"Горно Броди" от Георги Баждаров

ГОРНО БРОДИ, GORNO BRODI, АНО ВРОНДУ, ANO VRONDU, Ano Vrondou, Άνω Βροντού...

ГОРНО БРОДИ. С., 1929, с. 85.

от Г. БАЖДАРОВ

І. МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ — ЖИТЕЛИ — БИТ
ІІ. БОРБИ ЗА БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ И БЪЛГАРСКА ЧЕРКВА
ІІІ. РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА
ІV. ОПОЖАРЯВАНЕ НА ГОРНО БРОДИ

На милите ми родители, покойници, Димко Г. Баждаров и Мария Д. Баждарова, по баща Г. Никова, посвещавам този си скромен труд.

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ — ЖИТЕЛИ — БИТ

Пирин планина завършва на юг с три високи масиви: Али Ботуш с най-висок връх 1820 метра над морското равнище; Бродската планина или Шаралия, казва се още Лелята, с най-висок връх 1850 м. и Боздаг — 1854 метра височина. Най-многолюдното селище между тези колоси е Горно Броди. То се намира на югоизток от Али Ботуш, на североизток от Шаралията и на северозапад от Боздаг. Горно Броди е обградено непосредствено от по-ниски планини, които са предпланини на поменатите, вече масиви и които свързват един с други последните. Този втори венец по-ниски планини са: Църна Гора с 1506 метра най-голяма височина, която е свързана с Али Ботуш посредством прохода Пресек (1324); Хайкова скала и Кутелската височина, които са свързани с Бродската планина посредством Цървиловската седловина; Бабина гора и Углеш, които са споени с по-малкия Боздаг (Сминица) чрез Усойката.

Географското положение на Горно Броди е 41 градуси, 23 минути и 30 секунди изт. от Феро географ, дължина и 41 градуса, 17 минути и 35 секунди географска широчина.

Горно Броди е разположено до Църна Гора, именно в югозападното й подножие: На югозапад от Горно Броди, на разстояние 2-5 клм. се намират три хубави горички, наредени една след друга като дипли и наречени с общо име Лесиче Камен. На югоизток от селото на около три километра пак в три дипли са горичките Ръждевица. Зад Ръждевица на около 2 клм.

е старата кория, а зад Лесиче Камен на 2.5 километра е Лясково. И Лесиче Камен, и Ръждевица, и Лясково, и Старата Кория са букови гори. Като продължение от Лясково е голата височина Мурица, а зад нея обраслата с бук и лиска гора Шушурибек.

Горно Броди се намира северно, с малко отклонение към изток, от Сер на разстояние 28 клм. права линия, а 35 километра по шосето; южно от Неврокоп на разстояние 31 клм. по въздушна линия, около 40 клм. по пътя за там през селата Каракьой и Ловча; североизточно от Демир Хисар — 27 клм. въздушна линия и 35 по кираджийския път.

По далечни градове са: Мелник на запад от селото, Драма на югоизток и Петрич на югозапад от селото. Най-преките пътувания от Сер за Неврокоп и от Драма за Демир Хисар, Мелник или Петрич са ставали през Горно Броди, като са се минавали проходите Капаклия, 1050 метра над морското равнище, между Горно Броди и Сер и малкия Пресек 1324 метра височина между Горно Броди и Неврокоп или Демир Хисар, Мелник, Петрич. Местото, което заема Горно Броди, е действително брод, но между планини, непроходими високи места, а не брод на ръта.

От това е произлязло името на селото Броди, а се нарича Горно за разлика от по-малкото село източно от него — Долно Броди, през което също минава път за Сер, за Неврокоп и от Драма за Демир Хисар, Мелник, Петрич. Съседни на Горно Броди села са : поменатото вече Долно Броди, — час и половина път, Каракьой и Търлис в северното подножие на Църна Гора два часа пеши път; Кърчово — два и половина часа далеч, Баница— три и половина часа, Лакос—три часа далеч от Горно Броди.

Те всички са големи планински села: според В. Кънчев с. Кърчово броеше в 1899 год. 1150 жит. българи; с. Долно Броди 1570 жители, от които 800 българи и 770 турци; Каракьой 1400— всички българи; с. Търлис— 1500 българи, 220 турци, 24 власи, всичко 2104 жители; с. Баница — 840 жители всички българи и с. Лакос — 400 жители българи.

Горно Броди (на гръцки и турски Вронди) е старо селище. Дали е съществувало в тракийско време — не е известно. През епохата на римското господство обаче, несъмнено е имало тук заселище. В околностите на селото, южно от него, на един хълм — „Свети Кене" — са намерени много монети с образите на Константин и Елена, а на друго место — „Тиклите", — между сегашното местонахождение на селото и прохода Света Петка — са намерени кирпичи от римско време; на някои от тях личеха латински цифри.

Вероятно е имало тук римски военен лагер. В Дъбови Дол, пак южно от селото около 5 клм., има. следи от развалини, и тук е имало селище. Горно Броди се намира на един ден преход между Сер и Неврокоп и с по два дена между Драма, Мелник и Петрич, та ще да е било важна преходна станция в древността, като взел на пътища, а и стратегически пункт, за да бъдат държани в покорност планинците тракийци. Не е известно най-старото наименование на това селище. Горно Броди се е наричало то тепърва след настаняването на славяните по тия места.

В околностите на селото има свети места — Св. Дух, Св. Георги, Св. Константин (недалеч от „Тиклите", гдето са намерени римски глинени съдове); Св. Богородица, поменатото вече Св. Кене, Св. Пантелеймон. Това са стари черквици, отдавна разрушени, и по всичко личи, че селото е било по-рано пръснато и се е събрало на сегашното си место — центъра — в турско време за по-добра взаимна защита.

Пътят на походите, които са предприемали българските владетели Борис, Симеон, Самуил, Асеновци към Серес е минавал през Горно Броди. Чисто българското население тук е служело за главна опора на походите против византийските укрепени градове Сер, Мелник, Демир Хисар. Югозападно от селото има една гориста местност, която се нарича Углеш. Там има също развалини. По всека вероятност там се е намирала кулата — лятна резиденция на деспота Углеш, който е владял Южна Македония след смъртта на Стефан Душана. Горно Броди се споменува в един

паметник намерен в манастаря Св. Иван Предтеча, недалеч от Сер. Този паметник е писмо от цар Душана до началника на Вронди и Търлис Райко. Броди е бил тогаз малък градец, който е пазил прохода през Църна Гора. Сръбското владичество е било тъй кратковременно тук, та не е оставило никакъв спомен. Никой в Горно Броди не знае, от где иде наименованието Углеш на поменатата местност.

Горно Броди е планинско село на височина 1100 м. над морското равнище. Сняг почва да вали през втората половина на септември, не е рядко да снежи и през първата половина на май.

Лятото е прохладно. Със студената си като лед бистра, вкусна, лека планинска вода и със своя климат, Горно Броди служи за прекрасно летовище.

Равнината под селото между Църна Гора от север, Ръждевица и Лесиче Камен от юг е малка и разделена от височината Мофтика на две половини : Долно Ливаде и Камарско или Горно Ливаде. И през двете тези малки котловини текат реки, които се съединяват при Старата Кория в едно и образуват Бродската ръка, която, след като се съедини със Серовица, се влива в езерото Тахино. Църна Гора е съставена от гранит, а Углеш и Кутелската височини от варовник.

Вкусната студена вода иде от Църна Гора — има извори и в самото село, — и влачи магнитна руда с пясъка. Горите на землището на Горно Броди са от бук, леска и дъб. Чак под върха на Кутелската височина — под Баждарюв чукар — се срещат тук-таме борчета. А Хайкова скала е обрасла с хвойна. Поради суровия климат и планинския терен земледелието е слабо развито.

От житните храни виреят ръжта, овеса, слабо ечемика. Царевицата и фасулът стават в места, които се поливат. Картофите дават добра реколта. Лозата не вирее. Овощията също не стават. Трънки, диви ябълки (десници), дренки, круши, се намират в диво състояние в планините и подножията им. От влакнестите растения вирее ленът; сее се, колкото за домашно употребление, — но не стига.

Горно Броди имаше в 1899 год., според Кънчева, 6100 жители, всички българи. И според нашите пресмятания — 1000 къщи по 6 души на къща средно — жителите беха кръгло 6000 души. Селото се дели на пет махали: Камара, Пазарска махала, Папас

План на Горно Броди
(оригиналният чертеж е намален 4 пъти).

махала, Кукудар махала и Куюмджийска махала. Камарската махала е най-голяма и има три площади: Горно Бърце, Камара, Долно Бърце (или Кулата); Папас махала има един площад — Поляната ; Кукудар махала —два : Кладнец, най-големия площад, гдето извира студена вода и тече през четири чучура, и Лескоте, по-ма-

лък площад. Пазарската махала също има един площад — Пазаря. Куюмджийската махала има един площад — Блага.

До 70-те години на миналото столетие едно от главните занятия на брождени е било добиването на желязо от магнетитната руда на пясък, каквато влачат в изобилие ръчните потоци.

Тя е била събирана чрез промивни копани и топена в примитивни пещи с дървени въглища, добивани също в изобилие от горите. Църна Гора, по настоящем гола в частта си откъм Горно Броди, е била изсечена и изкоренена за въглища. Същото е станало с Мурица и други гори по-рано, сега голи места.

Тези примитивни пещи — такива е имало много — се наричали от местното население пехци. И сега има следи от сгурия по местата, гдето са били построени пещите. Пеща или пехцата има вид на пресечен конус. Долната основа има диаметър от 80 до 100 см., а устата от 60 до 110 см.; височината е до 3 1/2 метра. Пеща е съзидана от огнеупорни камени и измазана с глина. До основата й се намират устата на един или два големи мъхове, които се турят в движение от вода. Вратите на пеща се затварят с плоча, залепена с глина. За едно пълнене на пеща са потребни 200 оки руда и 200 оки въглища. Най-долу се сипват въглищата, после пласт руда, пласт въглища, до като се напълни до върха. Запалват се въглищата и се раздухват с големите махове, които се движат с вода. Пеща не лови изведнъж всичките въглища, а след като гори няколко време, пак сипват въглища. Горенето се продължава цели 12 часа. Железото се стопява на големо топче, което се нарича неков. Нековът се изважда от устата на пещта и се предава за по-нататъшно преработване. Обикновено от 200 оки руда се получава 100 оки неков. 1)

1). Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, книга XI, стр. 242—250 село Горно Броди ( В. Кънчев.)

Така добиваното желязо на кюлчета се е ковало в самокови, повече от 20—туряни в движение от Бродската река. Самоковите са големи прости здания, направени до реките, дето има добър овес. Отвън зданието стоят две колела, които се въртят от вода. Едното служи да кара меха, а другото да дига чука. В огнището се нагрява нековът и се отнася на чука да го разсече на две части. Чукът е направен от голям къс желязо, има около 80 см. дължина и до 60 см. широчина. Отдоле не е плосък, а е рязък. Като се пресече нековът на две парчета, кове се секое отделно и се прави на прътове, подобни на европейските. От един неков излиза 60 оки чисто хубаво желязо, което се е продавало обикновено 20—30 пари на оката по-скъпо от европейското желязо.2)

Един от тези самокови—Хаджи Великовият—работеше до последно време, обаче, не с добивано от пехците железо, а с изхабени железни неща, изхабени метали, гвоздеи и пр. сборък. С разпространението на английското, а в последствие на германското и изобщо западноевропейското желязо в Турция през втората половина на XIX век, особено през 70-те години и насам, пехците и самоковите в Горно Броди запустяват, разрушават се, понеже не могат да издържат конкуренцията със западноевропейското евтино железо.

По качество бродското желязо си останало по-добро, ала добиването му с дървени въглища по примитивен начин струвало скъпо в сравнение с модерното европейско производство.

Около триста-четиристотин семейства са се препитавали до средата на XIX век с тази железарска индустрия: едни добивали въглища, други-събирали руда, трети работили в пехците, четвърти в самоковите, и най-после кузнарите изработвали от железото всевъзможни домашни потреби. Собствениците на самоковите са били богати хора. Някои от самоковите принадлежали на неколко съдружници с равни делове. Горно Броди е било богато село през първата половина XIX век, когато железарството е процъфтявало.

2). Пак там.

Тогаз са направени голямата черква Св. Димитър с иконостас от скъпа резба, с хубави икони-ореола на светците от злато и сребро. Пак тогаз, малко

по-късно, е била съградена църквата Св. Богородица на Камара. Кулата с часовника е съградена в 1870 год. Добри пари са имали стопаните на пехци и самокови та са могли да посещават Божигроб и да се връ-

щат хаджии. Хаджи Велик, Хаджи Иван Боянов, Хаджи Димко, Хаджи Иван Дявола и пр. беха богати хора. Те на старини видеха пропадането на железарството.

Мнозина от тези, що произвеждаха дървени въглища за пехците и самоковите, след изоставянето на последните са се видели принудени да дирят препитание в чужбина: те отиваха сега да добиват дървени въглища в Мора, Гърция, покрай Бяло море, в Света Гора и изобщо на Халкидическия полуостров и другаде.

В Лъгадинска околия има едно малко турско село Аспровалта; по него и отиването в чужбина за правене въглища доби прозвище — отиване на Аспровалта; собственото име стана нарицателно. Въглищарите обикновено тръгваха на „Аспровалта" есен, през септемврий и се връщаха на Великден или Петровден. Малцина, които отиваха на по-близки места, се връщаха на Коледа и пак отиваха след празниците. Тези пък, които си идваха на Великден и Петровден, отиваха през лятото на коса, да косят ливади в Сърското, Драмското, Ксантийското полета. Мнозина се поболяваха от горещините, от водата или малария и след това някои от тях почваха да чернеят т. е. да боледуват от туберкулоза, до като бъдат повалени. Въглищарите образуваха дружини и бяха наемали от компании, които ги капаросваха, за да оставят средства за семействата си до ново получаване пари вече срещу изработена и пренесена стока.

Друго главно занятие, бе дюлгерството. Това занятие в края на XIX век и началото на XX дори замести въгленарството като по-леко и по-доходно. За въгленарството се искаше притежание на кон или муле за пренасяне на въглищата от гората в града или на пристанището, а за дюлгерството — само няколко сечива. Стотици брождени отиваха на чужбина като дюлгери в Сер, Драма, Кавала и в селата на околиите им. И дюлгерите отиваха на гурбет есента, връщаха се за Коледа, Великден, и пак отиваха. Някои се занимаваха цяла година със занаята; тези, що имаха някоя и друга нива, през пролетта и лятото си бяха на село, докато заорат, за-

сеят и приберат и после пак отиваха в чужбина. В последно време имаше и бояджии и каменоделци, които отиваха на работа в Сер, Драма и Солун. Уб-

лажавани бяха, които упражняваха своя занаят в село: такива бяха занимаващите се със железарски изделия, шивачите (терзиите), бакалите, кръчмарите. В Горно Броди имаше доста железарски работилници, кузни, в

които се правеха гвоздеи, петали, ножове, мотики, брадви, тесли, палешници. Бродските ножове бяха по качество реномирани. Околните села се снабдяваха с ножове от Горно Броди.

И в Сер на пазаря се намираше в добра продажба. Когато революционното движение се засили, сабите за четите в Серския окръг бяха изработвани в Горно Броди. Братя Димкови- Халембакови имаха и модерна работилница със стругове. Те фабрикуваха големи железни часовници за кули, строяха и вятърни мелници. Семействата от рода Алексови пък лееха бронзови изделия: камбани, свещници и полюлеи за черкви. Имаше майстори на кантари. В края на XVIII и първата половина на XIX в.

Броди е дало изкусни резбари. Темплото на църквата в манастиря Св. Иван Предтеча е направено в 1803 год. от брождени. Брождени резбари са направили и иконостаса на черквата Св. Димитър в Г. Броди, както и на други черкви в Серско. Куюмджиите са изработвали пръстени от сребро и злато, прапашила, обици и др. украшения. Терзиите {шивачите) беха викани да работят по къщята или пък имаха свои работилници. Дрехите за четниците в Серския окръг бяха ушивани също в Горно Броди.

Всяка събота ставаше пазар в Горно Броди, като от околните села докарваха на пазаря жито, вино, грозде, риба, маслини, тютюн и пр., а селяните си купуваха бакалия и манифактура от бродските дюкяни.

Занаятчийството, подкрепено с малко земледелие—това бе главното занятие на горноброждени.

Овцевъдството също така бе средство за препитание на тридесетина семейства. Много други семейства имаха по няколко овци, които бяха давани за пасене лятно време на овчари с повече свои овци и сборни чужди, като стопаните получаваха по 10—15 килограма млеко на овца през целия сезон, превръщано обикновено в хубаво мазно сирене, и вълната след остригването на овците.

Землището на Горно Броди помага за овцевъдство. Зимно време всеки стопанин храни в къщи овците си, а собствениците на големите стада отиваха на зимуване в Серското поле. Къщите обикновено са с партер и един етаж. Партерът служи за пруст или обор („кеток").

На етажа има салон, обикновено открит и обърнат към слънцето. В дъното на салона е заградена голяма стая с огнище и бухаре (камина), а от страни една или две по-малки стаи, „одаи", белосани с хоросан.

Подът е с дъски и рядко с пръст. Проветряването става през малки прозорци-окна, и през комина. В последно време почнаха да строят модерни стаи с големи прозорци, с боядисани стени и тавани.

Облеклото на мъжете и жените бе приготовляване от местен плат и от местни шивачи. Платът си приготовляваше всяко семейство, а ушиването се даваше на специалисти терзии. Долните дрехи—риза и гащи — се правеха от памучен плат; памук се купуваше от Сер, изпридаха го домакините, изтъкаваха го, избелваха го на ръката... Те съшиваха ризите и гащите. Памучното платно бе дебело, здраво и плътно.

Горните дрехи се приготовляваха от гриш—дебел вълнен домашен шаяк. След изтъкаването му биваше пращан на тепавица—обикновено в село Тешово, Неврокопско, — и връщан готов за кройка. Горната дреха на децата бе шаячена долама до коленете, червена или синя.

На краката и момчетата и възрастните носеха тозлуци, вързани отгоре с дизгии, купешки или дома плетени. Доламата се препасваше с пояс, домашно произведение или купен от пазаря: на мода беха малешевските шарени пояси. Възрастните, готовите за женене ергени—носеха къса долама до кръста. Ако доламата бе с ръкави, над нея, обличаха фермене, ако бе без ръкави—либаде (салтамарка). Летно време ходеха по риза, надиплена като фустанела, а зимно време ризата се поставяше в шаячени шалвари. Вместо либаде или фермене по-фудулите носеха каръчка (чепкен), — ръкавите се махаха по плешките—и вместо шалвари — потури.

Мъжете — вече бащи —освен долама и шалвари, носеха и клашник, горна дреха без ръкави, а в по-старо време — карък. Богаташите носеха кюрк — с кожа; техните фесове бяха с пискюл, а на бедните без пискюл. Някои завиваха фесовете с кърпа, а в по-старо време с гъжви. Доламите, либадетата, ферменетата, клашниците, каръците и шалварите на по-богатите и по-фудулите бяха поръбени с повече гайтан.

Дрехите на младите бяха обикновено цветни—червени или сини — а на възрастните черни или тъмно сини. Жените носеха дълги до над петите ризи, везани по ръкавите и полите с цветни прежди. Булчинската риза—венчалната—бе везена на гергеф; тя се обличаше после на големи празници. Горната дреха за момите и за младите булки бе шаечен (от гриш) клашнйк, поръбен с цветни

гайтани, а за по-старите забун, поръбен с черен гайтан. Под клашника или забуна носеха стар такъв без ръкави, доле на който бе пришито посдлано, напра-

вено от купешка пъстра басма, подплатена с памучна вата и прешито, та да стои изправено и опънато. По този начин под горния клашник или забуня имаше посдлано.

Посдлано произхожда от подседнало, поцеднало, поцедлано.

длано, а под поцедланото везани поли. Ръкавите на долния забун бяха също като поцедланото от купешка басма, подплатена с вата. Отпред препасваха шарен прескутник, домашно изделие.

На главата жените носеха пречелник, обшит с яки пари—малки сребърни пари, аспри, — а над пречелника чумбер, обшит с мъниста, едри сребърни пари и жълтици. На главата след това се връзваше пъстра купешка шамия за младите, тъмна или черна за старите.

В делник обикновено ходеха без пречелник и чумбер, а само със шамия. Забуните и клашниците бяха престегнати в кръста, препасани със шарени пояси, домашна изработка. В праздник над поясите препасваха сребърни пафти. На шията—гърдите — закопчаха ризата със сребърно копче, от което се спущат няколко сребърни синджирчета и с въдица се закачат на забуна или клашника на десната гръд. На краката си обуваха вълнени домашни високи чорапи и носеха плитки жълти чехли, папуци.

В началото на XX век жените почнаха да носят и обуща като мъжките, а някои и модерни женски чепички. В последно време махнаха чумберите. Носията—и мъжката и женската — бе тежка, пригодна за суровия планински климат. Във везмото преобладаваше червеният цвят.

До края на миналото столетие землището на Горно Броди бе обитавано от свърхестествени същества. В Църна Гора, в една пещера при Давков камен-една грамадна скала, най-голямата скала там, — живееше едно чудовище с крила— „витек" —нещо като змей. В глуха доба той посещавал селото и нападал на някоя жена. Една жена е родила дете от него, много вълнесто по гърдите и гърба. Разбира се, отдавна не беше на свят този син на витека, и надали некога е бил, защото сигурно имаше преувеличение за някоя по-необикновена рожба.

Всеки извор си има своя стопанин и затова, когато пиеш за пръв път вода оттам, трябва да оставиш „нишан", напр. да откъснеш конец от дрехата си. В горите живееха самодиви и самовили — опасно бе децата сами да скитат там. Големите дървета също си имаха стопани — не бива да се ходи

по нужда под тях. През летото децата отиваха ягоди по близките гори, а есен за жир (жълъд) бук не требваше да обират всички ягоди и да събират всичкия жир, защото ще се разсърди „стопанина».

Вампири скитаха нощно време — души на неудовлетворени умрели, на самоубийци и на недобре опети в погребението. Щом пропеят пътли и вампирите скриват. Най-много вампири и караконжовци имаше през декемврийските и януарските дълги нощи, преди да свети вода, т. е. преди Богоявление. Заекващите и умствено побърканите лица бяха жертва на вампири. По страдалите от тази напаст семейства викаха въперарг — родени в събота хора, — които виждат вампирите за да ги убият, та да се спасят другите деца от тях.

През есента, когато падаше гъста мъгла и тогава в Горно и Долно Ливаде, скиташе дива баба — облечена цяла в бяло. Тя залавяше скитащите се деца по беритба на гъби. В тридесетте години на миналото столетие върлувала в Г. Броди чума, невидим дух, вещица, и взела много жертви. Хората се пръснали по горите и отбягвали да се сношават един с други, за да не я предаде обхванатият от нея на друг. Купувачите не давали парите в ръка, а ги пускали в паница с оцет, и заразените пари шумели, т. е. чумата изгаряла!

Брождени, подобно на всички българи, безпросветни селяни, са били суеверни и религиозни. Исус Христос и светиите ходатаи пред него пазят верующите от дявола и злите духове. Затова всеки преди ядене и след ядене, преди лягане и след ставане от сън, при тръгване заран на работа, трябва да се прекръсти и изпроси божията милост.

На това заето в труд и страдащо цели векове население в робство през неделните дни, а особено през големите празници са доставяли истинска радост и утеха. Есента, когато вече житото е прибрано, овците са тлъсти, виното е евтино и изобилно — в Броди то се доставяше от Крушово, Лехово и Мелник, — ставаха сватбите. Сватбата обикновено почваше от четвъртък с месене на колаци, колене на овните, печене на чевермета (цели овни на ръжен) при свиренето на гайдата и дум-

кането на дааретата.

Калесването — поканване на гости — в петък, събота и неделя; отиване за булката, венчавка, връщане дома с булката, веселби цяла нощ, завеждане булката за вода в понеделник и разнасяне блага ракия след освидетелствуване на девствеността от кума по кушулята, — това бяха обреди задължителни за всяка сватба. Богатите сватби траеха цела седмица: много овни се изяждаха и много вино се изпиваше.

Сватбарски песни

Прикйъ ти слагам, моме ле, прикйъ ти слагам,

Да се кердосаш, моме ле, да се кердосаш,

Със първо любе, моме ле, със първо любе,

И с мъжко дете, моме ле, и с мъжко дете.

ІІ

Звязда трепти, ле по трепеза,
Не е звязда ле, невяста е,
Девере се ле облагах
Кой ще служи ле силна сватба
Штъ йъ служи ле невястата,
Служещем йъ ле задремал.

Ш.

Ой дъбйо, дъбйо, ей зилен дъбйо,
Ой што си, дъбйо, зйлен повехнал,
Зилен повехнъл, сухар изсъхнал,
Чи как ни ще съм зилен повехнал,
Зилен, повехнъл, сухар, изсъхнал,
У ваши дори две слънца греът,
Две слънца греът и месечина.
А пък у наши — мъглъ паднала,
Мъглъ паднала, мъглъ до земи.

IV.

Увилъ лоза, увйлъ, околу село Крушоу,
Околу, село Крушоу, околу града Солуна.
Не била лоза винена, но била Янка девойка.

Ай събрали се, море, трйесте делии,
Събрали са се, море, трйесте делии.
Ай да ми ядат, море, и вино да пйът.
Да ми ядат, море, и вино да пйьт.
Слуги ги служи, море, гиздав деойкя.
Ай на сяки си, море чашкъ напълнюва,
Ай на Стоян, море, чашкъ препълнюва.
Де ги догледа, море, Миху харамйь,
Миху харамйь, море, царски челебия.

Голям радостен праздник е Коледа. Срещу Рождество Христово възрастните колят свинете и приготовляват кървавица, гъчат дедо и баба — шередена и бабицата на свинята, пълни с дроб месо (старец), а децата чакат с нетърпение биенето на клепалото към 10 часа по турски (3 часа след обед), за да тръгнат по коледуване.

Зачервени от студа, изморени от тичане по къщята, връщат се с пълни сакулки (торбички) кестени, лешници, варена царевица, орехи и заварват в къщи да гори в огнището голям пън. Бъдник е сега. Богородица се мъчи. Божето ще се роди. Цяла нощ пъна требва да гори.

Последният постен ден на коледните пости здравото и пълно с надежди домочадие сърба с удоволствие топлия фасул. Три дена трае Коледа. Първият ден се прекарва у дома. На втория и третия — стават хора на площадите — Кладнец, Горно Бърце, Долно Бърце, Камара, Лескоте, Поляната.

Старите се черпят в кръчмите с ракия или вино и гледат хорото през пенджурите. Така в веселие брождени прекарват Свети Васил, — нова година, — Богоявление, Свети Иван. На Свети Васил рано, в тъмно, преди да се зазори, децата суровакат. На Бабинден всички отиват на работа.

Ще отбележим, че в Горно Броди три пъти се кади на трапезата или както казват брождени — три кадилки тачат. Първата е срещу Коледа. След като се сложи яденето и пиенето (вино) на трапезата, първи бащата и майката, а след това и другите кадят по три пъти от десно към лево с тамян трапезата и последният занася кацията (лопатката с тамян) пред иконата. Втори път се кади срещу нова година—тя е блажна кадилка и нея вечер се вари главата на свинята. Третата кадилка е срещу Богоявление — тя е постна като първата. Срещу Богоявление се отваря небето и който види това, Бог му дава, що пожелае.

През неделните дни между Богоявление и заговезни — месници се казва това време — ставате сватбите на неуспелите да се оженят през есента. Играят се всека неделя хора по площадите. Сирната седмица месо не се яде. Тя е полупостна. На сирната не-

деля се прощават. По-младите отиват при по-старите си роднини на прошка. Който търси прошката — значи по-младият — кръсти се и прави три метаня пред иконата и три метаня без кръстене пред лицето, целува ръка и казва:

„Прости ми, ако нещо съм сгрешил, като му връчва потокал или лимон. Лицето, от което се иска прошка, отговаря: „Господ да ни прости на всички".

Вечерта децата по същия начин искат прошка от бащата и майката, от по-големите братчета и сестричета. Бащата и майката дават по монета на децата. Заговяването става с плакета (баница с ориз или сирене). В неделята на сирните заговезни към 3 часа след обед има вечерня в черквата и когато богаташите излизат, хвърлят пари (петаци) по черковния двор, а децата ги събират.

Най-тежки са дългите великденски пости. В неделните дни хоро сега не се играе.

Играе се „застари баба". Дълго въже се завръзва за двата края, нахващат се за него в кръг моми и момци и един в средата се стреми да улови, която желае, или когото желае; тази, към която се спуща гонеца, бяга. Ако я залови, тя влиза вътре. В туй време момите пеят „Застари баба".

Песен при “застари баба”

Мори ли Кипро, Кипро ли мори,
бял ли, Кипро, Кипро ле мори хубава, хем чумер, гюзел,
Мори ли Бег да бие твоята майка, Мори ли майка ли и твоя татку,
Мори ли ште т песна, Кипро, в Търлис града,
Мори в Търлис града, ли Кипро, у Паруглови,
Мори у Парушови, Кипро, най-малкия си.”

Великденьт носи нова радост. Най-голяма е тя, разбира се, за децата с червените яйца. Но и отрудените гурбетчии, които са се върнали от чужбина, си отпочиват, нахранват се добре и се развеселяват. Три деня се празнува в Горно Броди Великден: неделя, понеделник и вторник. И през трите дни хора има на

площадите. Четвъртъкът след великден е пак праздник. Сега става обикалянето по синура, околовръст селото, с икони и хоругви. Обикалят на три групи.

Първата група е от най-младите — деца, момчета с малки иконки.

Втората група е от по-възрастни юноши — те носят по-големи икони, средни.

В третата група са ергени, годеници и младоженци: те носят хоругви и големите икони. Те излизат най-късно от черква. Всички групи носещават под ред светилищата вън от селото — Света Богородица, Свети дух, Тиклите., Свети Константин, Свети Кене, Свети Пантелеймон, Свети Георги и дохождат на Шавратец, гдето ги чакат всички селяни — мъже жени и деца, които са отишли там „на свеща", т. е. да запалят светци.

Групите, които обикалят синура за здраве и плодородие, се ръководят от главатари наречени денекчии. Такива са тези, които успяват да откупят с наддаване денекчийските тояги от черквата. Докато свърши обиколката и на последната група, всички други селяни са на Шавратец, гдето има хоро, продава се симид, захарни нъчца, стафиди. Мъжете се черпят с ракия. На обед всички се прибират. Четвъртъкът след Великден е един от големите и тържествени праздници в Горно Броди.

Сега се пее следната хороводна песен:

Мари Недо, жална Недо, Мари Недо жална Недо, де Недо де,
Пила Неда сношна ода (2 пъти) де Недо де,
Та изпила люта змия (2 пъти) де Недо де,
Люта змия усойница, (2 пъти) де Недо де,
Усойница грамадница (2 пъти) де Недо де,
Майка й я попитала (2 пъти) де Недо де,
Мори Недо, жална Недо, (2 пъти) де Недо де,
От кога си заболяла (2 пъти) де Недо де,

В петъка е пак праздник; сега отиват на хълма на Света Богородица, недалеч от селото на северозапад. Там има малка черквица, параклисче, на една тумба. И тук прекарват до обед, като предния ден на Шавратец.

Гергьовден е голем праздник. Около 2 и половина клм. източно от селото се намира развалина от черквица и остатъци от селище. Това е Свети Георги. През тука минава пътя от Кавала, стария Филипи, новият град Драма, за Мелник, Демир Хисар, Петрич. И тук като на Тиклите, северозападно от Броди, е имало в древно време военен лагер или нещо като пост. И тук е имало селище, което после се е прибрало при централното.

На Гергьовден бродевци — жени, мъже и деца, млади и стари, — се стичат „на свеща", да запалят свещ за Свети Георги. Който има кон, ездишком отива, защото конник е Св. Георги. Жените повеждат прозлачено хоро, като същевременно пеят:

„Свети Герги коня кове,
Коня кове със сребърни петали,
Със сребърни петали със златни гоздя."

На обед се връщат в село. Визитите на Гергьовците се правят на коне, като посрещачите излизат да черпят конниците пред стълбите.

Други „свещи" са на Свети Дух — северозападно от селото, гдето отиват петдесет дена след Великден, и на Св. Константин, западно от Горно Броди на разстояние около 5 километра.

На Св. Константин, далечко и високо, отиват на 3 юний само младите, — момци, моми и младоженци — и се връщат с букови клончета от скоро раззеленилата се гора. Май и юний е сезон на летните работи: тогава се прашат и гърлят фасулит и царевиците, плевят овеса.

Важен ден е Енювден на 7 юлий — рождението на св. Иван Кръстител, праздник на летното слънцестоение. В надвечерието на Енювден, преди биенето на клепалото за вечерня, всички метат къщите си с изкуствени временни метли от шума, за да няма бълхи; окичват портите, вратите на стаите, прозорците с китки от енювика, вечерница и други цветя. Заранта на самия Енювден, който желае да види, че се върти слънцето, става рано да чака изгрева му. Само на Енювден се върти слънцето, — така върват брождени. На този ден отиват по нивите и ги кичат, като в китките поставят я чесън лук, за да не урочасат нивите и да не по-

страдат от град или вятър. Ако засуши през май и юний, правят пеперуди: мома сираче обличат в шума, пеят песни и я поливат с вода. При голяма суша се прави и молба за дъжд — свещениците пеят молитви, като излизат из землището вън от селото с хоругви и икони заедно с богомолци.

Петровден, 12 юлий, е третия голям праздник през годината. Сега се връщат от чужбина, от Аспровалта онези, които не са си дошли за Великден. Подир обед на Петровден всички излизат вън от селото на Муре Бърдо, местност, през която минава шосето за Сер. Тук, на самото шосе, на по-широкото место, става гюреш, т. е. борят се двама по двама, за да се види, кой е юнак над юнаци. Всички с голямо внимание следят перипетиите, на гюреша, борбата.

Единствената летна „свеща" е на Св. Пантелеймон—Пандиле, 9 август. Стеклите се тук селяни и селянки сега си купуват круши, любеници, докарани с товари от съседните села и от Сер, и се гощават. Тя е последната „свеща", като се почне от Великден. На тези събори дохождаха и от близките села. Макар, че Св. Богородица, 28 август, е по тежък праздник от Петровден, тя минава по-глухо, защото е лято и повечето селяни са на вършило. В Горно Броди вършеят по-нивите, които са час, два и три далече.

На жътва пеят и следните песни:

I.

Мори широко е ле Драмско поле,
Мори широко е ле, сенка нема;
Мори нито сенка ле, нито вода,
Мори само има ле, едно дърво,
Мори едно дърво ле, яуроу
Мори яуроу ле дафйноу.

II.

Мори карай поста, моме ле, мори да караме,

Дъно на край моме ле, изкараме,

Мори на край, има моме ле, зилен яур,

Под яура, моме ле мори, детелина,

Мори детелина, моме ле, за двамина,
За двамина, моме ле, мори луди млади,
Мори луди млади, моме ле, не годени
Не годени моме ле не женени.

Горно Броди представляваше сама по себе си, една малка селска република. Населено само от българи доста далеч от Сер, Неврокоп и Драма, сгушена всред планински лабиринти, до него се отиваше по конски пътеки. Горно Броди бе незасегнато почти от турското държавно управление.

Всяка година, през март месец, в определен от по-рано ден, селяните се събираха в двора на голямата черква „Св. Димитър", насядваха под големия явор и започваха беседа по селските работи. Всеки тук можеше да взема участие и да се произнесе по делата на общината.

Разбира се, обикновено говореха, критикуваха и един видя агитираха, след това излизаха със свои проекти за мероприятия чорбаджиите. На сиромасите и не приличаше никак да говорят в така многолюдно събраниите нотабили на селото.

И ако някой по-беден вземаше да каже нещо, то бе някак сконфузно, със стеснение; пък ако го пресечеше кой и да е от богаташите, съвсем се объркваше чиляка и причиняваше смях у другите, които си мълчаха. Подобни са били народните събрания, които описва Омир в Илиядата, такива са били и старославянските племенни събрания — „вече".

Без гласуване, но с гласното одобрение и болшинството от чорбаджиите и с мълчаливото съгласие на народа се избираше коджабашията—кмета — на селото за една година. В селското събрание се избирахме от 6 до 12 съветници на кмета, и петима махленски бирници, „капсимали".

Кметът и капсималите получаваха всеки от 1500 до 3000 гроша годишно, газите пък 500—600 гроша годишно. Капсималите издаваха посулче срещу платения данък, който не си искаше посулче—разписка можеше и два пъти да плати един и същи данък, особено когато се случеше някой капсималиш батакчия. В безграмотните времена капсималите си служели с рабуш и четали.

От време на време дохож-

даже от Сер държавният бирник—таксилдарьт, придружен от суварии, конни стражари, да прибере събраните от капсималите суми и да събере недоборите от неизправните поради бедност или нередовност данъкоплатци. Най-често недоборите се дължаха на бедност.

Неплатилите биваха затваряни в яхъра на конака и, за да бъдат пуснати, трябваше да намерят в заем пари или пък да се сдобият с поръчителството на некой заможен съселянин, че в определен срок ще си платят. Понякога, макар и редко, се прибягваше до публично продаване на домашни вещи — бакърени съдове, — за неизплатени данъци. През 1903 год. службата на капсималите бе премахната и заета от държавен бирник турчин, който постоянно пребиваваше в селото.

Органи на кмета бяха падарите—драгатите — пак селяни от Горно Броди; тяхното назначение бе да пазят посевите, горите, ливадите, а един изпълняваше длъжността разсилен. Освен събирането на царската вергия, кметството имаше назначение да пази горите от безразборно сечене и от повреждането им при пасенето на козите или другия добитък. Сеченето на горите за топливо ставаше периодически по ред: веднъж една, други път — друга, като се разделяше гората на малки парцели и за всеки парцел се хвърляше жребий, та всеко семейство получаваше своя дел. Запретено беше изкопаването на корените, за да не оголее за винаги гората. След изсичането на известна гора, забраняваше се да пасе из нея добитъка, докато израсте пак и наякнат дръвчетата. Най-добри кметове бяха тези, които съумяваха да запазят горите от изкореняване, както и посевите и ливадите от повреда. Разноските за кмета, капсималите и драгатите (падарите) се плащаха от данъка харач, който се разхвърляше на къща. Намерена е само една бележка по разходите на селото.

В 1853/54 година бил кмет Георги Стамболиев. Той представил разходите за селските работи 18, 276 гроша. Следната година 1854/55 бил кмет Хаджи Димко той направил разходи по-малко — 14051 гро-

ша всичко. Ето и една обща сметка през кметуването на Хаджи Димко, прегледана от капсималя Димко Галюв на 23 април 1855 год.

Бекаи (недобори)........ 26, 386 и половина гроша
Данък върху 8862 по 8 гроша на всеки 70,782
Фазлата (в повече излишък) за нов. г. 15,505 „
Харач върху 753 семейства по 32 . . 23,760 „
От глоби за гората....... 465 /4 „
Бекае (недобори от харачите) . . . 5,335 „
-----------------------------------------
Всичко гроша 157,086

Изплатени през годината 154,412
остават недоплатени: 2,674

В тази сметка влизат сумите за царското даждие — а именно 70,782 гроша.
От тази сметка се вижда, че жителите са били 8862 души, а семействата 753 — т. е. всека къща е брояла средно по 12 души.

Намерена е бележка и за вакъвските сметки за 1854/55 и 1856,57 год. на епитропа Никола Иванов. За трите години равносметката е 23, 033/4 гроша. За училището са били похарчени 16, 0271/2 гроша.

През 1855 година, вероятно поради Севастополската война, от Сер чрез гръцката митрополия бил изпратен в Г. Броди чауш Хюсеин.

След две години, в 1857 год., кметът Георги Атанасов и селяните Хаджи Димко, Димко Стоянов, Димко поп Иванов, Георги хаджи Иванов, Георги Стамболиев, Михал Георгиев, Тодор Атанасов с писмо до управлението в Сер искат чаушът да живее в хана на дервена, около 5 клм. от селото по пътя за Сер, а не в самото село.

II.
БОРБИ ЗА БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ И БЪЛГАРСКА ЧЕРКВА.

През първата половина на XIX век в Горно Броди се учело на гръцки в килийно училище: учители били калугери от манастира Св. Иван Предтеча при с. Лакос. Тези, които желаяли да научат повече, отивали за няколко години в самия манастир. В 1860 год. 26 юлий ст. ст. при кметуването на Хаджи Димко Хаджи Иванов е било готово съграденото специално за школо здание. То представлява продълговато четвъртито здание с обширен салон, в който бяха обучавани всички ученици от разни възрасти и различни отделения. В салона бяха наредени един зад друг дълги чинове заковани за пода. Отстрани до стените бяха поставили пейка за забавачите и азбукарите. Даскалът отиваше от ученик до ученик да ги пропита и да им даде нов урок, а други пишеха краснописание, нещо преписваха или решаваха задачи.

Учението ставаше на гръцки език. Към салона, отделени с коридор, имаше две стаи, които служеха за жилище на дидаскалоса и семейството му. След построяване на училището от 1859/60 година до 1868/69 учебна година са учителетвували в Горно Броди даскалите: Петър Теофилакт, от манастира Св. Иван Предтеча; даскал Григорий от същия манастир; даскал Андон от Негуш три години ; Димитър Демирхисарлията три години; пак Андон Негушлията една година.

Към 1858 година някой калугер донесъл славянски книги за бродската църква. В 1868 година Хаджи Димко иска да въведе в училището да се учи на български език и дири учител, който да знае да преподава и на български. Сътрудничели му в тази благородна и родолюбива инициатива игуменът на Св. Иван, Теодосий, от село Търлис, и монаха Дионисий Москов от Горно Броди. За тази цел трябвало да се убедят селяните, второ даскала Георги Иванов от с. Либяхово да се съгласи да напусне с. Просечен, Драм-

ско, и да дойде в Горно Броди за учител и трето-да склони на това серския владика Неофит.

На 20 юлий същата 1868 год. даскал Георги пише, че приема предложението и ще си подаде оставката от с. Просечен. Теодосий, игумена на манастира св. Иван, съобщава на Хаджи Димка с писмо от 31 юлий, че владиката си слязъл в Сер от манастира, но не отворил дума за бродското училище. Теодосий съветва да приемат в Броди даскала Георги, та в случай че владиката се противи, с правителството ще се уреди въпросът. Владиката Неофит пише на Хаджи Димка на 14 август 1868 год., че според законите грижата за училищата принадлежи на владиците и че той намерил за Горно Броди учител от неврокопските села, който знае и български и гръцки езици. Хаджи Димко получава две писма с дата 25 август: едното от Теодосий, другото от владиката. Владиката кани Хаджи Димка да отиде на 10 септемврий в манастира, по случай патронния праздник на последния, за да се видят и да се погрижи за остатъка от владичнината, 1580 гроша — за изтеклата 1867 год., а Теодосий го моли да вземе със себе си свещеник Димитър п. Иванов и още един от бродските свещеници, за да помогнат на литургията за праздника.

На 23 септемврий 1868 год. даскал Георги пише на Хаджи Димко да му прати осем добитъка, за да си пренесе багажа („за парталя") и пет души пазачи за из пътя. С даскал Георги е бил сключен договор за три години: от юний 1868 до юний 1871 год. с годишна заплата 40 лири турски. Той тури начало на българско четмо и писмо в Горно Броди, години преди разрешаването на Черковния въпрос.

При даскала Георги Иванов от Либяхово са добили образованието си учителите: Спас Прокопов, Никола П. Падарев, Иван И. Мандиев, Димитър И. Мандиев, Димитър Костадинов от Възем, Петър П. Ангелов от Белотинци, Неврокопско, — всички участвували в националното възраждане на източна Македония. На български език имало тогаз само букварчета и у дедо Петър Жостов от Гайтаниново-един екземпляр от

новия завет, превод на Неофит Бозвелията.

В 1869 год. било отворено за първи път българско училище и в с. Гайтаниново, Неврокопско, не далеч от Горно Броди. По инициативата на Хаджи Димко се събрали в Гайтаниново същата 1869 год. 10 декемрий първенците Моньо Гърнев от Либяхово, Димитър Сангартийски, Хаджи Георги х. Иванов от с. Просечен, Хаджи Андон от Тешово, даскала Костадин от Калиманци, Мелнишко, и решили народа да се откаже от патриката. Почва се агитация за това между българите, в Серско, Неврокопско, Демир Хисарско, Мелнишко, които са били тук компактна маса заселени в големи планински села. Душата на това национално движение е Хаджи Димко.

През февруарий 1870 год. Иван Гологанов, също образован човек от Търлис, но преселен в Крушово, пише до Хаджи Димка, че селата Лебяхово, Петрово, Пиперица (Демир Хисарско) и Калиманци (Мелнишко) ударили печатите на арзохалите (прошения до правителството за отказване от патриаршията), но за с. Хотово требва сам да дойде в Крушово, та с тамошните първенци да отидат в Лехово и Хотово (Хотово е в Мелнишко). На 15/27 февруарий Димитър Стоянов от с. Кърчово пише на Хаджи Димка, че крушовските първенци нехаят.

Запитани за „арзухалето" от демирхисарския каймакамин, крушовските първенци казали, че нищо не знаят. Прочее, за да напредва дeлото, поменатият Димитър Стоянов от Кърчово иска от Хаджи Димко да моли пашата в Сер, щото последният да пише на каймакамина в Демир Хисаръда не спира работата. Накрая Димитър Стоянов иска от Хаджи Димка 10 лири на заем, защото зарезал частната си работа.

Илия Гиздавков и Иван Гологанов пишат от Крушово на Хаджи Димко с дата 5 март, че мелнишкият владика почнал да беснее, като научил за прошенията. Ив. Гологанов с дата 8 март 1870 год. пише до същия в Горно Броди, че Тодор Олан е под арест, бидейки наклеветен от фанариотите, какво уж бунтувал народа. Писмото завършва с молба Хаджи Димко да слезе в Сер, да бие телеграма

в Цариград, изобщо да намери средство за освобождаването на Тодор Олан.

През юлий 1870 год. кмета на Горно Броди и Хаджи Димко са били викани в Сер от управлението на санджака на разпит за нещо. Вероятно в свръзка с националната агитация.

В една дописка от Сер до в. „Македония" в Цариград, брой 34 от 12 март 1870 год., четем:

„Тука в сереското окруже веке около 20 села става, които исчистиха училищата си и цьрквима си от заразителннйте за тех греческьi язьк. Броде (Врундя) най-големо село на тази област от 630 къщи 3 часа на север отхвърли името на Грьц. владика и споменуват Български Арх. Събор. Чорбаджията на това село Г. х. Димо е днес в Серес и го съдят за не-

каквимиси маазари против владиката. Тука лукавия Гр. владика с привержениците му селяни като льжят да не ся присъединяват Българския язик в училищата и черквите си, защото щели после да ги осъдят да платят 30 милюна гроша които иждивили Българским представ. за 12 годишим по въп. на Бълг."

В друга дописка пак от Сер до в.„ Македония" октомврий 6, брой 86, 1870 год., се казва:

„Серската епархия ся съставлява от 140 села, нема гръцко село освен Нигрита. Благодареше на Бродничане (Врондчане по Серски) особито Г-ну Диму и учител Георгю, които с отличното си родолюбие заслужават похвалите с които приготвиха Серската епархия до таз степен щото сполучливо през преминалия февруарий бяха направили и подписали маазари от двейте села за присъединението си на Българския екзархат. Това село Броди (Врундя) е от 600 къщи, на север от Серес към Неврокоп. Ученици на Българското училище (нема друго освен Българско) дето ся предава и Турския язик от Г. Георгя учител броят го 400 между които има некои и от околните села".

От 1871/72 до 1875 76 учебни години учител в Горно Броди е Н. Падарев. В негово време се открил и II клас. Селските и народните работи от 1871 до 1876 год. се ръководят от Хаджи Димко, брат му Гецата х. Иванов, Хаджи Велик, Велик Геров, Димко Халембаков и Хаджи Иван Боянов. Този период е златна епоха на българското възраждане в Серския санджак, според записките на учителя Спас Прокопов, които се съхраняват в Българската академия на науките и от които се широко ползувахме при написването на тези страници.

Още бащата на Хаджи Димко — Хаджи Иван — се е ползувал с влияние пред турското правителство. Синът му Хаджи Димко, също така е имал голем авторитет пред санджакското управление и за това неговата дейност през време на възраждането засяга целия Серски окръг. Хаджи Димко бива избран за председател на българската община в Сер. Той и поменатите по-горе негови съсе-

ляни взимат в заем 100 лири турски от серското биледие (серската градска община) на своя отговорност, за да купят место за български параклис в града. Поради променилите се обстоятелства по-после те сами плащали неколко години дълга, с изключение на Хаджи Иван Боянов, който повел гръцка партия. Контрактът за наем на зданието, което послужило за български параклис в Сер, бил сключен на името на Георги Хаджи Иванов, брат на Хаджи Димко. Той сам броил от себе си 4 лири турски за наем.

Иеромонах Теодосий Гологанов пише на Хаджи Димко от Неврокоп с дата 11/23 декемврий да му определи заплата и место за живеене в Сер, за да се засили Серската община. На 30 декемврий ст. ст. 1872 год. Теодосий, вече като председател на българската община в Сер, пише, че се е настанил в една турска къща на Табаханата и се заловил за поверената му от Екзарха длъжност. С писмото кани Хаджи Димка да слезе в Сер, „за да се споразумеме по много работи, длъжността ми да определите, вулите да ми предадете и пр."

По повод на тези събития от Серес са написали до църковния гръцки вестник „Типос" в Цариград:

„От когато ся обяви схизмата българските работи зеха и тука да върят по-силно и вземат големи размери в трите най-централни македонски епархиий-Сереска, Мелнишка и Драмска, при всичките старания и неимоверни мъки, които полагат за погасявашето на този пожар както честните митрополити и разните корпорации на нашите съотечественици...

Преди малко двама попове изменници, отидоха на неколко българогласни села и с лъжителни обещания като взеха пари отидоха в Цариград до схизматическия екзарх и единий ся вьрна оттам като негов векилин, а другия обявен и той за схизматик изльга други села и ся намести там. Други един млад калугер, от Продрома, на име Теодосия, изгонен от същия зарад неговия голем разврат, изскочи и той тука като епитроп на схизматическия Екзарх и със съдействието на другите калугери от този манастир при

отсъствието на мютесарифина ни в Солун, станал е да самовластвува и, с всичките протестащи от святата митрополия и на почтени граждани, гореречените са български представители правят събори сякой ден в хана на некой си Георги брата на игумена на Продромския манастир, както и в къщата, лъскаят простодушните християни, събират печати на бела книга и сетне пишат на нея каквото им намисли умът, венчават незаконно без позволението от митрополията и като ся въспомагат от сърбина Стефана Веркович и от българския учител вьршат всички беззакония, а бедните селяни повлечени от техните интриги слепешката вървят подир им и пригръщат тези лъжеапостоли на беззаконното сборище на панславишката пропаганда в Орта Кьой, па мислят да искат от него етце и владика, или тогова развратника Теодосия, или други некого от отците на този манастир или простака Неврокопски поп Харитона...

(в. „Право", Цариград, бр. бр. 41 и 42, 8 януари 1873 год.)

Манастирът е Св. Ив. Предтеча при Лакос. Дионисий, игуменът, е от Горно Броди, а ханът е на брата му Георги Москов).

В друга дописка до в. „Типос" от Неврокоп и печатана в брой 46 от 29 януарий 1873 год. в цариградския в. „Право", игумена Дионисий е наречен “малък Бисмарк”.

Печатът на българската община в Сер се състоял от 5 части: една у Хаджи Димко, една у храсненлия даскал Божик, друга у Георги Женавар от с. Ченгелево, Демир Хисарско, четвърта у Ташу от с. Неволен, Неврокопско," петата ще да е държал председателя, заместник на екзарха Теодосий.

Първата служба в българския параклис в Сер е била извършената на Петровден 1875 год. от поп Ангел Заровалия. Параклисът се намирал в Горна Каменица, гдето имало 145 български екзархийски къщи. В 1873 год. кмет на Горно Броди е Велик 1). Неофит му пише на 25 януарий

1) Не е ясно, кой Велик, — Хаджи Велик или Велик Геров; второто е по-вероятно.

да не се излъже да даде никому владичнината, защото ще я брои от сакулята (кесията) си. По този повод и по повод дохождането на владиката, гръцки разбира се, в Горно Броди, Хаджи Димко телеграфирал в Цариград, Ортакьой, на Чомаков.

„Владиката преди два дни дойде в селото ни (Броди). Писмено му съобщихме, че не го припознаваме. Той тутакси ни свали в Сер с призовка и иска от нас владишко право 10, 000 гроша. Сам мутесарафинът ни каза, че докато няма заповед според фермана, казаните ще се дадат, владиката ще припознавате и всячески ще му се покорявате.

Молим явете ни по-скоро и заповед, да ги дадем ли парите или не, защото в Сер слезох и съм болен."

Подписал Хаджи Димко 1873 февруарий, Серес (на турски).

В един документ от 5 май 1873 год. с почерка на учителя Н. Падарев, документ потвърден със селските печати и с 215 подписа, се казвало, че селото едногласно е съградило новата църква (Света Богородица) на Камара, която осветил серския митрополит Неофит. Сега селото е отказано от патриаршията, но новата църква даде повод да се появи партията гъркоманска и вземат да се черкуват в нея гърчеещите се, също и ония от селяните, на които дохажда далеч долната църква.

От този документ, който е чел г-н Спас Прокопов, бивш учител в Горно Броди, но който сега не притежаваме, се вижда, че в 1873 година е била завършена в Горно Броди новата църква Св. Богородица. Понеже е немало български владика, освещението на църквата е станало от гръцкия такъв Неофит, макар, че селото по инициативата на Хаджи Димко и други първенци да се е отказало от патриаршията.

Ясно е, че Хаджи Иван Боянов от Камарската махала, в която се е намирала новопостроената черква, е задължил гръкоманската партия и е поканил гръцкия владика да освети черквата. Мотивите за гъркоманство и тук, както и другаде в чисто българските селища, требва да дирим в съперничеството за първенство между влиятелни съселяни, в материален интерес, накърнено честолюбие, българско заинатяване и гръцко ин-

тригантство. През март 1873 год. бива избран за кмет на Горно Броди пак Хаджи Димко. Лапановата къща в Горно Броди бива подарена на църквата без знанието на правителството. Поп Марков, Костовци и брождени от гъркоманската партия, подстрекавани от владиката в Сер, обадили на властта за този „таен" подарък.

Турският съд в Сер, повлиян от владиката и гърците, осъдил за това на 1 месец затвор в Сер и два месеца в Солун Хаджи Димко и първенците- Хаджи Велик, Димко Ха лембаков, Велик Геров, Димо Перухов и Трендафил Дупев като подстрекатели. В тази разправия похарчили 14,028, 74 гроша.

Учителиттз, които еж и главни народни будители са били достойни за родолюбисто и пожертвувателността на първенците. Освен за подобрението на образователното дело, те се грижат и за по-голямото му разпространение, като дирят и сами парични средства за това. Никола П. Падарев, учител в Горно Броди, и Хаджи Георги поп Иванов, учител в село Просечен, Драмско, свикват учителски събор в Неврокоп. През 1873 год. се събрали в хана на К. Дуков в Неврокоп поменатите двама инциатори и учителите: Петър Сарафов, Ангел Иванов, Атанас поп Петров от Либяхово, Кочо Мавродиев, Ст. Салганджиев, Жансъвов и други. В това събрание е решено да се образува учителско дружество, което да помога на бедни училища и бедни ученици. Падарев е избран за председател на дружеството.

В 1874 година от 1/13 до 6/18 юлий заседава втори учителски събор в Неврокоп. Изработен е устав на дружеството. То носи име “Серско-Мелничко-Драмско-Неврокопско учителско дружество „Просвещение".

Тук предаваме глава I и II от устава, както го намираме публикуван в в. „Напредьк" бр. 53, 2 август, 1875 г., Цариград.

Глава I

Цел на Дружеството.

Член 1.) — Целта на Серско-Мелничко-Драмско-Неврокопското учителско дружество е да улеснява според силите си распространението на просвещението чрез българский язик.

За това реченото дружество ще ся грижи :

а) Да приготовлява способни учители и да препоръчва....
б) Да спомага, до колкото дозволяват срeдствата, нашите училища в горепоменатото окръжие и да подарява учебни книжки на сиромашки ученици.
в) Да подканва населението към просвъщението, съгласно с желанието на Н. В. Султана.
Чл. 2.) — За да могът да ся приготовляват занапред по-способни учители, дружеството, като допустнат средствата му, ще ся погрижи да основе едно централно по-високо училище за казаното окръжие.

Глава II

За членовете на Дружеството

Чл. 3.) За редовни членове ще ся приемат всички ученолюбец, без различие на вера, народност и местопребивание.
Чл. 4.) — Редовните членове ще ся делят на действителний, на благодетели и на спомагатели.
Чл. 5.) — Действителни членове са учителите които ще плащать по 5 % от годишните си заплати.
Чл. 6.) — Членовете благодетели са, които плащат ежегодно три т. лири.
Чл. 7.) —- Членовете спомагатели ся подразделят на пят степени, и ще плащат за 1-вата степен по два лири за 2-рата по една т. лира и повече, за 3-тята- три и пр. Следват наредби за правата и длъжностите на членовете и настоятелството и пр. От другите постановления се вижда, че дружеството е основало и своя книжарница.

Ето и едно копие от благодарително писмо: „Учителското дружество в Мелничко-Драмска-Неврокопската Епархии дава настоящето благодарително г-ну.........родом от.........който благоволи да спомогне дружеството с гр.....волни помощ, целта на което е да помага на училищата в по-слабите селца в речените Епархии.

С. М. Д. Н. Епархии 18... За настоятелството."

В събора е било избрано настоятелство, което се конституирало така: председател — Н. Падарев горнобродски учител, касиер — Петър Сарафов, писар, Хаджи Георги поп Иванов, просеченски учител, съветници — Спас поп Прокопов, учител в Калапот, Атанас поп Петров учител в Либяхово. Дружеството просъществувало до 1876 година; тогаз то е било разтурено и членовете му арестувани по заповъд на турското правителство.

От 1868/69 до 1875,76 учебни години в Горно Броди преподавали на български език учителите Георги Иванов от Либяхово и Н. Падарев от Гайтаниново първият 3, а вторият 5 години.

В 1876 година, поради възстанието, българите губят доверието на турците и фанариотските владици взимат своя реванш. Някои от горнобродските първенци, едни поради завист и съперничество за първенство, други поради интерес, и едните и другите след това и от инат, както вече казахме, се заделили в гъркоманската-патриаршията партия. За първи път тя се проявила в 1873 год. при освещаването на черквата Св. Богородица от гръцкия владика Неофит, но след това кротувала, бидейки малочислена и в не възможност да дели мегдан с Хаджи Димка и другите родолюбиви първенци.

Възстанията в България ожесточили турците против последните и дали криле на потайващите се гъркомани, които получавали своите наставления от владиката в Сер Хаджи Димитър папа Андонову, наречен в последствие Мюдюра, Драчов Петър, Хаджи Иван Дявола, Дйортов Марин, Петър папа Василев са се поставили в услуга на гръцкия владика и с помощта на турската власт училището и черквите са били предадени на гъркоманите. Наново бил въведен гръцкия език в тех. Българският учител и българските първенци са били авестувани или паднали в немилост и подозрение. Българските книги били изгорени, а на иконата Св. Св. Кирил и Методий били чепкани очите.

Ст. Салгънджиев в своята книжка „Лични дела и спомени за възраждането на солунските и серски българи," Пловдив 1906 год., на стр. 94 разказва, че поменатите по-горе гъркомани поискали през март 1876 год. да поемат ръководството на общинските работи в Г. Броди.

Събранието се охранявало от жандари. Възбудената тълпа, обаче, набила нахалните гъркомани. Полицейската стража донесла в Сер, че българитe възстанали, били привържениците на гръцкия владика и се възпротивили на самата царска стража. На другия ден пристига в Броди от Сeр един ескадрон конница и отвежда 25 души първенци брождени в Сeр. Тука властта отнeма печата на кмета — мухтари-еввел, — както и печата на помощник-кмета — мухтарисани, и ги предава на петимата гъркомани, като тe избрали изпомежду си за кмет Димитър Папа Андонов. Арестувани били и свещениците папа Димитър и папа Иван младия, син на Хаджи Димко. Първата работа на гъркоманите била да въведат гръцкия език в черквите и училището.

Горноброждени протестирали в Сeр, Солун и дори Цариград зарад арестуването на първенците им, ала напразно. Избухването на априлското възстание в Тракия отежнило положението на българите; те били изпратени в солунския затвор. Тези, които дали обещание, че ще признаят гръцкия владика, били освободени. По-упоритите престояли в Солун до потушаването на възстанието и след това били освободени. Най-много изпатил свещеникът Иван Хаджи Димков. Нему направили предложение да остриже брадата си, да се разпопи и после наново да бъде запопен от гръцкия владика. Той бил ръкоположен за свещеник от самоковския владика Доситей и предпочел да изгние в затвора, но да не измени на народността си и накърни личното си достойнство. След една година затвор и той бил освободен.

Доста добре изяснява новосъздаденото положение следната дописка от с. Броди, Сереско, 3 април 1871 год. до в. „Напредък", Цариград, бр. 127, 15 април 1877 и подписана Един Брожденин.

„До лани нашето село са наслаждаваше на една най-голема тишина. В училището ни и църквите са четеше по язика ни, с една реч всички селени бехме едно тело и на един ум, освен 4—5 паразити наши съселяни, които ако и беха до това време облечени в общото облекло, хвърлиха го обаче и са облекоха в чуждо и за чужди интереси станаха оръдие за съсипванье на селото ни.

В ланските бьркотии, подбудени от еллинската пропаганда в Сърез и от Серскийте идааре аазася Иван Папа Маркиди, който е най-горещ последовател на речената пропаганда, ако и да е родом Българин, вдигнаха са на кръстоносна война против своите братия, и съселняе, и с помощта на реченими папа Маркиди малко остана да направят и нашето село като окаяния Батак. Те наклеветиха на местната Сереска власт по отличните селяни и ги представиха за бунтовници и участници в бунтовнически комитети... След като се разправя, че селските работи се отнели от тези, които са се ползували с доверието на всички и са били предадени на люде, от които всеки се отвращавал и в които никой немал доверие, а с това се нарушавало и правото на селяните сами да си избират и „прислужниците",—дописника продължава „По този начин тази банда взе управлението на селските ни работи в ръцете си, и подпомагана от Еллинската в Серез пропаганда и от идааре аазас папа Маркиди, впусна се най-напред да гони язика ни! Тя прогони пьрво учителите ни, когото замести с един пияница — невежа, тяхно оръдие; скри всичките черковно-славянски книги от църквите и ги замести с невразумителните гръцки; изчувьрка очите на ликовете на св. св. Кирила и Методия и на св. Ив. Рилскаго чудя творца; запрети в цьрквите и училището матерний ни язик, тъй щото днес не е допростено нито едно “Господи помилуй” да ся каже. Бие, затваря в селските

ахъри и глоби всекиго, който им възрази за нещо, и ако постоянствува повече да им възрази, направят му един журнал в който се обвинява за комитаджия и смутител на селото ни и ся отпраща в серските тъмници и пр. С малко думи, те са днес в селото ни и власти и цар; ядят, пият и пиршествуват от механа на механа и явно казват: „ножиците и грошът (балото-абата) са в нашите ръце; както исками ще кроим." Сега през праздниците на пасхата някои от младежите ни си позволиха да кажат в църквата нещо и по наший язик, но малко остана да ядят "дъвен господ" вътре в църквата, но речената банда разбра, че може да ся обърне това на нея остави това и скрои друго.

Подир църквата направи журнал на тези младежи, и както горе-казахми, предстая ги за смутители на селото и беше ги отпратила да прекарат няколко месяци в Серските тъмници, които серските табури ааси, който не пада в българомразието по долу от елинската пропаганда, нашироко щеше да им отвори, но хилядите и от всякъде молби едва сполучиха да прекършат непреклонната воля на поменатата банда".

„П. П. Този час ся научих, че бившия ни учител г. Н. Падарев из Гайтаниново, който лани по интригите на гореспомената банда напусна селото ни, и понеже остана да зема от заплатата си нещо около 4,000 гроша, за които предварително беше дохождал да си ги търси, а му се беше казало сега по праздниците на пасхата, когато всички селяне са в селото, да дойде, както и дойде, но вместо пари тя (бандата) му направи журнал, в който казва, че Н. Словесие дошъл да бунтува селото ни и с един сувария го пратила в Серез!... За Негово Словесие молби не минаха."

А в една по-раншна дописка от Серез, 30 август 1876 год. и поместена в брой 99, 18 септемврий 3 на в. „Напредък" в Цариград между другото четем за гръцките владици в Серско, Драмско, Неврокопско и Демир Хисарско :

„...Владиците казвали:- или ще ми платите тези пари, или ще ви проводя въоръжени турци да ви изколят като в Батак, защото като не ми платите парите, вий ста с москофа против царя".

Фанариотите искали владичинината и за миналите години, през които селата са признавали Екзархията за своя църковна власт.

В смутните времена на българските възстания, потушаването им и последвалата ги Руско-турска война, при възбудената свирепост у турците, развихрената ярост у гърците, избуялото озлобление у гъркомани, мнозина са напуснали Горно Броди, за да не бъдат пред очите на враговете. Някои от тях са се намерили в освободена от Русия България и на свой ред, с неулегална още, а напротив-с повече възпламенена омраза към турци, гърци и гъркомани, които станали съюзници, — взели оръжие и потеглили към родните си места за отмъщение.

Мнозина от тези юнаци, по идеология и намерения заемащи средно място между някогашните хайдути и по-сетнешните организационни четници, са участвували в Кресненското и Разложкото възстания.

Коста Кукото, участник в поменатите възстания като войвода, се явил на следната 1879 год с чета чак в Серско. Между другарите му са били Георги Зимбилев, К. Дабижуров, Д. Радев, Атанас Павлов, Петко Смиленов, Петър Перухов и Гюрата — всички от Горно Броди.

През май Хаджи Димко, тъст на Георги Зимбиля, заподозрял, че е в сношение със зетя си успява да избяга в Кавала и оттам на параход през Цариград избягал в България и се заселил в Дупница. Един от синовете му свещеник Иван също успял да се скрие в Света Гора и след това дошъл в България.

В 1880 год. Георги Зимбилев се явява ст своя голяма чета в Серско. Той потеглил с специална задача да накаже гъркоманите в Горно Броди заради измината им на народната кауза.

На Великден комитите били в Лесково, недалеч от селото. В петък след Великден призори се спуснали в селото и едни обса дили голямата черква, а други влезли вътре. Гъркома-

ните, чорбаджии вероятно подушили, та отсътствували — не дошли на черква. Зимбиля и другарите му събрали гръцките черковни книги от черквата — попа й е от каменни плочи — и ги изгорили. От гъркоманите тук се намерил папа Иван. Зимбил войвода взел иконата на Св. Св. Кирил и Методи с избодените очи и удряйки попа с нея по главата, питал го:

„Що зло ти сториха, попе, тия светци, та им си избол очите?"

След това четата се оттеглила в недрата на Пирин планина.

Управлението в Сер се почувствувало неприятно изненадано от дързостта на комитите. То назначило черкезина Хаджи Юсуф за началник на потера от 70 черкези конници, която да унищожи царските душмани. Първата работа на Хаджи Юсуф била да отиде в Броди и да арестува близките на войводата и другите комити. Арестувани били бащата на войводата дедо Зимбил, майка му, братята му Димитър, Марин, малолетния Кръстю, жена му, сестрите му Иванка и Калина, малолетното му момиче, и 18 други жени. Заловените били отведени в Серския затвор. Старият Зимбил, като видел между арестуваните съпругата си, дъщерите и снаха си, припаднал и умрел. Подир две недели всички били пренесени в Солун в „Канли куле".

Тук се поминали майката на Зимбил войвода, сестра му Иванка и малолетното му сестриче, а жена му, сестра му Калина и братята му Димитър и Кръстю след 4 месеца били освободени. Брат му Марин лежал три години в Солун. Кметът Хаджи Атанас Перухов бил окован във вериги и хвърлен в Серския затвор. Кмет станал гъркоманинът Тодор поп Андонов. Хаджи Юсуф сметал с арестите на жените да застави комитите да се предадат. Разправят, че майката на Зимбил войвода ходила по горите да дири двата си сина комити и нареждала:

„За това ли, синко, ва е майка родила, по гори да лутам, вас да терам ? Не мога, синко, ни в къщи да влеза от тежки мъки клети турци!"

Веднаж Георги Зимбил чул майка си и се обадил: „Стига си, майко, тъй жално плакала,

стига ми вече юнашко сърдце раняваш... в ръце на клети турци не влизам!..."

Георги Зимбилев, за да отмъсти на гъркоманите за предателството и заточенията, след един месец се върнал назад през селата Бельово, Ловча, Каракьой и се опътил за Броди. Стигнал в Бельово с 221 души, без да вземе от нейде храна. Взел 6 самуна хляб от Мучов Иван, кмет на Ловча. Малко бил хляба. В зори похлопва на портата на мюдюра Ангел Гуцов в Каракьой, но не отворили: там нощувал Хаджи Юсуф. Комитите осъмнали в Църна Гора, хванали един селянин от Каракьой и го пратили за хляб. Те добили храна и узнали, че Хаджи Юсуф с черкезите се тъкми за път към Кърчово. Без да се маят, комитите бързат, преварят потерата, и за да й поставят засада на границата между Каракьойското и Кърчовското землище.

Когато Хаджи Юсуф и другите черкези, всичко 13 души, навлезли в пусията (засадата), по даден знак всички юнаци едновременно загърмяли и неколцина от потерята паднали убити от конете, а другите слезли и се скрили зад камените на пътя, каквито тук има много. Почва се продължително и ожесточено сражение на живот и смърт. Хаджи Юсуф, ранен в крака, залостен зад един камен, не позволява никой да се доближи до него, нито куршум могъл да го докосне.

Сражението, което почнало към 10 часа преди обед и продължило до мръкване, могло да се завърши без пълна победа т. е. без унищожението на главния враг — Хаджи Юсуф. Пред перспективата, че последния може да избяга, като се мръкне, един от четниците, Димитър Радев от Горно Броди, помощник на Зимбиля, се хвърля като тигър върху Хаджи Юсуфа и иска жив да го залови или да го съсече на местото с ятагана си. Ала докато стигне до позицията на Хаджи Юсуфа, този изгърмъва и го ударя в патрондаша; от това се запалили патроните и дрехите на Радев и той едва се освободил от тях и се спасил с единадесет рани от куршум и две по гърдите от ножа на Хаджи Юсуфа. Другарите на Радев

му се притекли на помощ и съсекли свирепия началник на потерата, от който много селяни от Горно Броди, Кърчово, Крушово, Каракьой и др. беха пропищели.

В тази битка паднали всичките 13 души черкези, а от четата на Зимбиля-Димитър Бунев от Балдево, Неврокопско, и Илия от Исирлъка. Четата след това отстъпила към селата Долно броди, Старчища и Калапот, а Димитър Радев е бил лекуван целото лето от стария Китип в Горно Броди. От участвувалите в четата записани са имената на следните комити:

1 Георги Зимбилев от Горно Броди, войвода.
2 Димитър Зимбилев-брат на Г. Зимбилев
3 Димитър Радев
4 Костадин Павлов
5 Атанас Павлов-брат на първия
6 Петко Смиленов
7 Кръстю Траханов
8 Кръстю Дабижуров
9 Мацата
10 Георги Иванов Попов
11 Гюрата
12 Котин Хайков
13 Иван Хършов
14 Георги Будалов
15 Костадин Олана, Кърлуково, Зъхненско
16 Апостол Попов, Дреново, Серско
17 Атанас Капаришев, Скрижево, Зъхненско
18 Тодор Бишков, Крушово, Демир Хисарско
19 Дечо „
20 Коста, брат на Дечо „ „ „ „
21 Дончо, Либяхово, Неврокопско
22 Никола
23Атанас Гелин, Кърчово, Демир Хисарско
24 Трайко войвода „ „
25 Тодор Титимов, войв., Ковачево, Неврокопско
26 Попа?
27 Петко Чапрашиков, Калапот, Зъхненско
28 Запрю Кърлуковалия, Карлуково, Зъхненско
29 Димитър Патронев, Лакос, Серско.

По този случай са били заловени и заведени в Сер около 90 души от Горно Броди, Крушово и Кърчово. Едни били осъдени до живот, други на 20, 10 и 8 години затвор. За мюдюр на Горно Броди бил назначен Хаджи Димитър папа Андонов, върл гъркоманин ; поставена била и войска да квартирува постоянно в селото.

Есента Зимбил се прибрал в България. От тези събития — изгарянето на гръцките книги и битката с Хаджи Юсуф, — от Горно Броди пострадали мнозина. Бившият кмет Хаджи Атанас Перухов бил затворен 2 месеци в Сер и 3 месеци в Солун, два месеци в Цариград и след това изпратен в Шам Тарабулус, гдето престоял 7 години на заточение и най-сетне се завърнал.

Баба Катя Павлюва лежала в Серския и солунския затвори заради синовете си.

Атанас Калишонов, овчар, изпратен на заточение, не се върнал вече в Броди; останал си там и след освобождението му.

Гената Хаджи Иванов, брат на Хаджи Димко, по-рано избягал в България, но в 1881 год. се върнал в селото, в което стоял до 15/27 януарий. Наклеветен в съучастничество с комитите на 1/13 февруарий бил закаран в Солун, а след 6 месеци осъден на заточение, като 3 '/2 години прекарал в Цариград и 4 и половина години в Синоп. Гената се върнал след това пак в Горно Броди и умрел в бедност.

Синовете на хаджи Димко, Георги и Атанас, били затворени една година в Солун и там останали като гостилничари до 1906 г., когато Георги се завърна в Горно Броди, след смъртта на брата му Атанас, и се настани в бащината си къща, като отвори бакалница.

Иван Хършов, комитата, бил заточен в остров Родос. Иван Трендафилов Русин също бил изпратен на заточение и като се завърнал, убил сина на Хаджи Иван Дявола, Атанас, за отмъщение. Иван Ботушов бил затворен 4 години в Цариград. Велик Геров и сина му Георги били арестувани в Солун; бащата умрел там.

Други арестувани са били: Палянков Димитър, Галянов Димитър, Баханов Георги, Койков Атанас. На заточение бил изпратен и Трендафил Дупев. Във

времето на мюдюра хаджи Димитър папа Андонов пострадаха следните къщи (семейства):

Хаджи Димковата, Халембаков, Димковата, Георги Стамболиевата, Димитър Михалевата, Радевата, Зимбилевата, Китиповата, Кандимировата, Койковата, Павлювите две къщи, Трендафиловата, Костината, Ботушовата, Калишоновата, Дим. Палейковата, Кр. Томайовата, Ник. Бухлювата, Мар. Халембаковата, Димо Перуховата.

Мнозина от собствениците на тези къщи избягали, други лежали по затворите, трети били изпратени на заточение.

Като предатели при изгаряне гръцките книги са се проявили: папа Иван 1), папа Димитър, Тодор папа Андонов, Петър Драчов, Велик Сивков, Георги

1). В Горно Броди вместо поп Иван, поп Димитър и пр., казват папа Иван, папа Димитър.

Ропка, Атанас папа Петров, Колю Драчов, Петър папа Василев, Марин Дьортов; те слезли в Сер се заклели, че наистина Зимбиля бил извикан от българските първенци в селото. Атанас Карамихалев бил заклан от Зимбиля за шпионаж.

Отзвук на разигралите се трагични събития в Горно Броди намираме и в некои дописки, изпратени до тогавашни вестници.

До в. „Марица" в Пловдив пишат от Солун на 22 юлия 1880 година:

„... чуйте, г-да читатели да ви кажа нещо подобно за едно село в Серско. От като се изпоредили в тъмницата всичките почти мухтари, дошло ред и за Бродските мухтарин Атанаса 1) и на аазата Георгия. Атанас, като почтен человък, придобил доверието на съселяните си, та решили да го задържат за мухтарин и за идущата година.

Заради това еди двоица аази или първенци от селото му Броди, което брои до 1200 фамилии български, отишли заедно с него при Серските власти, за да го представат като техен мухтарин и за идущата година. А там примките били приготвени предварително. Щом се представили, уловени били и затворени речени мухтарин Атанас и аазата Георги. Обвинението им било, че давали уж хлеб на бунтовниците..."

В дописка от Батак до в, „Марица", брой 255 от 27 януарий 1881, Пловдив, четем:

„В село Горно Броди (Серски окр.) чисто българско, дето преди малко училището се пълнеше от 250 до 300 души посетители и в което училище громко ечеше българский език, от 5 месеца е обърнато на гръцко. Учителят му е изпроводен даром от Серски силогос. Църковните книги са занесени в Серес у гръцкий владика, а на тяхното место са поставени гръцки."

В брой 263 на в. „Марица" от 24 февруарий 1881 в статита „Положението на Македония" между другото се пише: „На 1 февруарий хаджи Димков

*) Атанас Перухов.

брат му Георги и други 7 души от с. Горно Броди (Серско окръжие) през Сер и Солун са заточили в Мала Азия; обвинението им било, че не пращали децата си на новоотвореното гръцко училище в селото им. Това поевтание станало по наклеветяванието на Серския гръцкий владика."

Пак до в. „Марица" пишат от Батак на 5 март 1881 година:

„В с. Горно Броди (Серско окр.) някой си дедо Велик си позволил да каже “Отче наш” в църквата на Български. Мюдуринът в туй село, гьркоманин, му взел глоба гр. 280 в злато и го държал арестуван 4 денонощия".

Най-добре се вижда подкрепата на гръцката пропаганда от властта в следната дописка от Солун, 18 март 1881, до в. „Марица" в Пловдив, брой 279, от 24 април 1881 година:

„В главното българско село Броди, което брои 800 къщи български, сам кумандир-паша ходи и каза на селяните, че правителството гони все що е българско и, че който не се подчинява на патриаршията, той е комита и ще се наказва като бунтовник на царството. Сам със собствените си ръце се постара, при присъствието на селяните да пречисти Българските служебни книги от църквите и ги замести с гръцките като заповеда на селяните, да не се молят Богу на Български, затото езика на българите бил комитски(?).

Коджабашията наедно с други двоица първенци се изпроводиха вързани в Солун. Тия преобразования не били доволни. Негово превъзходителство мутесарифинът придружен от един агентин на гръцкия митрополит и от един учител на гръцките силлогос в Сер, дохожда в Броди с цел да въведът още по коренни реформи. Грижата на мутесарифина беше да пъди българския учител, от село Ловче, Неврокопско, и да го замести с изпроводений от Гръцкий логос, а за стражари против развитието на българите направи двама грькомани, препоръчани от митрополита, но 31 мюдюрин, а другий, за негов помощник."

От тези данни се вижда, че в 1879/80 год. българското училище е било наново отворено и после пак закрито.

През лятото на 1883 година Георги Зимбиля пак се явил с четата си в Серско. С него били и войводите Запрю Лакослията, К. Делиолана Кърлуковски, Стою от Скрижово със свои чети.

На 5 юлий четирите чети били открити и нападнати от аскер, башибозук и българи, насила вземани за потераджии, в местността “Криви Дол" между Горно и Долно Броди, на долнобредско землище.

Сражението почнало в 10 часа преди обед и траяла до вечерта. Около 500 души била потерата срещу 33 души; в боя от нея загинали 28 души, а от четата брата на Г. Зимбиля, Димитър, и още един негов другар.

Голямо юначество показал Димитър Зимбилев: сам се държал след убийството на другаря му и избягването на другите от полесражението, като не позволявал никой да се приближи поради върната ми стрелба. Убит е бил най-после на атака с камъни!

От самата потера разправяли, че Димитър, бидейки зашеметен от удара с камен, когато се приближила към него един баш чауш (старши) от потерата и го ударил с куршум в гърба, обърнал се на една страна и шибнал един куршум в гърдите на баш-чауша. Д. Зимбилев след това издъхнал от раните си. Баш чаушът се гърчел в агония. Бимбашията (дружинния командир) похвалил баш-чауша и му казал: „Зимбил гитти" (Зимбил отиде на оня свят), а башчаушът му отговорил в последната минута на живота си „Зимбил гитти, бенда гиттим, дюня да гитсън!" т.е. - „Зимбил отиде и аз отидох и света да отиде"!

По заповед на бимбашията били отрязани главите на двамата убити комити и набодени на пръти и ги пренесли в Горно Броди тържествено при марша на потерата под такта на барабана. На 6 юлий, Енювден главите на Димитър Зимбилев и другаря му били окачени на явора на пазаря, та да ги видят минаващите селяни. Гъркоманинът папа Иван, същия когото преди три години Георги Зимбилев би с иконата на Св.

Кирил и Методия по главата, в злобата си се погаврил с убития Димитър като турнал цигара в устата на отсечената му глава. След 15 дни братът на последния, войводата Георги Зимбилев, издебнал на нивата двете дъщери, сина и снахата на папа Иван и ги убил.

От ляво на дясно: Димитър Зимбилев, Георги Зимбилев-войвода
и Кръстю Дабижуров

Между убитите е било и случайно намиращето се там момче на Кръстю Хрисин. След това Зимбиля заловил Вангел и му взел 30 лири за наказание, понеже му бил в потерата и заедно с падаря Д. Радев попаднали в следите на четите и ги предали.

За смъртта на Георги Зимбилев има различни версии. Според една, — той след убийството на брата му станал меланхоличен, заделил се неизвестно как от другите— вероятно, за да отмъщава, — и след като убил децата на папа Иван, отишъл към манастир Св. Иван Предтеча при с. Лакос и там бил убит от гърчеещи се власи.

Според друга версия — Зимбиля, ранен, бил пребит с дървета от власи в Пирина за обир. То бе роден в 1847 год. Славата на Зимбил войвода като борец против турци и гърци се разпространила из цяла източна Македония — от Бяло море до върховете на Рила. Подвизите, негови и на другарите насърдчиха българското население тук в един момент на разочарование, пропаднали надежди и униние след Руско-турската война и Берлинския конгрес.

Песента на Зимбиля и сега се пее дори в Разлога:

„Ти ли се нае, Еленкой мори,
Керван да караш,
Керван да караш, Еленкой мори,
Дервен да чуваш!
Не минаа ли, Еленкой мори,
Бре лоши люде,
Бре лоши люде, Еленкой мори,
Зли харамии?
Не са минали, бре лудо младо,
Зли арамии,
Туко си мина, бре лудо младо,
Зембил войвода,
Зембил войвода, бре лудо младо,
С отбор дружина,
Сос тези пушки, бре лудо младо,
Сос остри саби.
Право си върве, бре лудо младо,
В бегови конаци,
В бегови конаци, бре лудо младо,
Зефет да чинаат.
Право си вървеха, бре лудо младо,
Песен си пяха,
Песен си пеяха, бре лудо младо, Пушки си пукаа-1)

Песен си пяха,
Песен си пеяха, бре лудо младо, Пушки си пукаа-1)

Както вече се каза, гръцката партия взела надмощие в 1876 година и гръцкия Силогос в Сер изпратил за учител в Горно Броди един погърчен влах от Неврокоп, Костадин поп Ничов.

Гъркоманинът Хаджи Димитър папа Андонов, който се отличил в преследването на комитите й спечелил доверието на турците, бива назначен мюдюр и нему административно са били подчинени селата около Горно Броди, а именно: Долно Броди, Каракьой, Търлис, Крушово, Кърчово, Дутли, Баница, Мертатьово. Този гьркоманин разпорежда и с черковно-училищните работи в месторождението си Горно Броди. Освен поменатият гръцки учител, който бил такъв 7 години, други в също време били Атанас папа Петров-2 години, Тодор папа Василев-1 година, папа Атанас от Ловча-1 година.

Българите-екзархисти, въпреки всички гонения и страдания, не се отчайвали. Като се почне от 1880-та,. те почти всека година подавали молба до турската власт да им се разреши да устроят своя община в селото и да им се позволи да имат свое училище било в къща, било в плевня, но да имат училище. Гъркоманските първенци, из средата на които се избирали кмета и капсималите, вършели злоупотребления за лично забогатяване. Харачът, т. е. данъкът за селските разноски, бил много увеличен. Това извикало общо негудование. Народът определил свой заместник, векил, Трендафил Котов на 10 ноемврий 1883 година и с пълномощно, заверено в управлението в Сер, му дал пълновластие да иска сметка от коджабашиите и капсималите:

Тодор папа Андонов, брат на мюдюра, Драчов Петър, капсималин за 2 години, Галянов Георги за 1 година, Тодор поп Иванов, също капсиалин, Никола Тропанкюв — за 2 години, Сивков елик коджабашия, — за 1 година. Обща сметка се ди-

1) Пeсента съобщава г. Кочо Молеров, учител.

рела за 4 години от 1880 до 1884 год. Съдебната тужба се продължила цяла година, от 10 ноемврий 1883 до 10 ноемврий 1884. В селото се оформяват пак два воюващи лагери. Начело на гъркоманите стояли сега : Хаджи Димитър, мюдюра, брат му Тодор папа Андонов, Петър Драчов, Хаджи Иван Дявола, Марин Дьортов, Тодор папа Иванов, Никола Тропанкюв Георги Галянов, Лазар Хаджи Харисков, Велик Сивков, Хаджи Иван хаджи Боянов, Петър папа Василев. Начело на българската партия стояли: Михал хаджи Великов, Васил Трендафилов, Димитъръ Узунов, Трендафил Котов, Никола Драчов, Марин Хаджи Великов.

През летото на 1884 година българската страна се обърнала към Петър Сарафов който бе успел да отвори наново българското училище в Сер, и поискала да й намери учител. За такъв бил определен Атанас от с. Голешово, Демир Хисарско. По-родолюбивите селяни събрали помежду с пари, според състоянието си, и направили договор с учителя за издръжката му.

Ето и списъка на даренията.

От общината ............. 150 гроша
Михал хаджи Великов........121 „
Никола Драчов............108 „
Михал Алексов ...........216 „
Г. Хърлев............--.-. . . 202 „1
Дим. Узунов.............. 324 „ ,
Хаджи Марин хаджи Великов .... 216 „;
Иван хаджи Великов ........ 188 „
Тодор Узунов ............162 „
Георги хаджи Великов........ 182 ,1
Боян Бухлев.............154
Георги Шопов............ 20
Иван Панайотов........... 20
Дим. поп Димитров ........162
Никола Ников ."............ 122
Димко Баждарюв ........... 20
Никола Шкутов............108
Михалъ хаджи Великов (втора вноска) 40
Китипов Димитър ......" . . . . 108
Общината (втора вноска) ....... 54

всичко 2, 677 гроша!

Сега давията против гъркоманите взела лош ход. Установило се, че последните злоупотребили в четирите години с 120,000 гроша. Тогаз се опитали да подкупят Трендафила за 80 лири турски, но той не се поддал и продължил борбата. Подкрепили го и българските учители в Сер, начело с Петър Сарафов. Те приподписали пълномощното на Трендафила и потвърдявали с това, че наистина Трендафил е упълномощен от селяните на Горно Броди. От Цариград дошъл в Сер Хасан Паша сам да разследва работата. Гърците, обаче, го спечелили.

Брождените били заплашени и се отказали от пълномощното на Трендафила. А гъркоманите наклеветили Петър Сарафов, че разправя на селяните, как тука ще стане българско и, че Атанас Голешовски, условеният за Броди български учител, бил в сношение с комитите.

Учителите в Сер били арестувани и на 6 февруарий 1885 година изпратени всички на заточение, заедно с бродския кмет Бухлев Стоян и Котов Трендафил.

Бухлев Стоян умрял в Мала Азия. Учителите били върнати, след като дали рушвет 150 лири турски. Понеже в Сер се отворило по-рано българско училище, след бурните години, мнозина от Броди пратили децата си да учат там.

Притежаваме списък на учениците от Г. Броди в Серското българско IV класно училище за 1884/5 учебна година:

Иван Томайов, Иван Атанасов, Тодор Калин, Петър Сугарев, Георги Димков, Тодор Аврамов, Петър Самарджиев, Георги Дърев, Иван Боргов, Иван Пройков, Яну Бангиев, Иван Стамболиев, Тодор Михалев, Михал Тютюв, Велик Иванов, Иван Узунов, Георги Д. Боргов, Дим. Т. Узунов,. Иван Мурджов, Стоян Халембаков, Георги Дангалов, Марин Великов, Никола Д. Жилев, Петър Коемджиев, Кръстю Иванов, Димитър Г. Галянов, Мария Бакалинова, Иван Дамасков, Георги Вълканов, Ангел Жилев, Христо Ников, Дим. Зайков, Ив. Д. Върламов, Дим. Г. хаджи Великов, Алекса Маринов.

През 1886 год. българите подават ново прошение за учение на български. Управлението в Сер разрешило, ала само за лице.

По искането на гъркоманите, мотивирано с опасност от комити, в Горно Броди е пратена пак войска на постоянно жителство начело с бимбашия. Къщата на Димко Халембаков е определена за жилище на бимбашията. Седем месеци той седял тука. Българите използували сега съперничеството между мюдюра-—Хаджи Димитър папа Андонов и бимбашията.

Мюдюрът се държел гордо, като по-голем от бимбашията. Българите изказват желание гъркоманинът мюдюр да се замени с турчин. Подават оплакване от 14 точки против мюдюра.

Даскалът Коста Николаиди, който държел страната на мюдюра, също си спечелил омразата на бимбашията. Вероятно по внушение от последния кмета Хаджи Иван Дявола и азите му, макар и от гъркоманската партия, подали заявление против мюдюра и даскала Никола на 27 април 1886 год. Бимбашията успел да свали мюдюра и даже го набил, а даскала изгонил. Но и бимбашията бил извикан след това.

В 1887/88 година българите се засилват. Марко Маламинов и Георги Гърнев, и двамата от Либяхово дохождат за учители в Горно Броди. Те донасят със себе си и буквари за децата. Учителствуват на дюкяна на Иван Жилев на Долно Бърце. Ала не за дълго трае това. Поради натиска на гръцкия владика в Сер пред турската власт, учителите биват изпратени от где са дошли. За малко време бг. учител са учителя Марко и Георги Димитров от с. Скребатно, Неврокопско и него властта изгони. В 1888/89 години кмет е Никола Драчов.

Той прави постъпки да вземе училището от гъркоманите-и сполучи, но за кратко: пак бе върнато на гъркоманите. Същата година селяните се съгласяват учителя Спас поп Прокопов от Гайтаниново да ги учи на турски език, даскала Тодор папа Валев на гръцки език, а Петър Стамболиев на български. На 9 септемврий учителя Спасю е викан в Сер от владиката и на следния ден го водят под конвой. Представя се в митрополията: владиката го посреща с хули и закани. Мютесариф паша не позволява на Спасю да учителствува, защото учителите

назначавали от владиката. В това време българските първенци правят своите постъпки. На 1-й август пратили прошение до Министерството на Вътрешните дела в Цариград и искали да им се предаде училището и да си назначат учител. Училището, обаче, пак е дадено на гъркоманите. На 27-й август подават нов арзухал—прошение — да им се разреши да отворят българско училище в частна къща и да им се признае правото да си извикат учител.

Със заявление от 22-й септемврий молят да наемат за училище Хаджи Димковата къщя на пазаря. От управлението в Сер бавят отговора, а учителя Спасю седи по ханищата и чака позволение да се върне в Горно Броди и най-после се връща на своя глава. Той и Петър Стамболиев от Горно Броди, свършил българска гимназия в Солун, пишат на 24 януарий 1889 год. до директора на Серското IV класно българско училище Брадински и го питат, дали знае какъв ход е взел училищния въпрос, защото от министерството още немало отговор. На 29 януарий Брадински повиква учителя Спас Прокопов в Сер, за да не бъде доведен „позорно".

Цялата 1888/89 година минала в постоянни оплаквания до Екзархията и правителството. Черквата Св. Димитър, която беше отстъпена на българите, биде пак взета от гъркоманите. Председателят на българската община Хаджи Марин хаджи Великов, — признат за такьв, разбира се, само от Екзархията, — отправя писмо до управлението в Сер и протестира за това. Най-после през юлий същата година, училищния въпрос е решен.

Учителят Петър Стамболиев се завърнал от Цариград с емирнаме (заповед) до управлението в Сер, да се отвори българско училище в Горно Броди. Хаджи Марин с Петър Стамболиев и Спас Прокопов слизат в Сер и представят в правителствения дом емирнамето, като казват, че народа иска за учители последните двама. Петър Стамболиев, Спас, хаджи Марин, Димитър Димков с заповедта в ръце се връщат в селото. Народът тържествува; хора и веселие. За училище е наета една къща с пет стаи. Веднага се записали 85 ученика. Гъркоманите на-

клеветили учителя Спас, че е от комитско село и за това останали за учители през 1889/ 90 година Петър Стамболиев и Тодор Калин; първият — главен учител. Той учителствува три години наред, а следи него бе назначен за главен учител Тодор Паскалев от Старчища — две години. През 1893/94 година 6е открит I кл., и бе назначена и трета преподавателска сила — учителката Василка Киселинова от Охрид.

В това време продължаваше да има гръцко училище. То се помещаваше в нарочно построената за това сграда в 1860 год., а българското училище следя 1890-та година неколко години наред се помещаваше в Хаджи Димковата къща на пазаря.

Гръцки учители бяха: Тапиното (1886/87 до 1891/92 год.), брат му Фоти (1892/93 год.), Гурнелий Серезлия (1893/94 год и пак Тапиното три години (1894/95 до 1896/97 год.) и а заедно с тях постоянно Тодор папа Василев — Тодорчето — от Горно Броди.

Черкуването пък ставаше с редуване, една неделя за българите, друга за гъркоманите. По едно време, когато бе обща голямата черква, от едната страна се пееше на гръцки, от другата — на български. Четири пъти ставаха сбивания с черковните книги по главите или със свещниците по гърбовете. Много пукнати глави имаше от тях. Най-после в 1894 година българите получиха голямата черква Св. Димитър, а на гъркоманите бе оставена Св. Богородица на Камара.

В същата година Неврокопската епархия се сдоби с български владика. За такъв бе ръкоположен архимандрит Иларион, бивш архиерейски наместник в Сер.

На път за епархията си Иларион минава през Горно Броди. Ето как е описано посрещането му тук във в. „Новини" год. IV, брой 69, 27 май 1894. год., Цариград:

„...Като излезе от прохода чудо — двеста и осемдесет (280) души селяни от Г.Броди яхнали на своите коне, го посрещнаха и и придружиха до с. Горно Броди. В Бродските ливади още от заранта младите Бродчани и Бродчанки беха излезли на посрещане. Заклали десет (10) ягнета, нанизали се хора, придружавани от народната гайда! Всич-

ки се веселяха. Щом се известиха за дохожданието на Дедо владика, всички оставиха хорото, отидоха да го посръщнат й поздравят с „Добре дошъл владико святии". Всички му целуваха ръка.

Шествието тръгна и се спря пред Бродските ханове (1 ч. надалеч от селото). Тук бяха част от Каракьойското, Кърчовското, Търлишкото и цялото Бродско духовенство, първенците от споменатите села, учениците, ученичките, учителите, учителките, заедно с останалото население, от Броди, посрещнаха Дедо владика и всички задружно отидоха в селото."

Българската община бе призната официално в 1896 год. м. май. Сега имаше 6 коджабашии-кметове — 5 българи, за всека махала по един, и един за гъркоманите, пръснати из цялото село. В черковните борби има заслуги и свещеника Атанас Зеленков, представителен, снажен, личен и духовит мъж.

Той пръв от свещениците след възстанията се отказа от патриаршията, обявен бе за аргосан, отлъчен от черквата, като схизматик, но не искаше да знае за това. След Хаджи Марин, който бе пръв председател на българската община, такъв бе избран свещеник Атанас, защото правилото бе духовни лица да са председателите на черковно-училищните общини. Много пари бяха похарчени за разноски по сновенето до Сер и даже Цариград, за рушвети и по затвори. При разрешаването на черковно-училищния въпрос големи заслуги има и Атанас Ников от Горно Броди, български книжар в Сер.

Забележка. През първата половина на учебната 19034 училището бе затворено поради преследванията следствие на възстанието.

Учители в Горно-Броди след 1894 год.

Никола Цървенков, главен учител.
Тодор Д. Калин от Горно Броди.
Велика Г. Шопова от Горно Броди.
Крум Сп. Прокопов, главен учител, от с. Гайтаниново, Неврокопско.
Екатерина Попова от Воден,

Ат. Аргиров от с. Търлис, Неврокопско.
Божик Атанасов, главен учител, от с. Скрижово, Зъхненско,
Мария Янчева от с. Киречъкьой, Солунско,
Иван Михалев от Горно Броди,
Василка Богданова от Прилеп,
Димитър Трендафилов, гл. учител, от Г.Броди.
Зоица Златанова от Сер,
Екатерина Атанасова, родена в Сер, баща й е от Горно Броди.
М. Касапова от Солун.
М. Ив. Антонова от Сер.
Ал. Калифарски, гл. учител, от Разград.
Христо Стамболиев от Сер.
Стоянка Калхчева от с. Гайтаниново, Неврокопско.
Димитър Стоянов от с. Тешово, Неврокопско.
Иван Телятинов, гл. учител, от Дойран.
Христо Ботушаров от Горно Броди.
Дим. п. Георгиев от с. Богданци, Гевгелийско.
Георгица Стоянова, с. Караджово, Серско.
Божия х. Пейкова, Кукушко.
Янаки Чаков, глав. учител, от с. Голешово, Демир-Хисарско.
Георги Ив. Ванчев от Горно Броди.
Ангел п. Костадинов, с. Негован, Солунско.
Вангелия х. Дафкова от Баракли Джумая.
Мария х. Дълева от Кукуш.

III.
РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

Каквото бе Хаджи Димко за Горно Броди и съседните села от Серско, Неврокопско, Мелнишко през 60-те и 70-те години на XIX век, това бе за революционното дело, пък и за втория етап на националното възраждане след българските възстания и Руско-Турската война, Атанас Г.Ников за целия Серски санджак или за Пиринския революционен окръг. Атанас Ников бе син на Георги Ников и Катерина Герова от с. Горно Броди. Баща му бе прост човек неук, въглищар, отивал е на Аспровалта. Майка му бе от по-богато и видно семейство: баща й имаше хан на пътя за Сер, недалеч от Хаджиюва чешма и Баждаревия мост. И Георги Ников и Катерина Герова беха от родолюбиви стари български родове. Те добиха пет сина — Димо, Никола, Иван, Атанас, Димитър и три дъщери — Мария, майка на пишущия тия редове, Кипра и Калина. Атанас бе роден след дъщерите и преди Димитра. Димо и Иван отиваха на въглеща и коса, а Никола 6е добър дюлгер и дограмаджия първомайстор. Неграмотни беха и тримата; немало е в техно време училища. Атанас и Димитър, обаче, са могли да посещават уроците на първите български учители в Горно Броди Георги Иванов и Никола Падарев; те бяха придобили целата тогавашна премъдрост.

В 1880 год. Атанас постъпва на работа в железарския магазин на Никола Москов в Сер, също от Горни Броди и далечен негов роднина. Тука той чиракува шест години. В 1886 год. младия, пъргав и предприемчив човек отваря свой дюкян — праматарница, малък магазин за дребулии, на Памбук пазар, в Сер. Поръчва и книжки за българските ученици от книжарницата на К. Г. Самарджиев в Солун. След две години дюкянът се превръща само в книжарница — първата българска книжарница на А. Г. Ников в Сер, град, който бе и най-голямото средище на гърцизма в източна Македония. Ников снабдява с учебници и учебни помагала не само учени-

ците от българското училище в Сер, но и училищата в целия почти окръг. В неговата книжарница си дават среща българите от всички градове и села на санджака. До него се допитват те по всички църковно-училищни работи, той ги насърдчава в борбите против гърцизма, той посещава в затвора арестуваните поради тези борби и им организира защита. Сам възторжен патриот, А. Г. Ников влива своя ентусиазъм в душите на простичките свои посетители и събеседници от села и градове. Един от малцината интелигентни българи в града, той е избиран ежегодно за член на българската община и в стопанската комисия при пансиона.

В 1894 година учител в Серското IV класно училище е и Благой Калейчев от с. Владово, Воденско, току що свършил по естествените науки в Софийското Висше Училище. На него се спрел първият централен комитет на В. М. Р. О. да занесе революционната освободителна идея в Сер. А кому той ще я предаде, за да намери тя широко разпространение сред народа в околията и в санджака? Разбира се на А. Г. Ников. Изборът е повече от сполучлив. Ников дава с готовность клетва да служи за освобождението на Македония и с още по-голема жар се посветява на народното дело: в новата борба против турското управление той вижда едно продължение на националната борба против гърцизма и едно допълнение, водящо от духовно към политическо освобождение.

А. Г. Ников става постоянен член на Окръжния комитет.

Другите членове — Калейчев, Лука п. Теофилов, Игнатиев, Илия Ращанов, Стефан Константинов, Д. Гущанов, Лазар Томов и пр. и пр. — бидейки учители, се менят, но Ников е постоянно там. Той, който най-добре познава и хората от селата и околните градове, направо или посредствено — той е, който препоръчва на окръжния комитет първите хора, що требва да турят начало на околийски, районни и местни комитети. Той е възела, гдето идат всички нишки на революционната мрежа в Пиринския революционен окръг; неговата книжарница е местото, гдето се получава и от гдето

изхожда шифрованата кореспонденция.

В 1902 год. властта узна за участието на А. Г. Ников, Д. Гущанов и др. в революционната организация, но те успеха да избегат, като Ников избега в България, а Гущанов остана нелегален вътре. След амнистията в 1904 год. Ников се върна в Сер и в 1906 год. гръцки терористи го убиха заедно с братовия му син Христо на 17 октомврий, отивайки от къщи за чаршията. Той живееше в гръцката махала, а и дюкянът му беше всред гърци. Два пъти по-рано бе стрелян от гръцки терористи, но третия път сполучиха. Остави жена и малолетни син и дъщеря.

Първите заклети в село Горно Броди беха: Иван Жилев и Марин Карамихалев, шивачи и дюкянджии, бакали едновременно. Иван Жилев бе мълчаливъ, скрит, хладнокръвен, малко общителен — само пред много близки приятели разкриваше душата си и само пред тех този винаги сериозен човек биваше весел и даже шегаджия. Не зная защо, с бледото си лице и със студенината си той ми напомняше Филип II, жестокия и фанатичен испански крал. Наистина и той бе фанатичен привърженик на освободителната национална идея; може би бе в известни моменти и жесток, когато требваше да се накаже некой шпионин, но не е право да бъде уеднаквен с Филип II. У Иван Жилев туптеше в същност едно благородно и самопожертвувателно сърдце и скритноста му бе качество за конспирацията: едва след 12 години узнаха турците, че той е душата на съзаклятието в Горно Броди и през зимата на 1908 година го осъдиха на смърт и обесиха в Сер, заедно с учителя Димитър Трендафилов.

Иван Жилев бе почти постоянният ръководител на комитета в Горно Броди; само в 1903 бе заместен от Андрея Хърлев и лошо стана: в най-решителния момент последният не се оказа на висотата на положението си. Членове на комитета беха и други първенци : Марин Карамихалев, Стоян Халембаков, Иван Михалев, Хаджи Великов, свършил VI клас на Солунската българска гимназия и после учител в Горно Броди,

и Тодор Д. Калин, също учители, Петър Стамболиев и Тодор Сматракалев, учител,
братя Димкови, Чалъковите, и пр. и пр. Постепенно те и други беха приобщени към освободителното дело.

Кърчовалията, а в последна околийска чета. ЙС._ от Никола Георги Радев е роден в 1857 год. Радев, овчар на собствени овци, и сьпругата му Да-

фина. До 36-годишната си възраст той е упражнявал бащиното си занятие и е имал възможността да се среща със старите войводи — Георги Зимбиля и Стою Скрижовски. Заподозрен от гъркоманите, че е в сношение с комитите, и издаден на турската власт за това, той веднъж е бил арестуван в една стая на конака (правителственото здание) и жестоко бит. Според разказа му, целта е да бъде пратен в Диарбекир, но се застъпил за него пред властите влиятелния брожденин Димко Зеленков. Избегал в България, Георги Радев получава от Задграничното представителство на В.М.Р.О. задача да унищожи двамата най-върли гъркомани в Горно Броди : Петър папа Василев — Шишкото и Хаджи Димитър папа Андонов — Мюдюра. В началото на м. август 1898 година една чета под войводството на дедо Илия Кърчовалията, в която участвували Михаил Попето, Георги Радев и др., прехвърля Пирина и през селата Спанчово, Голешово и Кърчово се явява в Лесково, кория на 1 час разстояние от Горно Броди. Един куриер, когото четата повела със себе си от Кърчово, е изпратен в Горно Броди да съобщи на ръкозодителя Иван Жилев, че комитите са тук и искат храна да им се изпрати.

На 6/19 август, Преображение Господне, преди да залезе слънцето, четата потегля за селото, влиза в него, една част обсажда конака, гдето квартируваше аскера и дава един- два залпа, за да сплаши последния, та да не мърда, а другите се спущат право в кръчмата на Шишкото, която е наблизо също на Камара. Петър папа Василев- Шишкото, не подозирайки нищо, бил заварен да си пие ракийката и да води разговор с посетителите на кръчмата. Поради станалия шум, живущият отсреща мюдюр, турчин, излезъл и дошъл на помощ на своя съсед, без да подозира за грозящата и него опасност. С три куршуми мюдюра бил повален на земята, а Петър смушкан с щикове от Миту Кукушлията и Михаил Попето. След това четата се прибрала и поела пак към недрата на Пирин планина.

През пролетта на 1899 година от Демир-Хисарската чета на дедо Илия Кърчовалията се отделят други

две чети — Серската, под войводството на Георги Радев, и Неврокопската, под войводството на Атанас Тешовалията. Като разказва за обиколките си по агитация из селата в Серско, Георги Радев съобщава: „Бях

във връзка с Атанас Ников, книжар в Сер.. Той на всекиго, който го е посещавал е говорил, че има своя чета, която изпраща с собенно внимание и ще я посращате и изпращате като следвате моята препоръка По негова препоръка се движех из селата в Серско... Георги Радев участвувал активно в залавянето на гърка Димитрото от

с. Шилинос за пари, за което предприятие П. К. Яворов разказва в биографията на Гоце Делчев. Друг подвиг на войводата Георги Радев е унищожението на една помашка хайдушка шайка, която върлувала в Драмско; в тази рискована акция участвувала и неврокопската чета, под войводството на Атанас Тешовалията. Хаджи Димитър папа Андонов, бившият мюдюр в Горно Броди, продължавал, като върл гъркоманин и турско оръдие, да шпионира и клевети съселяните си. Георги Радев се наел да го унищожи. Всека година в първите дни на октомврий ставаше панаир при с. Търлис. Панаирът се разтуряше на Петковден, 14/27 октомврий, и тогава всички продавачи и купувачи се разотиваха. Г. Радев възложил на ръководителя в Каракьой, Димитър Самарджиев, да проследи, кога ще се завърне Хаджи Димитър. Георги Радев, осведомен за тръгването на последния на 15/28 октомврий, го причакал с четниците си в каракьойската кория и след като го свалил с пушечен огън от коня му, съсекъл го на парчета. По този случай бяха арестувани около 14 овчари и други организационни работници, но след един месец ги освободиха.

През март 1903 год.— сирната седмица —Георги Радев с четата му от 12 души бе открит в Горно Броди и даде големо сражение. Ето самият той как разказва за това:
„Настанили се бехме в моята къща на Бърце. По едно време ми се съобщи, че турците, — в Горно Броди имаше постоянно аскер— обсадили къщата. Веднага заповядах на момчетата да се приготвят, защото ще излизаме денски. Без куриер преминахме през една малка вратичка у хаджи Атанасови и през улицата влязохме в къщата на Георги Духов, оттам излязохме на друга улица и се вмъкнахме в къщата на Пашалови. Отдалечили се бяхме доста от обсадения квартал, та останахме до вечерта в последната къща. През нощта се прехвърлихме в другия край на селото в махалата Лескоте в дома на Грангови. Към 10 часа по турски (около 4 часа след пладне) жени куриерки ни съобщиха, че сме заградени. Докато се притегнем и

приготвим, некой потропа на вратата и викаше: „бабо, невесто" И понеже никой не му се обади, тропащия заключи вратата. Оказа се, че онзи неканен гост бил таксилдаринът (държавният бирник) Реджеп. Ангел Кулелията, юнак пъргав и смел, като забелязал Реджепа, поиска да го заколи със сабята, но не му позволих, предполагайки, че не сме открити. Ала след малко узнахме, че част от войската, — цялата бе около една рота, — е влязла в двора, а друга част се нарежда на пусия около къщата и взима мерки да я запали. Като усетихме намеренията им, скочих на вратата, хванах я за горната част, пречупих я наполовина, като същевременно изфръкна и ключалката. Ката излязох на потона (салона), гръмнах два пъти в двора и с гола сабя в ръка се хвърлих долу. Турците в изненадата си изпразниха двора; залпът от турците на дворната врата не ме засегна, защото бях легнал, само бях опръскан от куршумите, които се удариха по камъните. Момчетата взеха позиция от вътре и прибягваха един по един на двора. Ранен бе Димитър Кърпачев от Милникич, Серско. След като бех наредил момчетата на позиции по горния край на двора, турците насилиха за втори път да влязат в двора срещу позицията на секретаря ми Михаил Чаков. Аз му се притекох на помощ и отблъснахме напора на аскера, като оставихме едного на место, другиго ранихме, а останалите се пръснаха. Ахмед ефенди, който командуваше аскера, ми извика по турски: „Предай се, бе Георги, предай се!" В отговоръ аз извиках на момчетата да не изпускат куршум напразно, а се на меса да бият. Тогаз аскера запали къщата, разчитайки да изгорим вътре. Ала, за щастие, намерихме един железен лост, с който са чукали в къщи кафе, и с него пробивахме дуварите и от къща в къща — седем къщи така преминахме, — излезохме към края на селото и с голи саби полетехме към воденицата при Кладнечето. Скоро след като бехме напустнали първите къщи, те пламнаха. С нас вървеше и Тана Шуманова, съпруга на Смилен Грангов, и казваше: „И нашата къща гори, ала гледайте, братя, вие да се спасите, те- къщитъ нека горят..."

Към 1 часа по турски, значи към 7 часа вечерта, ние се намерихме вън от селото на половин километър разстояние. Спрех да проверя, дали сме всички. В това време чухме насреща ни глас: „Теслим ол, теслим ол, бре гяур!" (предай се, предай се, невернико ) и изгърми един залп. Ние залегнахме и се приготвихме за атака. След малко продължихме пътя си. Залпът бил хвърлен по едно магаре, което турците намерили заранта убито и трупът на което те пазили до сутринта, предполагайки, че са ударили мене или некое от момчетата. Това ни разправиха после селяните."

Георги Радев участвува и в сражението в Баница на 4 май заранта, когато падна убит великият македонски революционер Гоце Делчев. Ще оставим да разказва пак Радев за това събитие, защото не е още изяснено, как стана издебването на големия апостол на революцията.

„При местността Капаклия има караул на шосето Сер—Неврокоп. Там пазеха двама жандари от арнаутско потекло. По едного от тех забегна една мома от с. Баница и стана кадъна. Аз заповядах на брата й Костадин да убие с брадва стражара на караула, когато спи. Ала, вместо да изпълни заповедта ми, той обадил на чичо си Марин и двамата съобщили в караула, че се намирам наблизу. Заптието веднага заминало за Сер. От там се вдигнала голема потера с направление към Горно Броди. Предупреден своевременно за това, аз се отдръпнах към с. Баница. Част от момчетата оставих на 2 километра от селото, а аз с четири момчета се опътих към него. На минаване през селото един работник ми обади, че там имало едно лице, името на което знаел само учителя Димитар. Извиках учителя. Той ми каза, че в селото е Гоце Делчев, който се връщал от Солун при своята чета. Аз пожелах да се видя с Гоце и учителя ме заведе при него. След братските ни поздрави той сякаш се изненада, като ме видя с малко момчета. Обясних му, че другите оставих другаде. Гоце поиска да ги извикам, и понеже неговата дума беше за нас

закон, пратих един селянин да ги доведе. Гоце отмени и моето намерение да отида на шосето, а заповяда да пратя некое от момчетата там. Изпратих Ангел Дончев с трима другари. Аз останах на квартира в къщата, гдето бе и Гоце. По едно време чух гърмеж от пушка. Рекох си, че тъй ми се е дочуло. Не след много при нас дойде един от поставените часови за охрана на селото и ми обади, че чул гърмеж от военна пушка. Събудих Делчева и му казах за това. Ала той не отдаде никакво значение на това, като каза, че може некой овчар да е гръмнал, а ние да бъдем спокойни и да спим.

На зазоряване поменатият по-горе часовой ни съобщи, че целото село Баница е обградено от войска. А при изгреването на слънцето почнаха и обиските по къщите. Явно беше, че ще ни намерят. Взехме решение да си пробием път през неприятелските редове. В момента, когато потеглихме, казах на Делчева да върви по-нагоре. Вместо да ме послуша, той ме изруга и тръгна преди мене. Хвърлих един поглед и схванах, че най-усилената турска позиция бе към шосето при моста.

Обменихме мисли с Гоце и решихме, че от тази посока не можем да пробием, за да хванем пътя към гората. Повървяхме малко. Чуха се изстрели един засегна смъртоносно Делчева. Той мигновено падна на земята по корема си с глава наклонена към левото рамо. Последните негови думи бяха: „Радев, мене удариха, вземи пушката ми; тя не бива да остане в турски ръце!" Настъпих към него с цел да заема позиция. В момента, когато подигнах десния си крак, един куршум ме удари над коленото. А като погледнах надире, видех, че паднаха убити Димитър Гущанов, Величко от Кърчово и едно момче, на което не мога сега да си припомня името. На другите момчета казах,. че от моя страна е пробита първата позиция и да следват примера ми. Ала те, като видеха убитите, върнаха се обратно и заеха позиция в една близка къща. Видех се сам. Промъкнах се в едно заградено с камъни лозе.И на всеки турчин, който си позволяваше да

влезе в лозето, пращах по един куршум. Преброих 15 души. Покачих се на една от страните на оградата, яо като се спущах доле един турчинъ ми хвана ръката. Мигновено извадих шашката и му разбих главата. Захвърлих моментално кепето и раницата и със шашката в уста и пушка в ржка, потеглих напред. Така преминах последната турска позиция незасегнат. Мъка ми бе за падналите другари, както и за останалите живи в селото. Упътих се обратно към последното. Съгледах тръбача с насочена към мене тръба да дава сигнал. Прицелих се и му забих един куршум в тръбата. Повалих още двама други тръбачи. В това време пристигнаха на помощ Ангел Дончев и другарите му, ала турците здраво се беха окопали. Казах на Ангел, че завинаги сме изгубили Гоце Делчев! ..."

След Баница на Георгьовден многоброен аскер обсади Горно Броди. Заловен бе ръководителя Андрей Хърлев. Той изказал всички членове, изказал и тези, на които беха дадени пушки. Арестуваха около четиристотин души и ги натъпкаха в Хаджи Димковата къща на пазаря. Папа Никола, Радев Димитър, Марин Карамихалев, Хаджи Атанасов Димитър, Томайов Ваньо, Пантията Ваньо и други четирима—всичко десет души си изпатили най-много от всички арестувани. Удряни дипчици още при отвеждането им до конака в Горно Броди, по пътя за Сер били ужасно изтезавани. Подкарани били за Сер от едно отделение около 250 души кавалерия. Множество жени и беха излезли на Море-Бърдо да изиратят жертвите на горската жестокост. Като видяли до конете навързаните арестанти, всички изпращачи започнали да плачат и ридаят. На три пъти измъчваните арестанти били свестявани с вода, за да могат да продължат пътя. На две места били отвеждани на страни от пътя, един до друг нареждани и после им се прицелвали войниците с пушки : плашели ги с убийство. На около един час разстояние от Сер експедицията била застигната от двама мюлязими (офицери, въроятно с чин капитан или майор) и почнали да ги

разпитват. Иван Пантиев, за да се спаси, казал, че е грък. Това страшно разядосало единия офицер; „Как може—хем грък, хем българин?" Много бил бит.

В яда си и другите не пощадил. Неделен ден било и в Сер големо множество, което се стекло край града да види „комитите". Отведени били в новия конак. Едва дишали. Тъкмо тогава излизал от конака Мютюсериф паша със свитата, си. Марин Карамихалев, когото мютесарифът познавал от по-рано, се развикал против това варварство, на което били жертва. Мютесарифът се върнал назад и пратил конници с затворен пликъв Горно Броди със заповед да не изтезават така жестоко. А на тез десетте туряли рогове по телото и ги мажели с йод, за да не умрат от раните. След два-три дни били доведени в Сер още 90 души арестанти; карали ги невързани и не ги били. Останалите около 300 души били освободени още в Горно Броди. В Сер половината от арестуваните освободили, а 45 души пратили в Солун — в Беаз-Куле и после в Еди-Куле. От Беаз-Куле се хвърлил на земята Христо Баждарюв и се убил. Между осъдените в Солун били: Димитър Димков, Андрей Хърлев, Димитър Бухлев, Недин Васил и др.

В тези пролетни дни сякаш чума е била в Горно-Броди. Големо бе нещастието. Неколцината гъркомани пак надигнали глава и турците им предали двете черкви. Българското училище бе закрито. Училищната библиотека и училищните помагала са били изгорени и гъркоманите играли хоро около огъня. Андрей Хърлев, ръководител на комитета в Горно Броди в този критически момент, бе стар работник. Брат му Н. Хърлев, свършил педагогически курс в Солун и дълги години учител в Кукуш, гдето се и пресели, бе един от първите покръстени в революцията. И самият Андрей бе отдавна заклет член на организацията. Той ходи в България, срещал се с Делчева, участвувал при фабрикуването на бомбите в импровизираната работилница в Кюстендилско, върна се в Горно Броди след това и бе активен работник. Той бе кузунар, железар, правеше ножове. Той направи и некои

от калъчките за четите. Но през пролетта на 1903 година нещо се е пречупило в тоя човък. В една среща с Делчева, преди да отиде последният в Солун, Андрей Хърлев разбрал, че ще има възстанишки действия това лето. Той почва да се колебае; напустнала го е предишната увереност. Измъчвала го мисълта—възстанието с наличните сили нема ли да донесе само опустошения за селото, човешки жертви и страдания, без да успее? И при такова настроение на колебливост войската обсажда Горно Броди, залавя го и той решава всичко да си изкаже.

Подозрението, което изказва П. К. Яворов спрямо Андрея Хърлев, да не би той да е предал Гоце Делчев в Баница, не се потвърждава от нашитъ проучвания.

Българското училище в Горно Броди се отвори чак във второто полугодие на учебната 1903/904 год. Амнистията, която султанът даде според Мюрцщегските реформи, позволи да се върнат повече от арестуваните. Революционното дело продължи и след това изпитание. Начело застана пак стария изпитан ръководител Иван Жилев. Но наскоро, летото 1904 г., избухна нова афера. Убит бил от четата в Лесково гъркоманинът Марин Алексов. Коджабашия бил Стою Боргов. Властта арестува коджабашията и 20 други брождени, между които са били: Марин Карамихалев, Георги Куюмджиев, папа Атанас, Андон Караманов, Иван Михалев, Хаджи Великов, учител, Димитър Самарджиев, Христо Димков, Димитър Халембаков, Найдин Тошка, Шимото (Симеон Перухов). Стою Боргов, коджабашията, бил освободен още след първото разследване. Другите били отведени в Солун и там арестувани. Само Георги Куюмджиев и папа Атанас били държани вън от затвора, под полицейски надзор, докато се разгледа делото. Осъдени били по на три години { Марин Карамихалев, Иван Сматракалев, Иван Михалев, Андон Караманов и Димитър Самарджиев. Държани били в Еди-Куле в Солун. Там умрел от тифус Иван Михалев. Димитър Самарджиев бил бутнат от кауша, паднал на земята

и получил мозъчно сътресение, та имал периодически припадъци на лудост. След освобождението му при един такъв припадък се хвърлил в един бунар и се удавил. Другите трима се върнали живи и здрави в Горно Броди.

Активно участие като член на ръководното тело и негов секретар взима в 1906 и 1907 години и главният учител Димитър Трендафилов Котов от Горно Броди. Той е син на Трендафил Котев, който бе прекарал неколко години на заточение по-рано и бе се върнал с променена вера—станал бе протестантин. Брождени го взимаха на подбив за това. Синът, обаче, завърши с отличен успъх курса на Българската духовна семинария в Цариград. Д. Трендафилов се държеше отначало на страна от революционното движение. Той не верваше в успеха му. Отбегваше и рисковете. Добър ученик на Екзарх Иосиф, възпитан в разбиранията на владиците, той бе еволюционист. Ала в 1906 год., бидейки главен учител в Горно Броди, у него става голем преврат. Той приема клетвата и се хвърля главоломно във вихъра иа революционното движение. Сандански, който често посещавал Горно Броди с четата си,—там тя намираше добър прием и добра храна,— откри в лицето на Трендафилова един предан привърженик. Но като всеки фанатик, Д. Трендафилов го прекали: за недоказани престъпления, за просто подозрение в шпионство или в теглене страна към върховизма, — осъждал на смърт. Неколцина били екзекутирани, между тех и невиновни. Това довело до истинско предателство. Пантильов Андон и Китипов Георги били върховисти и се предали на турците, като почнали да разправят било и не било, за да спечелят благоволението на властта. Мнозина биват пак арестувани: Мечков Ваню, Караянов Христю, Марин Карамихалев, Думков Георги, Бялюв Кръстю, Шимото, Беката, Найдин Тошка, Жилев Иван, Трендафилов Димитър. Процесът се гледал в Солун от смесения съд. Последните двама беха осъдени на смърт чрез обесване и беха екзекутирани в Сер в 1907 год., въпреки правените постъпки пред цивилните агенти и

Хилми паша за заменяването на смъртното наказание с доживотен затвор. Мечката Ваню и Караянов Христю били осъдени по за 10 години; Беката, Тошката и Шимото по за 5 години, другите по за 3 години съизключение на Марин Карамихалев, Бялюв Кръстю и Думков Георги, които били оправдани.

Освен Георги Радев, Горно Броди даде и други нелегални борци за освобождението на Македония. Петър Стойков, самоук, поет, автор на популярни революционни песни, ходи известно време с четата на Дончо Златков; Никола Карев — в четата на дедо Илия Кърчовалията; секретар на същата чета година и половина бе Георги Баждаров; Никола Рачков — във Воденската чета; Костадин Н. Ников ходи с четата на дедо Илия и на Сандански; Колю Вълнев, Димитър Белев, Стоян Карамихалев също ходиха известно време четници. Петър Скендерев стана войвода.

През юлий 1908 год. младотурците обявиха хуриета, т. е. извършиха революция и наложиха на султана да въведе конституционно управление. На християните се обещаваха права и свободи, каквито имаше господствующата нация. Горноброждени се решиха да се възползуват от преврата и да си вземат голямата черква и училището от гъркоманската партия. В началото на септемврий една събота тълпа от жени, деца и малко мъже се отправи към черквата и училището, решена да ги вземе със сила, ако гръцкия даскал и даскалицата доброволно не предадат ключовете. Начело на това нападение вървеше баба Шопка — Кипра Шопчина. Даскалицата се изплаши и предаде ключовете. На другия ден, неделя, за общонародна радост, се служи пак на български в черквата. Баба Шопка бе жена с мъжко сърдце. Мъжът й Георги Шопов бе кротък човек, ала тя бе експанзивна натура.

И двамата бяха родолюбиви и ученолюбиви. Тяхната дъщеря Велика Шопова учи в българската девическа гимназия в Солун, не завърши курса, но стана първа учителка от Горно Броди. Имаха и син Никола Шопов, който учи в Серското IV класно българско училище и също стана учител в

Петричко. Баба Кипра и по-рано работеше за българско, но сега тя бе героинята на деня. Във вторник, обаче, радостта пак се помрачи. Поради оплакването на гъркоманската страна, че тълпата насила влезла в черквата и училището под водителството на Георги Радев, от Сер пристигна войска, — пехота, кавалерия и артилерия с 4 топа. Заловиха Георги Радев, войводата, който след амнистията беше се прибрал, и го отведоха в Сер. Държаха го тук около един месец, ала от разследването се установи, че жените направили демонстрацията и с ключ влезли в училището и черквата, а не насила.

Сега вече кажи-речи гъркомани в Горно-Броди почти нямаше. Само Льончовото семейство остана привързано на гръцкия владика и то се пресели в Сер. Както във всички градове и паланки на Европейска Турция, бе основан и в Горно Броди български конституционен клуб по инициативата на Г. Баждаров.

IV.
ГЪРЦИТЕ ОПОЖАРЯВАТ ГОРНО БРОДИ

В началото на XX век Горно Броди се бе доста изменило и външно и вътрешно. Строяха се нови къщи и стари се поправяха по градски тип. Стаите имаха големи прозорци, стените бяха белосани, вътре в стаите се строяха красиви камини или се поставяха в тях купешки печки. Училището със своята тиха просветна работа пропъди суеверието; вампирите, самовилите, юдите изчезнаха за повечето жители. В носията настъпиха известни промени. Жените и момите почнаха да махат пречелниците и чюмберите, взеха да си правят хубава прическа и хвърляха на главата си само слабо вързана шамия. Везаните поли бяха заменени с бели, папуците—с френски обуща с токове. Пролетно и лятно време, вместо да уреждат хора по площадите, моми и момци излизаха на групи край селото на разходка, както правеха гражданите. Между песните имаше

вече и от произведенията на индивидуалното поетическо творчество. По-често, отколкото по-рано, взеха да се меркат мъже в европейско облекло. Първият брожденин с френски дрехи е бил Иван Галянов Николов, когото и нарекли веднага на прекор Галянова френк. В 70-те години на XIX век, той е бил драгоманин на гръцкия консул в Солун. По-сетне всички ученици, следващи в Сер и Солун, дохождаха с униформа — куртка и панталони, а като учители после носеха европейски дрехи. И някои от занаятчиите почнаха да носят дрехи по европейска кройка. Имаше и кераците-жени, които носеха градско облекло. Но те бяха още рядко.

Горно Броди даде значителна интелигенция и деятели с общонародно значение. Освен поменатите вече Хаджи Димко, А. Г. Ников, Г. Радев, такива са и следните: Атанас поп Василев е бил възстаник в четата на Христо Ботйов. По-късно той се засели в Сер, правеше и продаваше свещи за българските черкви в Серско и се назоваваше Атанас Свещаря. Димков Никола, син на Халембаков Димко, с висше техническо образование, основа своя моторна фабрика за педали в Цариград и е един от българските първенци там; той бе един от мирските съветници при Екзархията в 1910-13 год. Мнозина учители се отличиха като народни деятели.

В югоизточна Македония големите градове бяха почти погърчени; и тези българи в Сер, Драма, Мелник, Демир Хисар, които бяха запазили езика си в къщи, вън се мъчеха да говорят по гръцки и се наричаха гърци. Селското население запази българската си народност, но пробуждането му стана бавно и с големи борби. В тези борби на българщината с гръцката пропаганда, Горно Броди игра първенствующа роля в Серския окръг. Това, що бе Кукуш пред вратите на Солун и устието на Вардара, това бе Горно Броди пред портите на Сер за устието на Струма. Затова и Горно Броди бе постигнато от съдбата на Кукуш. През време на балканските войни, с турците и после със „съюзниците", Горно Броди даде значително число доброволци. Една част от тях,

бяха изпратени още в началото на 1912 год. с песни и даарета, друга-през пролетта на 1913 г. Много от доброволците, оставиха костите си при Лахна и Кукуш, други се върнаха инвалиди или здрави, но и върналите се не можаха да видят родното си место.

На 13 юлий пълчищата на Константина Българоубиеца нападнаха Горно Броди и го обстрелваха с топове и картечен огън. Населението избяга от страх. Евзоните още с влизането си в селото започнали да палят къщите и изгорили почти целото село: от хиляда къщи останаха здрави около двеста. Толкоз и забегнали в съседните села семейства се върнаха в него, след като мина бурята. Ала подир големата война, по силата на гръцко-българската конвенция за „доброволно преселване" на гърците от България и българите от Гърция, бяха пропъдени и останалите семейства от Горно Броди и сега там има всичко двадесетина български къщи.

Около 180 неизгорели къщи са дадени от гръцката власт на караманлии от Мала Азия, които говорят турски, но гърците ги считат за свои. В бягството и вследствие на болести, добити при бягството, мнозина умряха.

Жителите на Горно Броди са пръснати из цяла България. Най-много семейства се заселиха в Неврокоп и Пловдив. Значителни групи има в Татар Пазарджик, Пещера, Батак, София.

Със своята интелигентност и предприемчивост брождени никъде няма да гладуват, но душата им копнее към хубавото Горно Броди. Тази обич към родното место старите ще предават на децата си и един ден то ще приеме пак истинските си стопани.

София,

1 ноемврий 1928 год.

Ден на народните будители