Исая Мажовски: Възпоменания

ИСАЙЯ РАДЕВ МАЖОВСКИ (Исаия Радев Мажовски, Isaja Radev Mazovski, Mazovski, Isaja Mazovski, Исаия Мажовски, Исая Мажовски, Исайя Мажовски)

"Възпоминания", София, 1922 г., 56 стр.

І. ДЕТИНСТВОТО МИ

Когато навърших осем годишната си възраст, започнах да ходя на училище. В това време ни учеха свещениците на черковно учение, а именно да четем часослова и псалтири и да изучаваме молитви наизуст. Такава беше тогава науката. Когато навърших 12-та си година, аз вече бех усвоил и часослова и псалтиря и напуснах училището, като се залових да изучавам занятието на иконописец, заедно с братята си Йосифа и Якова. Три години наред изучавах иконопиството и като навърших петнадесетата си година отпътувах за Света Гора, гдето престоях цели два месеца в монастиря Зограф, а именно от 1 март до края на месец април. В този монастир се запознах с отца йеромонаха Натанайл, който беше родом от скопското село Кучевища и ме бе много обикнал.

[+/-]... Прочети текста

В 18б7 година през пролетта, имено на 11 май в Петербург-Русия се празднуваше тържествено паметта на нашите просветители Свети Кирил и Методий-и отец Натанаил един прекрасен ден ми каза: - Исаия, готви се за път, защото на 24 април ще отпътуваме наедно за руската столица, за да присъстваме на тържественото отпразнуване паметта на нашите просветители-солунските братя Св.Св. Кирил и Методи. Това съобщение ме твдрде много зарадва, па имах и нови бели дебърски дрехи-долама от бел шаек, везана с широк гайтан и сукнен минтан и елек също везан. Тия ми дрехи много се харесваха на отца йеромонаха Натанаил. На другия ден след сбора на Гергйовден, а именно на 24 април отпътувахме за Русия с един австрийски параход по Бело море, и след като минахме през Цариград, пристигнахме в Одеса, отгдето се качихме в един железнопътен влак на 6 май. На 8 и 9 май големо множество се бе стекло в столицата на братска Русия; всичките славянски народи беха пратили свои представители българи, сърби, поляци, чехи и словаци бързаха да се побратимят с русите. В присъстствието на представители от целия славянски свят бе отпразднуван праздника на светите славянски просветители Кирил и Методий с отслужване на божествена литургия в Исаковския Събор. Лицата на представителите на славянството просто сияеха от радост и щастие при кон-

статирането солидарноста на великата славянска раса, а особено щастливи беха представителите на тънещия и измъчван в робство български народ. След отслужването на божествената служба и след тържествения молебен, неизброимото множество напусна Исакиевската съборна църква и потегли към Царское село, за да приветствува Негово Величество Императора Александра II и августеишето му семейство, от устата на когото представителите на славянството беха щастливи да чуят следните думи:

„ Здраствуйте, господа, я рад видет вас славянских братев на родной славянской земле; надюс ви останите доволни премом, какъ здес, так и особенно в Москва.

Тия царски думи предизвикаха неописуема радост всред целия славянски мир в Европа. (И нека припомним при това, че тия царски знаменателни думи са били произнесени от императора Александра ІІ преди десет години от руско-турската война в 1877 година, когато той не е пожалил нито себе си, нито живота на многобройните си войници, за да избави българския славянски народ от тежкото турско иго)...

Тия думи бидоха изслушани с неописуема радост от всички. приесъствуващи славянски братя и императорския царски дворец просто се бе разтреперил от гръмогласно ура! Великата славянска Русия при царуването на руския, император Александра II-Освободител на България и на другото поробено славянство, в 1854 година е била изпратила учения руски писател М. П. Погодина да споходи всичките поробени славянски народил за да узнае от къде са родом славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Този бележит руски писател Погодин посетил едно след друго Австрия, Галиция, Чехия, Славония, Далмация, Хърватско, запознал се с всичките славяни, населяващи австрийската империя. След като събирал сведения през течение на цели четири години от славяните, населяващи различните страни, завърнал се обратно в Русия пак през Австрия като успел да се напълно увери, че двете велики славянски светила, нашите просветители светите Кирил и Методий са българи и родом от българския град в Македония Солун. Завърнал се в Русия руския учен списател Погодин се представил пред тогавашния руски канцлер княз Горчаков за да му съобщи събраните сведения относно родното место на славянските просветители и да го помоли да се застъпи за поробеното славянство. Като се, представил пред княз Горчаков, Погодин му съобщил, че благодарение на старанията си и на пътешествието си из поробените славянски страни успел положително да узнае, че светите братя Кирил и Методий са родени в Солун и са българи. След узнаването на всичко това, княз Горчаков с още по голема рев-

ност започнал да работи за благото на поробените славянски народи и за техното освобождение и в 1858 година благодарение на неговите старания е било основано първото славянско благотворително общество в Москва.

Тържественото отпразднуване паметта на светите равноапостоли Кирила и Методия в столицата на братска Славянска Русия на 11 май 1867 година е зарадвало целото славянство, и начиная от този ден паметта на двете български светила започва да се празднува тържествено из всичките поробени славянски страни. Сърбия единствена от славянските страни, благодарение на безрасъдната си злоба и омраза към всичко българско, се отказа от тържественото празднуване паметта на славянските просветители, при всичко, че благодарение на паметта на тия светци много сръбски младежи и от двата пола са се издържали даром в руските семинарии, духовни академии, университети и други висши училища от руските славянски благотворителни общества, открити в всичките по големи градове на братска Русия благодарение паметта на светите солунски братя Кирил и Методия. Тия славянски благотворителни общества са се заловили да събират волни пожертвувания с които да се издържат в Русия и добият образование младежи от поробените славянски земи, които след завръщането си в родните си места да просвещават народа, да будят у него стремеж към свобода, към избавление от чуждо иго.. От откриването из Румъния на славянските благотворителни общества, или от 1858 година, тая велика братска славянска нация е започнала да работи за освобождаването на България от тежкото турско иго, а благодарение на старанията на тия славянски благотворителния общества е била написана в Русия Обща Славянска История и напечатана в град Киев 1894 година. От детинството си припомвам си още две старовремски песни, в които се говори за първия българо-македонски цар Каран и за царица Солуна девойка.

Още преди 60 години съм слушал тия песни. Пееше ги с звучния си и внушителен глас по свадби и по селски хора, дядо Иван Караасановски, 70 годишен, богат с овци и коне старец от родното ми село Лазарополе, Дебърско. Първата от тая песен се пееше:

Яхнал е коня славни, цар Каран,
От далечна земя от Дония
Обиколил земя покраина
Да изберет земя да царуват

Обикалял девет месена,
Нигде цар земя не аресал
Цар е минал преко бели Дунав,
Цар е дошъл до белото море,
Обиколил покрай бело море и
..тук е царю земя аресала,
Там си цар превел мили народ
и со народ своя мила майка,
От далечна земя, от Дония Цар
превел свой мил народ
И с народ своя мила майка,
Майка сина в лице цели вала,
А цар майки ръка целивал:
Добре дошла, моя стара майко,
От нашата земя, от Дония.

Според преданията и смисълта на тая старовремска песен и според свидетелствуването на албанската-латинска история, македонските славяни са се преселили от далечната московска земя, а именно от крайбрежието на реката Дон, та за това в песента тая далечна страна се нарича Дония.

Втората песен възпева царицата Солуна девойка, когато тя, е заповедала да се построй калето (крепостта) на град Солун:

Почнала е Солуна девойка,
Коя била солунска царица,
Да си правит широкото кале,
Све Солуна града да соберет,
Повикала два млади майстора.
Два майстора — два млади братя
Да го правят широкото кале.
Един почнал от западна порта
Другият брат от източна порта,
Малки моми вода леят, вар правят,
А невести вар и камен носят, .
Стари пък баби дечица люлеят,
А майстори зидове зидат. Зидали го триесет години
И едва кога кале свършили
Двама братя тога се срещнали
Се срешнали и едва се познали
И от радост се прегърнали
Сълзи от радости поронили
Пак царица братя повика
Да направят тъмни зандани

И зандани братя, направили
Двама братя в зандани затворили
В зандани двама братя умрели.
След направата на солунското кале
е наречен града Солун на името на Солуна-девойка.

II. ЮНОШЕСТВОТО МИ.

Среща с един солунски евреин.

Въпросът за Солун.

В 1867 година, 23 февруари, когато бех вече започнал да ставам юноша, когато и потеглих от селото си Лазарополе за да отида на поклонение в Света Гора и от там за Русия, минах през Енидже Вардар, свърнах в Сосалия, Енидже-Вардарско, гдето се намираше имението на вуйчовите ми братя Хаджи Секови, родом от моето село Лазарополе, които тогава беха много богати и притежаваха повече от 2000 овци и 40 коня-ергеле. През този ден, случайно беше дошел у Хаджи Секови и един евреин от Солун - човек стар на около 65 години. Той беше дошел в имението на братя Хаджи Секови за да пазари вълната, която имаше да се остриже на пролет. Те се спазариха за цената на вълната с евреина, и последния им даде пей (задатък). Вечерта седнахме да вечеряме; ядохме и пихме хубаво вино енидженско и старите започнаха да пеят старовремски песни за цар Карана и за Солуна-девойка. Слушайки песните евреина с очудване запита как са се запазили тия песни от толкова старо време. Старците Хаджи Секови му отговориха, че тия песни са останали от старо време и са се предавали от баща на син, те са се пели от бащите и от дедите ни, та и ние сме ги научили от тех и ги пееме. Тия старинни царски песни са ни останали от старо време, та сега и ние ги пеем. Тогава евреина повдигна главата си, отвори дума за Солун и каза:

- Слушайте сега и аз да ви кажа каквото знам за града Солун и какво казват за него нашите стари еврейски книги: Когато нашето старо еврейско царство било паднало под властта на неверните-еретици които се покланяли на идоли и не вервали в Господа Бога, всичките евреи се разбегали като напуснали Палестиня и Йеросалим. Тогава една част от разбегалите се евреи са дошли тук на бреговете на Бело море, гдето се заселили в града, който сега носи името Солун, което се длъжи на еврейската царица Соломена. Тая имено царица е и направи-

ла солунското кале. Това кале е било съзидано от евреите още преди 2500 години, а пък евреите са се заселили на брега на Бело море преди цели 2600 години.

Тогава аз запитах евреина, като го помолих да ми каже какъв народ е населявал бреговете на Бело море преди дохождането там на евреите. Евреина отговори, че не знае, защото еврейските книги нищо не пишели за това, но ние знаем от преданието на деди и бащи, че Солун преди дохождането на евреите се населявал от вашия народ, но гръцкия цар като дошел в Солун, изпъдил от там вашия народ и го заселил с гърци. От думите на евреина, па и от старите предания става очевидно, че града Солун и целите брегове на Бело море се населявали от славянски народ още преди нашествието на гърците и установяването там на гръцко царство.

СЛАВЯНИН

Песен за солунския войвода болен Дойчин.
Предание от старо време.

Се разболел войвода Дойчин,
Болен лежал до девет години
Го гледала сестра Ангелина
Бог го убил Църна Арапина
Що е дошъл от арапска земя,
Та кондисал под град Солун
Под град Солун под зелена ливада
Па разпънал зелени чадъри,
А коня вързал пред зелени чадъри
Страшен бил Бог да го убиет
Горна устна до очи му стигат
Долна устна над гърди му висит
Повикал е Солунски първенци,
Наредил им таин да му носят '
На ден ядет по пет оки хлеба
На ден ядет овца яловица
На ден пиет по пет ведра вино,
Навечер любит убави невести
На пладне любит млади вдовици
Всички се в Солун изредили
Ред му дойде болен Дойчину
Па казал моме Ангели не,
Да се мома добре пременит
Друга вечер при арапа ще идет

Рано шетат мома Ангелина
По широки, високи дивани
Пръсти кършит, дребни сълзи ронит
Пак я пита болен Дойчин:
Мила сестро, моме Ангелино,
Жално шеташ, тънки пръсти кършит
От две очи дребни сълзи рониш
Дали ти се, сестро додеяло,
Да чакаш верни побратими .
Да весиш сабли по ключеви
Да ни служиш вино и ракия
Дали ти се, сестро додеяло,
Що ме гледаш за девет години
Почна сестра брату да кажуват
Нито мене ми се додеяло
Чакаещи верни побратими
Нито тебе, брате, со прислуга
Що те гледам за девет години.
Ево имат три месеца време,
Как е дошъл Църна Арапина
Кондисал е под града Солун,
Во Солун ред е суредило
На вечер любит убава девойка
На утрина любит убава невеста
На пладне любит млада вдовица
Се Солун града суредило,
Ред е дошло мене да ме земет
Да ме любит Църна Арапина
Кога зачул болен Дойчин
Трепна юнак, на нозе станал Дигнал ръце,
Богу се помолил, Мили Боже, у тебе е всичко, . .
Дай ми помощ и сила юначка
Да погубя Църна Арапина
Господ молба Дойчина дочул
И с юнашка сила надарил
Та си Дойчин коня подковал
Та си коня добре оседлал
Го стегнал с дванаесет колана
Му турнал юзда позлатена
Препасал сабя дамаскина
Па си зел тежка боздугана
Та си яхнал коня карамана
Па е минал низ сред Солун града.
От калджрми силен огън скачет
Кон от уста силей пламък пущат
От носа иу силен ветър веет И
зминал е низ Солуна града

Та е ошъл Арапу на чадър
Па извикал болен Дойчин: '
Стани страшна църни Арапино,
Да юнашки мегдан поделиме
Дигнал глава Арап из под чадър
Та погледнал болен Дойчина
Арап яхнал коня бедевиа
Опасал е тая остра сабя
И си вдигнал тешка боздугана
Па изкочил на юнашки мегдан
Дойчин стоял срещу Арапина
Арап хвърлил тежка боздугана,
Дойчин с рака боздуган дочакал
Сетне Дойчин боздуган хвърлил,
Та ударил Арапа сред чело Мъртав
Арап наземи паднал Нему Дойчин глава отсекъл
Та я вързал коню на телкия
Та си Дойчин во Солун отишъл
Све солунски народ го посрещнал
Той им дал от Арапа глава
Сестра брата радостно срещнала
Тога Дойчин Богу душа дал Оставил е спомен да се пеет.

В 1869 година през месец март отидох в Солун, станах предприемач по железнопътната линия, която се правеше от Солун за Митровица. Уговорих с компанията да доставя целата гора (траверси) за под железата (релсите) на пътната линия. Отидох в Демир-Капия, работих през целото лето, доставих уговорения дървен материал и до есента - месец ноември спечелих една сума от 350 златни наполеона. През същата есен намислих да отида в Цариград, па намислих да занеса и някакъв армаган на руския в Цариград посланник, Негово Сиятелство граф Игнатиев. Имах един познат кираджия от Тетово на име Кръстю Бойков, който пренасяше стока от Солун в Тетово, а пък от Тетово донасяше боб и ябълки в Солун. Поръчах му да ми достави в Солун един товар най-хубави и избрани тетовски ябълки. Този кираджия наскоро ми достави 2 коша-80 оки най-хубави тетовски ябълки. Заплатих му за те наполеона, сетне качих се в един турски параход и отплувах за Цариград. След пристигането си в турската столица, откупих двама хамали и занесох ябълките в руското консулство, предадох ги на вратаря, който предупреди посланика. Граф Игнатиев ме повика при себе си, дадоха ми и кафе, а след малко дойде

и госпожата на графа. След като ми поблагодариха за донесения им армаган, граф Игнатиев ме попита, дали турците мъчат славянския народ в Дебър? Твърде много, ваше Сиятелство, му отговорих. Той ми каза: славянският народ требва още малко време да има търпение. Постоях още малко в посолството, сетне се поклоних на графа и на г-жа графинята и излязох от стаята. Слугата ме заведе в канцеларията при секретаря на посолството, който ме запита как ми е името, аз му отговорих, че се наричам Исайя Радулов. Секретарят ми даваше пари за ябълките, но аз се отказах да ги приема. Почти целата зима и цялата година прекарах в руското консулство гдето се хранех и спях, и играех на табла с гавазите. Един от тех беше от град Янина-християнин и знаеше руски, гръцки и турски, другият гавазин беше турчин от Цариград. Обикнала ме беше и госпожа графинята която много аресваше белите ми дебърски дрехи, па често се срещах и с самия граф Игнатиев. Още от тогава датира познанството ми с господин графа...

През 1869 и 1870 година българските патриоти в Цариград водеха ожесточена борба с гърците поради българската Екзархия, обновяването на която се бе по официален начин позволило от Султан Азиса, тъй щото на българите се бе разрешило да имат свой духовен началник в Цариград и за резиденция на Екзарха се определи Ортакой, предградие на Цариград на Босфора. Между българските патриоти, които се боряха с гърците се намираше и моят познат Йеромонах отец Натанаил от светогорския монастир „Зограф", който както по-горе казах беше родом от скопското село Кючевица (Кучевища-б.а.). Често имах среща с отца Натанаила, той ми думаше: Исайя, трудете се, работете за изгонването от Дебър и Кичево гръцкия владика Антима; тогава от тук ще изпратим екзархийски владика в Дебър.

На 20 април 1871 година се завърнах от Цариград в селото си Лазарополе и почнах да подканям ближните си да се заловят за работа, за да се подготви час по-скоро изгонването на владиката Антим. След това отидох в Кичево, гдето се срещнах с поп Тома, с когото бех познат, на когото съобщих думите, казани ми от отца Натанайла, па наедно с него отидох в дюкяна на Димо Подвизанеца, гдето отново отворих разговор за казаното ми от отца Натанайла. Тогава поп Тома ми предложи вечерта да се съберем и да поговорим върху този въпрос. И действително вечерта придружени и от Трайко бояджията се събрахме у Дима и разискахме върху въпроса по изгонването от Дебър на гръцкия владика Антим, като се наговорихме да работим тайно, за да не се сети Антим какво му се крои. След това аз отидох в Дебър, гдето се срещнах с братия Топалови и с Велю и Кръстю Божилови, на които разправих думите на отца Натанайла, както и каква

сме се наговорили в Кичево. Тогава горните лица се наговориха да отидат в Кичево, да се срещнат с поп Тома и с Дима Подвизанеца, след което заедно с поп Тома да отидат в Галичник да поговорят с Тодор Томов. В Дебър тогава живо участие взимаха против гръцкия владика долната махала начело с поп Тасе и братята Кузман и Косто Божинови. Първият е бащата на Ив. К. Божинов.

В 1873 година бидох заподозрен от гръцкия владика Антима и от него наклеветен пред турското правителство като бунтовник и помощник на албанските хайдути. Бидох закаран под стража от Дебър в Битоля, и престоях цел месец в битолския затвор. Освободен след изтичането на този месец, завърнах се дома и веднага започнах да кроя планове, за да си отмъстя на гръцкия владика Антима. Помолих некои от другарите си да ми помогнат, но никой не се отзова на молбата ми; тогава отново започнах да мисля какво да правя.

В същото това време се бех влюбил в едно от селските момичета, което се наричаше Дунава Йосифова. Баща и имаше седем сина и само едно момиче-Дунава. Аз изпратих брата си при татка й и братята й да ги попита дали ще ми дадат Дунава за жена; те отговориха, че не дават сестра си на момък като мене. В отчаянието си, реших да напусна родното си место. Очистих пушката и пищовите си, напълних паласките с фишеци, взех пищовите си, нарамих пушката и потеглих към Албания, минах под самия Дебър стигнах до големата река Черни Дрин и едва успех да мина и то като съблекох дрехите си, увих в тех оръжието си, завързах ги с пояса си и като ги турих на главата си, започнах да газя водата, при всичко че тя беше почти цел метър дълбока: Като минах на отсрещния брег, седнах на песака, облякох се и пак въоръжен и с пушка на рамо, потеглих на път и на мръкване стигнах до селото Тополяна и се озовах при добрия си приятел, албанския войвода Байрам Даноски който ме добре посрещна. Аз му разправих всичко подробно след като престоях у него цели пет дена. С съдействието на приятеля си Байрам събрахме 40 души албанци, между които беше и самия той, излезох от селото и се прогласих за качак или за комита, нелегален като хванах гората. Гръцкият владика като узна че в околноста върлува албанска чета не се осмеляваше да обикаля из дебърските села. Наскоро след това, аз започнах да ходя и понадалеко, из прилепските и битолски села.
В 1874 година ме повика Гази бей Топтани от Тирана, гдето отидох, придружен само от войводата Байрам Даноски. У Гази бея намерихме събрани и други албански първенци, които се беха решили да работят за освобождението на Албания и за обявяването й за самостоятелна държава. Между другите албански първенци, там беха дошли от Яни-

на Али бей Тоска и Шериф бей, а наедно с тех и първия шейх от Янина. След като се разотидоха албанските първенци, аз и войводата Байран Даноски престояхме още пет дена в къщата на Гази бей Топтани. В събранието на албанските първенци се бе взело, решение да се изпратят и други албански войводи в западна Македония. Тогава, придружен пак от войводата Байрам отново се завърнах в селото Топовяни. В същото това време се появиха пет нови албански чети на чело с войводите: Сул Синани от село Булгиза, Таф Извир от село Извор, Биляр Баланца по-сетне наречен Билял Чела от село Баланца, Лимон Дока от Люзуния и Чуп Бидра от селото Кидина.

В същата 1874 година един прекрасен ден нощно време се промъкнах в Дебър на чело на 20 души въоръжени албанци, проникнах в митрополията, с цел да заловя и отвлека владиката Антим, но не го намерих, зашото беше заминал през същия ден за Кичево. Тогава отидох в кичевския монастир Св. Богородица и от там се озовахме над селото Горно Косоврасти, като прекарахме деня в гората, гдето от монастиря ни донесоха хлеб. При замръкване на пътя и преди разсъмване стигнахме в гората Въртешка при селото Лазарополе; когато се мръкна минахме през селото, взехме си хлеб и потеглихме към планината Барбура, сетне отидохме в една бачия, от дето взехме три ялови овци, заклахме ги, одрахме ги и ги изпекохме на накладения огън. Денят прекарахме в скалистите гори, на мръкване минахме през хановете на Извор и едва на разсъмване се озовахме в планината при Кичевския монастир. Като оставих дружината си в гората, придружен от Имер Данов и от други трима от дру,жината, проникнах в самия монастир, гдето ни посрещнаха радушно, като ни направиха кафе. В монастиря ни казаха, че преди два дена закарали отца Козма в Битоля. След това напуснахме монастиря, отидохме при дружината в гората, гдето ни донесоха хлеб и сирене. Деня прекарахме пак в планината, а вечерта потеглихме на път и се озовахме над селото Железна и на разсъмване застанахме в дола на реката Железна при големите каменисти скали, наблизо до шосето което води от Кичево за Битоля, защото беха ни известили, че от там ще минат двама търговци власи-цинцари; но случайно вместо да минат търговците, мина пощата от Кичево за Битоля, придружавана от двама конни стражари и от един турчин, с един кон натоварен с няколко торби съдържащи бешлици, алтълъци (по 5 и по 6 гроша) и бели меджедии (по 20 гроша). Успехме да заловим и тримата заедно с парите и ги изкачихме на планината „Маркова църква". Аз обаче през целото това време се криех да не би да ме видят и познаят. След малко ги освободихме, наедно с конете им, като им позволихме да си отидат, а парите си поделихме дру-

гарски. Тогава се завърнахме в Албания. Начиная от 1874 година Кичевчани и Дебърци се повдигнаха против гръцкия владика; но аз продължавах да се скитам из планини и гори с албанската си дружина и с войводата й, като пребродих всичките дебърски и битолски планини. В 1878 година, когато се сключи руско-турския мир, благодарение на дадената от Султана амнистия и аз бидох освободен от отговорност, защото турският цар и мене беше простил.

В същата 1878 година през летото, а именно на 20 юли-свети Илия, и аз се ожених за Дунава - същото онова момиче, което отдавна любех и което ме бе чакало. През месец август 1878 година, албанците ме повикаха да отида в Призрен на албанския конгрес, като делегат от дебърския край за да избираме княз за Албания. Аз пламенно желаях Албания да се провъзгласи за независимо княжество, но и Македония да добие своята самостоятелност, но не стана нито едното, нито другото, и Албания, и Македония пак останаха под омразното владичество на турците. Възползувани обаче от клаузите на руско-турския мир, ние започнахме свободно да агитираме против гръцкия владика Антима и да го гоним от Дебър и Кичево и турското правителство ни най-малкото препятствие не ни правеше.

1884-та година е паметна за Македония, защото именно през тая година се появи първия възстанник за свободата на Македония, на име Дуко Тасев от село Юдово (Кичевска околия). В същата година мина четата на Калмикова през Кюстендил, но е била предадена от окр. управител Славков по нареждания на София и е била разбита в Кочанско без да успее да мине Вардара.

В 1885 година се бе образувала цела възстаническа чета под предводителството на Ташко Дойчинов от село Лазарополе, но през същата година тя биде целата заловена и откарана в заточение в Мала Азия, в град Акия. Ташко Дойчинов е бил убит в затвора в Мала Азия в 1887 г. Що се касае за Дуко Тасев, той е бил освободен след 15 години и от 1895 до 1902 година е бил войвода на възстанниците в Кичевско.

Албанската стара латинска история

Когато в 1874 година наедно с албанския войвода Байрам Данов бехме на гости у албанския първенец Гази бей-Топтани в Тирана, както и по-горе казах, в къщата на последния се бяха събрали много албански първенци и бейове за да размислят по кой начин би могла да се освободи Албания и да се провъзгласи за самостоятелна държава.

Между тия първенци се намираше и първият албански шейх от град Янина, и когато между другите разговори, се зачекна и въпросът за старите боеве й царства и за некогашните слава й победи на Албания, шейха извади от една кожена торбичка една сребърна кутия, увита в чер копринен плат, отключи тая кутия, извади от нея написаната на латински албанска старовремена история и започна да я чете. Този шейх беше около на 70 години, но много учен човек; той знаеше турски, латински и гръцки; в турско училище се учил 5 години, в Рим цели дванадесет години и в Янина 2 години в гръцко училище, а като роден в Охрид знаеше и български. И тъй шейхът турна очилата си и започна да чете историята и да разправя по албански. В тая история се казваше, че албанците в самото начало се наричали латини, когато латинският крал Албанас ги превел през Адриатическото море и ги заселил в Епир до езерото Кастур (Костур-б.а.) и езерото Дрина, до самата река Черни Дрин. От името на този крал Албанас се нарекъл и албанският народ албанези. Според историята прочетена от шейха от преселването на краля Албанас с латините в Албания имало цели 2400 години. По сетне, шейхът започна да разказва за старите латински крале и за народите римски и латински и за некогашните им боеве. Всичко що разправяше шейхът твърде малък интерес будеше в мене, но когато започна да разправя за цар Александра Македонски, аз започнах по внимателно да го слушам. За този македонски цар, шейхът започна да говори така: „Кога се появи великият и силен македонски славянски цар Алекса, албанският крал Корел изпратил двама от своите капитани за да го посрещнат: Последните се представили пред великия славянски цар Алекса, поздравили го, поклонили му се и му казали по албански: “Мисердне мадней форт крал Алексе"-"Добре дошъл великий и силний крал Алексе". — Заповедай в нашата бедна и малка Албания, при нашия беден и малък крал Корела. Тогава цар Александър, поласкан и доволен от това дружелюбно и приятелско посрещане, отговорил на пратениците на албанския крал: „Поздравете вашия албански крал Корела, и кажете му че съм много доволен от посрещането му. След известно време, пак според албанската история, цар Александър потеглил с войската си за Азия, гдето и умрел. Гази бей се обърна тогава към шейха и го попита: Кой народ по-напред се е заселил по бреговете на Бяло море, албанският ли или славянският македонски народ? Шейхът отговори, че по напред се е заселил македонският славянски народ и от заселването на този народ имало цяли 2600 години, с други думи 200 години преди заселването на албанския народ до езерото Кастур (Костур) и до реката Черни Дрин. Още от старо време като граница между Ал-

бания и Македония са служили двете езера Костурско и Охридско и реката Черни Дрин.

След това шейха почна да разказва за побеляването на Македония от римляните и албанците. Албанците не искали да се бият с македонските славяни, но по заповед на римския крал били принудени да потеглят на война против македонците. Сражението най-напред се започнало при селото Костур и при реката Черни Дрин. Когато македонците видели многочислената римска войска оттеглили се от западната граница и сбрали всичката западна македонска войска на полето над планината Пелистер, както тогава се наричал града Битоля. Също тогава иначе се наричали и градовете Костур, Охрид, Дебър, Кичево. И тъй всичката западна македонска войска, събрана на битолското поле била 120 хиляди души, римската войска е брояла 80 хиляди души, а албанската която помагала на римляните била 150 хиляди души, а всичката римска и албанска войска наедно брояла 230 хиляди души против западната македонска войска, която е брояла само 120 хиляди души и се е намирала на Пелистерското (битолското) поле. Предводителят на македонската войска бил войводата Толо; а другата македонска войска-солунската, тракийската и вардарската се сражавали с гърците на солунското поле. Гръцката войска била 280 хиляди души, а македонската, която се сражавала с гърците била само 200 хиляди души; но и в битолското поле македонската войска се сражавала цели два месеца с римската и албанска войска, като очаквала да й пристигне помощ от солунската войска, но когато не дошла такава била принудена да отстъпи от битолското поле и на чело с предводителя си воеводата Толо, потеглила към Солун, като минала през Воден. Гръцката войска, която се сражавала с македонската, като видела че отзад я заобикаля друга македонска войска, идяща от града Асманлия. оттеглила се до река Бистрица. Западната македонска войска, като се съединила с солунската под града Асманлия-Вардарско, отпочинала си два дена и потеглила срещу римската войска; но гръцката войска като видела римската войска, поискала да се съедени с римляните за да воюва наедно с тех против македонците, но албанците и римляните се отказали от техната помощ. Тогава гръцката войска минала с кораби през Бело море и се съеденила с източната гръцка войска. Тогава се почнало сражение под града Асманлия между македонската и римска войска. Сражението траяло цели 30 дена, но като започнало да става положението на римляните затруднително и не могли да надвият на македонците, тогава им се притекла на помощ друга 10 хилядна римска войска и македонците били принудени да напуснат града Асманлия и целата македонска войска западна и източна се съеденили на солунското поле, а римската

войска успела да мине реката Вардар. Тогава двете римски войски нападнали македонските откъм запад и откъм север, а пък гърците се нахвърлили върху тех откъм изток и юг когато македонците видели, че не могат да устоят против много по силните си врагове съединили се всички и се за-

творили в солунската. крепост. Там, те били обсадени и се държали дели два месеца, но когато храната им започнала да се свършва, македонските войводи като видели, че било необходимо да се предадат, събрали се на заседание, за да решат с какви условия требва да се предадат. Тогава те написали писмо до римския крал Агрита, с което му съобщили, че целата славянска Македония се предава в неговите милостиви ръце, и да не забрава милостта на македонския велик крал Алексе, който след като навлезал в римското кралство се ограничил само да го поздрави и се завърнал обратно в Македония заедно с целата си войска. На това писмо крал Агрипа отговорил писменно така: До македонските войводи, предводители и капитани, съобщавам ви, че македонският народ е силен на бой и верен на своя господар, та затова съм убеден, че ще станете мои верни подданици, наедно с целия македонски славянски народ, който и занапред ще бъде пълен господар на имотите си; народните игри, песни и веселби са свободни и нека всеки бъде спокоен. След получаването на това писмо, македонските предводители и войводи се предали с всичката си войска на римския цар Агрипа, който разпуснал солунската македонска войска, а задържах битолската, охридската, дебърската, кичевската, прилепската и костурската, като я размесил с албанската. Войводите на тая войска знаяли да говорят албански. Римският крал бил много добър и разумен. Албанската и римска войска е била 310 хил. души, гръцката 230 хиляди, а трите тия войски са били 590 хиляди души, а пък македонската 310 хиляди души.

След покоряването на Македония от римляните се започнала война между тех и гърците, тъй като римляните са искали да бъдат пълни господари на Македония. Сражението между гърците и римляните в солунско поле се продължило 20 дена и гърците като се видели нападнати и от македонците и албанците, се предали на римляните. Целата гръцка войска била пленена от римляните. Римският крал след като победил и гръцката войска, разпуснал западната македонска славянскя войска като й подарил всичките й знамена, като позволил да се носят само на свадби. Емблемата на славянските македонски знамена била мечка, бродирана от сърма. Височината на дърветата на знамената била 2 метра, дебелината 4-5-сантиметра; дължината на платното метър и половина, г. ширината един метър. Околността на платното била червена, а вътрешността бела. Знаковете-емблемите на разните знамена са били: мечка, лъв, полумесец и ръка. Тия знамена и до ден днешен съществуват в Македония и се носят по свадби, но само в некои от Дебърските села, гдето освен знамената са запазени и некогашните обичаи. Тия села са Галичник, Лазарополе, Тресонче , Гари, Осой, Янче, Велобърдо,

Битуше, Косоврасти и Мелничане. До преди 100 години и в костурските села знамената са се носили по свадби, но са били унищожени от турците, благодарение на шпионството на гърците, но другите обичаи в Костурско и до сега са запазени. Обичаите на свадбите в Дебърско са следните: Два дена преди започването на свадбата, знамената се занасят при младоженеца, а платното им се приковава на дървото от моми и невести. Тия знамена се издигат високо над покрива на къщата на младоженеца, изгърмява се една пушка, па момите и невестите запеват следнята песен :

Що е врява во юнакови двори,
Се кренали високи байраци,
Над широки и високи чардаци,
Дали юнак на война ще одит,.
Ил се готвит мома да си земет .
Моме ми се болна разболело,
Уще си е моме малечкаво,
Моме било от рода голема
Жалит моме рода да оставит
Жалит моме татко да оставит
Жалит моме, майка да оставит.
Жалит моме. братя да оставит
И от рода моме да се делиг
Како ягне от стадо големо.

След смъртта на великия македонски цар Александър, умрел в Азия и след поделбата на азиятските царства между македонските войводи, определените според завещанието на великия завоевател за управлението на Македония, войводи се завърнали в Македония, и дълго време управлявали тая славянска страна.

За тия войводи, особено за солунските, и до ден днешен се пее следнята песен в Македония:

Застоял ми се войвода,
Над големи град Солуна
До него стоят два брата,
Два брата, два байрактара
Високо байрак държаха
Тихият ветър вееше
Широко знаме ширеше
Широка сенка държеше.
Све Солун града покрило
И солунските чаршчи
В чаршии има седлари
И още млади златари
Седлари седла правеха
Златари юзди лееха
За тия силни айгъри
На македонските войводи.

Тая песен се пее от невестите и момите на свадбите, и то два дена преди да се приготви младоженецът да вземе момата.

В 1885 година, когато се празднуваше в Петербург 1000 годишнината на българските солунски светила Св. Св. Кирил и Методий, снабден с една молба от страна на западния край на Македония, в която беха изложени всичките вършени от турците зверства над славяно-българския народ в Македония, аз отпътувах за столицата на Русия и благодарение на помощта и препоръките на руския представител в Букурещ г-н. Хитрово и на негово сиятелство граф Игнатиев, бидох удостоен с голямата чест да бъда приет от Негово Императорско величество цар Александра ІІІ-й в Царское село на 12 май 1885 година.

Преди да отпътувам за Петербург, минах през Букурещ и се представих в тамошното руско посолство пред г-н Хитрово, с когото бех запознат от понапред, за да му доложа за какво именно съм се решил да отида в Русия. Г-н Хитрово ме прие радушно, аз му дадох молбата до Негово Величество руския цар, той я прочете и ми каза:-Добре!

След това ми даде и две писма: едното беше адресирано до руската параходна агенция в Браила-Ромъния, а другото до председателя на славянското благотворително общество в Одеса: След това той добави, че на връщане требва пак да се явя пред него.

Благодарение на горните писма, пътувах безплатно до Одеса и от там до Петербург, защото руската параходна агенция в Браила ми даде безплатно билет за първа класа до Одеса, а пък по препоръката на славянското благотворително общество на гарата ми дадоха първокласен билет до Петербург безплатно. Като стигнах в Петербург, седнах във файтон и отидох в хотела „Княз Гагарин". На следующия ден сутринта отидох в къщата на графа Игнатиев Павлович. Излезе един слуга и ме попита отгде съм дошел и какво искам: Отговорих му, че съм дошъл от Македония и че искам да видя негово сиятелство графа Игнатиев. Слугата отиде да съобщи на графа и след пет минути се завърна при мене, повика ме и ме заведе при графа в стаята, която беше чудесно мобелирана и украсена. При влизането си при графа, поклоних му се, а той веднага ме попита от где съм. От Дебър съм, ваше сиятелство, му отговорих; аз съм Радулов, който още в 1869 година е имал честта да ви се представи в Цариград. Познавам ви добре, ми каза той и ме покани да седна. Тогава аз му подадох молбата, той я прочете и като помисли, каза ми: „Господин Радулов, ти си стой в хотела и след свършването на славянското праздненство (тогава имаше големо славянско праздненство), аз ще изпратя да те повикат. И действително граф Игнатиев на 12 май изпрати

едного от слугите си за да ме вземе от хотела. Той ме заведе направо в Царское село, в имераторската канцелария при едного от придворните генерали. Генералът беше прав, аз му се поклоних и му подадох молбата, той я взе и ми каза:-Седни.

Човекът, който ме беше довел му каза неколко думи и след това генералът занесе молбата на императора, а пък аз седнах на един кадифян стол и престоях сам около половина час. Тогава ме повикаха горе и аз влезох в една обширна стая от великолепната мобелировка на която просто останах слисан и не можех да снема очи от чудните й и хубави мобели и от художествените й картини...

След малко устремих погледите си върху Негово величество императора и го видех, че стои прав до генерала. Аз веднага паднах на колене, целунах земята, краката и края на дрехата на императора. Останах коленичил и със скръстени ръце пред него, той ми каза да стана и като станах, Негово Императорско величество добави:

-Аз полагам душата си за целото славянство и постоянно се трудя да намеря средства да избавя и македонския българо-славянски народ от турското иго и ще го избавя: При точното изпълнение на буквата и на духа на Сан-Стефанския мирен договор, България ще бъде властителка на всичките българи, Сърбия на всичките сърби, Гърция на гърците, а Русия запазва за себе си ролята на покровителка на целото славянство и на всичките славянски свободни и поробени народи.

След това цар Александър се обърна към генерала и му каза нещо и като мина през една друга врата, оттегли се като ме остави при генерала. Последният ме заведе тогава отново в канцеларията, даде ми 400 рубли, с думите: „Това е подарък за вас от Негово Величество императора".

Аз се поклоних на генерала сбогувах се с него и придружен от един дворянин се озовах при входната врата на великолепния дворец й много зарадван отидох в хотела, гдето като влезох в стаята си, издигнах ръце към небето и пошепнах: Благодаря ти, боже, милостивий Господи, задето си ме удостоил да видя и да говоря с най-великия император на света, с славния покровител на славянството, който тържественно обеща, че ще избави родната ми страна - хубавата Македония от турското иго.

На следния ден сутринта отново отидох в канцеларията на графа Игнатиев, комуто разправих всичко що ми беше казал императора. Тогава негово сиятелство ми каза: имайте търпение и знайте, че всичко казано ще се сбъдне; аз се поклоних на графа, сбогувах се с него и си отидох в хотела, а след два дена напуснах руската столица и като пристигнах в Одеса веднага отидох и се срещнах с председателя на славянското Благотворително общество, на когото също разправих за станалото в Петербург, за думите на Императора. В Одеса престоях само два дена и то-

гава се качих в един руски параход и отплувах по Дунава за Браила, отгдето по железницата се озовах в Букурещ, представих се пред господина Хитрово, руския посланик, казах му как съм бил представен от графа Игнатиев и как съм бил приет от негово Императорско величество, руския цар Александър ІІІ.

Господин Хитрово ме потупа до гърба и ми каза: - Господин Радулов, ти ще бъдеш щастлив! Тогава се сетих и попитах Хитрово за славянските народности. Той ми каза: Целото славянство е едно велико племе и народностите, които принадлежат на това племе само малко се различават по езика си : Българите, сърбите, македонските българо-славяни, са всички от едно племе, от великото и славно славянско племе и са дошли в страните които обитават от Русия, от която са дошли също хърватите, черногорците, галицийците, далматинците, словаците, чехите и поляците.

Само македонските българо-славяни са преселени на балканския полуостров много от старо време, преди гърците, романите, българите и сърбите. След това, поклоних се на господина Хитрово, сбогувах се е него, напуснах столицата на Ромъния, отпътувах за България и се озовах в София.

Господин Хитрово е бил руски консул най-напред в Битоля-Македония, гдето е престоял цели 10 години, и именно в Битоля се бех запознал с г-на. Хитрово. След това Хитрово, едно след друго е бил руски представител в Белград, Сърбия; при освобождението на България се е намирал в София и в 1884 година е бил назначен за руски посланик в Букурещ -Ромъния, гдето е престоял до 1892 година и след това изпратен за посланик в Токио-Япония, гдето е и починал.

По въпроса за Солун. Както дохождането на македонските славяно-българи на Бело море и заселването им в цела Македония до Костурското, и Охридското езера и до реката Черни Дрин, тъй и заселването на Солун не е още достатъчно и ясно доказано. Евреите твърдят, че най-напред те са заселили Солун, гърците от своя страна настояват да твърдят, че гръцки цар бил заел и заселил Солун; ние пък славяно-българите македонци, не знаем кои по-напред са се заселили в Солун, евреи ли, гърци ли или македонски славяни, та и за това необходимо е за македонските славяни добре да се изучи и изясни въпроса за заселването на Солун.

Според твърденията на Солунския евреин, основани върху еврейската история, преселението на евреите по бреговете на Бело море е било извършено преди 2650 години, а според доказателствата и уверенията на янинския албански шейх, основани на албанската латинска стара история, българо-славяните са се преселили в Солун и другите брегове

на Бело море още преди 2658 години. Твърденията на руский посланик в Букурещ г-н Хитрово също казват, че славяно-българите македонци първи са заселили Солун и бреговете на Бело море; ако обаче се съди от леточислението изложено във вечния календар на господина Ив К. Божинов, родом от Дебър-Македония, издател на книги и притежател на печатница в София, българо-славянските македонци са се преселили в Солун и са заселили бреговете на Бело море още преди 2762 години. От това следва да се заключи, че славяно-българите са заселили бреговете на Бело море, па и самия град Солун преди евреите и преди гърците. С други думи те са първите преселенци по бреговете на Бело море.

В 1868 година през месец юлий, аз отново отидох в Русия, а именно в град Киев, за да присъствувам на великото славянско събрание, станало по случай отпразднуването 900-та годишнина от покръстването на руския славянски народ от великия кнез Владимира. Тогава в Киев се бе стекло множество руси и славяни от другите страни на света. От Русия беха дошли членовете на царското семейство, много князе, княгини, графове и графини, руски митрополити от разните губернии на обширната руска империя, черногорският митрополит Митрофан, сръбския митрополит Михаил; неколко първенци от Сърбия, между които и генерал Сава Димитриевич, Милослав Протич, професор Панта Среткович, Пашич, Лотич, Сима Симич и други бележити сърби - всички на брой 46 души.

Между стеклите се на празненството славяни имаше и много словаци и видни лица като редактора Амвросия, поета Светозар и други. От България беха дошли шефът на русофилската партия сега покойник Драган Цанков, бивш министр-председател, Александр Константинов Людсканов, бивш, министър, Стефан Савов, Бобчев Стефан, възпитаник на московския университет. Михаил Ив Маджаров, също бивш министр. Иван Вазов-поет, Светослав Николаев, Миларов-историк, Кръстю Кръстев Бахчеванов, капитан Димитрий Стоянов, Бръчков, адвокат от гр. Свищов, публицистът Велко Нейчев, Михаил Тодоров от Браила, професор Дринов от Харковския университет, българин родом от Панагюрище. От Македония бех единствен само аз-Исайя Радев Мажовски, от село Лазарополе, Дебърско. Пътувайки за Русия, аз пак минах през Букурещ, гдето успех да се видя с господина Хитрово, който пак ме снабди е нуждното писмо за безплатно пътуване по руските параходи и железници до Киев, легализира паспорта ми и на 14 юли 1888 стигнах в Киев.

На 18 срещу. 19 юли по реката Днепър, в парахода „Рицар" беше сложена голема трапеза за обед. В парахода се беха стекли представителите на славянските народи от България, Сърбия и Австрия, представители на руското цар-

ско семейство, князе, княгини, графове и графини и много бележити руси книжовници и писатели взимаха участие на тоя обед. Начело на трапезата беха заели место Негово Сиятелство-граф Игнатиев, Николай Павлович, В. Г. Саблер, И.Д.-председател на киевското славянско общество, княз Ю.Е. Гагарин, председателят на петербургския Св. Синод

К.П. Победоносцев и председателят на Одеското славянско общество.

Всред обеда, аз станах от мястото си поклоних се пред участниците на този всеславянски обед, като поисках позволение да кажа неколко думи от страна на заробените славяно-българи македонци, да изкажа техните болки и техните же-

лания и тона славянско-македонско наречие. Граф Игнатиев се обърна към мене и ми каза: „Позволено, Радулов, говори!"

РЕЧ

произнесена на 18 юли 1888 година в парахода „Рицар” всред

реката Днепър, в град Киев Русия от Исайя Радев Мажовски

от село Лазарополе, Дебърско Македония.

Многоуважаеми господа и славянски братя, преди 40 дена се научихме во нашия край Македония во Дебър и Кичево за великото радостно събитие-900-годишнината от покръстването братския руски народ от великия руски княз Св. Владимир и се приготвихме неколко человеци да дойдем во славянската велика Русия за да присътствуваме на този тържествен велик руски праздник, но за големо съжаление не могохме да получим паспорти за Русия. Но аз се осмелих и реших да дойда сам и народят нощем ме изпрати со сълзи на очи, съжелявайки, че повече хора не могат да дойдат в Русия. Аз се реших, повтарям и потеглих нощно време и цели 30 дена одих, криещ се от преследването на Турците, и най сетне успех да дойда в славната славянска велика Русия. И много по-видни от мене лица от славянска Македония желаеха да дойдат във велика братска Русия и да присътствуват на тържествения праздник на 900-та годишнина от покръстването на руския велик братски народ, който е надеждата на всички поробени славянски народи, но не смееха и се боеха да дойдат, защото добре знаеха, че ще бъдат заловени, бити и проводени в Азиатските пустини.

Многоуважаеми господа, македонският старославянски народ още преди 2500 години е доведен в Македония от цар Карана, който както цар Филипа и цар Александър е бил чист славянин; но повече от 500 години са се изминали откакто Македония и македонският стар славянски народ с потиснати и се намират под тежкия турски ярем. Ние, клетите македонци пъшкаме и плачем, но никой не щет и да чует, па даже и самите наши братя ни пречат. Братя славяни, македонският славянски народ е обвит от най-люти и отровни змии, той се дави и измъчва от най-люти и неумолими зверове. Достатъчно .е некой мъж, некоя жена или пък некое дете само да спомене за велика Русия, за да бъдат веднага бити и псувани на вера и наричани москов гяуру та от друга страна у нас в Македония са се наплодили протестантите и католиците, които по всеки начин се стараят да ни направят протестанти или да ни покатоличат. В нашия Дебър имаме екзархийски наместник-Архимандрит, но и на това ни завидеха враговете ни.. Така, например гръцкият владика подкупи турските зверове и ги накара да го убият, но кол-

кото и да ни е тежко търпим, страхувайки се да не би да паднем под австрийски ярем.

Братя руски славяни, цели петстотини години става вече от както целият македонския славянски народ и целата му земя са обгърнати от черни и мрачни облаци, които не ни дават възможност да виждаме и да се ползуваме от благотворното действие на слънчевата светлина. Само слушаме, че негде имат и греет велико и светло слънце, но очите на македонските славяни не го виждат. Нашата най-голема надежда е във велика Русия, от нея чакаме ние спасение и избавление. Русия, която е спасила Гърция и Сърбия, която е избавила Ромъния и славянска България, един ден ще протегне ръката си и на нещастния македонски роб и ще го спаси, като му подари свобода.

Братя руски славяни, ние окаяните турски роби-македонските славяни денонощно молим всевишния Бог и нашия спасител Иисуса Христа да дава здравие и дълголетие на Негово Величество руския император-единствения мощен покровител на всички славянски народи. Ние молим Бога да дава здравие и дълго действие на целото руско августейше царско семейство, ние молим Бога да дава живот и здравие на целия руски православен народ, ние нещастниците желаем да повеет руският силен ветър и да разпръснет тъмните и мрачни облаци с които е обвита поробена Македония. Ние молим Бога да надари със сила и крепкост руските храбри орли, да литнат из въздуха и да покрият цела Македония, да прогонят лютите змии и безпощадните зверове, да строшат вековните тежки железни вериги, да освободят вековната турска робиня Македония.

Да живее велика и славна Русия, да светлеет руската златна корона като слънцето на небето во веки веков амин !”

Граф Игнатиев започна да ръкоплеска, като свърших речта си и ръкоплесканието му се подвзе от Драгана Цанкова, от Стефана Бобчева и от всичките други наши българи.

В общата славянска руска история, издадена по случай тържеството е забелезано следнето: в пасажа, който се говори за 900-та годишнина от покръстването на руския народ: “во число болгар находился македонец из Дебър, Исаия Радулов. Он прибил в Киев употребив 3 ( дней на дороге, так как скривал ся от турок...”).

И българският Екзарх Йосиф желаял да присъствува на това големо праздненство в Киев, но турското правителство и на него отказало да издаде паспорт за в Русия. На 26 юли 1888 година напуснах Киев за да се завърна в Македония. Когато отидох на гарата и влезох в един първокласен вагон, се озовах в едно купе с господина Стефан Бобчев и с г-на Михаил Маджаров. Само ние тримата

се намирахме в това купе. Много бележити руси и други славяни беха дошли да ни изпращат. Между другите беше и славянският певец Александър Славянски и нейно сиятелство Олга Александровна и графиня С. П. Ламсдорф и нейно сиятелство графиня С. П. Оручик, и аз Исайя Радев се появих на прозореца на купето, казах сбогом на тия високопоставени госпожи, като ги помолих да не забрават и помнят Македония.

Михаил Маджаров ми каза: “Не викай бе, срамота е”, но в същия момент нейно сиятелство Олга Александровна влезе в вагона и извика: „Радулов здес? Аз веднага й целунах ръката, а нейно сиятелство ме целуна по челото и ми каза: „Радулов, сбогом, поздрави македонския славянски народ", и след малко влака замина и като пристигнах в Одеса, отидох при председателя на славянското благотворително общество г-н А. А. Кравцов, който ме придружи до пристанището, препоръча ме на капитана на руския параход от компанията на княз Гагарин, простих се с него и потеглихме през Черно море и Дунава дойдох в България и се озовах в София гдето се появих в първия македонски комитет основан в 1886 година печата и емблемата на който носеха думите „Свобода или смърт"...

Председателя на комитета г-н майор Паница и членовете ме натовариха с мисията да отида в Албания и да се постарая да убедя албанците да работим задружно за свободата на Македония и на Албания и да се свърже съюз между Албания и България. Аз се реших, отидох в Албания, намерих се с първенците албански, с които бех запознат още от по-напред, от първото ми пребивание в Албания. Работата ми беше напреднала и аз постоянно сновях между Албания и България, гдето давах сведения на председателя на комитета.

В 1888 година, на 18 август бидох изпратен от тогавашния министър-председател г-н Стамболова и от председателя на македонския комитет майор Паница в Албания, отгдето да доведа в София човек, избран от албанските първенци. Тогава потеглих на път и най-напред отидох в отечеството си, в село Лазарополе, престоях дома си само 10 дена и се опътих за Албания, гдето посетих най-напред околията Мала Грика и се намерих с Мустафа Зенилов и Малич Зенилов, които беха запознати с работата за която бех отишъл в Албания и работеха заедно с Али Марков от Мала Грика. (Грика Вогел). Потеглихме на път с Мустафа Зенилов, отидохме в околността на Малесия, гдето престояхме три дена. Там се намерихме с Далуп Кара, главатар на Малесия, и сетне отидохме в Тирана при Гази бея Топтани, гдето намерихме и войводата Байрам Данов и други войводи, па там беше дошъл от Мат и Малич Пашов.

Разговоряхме се върху всичко което ни предстоеше да вършим. Албанските първенци ми казаха да си отида в селото си Лазарополе и там да стоя до когато албанските първенци изберат человек, когото да изпратят с мене в България. Дадоха ми двама въоръжени албанци да ме придружават при минаването на планината „Калина" при Два Брата планина.

Пристигнахме в околността на Малесия, в селото Булчиза и отидохме в дома на Далуп Кара. През това време селото Булчиза беше големо и разпръснато село, имаше повече от 1000 къщи. От Булчиза първите албанци се върнаха, а ме придружиха други двама до Мала Грика, гдето отседнахме в къщата на Мустафа Зенилов и Малич Зенилов. Но Мустафа Зенилов и Далип Кара беха останали в Тирана за да вземат участие в съвещанията на албанските първенци. От Мала Грика ме изпратиха до Дебър пак двама въоръжени албанци. В този град преспах само една вечер у Веля Топалов с когото през ноща се разговаряхме върху мисията с която бех натоварен от Стамболова и от майор Паница, а именно върху съюза на Албания при евентуално избухване на възстание в Македония.

За да окуража Топалова, казах му, че работата не е само наша, но се върши със знанието и помощта на българското правителство, което е дало идеята за съюз с Албания-и добавих, че когато се обезпечи участието на албанците в тая работа, пак ще се видим и тогава ще знаем какво да правим. Седехме през нощта с Веле Топалова, ядохме и пихме вино до късно и малко преди разсъмване поспахме. Когато се съзори, станахме, пихме кафе и Велю извади та ми даде десет наполеона помощ, даде ми коня си и негов човек да ме придружи до Лазарополе, гдето като стигнах на 10 септември, върнах човека и коня в Дебър. Престоях в родното си место до 20 октомври. Тогава дойде при мене човек, пратен от албанските първенци и ми каза: "Зотини

(господине), викат ви да отидете в Тирана. Придружен от този човек, отидох в Мала Грика, минах през Малесията, през селото Булчиза и през планината Капина и пристигнах в Тирана; Там намерих Далип Кара, Мустафа Зенилов, двама бейове от Мат, един бей от Елбасан и войводите; що се касае за другите първенци, те си беха отишли след свършването на съвещанието.

Тогава Гази бей и другите ме запитаха: Исайя, кажи ни какво мисли московецът за тия работи.

Аз им отговорих, че московецът е на мнение всеки да бъде господар на своето и да бъде самостоятелен, а именно България да си е сама, Македония сама, Албания сама, Сърбия сама и Гърция сама и независими едни от други. Това е мнението на императора Александра III и на неговото правителство. Тогава всички почти едногласно казаха: От това нещо по-хубаво нема.

Сетне Гази бей Топтани ми каза: „Ето избрахме Малич Зенилов от Мала Грика да дойде с тебе в България да говори с българските министри. Тогава всички албански първенци си разотидоха, а пък аз придружен от войводата Байрам Данов, Далип Кара и от Мустафа Зейнелов отидох в Мала Грика в къщата на Мустафа Зейнелов. След това аз и Малич Зейнелов се разделихме и аз отидох дома си за да се поприготвя, па също и Малич Зейнелов да се приготви за път. Последният говореше добре български, па освен това се намираше в сношения с бележити и учени хора. След неколко дена Малич Зейнелов дойде в селото ми Лазарополе, придружен от други двама албанци.

На следуюшия ден потеглихме на път, стигнахме до Гостивар и придружаващите ни двама албанци взеха коня на Малича и се завърнаха, а пък аз и Малич се качихме на файтон в Гостивар и стигнахме в Скопие, гдето след като легализирахме паспортите си, качихме се пак във файтон и на 23 ноември 1888 година пристигнахме в София, гдето бехме посрещнати от майор Паница. Престояхме 10 дена на хотел, и нощно време дохождаха при нас майор Паница и Димитър Ризов и други македонски офицери. След изминаването на тия десет дена, дойде при нас майор Паница в затворен файтон, взе и двамата ни от хотела и ни заведе в къщата на министра-председателя Стамболова!

Говорихме да бъдем съгласни, да си помагаме македонците и албанците едни на други и да работим и гинем задружно, когато настане времето за енергично действие, като албанците пазят българите, които се намират на албанската граница. Ето, каза г-н Стамболов, Исайя ще натоварим с мисията да ходи в Албания и в България, а пък що се касае за Малич Зейнелов той биде награден с орден за заслуга. След това напуснахме къщата на Стамболова, завърнахме се в хотела и се приготвихме да си вървим след

неколко дена. С нас проводиха Боне Георгиев за да ни придружава. Отпътувахме с трена от София, минахме през Сърбия, стигнахме в Белград и през ноща се качихме на австрийската железница, минахме през Австрия и Далмация; стигнахме до град Фиуме, отгдето по Адриатическото море отплувахме с австрийски параход, пристигнахме в Рагуза престояхме три дена в този град и след като си легализирахме паспортите в турското консулство, пак се качихме.на параход и отплувахме по Адриатическото море за град Дурацо-Албания, гдето престояхме два дена и сетне отпътувахме към град Тирана, гдето престояхме три дена, понеже требваше да се даде възможност на Малич Зейнелов да даде отчет за мисията си на Гази бей Топтани и на другите беиове и албански първенци, които отново се беха събрали за да се съвещават.

Сетне напуснахме Тирана, минахме през Мат, гдето Малич Зейнелов се разговаря с албанските първенци, а от там заминахме за Малесия, стигнахме в Булчаза при Далип-Кара-първенец в Малесията, престояхме у него два дена и от там придружени и от последния слезнахме в Мала Грика, отидохме при Мустафа Зейнелов, брат на Малич Зейнелов, у когото престояхме цела седмица, гдето беха дошли албански първенци и от други места за да узнаят какво е било уговорено с България. След дълго разискване албанските първенци ни казаха работата да бъде отложена за на пролет докато всички албански първенци се споразумеят за да бъде напълно осигурена задачата. Ето сега изпращаме с вас сина на Мустафа Зейнелов Нело-23 годишен млад момък; той нека стои в София, за да се увери българският пръв министър и майор Паница, че албанците са решени да действуват заедно с България и с македонския комитет за извоюване свободата на Македония и Албания. Като потеглихме от Мала Грика заедно с сина на Мустафа Зейнелов, последният и Далип Кара ни изпратиха, като ни дадоха десет души въоръжени албанци, за да ни придружават и като минахме реката Черни Дрин през моста на Топовяне, самата вечер стигнахме в чифлика на Мустафа Зейнелов под Дебър, в с. Куки. Там престояхме три дена и като приготвиха кон за Боне Георгиев, потеглихме на път наедно със сина Мустафа Зейнелов-Нело и с други двама въоръжени албанци, за да ни придружат догдето минем Яма; потеглихме през нощта на път, минахме през Дебър и осъмнахме на реката Радика и с големо затруднение едва успехме да стигнем под планината Въртешка, между Стогово и Костур-тъй като поради дълбокия снег не беше възможно да се мине през Яма, нито през друг пят, та затова се решихме да мине през моето село Лазарополе, отгдето върнахме двамата албанци. Вечерта Боне и Нело спаха у брата ми Йосифа, а пък аз пренощувах в дома си; но през

същата нощ бидохме издадени от Горгета Минов Кокалески, който изпратил човек през нощта в Дебър и известили на пашата за нашето присъствие. Сутринта рано на 4 януарий 1889 година пристигнаха от Дебър милязиминът (подпоручик) и неколко стражари, заловиха в къщата ми мене и Боне Георгиев, и ни заведоха в друга къща. През деня ни държаха в село Лазарополе, а вечерта туриха ни букаги железни, като заключиха в тех краката ни. Вечерта дойдоха предателите Горче Минов, Васил Икономов и Трайко Груев, пиха ракия, пеха и се веселиха; когато се разсъмна, на 5 януари 1889 додина, закараха ни в Дебър, а когато минавахме през града се беха набрали много турци пред казармите, за да гледат Боне Георгиев. Закараха ни в казармите при българите и веднага ни разделиха. Вечерта военият следовател започна да ме изследва. Питаха ме, разпитваха ме и най-сетне, ми казаха: Исайя, кажи си правото; аз им отговорих: Ще кажа, ефендилер, право всичко което знам. Защо ходихте в София с Малич Зейнелов? Какъв човек е българина, що сте го довели със себе си? Отговорих им, че този българин е търговец, търгува с вино и ракия и продава спирт на едро. Що се касае за въпроса защо сме ходили с Малича Зейнелов в София, на него ще ви отговоря, че аз постояно ходя в София по работа, а пак Малич дойде с мене в София, защото имал.да взема пари от някой си цинцарин от Гопеш. Питаха ме, колко пари е имал да взема Малич от цинцарина. На това запитване отговорих, че според думите на Малич, той имал да взема 190 лири. След това ме питаха откъде се познавам с Малича, отговорих, че се познаваме още от преди двадесет години и че сме много приятели като винаги сме си правили посещения. Сетне ме питаха где си се намерил с Малича за да отидеш наедно с него в София. Отговорих им, че сам Малич е дошел в къщата ми за да ме моли да идем наедно в София, защото там имал да взема от един цинцарин от Гопеш 190 лири, а сега немал нито пет лири, а пък влахът бил отишел в София още след освобождението на България и той бил. добър човек и. нямало да му изяде парите, тогава аз се съгласих да отпътувам наедно с Малича; но му казах, че напролет е по-добро за пътуване, а той ми отговори, до напролет не се знаело кой ще доде пръв и кой не. Сега като съм се приготвил и съм дошъл тук, требва да заминем. Като не можах да му откажа, потеглихме на път и отидохме в София. На следующия ден от пристигането ни, отидохме в къщата на цинцарина. Посрещнаха ни жените, дадоха ни кафе и ракия и казаха ни, че цинцаринът отишъл във Влашко, отгдето щел да се завърне напролет. Престояхме с Малича около 15 дена в София. През това време случайно ме вика търговецът Боне Георгиев да поправя нещо в магазина му. Тогава Боне ми

каза: Исайя, узнал съм, че къде вас имало хубаво дървено масло, па освен това и евтино, което мога да донера или да докарам тук. Аз му казах, че случайно с мене се иамира тук много добър и честен човек и с него можещ да отидеш в нашата страна. Тогава, той ни предложи по 3 лири на месец, па да ни плати и пътните разноски и ние се съгласихме. Потеглихме от София, минахме през Белград, през Авсгрия, качихме се на параход в Фиуме, стигнахме в Дорус и от там в Тирана, гдето питахме за дървено масло. Там намерихме

дървено масло, но Боне каза, че по-добре е напролет да го вземеме защото зимно време мъчно се пренасяло. След това минахме през Булчиза, през Ковачища и Малич Зейнелов остана дома си. Аз и Боне дойдохме в моето село Лазарополе, преспахме една нощ и на заранта дойде милезиминът Маго бей, та ни докара тук при вас (Ние се бехме наговорили с Малича Зейнелов и с Боне Георгиев да говориме едно и също нещо, в случай на изследване.) Същия час ме разделиха в казармите от Боне Георгиева.

Привидение на Исайя Радев Мажовски в Дебърския затвора, в 10 часат преди пладне.

На 8-я ден от месец януари 1889 година бех самичак, затворен в една стая на казармите, на вратата на която пазеше часовой, а самата врата беше отворена и бех седнал на една парцалива рогозка, облегнат на лявата си ръка и гледащ към запад. Пред мене имаше мангал и в десната си ръка аз държах запалена цигара и се бех замислил какво ли зло има да ни постигне, но сетне си казах: каквото иска Господ, то нека стане; та с що сме ние по-горни от светците Георги и Димитри, които са били тежко измъчвани поради верата си в Христа Спасителя и за доброто на народа. Когато сам си говорех почти мисленно тия думи, внезапно пред мен се появи един човек на около 30-годишна възраст, облечен с зелена върхна дреха. Той се приближи до мене и седна направо срещу мене, като ме запита: Какво мислиш и от кого се боиш? Отговорих му: Мисля, господине, за жестоките мъки на които са били подложени светците Георги и Димитри поради голямата си вера в Христа Спасителя и за да прославят Християнството, та какво остава за нас, каквото искат нека ни правят, даже и нека ни застрелят... Нека се изпълни волята Господня. Само заедно нещо ми е жално, а именно че съм оставил млада жена с четири малки дечица в неприятелски ръце. Тогава, човека ми каза: „Аз съм дошъл при тебе, за да ти кажа да не се боиш, над нас има Господ и всичко е в негови ръце, но ще търпиш мъките." Ами за другаря ми има ли Господ, господине, му казах аз: „И за него има Господ, ми отговори непознатият човек. Тогава се обърнах към тайнствения си посетител и го попитах: „Как те пусна стражата, господине, да дойдеш тук при мене?" Той ми отговори: „Тая стража не може да ме види!" и след тия думи, човека излезе от отворената врата, като напусна стаята, и аз отново бех останал сам с цигара в ръка и тая цигара гореше. Това видение ме напълно окуражи и прогони всеки страх от сърцето ми и сега вече не се боях от нищо.

През нощта отново започнаха да ме изследват, като ме

питаха кои българи от Дебър са с нас и какво сме говорили с тех? Отговорих, че с никакъв българин не сме говорили, па и такъв не е имало с нас, па ние даже и нито сме се спирали тук в Дебър, нито сме виждали някой от дебърските българи. След това ме заведоха в една малка и затулена стая и ме биха, като ми удариха 10 дренови тънки тояги и след това, пак започнаха да ме изследват и разпитват: „Кажи си правото, не крий нищо, защо искаш да бъдеш застрелян? Аз им отговорих: изпаднал съм във вашите ръце и каквото искате, можете да правите с мене. Каквото знаех, казал съм ви го и друго нищо не знам.

На 15 януарий беха викали от моето село двама души: Горче Линов Кокалевски и един друг, името на когото не ми беше известно. Беха ги питали за какъв човек ме знаят? Показанията на тия двама предатели беха твърде тежки за мене. Те дословно били казали, че от когато е роден Исайя Радев се шурува и си шушне нещо с албанските арнаути, като да готви некаква изненада за царската държава.

На 18 януари докараха и другите албанци-Далип Кара, Мустафа Зейнелов и Малич Зейнелов, но тъй като бехме разделени не можахме да се видим.

На 22 януари през нощта се даде тревога в казармите и то в 3 часа след полунощ. Изведоха ни навън пред казармите, гдето светеха ламби. Там беха наредени около 200 души турски войници и пет коне със самари. Ние всички бехме петима души и качиха ни на конете вързаха краката ни и тръгнахме през нощта. Завивки немахме, а пък беше студено, снег валеше и ветър духаше, пътя се невиждаше и слезнахме половин час до кулата, гдето до реката Радика пазеха стражари. Там постояхме докато се разсъмна. Тогава отново потеглихме през планината Стогово, през селата Горенци и Баланци. В селото Селце, събраха хората-мъже и жени с лопати за да ринат снега, да можем да минем през планината и едвам успехме да стигнем до селото Луково по мръкнало. Там спахме през нощта, а сутринта слезнахме в селото Присовяни, гдето ядохме само хлеб. След това стигнахме долу до хановете при селото Ботун, гдето през нощта преспахме. Дебърската войска се върна. Подкараха ни охридски войници, начело с дебърския градски милязимин. Причината поради която ни прекараха през планината беше, защото долу шосето покрай реката Дрин беше заето от албанци, които беха узнали, че ще ни карат към Битоля и веднага потеглили 600 души въоръжени албанци, заели шосето, с цел да ни освободят. Та затова ни прекараха през планината Стогово и оттам ни закараха в Битоля, гдето първата нощ прекарахме в казармите, а на другия ден сутринта ни закараха в битолския затвор.

В битолския затвор прекарахме 18 месеца. Албанците

през това време беха подали жалба до Високата Порта в Цариград. Тая жалба била подписана от сто и тридесет албански общини и с нея се искаше незабавното освобождаване на албанците. От Цариград пристигна заповед да се освободят Далип Кара и Мустафа Зейнелов и те бидоха пуснати на свобода, след като пролежаха цели три месеца в битолския затвор. За нас тримата присждата биде потвърдена от Цариград с намаляване наказанието, поради освобождаването на Далип Кара и на Мустафа Зейнелов, на Малич Зейнелов на 4 години в остров Родос, на Егейското море, на Йсайя Радев на 6 години в Адана-Беяз-Кале, в Мада Азия, на Боне Георгиев, на 10 години в Бейрут, Мала Азия.

На 20 юлий 1891 година, вдигнаха ни от битолския затвор, закараха ни в определените затвори: Малич Зейнелов оставиха в Родос, мене ме пратиха в Аданския вилает, в Беяз Кале, а пък Боне Георгиев бе успел да избега в Гърция. Що се касае за мене, след петдневното ми престояване в Аданския затвор, закараха ме в Беяз Кале, гдето намерих мои близки македонци-българи от Охрид, а именно Зафир Белев, Косто Лимончев и дедо Златан Бойкинов, брат на Охридския владика, дедо Натанаила, осъдени по на сто и една година. От тех Коста Лимончев е умрел в затвора Беяз Кале. Там се намират и други македонци-българи от Велес, Прилеп и Ресен. Зафир Белев и дедо Златан, след като пролежали 15 години в затвора бидоха опростени от султан Хамида и бидоха пуснати през месец септември 1894 година, след като беха прекарали цели б години в затвора Беяз Кале. Пуснаха ме и мене, като ме изпратиха с един стражар до града Адана. Тогава ми дадоха паспорт за да мога да се завърна в отечеството си. Когато напуснах Адана, целият ми капитал се състоеше от осем лева или 40 гроша. Вечерта стигнах в град Терсус-родното место на апостола Павла, нощта прекарах в този град, а заранта потеглих на път и привечер стигнах до град Мерсин-пристанище на Егейското море. Там отидох в окръжното управление, представих се пред пашата и го помолих да ми помогне като ми даде възможност да пътувам безплатно с турски параход до Цариград. Пашата се смили за мене, даде ми писмо до турската агенция, гдето ми дадоха безплатен билет до Цариград. Когато парахода се спре в Смирненското пристанище, аз излезох от него и отидох в град Смирна, като отидох на бълчарския хан, гдето се събираха македонските битолски българи кюмюрджии. Ханджията беше цинцарин от село Маловища-Битолско; но той беше добър човек и голем патриот. Облече ме, даде ми нова риза, гащи, чорапи и купи ми обуща. Българите ми събраха 40 лева пари, придружиха ме до пристанището, влезох в един руски параход и пристигнах в Цариград. Там

престоях 10 дена при свои хора, отидох в Екзархията, представих се пред Негово Блаженство Екзарха и при господина Шопова. Негово Блаженство заповеда да ми дадат пет наполеона помощ от Екзархията. Легализирах паспорта си, влезох в един руски параход и пристигнах в Бургас, от там дойдох в София, гдето и останах. Тогава беше се променило министерството; на власт беха дошли народняците и министър-председател беше станал господин К. Стоилов.

В 1895 година през месец декември, напуснах София и отидох в селото си Лазарополе, гдето пристигнах на б декември-Никулден на мръкване. Посрещнаха ме жена ми и дечицата ми, и много ми се радваха. На следующия ден започнаха да дохаждат в къщата ми мъже и жени по обичая за да ми кажат „добре дошъл" и всички ми се радваха. След два дена отидох в Жарноница-в околийското управление при каймакамина.

Представих му се, поклоних му се и той ме попита по турски от кое село съм и за какво съм дошел при него. Отговорих му, че съм от Лазарополе и че ида от Аданския затвор-от Беяз Кале. Дадох му отпустително писмо от Аданекия валия, той го прочете и ми го върна. Каймакаминът беше албанец от Янина и на около 60-годишна възраст, и той ми каза: Айол срещу тебе има оплакване от вашия кмет Локе Аврамов, който твърди, че си идел от България да вдигаш бунт, па и да убиваш хора. Аз отговорих на каймакамина: „Бей-ефенди не вервайте, аз съм оклеветен и оплакването против мене не е верно. Тогава, каймакамина ми каза: „Исайя, сега иди си дома, нарадвай се на децата си и когато ще му дойде времето ще те викаме. Аз му се поклоних и се завърнах дома при децата си. След два дена изпратих тайно брата си в Албания при Далеп Кара за да му извести каква е работата и след изтичането на 12 дена брат ми се завърна от Албания. Наедно с него дойде и човек от Албания, който занесъл писмо на каймакамина и тогава същия човек дойде да ми каже да не се боя. След два месеца повикаха ме в мюдюрлъка-околийското се управление в Жарноница заедно с кмета Локе Аврамов, когото попитаха да каже какво съм правил аз. Той отговори, че сега нищо не съм направил, но се страхуваме да не би и занапред да прави онова, което е правил до сега, да не би в споразумение с Албанците да вдигне бунт против царя и да не би да убива хора. Но освен това, каза кмета, че съм се заканвал да изгоря селото Лазарополе. След това каймакамина ме освободи, като ми каза, че когато дойде известие от Дебър, тогава ще ме вика. Тогава завърнах се дома, гдето преетоях през целата зима до настъпването на пролетта, до преди Великден. След Великден ме повикаха пак в околийското управление й каймакамина ми каза:

„Исайя ти ще отидеш в Дебър, гдето те вика пашата, за да те види

що за човек си. Ако те пита за какво си лежал в затвора, кажи му: „ Дойде ми беля до главата, както и сега от мюзевири (клеветници), за нищо друго да не се боиш, защото аз от тук съм направил нужното за да бъдеш освободен, та за това иди в Дебър”- гдето на другия ден отидох с един стражар. Когато ме представиха пред пащата, той ме попита какво престъпление си извършил за да лежищ толкова време в затвора. Аз му отговорих спокойно:

„Никакво престъпление не съм извършил, паша-ефенди, но и тогава бе ми дошла беля на главата, както и сега от завистници и клеветници. Тогава целия свет едногласно извика: Истина клевета е всичко това. След това ме освободиха и пак с стражара се върнах обратно в мюдърлъка-околийското управление, в Жарноница, а именно в великата събота срещу Великден. През тая нощ преспах при стражарите и заранта на първия ден на Великден, каймакамина беше свикал съвета и пред всички ми каза: „Исайя ето до сега си се избавил от беда. Свободен си вече и иди си дома с здравие. Поклоних му се, пожелах му здравие и на първия ден нн Христово Възкресение потеглих от Жарноница и след пладне стигнах в Лазарополе при семейството си, гдето отново ме посетиха приятелите ми, па дойле и самия кмет Локе Аврамов, като ми каза: добре дошъл. Аз му отговорих сърдито и натъртено, че той наедно с Гйорчето Минев са предатели, които предават целия македонски славяно-български народ. След 20 дена отидох в Албания, срещнах се с албанските първенци и бейове, разговорих се с тех за първите ни работи, повдигнахме отново въпроса за Русия и за България. Албанските първенци ме попитаха, дали сега България се е помирила с московеца. Отговорих им, че не се е помирила, па нема и да се помири. Тогава и аз ги попитах какво мислят да правят сега, а ла това запитание ми отговориха, че са се решили сами и самостоятелно да се борят с враговете си за да извоюват свободата на отечеството си. След това поканиха и мене да напусна родното си място и наедно със семейството си да се преселя в Албания, за да мога да живея спокойно. Аз им поблагодарих, като им казах, че на драга воля бих се преселил в Албания, ако семейството ми би знаело албанския език като мене. Те признаха правотата на думите ми, но пак ме посъветваха да напусна Лазарополе, защото дебърските бегове са се споразумели да ме убият. Тогава ги успокоих, като им казах, че имам намерение да се преселя в България наедно с цялото си семейство, но не без техното позволение. Те одобриха намерението ми, като ми казаха, че в България мога да отида, но в Сърбия да не ходя и след това ме помолиха да отида отново в Русия и да се постарая да узная какво мисли да направи тая велика славянска държава за Албанците и нейните намерения да

им съобща. Аз им обещах да изпълня и това им желание, сбогувах се с тех и те ми пожелаха добър път, като отредиха двама въоръжени албанци да ме придружат до селото ми Лазарополе. След като престоях дома 15 дена, отидох в албанското село Дологожде, Охридско, в което се намираше някой си Шабан Ташовски, с когото се бех запознал и сприятелил в Адана в затвора Беяз Кале, гдето и той беше затворен. Този албанец ми беше казал още когато се намирахме в затвора, че в къщата му се намирали неколко български стари книги с полуизгорели листа. И тъй отидох в салото Дологодже, гдето преди два месеца се бе завърнал от затвора и приятелят ми Шабан Ташовски. Когато се видехме и двамата много се зарадвахме и си припомнихае затворническия живот в Беяз Кале Весело ме посрещнаха майка му и баща му, дойдоха и други техни приятели. В къщата на Шабана престоях цели три дена. Гостоприемните албанци ме добре нагостиха. Когато се наканих да си вървя, запитах Шабана за книгата и той помоли татка си да я подири. Намериха я мушната в една кожена торба (тагарджик), извадиха я от нея мухлясала и с залепени листа, неколко от които беха изгорени отдолу. Книгата се оказа черковна, а именно общи миней. Старият баща на Шабана ме попита каква е тая книга и аз му разправих, че е стара духовна книга, като го помолих да ми я даде за да я занеса в нашата църква. Старецът ми отговори, че целата да е от злато пак ще ми я даде, па и целата му стока, ако бих поискал, на драга воля би ми я дал, особен но като знаел че съм бил толкова добър приятел със сина му Шабан, когото се бил удостоил пак да види жив и здрав. При тия думи, очите на добрия старец се напълниха със сълзи. Вечерта ядохме и пихме, веселихме се и пехме албански и български песни до полунощ. Тогава приготвиха и оседлаха три коня, въоръжиха се Шабан и още един друг албанец, възседнахме конете, дадоха ми книгата и още през същата нощ потеглихме на път и осъмнахме при селото Присовяни, минахме през планината Стогово и през селото Ерджелово и когато се изкачихме на самия върх на планината Стогово, беше станало вече пладне. От планинския връх се виждаше селото ми Лазарополе. Тогава слезнахме от конете, разслабихме коланите им, свалихме дисагите, пуснахме конете да пасат из буйната трева, а ние седнахме при студените извори, водата на които е студена като лед. Извадихме от дисагите шише с ракия, кокошки варени и изпържени с масло и погачи, направени от най-доброто брашно. Пийнахме и се добре наядохме, престояхме там около три часа, сетне хванахме конете, турнахме им дисагите и ги поведохме надолу от планината. След половин час пак се качихме на тех и слезнахме в селото Гари и от там стегнахме в Лазарополе, гдето

радостно бехме посрещнати от моите домашни и като се погрижихме за конете, качихме се горе в стаите, разположихме се добре и след като пихме кафе, се заловихме да пием хубава преварена Енидже-вардарска прашинена ракия,

понеже беше започнало да се мръква и домашните ми ни приготвиха добра вечеря. След малко дойдоха и братята ми, седнахме да вечеряме и като се наядохме и пихме кафе, се заловихме да се разговаряме, па сетне кога настана време за спане легнахме си да спим. Гостите ми останаха два дена в кашата ми, които прекарахме във веселби, пиене и приятелски разговори. На втория ден през нощта гостите ми се качиха на конете си и си отидоха. На другия ден след заминаването на гостите, повиках братята си Йосифа и Якова и се заловихме с преглеждането на църковния миней; но колкото и да се мъчихме не можахме да го прочетем, защото както казах и по-горе ли-

стата на книгата беха залепени. Тогава казах на братята си, че ще занеса тая старинна книга в Русия.

След изтичането на още двадесет и пет дена, а именно на 17 август 1896 година отидох в Жарноница и се представих пред каймакамина: в околийското управление и го помолих да ми издаде паспорт за странство. Той ми каза: Исак (кръщелното ми име е Исайя, но турците в паспортите ми го беха изменили на Исак), не може да ти издам паспорт, защото имаме заповед от битолския валия, на тебе задграничен паспорт да не издаваме. Можем да ти дадем само тескере, за да пътуващ с него в Турция, и той ми даде открит лист до Скопие. Тогава пак се върнах в селото си и като престоях в къщи още 10 дена, приготвих се за път, взех минея и отидоя в Скопие, гдето също престоях 10 дена. Там намерих един българин от околните села на Криворечна паланка, наблизо до българската граница и го попитах може ли да ме заведе в Кюстендил с коня си и какъв наем ще требва да му заплатя. Този човек ми обеща да ме заведе в Кюстендил, като ми каза, че за наема лесно ще се погодим. След това го попитах как ще мога да отида в Кюстендил като немам паспорт. Човекът ми отговори, па и да имаш паспорт, той нема никакво значение, защото нема да те прекарам през митницата, защото къщата ми се намира до самата граница и ще ви заведа с коня си направо в Кюстендил, само искам да зная колко ще ми заплатиш. Един наполеон му отговорих аз. Той се зарадва и ми каза да донеса багажа си, сетне възседнахме конете и заедно с други хора тръгнахме от Скопие, вечерта стигнахме в Крива Паланка, пренощувахме там и преди изгрев на слънцето минахме границата и влезохме в България, а по пладне се озовахме в Кюстендил, гдето престоях два дена и на третия ден се качих на един файтон и отпътувах за София, гдето имах син 1б-годишен на име Петър, когото преди две години бех довел от Лазарополе и го бех настанил в едно от софийските училища. През зимата аз се залових за работа в София, а при настъпването на пролетта в 1897 год. се приготвих да отида в Русия, но понеже немах паспорт, намислих да поискам такъв от софийските власти, но те непременно ще ме запитат за какво ще ходя в Русия и работата ще стане дълга и широка. Па не можах и да се посъветвам с некого от дебърските славяно-българи, защото немаше от тех никой свесен човек. Покойният Трайко Китанчев от Ресен беше умен човек и голем патриот, но той беше умрел още в 1895 год., когато и македонският комитет се беше закрил. Мислех и тъй и инак, та най-сетне си казах, че дето работят двама в некаква тайна работа, тя става достъпна за хидяди хора, та и за това реших: ако намеря средство да се сдобия с паспорт за в Русия добре, ако ли пък не намеря

такова средство, ще отпътувам и без паспорт. Намислих да напиша една молба до руския император Николай II от страна на славяно-българското население на дебърския и кичевския край. Тая молба беше съчинена от мене без спазване на дипломатически изрази и на граматически правила. С тая си молба, аз исках да докажа, че дебърското и кичевското население е чисто славяно-българско и да припомня по-първата си молба-оная от 1885 год. до императора Александър III, и ето каква беше съчинената от мене молба:

До Негово Императорско Величество Всерусийски Император, Всеславянски Покровител и Защитник Николай II.

МОЛБА

от македонския старославянски православен народ от Дебър и Кичево (Македония).

Пред Ваше Императорско Величество, коленопреклонно падаме, целуваме земята и краищата на дрехата на Ваше Императорско Величество и с кървави сълзи на очи излагаме нашите, вековни тежки и непоносими страдания, благодарение зверствата на турците-зверства, които те всекидневно вършат над клетите македонски славяно-българи, прадедите на които още преди 2600 години са се отделили от Майка Велика Русия и са се преселили в Македония, а именно в западния македонски край, от бреговете на Охридското езеро и от реката Черни Дрин до албанската граница.

Ваше Императорско Величество,

Въпреки 500-годишното ни робуване под турците, ние и до ден днешен сме запазили славяно-българския език и славянското православно учение, но нашите дъщери и нашите сестри насилствено се отвличат от турците и се потурчват. Останали без народен архирейски пастир, ние рискуваме да видим изчезнало и самото православие, тъй като постоянно дохождат протестантски и католически мисии и променят верата на народа, като всячески се стараят да ни направят протестанти и католици. Постоянно молим турския цар да ни позволи да имаме поне екзархийски владика, но той и това не ни позволява. Та за това с кървави сълзи на очи и коленопреклонно молим Ваше Императорско Величество да се застъпите за нас пред турския цар, та да ни се позволи да имаме екзархийски владика в Дебър и Кичево.

От София потеглих на път на 1 май 1897 год. Взех с себе си и черковния миней. Минах през Никопол и с парахода по Дунава стигнах в град Русе, гдето се представих пред градския кмет и го помолих да ми издаде паспорт за Русия, като му казах, че имам син в Киев и че желая да отида да го видя, но немам паспорт, защото сам избегал от Македония. Кметът говори с окръжния управител и ми издадоха паспорт за в Русия и 40 лева помощ. Качих се в един руски параход и отидох в Одеса, отдето се качих на железницата и пристигнах в Петербург, седнах във файтон, който ме заведе в хотел Москва, от дето след два дена се преместих в хотел Княз Гагарин. След други два дена отидох в къщата на графа Игнатиев, но не го намерих дома, защото бе отпътувал за Киев. Тогава отидох в Славянското благотворително общество, председател на което тогава беше граф Саблер. След малко дойде и професор Плетнев от Духовната Академия и други двама членове на обществото. Подадох молбата на графа Саблер, той взе тая молба, прочете я пред членовете на Славянското благотворително общество и ме попита от каква народност съм, сърбин или българин, и кой ми е духовният началник, патриархът ли или екзархът. Отговорих им, че ние сме македонски славяно-българи, а не сърби, та затова считаме за свой духовен глава екзарха, а не патриарха. Та именно за това сме останали цели двадесет години без владика, та и за това у нас православието рискува напълно да изчезне. След това повърнаха ми молбата и граф Саблер ми каза утре отново да отида при него и ме попита на кой хотел съм се настанил казах му, че съм се установил в хотел Княз Гагарин. Той взе бележка от това и аз нахълтах в помещението на Славянското благотворително общество, гдето на следующия ден пак дойдох и граф Саблер ми каза да отида в двореца Петерхов, и там да подам молбата си, а сетне отново да дойда при него...

Граф Саблер изпрати с мене един от служащите в Славянското Благотворително Общество, качихме се на трамвая, стигнахме в Петерховския дворец, представихме се пред генерала Гесей, който стоеше на крака. Аз му се поклоних, подадох му молбата и той след като я погледа, покани ме да седна. Служителят на Славянското Благотворително Общество си бе отишъл и аз бях останал сам при генерала, Седнах на едно кадифено канапе и постоях около 15 минути, Генералът беше излязъл и след малко се завърна и ми каза, че просбата ми била приета от Негово Величество Императора и че тя щела да бъде разгледана от Светия Синод. След това, той добави, че Негово Императорско Величество се старае по-скоро да освободи целия славя но-български македонски народ от турското иго. Даде ми 100 рубли и ми

каза, че те били подарък за мене от Негово Императорско Величество руския цар. След това написа едно писмо, тури го в плик, запечата го, повика едного от разсилните, даде му писмото, изпрати го с мене и ние отидохме в двореца на Светия Синод. Разсилният след като подаде писмото на господина Победоносцева, отиде си, а Победоносцев ми каза: Иди си в хотела и чакай догдето те повика Св. Синод. Тогава аз се поклоних и се завърнах в хотела, а привечер отидох в Славянското Благотворително Общество, явих се пред господина Саблера и му казах всичко що ми бе казано в Императорския дворец и от господина Победоносцева в Светия Синод. Той ми каза че молбата ми наскоро ще бъде разгледана от Св. Синод. Тогава се сбогувах с господина графа и се опътих към хотела и се малко поразходих из руската столица. Две македончета, едното от град Струмица, на име Спасов, а другото от Драмско беха узнали за дохождането ми в Петербург и често ме посещаваха в хотела за да се разговаряме.

Момчето, което беще от Струмица бе свършило Духовната Академия, а другото имаше още две години да следва. След неколко дена, Спасов напусна Петербург и се завърна в Македония. Едва след 18 дена ме повикаха в Светия Синод, гдето като отидох, влезнах в стаята в която заседаваше Синодът. Там се беха събрали: Петербургският Митрополит, двама архимандрити, Победоносцев, облечен в парадни дрехи и двама цивилни членове на синода, а именно генерал Гесей и професор Плетнев. При тех се намираше и сърбският посланик Сава Груич. Аз носех с себе си и черковния миней. Като влезох в заседателната зала на Св. Синод, поклоних се, целунах ръка на митрополита и на двамата, архимандрити, турнах черковния миней на масата пред Петербургския .митополит и се оттеглих към вратата. Видех, че на масата се намираше и моята молба що бех дал на Императора в двореца Петерхов. Професор Плетнев протегна ръка, взе минея, поразгледа го, но не можа да го прегледа по-навътре, тъй като листата му беха залепени той поклати глава и остави минея пак на масата. Започнаха да ме питат от каква народност сме-сърби или българи, и кого считаме за наш духовен началник. Отговорих им, чн ние сме старославянски народ, преселени от майка Велика Русия в Македония много по-напред от българите и от сърбите, но говоря ни е по-близо до българския, па освен това, ние считаме себе си за духовни чада на светата българска Екзархия, па и затова сме подали молба на Негово Императорско Величество за да ни помогне с мощното си покровителство да се сдобием с екзархийски владика. Тогава сърбският посланик г-н. Сава Груич се обърна към мене и ми каза: вие не знаете нищо, вие сте старосърби, обичаите ви и носията ви са старо-

сръбски, вие славите слава, както и сърбите. Сетне Груич се обърна към Синода и каза, че славяните в Македония са събрани от много народности, па и затова и самите те не знаят на каква народност принадлежат. Той каза тия думи по руски.

Тогава и аз започнах да говоря, като се обърнах към Негово Високопреосвещенство митрополита и към другите членово на Светия Синод: Вие сами знаете, па освен това и ние ви съобщаваме, че ние служим служби на Св. Никола, на Св. Атанасия, на светците Георгия и Димитрия, та и затова не казваме, че славим слава, но че служим служба. Малко сърдито ми отговори сръбският посланик Груич с думите: вие нищо по това не знаете и вие сте старосърби. Тогава аз отново заговорих като се обърнах към митрополита: Такава грозна е съдбата на вековната робиня Македония и на изтощения и измъчен македонски славяно-български народ, който пъшка и се терзае от пет века насам под ужасния и тежък турски ярем, па още се намират наши братия православни, които на всека стъпка ни пречат, като че искат да ни сгазят и да погребат за винаги и самото име на нашата вековна мъченица робиня Македония. Ето например, Гърция беше погазила и даже погребала паметта на нашите братия и славяно-български просветители свети Кирил и Методи, не стига това, но в злобата си, гръцкото духовно началство си беше позволило осъдителната постъпка да изгори всичките църковни славянски книги в Македония и в България. Та за доказателство на това, ето пред вас се намира един изгорен черковен миней. Ето какво са вършили гърците тогава, па вършат го и днес. След тия ми думи, г-н Победоносцев пошепна нещо на намиращия се до него архимандрит, който веднага се обърна към мене с думите: „Моля ви, излезнете малко навън в салона. Там престоях около 20 минути, когато видях, че и сръбският представител Сава Груич бе напуснал синодалните членове и бе излезал от заседателната зала, аз му се поклоних, а той ми каза сбогом и си отиде.

След малко отново ме повикаха да влеза в заседателната зала и ми казаха, че ще пишат до руския посланик в Цариград писмо за да ни помогне, като изходотайствува да ни изпратят екзархийски владика в Дебър. След това повдигна въпрос за църковната книга, разгледаха я и намериха, че датира от 850 години насам. Питаха ме тогава с какви църковни принадлежности си служат нашите свещеници. Това ми даде повод да извадя една молба, която бех приготвил за пет бедни църкви, с която се искаха да се подарят нуждните им църковни принадлежности. Прочетоха молбата и ми казаха, че срещу подарения от мене миней ще помогнат на тия пет бедни църкви, но че ще требва да ча-

кам догдето се приготвят тия църковни принадлежности. Дадоха ми 50 рубли за разноски; аз се поклоних и като целунах ръка на митрополита и на двамата архимандрити, поблагодарих им и като извиках да живее нашата майка Велика Русия и нейният цар Н. Императорско Величество Николай II, излезох от заседателната зала и като напуснах синодалната палата, отидох в хотела.

Тия са селата за които бех изпросил църковни принадлежности : Лазарополе, Тресонче, Росоки, Осой и Мелничани. Престоях още 15 дена в Петербург й тогава ме повикаха в Светия Синод. Тогава беха събрани на заседание само двамата архимандрити и г-н Победоносцев и председателят на Славянското Благотворително Общество граф Саблер, Казаха ми: ето църковните принадлежности за петте църкви са готови, вземете ги и ги занесете на вашия народ в Дебър...

Аз им отново поблагодарих, но им казах, че не мога да ги занеса със себе си, защото ще бъда преследван от турските власти, и че най-добре би било да се изпратят до руското консулство в Битоля, което да направи потребното разпореждане. Отговориха ми, че ще ги пратят, дадоха ми открит лист за безплатно пътуване по железницата до Одеса и аз си отидох в хотела. На следуюшия ден заранта отпътувах от Петербург, стигнах в Одеса, и от там с руски параход се озовах в България, в град Русе. Тогава отидох при управителя Аблански, разправих му какво съм извършил в Петербург за изпращането в Македония на екзархийски владици, казах му, че русите ще направят гдето требва нуждните постъпки за да се сдобие и Дебър с екзархийски владика; сетне му разказах за препирнята ни с сръбския посланик Сава Груич в руския Свети Синод върху народността на македонците.

В същото лето на 28 юли 1897 година, в Русе се празднуваше десетата годишнина от възкачването на престола на Негово Величество Царя Фердинанда, и там се беха събрали всички български първенци, наедно с царя. От Русе те отидоха в Цариград и изходатайствуваха от турския цар изпращането на още двама екзархийски владици, един за Дебър и друг за Струмица. Но моето желание не се ограничаваше само с изпращането на екзархийски владика в Дебър, но още и да напомня за непоносимото положение на македонския роб, който се е заселил в Македония преди повече от 2600 години, а не преди 1200 години както твърдят нашите врагове. За това нуждно би било още от самото начало да се определят македонски делегати и да се изпратят в всека от великите държави за да работят за провъзгласяване на самостоятелността на измъчена и поробена Македония. В 1901 година казах на председателя на Македонския Комитет Борис Сарафов, сега покойник. И на неколко македонски първенци

да изпратят двама делегати в Русия, за да работят за свободата и независимостта на Македония. Казах им още, че сърбите денонощно работят в Петербург да ни представят пред русите за старосърби. На тия ми думи отговори Сарафов, че са ходили в Русия, но тя не иска и да чуе за Маке-

дония, но аз му възразих, че ние денонощно требва да работим и да молим Русия и ако ни изпъдят от едната врата, требва да влезем през другата.

Когато се върнах от Русия, през месец август 1899 г. отидох в Плевен, за да работя като предприемач на частни и държавни сгради; а в 1889 година едва успех да прибера, семейството си в България, а именно жена си Дунава с две деца: дъщеря си Невенка на 12 години и сина си Васил на 4 години. Първият си син Петър-на 18 години още преди 2 години бех довел в България. В 1900 година Господ ме надари още с един син, на когото при кръщението му дадох името Ради. Тъй щото сега имах вече трима сина и една дъщеря, а в 1902 година помагах на македонското възстание като македонски деец.

В 1908 година, когато младотурците си извоюваха конституция и провъзгласиха братство и равенство с македонските си съотечественици славяно-българите, аз веднага си помислих, че сега македонският славянски народ ще изпадне в най-тежко робство и тогава именно си спомних, че албанците ме беха задължили в 1906 година да отида в Русия и да узная какво мисли тя за албанците и си казах, че сега му е времето да отида в Албания за да развалим турския хуриет. Помислих да се допитам върху това си намерение до македонските първенци, но знаях, че те няма да ми позволят да отида в Албания, та затова оставих домашните си в Плевен, минах през гара Червен Брег. Там имах един много близък приятел, известен търговец, който търгуваше с разни железарски материяли и беше добър българин и голям патриот и доброжелател за свободата на Македония. Той се наричаше Сава М. Савов, родом от град Тетевен, и понеже знаях, че ми е верен приятел, казах му за какво именно отивах в Албания. Той ми даде 500 лева помощ, а пък госпожата му на име Константинка ми даде 200 лева помощ, па освен това г-н Савов ми помагаше в търговията ми с материали и с парични средства до 1908 година. На 18 юли 1908 год. потеглих от гара Червен Бряг и като пристигнах в София отидох при г-н Андрея Ляпчев, с когото се познавах от по-напред. Тогава той беше министър на Земледелието и на търговията. Имах намерение да му кажа за какво отивам в Македония и в Албания, но не му казах, защото се страхувах, че нема да ми позволи да отида. Той ми даде

писмо до секретаря на вътрешните работи, а последният проводи човек до касиера на дебърското братство, отгдето ми дадоха 250 лева.

Останах в София да си мисля до кого да се отнеса за съвет, защото се боях да не би да забъркам некаква непоправима работа; най сетне се реших да се обърна към дядо Драган Цанков, с когото отдавна бях лично запознат, отидох при него му казах: господин Цанков, искам нещо да ти кажа, а именно какво нещо съм намислил да върша, но само ти да го знаеш. - Г-н Исайя, ми отговори той, добре правиш за гдето се, обръщаш към мене за съвет и кажи ми какво си намислил да вършиш. Аз му казах, че имам намерение да отида в Албания за да повдигна албанците, с цел да развалим турската конституция, защото тя е опасна за македонските славяно-българи.

Дядо Цанков ми каза, че не би било зле да се развали турската конституция, но тя не може да се развали, и аз знам като тебе, че тая конституция зло ще направи на македонските българи. Сбогувах се с дедо Цанкова, който ми каза на връщане да се отбия у него. Престоях още два дена в София и сетне отпътувах за Македония и като минах през Скопие, Тетово и Гостивар, се озовах в родното си село Лазарополе.

Всичкият народ беше весел и се радваше за прогласената турска свобода; а пък аз си казвах в себе си: народе, народе, да знаеше какво робство те очаква, много по-голямо и по-тежко от първото ти не би се радвал, но би плакал за установяването на турската конституционна свобода! Престоях два дена в родното си село и тогава заминах за Албания и най-напред отидох в околията Мала Грика при по-напрешните си приятели, а именно в къщата на Мустафа и Малич Зейнелови. Дойдоха

и други приятели за да се видим и започнаха да говорят за младотурците и за хуриета. Те чакаха да им кажа, какво мислят във Русия за Албания, но аз им казах, че не знам нищо за тая работа, защото беха дошли всекакви хора, непознати, за което ме беше предупредил Нело Мустафов Зейнелов. На следуюшия ден потеглихме към Булчиза и отидохме у Далип Кара. От Мала Грика с мене беха дошли трима души: Нело Мустафов, Далип Даци и Юмер Данов; минахме в Малесията, изкачихме се на планината, отидохме в големото село Булчиза при Далип Кара, посрещнаха ни добре, вечерта седехме и се разговаряхме, питаха ме за в Русия. Казах им, че Русия е много добре разположена и към Албания, и към Македония и очаква само настъпването на благоприятен момент за да ги освободи, както е освободила и България. Албанските първенци ми казаха, че албанският народ е верен и приятелски разположен към Македония, и че те постоянно работят за превъзгласязането на албанската независимост и достатъчно е Русия само малко да им помогне; те ми поблагодариха и след това аз намерих удобен момент да засегна и въпроса за младотурците и за турската конституция. Най-напред им казах, че сега младотурците ще ви съберат оръжието, ще започнат да вземат и от Албания войници и тя ще носи вече названието турска провинция, догдето онова на Албания бъде напълно пренебрегнато и забравено.

След 4 дена дойдоха от околията Лузуния трима албански делегати, а именно Лимон Дока, Синан Калоши и Незир Стафа, също и други трима от околията Малесия, а именно Асан бей от Селича, Илил Таши и Осман Сефери. Тогава всички направиха тайно заседание и Далип Кара започна да им говори и им каза онова що им бех съобщил за доброто разположение на Русия към албанския народ и за нейното грижене за освобождението както на Македония, тъй и на Албания.

Всички веднага вдигнаха ръце и извикаха за Русия: „Соти убови аире" което означава на български "Господ добро да й даде". Сетне започнахме да говорим за младотурците, за техния хуриет и за техната конституция, които ще се отзоват твърде зле върху бъдещето на Албания. Сетне дойдохме до въпроса какво требва да се направи.

Като още един път ми поблагодариха, казаха ми сега аз пак да се завърна в България, а те ще се погрижат за развалянето на младотурската конституция и на техния хуриет. В Булчиза престоях 10 дена и след това се завърнах в родното си село Лазарополе, гдето престоях 5 дена и се завърнах в столицата на България и на 20 септември 1908 година, пак отидох при дедо Драган Цанков гдето намерих един офицер на около тридесет годишна възраст, името на когого не зная. Дедо Цанков ме попита какво съм направил, аз му казах, че съм ходил в Албания, че тамо съм запалил огъня, че да видим какво ще стане по-сетне. Тогава офицерът се

обърна се към мене и ми каза: „Защо не работите всички македонци наедно с албанците. Аз му отговорих, че когато съм работил с албанците в 1886 година до 1889-нещо което знаяха мнозина, пострадал съм и съм бил осъден на седемгодишен тъмничен затвор и заточен в Мала Азия. Тогава дедо Цанков каза:
-Там гдето мнозина знаят за работите, един плете коша, а пък десет души го разплитат. До колкото си припомвам името на този офицер беше Рачо или Рачов. Тогава сбогувах се с деда Драган Цанков и с младия офицер и си отидох. В София престоях още 3 дена и сетне отидох в Плевен при семейството си. В 1909 година през пролетта Албанците се въоръжиха и се повдигнаха против младотурците и против техния хуриет.

РАЗНИ БЕЛЕЖКИ

Евреите твърдят, че цар Каран бил от племето израилево и те считат цар Карана за евреин, и че славяно-българите после са се преселили в Македония и че тогава, се е възцарила и Солуна девойка, която според песента е строила солунското кале през течението на цели 30 години. Знае се обаче, че славянската царица Солуна девойка е била от рода на цар Карана. От същия род е бил и Филип I македонски цар, който може би и да е бил син на царица Солуна. Тъй щото най-верното е, че Солун носи името на царица Солуна. Според твърдението на един албански шейх, когато са дошли славянобългарите в Македония и по бреговете на Егейското море, най-напред са населили солунското и вардарско полета. След града Солун е бил населен и градът Филибе (сега Пловдив), който носи името на македонския цар Филип I. Тогава е била населена от славяно-българи и целата Тракия... Между Солун и Енидже-Вардар са е намирал града Еманлия-сега малко село с 250 къщи, като името му е заменено е онова на Апостол. От този град Еманлия е населен Енидже-Вардар още от твърде старо време от славянобългарите, а града Еманлия по сетне наречен Апостол след дохождането на турците е бил наречен Енидже. Всичките енидженски села са разположени на брега на реката Бистрица, също така и воденските села са разположени на реката Бистрица. Всички тия села са чисто славянско-български, от които само шесте са гръцки. Под селото Апостол се намират бани от старо време, даже по-стари от римските. Селото Апостол се намира на шосето Енидже. Солун отстои четири часа от Енидже. В 1873 година когато живеех в Албания обиколих тия села и македонския славяно-български народ не беше забравил бойната си храброст и в съюзническата Балканска война против турците в 1912 година, македонците грабнаха ножа и пушката и застанаха рамо до рамо с своите братия българи, с надежда да се избавят от омразното турско иго, но вместо да се осво-

боди, нещастната Македония стана робиня на сърби и гърци, особенно на последните, които заграбиха най-добрата македонска земя, крайбрежието на Бело море.

Дохождането на Апостол Павла в Македония

Когато дошъл Апостол Павел в Солун и във вътрешността на Македония, минал през града Еманлия, всичкото население на който излезнало да посрещне апостола, а пък момичетата и момчетата пеялй следнята песен:

Навела се Света гора,
Над море, над море,
Не ми била Света гора,
Над море, над море,
-Току била Света Дева,
Мария, Мария.
Наточила две здравици,
Винени, винени,
Ми го канит Свети Ивана
На Йордан, на Йордан
Да го кржетит Славна Бога
Христоса, Христоса.

Тая песен се пее на Богоявление от невестите и момите при излизане от църква. Апостол Павел като видел, че бил посрещнат радостно от славяно-българския народ, казал не е нуждно да отида по навътре в Македония да проповедвам на славянския народ словото Божие, понеже той и тъй верва в Господа Нашего.

От там апостол Павел заминал за в Гърция. Тогава града Еманлия бил наречен „Апостол", па и до днес този град преобърнат на малко село носи същото название. От този град е населен Енидже-Вардар и в него има само славяно-българи и турци... Селото Апостол се намира между Енидже и Солун, наблизо до шосето Енидже-Солун. Всичко това описвам по устни стари предания от нашите прадеди и деди.

Обяснение на поместените портрети

Фиг. 1.) Този портрет представлява сина ми Петър Исайев в дебърски комитски (възстанически) дрехи. Той се е намирал в редовете на възстаниците в 1902 г.

-фиг. 2,) Портрет представляващ сина ми Васил Исайев, облечен в войнишка униформа, който е взел участие във всесветската война от 1915—1919 година и се е намирал на фронта Гевгелий — Вардарско.
Фиг.3.)-Портрет представляващ мене — Исайя Маджовски, от десно, съпругата ми Дунава, от лево и по средата дъщеря ми Невена — тая е последнята ми фотография.
Фиг. 4.) Фотография, представляваща билета ми за участието ми във великото тържество на 900-годишнината от покръстването на братския ни и велик руски народ.
Фиг. 5.) Този портрет фотографира в 1881 г. представлява мене — Исайя Маджовски в бела Лазарополска носия, съпругата ми Дунава и сина ми Петър. Аз се намирам по средата на фотографията с сина ми Петър на скута ми и от левата ми страна, а съпругата ми Дунава от десната ми страна.
Фиг. б.) Портрет представляващ сина ми Петра Исайев, Тота Петрова в среда и Георги Петров, фотографирани в Америка в 1920 година.
Фиг. 7.) Портрет на синовете ми Васил и Раде Исайеви на Гйорче Петрова. Първите двама са означени под № № 1 и 2, а последния под № 3.
Фиг. 8.) Портрет на сина ми Петър Исайев, фотографиран в Америка в 1908 година.
Фиг. 9.) Този портрет представлява сина ми Раде Исайев, роден в 1900 година, като ученик от I клас и фотографиран в град Плевен в 1912 година.
Фиг. 10.) Портрет представляващ съпругата ми Дунава Исайева, фотографирана в 1881 г., в бяла Лазарополска носия.
Фиг. 11.) Този портрет представлява известния виден книжар и голем пропагандатор и ратник за македонската свобода, и независимост г- н. Ив. К. Божинов.
Завръщайки се от Букурещ в 1887 година минах през град Лом-Паланка, гдето се отбих в печатницата на Ив. К-Божинов, поздравих го от страна на майр Паница, и му съобщих, че е избран за член на македонския комитет под председателството на майор Паница, който му бе възложил мисията да образува и състави македонски дружества в крайдунавска България, а именно там гдето още не съще-ствуват такива. Тая мисия бе чудесно изпълнена от големия патриот Ив. К. Божинов, който тогава беше млад 19 годишен момък — буен и с смела решителност. Този македонски деятел на 20 януари текущата 1923 година е отпразднувал своята 40 годишна апостолска и книжарна деятелност.
Фиг. 12.) Портрет, представляващ майор Паница, начело на когото основахме и съставихме 1-я Македонски комитет в 1886 година. На печата на този много заслужил за македонската кауза комитет са издълбани думите „Свобода или смърт". Целта на комитета беше да се работи за организирането на народа в Македония, да се дочака удобно време за

, повдигане на възстание, имаще за главна цел извоюването свобода на Македония и провъзгласяването й за самостоятелна джржава. Тогава комитетът повери на мене — Исайя Радев Маджовски важната мисия да посети Албания и убеди албанските първенци да работим с общи усилия за извоюване свободата и на Македония и на Албания и за провъзгласяването им за самостоятелни и независими джржави, като при настъпването на момента на вжзстанието да си помагаме задружно. Аз с решителност и готовност се нагърбих с тая деликатна мисия, защото бях запознат с албанските първенци още от 1873 г., гдето бях преживял до 1878 г., или цели 5 години. През течението на две години или до 1885 г., работата по преговорите ми с албанските първенци вървеше успешно и аз постоянно сновех между Албания и България, гдето давах нуждните сведения на председателя на комитета, майора Паница, което е писано на страница 29 в книгата за възпоминанието ми. При това ми сноване между Албания и България бех успел да съобща на г-на Иван. К. Божинов в Лом, че е избран за член на 1-я Македонски комитет. В 1887 година, майор Паница ме изпрати в Букурещ (Ромъния) за.да се срещна там с руския представител г-н Хитров, комуто и да съобща, че работим задружно с албанците за свободата и независимостта и на двете страни — Македония и Албания. Г-н Хитров одобри работенето ни като каза да чакаме известие от Русия за повдигане на възстание.
При залавянето ми на 4 януари 1889 година, наедно с. Боне Георгиев, в селото ми Лазарополе в къщата ми от милязимина Манчо Бек, дошъл от Дебър с 15 стражари, се повдигна страшна тревога: Жена ми Дунава бе успела да изгори всичките писма, съдържащи сведения върху онова що бехме говорили с албанските първенци, както и техните имена и ония на по първите лица от Дебър:. Вело Топалов, братия Божинови, Трайче Бояджията и други. На 8 януари I 1889 година, дебърският началник, юзбашията Айредин Пу-стина, родом от Дебжр дохождал в Лазарополе, правил обиски в кжщата ми и в ония на братята ми Иосифа и Ивана, но нищо не можал да намери; след това започнал да ги изследова, но пак нищо не успел да узнае. На 9 януари взел с себе си жена ми Дунава и брата ми Иосифа и ги закарал в Дебър. Жена ми била придружавана от сестрите ми: Румена, Тодорка, Златана, Иванка и Стана. След като газили 2 часа снег по височината вертешка слезнали долу на ниско и тогава Айредин ги спрел и започнал да разпитва жена ми с заплашвания да каже кои българи в Дебър знаят какво върши мъжът й Исайя с доведения от него българин Боне. Айредин я заплашил, че в противен случай ще я закара в Дебър и ще я хвърли в казармите при аскеря — така наричат турците войската си. Жена ми му отговорила, че честта и се намира в негови ръце и че както неговите деди и пра-

деди са пазили честта на женския пол, в целия дебърски окръг тъй и той ще запази нейната чест, като добавила че по работите за които я пита нищо не знае, че мъжът й постоянно живеял между тях и че той — Айредин трябва да знае мъжа й по добре от нея. След тия думи Айредин освободил жена ми, като й казал: върви си дома и гледай децата си. Тогава жена ми и сестрите ми се завърнали в Лазарополе. Юзбашията закарал брата ми Иосифа в Дебър, гдето го държали 30 дена в затвора, но при всичките изследвания и мъки и от брата ми нищо не могли да узнаят и го освободили да се завърне в Лазарополе, при всичко че той знаеше целта : която преследвах но не изпуснал ни най-малката думица върху тайната ми. Що се касае за мене, аз не желаях да трупам земно богатство и да се гордея със земни дворци, със злато и сребро и единственното ми пламенно желание беше да се пожертвам за нашата мила татковина, за нашата нещастна майка Македонияоставен ми от баща ми Раде Кузманов Мажовски, който е роден в 1808 г. в селото ни Лазарополе, Дебърско в Македония, а е загинал в 1859 г. в Солунското поле от неприятелска турска ръка. Баща ми е търгувал с овни, агнета и вълна, като притежавал собственни стада овни, овци и ергелета. При убиването на баща ми ограбили му и 400 златни турски лири, а пък майка ми останала вдовица на 45 годишна възраст с три неженени дъщери и 4 сина: Иосифа на 14 години, Якова на 11 години, мене Исайя на 7 години и най-малкия ни брат Ивана на 3 години.

ПОСЛЕДНИ БЕЛЕЖКИ

1.) На страница 4 — ред 38 думата българския град да се чете славяно-българския град.
2.) На страница 5 — ред 8 думите български светила, да се четат славяно-български светила.
3.) На страница 6 — ред 20 думите далечна страна Дония да се четът - далечна славянска страна Македония.

Wednesday, November 22, 2006

0 Исая Мажовски: Възпоменания

0 коментара:

Post a Comment

Label cloud

Search

Important