| More

translator

ВЪРБАН ТОДОРОВ- " ИЗ МОЕТО ЖИТИЕ-БИТИЕ"
( СПОМЕНИ НА ПРОФ. ВЕСЕЛИН ТРАЙКОВ ЗА МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ )

Материалът е публикуван в сборника "Изследвания в чест на Проф. Веселин Трайков. Studia Balcanica 24", София, 2003 г., стр. 389-402.

По долу е поместена само част от въпросната статия.

".... Настоящият откъс представлява част от пространно интервю с проф. Веселин Трайков, в което той разкрива своето "житие-битие", свои преживелици и случки от богатия на спомени и пълен с интересни повратности дълголетен живот. Това обикновен автобиографичен очерк. Това е по-скоро връщане към миналото, разкриване както на лично изживяното и изстраданото, така и разкази за събития, на които не е бил пряк свидетел, но които неизменно го вълнуват, понеже са свързани със сьдбата на родното място, на семейството му, на професионалния му растеж, и не на последно място на отечеството.
Може би защото е професионален историк или просто начинът му на мислене е такъв, но в спомените си за отминали времена проф. В. Трайков не се оставя събитията да кръжат около него, а той да играе ролята само на пасивен наблюдател. Връщайки се назад във времето, мисълта му постоянно е насочена към преосмисляне на неща от съвременна гледна точка. Като разкрива тогавашната логика на събитията, той: пречупва през призмата на изминалите десетилетия, прави сравнения и оценки от днешна позиция, посочва грешките и слабостите и изтъква предимствата и пропуснатите възможности.
Откъсът, който е представен тук, е по негов избор, като темата на разговора се оформи по естествен път. Македония е онази свещена за него дума, с която е откърмен и израсъл и която и до днес му тежи с болка на сърцето. Затова не случайно общата брънка, с която отделните лични спомени в откъса са свързани помежду си, е именно Македония през годините.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Авторовата реч и език са запазени в оригиналния си вид, така както са произнесени. Средните скоби се използват само когато се налага доуточняване, както и на места където е направен превод на използваната от автора реч на чужд език. Махнали въпросите, тъй като по този начин се получава един цялостен и завършен разказ то е обединен от обща тема.

* * *

Темата, по която бих искал да говоря днес, са моите спомени за Македония, Южна и Вардарска - като географско понятие, и жителите, които съм срещал най-много, разбира се, тук, в България. Но аз предпочитам да говоря сега за тези, които останаха вън от границите на родината. ..
За пръв път минах по тези земи в 1933 г., когато вместо през Ниш пресякохме границата при Кулата. За пръв път тогава имах възможност да видя и българските национални чувства сред жители на Южна Македония. Тогава нямаше връзка от Кулата надолу и бяха пратили една кола, която да ни вземе, да ни преведе от границата през Круша планина до Солун и оттам с влака вече да отидем за Атина. На колата имаше едно малко знаменце, българско. Когато пристигнахме в първия след границата - Демирхисар [Сидерокастро], спряхме на площада за малко и в суетенето един мъж, не бих могъл да кажа на каква възраст, но не стар, не и съвсем млад стъпи на стъпалото на колата от външната страна и набързо каза: "И аз съм българин.” Скочи и избяга в навалицата на площада. Останахме приятно развълнувани. Това ми беше първото сблъскване с националността на тези хора, които са принудени да живеят вън от България, а същевременно са на родните си места.
Понеже темата на днешния разговор представлява една хроника, то могат да се прескачат много години и събития. Казаното по-горе, бе за Южна Македония, а сега и, за Вардарска Македония.
През 1942 г. за пръв път отидох да посетя къщата на дедите си в Битоля. Прекарах там един месец. Семейството, разбира се, всички са горещи българи. Моят пръв братовчед се поболя и умря от мъка за България. Негова дъщеря, женена за един, и до края не можах да разбера дали е българин, дали е куцовлах, но казваше: "Е, чак пък толкова не е важно туй нещо, важното е да можем да живеем." Помня тогава едно събитие на площада в Битоля - идването на първия български училищен инспектор Коста Църнушанов. Започна той да говори на площада за новото положение в Македония - българските власти бяха вече там. Имам дори и снимка оттам. Той заговори на битолския диалект. Аз бях сред публиката и отведнъж чувам едни, не ги знам кои са, да коментират: "Яра, па той говори по нашенски." И другият казва: "Е да, па той е македонец." Не можах да разбера какво ударение слагат върху това нещо, но го чух. А голямата част от битолчаните си бяха открито българи и манифестираха навсякъде българските си чувства, радостта си от освобождението. Може да са изразявали с това географско наименование, както някой като каже "шоп, той е наш шоп, бе", не знам, но въпросът е, че аз го чух и ми направи впечатление.
През 1943 г. като млад войник бях изпратен във въздушно-свързочно училище в Скопие. Войната вече беше много напреднала, немските поражения се знаеха от всички. Ние бяхме бомбардирани от американската авиация, която на път за Плоещ искаше да вади от строя немските изтребители, които използваха летището в Скопие. Поради това имаше много строг режим, бояха се от действия на сръбски и други партизани. И една много неприятна случка тогава: двама обикновени жп служители, които са имали обичая да минават направо, през някакъв нощен час беше тогава, поели по краткия път. Обаче новите постове, които бяха поставени, стреляха, единия го уцелиха и почина. Понеже аз излизах постоянно -леля ми беше в Скопие, пускаха ме и отивах да си прекарам в къщи, дето се казва - имаше тогава приказки и чувах да се казва: "Абе требвали да дойдат нашите, за да убият наш човек." Това са неща, които правят дълбоко впечатление и които дават коз на тези, които вече се чувстваше, че се мъчат да ровят някакво свое влияние. Не знаех колко е дълбоко, не знаех какво точно е то, но такива неща имаше. В разговори тогава с моите роднини те ми споменаваха и за некои полицейски чинове, и то от по-високите, които са взимали подкупи, за да си затварят очите или да спестят някакви неправилни решения. А това рефлектира върху населението. Огромното мнозинство по това време се чувстваше изцяло българско, нотакива малки неща даваха храна на тези, които са поели вече на другаде. Идеята за македонизма тогава нямаше такова разпространение, тя след 9 септември 1944 г. се разшири. Все пак имаше някои, това бяха тия, които са свършили в Белград, това бяха тия, дето следваха официалната политика на Коминтерна да се смятат само македонци. Ето пример пак за едно сблъскване, което пък е в обратната посока. През 1942 г. на българо-албанската временна тогава граница, албанците нападат едно наше село и се връщат назад със заграбения добитък и след като направили някои и други геройства из селото. Селото е в Стружко, а Струга тогава бе заета от италианците. Обаче нашият граничен участък командван от един фелдфебел-школник, веднага се разгъва по всички страни. По всички правила военното изкуство, заобикаля ги и ги хваща в плен. Викат веднага местни хора, наши българи, и им казват: "Ето добитъка, ние не знаем кое на кого е. Взимайте и си го разпределяйте.” И кажете тия синковци какво да ги правим." И те казали: "Ако имат водачи — в затвора. Другите назад, обаче ние малко да им нашарим гърба." И туй нещо се разправяше навсякъде - "ето нашата власт какво прави и така, и така!
И в трите горни случаи се използва думата “нашите”, но в различен контекст. Така е. Животът е сложен. Историците трябва да пишат и за едното, и за другото, Не да избират едното, а да елиминират другото и читателят да каже "а, ето виж". Въпросът е, че масата от народа през това време се чувстваше българи. Това е съвсем ясно Известни са ми стотици такива случаи. Аз непрекъснато търсех контакти. Например над Битоля има едно разкошно немско военно гробище като амфитеатър и немците го потдържаха. Там козар един пасеше козите си. Заговорихме се, защото аз навсякъде търсех контактите. И той казваше: "Е, те са велика сила, Хитлер сега, ето какво правим ние, нали сме бедни..." Питам аз: "Кои ние?" И той: "Българите, как кои, но те може да си го позволят, въпреки че малко са паднали, а ние сто пъти повече тях, през 1916-1917 г. Ние си нямаме гробище." Ето ти пак "ние, наши" - за да се разбере сложността.
След това, през 1944 г. бях произведен във фелдфебел-школник и веднага с помощник-командира на нашата част Димитър Йосифов (той е от чешки произход) бяхме изпратени да посрещнем отстъпващите български войски. Това беше Седма Рилска дивизия, която дотогава беше в Халкидика и в районите пред Халкидики, северно от двете езера - Бешик гьол и Лагадинското - Лангада. Голямата част от техните офицери те си ги бяха ликвидирали, а нас ни пратиха от тия тълпи, които извираха от Рупел да създадем отново войскови части. Разбраха, че не сме от царските офицери защото помощник-командирът въооще пагон нямаше, а имаше червени ленти. А поради червения цвят мнозина от тях се стараеха да направят благоприятно за себе си впечатление И успяхме. Но петричани тогава говореха: "Е, па това ли са нашите, бе, това ли нашите." Защото те вървяха като башибозук. Имаше доста и опити в Чучулигово в тия села покрай Струма да правят зулуми и да крадат. А това беше Седма Рилска дивизия, в която бяха включени хора и от Шуменско, и от Разградско. Но те , петричани казваха "нашите" в смисъл на българи. Още не беше почнала политиката на БКП за македонизиране.
След като създадохме някакви части, тръгнахме към Ново село. Там ни държаха може би три-четири седмици. Ние давахме големи жертви, защото немците бяха дорали на жп платформи тежка артилерия и през Беласица биеха в доловете, където се бяхме скрили. Но тръгнахме напред и стигнахме Струмица. Дадоха ни квартира. А там дето бях, беше едно училище. Но аз нали се чувствам оттам, ходя по гости, по местни хора. Докато беше фронт, нямаше ги никъде македонските части. Оттеглиха се немците и отведнъж почнаха да влизат Първа бригада, Десета бригада, не знам коя си: "Къде бехте вие досега?" - "Е, па у планините." А старите казваха: "Абе, българи си ние, ама младите почна'а да се мръстят." Това значи да се мешат и да се губи националността им. И аз тогава попитах какво значи тази дума. И продължиха: "Ами какво бе, аз съм му татко, а той казва - ти може да си бугарин, ама аз не съм бугарин."
Тръгнахме напред и през селата, дето минавахме, навсякъде селяните- българи, съвсем ясно. Обаче по градовете вече беше почнало друго. Имаше хора, които ха да кажат: "Ето, ние сме македонци." Не само в Струмица, ами и по-горе, в Радовиш, а населението въобще е българско. И чак в Щип вече всички бяха само бьлгари. Достигнахме до Вардара и ни върнаха. Изгубихме досег с немските части. Това вече беше ноември, краят на 1944 г.
В края на 1960 или 1961 г., не си спомням, имах едно усещане, което сипваше вода там, където не трябва. Един от най-големите български родове - това са братя Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ или Никола и Христо Тьпчилещови, в Цариград - това са братя Робеви с дейност в Охрид, Битоля, та до Виена. През една от тези години, д-р Робев, който пазеше огромния архив на фирмата, реши да го подари на Народната ни библиотека. Аз участвах тогава в пренасянето - над 200 хиляди архивни единици- един огромен архив, който и сега е най-големият личен архив на Народна библиотека. Дойде тогава в София [1960/61 г.] д-р Робев, след като дълго време е бил по разни лагери. Той е съученик от студентско време с баща ми, познава ме от малък. Искаше да види архива. Помня тогава, този архив найстина го уредиха с хубави папки. Бе дълъг почти 16 линейни метра. И той се зарадва, ето колко е хубаво. Този архив още не е обработен целият - беше главно на османотурски и гръцки език. По него работеха Бистра Цветкова и Вера Мутафчиева. Та, дойде Робев и го отвеждам в Народната библиотека да ги види. Отдолу идва срещу нас тогавашният директор на Народната библиотека - видният наш писател Орлин Василев. И аз с радост казвам: "Ето, това е дарителят на това хубаво здание." Тогава библиотеката беше една от най-хубавите. Бях го запознал вече с Тодор Боров, който има най-големи заслуги за строежа на тази сграда. И казвам: "Ето го него", и му обяснявам кой е д-р Робев. Василев през нас гледа, че пристига едно лице от нежния пол, което бе добре развито А в това време, Орлин. И той не гледа, че пред него е д-р Робев, а вика: "Е, какви пищни форми", или нещо в такъв смисъл. Робев се учуди и ми каза: "Абе, остави го, във всеко стадо си има мърша."
Мисля, че е интересен един спомен от Атина през 1971 г. Дълго време, месец и нещо работих в гръцките национални архиви и архивите на музея "Бенаки". Чиновникът който работеше, винаги бе около мен, до мен. Искам нещо, веднага ми го донася възможно най-бързо.
- Една вечер излизам - аз винаги последен излизах, където и да ходех – в Лондон или във Вашингтон, защото за броени дни отивам, не отивам за месеци - и го гледам и него там. Тръгна с мен и водим разговор на гръцки. И отведнъж той почна да ми говори на български. Учудих се - разговаряме в Атина, и то при хунтата. Питам го откъде е и той ми каза едно село около Серес, не помня точно кое. И го питам: "Че откъде знаете нашия език?" Отговорът беше: "От татко ми." Ето, това е - "от татко му”. Излиза, че те [българите] нямат работа там, където са, и се пръскат къде ли не вече.
Та тогава в Атина документите от архивите не можах да ги донеса поради българска грешка. Въпреки че беше готово всичко, извадени бяха на микрофилми. Обаче нашите власти там не ми дадоха един документ, че съм човек от историческия фронт, че съм от БАН и че няма да направя нещо с документите. От нашето посолство отказаха да го напишат, защото "утре пък ще отидат гърци да искат от наши архиви". Трябвало разрешение. - "Добре - казвам на тогавашния наш посланик, - пишете веднага до Иван Башев и искайте." Дойде разрешението още рано сутринта на следващия ден. Разговорът в посолството се водеше следобед. - "Давайте, давайте бързо." Аз бях поел вече от гръцкия отговорник Емануил Протопсалтис разрешение (а това е по време на хунтата), обаче те всеки четвъртък имат заседание на Управителния съвет, в което задължително присъства и представител на тяхното външно министерство. Като чул, той се хванал за главата. - "Ама вие как давате, бе! Това е архивът на Елевтериос Венизелос към външно министерство." А на мен ми го дадоха, защото със шефката на Архива като малки сме играли заедно в Атина, а нейният баща, който беше тогава отговорник на целия музей, е бил пък приятел с баща ми от 30-те години. И така всичко се свърши. Години след това новият наш посланик, много почитан от гърците, проф. Николай Тодоров, каза: "Аз ще го взема." Щом обаче са разбрали, че [архивът] е на Министерство на външните работи, и на него не са му дали нищо. Грешката е наша. След намесата на външния министър Иван Башев посланикът веднага даде документ, ама късно. Часове, часове само закъсня - в четвъртък сутрин, едната тичам да го отнеса и тази, Ефросина беше, ми каза: ".... Какво направихме. Не знаеш. Невъзможно, не може да ги дадем. А аз: ".. Ама как не, защо- Готов съм да ги платя.!” А аз на нашия посланик казах: "Вижте, аз веднага ви давам на вас документите, а вие както щете ги прехвърлете към България. Да ме обявят за персона нон грата. Въпросът е да дойдат у нас."
Това е крайно интересен архив. Защо? Защото съгласно тези документи гърците, решават през 1913 г. да дадат независимост докъде по тракийския бряг и граница искат Нигрита да бъде у тях, и то е справедливо, защото цялото население е гръцко по Вардара, и нататък - те искат Солун, искат Енидже Вардар (Яница), искат обаче на север, всичко го оставят за българите. Нашите обаче почват да се чудят какво да правят, какво да правят, и докато се чудят, пада Одрин и в резолюцията на нашия монарх пише: "Сега ние сме по-силни от Гърция и Сърбия взети. Никакви отстъпки." А че зад гърба ни е готова Румъния, която иска Добруджа. 3аедно с нея, от другата страна са готови турците, които пет века показват, че за тях нищо не значи един подпис... И дойде първата национална катастрофа.
По повод пръскането [на българи] вън от родните им места - ето друг подобен случай. В Белград през 1971 г. бяхме заедно с консула на България тогава Михаил Ко^ в един ресторант над брега на Дунава. Около нас се върти келнерът. Ние го слуп той говори нашенски, малко се чувства диалект, и го питаме откъде е. Излезна! Скопско. И добавя: "Ами нема хлеб при нас. Ето тука аз съм дошъл вече пет години. Е, те това е." - "Ами кво правиш? Семеен ли си?" - "Ами да, па с една сръбкиня тука се взехме." - "Деца имаш ли?" - "Да." - "А те знаят ли български?" - "От кой да го учат. Сръбкинята, жена ми ги учи на сръбски, улицата ги учи на сръбски- ето, това е."
Ето пак как се губят - единият в Атина, другият в Белград. Ами че такива хора съм срешал и в Загреб. Пръснали се. Колко души пък срещнах в Съединените щати къде ли не вече. Но там са по-големи българските общности и се поддържат гювеч Там обаче се сблъсках с грешките на нашите управници да смятат, че черквата е са религиозен институт. А за Съединените щати тя не е само религиозен институт, нона първо място е национален. И се събират там, край черквите ни.
И ето в тази връзка един спомен от 1973 г. В Съединените щати, в Колумбия, Охайо. Там имам приятел, много заслужил за нашата история - Матея Матеич, - който е същевременно действащ свещеник на сръбската православна черква в града. Неговият син взе докторат тук в България и се ожени за дъщерята на мой съученик, професор в Софийския университет. В разговори стана дума, че има голяма македонска черква в Колумбъс, Охайо, и аз попитах може ли да я видя. "О, разбира се", отговори Матеич и взе телефона, набра номер и казва: "Абе, тука има един професор историк. Интересува се от черквата. Може ли да дойде?" На английски се води разговорът, аз слушам той какво говори, а какво му отговарят оттам, не знам. - "Да, да, разбира се", му отговорили. - "Ама той е от София." И почва оттам да се говори, говори дълго и най-после Матеич каза: "Добре, ще го доведа." Отиваме, слизам и той веднага си тръгна, защото имал работа. А до черквата, която не бе голяма, гледам един много голям салон. Те това правят - салон, за да събират през деня старите, а вечер младите. Това е на македонистите.. И ме чакат двама души. Единият е ясен - младо пост после излезе, че е свършил в Призрен сръбска духовна семинария. Другия после разбрах, че той пък бил от УДБА. А вътре, понеже беше свършила службата и понеже такъв навик имат - старците да остават на моабет, както те си го казват, - имаше петнайсетина души старци. И един казва: "Абе, момчиня бе, па що сакаш овде?' как що сакам - викам аз, - па нали е македонска черква?" - "Е, да, ама ти нали си от София?" - "От София - викам, - ама аз съм от Битола." - "А, от Битола! Па кой си - "Как кой, татко ми е Трайков." - "А, не знам такъв." Тате е на името на дядо кръстен, Трайко - Трайков, Никола Трайков Нарев. - "Ами - викам, - то фамилното Нареви." - "А, Нареви ли? Та той не беше ли фурнаджия, бе?" - "Е, да - казвам, е дядо ми." - "А, па ти си наш, бе. Па, аз живея ей там малко до Драгора." И почнаха да ме питат, еди-кой си живее на ул. "Морава", те мислят, че ние в София всички се знаем. Къде ще го познавам, не го знам, но разговаряхме, разговаряхме й се накрая и отчето. Оня от УДБА видя, че няма хляб за него, и си тръгна. А отчето: "Па, аз си имам една тетка. Тя живее на [ул.] "Шар планина". Знаеш ли я?"-А аз за да изляза от положението питам: "Абе, как се казва?" Еди как си. - "Па, знам я- викам. “Те живеят до една дърводелска работилница, а чичо ми съвсем случайно е на две къщи по нататък.”-и се почна един разговор. Няма да ти кажат ”Вие сте българи", нищо. То, излезна един от тях дори, че познава чичо ми. След Първата световна война, когато нямаше хляб, нямаше нищо, заминал този мой чичо за Америка, в Гери, Индиана, и оттам се познават. - "Там той, 1927-1928 година замина некъде за Сан Франциско ли, Лос Анджелис ли, и се загуби..." Водихме дълъг-може би към един час много приятен разговор. Казаха ми те как се събират, какво правят, колко души са, докато се наканих да си тръгна, защото дойде Матея Матеич да ме вземе.
И стана един от тях и каза: "Ех, момчиня, момчиня, па се сме братя бе, се сме бракя. Ама, ето тука тоя и тия" - и сочи към попчето - "те ни казват: 'не си бугарин, ти си македонец'. А аз си се знам бугарин..." Ето ви пример. Но това е в Съединените щати. И пак нещо свързано с "нашите хора". През 1971 г. от Атина спрях в Солун с с влака. Във влака приказваме с други пътници в същото купе и разбраха, че съм историк, че ще остана в Солун. - "И къде - питат ме, - имаш ли познати?" Казах: “ще отседна в хотел". А аз имах, защото Стефанос Пападопулос беше там. - сас паруме, ке пигенуме мази." [А, ще ви вземем и ще вървим заедно.] Е, добре. какво излезе накрая, тя е дълга и широка: излезе, че те са костурчани, наши, българи. След това обърнаха и на костурски - костурският е по-труден за мен, защото е с носовките, "дъмб", "монка" и не знам още какво. Обаче сърцата им са същите като нашите. Много приятно прекарах при тях две или три нощи в хотела. Хотелът е техен, няма обед, няма вечеря, все заедно, къде ще ме пуснат, няма да ме пуснат.
И пак същата година пътуваме с една кола по разрешените от гърците пътища. Ходихме чак до Ксанти. Минаваме през Воден - едно чудно хубаво място, пълно с какви ли не красоти. Отидохме над водопадите, там има един голям площад. Беше горещо време, спомням си, през лятото. Имаше някаква група деца, които полека-лека се изсипаха надолу. Отсреща Каймакчалан, въобще неща, които са влезли в нашата история. И там имаше една сергия, на която продават разни спомени, сувенири. Гледаме, гледаме и го питаме [продавача]: "Ами, откъде сте?" - "Па оттука - вика, - от Едеса." - "А, браво, браво, ама оттука роден?" - "Да, оттука роден." Аз питам, ама то на гръцки си говорим: "Пос ине то онома тис полис"? [Как е името на града?] -Едеса. Ало ден ксеро." [Едеса. Друго не знам.] - "Едеса? Ден акусате Воден?" [Едеса? Не сте ли чували Воден?] - "Охи, охи." [Не, не.] Е, слязохме и ние до долу, качихме се пак нагоре. В това време разчистил се площадът, няма никой и ние пътьом минаваме, а той, същият продавач, дойде при нас и каза: "Па как да нема, бе. Па всички ние сме си местни хора, бе. Па ние сме българи, бе. Воден е нашият град." Обаче гледа, гледа никой да не види, да не го чуе.
През 1973 г. пък съм в Калкута, Индия. Излязохме с директора на руския културен център (ние нямахме наш), говорим си, и по едно време един се приближава и на английски ни запитва: "Вие що за език говорите?" А аз говоря на българо-руски, аз чист руски не знам. И казвам, че съм от България. А той: "Е, па..." и започва на нашенски. - "Откъде сте?", го питам. "От Смърдеш, Костурско." И това в Калкута!
През 80-те години в Скопие се проведе със широко международно участие една конференция на тема "Демографски и етнически промени в Македония през вековете”.
Много, много щекотлив въпрос! В официалните скопски доклади всичко беше им се иска: като почнеш от Александър Македонски, винаги само македонци. Голяма съпротива отведнъж оказаха албанците, които заявиха: "Не е така. Не е така. Вие сте “дошляци”. Основното население, старото, е илирийско, албанско. Вие дойдохте, вие тогава бяхте по-силни и ни принудихте ние да се качим по планините. Но ето, че вече ние ставаме по-силни и слизаме долу. А вие, вие си мислете къде да отидете."
Ето това бе казано. Всички мълчаха. Двама души само се намериха да се противопоставят на туй нещо. Двамата български представители - Стоян Германов и аз. И говорихме за характера на това население, че албанци ако има, то е благодарение на демографското развитие и че не се знае през следващите години какво ще стане. “Бе, чакайте. Още 20-30 години и ставате малцинство”. Развитие и че не се знае през следващите години какво ще стане. И това бе преди толкова години. После, когато говорихме, от местните хора един се "Па много хубаво им казахте. Много хубаво беше. Е, нали сте си наши." Той не посмя повече да каже, защото е конференция, и съседът му отляво - отдясно може да му запали чергата после. Но това - "нали сте си наши" - сочи за какво става дума.
Имам и един по-ранен спомен от Белград през 1971 г. Подготвяхме “Bibliographie d etudes balkaniques”. Въпросът бе да намерим някак възможности да сътрудничество с нашите братя от Скопие. И заминахме група, водена от акад. Николай Тодоров- директор на Института за балканистика, в Белград, където организираха специална среша с дошли от Скопие историци и библиотекари. И почна един тежък разговор, като те искаха всичко, което засяга Македония, да се пише като Югославия. "Ама как Югославия? Ние ще запазим историческата действителност." Обаче никакъв резултат нямаше. В нашето посолство ни чакаше посланикът. След като дълго време са ни разхождали тържествено сърбите, като видяха, че нищо не става, изостави просто. "Оправяйте се сами." А посолството беше доста далече. Николай Тодоров казва: "Никаква кола, да вървим пеша, малко да се разтоварим." И разговори, разговори водихме относно техните виждания - аз ги имам подробно записани, - никаква възможност с тия сърбомани, с тия отрицатели на каквото и да е в миналото на населението в Македония, че има нещо общо с България. Екзархията със сила, с не знам какво е натискала населението да се казва българско. Това е направила тя. Ето приза досег, но с официални македонски представители!...
Бях след това и в Скопие. Отивам в "Института за национална история", както се казва. И казвам на директора, мой добър познат: "Бе, дайте да видим архивите." - Па како?!?" - "Ами - викам, - архивите, които от Македонския научен институт ги пратиха при вас. Сега са тука." - "А, не может, бе Веселине, не может." - "Зощо не может?"
- "Не су приредени." Как така, аз ги редих тогава, през 1942 г., малките ми почивки за това отиваха. И до края не ми ги дадоха. И Блаже Ристовски, и други викат: "не су приредени". Та, ето ти пак - "народът" и "властта". Аз понеже имах пари тогава, взех стая в един хубав хотел до Вардара. Посреща ме там хотелиерът, но той е изпечен в посрещане на чужденци. Един от чужденците за него бях и аз. Повече нищо. А от камериерките ме търсеха по българска линия да поприказват малко, да питат за България, за свои роднини.
През 1974 г. в Букурещ се проведе поредният балканистичен конгрес. И тогава имаше разпри по националния въпрос. Но не бе удобно винаги ние да се месим. Тогава Константин Велики, Щефънеску и някои други излязоха в наша полза. Казват: “ В румънски архиви има българи от Македония...” Николай Тодоров беше много доволен. Аз не съм присъствал, но той с техните [румънските] ръководители се е разбрал. Каза ми: "Аз говорих с тях. Остави, няма да реагираш" - понеже и аз бях устат, - "Остави ги, нека те се оправят. Ако се сблъскат, нека гърци, сърби и румънци да се блъскат помежду си." Много умно беше това от негова страна.
Искам да засегна и онзи тежък период, когато по решение на Коминтерна се налага лозунгът за признаване съществуването на отделна македонска нация, на отделна молдовска, тракийска и добруджанска нации. Туй нещо, особено в редиците на партията [БКП], не сред всички хора (имаше и против, и аз ще кажа за тях), просто по партийна линия се налагаше. В Петрич член на околийския комитет на БКП бе мой братовчед по линия на майка ми, Ламбрев, който завеждаше отдел "Култура”. Отказва той да се пише македонец, изключват го от партията и го пращат в едно в Силистренско. Ето, това беше. По този въпрос има много интересни работи и д-р Стоян Германов от Македонския научен институт, който писа наскоро много неща около отрицателното отношение и съпротива на населението в оня край срещу налаганото отгоре учение за македонизма. Той е бил по това време в Окръжния комитет на БКП в Благоевград и е виждал какви работи по тази линия които са ставали. Знам в Разлог, там имам братовчеди, как пратиха учители от Скопие. Местното население негодуваше, че му говорят език, какъвто никои не знае, и не искат да го учат. В партийните архиви има по този въпрос много подробности. Аз знам как местните хора негодаха. И то не само хора от народа, а и отговорникът за историческата наука, Димитър Косев, също негодуваше. Той беше председател, а аз секретар на българо-американското дружество на историците, в което имаше и езиковеди, имаше и други. Имахме съвместни заседания - един път в България, един път в Щатите. При едно от тия заседания в България през 70-те години, след като то свърши, Косев поиска да отидем да седнем на една пейка до Евксиноград. И каза: "Е, Трайков, няма народ по света, който да се е отказал от една трета от себе си. И не само, ами и да се да гонят тия, които не искат да се откажат." Това е водещият историк, а що остава за нас, надолу. Такъв беше Любомир Панайотов, Коста Пандев, и много, много други за себе си не говоря. Но открито да се противопоставиш на тази линия?
А! Не всеки може да е герой. Македонизацията се отразяваше много отрицателно и върху българите оттатък границата, защото срещаше широко разгласяване от сърбоманите: "Ето, вижте, ето какво правят. А вие, какво!" Но иначе пътят България - емиграцията в Щатите нада " и обратната връзка, много допринасяше да се разбере, че не е така. Защото «х стигаше "'Абе, насилват ни!" А те пък (Македонската патриотична организация винаги е била наясно по националния въпрос) пишеха на роднините си и това имаше много голямо значение. Това е една историческа заслуга на МПО, която е там, и която и днеска съществува, и в редовете на която македонистите все повече гледат да пробутат свои хора. Мои познати и роднини оттатък границата са ме питали: "Абе вие полудяхте ли, какво правите?" Защото роднина може да ти каже, другите - боят се. Колко хиляди души бяха избити физически, колко десетки хиляди души репресирани? Имаме данни в Македонски преглед за жертвите на македонизацията във Вардарска
Македония. Димитър Гоцев написа много интересни неща, той самият е оттам избягал.
Ето случая и с Филип Шашко от Костурско. По време на Гражданската война в Гьрция малките деца ги пращаха комунистите навън, т. нар. "педомазома". И той, сестра му и брат му - навън. Той е изпратен в Галац и учи в румънско училище. Той оттогава знае и румънски. Сестра му обаче скоро се омъжва и ги пращат чак в Ташкент. Познавам се добре с тях. А другият брат във Варшава. Оттам, не знам как, през Западен ли през Източен Берлин ли, но с баща си замина за САЩ и сега са в Милуоки, Уисконсин. Той е заявявал: "Веселине бе, па како да се чувствам българин, що е направила България за нас." Ами казвам: "България да не ти е инжектирала кръвта? Това се предава от дядо на баща, от баща на син, и ти ще я предадеш." - "Не е тъй, не е тъй, много пъти е могло, ама вие, вие казахте, че ние не сме българи, а сме македонци." Ето още една от грешките. И то, това е човек, който понастоящем играе много важна роля, независимо че е болен. Той е един от водещите гласове по националния въпрос там. Ето,това е!
От началото на 90-те години, когато Югославия се разпадна като федеративна държава и Македония се оформи като самостоятелна държава, и особено пък след идването на правителството на ВМРО-ДПМНЕ, ситуацията там се измени. Ние в Македонския научен институт почти всяка седмица имаме връзки, идва по някой оттам, от Македония. Е, може би затова, че идват в Македонския научен институт, се чувстват свободни - всичките са “пробългарски настрвоени”. При това напоследък се чувства желанието все повече, особено у младите, да знаят "откаде сме, откаде идваме". Ето това
мьчно вече почват да го обясняват онези там. Почнаха да го обясняват с това, че ние вече нямаме паспорти, нямаме визи. Почнаха да искат тук да следват техните деца, което е много хубаво нещо. Но за разлика от Унгария и Румъния, които не искат никакви такси, даже в Унгария им дават издръжка, при нас е обратното, мнозина са искали пари от тях като чужденци. И ни казват тамошните: "Абе, братя ли сме или не?
Зощо така? Па се повече и повече хора знаят шо сме. А вие шо така правите?"
Този интерес към България с какво да го свържем? С това, че Сърбия бе под ембарго и няма влияние, че не е привлекателна? Сега вече Сърбия почна да се връща към политиката на този техен заслужил държавник Стоян Новакович, който направи промяната в "Начертанието" на Гарашанин затова, че "ние веднага не можем да ги направим сърби, затова нека да възпитаваме в тях нещо, с което да ги противопоставим на българите. И лека-полека чрез език, чрез възпитание, образование да ги теглим към нас." Ето, това става.
Сигурно го има и туй, че опасността за Македония и македонците вече е от страна на Албания и албанците. Сърбия с албанците изгуби Косово. Аз мисля, че вече никога не може да си я върне, след всичко, което стана. Пък кой ги знае, те гледат винаги далеч напред, не правят политика ден за ден. Днес обаче опасността за Македония идва не само от албанците. В последната книжка на Македонски преглед има една статия от един грък, Спиридон Сфетас. Та той пише, и то документирано как албанците се ползват с помощта на Съединените щати. Трябва да се прочете тази статия. Аз я преведох от гръцки и нашите ми казват: "Абе, да не ни обвинят нещо?”-
"Не - отговарям, - гръцки автор пише, не го казваме ние. Гръцки автор, възоснова на гръцки сведения. Нека се разправят с него." А такива неща разкрива статията!!
Но определено днес има една вълна от Македония към България - у старите, най-старите и сред младите. А средното поколение е повлияно доста от сърбоманството Те не признават графа "българи" при избори там. Това е поради Македонската социалистическа партия, която изцяло пое македонизма. Нали техните дейци участваха в Прохор Пчински, те са, които начертаха цялата постановка за македонска нация. Те работеха за отдалечаване на езика и за всичко, което може да ни отдалечи.
Интерес представлява един паралел във външната политика на България, на Югославия или Сърбия и на Гърция спрямо Македония, македонското население и македонската емиграция. Трябва да се прави разлика между тези три понятия. Нашата политика е за съжаление до голяма степен на зиг-заги. Това, че имахме две, не знам дали вече да не броим и три национални катастрофи, влияе. Аз скоро преглеждах пак “Бурни години” на Димо Казасов. Ами той си плува изцяло в сръбски води. Там [в Сърбия] може да се сменяват режими, може да се сменяват правителства, може да се сменяват държавници, обаче политиката на Сърбия от 1844 г. с "Начертанието" на Илия Гарашанин и с поправката на Стоян Новакович през 1887 г, си е една и съща. Стратегическата цел не се изменя. Същото е с Гърция и нейната "Мегали идея" на Йоанис Колетис пак от 1844 г. Трябваше да дойде голямото поражение от 1923 г. от Кемал Ататюрк и катастрофата в Мала Азия, за да даде други посоки на гръцката външна политика. Но що се касае до Македония, тя никога не се изменя. Винаги е една и съща, една и сьща - има насила наложен славянски език, а иначе това са си елини, източно-православен, а източното православие - това е "елинас". Спрямо емиграцията, където и да е тя, и Сърбия, и Гърция имат същата последователна политика. И това има голямо значение. Защото поколение след поколение минават, всички са учили и учат твърдо в една посока. А у нас - малко така, после онака, после по-така. Зиг-загите никога не правят национална политика.
По повод признаването от нас на Македония като държава - да, съгласен съм. Но да се откажем от историята? А, не. Нещо повече, като минат десетилетия и столетия . може отделен народ действително да се създаде. Ами франките, ами англосаксите не са ли били част от друго? И се създава. Нещо повече. В Съединените щати нима основата не са англосаксонците? Хайде, кажи им сега, че са англичани. Помня, бяхме до Бостън, там при една река, дето са първите сражения на Джордж Вашингтон с англичаните. Водеше ни американският професор Ървин Сандерс, който е бил преподавател тук, в Симеоново. И казва: "Ето, английските позиции бяха тук, а оттатък бяха нашите, американските. Ама, моля ви се, и тия бяха англичани, и ония бяха англичани." Ето как се създава постепенно нацията. Ако продължава така, може и в Македония да се създаде. Същите неща ги има и в Молдова. Ходил съм доста там. Познати са и на тях вече тези работи.
Веднъж отидох в Питсбург с покойния американски професор Джеймс Кларк от български произход. Отведе ме в една голяма гръцка катедрала там - гърците имат епархия в Питсбург. И след това се събрахме долу на веселие. Аз с него говорех на български, но говорим и на английски с други, а той ме запозна с някои от местните и имахме да говорим и на гръцки. И по едно време ме питат: "Ама, вие какъв сте?" Отговорям: "Българин от Македония". "А, тъй ли. Ама, ей бе - викат някого си, - кирие, ела бе, ето и той е от Македония." Обаче ето ти на: в гръцка катедрала сме, на гръцки говорим ние двамата от Македония. - "А, вие - вика, - да не сте от българското ФБР?" Заради езиците ме питат. - "Не - казвам, - обикновен българин съм, историк."


Записал и обработил: Върбан Тодоров"