор Куцомит, бил изпратен като бирник за тамошните държавни данъци. Понеже той притеснявал местното население, навлякъл гибел за себе си станал причина за въстанието на никополчаните. Тъй като те не могли да понасят повече алчността му, разбунтували се и го насекли на парчета самите те, като хулели императора на ромеите, се присъединили към българите. Те вдигнали въстание и отхвърлили ромейското иго не толкова от благоразположение към Делян, колкото поради ненаситността на орфано-трофа[2] и поради прекомерното събиране на данъци. Защото император Василий, когато покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо нововъведение, а оставил нещата в предишното им състояние така, както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино. А в замяна на тези храни орфанотрофът наредил да се дават номизми. И тъй местното население, като не могло да понася леко това в

като намерило благоприятен случай в появата на Делян, отхвърлило ромейското владичество и се върнало към стария си начин на управление.
...
През месец септември, 9-и индикт, 6549 г. (1041), вторият син на Арон Алусиан[3], който бил патрикий и стратег на Теодосиопол[4], избягал ненадейно от столицата и се присъединил към Делян по следната причина. Като стратег на Теодосиопол той бил обвинен в несправедливост и преди да бъдат разгледани изказаните срещу него обвинения, Йоан[5] му наложил да заплати 50 литри злато и отнел великолепния имот на жена му в Харсиан. (Алусиан) се оплакал много пред императора от това, но не получил подкрепа, отчаял се от всичко и като се облякъл в арменско облекло, уж като слуга на Василий Теодорокан, който отивал при императора в Солун, измъкнал се тайно от всички и избягал в Острово, където тогава станувал Делян с цялата си войска. Делян го приел много радостно, защото се страхувал да не би българите да предпочетат да се присъединят към него като произхождащ от царска кръв. Изглежда, че той разделил с него царската си власт и като му дал 40-хилядна войска, изпратил го да обсажда Солун. Управител на този град тогава бил племенникът на императора патрикий Константин. Като отишъл, (Алусиан) оградил града с ровове и старателно започнал обсадата. Шест дни той се опитвал да превземе града със стенобойни и други машини. Той бил отблъснат отвсякъде и като се отказал от всичко, решил да постигне целта си чрез дълготрайна обсада. В един от тези дни жителите на града отишли на гроба на великомъченика Димитрий, отслужили всенощно бдение и си послужили с мирото, което бликало от божествения гроб. После изведнъж разтворили вратите и излезли срещу българите. Със солунчаните бил и отредът на храбреците. Като излезли внезапно, те изплашили и обърнали в бягство българите, които изобщо не искали да пристъпят към отбрана или съпротива, понеже мъченикът предвождал ромейската войска и й разчиствал пътя, както под клетва твърдели пленените българи. Те казвали, че видели да предвожда ромейската войска един млад конник, от когото излизал огън, който горел противниците. И тъй паднали повече от 15 хиляди българи и били взети не по-малко пленници. А останалите заедно с Алусиан избягали позорно при Делян.

През същата година, 9-и индикт, на 10 юни към двадесетия час през деня станало земетресение.

Когато след поражението Делян и Алусиан се събрали, те започнали да се съмняват един в друг: последният, понеже се срамувал от поражението, а първият, понеже подозирал измяна. Те почнали да злоумишляват помежду си и да дебнат удобния случай. И тъй Алусиан подготвил обяд с няколко свои хора и поканил Делян на угощението. Когато главата на Делян се размътила от пиене, той го хванал и го ослепил, без изобщо българите да разберат нещо от случилото се. После избягал при императора в Мосинопол. Императорът го пратил в Цариград при орфанотрофа, след като го повишил в звание магистър, а самият той, като се вдигнал от Мосинопол, отишъл в Солун. Оттам преминал и навлязъл в България, заловил Делян и го Изпратил в Солун, а сам отишъл във вътрешността на страната. Защото Мануил Ивац бил издигнал дървена преграда при Прилеп, като смятал да възпре императорската войска да напредва и да завземе вътрешността. Но императорът дошъл там светкавично бързо, разрушил дървената стена, разпръснал отреда и на българите и заловил Ивац. И като уредил всичко

в България и поставил стратези на темите, той се върнал в столицата, водейки със себе си Делян и Ивац. Измъчван обаче от болестта си, той съвсем изгубил надежда за спасение и бил подстриган за монах от монаха Козма Цинцулук, който постоянно бил с него и му давал необходимите съвети На 10 декември 6550 г. (1041), 1-ви индикт, той умрял, след като се разкаял, изповядал и оплакал греха си спрямо император Роман. Той царувал около седем години и осем месеца и иначе бил разбран, добър и живял благочестиво, като изключим греха му спрямо император Роман. Но мнозина приписват и това на орфанотрофа.

виж: Georgii Cedreni Compendium, ор. сit., с. 527— 530, 531—534; ГИБИ, VI, с. 302—306; оригиналът е на гръцки.

1 Туркия тук означава Унгария.
2 Вж. тук бел. 4 на с. 51.
3 Алусиан е вторият син на Иван Владислав, а не на Арон.
4 Дн. Ерзерум.
6 Това е орфанотрофът, вж. тук бел. 4 на с. 51.

Документ № 20

Византийският историк Скилица съобщава за въстанието на българите под водачеството на Георги Войтех през 1072 г.

XI—XII в.

В първите години от царуването на (Михаил)[1],11-и индикт, сръбският народ, който се нарича и хърватски, тръгнал да пороби България. Аз ще разкажа по какъв начин (станало това), като почна от по-рано. Понеже императорът Василий, когато покорил България, не поискал да се измени там нищо от обичаите, а наредил да се управлява в своите работи при собствени началници и обичаи, както е било при Самуил, който бил техен владетел, народът, тъй като не понасял алчността на орфанотрофа, се бил бунтувал вече по-рано, когато провъзгласил Делян за свой цар (за което беше разказано по-горе подробно), а и сега започнал да мисли за въстание. Той не можел да понася алчността на Никифор[2] и това, което той бил направил против всички, тъй като императорът не се грижел за нищо й се занимавал само с несериозни и детински работи. Първенците на България смятали, че Михаил[3], който бил владетел, щял да им помогне и да им съдействува и щял да им даде сина си, за да го провъзгласят за цар на България, та да бъдат освободени от властта и гнета на ромеите. Той ги послушал с удоволствие и като избрал 300 души от своите хора, поверил ги на сина си Константин, наричан и Бодин, и го изпратил в България. И тъй той отишъл в Приздиана, където били събрани скопските първенци, чийто предводител бил Георги Войтех, от рода на Комханите[4]. Те провъзгласили Бодин за цар на България, като го прекръстили от Константин на Петър. Като чул това, Никифор Карантин, който заемал тогава длъжността дук на Скопие, отишъл в Приздиана заедно с подчинените си стратези и с българските войски. Докато той се готвел за бой, пристигнал заместникът му Дамян Даласин. Като се съединил с Карантин, той много го обиждал и немалко се подигравал с всекиго от стратезите му, осмивайки ги като страхливци. И като по-

строил войската, той веднага влязъл в бой със сърбите. Завързало се страшно сражение и ромеите претърпели още по-страшно поражение. И наистина паднали много ромеи и българи и били взети още по-голям брой пленници, между които бил и самият дук Дамян Даласин, така наричаният Проват, както и Лонгибардопул и много други с тях. Бил взет и целият лагер и всичко в него било ограбено. След това българите открито провъзгласили Бодин за цар, като го прекръстили, както казахме, на Петър. Те се разделили на две и хората на Бодин тръгнали към Ниш, а другите с някой си Петрила, който бил пръв подир Бодин, потеглил срещу ромеите в Кастория. Там привържениците на ромеите, охридският стратег Мариан, деволският стратег, патрикий и антипат Теогност Вурца, а с него и стратегът на Кастория, укрепили града, както разказахме. С тях били и Борис и Давид и много други, които, страхувайки се от заплахата на местните българи, потьрсили прибежище в Кастория. А Петрила, като превзел Кастория с безчетна войска от българи, започнал да приготвя, каквото било нужно за бой. Когато и ромеите се наредили и излезли срещу българите, те ги атакували с голяма сила и обърнали в бягство Петрила, като го принудили да бяга през непроходими планини, за да стигне при господаря си Михаил. Те избили и много българи, а заловили и човека, който у хърватите заемал първо място след Петрила, и го завели окован при императора. Бодин пък, щом стигнал в Ниш, започнал да се разпорежда с българските работи вече като цар. Плячкосвал всичко по пътя си и избивал и измъчвал тези, които не го признавали и не му се подчинявали. Когато императорът чул за тези неща, именно за поражението на дука и за провъзгласяването на Бодин, той изпратил срещу него Саронит, за да побърза да потуши злото, преди то да пламне и да се разрази в голям пожар. Той пратил с него и силна войска, съставена от македонци[6], ромеи и франки. Но (Саронит) се насочил срещу град Скопие и не обръщал никакво внимание на Ниш. И тъй, като пристигнал (там) и като обещал на Георги Войтех, комуто бил поверен градът, да не му стори никакво зло, той превзел град Скопие, разположил се на лагер в него и започнал да обмисля и да преценява какво да прави с тези в Ниш. Но Войтех, който се разкаял, загдето бил толкова благосклонен и държал страната на ромеите, съобщил тайно на хората в Ниш да отидат бързо при него и да избият безмилостно и жестоко всички хора на Саронит, които били безгрижни и нехайни. Като получили съобщението, те тръгнали от Ниш и се насочили към Скопие. Земята била покрита със сняг, защото било зима, месец декември. Но понеже хората на Саронит разбрали това, той излязъл с цялата си войска срещу (бунтовниците) и като ги пресрещнал по пътя на едно място, наречено Таоний, избил ги почти.всичките. Паднал в плен и Бодин. А Лонгибардопул, който, както казахме, бил минал на страната на Михаил, разменил с него обещания за вярност й се оженил за дъщеря му. Той получил много голяма войска, съставена от лангобарди и сърби, с която бил пратен на помощ на Бодин, и отново минал на страната на ромеите. А Саронит изпратил Бодин окован при императора. Той бил затворен в манастира Св. Сергий, а малко по-късно бил предаден на Исак Комнин, който вече бил назначен за дук на Антиохия и който го отвел там. Като научил това, баща му Михаил срещу пълна кесия наел венети[6], чиято работа била да плават по море, отвлякъл го оттам и го завел в собствените си владения. Последният след смъртта на баща си царува и в наши дни. А Войтех, който бил силно измъчван, умрял, като отивал при импера-

тора, понеже не можал да издържи болките от ударите. Алеманите, пък и франките..(те са западни народи), пуснати из страната, унищожили останалите в Преспа български дворци и ограбили местния храм, издигнат на името на св.Ахил, като не пощадили никоя от светините му. Някои от тях били отново спасени, но останалите войската си разделила и ги приспособила за собствено употребление. И тъй един войник от македонската войска[7], който бил каран да върне, каквито свещени предмети бил взел, понеже не се подчинил, умрял от синя пъпка на раменете си. Наистина, както става обикновено, възмездието не се забавило, но го сполетяло за пример на поколенията. В градовете по крайбрежието на Истьр войниците били нехайни, защото не получавали никакво възнаграждение, и затова бил изпратен вестархът Нестор, който бил служител на императорския баща и бил назначен за дук на крайистърските градове. Той влязъл в съюз с Татуш като със свой съмишленик и заедно с него тръгнал към столицата заедно с много печенези. Когато му заповядали да сложи оръжието, той казал, че ще направи това само ако премахнат логотет Никифор като общ враг .и световен неприятел, тъй като той го бил обидил много и му бил отчуждил имотите. Но императорът не се съгласил, понеже един път се бил хващал на лъжите и измамите му. А тъй като собствените му хора направили заговор против него, Нестор напуснал тези места, ограбил Македония и Тракия[8] и земите в съседство с България и се прехвърлил в страната на печенезите. И тъй една част от ограбените македонски войници отишли при императора и се оплакали за грабежа. По заповед на императора не им се оказало никакво внимание и били изгонени, след като били бичувани и малтретирани. Но те, като се върнали в страната си, изпълнени с голяма мъка, не искали да запазят вече същото разположение, а почнали да се стремят всячески да отвръщат на неприятелите...

виж: Georgii Cedreni compendium, op. cit., pp. 714-720; cf. THEM, VI; оригиналът е на гръцки.

1 Михаил VII, византийски император. Първата година от царуването му от» говаря иа 1071/1072.
2 Византийски управител на България.
3 Княз на Зета.
4 Вероятно погрешно вместо „кавханите".
5 Т. е. войници от административната област (тема) Македония с главен град Одрин.
6 Т, е. венецианци.
7 Т. е. войниците от тема Македония, вж. тук бел. 5.
8 За Македония и Тракия вж. тук бел.

Документ № 21

В житие на Лазар[1] от монаха Григорий се говори за въстанието на българите под водачеството на Петър Делян

XI в.

Прочее той, като пътувал по този начин, достигнал до пределите на България. По това време в нея бушувало въстанието на Делян[2]. И тъй, щом

пристигнал там и влязъл в един град, стратегът на този град, узнавайки от монаха, изпратил да го доведат при него. Когато пристигнал, той го залитал, понеже възнамерявал да води война с българите, кога е добре да се залови за тази работа. А (монахът) му казал: „Пусни ме тази нощ и утре щети отговоря на това."

На сутринта отишел и казал на стратега: „Ако искаш да спечелиш победа, нападни ги в неделя." Тогава било сряда. Страегът, като повярвал на думите на лъжепророка, съобщил това и на целия град. И можело да се види как всички се събирали около скитника, приветствували го като светия и пророк и му се покланяли. А щом настъпила неделя, .стратегът заедно с цялата си войска отишъл при монаха. Като му се поклонили и получили благословия от него, (всички) излезли от града, предвождай и от стратега. Завързало се сражение и стратегът пръв паднал. Като го видели, останалите незабавно се обърнали в бягство. Българите започнали да ги преследват и избили почти всички.

виж: Acta Sanctorum, Novembris III, Bruxellis, col. 508-588. ГИБИ, VI, с. 90—91; оригиналът е на гръцки език.

1 Става дума за един монах, който обичал да си служи с измама.
2 Въстанието на Петър Делян продължило от 1040 до 1041 г. За това въстание I вж. Златарски. История. II, с. 41—81; П. Мутафчиев. История на българския народ. I, С, 1944, с. 11—16; P. Moutafchiev, History of the Bulgarian People, I, Sofia, 1944, pp.11-16; W. Zlatarski, Wer war Peter Deljan, Annales Acad. Scient. Fennicae, XXVII (1932), p. 354 sq.

Документ № 22

Византийският историк Никифор Вриений[1] разкрива българския произход на императрица Екатерина

XI—XII в.

...Когато двамата възмъжали[2], веднага били причислени към императорските придружници, понеже у ромейските императори имало обичай децата на велможите и благородните хора да ги причисляват към своята придворна свита. След това минало немного време, когато те вече достигнали най-големи почести, достигнали до чинове управители на област, началници на отреди и стратези. Понеже на тези толкова знаменити по произход юноши трябвало да приготвят блестящи бракове, те и това достигнали. Исак се оженил за по-старата дъщеря на българския цар Самуил, на име Екатерина, а Йоан — за дъщерята на Алексий Харон, комуто императорът поверил управлението на Италия, човек разсъдителен, умен, храбър и смел, който получил прозвището [Харон] заради храбростта си....

виж: Nicephori Bryennii commentarii,rec. A.Meineke,1836, p. 19; cf. ГИБИ, VII, с. 113; оригиналъг е на гръцки.

1 Никифор Вриений, съпруг на Ана Комнина, дъщерята на византийския император Алексий I Комнин (1081—1118), е автор на една история, в която описва дена Алексий I за времето, преди да стане император.
2 Византийският император Исак I Комнин (1057—1059) и неговият брат Йоан.

Документ № 23

Теофилакт Охридски, архиепископ на България, свидетелствува, че в Брегалнишката епископия богослужението се води на български език

XI—XII в.

...И така, като прославяха бога и благославяха, пристигнаха в Брегалница... и в тамошния божествен храм бе отреден клир, обучен на български език, за да предстоява там и да изпълнява постоянно свещените песнопения.

виж: Theophilacti Bulgariae archiepiscopi Historia martyrii XV martyrum, PGr. CXXVI, col. 208; Йордан Иванов. Българите в Македония, С., 1917, с. 120; оригиналът е на гръцки.

1 В пропуснатия текст от съчинението на Теофилакт Охридски „Страданията на тявериуполските мъченици" се разказва как по заповед на българския княз Борис I в IX в. бил съграден в Брегалница нов храм, където били пренесени мощи на светци от Струмица. Именно за пренасянето на тези мощи Теофилакт пише между! другото дадените от нас няколко реда.

Документ № 24

Теофилакт Охридски съобщава как българите се настанили като жители в древна Македония

XI—XII в

...Когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той, като премина през реката, наричана Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от бога върху западните краища. Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на слънцето, месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва на кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите вместо техния творец. И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Боруй[1], казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна. Те разместиха жителите на всяка част: жителите от ниските градове преселваха в по-високите, а тия от последните — в по-ниските градове...

виж: Theophilacti Bulgariae archiepiscopi Historia, op. cit., col. 189; Йордан Иванов, пос. съч., с. 121; оригиналът е на гръцки.

1 Дн. Стара Загора.

Документ № 25

Теофилакт Охридски пише за жителите на Охрид, че са българи и говорят български език

XI—XII в.

В писмо до Анем[1]:

„Като казваш, че си се поварварил напълно посред българите, ти, предраги ми, казваш това, което аз (и насън) сънувам. Защото разсъди колко съм пил аз от чашата на простащината, като се намирам толкова далеч от страните на мъдростта, и колко съм пил от некултурността. И тъй, понеже ние живеем от дълго време в земята на българите, простащината ни стана близка другарка и съжителка."

виж: Gr. CXXVI, Theophylacti epistola XXI, ed. Meursio; cf. Letters of Theophylactus of Ohrid, translated by metropolitan Symeon from Greek, срв. Писмата на Теофилакт Охридски, превел от гръцки митрополит Симеон, СбБАН, кн. XXVII, клон ист.-филол. и филос.-обществен, 15, С, 1931, с. 71—72; оригиналът е на гръцки.

б. В писмо до императрица Мария[2]:

„Откак ходих от Охрид в царицата на градовете[3], света моя господарке, на много скърби съм се натъкнал заради многото си грехове... И тъй слизам при българите, аз истинският цариградчанин, по чудо българин....

Пак там, ep. I, ed. Laraio; cf. Letters, op. cit., стр.180 181; оригиналът е на гръцки.

в. В писмо до видинския владика:

„И тъй не унивай, не бъди малодушен, като че ли само ти страдаш... Кумани ли имаш, които нахълтват отвън? Но какво са те в сравнение с охридчани, които слизат от града и ни нападат?... Лукави граждани ли имаш? Но те са деца при нашите граждани българи ..."

Пак там, ep. XV, ed. Finetti, cf. Letters, op. cit., стр. 18; срв. Писмата, пос. съч., с. 181; оригиналът е на гръцки.

г. В писмо до царския зет Вриений*:

„Защото клириците са платили и за мелниците два пъти повече, отколкото миряните, и за наречените по български струти, а елинът би казал вади, които улесняват риболовството, и за тях клириците са били подложени на много по-големи щети, отколкото другите ...

За да не посрами уж високия ми сан, той[5] и от мене самия дори е събрал толкова много, че за отколе сринати мелници е поискал всичко, а за Здравите двойно, отколкото от българите."

Пак там, ed. Finetti; cf. Letters, op. cit., стр. 128; срв. Писмата, пос. съч., с. 128; оригиналът е на гръцки.

1 Приятел на Теофилакт Охридски.
2 Това е бившата царица Мария, съпруга на Никифор Вотаниат (1078—1081). Т. е. Цариград.
3 Вриений е бил съпруг на Ана Комнина. Това е държавният бирник,който тормозел Теофилакт.

Документ № 26

Из „Пространното житие на Климент Охридски" от Теофилакт
Охридски за езика и етническата принадлежност
на славянското население в Македония

ХІ—ХІІ в.

4. Навярно вие искате да узнаете кои са тези светци? — Методия, който украсил Панонската епархия, като станал архиепископ на Моравия," и Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската ...

5. Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна на българите. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота.

6. И така какво правят? Обърнали се към утешителя, чийто пръв дар са езиците и помощта на словото, и измолили от него благодатта да изнамерят азбуката, която съответствува на грубостта на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа. И наистина, като се предали на строг пост и продължителна молитва, на омаломощаване на тялото си и на съкрушаване и смиряване на душата си, те постигнали желаното ...

7... След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си...

62. След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща..., той (цар Симеон) го назначил за епископ на Дрембица, или Велика, и така Климент станал пръв епископ на български език...

66. ...Той /Климент) съставил прости и ясни слова на всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по-простите българи ...

67. ... По всякакъв начин той се стараел да премахне равнодушието на българите към божествените неща, да ги събира, привлечени от красотите на постройките (на храмовете) и особено да смекчава жестокостта, суровостта и грубостта на техните сърца в богопознанието. ...

виж: Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С, 1966, с. 79, 81, 129, 133, 135; оригиналът е на гръцки.

1 Теофилакт говори за солунските братя Кирил и Методий.

фиг. 3. Из пространното житие на Климент Охридски, към док. 26.

Документ № 27

Западният писател Зигеберт пише в своята хроника за българския архиепископ Лъв Охридски

XI—XII в.

Понеже гърците под влияние на константинополския патриарх Михаил и българския архиепископ Лъв Охридски[1] клонели към многолика ерес[2], папа Лъв, изобличавайки техните заблуждения, написал против тях книга, подкрепена със силни доказателства от писанията....

виж: Sigeberti Gemblacensis Chronographia, MGH, SS VI, p. 369; ЛИБИ, III, с. 46; оригиналът е на латински.

1 Лъв Охридски, по народност грък, бил първият архиепископ, назначен на право от византийския император в 1036/1037 г.
2 Папа Лъв IX изобличавал източната Цариградска църква в много еретични заблуждения.

Документ № 28

Из Дуклянския летопис[1], за българските царе Самуил, Радомир, Владислав и за завладяването иа България от Василий II

XII в.

По това време в българското племе се издигнал някой си Самуил, който се провъзгласил за цар. Той водил дълги войни с гърците и ги изгонил от цяла България, така че през негово време гърците не смеели да се приближат там.

...Младежът Владимир[2] заел престола и растял, украсен с всестранна мъдрост и святост. А по същото време, докато Владимир бил още младеж[3] и управлявал вместо баща си, гореспоменатият български цар Самуил събрал голяма войска и пристигнал в пределите на Далмация, нападайки земята на княз Владимир. Князът пък, който бил свят мъж и не искал никой от хората му да загине във война, скромно се оттеглил и заедно с цялото си племе се възкачил на. планината, която се нарича Облик... Между това-царят посредством пратеници предложил на княз Владимир да слезе от планината заедно с всички ония, които били при него. Но князът не се съгласил. Местният жупан обаче подобно на предателя Юда изпратил на българския цар писмо, в което казвал: „Господарю, ако на твое величество е угодно, аз ще ти предам княза." Царят му отговорил: „Ако успееш да сториш това, ти ще бъдеш богато възнаграден от мене и удостоен с големи поя чести."

Между това Владимир, окован във вериги, денем и нощем се отдава на пост и молитви. Явил му се във видение ангел господен, който го ободрил и му възвестил онова, което предстояло да му се сбъдне: как Господ ще го освободи.от затвора и как той чрез мъченичество ще отиде в царството

небесно, гдето ще получи.неувяхващ венец и наградата на вечен живот. Тогава блаженият Владимир, ободрен от ангелското видение, все повече и повече се отдавал на пост и молитва.

И тъй един ден дъщерята на цар Самуил, на име Косара, подбудена и вдъхновена от Свети дух, отишла при баща си и изявила желание да слезе със своите слугини и да умие главите и нозете на окованите във вериги затворници. Когато баща й позволил това", тя слязла в затвора и извършила добродетелната си постъпка. Между това тя съгледала Владимир и като видяла, че е хубав, скромен, кротък, умерен и преизпълнен с мъдрост и благоразумие божие, спряла се и поговорила с него. И наистина словата му й се сторили по-сладки от мед и от медена пита. И тъй не от страст, но понеже се съжалила над младостта и красотата му и понеже чувала, че той бил княз и е от княжески род, обикнала го и като се сбогувала с него, отишла си. След това, желаейки да го освободи от затвора, тя отишла при царя и простряна в нозете му, казала следното: „Татко мой, господарю, зная, че имаш намерение да ме омъжиш според обичая. И сега, ако е угодно на твое величество, или ми дай за мъж княз Владимир, когото държиш във вериги, или да знаеш, че аз по-скоро ще умра, отколкото да приема друг мъж." Като чул това, царят се зарадвал, понеже много обичал дъщеря си. и понеже знаел, че Владимир бил от княжески род, съгласил се да изпълни желанието на дъщеря си. Той веднага проводил до Владимир заповед да се изкъпе и да бъде облечен в княжески дрехи, след което да му се представи. Царят го приел любезно, целунал го в присъствието на велможите на своето царство и му дал дъщеря си за съпруга. Не след дълго обаче цар Самуил умрял и престола заел синът му. Радомир. Той проявил храброст и сила, водил много сражения с гърците по времето на гръцкия император Василий и завзел всички земи чак до Константинопол. Но император Василий, като се боял да не би да изгуби властта си, проводил тайно пратеници до Владислав, братовчеда на Радомир, чрез които му казал: „Защо не отмъстиш за кръвта на твоя баща. Приеми от мен злато и сребро, колкото искаш, сключи мир с нас и вземи царството на Самуила, който погуби твоя баща и своя брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола." Като чул това, Владислав се съгласил и един ден, когато Радомир отивал на лов, сам той, като яздел до него, го ударил и го убил. Така загинал Радомир и на негово място се възцарил Владислав, който го убил.

И тъй след смъртта на българския цар Владислав император Василий, като събрал голяма войска и множество кораби, започнал да завоюва страната и завладял цяла България, Рашка и Босна, цяла Далмация и всички крайбрежни области чак до пределите на Долна Далмация....

виж: Фердо Шишић. Летопис Попа Дукљанина. Белград — Загреб, 1928, с. 330, 331, 334, 342, 344; ЛИБИ, III, с. 173—175, 179; оригиналът е на латински.

1 Така нареченият Дуклянски летопис първоначално бил съставен през XII в. на славянски, а в 1510 г. бил преведен на латински. Тази хроника съдържа между другото и сведения за историята на Самуиловата държава. Нейният автор е свещеник от сръбската област Дукля.
2 Сръбски княз.

Документ № 29

Западният писател Вилхелм Тирски в своята история на кръстоносните походи съобщава, че българите пленили в Битолското поле епископа на Пюи

XII в.

...Като поел пътя отново, той (Раймунд)[1] с многодневни усилия прекосил гори и планини и цялата област на епирците и най-после се установил на лагер, като слязъл в областта, изобилствуваща с всякакъв вид запаси, чието име е Пелагония. Когато господин епископът на Пюи, мъж с достоен за уважение живот, си поставил там палатката малко по-далеч от лагера с оглед на удобство при лагеруването, той бил пленен от нападащи българи...

виж: Recueil des historians des croisades. Historiens Oc cidentaux, I. Paris, 1844, p. 99; ЛИБИ, III, с. 194; оригиналът е на латински.

1 Тулузкият граф Раймунд с крьстоносна война се отправил в 1096 г. към Цариград.

Документ № 30

В краткото житие на Кирил, известно под името „Успение Кирилово", се казва, че той е българин

XII в.

.... Родното място на преподобния наш отец Кирил беше многославният и велик, град Солун. Той се роди в него. Родом той е българин... После той отиде в Брегалница и намери (там) няколко покръстени славяни, а които не бяха покръстени, той ги покръсти и ги направи православни. И им написа книги на славянски език. И тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 хиляди.

виж: Йордан Иванов. Български старини в Македония, фототипно издание, С, 1970, с. 284—285; оригиналът е на старобългарски.

Документ № 31

В така наречената „Солунска легенда" за някой си Кирил от Кападокия, погрешно смесван с Кирил-Константин Философ, се казва, че на Солунското тържище се говорело и на български език

XII в.

...Роден съм в Кападокия и се учех в Дамаск. И един ден бях в църквата на великата патриаршия на Александрия и от олтара се чу глас към мен

който ми каза: „Кириле, иди в земята и всред славянските народи, назовавани българи, защото, рече, тебе Бог е определил да ги обърнеш във вярата и да им дадеш закон..

Аз много се нажалих, защото не знаех где е българската земя, та някак да се завърна. Но се убоях да не стана като пророк Йона, отидох и в Крит и там ми казаха: Слез в града Солун.

Отидох и се явих пред митрополита Йона и когато му разказах, той много ми се присмя и рече: „О, безумни старче, българите са човекоядци и ще те изядат." Аз излязох на тържището, чух българи да говорят, сърцето ми се уплаши в мене и бях като в ада и в тъма...

Чуха българите за мене. Великият княз Десимир Моравски, Радивой княз Преславски и всички български князе се събраха около Солун и воюваха против Солун три години, като проливаха много кръв и казваха: „Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил." Така и ме дадоха.

Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в града Равен на река Брегалница. Аз им написах 32 слова (букви). Аз малко ги учех, а те сами много придобиваха ...

виж: Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. I, с. 142—143; оригиналът е на старобългарски.

Документ № 32

Списък на охридския архиепископ Йоан Комнин[1] (Дюканжов списък) на архиепископите на България

XII в.

Архиепископи на България

1. Протоген[2], архиепископ на Сердика, чрез когото светите отци възразявали на философа, който хулел Светия дух, както може да се види в дневниците на самия първи събор.

2. Методий[3], рожден брат на свети Кирил Философ, ръкоположен за архиепископ на Моравия Панонска от папа Николай, който бил след Адриан в Рим.
3. Горазд[4], ръкоположен от Методий, а после изгонен от духоборите[5].
4. Климент, като станал епископ на Тивериопол, или Велика, сетне бил натоварен от българския цар Борис да надзирава и третия дял на българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина, или Тасипиат.
5. Дамян в Доростол, сега Дръстър. При него и България била почетена като автокефална. Той по заповед на император Роман Лакапин[6] бил провъзгласен запатриарх от императорския съвет, а после бил свален от Йоан Цимисхий[7].
6. Герман, наричан Гаврил, във Воден и Преспа.
7. Филип в Лихнида, в древността наричана Сасарипа, а сега Ахрида[8].
8. Йоан[9] и той в Ахрида. Той бил от Дебър, от село Агноандники, игумен на тамошния манастир Света Богородица.

9. Лъв[10], пръв от ромеите, хартофилакс на Великата църква. Той съградил долната църква (в Охрид) на името на светата божия мъдрост (т. е. Св. София) ....

виж: Йордан Иванов. Български старини в Македония, с. 565—566; ГИБИ, VII, с. 109—110; оригиналът е на гръцки.

1 Йоан Комнин бил син на севастократора Исак Комнин.
2 Протоген бил епископ в Сердика (София) през IV в.
3 Методий бил поставен за архиепископ на Панония от папа Адриан II в 870 г.
4 Един от учениците на Кирил и Методий.
5 Духобори тук са наречени последователите на немския епископ Вихинг.
6 Византийски император (920—944). ' Византийски император (969—976).
8 Дн. Охрид.
9 Архиепископ на град Охрид непосредствено след падането на България под византийска власт през 1018 г.
10 Вж. тук бел. I, с. 72.

Документ № 33

В житието на Никон Метанонте[1] се говори, че българите на Самуил нападали Елада

XII в.

...Не след много и Василий, по прякор Апокавк, който неотдавна бил назначен на длъжността претор и се намирал в Коринт, отбранявал тамошния провлак поради българското нашествие. Него силно го измъчвала и като някаква ирония разяждала сърцето му не само налегналата го страшна и мъчноизлечима болест, но много повече страхът от нападението на българския народ[2]. Защото се пръснал слух, че българският народ настъпвал по цялата страна и се отправил в поход против самата Елада и срещу Пелопонес[3]. Заради това Апокавк пратил в Лакедемон хора и призовавал умолително светеца[4]...

А божият мъж в голямото си любвеобилие, като приел молбата на Апокавк, понеже нямал никаква работа така сериозна, че да не я спре или отложи за известно време, като пренебрегнал всичко, с някаква крилата бързина пристигнал в Коринт, като не обръщал внимание на умората от пътя и на изтощителното вървене. С неговото пристигане в Коринт болният не само се показал здрав поради молитвата на праведника и милостта, с която великият бил надарен от бога, станала вече ясна за незнаещите, но Апокавк бил освободен и от грижата за българите, тъй като блаженият му предсказал тяхното поражение...

Той бил обвинен[5] пред тогавашния скиптродържец на ромейската държава. Той бил Василий[6], син на младия Роман и най-щастлив от всички императори, на когото животът бил блестящ и времето на властвуване твърде дълго и с многобройни победи срещу неприятелите. От него бе разгромен и онзи Самуил, който управлявал българското племе, непобедимият по

Македония и ненадминат по храброст, и заедно с това било унищожено и покоря цялото племе на българското безчислено множество, както историята а нашироко говори за него...

виж: Spiros Lampros- (1906), с. 174, 177; ГИВ VII, с. 147, 148; оригиналът е на гръцки.

1 Никон Метанонте живял през X в. Житието му е било съставено от неизвестен автор през XII.
2 Касае се за нападенията на българите в Тесалия и Пелопонес в края на XI начело със Самуил.
3 Става дума за събития от 996 г. и по-специално се има пред вид битката при р. Сперхей.
4 Става дума за св. Никон Метанонте.
5 Има се пред вид Йоан Малакин, протовестиарий. Той бил наклеветен в блага разположение към българите и изпратен на заточение в Цариград. Срв. В. Н. Златарски, История, I, ч.2, с. 714.
6 Византийският император Василий II (976—1025)

Документ № 34

Византийският историк Йоан Зонара[1] съобщава, че българите въстанали в 976 г. и възложили властта на комитопулите

XII в.

...А в България пак започнало брожение. Защото, щом станало известно, за смъртта на Цимисхий, българите възложили властта на четиримата братя — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, — които се наричали комитопули, понеже били синове на един (!!!) от техните знатни комити. Защото царският им род се прекратил, понеже от синовете на Петър останал само един, именно) Роман, който бил скопец. А от тези четирима синове комитопули Давид завършил живота си най-рано, Мойсей бил ударен с камък при обсадата на Сяр и умрял веднага, Арон бил погубен заедно с целия си род от брат си Самуил било защото той сам искал да обсеби властта, било защото съчувствувал на ромеите (разказва се и едното, и другото). От синовете му оцелял само един, който носел две имена Светослав и Иван. И властта на България останала само на Самуил. Докато ромейските войски били заетии междуособни войни, той без страх обхождал всички западни области щ ромейската държава и не само ги оплячкосвал, но си и присвоявал и областите заедно с градовете. . .

виж: Th. Buttner-Wobst, Ioannis Zonarae Epitome historiarum libri XIII-XVIII, ed. Bonn., 1897, pp. 547-548; ГИБИ, VII, с. 185; оригиналът е на гръцки.

1 Йоан Зонара живял през първата половина на XII в. От хрониката му има и славянски превод.

Документ № 35

Йоан Зонара подробно описва войните между цар Самуил и византийците

ХІІ в.

...А сам той (Василий II), като пристигнал, започнал да се приготвя за обсадата на Сердика, т. е. Триадица... А Самуил се настанил по върха вете на планините, защото не се осмелявал да се сражава отблизо, и като видял неочакваното отстъпление, решил, че го правят от страх, и настъпил срещу ромеите. След като ги изплашил всички, обърнал ги в бягство. Той овладял и лагера, и императорската палатка, и знаците на императорската власт...

Предводителят на българите (Самуил) плячкосвал не само земите на Тракия и Македония, но и Елада, и самия Пелопонес. А императорът (Василий II) изпратил началника на Запада, магистър Никифор Уран, и понеже Самуил разположил стана си покрай река Сперхей, той се настанил на отсрещния бряг. Тъй като тогава валял силен дъжд и реката не можела да се преплува, Самуил не очаквал нападение на ромеите. Но Уран през нощта подирил и като намерил на едно място брод на реката, преминал я тихо заедно с войската, нападнал войската на Самуил, която нищо не подозирала. Варварите, смаяни от неочаквания удар, падали, без дори да вдига нат ръце. Били нанесени удари и на Самуил, и на неговия син Роман и та щели да бъдат пленени, ако не се били смесили с труповете на убитите и така тайно избягали.

След това императорът тръгнал на поход срещу българите и като разрушил някои укрепления в Сердика, се върнал в Мосинопол. Той превзел чрез военачалници и Велики и Мали Преслав и Плиска. Била му предай дена Верия от Добромир, който минал на страната на ромеите. Била превзета с обсада и Сервия и бил заловен онзи, на когото била поверена нейната стража — Никола — и когото поради късия ръст наричали някои лица. При все че бил почетен със сан патрикий, той пак избягал и отишъл при Самуил. След това императорът тръгнал отново на поход срещу Видин и превзел града. Но докато го обсаждал, Самуил внезапно нападнал Одрин и понеже вън от града имало панаир, той плячкосал изложените за продан неща и като взел много пленници, се върнал. Императорът подчинил пои своя власт Видин и на връщане настигнал Самуил, който станувал край река Аксиос. Тази река се нарича от древните Вардар. Понеже реката била пълноводна, варварите безгрижно станували, защото никак не се надявали че ромейската войска може да мине реката. Но бил открит брод, през който преминали и императорът, и войската. От българите загинали мнозина, а Самуил избягал и неговата палатка, както и целият стан били разграбени. Императорът завзел и град Скопие, който му бил предаден от Роман, сина на българския владетел Петър. Самуил му бил поверил да пази този гради....

виж: Th. Buttner-Wobst, op. cit., pp. 548-549; 558 560; ГИБИ, VII, с. 186, 187—188; оригиналът е на гръцки език.

Документ № 36

Йоан Зонара разказва как Василий II ослепил пленените войници на Самуил и покорил цяла "България

XII в.

... Императорът често нападал България, нанасял й щети и я опустошавал. А Самуил, като не могъл да се противопостави на ромейската войска, опитал се с ровове да му препречи пътищата, а теснините преграждал с укрепления и в тях поставял стража. И тъй императорът отново дошъл и се опитал да навлезе със сила, но бил отблъснат от стражите, които храбро се съпротивявали. Обаче той не се отказал от опита си и останал там, за да овладее укреплението, а изпратил в друга посока един от военачалниците с подчинения му отряд, ако може да заобиколи и намери някакъв начин за нахлуване. А той, преминавайки през много планини и стръмнини, нападнал откъм гърба стражата на укреплението незабелязано от българите, които, уплашени от изненадата, вече не се погрижили за охраната на укреплението, но мислили само как да се спасят от гибел. Тогава ромейската войска без страх разкъсала оградата, преминала и започнала да преследва. Мнозина били избити, а още повече били заловени, а Самуил едва успял да избяга. Императорът избол очите на всички пленници — на брой около 15 000 души, — като на всеки сто души оставил по един с едно око, за да ги предвожда, и им заповядал така да отидат при своя вожд. Той, като ги видял и като не могъл да понесе мъката, загубил съзнание и паднал безчувствен на земята. И като се съвзел малко, заболял от сърце и умрял. Върховната власт на българите преминала върху сина му Гаврил Роман, който, без да е управлявал и една година, бил убит от сина на чичо си Арон, Иван Владислав, който също имал две имена. И тъй императорът, като преминал, както казах, укреплението в теснините, превзел и много други укрепени селища заедно с българите, които били в тях, и отишъл в Мосинопол, където му било известено за смъртта на Самуил. След това веднага се вдигнал, нападнал България и превзел градове и крепости. А синът на Самуил Гаврил Роман, който още не бил убит, изпратил пратеници при императора и обещал да му се покори. А след известно време пристигнал служител на Иван Владислав, убиеца на Гаврил, който съобщил за убийството на Самуиловия син, и носел писмо, обещаващо подчинение на императора. На негова страна минали и мнозина от знатните българи. Но императорът, като разбрал, че Владислав няма намерение да изпълнява обещанието си, отново потеглил срещу България, плячкосал много от нейните земи, превзел с обсада град Охрид, в който се издигали дворците на българските царе, превзел с обсада и други крепости чрез свои военачалници и се върнал в Цариград.

И отново императорът потеглил на поход срещу българите, разрушил пак крепости и погубил мнозина от варварите, а други заловил живи. А царят на българите Иван Владислав се отправил срещу Драч и загинал при обсадата на този град, след като управлявал две години и пет месеца. Щом научил това, императорът потеглил и когато стигнал до Одрин, при него Дошли някои видни хора от българите и му предали Перник и други пет крепости и мнозина от тези варвари преминали на негова страна.

...А съпругата на Иван Владислав Мария изпратила при императора българския архиепископ Давид с писмо, в което обещавала да се откаже от България, ако получи онова, което желаела. И след късо време жената пристигнала при императора, като водела тримата си сина и шестте си дъщери.

Другите й трима сина забягнали в планините, но след като планините били завзети от войници, и те били принудени да отидат при императора. А бяха Прусиан и неговите братя; от тях той почел Прусиан с чин магистри а останалите — с чин патрикий. След като подчинил цяла България и едни от крепостите разрушил, а другите подсилил и им оставил достатъчно охрана, самият той пристигнал в Атина, за да отслужи благодарствен молебен на божията майка. И след като оставил в храма много и твърде цеви дарове, завърнал се в столицата и отпразнувал триумф, увенчан с тиара.И така той пристигнал в божия храм София и там въздал благодарности господа. Патриархът успял да го убеди да премахне алилегиона обещал да направи това, ако победи българите ...

виж: Th. Buttner-Wobst, op. cit., pp. 563-567; cf. THEM, VII, стр.188-190; ГИБИ, VII, с. 188—190; оригиналът е на гръцки език.

Документ № 37

Йоан Зонара разказва за въстанието на българите под водачеството на Петър Делян

XIIІ в.

... След като българите, както вече казах, били покорени от император Василий и след като държавата им била подчинена, известно време варварите понасяли игото на робството. След това те намислили да го отхвърля и се надигнали, но липсата на вожд осуетила замисъла им. Някой си мъж от неизвестен род, наречен Делян, изпълнен с хитрост и изобретателност се наричал син на Арон, брата на Самуил, предводителя на този на род, избягал, както разказват, от Цариград и като убедил народа, че е син на Арон от неговата незаконна жена, а не от законната му съпруга, бе избран за цар на варварите. Тогава народът вдигнал открито въстание, насочил се към грабежи и опустошавал ромейските земи. Прочее изпратил бил един стратег с войска, за да прекрати техните нападения и грабежи Но понеже той се отнасял зле с подчинените си, възбудил ги срещу себе см и щял да загине, ако не бил избягал през нощта. И тъй подчинените му воиници, като се изплашили, въстанал и избрали за свой вожд един от дронгарите си на име Тихомир, по род българин и го провъзгласили за цар на България. И така българите се разделили, като едни се присъединили към Делян, а други към Тихомир. Но Делян си послужил с хитрост спрял противника. Той го повикал да споделят властта и борбата против ромеите и Тихомир повярвал. И тъй, когато двамата вождове се срещнали и войската на българите се събрала, Делян казал пред събраните, че българския народ никога няма да се спаси, докато го предвождат двама началници, добавил: „Ако милеете за вашето спасение, премахнете един от нас. Понеже знаете, че аз съм от рода на Самуил, отстранете Тихомир; ако ли не, подчи-

нете се нему, а мене отстранете."

Тогава се вдигнал шум и всички го приветствали за цар, а Тихомир бил убит с камъни. А Делян, като станал самом, завзел Драч, отправил се срещу Елада, присъединил и областта на Никопол, чието население преминавало доброволно на негова страна, понеже не могло да понася алчността и ненаситността на орфанотрофа. И тъй той според поговорката направил ромейските земи плячка на мизите императорът, след като му било донесено съобщението, веднага потеглил, да залови бунтовника. Той казвал, че смята за позорно, ако остави държавата да бъде лишена от някоя своя част, след като самият той не е бил прибавил нищо към нея. Но понеже небил добре със здравето си-той бил вече болен от водянка и-тялото му се било подуло, — роднините му го съветвали да се откаже от похода, а първенците от сената не одобрявали решението му. Но той, черпейки сила от усърдието си и като противопоставил на болестта силата на своя дух, отправил се срещу скитите. И станало нещо удивително. През нощта той бил измъчван от болестта и смятали, че нямало да се вдигне на сутринта. Но щом се зазорило, той се появил на кон и повел, войската. Щом пристигнал в планините на тия скити, той се приготвил за бой. Преди да се срещнат двете войски, се случило нещо, което дало«а императора бърза и лека победа. Синът на Арон, патрикият Алусиан, който се намирал още при ромеите и бил засегнал с нещо императора, бил осъден да стои в къщи и нито да влиза в двореца, нито въобще да отива в Цариград, ако не му бъде разрешен достъп. Поради това той бил в униние. А когато узнал за въстанието сред народа и.за избирането на Делян за водач, избягал от своя дом, сменил дрехите си и като се преоблякъл в арменска носия, престорил се, че е прислужник на Теодоракан и че отива в лагера. Така незабелязано от всички той пристигнал в България. Той не се разкрил веднага кой е, но разговаряйки с някои, споменал за Арон и казал: „Ако присъствуваше тук някое от неговите деца, дали би бил предпочетен от вас за предводител на народа законният син пред незаконния?"

Щом всички изразили желание да бъдат управлявани от законния син на Арон, а също и царската власт да бъде поверена на човек с неоспорими права и който произхожда без всяко съмнение от стар царски род, Алусиан издал тайната си на някой от ония, които добре познавали рода на Арон. А той се вгледал по-внимателно в лицето му, после го запитал дали има някакъв неоспорим белег и поискал да го види. А то било някаква черна бенка на Десния лакът, обрасла с гъсти косми. След като видял и това, той вече нямал никакво съмнение, коленичил пред тоя мъж и обгърнал краката му. Съобщил и на другите, че им е дошъл един потомък от царски род. И много се отвърнали от съмнителния и се присъединили към законния царски син и властта била поделена. И понеже държавата не би могла да същестсва, ако водачите й биха били в разногласие, те се обединили и помирили, като се подозирали и се дебнели един друг. Обаче Алусиан бил по-сръчен в умишлението си и изпреварил хитростта на Делян. Той приготвил угощение и като поканил своя съуправител на трапезата си, нападнал го по време на пиршеството и извадил очите на нещастника. И след това скитите минали под негова власт. После тайно съобщил на императора, че ще мине на негова страна, ако бъде посрещнат благосклонно и ако не бъде лишен от съответна награда.

Императорът приел молбата му и му известил, мавъзнагради достойно. Той веднага пристигнал и бил почетен като магистър. След това императорът веднага потеглил срещу народа и понеже

той бил без водач и разединен, без труд бил победен и пак превил врат под ромейското господство. Императорът се върнал в Цариград и направил триумфално шествие, в което водел много пленници и самия Делян с извадени очи.

виж: ГИБИ, VII, с. 192—194; оригиналът е на гр. език.

Документ № 38

Димитър Хоматиан, охридски архиепископ, в писмо до сръбския крал Стефан Радослав свидетелствува, че населението в неговата епархия говори български

ХІІ-ХІІІ в.

Ние..., като получихме твоите въпроси, ще отговорим на всеки еди от тях в съгласие с учението на светите паши отци и с писаните и неписани обичаи на църквата; но не според нашия художествен език, а на обикновената проста и прозаична реч, та по този начин да се разбере добре писаното, защото с недостатъчното знание особено на български език не моя да се тълкува или говори, като се изхожда от логиката.

виж: Йордан Иванов. Пос. съч., с. 148; оригиналът е на гръцки.

Документ № 39

Димитър Хоматиан в съставеното от него Кратко житие на Климент Охридски пише, че Климент е българин и че населението в Македония е българско

XII—ХІІІ в.

... Този велик наш отец и светилник на България (Климент) бил по европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи... заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещенното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български говор от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и още отначо бил с Методий, известния учител на мизийския народ на благочестие и православна вяра.
...
Когато божественият Кирил се преселил в по-добрия живот, след като предварително бил направил известно апостолското си служене и увеличението на поверения му талант на Адриан, тогавашен папа на древния Рим и Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и.България от същи този лапа, тогава и Климент бил издигнат на епископски престол, като би поставен от Методий за епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната.

Той (Климент) най-често пребивавал в илирийския град Лихнида, който е център на околните градове и който сега на езика на мизите се нарича Охрид, и в Кефалиния, преведено на български език Главиница, където е оставил и паметници.

виж: Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С, 1966, с. 175—176; оригиналът е на гръцки.

Документ № 40

Цар Калоян в писмо до папа Инокентий III съобщава,
че българските царе Петър, Самуил и други
са получили корона от Рим

1202 г.

На първо място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър[1], втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване....

виж: ЛИБИ, III, с. 310, п. 2; Ив. Дуйчев. Преписката на папа Инокентий III с българите, ГСУ Ифф, с. 22 23, п. 2; оригиналът е на латински.

1. Става дума за цар Петър, управлявал България в периода 927-971 г.

Документ № 41

Папа Инокентий III отговаря на писмото на цар Калоян

1202 г.

Ти обаче смирено поиска Римската църква да ти даде корона, като се чете в твоите книги, че е дала на Петър, Самуил и на другите твои знатни и паметни предци ... Ние прочее, за да се уверим в това по-добре, наредих да бъдат прочетени внимателно нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената ти земя са били короновани много царе....

виж: ЛИБИ, III, с. 312, п. 3; Рг (XXIV, кол. 1113-1115, п. 116; Ив. Дуйчев. Пос. съч., с. 22: 25, п. 3; оригиналът е на латински език.

Документ № 42

В писмо до папа Инокентий III цар Калоян нарича свои прародители българските царе Симеон, Петър и Самуил

1203-4 г.

След това през миналия месец юни царство ми изпроводи, своя архиепископ и (глава) на цялата българска земя и на всеобщата света и велика

църква на Търново и велик човек на моето царство, сега въздигнат в примат епископ на цяла България и Влахия, на име Василий, който, като и пристигнал в Драч, не бил допуснат да премине при твоя светост, за да изпрати негова светост желанието на моето царство съгласно обичая на моите пътешественици, царете на българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои и на всички останали царе на българите....

виж: ЛИБИ, III, с. 338, п. 19; Ив. Дуйчев. Пос. съч., е. 47—48; оригиналът е на латински език.

Документ № 43

Българските епископи на Кюстендил, Скопие, Призрен и Ниш молят папа Инокентий III да им изпрати палиум

1203 г.

Прекланяйки своите вратове под десницата на негово господство като пред най-свети отец и господин папа, с наведена глава и подвити колене поклон. На първо място грешник и смирен митрополит на пресветата църква на Велбъжд[1] Анастасий; след него грешник и смирен митрополит на великата църква на Преслав Сава; и епископът, ако и недостоен, на пресветата църква на Богородица в Скопие Марин; смиреният епископ на пресветата епископия на Призрен-Аврам; грешник и смирен епископ на пресветата църква на блажения и преславен великомъченик Прокопий в Ниш Кирик и недостойният епископ и грешник на пресветата църква на Богородица във Видин Климент — ние те молим най-смирено като единствен наш пастир и вселенски отец и господар да благоволите да ни изпратите палиум за пълнота на свещенослужителския сан, та и ние през всичките дни на нашия живот да не престанем да се молим за вашето велелепие...

виж: ЛИБИ, III, с. 337,; И в. Дуйчев. Пос. съч., с. 46, п. 17; оригиналът е на латински език.

1 Дн. Кюстендил.

Документ № 44

Папа Инокентий III в писмо до унгарския крал Емерих
потвърждава, че българските царе Петър, Самуил и други
са получили корона от Рим

1204 г.

Макар да ни пишеш, че ако да е завзел и държи сега една част от твоето кралско и друга от кралството на друг, и че гореспоменатият Йоаниций (Калоян) не е законен господар на никоя земя, поради което се учудваш, защо искаме да го да коронясаме, без да се допитаме до тебе; така внезапно за цар толкова открития ти враг, това, за да говорим, без да спорим, доня-

къде все пак не е така, тъй като ти знаеш напълно истината по това. Наистина от старо време в България последователно мнозина царе са били короновани чрез апостолическата власт, като Петър и Самуил и някои други след тях.

Наистина и поради проповедта на свещенопаметния наш предшественик папа Николай-царят на българите, на чиито допитвания той твърдо често отговарял, заслужи да бъде покръстен с цялото поверено нему царство. Но най-после, понеже гърците излязоха по-силни, българите загубиха царското достойнство, дори бяха заставени да робуват под тежко константинополско иго, докато напоследък двама братя, сиреч Петър и Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи, така че в един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи. Ние не отричаме прочее, че те може да са нахлули насилствено в някоя част на страната, но ние положително твърдим, че те са възвърнали най-голямата част от страната си по бащино право.

виж: ЛИБИ, III, с. 353, п. 29; Ив. Дуйчев. Пос. с. 59, п. 28; оригиналът е на латински.

Документ № 45

Византийският писател Теодор Скутариот нарича Охрид архиепископия на България

XIІІ в.

И тъй императорът[1] изпратил срещу отцепника[2] брат си севастократор Йоан. Поверил му войските и военачалниците и му заповядал да вървя направо, докато се натъкне на войската на отцепника. Той действувал според заповедта. А отцепникът заедно с жена си и с домашните бил на лагер около Кастория[3]. Внезапно до него достигнал вик, че ромейските войски преминали Воденската клисура и напредвали срещу тях. Поради това, обзети от немалък страх, те се насочили към бягство. Но тъй като било нощ и никой не виждал къде отивал, мнозина загинали в урвестите места. Най пример Теодор Петралифа, брат на жената на отцепника, който се бил качил на по-буен кон, паднал в урва заедно с коня и загинал. И тъй те избягали пак до своите земи или до планините Пиренеи, които разделят Стария и Новия Епир от гръцката и нашата земя. А севастократорът използувал момента и като намерил земята без защитник, започнал да извършва там падения срещу крепостите на страната. И най-напред отишъл при Охрид, архиепископията на България, водейки със себе си и архиепископа Кава сила, когото император Теодор държал на Изток, защото бил подозиран, че не е лоялен спрямо императорската власт, тъй като и братята му Йоан и Теодор били с отцепника.Михаил ...

виж: ГИБИ, VIII, с. 299—308

1 Никейският император Йоан Батаци (1222—1254).
2 Епирският деспот Михаил II Ангел (1237—1271).
3 Дн. град Костур в Югозападна Македония.

Документ № 46

Византийският историк Георги Акрополит[1] съобщава
в своята история, че повечето западни области на империята
били населени с българи

XIII в.

Причината да ускори заминаването си от Никея беше тази[2]. Българският владетел Михаил[3], който беше брат на жената на император Теодор-син на тъста му Иван Асен от дъщерята на Теодор Ангел, като се научи за смъртта на император Йоан, понеже знаеше, че западните земи са оголени от ромейски войски, пожела отново да възвърне към българската държава земята, която бе отнета на българите от император Йоан, и градовете в нея. Това измъчваше отдавна българите. Като намери, както смяташе, момента за удобен, той се впусна от Хемус[4] и като прекоси Еврос[5], за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове без никакъв труд. Жителите, които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърсваха от ярема на чуждоезичните. А крепостите, оставени само с ромейска охрана, която не беше достатъчна да окаже съпротива при тия обстоятелства, бяха лесно достъпни за българите. Едни бяха изпаднали в паника поради страх и предаваха крепостите, като получаваха свободата да си отидат по домовете, други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение, понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно, трети естествено бяха уморени от дългата служба, тъй като им беше възложен прекомерен срок за пазене.

А повечето от крепостите бяха недоправени и без нужното оръжие. Веднага бяха завзети Станимака, Перущица, Кричим, Цепена и всичко в Охридско освен Мниак, който единствен беше запазен от ромеите. Подчиниха се на българите и Устра, Перперакий, Кривус и разположеният край Адрианопол, наречен Ефраим. След като тези събития се развиха така и на Запад ромейската държава се намираше в затруднено положение, слухът [за това] достигна до ушите на императора, като го известяваше, че се очакват и по-големи от настоящите злини. Тогава хората в двореца се смутиха твърде много, защото се знаеше, че по-голямата част от западните области се обитават от българи, които се били отделили отдавна от ромеите и наскоро бяха подчинени от император Йоан, но покоряването не беше заздравено и те винаги таяха омраза срещу ромеите.....

виж: Georgii Acropolitae Opera, rec. A. Heisenberg, I-II, Lipsiae 1903, PP-107-109; cp. ГИБИ, VIII, с. 183—184; оригиналът е на гръцки.
.
1 Началник Георги Акрополит е заемал високи чинове при императорския двор. Като военен участник в събитията той познавал добре населението в западните области на империята.
2. Става дума за никейския император Теодор II Ласкарис (1254—1258), който пристигнал от Азия на Балканския полуостров, за да спре напредването на българите.
3 Цар Михаил II Асен в южна и югоизточна посока.
4 Българският владетел Михаил II Асен (1246—1257) Стара планина.
5 Река Марица.

Документ № 47

Византийският историк Георги Акрополит нарича Димитър Хоматиан архиепископ на българите

XII в.

...21. А Тодор Комнин[1], за когото споменахме преди малко, като не желаел да се задоволи със своето положение, присвоил си царско достойни. След като станал господар на Солун и си подчинил много ромейска войска от тази, която били завладели италийците[2], а също и от тази която покорили българите, той облякъл пурпур и обул червени обувки. Но, най-непреклонно му се противопоставил солунският митрополит Константин Месопотамит, който, понеже се придържал към каноническите вила, се изложил поради това на много бедствия и заточения. Българският архиепископ Димитър[3] обаче му възложил царската диадема, като казал, че е независим и не е длъжен да дава никому отчет и затова имал право, помазва за царе когото си поиска, където си поиска и когато си поиска....

виж: Georgii Acropolitae Opera, rec. A. Heisenberg, I-II, Lipsiae 1903; ГИБИ, VIII, с. 158; оригиналът е на гръцки език.

1. Теодор Ангел Дука Комнин- Епирски деспот (!215-1224) и солунски император (1224-1230)
2 Т. е. кръстоносците от Четвъртия поход.
3 Димитър Хоматиан, охридски архиепископ в началото на XIII в. (1216—1235)

Документ № 48

Византийският император Андроник. II Палеолог[1] подарил, на охридския архиепископ плащаница с надпис, в който се казва, че архиепископът е духовен глава на "българското население

XIII—XIV в.

Пастирю на българите, спомни си при жертвоприношение за владетеля Андроник Палеолог...

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония. Пос. съч., с. 149—150; оригиналът е на гр. език.

1. Византийски император (1282—1328).

Документ № 49

Византийският историк Никифор Григора[1] съобщава за българя в Струмица, които той нарича мизи

XI в.

...Аз пропускам всичко, което ни се случи до Стримон. Там ние претърпяхме нещо такова, което заслужава да бъде чуто повече

всички неща, които възбуждат в душата на хората чувство на сълзи и смях. Ние извършихме такова неразумно дело, което би било достойно за смеха на Демокрит[2] то ни изложи на такава опасност, която би била дос тойна за сълзите на Хералит[3]. Всички знаят, че Стримон е непребродима река и за пешаци, и за конници, защото тя е най-голямата река от тия които прорязват Тракия и Македония и се вливат в Хелеспонт и Егейско море. Тя извира от твърде високите планини, които се простират без прекъсване до Йонийско море, като започват от Евксинския Понт[4], граничат на юг с Тракия и Македония, а на север със земите на мизите[5] и река Истър[6].

Тя е най-голяма от всички реки, които напояват скитската земя и се влива в Евскинския Понт с пет устия. Ние се опитахме да преминем с една твърде малка лодка река Стримон, която води началото си от такива извори и е с водовъртежи. Ние прекарахме цял ден в преминаването на тази река по някога по един, понякога по трима заедно с товарните животни. Броят на товарните животни и на нас самите беше 20 към 140. Когато вече преминахме, слънцето беше минало пладне и клонеше към запад и залез. Би трябвало да се установим на стан и там някъде да разпрегнем добитъка. Но ние се измамихме и продължихме пътя си, надявайки се, че твърде скоро ще намерим за себе си удобни прибежища, преди още да сме извървели 15 стадия[7]. Но тая ни надежда беше твърде измамна. Някакви непрекъснати разбойнически нападения съвсем неотдавна бяха разграбили и превърнали това място в пустиня. Затова ние като някакви скитници блуждаехме по това място, доверили се само на бога и на нашите несигурни надежди.

След това настъпи нощ, защото слънцето залезе и всички пътища се покриха с мрак. Нямаше луна. Тя беше извършила само половината от своя път около земята и ни беше малко полезна със своите лъчи, понеже беше в своята първа четвърт. По този път ние вървяхме в непрогледен мрак подобни на ония, за които се говори, че слизат през Тенар в ада[8] или на слизащите в пророческата пещера на Трофоний[9].

Към оная безлунна нощ се прибави тогава и сянката от околните хълмове. Техните високи върхове дотолкова скриваха от погледа ни небето, че ние не можехме да насочваме ясно нашия труден път дори по звездите. Сърцето ми замря, понеже ми предстоеше дълъг и труден път. Ние попаднахме на съвсем гъст и кичест храсталак, изпълнен с много дупки и пропасти. В него ние не обръщахме никакво внимание, че нашите обувки и дрехи се раздират от тръните, защото се грижехме само за очите си, тъй като постоянно многобройни снопчета клонки, вражески ни удряха по лицата.

Не се грижехме вече и за поводите и юздите, с които управлявахме конете, а пазехме очите си с ръце. Някои пък от придружаващата ни прислуга, които съвсем нехаеха за обхваналия, ни страх, надаваха силни викове и пееха трагически песни. Те възпяваха славата на мъже, за които ние само бяхме слушали, но не бяхме ги виждали. Заобикалящите ни пропасти и дълбоки долове в намиращите се наоколо планини поемаха виковете им и като живи същества ги повтаряха точно и неизменно, запазвайки напълно ритъма, на свой ред отекваха и отпяваха, така както при хоровете, същите стихове се изпяват в ответ на вече изпетите. При тия обстоятелства аз се стараех по всякакъв начин да държа бодър духа си, за да не падне сломен .от толкова много ужаси. Той обаче не се подчиняваше и не преставаше да упреква предприетия не навреме път.

Насочвайки се непрестанно сам към себе си, духът ми виждаше отново и, отново връщащи се образи на засади и кръвожадни мъже, които от скрито

място щели да ни нападнат и щели да ни избият с меч. Докато още ние бяхме в такова тежко положение, изведнъж се появиха от тамошните скали и пропасти някакви мъже, облечени в черни дрехи, които бяха от вълна и овчи кожи, които сами си приготвяли от овцете, когато имали нужда. Тия мъже бяха същински демонски привидения. Наистина те не бяха целите в желязо като тежко въоръжените войници, но и не бяха съвсем без оръжие, повечето имаха в ръцете си някакво оръжие за сражение отблизо, каквито а например копията и брадвите. Някои пък имаха и стрели. В първия момент ужас и страх обзеха нашите. И можеше ли да бъде иначе?

Нали ние е намирахме в чужди места при непрогледен нощен мрак и при това сред ора, които не знаеха нашия език? Повечето от тамошните жители са стари преселници от Мизия и имат начин на живот като нашите сънародници, после се ободрихме и отново дойдохме на себе си, защото те ни приветстуваха ласкаво и добродушно на своя език. Те не проявиха никакви разбойнически намерения било поради това, че в сравнение с нас те бяха твърде малко и се смятаха за неравностойни да се сражават с нас, било пък понеже ги беше възпрял. Аз допускам повече второто, а по-малко първото, задето като местни жители и опитни да поставят в тамошните места засади срещу нас чужденците, в такава непрогледна тъмнина и като имаха за непобедим съюзник гъстата гора, те, ако биха желали сражение, то биха го вършили така, както хора, които виждат, срещу слепци. След като и те получиха подобно приветствие от наша страна (някои от нашите разбираха нещо от техния език), те накратко ни съобщиха причината за тяхното пребиваване там. Те били пазачи на пътищата и трябвало да прогонват всекиго, който, като нападне тайно, пожелае да плячкосва близките места. Вече беше изминала третата част от нощта[10], както ние разбрахме по някои звезди над главите ни.

Наскоро достигна до нас и кучешки лай, който не само ни позоваваше, но и говореше за многолюдно село, което може да приеме хора. изморени от голям труд, и да им предостави ако не всички удобства, то поне само някои. След като набързо се прибрахме там, ние се пръснахме поотделно по къщите като спасени от ламя и корабокрушение на някакво пристанище. Казват, че на гладния е вкусен всякакъв хляб, но и на нас тогава ни се. видя сладък и приятен уваляния в пепел хляб. Целия следващ ден ние пътувахме и стигнахме едно градче, така да се каже, разположено над облаците, на местен език наричано Струмица. Изградено е на високата лавина, та хората, които седят по неговите крепости, наподобяват някакви птици, ако човек ги гледа от полето...

виж: Nicephori Gregorae Byzantina historia, I, Bonnae 1829-1830, p. 374-379.

1 Никифор Григора заедно с други лица бил изпратен от византийския император Андроник II при сръбския крал Стефан Дечански за уреждане на отношеията между Сърбия и Византия през 30-те години на XIV в.
2 Демокрит е древногръцки философ, който смятал, че атомите са основата на света. Гледал на света и на всичко откъм веселата страна.
3 Древногръцки философ, който смятал, че огънят е основата на всичко съ-цествуващо. Бил мрачен и тъгувал за света, който подлежал на унищожение.
4 Сиреч Черно море.
5 Византийските писатели назовавали българите, „мизи".
6 Река Дунав.
7 Един стадий се равнявал на 180 метра.

8 Тенар е планина, при която според гръцката митология се намирал входът за подземното царство.
9 Прорицателят Трофомий живеел в Беотия. Според легендата всеки, който влизал в неговата пещера, не се усмихвал след това в продължение на една година.
10 Нощта се деляла на четири части: от 18 до 21, от 21 до 24, от 24 до 3 и от 3 до 6 Следователно тук става дума за времето от 24 до 3 часа.

Документ № 50

В синодика на цар Борил (Палаузовия препис) се казва, че охридските архиепископи са подчинени на Търновската патриаршия

XIV в.

А онези митрополити, които ще споменем сега, те бяха при благочестивия цар Асен под властта на Търновската патриаршия и тогава починаха.
...
158. Йоаникий и Сергии, архиепископи охридски, вечна им памет.

виж: М. Г. Попруженко. Синодик царя Борила, Български старини, кн. VIII, С, 1928, с. 93; оригиналът е на старобългарски.

Документ № 51

Сръбският крал Стефан Душан в писмо до венецианския дожд Андрей Дандуло се титулува владетел и на немалка част от българското царство

1345 г.

...По божия милост Стефан, крал на Сърбия, Диоклея, Захълмия, Зета, Албания и Приморието и владетел на немалка част от царство България и господар почти на цяла Романия....

виж: Monumenta Slavorum meridionalium II, Zagrabiae, 1870, p. 278; Йордан Иванов. Българите в Македония. Пос. съч., с. 154; оригиналът е на латински.

Документ № 52

Документи от нотариуса Маноли Брашиано за продажба освобождавания на роби от Македония, по народност българи[1]

1381—1383 г.

... На 12 септември 1381 г. се продава, робиня... Мария от рода на българите от селището Прилеп" (№ 19).

...На 4 ноември 1381 г. се продава „... Теодора от рода на българите от селището Костур .. " (№ 31).
На 5 юли 1382 г. се. продава „ ... роб по име Алексо от рода на българите от селището Серес ..." (№ 99).
На 8 юли Г382 г. се продава... робиня по име Ирина от рода на българите от селището Костур ..." (№ 100).
На 12 юли 1382 г. се продава „ ... робиня по име Ирина от рода на българите от селището Девол ..." (№ 105).
На 18 септември 1382 г. се продава „ ... от селището Воден ..." (№ 125).
На 21 септември 1382 г. се продава „ ... селището Велес ..." (№ 126).
На 23 септември 1382 г. се продава „ ... на българите от селището Прилеп ..." (№ 129).
На 28 септември 1382 г. се продава „ ... робиня от рода на българите от селището Прилеп на български по име Мила, а сега прекръстена на Маргарита ..." (№ 136).
На 5 декември 1382 г. се продава роб ...Михаил от рода на българите от селището Филокарана, Солунско ... (№ 155).
На 9 февруари 1383 г. се продава робиня „ ...Ирина от рода на българите от селището Костур ..." (№ 174).
На 4 март 1383 г. се продава роб „ ... Михаил от рода на българите от селището Скопие ..." (№ 184).
На 7 март 1383 г. се продава „робиня по име Мария, българка от Преспа ..." (№ 189),
На 8 март 1383 г. се освобождава роб „ ...Димитър от рода на българите от селището Скопие ..." (№ 190).
На 10 май 1383 г. се продава „робиня по име Кали от рода на българите от селището Девол ... ." (№ 205).

виж: Ив. Сакъзов, Новооткрити документи от края на XIV в. за българи от Македония, продавани като роби, Мак. преглед, 1932, кн. 2—3, с. 1—62; оригиналът е на италиански.

1 През XIV в., по-точно в 1381 и 1383 г.,в гр. Кандия на остров Крит се извършвали и оформяли нотариално продажби и освобождения на роби. Нотариусът Маноли Брашиано питал роба и според отговора му записвал името му, народността му и родния му град. Продадени са били българи, гърци, власи, турци, руси, татари, унгарци и сърби, но всички роби от Скопие, Велес, Битоля, Костур, Воден, Преспа, Дебър и др., т. е. от цяла Македония, с изключение на известен брой гърци и власи са посочени като българи.

100

Документ № 53

Сръбският книжовник Михаил от Островица в своята хроника съобщава,
че наследникът на Душан—Урош Луди, наредил двамата братя Вълкашин
и Углеш да владеят българските земи

XV в.

Той дал на двамата братя[1] да управляват българското царство ... Когато бил само на четири мили от Дренополе[2], двамата братя, които били завзели българската земя, въстанали против своя господар....

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония. Пос. съч,, с. 157; оригиналът е на сръбски.

1 Вълкашин владеел Западна Македония, а Углеш — Югоизточна Македония, поради което в източника се казва, че са владеели български земи.
2 Одрин.

Документ № 54

Дубровнишко сведение за българския манастир „Св. Яким Осоговски", или Сарандопорски, до Крива паланка (Северна Македония)

1474 г.

...Дубровнишкият съвет решил да се дадат 20 перпера (жълтици) „милостиня на българския манастир „Св. Яким" (Осоговски)...

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония. С., 1917, с. 165; оригиналът е на латински.

Документ № 55

Подпис на охридския архиепископ Григорий на пергаментен акт

ХVІ в.

С божията милост на цяла България и на Първа Юстинияна Охрид архиепископ Григорий[1].

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония. С., 1917, с. 130-131. Оригиналът е на гръцки.

1. Подписът е на гръцки пергаментет акт, пазен в Руманцевския музей в Москва, в сбирката Григоров под номер 820.

101

Документ № 56

В Синодика на цар Борил (Дриновия препис) Самуил, Радомир, Владимир са поставени в списъка на древните български царе. За Кирил Философ се казва, че е превел светите книги от гръцки на български език

87. Начало на българските царе: на Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към благоразумие чрез светото кръщение, вечна памет.
На неговия син Симеон и неговия внук цар Петър, на Пленимир, Борис, Роман, Самуил, Радомир Гаврил, Владимир, Владислав, древни български царе, които със земното царство наследиха и небесното, вечна памет.
На древната българска царица Мария вечна памет.
88. На Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръци език на български и просвети българския род, новия втори апостол, при царуването на Михаил и на православната царица Теодора, неговата майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха право славието, вечна памет.

виж: М. Р. Попруженко. Синодик царя Борила, Български старини, кн. VIII, С, 1928, Оригиналът е на старобългарски.

Документ № 57

Дубровничани в Скопие съобщават, че чумата в Македония мори наред българи и турци

30. VI. 1502

Ние, Владислав де Сорго и Лука де Бона, съобщаваме по съвест това, което знаем. Да знаят Ваши светлости, чу чумната болест беше разпространена из Скопската област през януари, после изчезна за няколко дни при февруари из тази земя. След това от средата на март започна да се явява по много места из Скопие, прониквайки главно в малки места и засегна добри хора в къщите на българи и в къщите на турци. Има я и днес в много места из града.

Що се отнася до околните места, болестта беше открита през октомври в Кратово, Полог, Велес, Овче поле. Из тези места и сега я има болестта. Наистина в Кратово вече се среща малко, но в другите три места се намират доста болни. Освен това, господа, из селата на Скопската равнина, които отстоят на две-три мили от град Скопие, като Джаково(?) и много други, в които още от декември и до днес болестта не беше в силна форма, се намират и днес доста болни из тия села.

виж: Diversa notarie, vol. 81, f. 138-139. Оригиналът е на италиански.

102

Документ № 58

Из Третия Зографски поменик, съдържащ имена на дарители на Зографския манастир в Света гора от селища и област и, посочен и като български земи

1527—1728 г.[1]

Загорие: град Трънов, Блъгарска земля — г. Габрово, град Свищов, с. Трявна, с. Присой, с. Елена, монастир Дряновски, Костенец мадан, Ямбол, град Ловеч, място Етрополе, с. Тетевен (Тетовян), мон. Св. Троица, град Бдин (Видин), град Силистра, Русчук, с. Митрополия, с. Бряст, град Враца, монастир Чирепиеш, монастир Касинец, място Кипоровци, Червена вода, Оряховица.

Средец: град София, с. Връбница, с. Драгалевци, с. Локорско, с, Желен, монастир Кремиковци, монастир Дивотински, монастир Св. Архангел, „наречен Ерме", с. Перник, с. Мещица, мон.. Железнички, с. Корубляне, с. Челопечани, с. Кривина, с. Желява, с. Понор, монастир Рила, с. Дрян, град Самоков, Паликария (Покраина), мадан Рила, с. Дрян, с. Рила.

Знеполе[2]
град Пирот: място Висок[3]

Пелагония*: град Битоля — Маливища, Гръляни, Монастир Кованец, мон. Орле, Долна Преспа, Монастир Свети Илия, монастир Бигор, град Щип, Село Новолод Щип, монастир Полошки, монастир Продром, Монастир Дихово, с. Ресен, монастир Трескавец, монастир Зързей, монастир Бошава, мон. Градище, мон. Стрежево, град Кичава (Кючево — б. р.), град Енидже-Пазар, Серменин, Хума, с. Въдрища, с. Гвоздово, Хайватово, с. Кракопеци, Тиквеш, град Прилеп, Велес, Струмица, Радовищ, с. Дедино, с. Чичево, Оризаре, с. Росоман, с. Грънчища, Криволок, Златаре, мон. Янко (вецки), Скопие, Гомендже, Струга, Връбани, Дебре (Дебър — б.р), Мон. Лесново, Костур, Бер, Криварека, с. Магарево, Пожарско, Полянин (Дойран — б. р.), Кукуш.

Разлог: с. Банско, монастир Св. Теодор на Търлиз, с. Ощава, град Неврокоп, Косоврасти долно, с. Белица.

Пловдивско поле: град Пловдив, място Пещера, град Пазарджик, с. Перущица, Кричим, монастир Св. Врачи, Кара дере, Райково, Чокманово, Станимака (Асеновград — б. р.). ...

виж: Йордан Иванов. Български старини из Македония, фототипно издание. С, 1970, с. 495— 500; 507, 508, 511, 512.

1. имената са началната и крайната година на документа. В Поменика са записани имената на християните, които били дали по 10 сребърника. Понеже между имената се срещат и женски имена и такива на монахини, явно е, че записването на паричния дар не е ставало само в манастира Зограф от поклонници, които са бивали само мъже, но и на областите, където са обикаляли манастирските таксидиоти, които добре са познавали народностния състав на населението. В поместения текст се дават само имената на областите и селищата, означени под наслов „Българска земя", а във факсмилетата се виждат и имената на дарителите.
2. Област - Брезнишко и Трънско.
3. Така се нарича и сега източната пиротска покрайнина до Стара планина.
4. В оригинала: “Пефлагония”. Под тази област са поставени селищата в Македония.

103

104

105

106

107

108

109

110

111

112

113

114

115

Документ № 59

Представители на Осоговския манастир при Крива паланка, на Благовещенския манастир при Кюстендил и на Билинския манастир при Трън се явили в Москва да искат помощ от цар Феодор Иванович

1586 г.

[На руския цар било съобщено]:
За пристигането при него от Българската земя от манастира Благовещение на митрополита Висариона Колосейски и от манастира в голямата планина Осоговица на пустинника Йоаким и игумена Гервасий и на свещеник Стефан от Архангелския манастир при Билина.

виж: Сношения России с Востоков по делам церковньм, СПб., 1858, т. I, с. 182; Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 169.

Документ № 60

Сведение на венецианския посланик Лоренцо Бернардо за българския характер на селищата в Македония

1591 г.

Струга, казват, че е град, а в същност е повече село; тя е първо поред селище в България. През Струга минава река, която изтича из Охридското езеро; тук, казват, извира и реката на гр. Леш [р. Дрим]. Току-речи цялото Стружко поле е питомо, обработено и твърде плодородно; малко по-нататък, при началото на стружкото поле, се минава по един мост, който е |И| границата между Албания и България. Българите говорят славянски следват гръцки [източноправославен] обред...
На 23 май, като вървяха по-нататък по добър път, стигнаха в 19 час в Битоля. Битоля е български град, твърде населен, както казват, 1500 къщи, между които и 200 еврейски.
На 27 май, като слязоха по хълма, изобилен с вода и кладенци, тръгнаха по полите на планината, що се намираше отсреща на хълма, па слязоха в едно широко поле, което турците наричат Вардарова, а българите-Сланица.
Те минаха по дървен мост, дълъг 300 крачки, що води през р. Вардар която по-горе протича през Скопие... Този мост е граница между България и Тесалия. Близо до моста има къща, от която дойде една българска девойка с погачи, печени под пепел.

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 169—170; оригиналът е на италиански.

116

Документ № 61

Сведение за населението на Скопие и околността му от русин, който бил турски пленник

ХVІІ в.

А жителите на Скопие са турци, а също така има много жители християни..., а около това селище Скопие от трите страни в околията жителите са всички българи.

виж: Описание турецкой империи, составленное русским, бнвшим в плену у турок в XVII веке, под редакцией П. А. Сирку, С.-Петербург, 1890, с. 38. Срв. Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 182.; оригиналът е на руски.

Документ № 62

Сведения на турския пътешественик Хаджи Калфа[1] за българското население на някои градове в Македония

XVII в.

Битоля, между Лерин, Прилеп, Преспа и Охрид. От Цариград през Солун, Вардар и Воден се дохожда за 15 дни тук. Жителите са българи. Султан Мурад победителят изпратил в 784 (1382—1383) г. Тимурташ паша, който превзел града с меч в ръката...
Хрупища, на брега на Костурското езеро, 2 часа далече от Костур. Наблизо се намират Костур, Биглища, Населица. Жителите са българи.

Охрид, югозападно от Скопие, 16 дни път от Цариград, на източната страна на едно езеро. Границите са: Преспа, Старово, Кичево. Жителите са българи; тук има златни и сребърни рудници.

виж: Румелия и Босна географски вписал Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа. От немското издание на Йозеф фон Хамер превел и снабдил с обяснителни бележки Стоян Аргиров. Архив за лоселищни проучвания, I год., С, 1938, кн. 3, с. 60, 61, 84; оригиналът е на турски.

1. Автор на редица съчинения, между които и на една всеобща география.

Документ № 63

Сведения за българското население в селища на Македония, съдържащи се в пътеписа на Евлия Челеби[1]

XVII в.

В Скопие има арменска, българска и сръбска черква и еврейска хавра. Френците,. маджарите и немците нямат нищо. Латинците са доста и се черкуват в сръбската черква.

117

Оттук [Кратово], като тръгнахме към изток, минахме през българското село Нагоричани и взехме коне от селото Мурад, което има шестстотин къщи изкарва желязна руда и е българско село.

...Като тръгнахме оттук [град Дупница] към изток и като вървял един ден, стигнахме в селото Дурган. Това село е българско и се състои от двеста къщи.
Откак вървяхме час и половина към север, стигнахме в селото Извор, което е край река и в полите на една планина. Това българско село е от сто и петдесет къщи и е спахийско. Оттук вървяхме към юг по един бряг шест часа и стигнахме в крепостта Прилеп, който е в гориста местност.
Изобщо тук [Прилеп] се говори български език, защото всички християни са сърби и българи.
Всичката градска [за Пирот] рая е българска.

виж: А. Шопов. Евлия Челеби, Периодическо списание на Българското книжовно дружество в София, XII, С, 1902, с. 175, 179, 182, 184, 185,192. Оригиналът е на турски.

1. Турски пътешественик и географ (1611 —1682), известен с голямото си съчинение „Книга за пътуванията (Seyahatname)", в което подробно описва страните и областите, които е пропътувал, и главно земите на Балканския полуостров.

Документ № 64

Сведение на турския историк Ходжа Садедин[1] в хрониката му „Корона на историите" за българския характер на Северна Македония по времето на Константин Деян[2]

ХVІІ в.

Наистина кюстендилският владетел, познат с името Константин и прочут с владението на обширни земи и с многобройните спахии (войници-б.р.), беше върховен властник в българската област и притежаваше земите, в които се намират рудниците Тала и Накра.

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония С, 1917, с. 162; оригиналът е на турски.

1 Автор на пътепис.
2 Константин Деян, владетел на Велбъждското княжество в Югозападна България, който станал турски васал и загинал в 1394 г. във войната против влашкия войвода Мирчо.

118

Документ № 65

Сведение от „Обща и турска история", писана от Рамазан-Заде относно завоеванието на Северна Македония и Кратовските рудници от турците

1638 г.

След като били завладени и останалите градове и места, кюстендилския господар [Константин Деян—б. р.], който владял българската земя със златните и сребърни рудници... [бил подчинен — б. р.]

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 162; оригиналът е на турски.

Документ № 66

Сведение на католишкия архиепископ Петър Богдан за границите на българската земя

1640 г.

България и нейните граници. България се нарича днес цялата оная земя, която се зовяла някога Първа Горна Мизия, част от Долна Мизия, цяла Тракия с изключение на приморието Галиполско, гдето се говори гръцки език, по-голямата част от Македония, цяла Морава, та до Охрид, до пределите на Албания и Гърция и от Сърбия на изток до Черно море; Дунавът я дели на север от Влашко и Молдавия, в старо време наричана Древна Дакия, отвъд Дунава и пр.

виж: Е. Fermendzin. Аctа Виlgariае ecciesiastica ab A. 1565 usque ad 1799. Zagrabiae 1887, p. 69; Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 173—174; оригиналът е на италиански.

Документ № 67

Сведение за гр. Скопие в един католически документ

1653 г.

град Скопие, град български, архиепископ е монсиньор Андрея.

виж: Н. И. Милев. Католишката пропаганда в България през XVII в. С, 1914, с. 152; оригиналът е на латински.

119

Документ № 68

Сведения на католишкия архиепископ Петър Богдан за българския характер на Охрид и Скопие

1655, 1667 [1655 год.]

Охрид, български град, описан от Петра, софийски архиепископ. Градът Ахрида се нарича по славянски Охрида или Охрид, разположен при езерото, наричано Лихнидско или на славянски Блато Охридско. Той е бил съграден от император Юстинияна, който го и назовал Юстинияна Първа и свое отечество... Но в наше време той припада на царство България и е неин главен град: и днес всички, които живеят вътре в града [крепостта], са българи.

[1667 год.] Някои автори поставят скопското архиепископство между българите, защото под ведомството на това архиепископство между българите се намират може би някои католици; други обаче католици, на които също началствува архиепископията, се намират в Сърбия.

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония, С, 1917, с. 174—175; оригиналът е на италиански.

Документ № 69

Сведение на сръбския книжовник Йеротей Рачанин[1] за гр. Велес

1704 г.

И пак дойдохме на 14 ден във Велес, град български, а турците го наричат Кюпрюлия ...

виж: Йордан Иванов. Българите в Македония С, 1917, с. 182; оригиналът е на сръбски.

1. Калугер, преписвач на сръбски православни църковни книги и автор на пътепис.

Документ № 70

Сведение на руския пътешественик В. Г. Барский за българи в Солун

1725 г.

Останах в Солун точно един ден и не можах нищо да разгледам. Престояването ми там беше благополучно, понеже си намерих познати хора при това българи, и те ме угощаваха и приготвиха за път.

виж: В. Григорович-Барский. Странствания по святьм местам Востока с. 1723 по I

120

виж: Издание Правосл. Палестинским Обществом., СПб., 1885—1887, часть I, с. 218; Йордан Иванов. Българите в Македония. С, 1917, с. 185; оригиналът е на руски.

Документ № 71

В опис на девическия манастир Язак (Фрушка гора) се отбелязва, че гр. Кратово е в България

1753 г.

Една монахиня, родена в Кратово, България, има от рождение 81 години... Дошла е тук в манастира в 1744 г.

виж: Д. Руварац. Опис српских фрушкогорских манастира од 1753 г. Ср. Карловци, 1905, с. 88, 89; Йордан Иванов. Български старини из Македония, второ допълнено издание. С, 1931, с. 156; оригиналът е на сръбски.

121

Край на дял І - Средновековие и Османски период
(до началото на националното Възраждане)

Wednesday, March 17, 2010

0 Македония. Сборник от документи и материали. І дял. Средновековие и османски период (до 1750 г.).

0 коментара:

Post a Comment

Label cloud

Search

Important