| More

translator

Поредица 
"Македония, 1941-1944: Освобождение или окупация?" ( І )

Откъс от книгата на Коста Църнушанов (на снимката)

"Принос към историята на Македонската Младежка Тайна Революционна Организация". С., 1996, с. 413-439.

ОТНОШЕНИЕТО НА АВТОНОМНАТА ММТРО КЪМ БЪЛГАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ В ОСВОБОДЕНА МАКЕДОНИЯ

След началната всенародна радост от освобождение­то от омразното сръбско иго - радост, стигаща на ме­ста до истинско опиянение (в Прилеп, Щип, Охрид), доста рано се очертава началото на разочарованието. За началното опиянение говорят дадените описания за посрещането на българските войски при спонтанното организи­ране от акционните комитети.

За началото на разочарованието обаче говори невероятно грубата проява на официалната власт, и то в същия Прилеп, където преди пет месеца посреща в делириум от радост българ­ите войски. Събитието, за което загатнахме на стр. 388, е следното.

На 11 октомври 1941 година, в късна вечер бива нападнат от нелегална група един полицейски участък в чаршията, край Рибнишката река. Хвърлена е и бомба, убит е постовият стражар. Част от тази група прави опит да нападне затвора и да освободи затворниците, но бива отблъсната и разпиляна от охраната. Нелегалните се оттеглят към Марковите кули и оттам 'Бабунските възвишения на северозапад от града. Поли­ците и военните органи безразсъдно се поддават на провокацията на нападателите и хвърлят всичките си налични части в акция в широк мащаб: обсаждат града и тръгват по улиците, като арестуват поголовно всички срещнати на улица-бият безогледно... А току-що било пуснало киното и хората са се разотивали по домовете си. Настава ужас. Най-сбита картина на станалото намираме в доклада на битолския училищен инспектор до Министъра на просветата, от

413

дел основно образование, строго поверително. Ще дам възможно по-кратки извадки за най-същественото:

"...Очевидците и пострадалите ми разказваха с плач: ако някой е гледал как глутница вълци нападат стадата, може представи точно как изглеждаше арестуването и пребива на прилепските граждани. Залавян беше всеки, където и бил намерен: в къщи, в киното, в кафене и другаде, докарван беше в участъка, а оттам в затвора. По пътя за към участък биваха бити до премаляване и псувани на "майката македонска мръсна". Кой бил побойникът? Все само полицаи, войници и някои от началството, включително, и бившият полицейски началник на областта. Биеха, удряха с приклади, с тояги, с цевите на пушките, с греди и с крака. Удряха слепешката: по главата, по гърба - навсякъде, дето стигнат. След това почти всички бяха освободени като невинни.

От около 300 души в началото, затворени и бити, бяха за­държани само 70 лица, а на следващия ден от тях останали за държани само неколница, а всички бяха освободени, след като яли бой. Някои от тях поради тежкия побой бяха докарани в къщите с кола, понеже не можеха да ходят.

Разполагам с един списък на такива пребити граждани, от който имам отбелязани около 50 лица, които са ми позната само по име, а някои и лично познати. Пребитите са на различни възрасти: от младежи до 70-годишни хора, какъвто е случаят с Митре Мазарот, който бил отнесен на ръце в своя поради тежките телесни повреди. Никога тоя човек не е комунист. Най-интересното е, че не е вършено само малтретиране - побой, но и ограбване на лицата: взимани им са пари други ценности, като например писалки "стило" (със злате писец - б. н.), часовници и др. Това са вършели и полицаи, и войници." (Следват за пример няколко имена на ограбени, между които и на Траян Милошев, член на ММТРО.)

Между битите има и много турци, които никога не са имали хабер за комунизъм...
От всичко това може да се разбере ироничната попословица, която отговаря на разочарованието на град като се е радвал на свободата: "Молчете, невестата ни е земена на любов." (Разбирай: "Обичахме си ги българите, с любов ги

414

посрещнахме ги, а те ни набиха за благодарност. Мълчете си сега. Искахме си ги". (- б. н.)
Моят братовчед (Никола Жежков - б. н.) ми заяви: "Сега всяка прилепска къща си има по един мъртвец - символично казано, т. е. дълбока скръб."86

Прегрешението на властите не е в това, че са взели енергични мерки, за да бъдат заловени вражеските нападатели; не и във временните задържания и разследвания на гра­бите, а в губенето на елементарно самообладание и – най-много - в безогледните варварщини над невинни хора. С това решението става тройно: 1) партизаните постигат целта си- симулиране на "въстание", с което се разкъсаха да се хвалят; 2) създадена е желаната от тях омраза към толкова жела-българска власт в един толкова български град и 3) че българската власт не е своя, а чужда окупаторска, която мрази управляваното население. Израз на такова убеждение е тъжният лик на по-възрастните местни интелигентни родолюбци с думите: "Това не са същите българи от Първата световна война!" Какво се има предвид?

През Първата световна война, есента на 1915 година, при­кани с още по-голямо опиянение от радост посрещнаха българските освободителни войски. Подробно описание на събитие е дадено в книгата на пишещия тези редове: "Димитър Талев в моите спомени" (София, 1992, с. 60-64). Във връзка с за пояснение припомняме следното: След десанта на англо-френците, в Прилеп заседна 9-та Плевенска дивизия, коман­да от генерал Нерезов. Докато още не бе открит Солунски фронт, Прилеп ликуваше. Голяма част от войниците и офицерите бяха настанени по домовете на населението. Родните връзки от тая близост се засилиха и чувството за "свои" биде подчертано. Три години траяха тези връзки макар с все по-мъчителни предчувствия за лош край, защото бойните действия се водеха на 20-30 км по околните планини на града - по Селечка Планина, Завоя на Черна и пр.

* * *

Какъв извод се налага от трагичното събитие на 11.Х.1941 година? Единствено следният:
България се оказа неподготвена за историческата роля,

415

която неочаквано й се падна да играе в Македония в тия дни.


Този извод е в пълно съгласие с цитираната прилепска поговорка: 'Това не са същите българи!" Как се стигнало до този печален факт? И дали всичко е така? Нека анализираме съществени факти:

1. На 19 май 1934 година се извърши така наречения "звенарски преврат" - дело на една старателно подготвяна сръбска конспирация, начело на която застават група крайно а амбициозни, но и крайно тесногръди български военни дейци, с водещ експонент прочутия авантюрист и антимонархист Дамян Велчев. Край него в пълно съдействие застава явният чужд агент Георги М. Димитров - прословутият Гемето и неговите привърженици от в. "Пладне". Политически шеф на заговора пък се изтъква полугъркът Кимон Георгиев - главният експонент на политическия кръжок "Звено". Говорител на всички става друг политически авантюрист - прословутият Димо Казасов, открит деятел за сближение със сърбите. Резултатът е известен: пълен прелом в политическия живот на България със следните изяви: а) разтуряне на всички политически партии; б) разтуряне на всички национални организации, който не са по вкуса на сърбите - на първо място легалните и нелегалните македонски съюзи, сдружения, предначинания; в) обезглавяване на българската армия от изпитани в освободителните войни командири и заместването им с нови с пораженски дух и без боен опит; г) сближенски, унизителни акции със сръбските опекуни.
Изобщо - подчертано национално отстъпление.

И въпреки по-сетнешния провал на превратаджиите и постепенно преминаване към царска диктатура в специфична форма, в България заседна дългогодишен политически завой, продължил пълни 7 години. През този период израсна и узря но поколение, което бе лишавано от познания за пълното миналото на своя народ или бе запушвана устата му да говори за българските национални идеали. То вече спря да живее с грижата българите под чуждо иго, т. е. да не вижда по-далеч от българската държавна граница. Миналото престана да го интересува в истинския му вид. Оставено бе да се приспива от упойката на славянско разбирателство, братство и единство, тъй ревностно

416

проповядвано от сръбските политици.

И ето изведнъж това поколение, което вече бе погребало в паметта си Македония с убеждението, че тя е вече посърбена, се зова пред задачата да отиде в тая земя и да я "приобщава" към майката-отечество; при това без елементарна подготовка как да бъде самото то приобщено към нея, защото фактически не я познава във всяко отношение.
Във връзка с това положение много правдива е констатаията на Йордан Бадев, споделена лично с автора на този труд. а навечерието на окончателната ориентация на държавната ни политика към Германия правителството решава да развърже езика на журналистите и другите пропагандни органи. "Казват ни - продължи Бадев, - че можем вече свободно да пишем срещу поробителите на Македония. След цели 7 години въздържание и наморник на устата родолюбивата интелигенция отвикна да дири и пише за националните ни идеали. И ще видиш, че писанията ще бъдат нерешителни, неуки, особено от новото интелигентно поколение."
И наистина отрасналото след звенарския преврат поколение, както и новият, звенарският военен кадър, отиде в Македония с празна душа, като в чужда земя, за която никой не ги е учил да копнеят. Зачуден от неочакваното радушно посрещане от страна на освободеното от сръбски гнет население, голяма част от тоя команден състав не се трогна. Той, специално звенарският, носеше ненавист към македонското освободително движение по разни теснопартийни причини. Дори е издевателствал срещу дейците на това движение, когато е бил на власт. Имаме на ум и конкретни личности.

2. Тяхната физиономия се очерта в действията на някои техни представители. Конкретен пример можем да вземем от Битолската област. В Битоля на първа линия е полковник Боев, в Прилеп - полковник Спасов, а на цялата военна област - полковник Иван Маринов, по-късно генерал, а най-после и военен министър и участник в ОФ превратът, след което става главнокомандващ на българската армия и най-после – български пьлномощен министър в Париж. Части от военния кадър на този лукав звенар и коварен генерал Маринов, за когото ще стане пак дума, извършиха прегрешението в Прилеп.

417

3. Но това е само момент от неподготвеността на България за мисията си в Македония. Нейните управляващи вече живееха с постоянното съмнение в македонските българи като към "сепаратисти", понеже македонското освободително движение изтъкваше идеята за автономията на Македония като единствено възможна за спасението на българщината там. Знае се, че не по своя вина то избра тая идея: Берлинският договор който разкъса българската земя на части и удовлетвори хищническите съседи и самите поробители, наложи търсенето на път, уж загатнат в самия договор: Чл. 23. През 1933 година Македонският велик събор в Горна Джумая подчерта и идеята за Независима македонска държава в духа на идеите на Даме Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев и плеада прекрасни българи-революционери от Македония. Водещите български политици не разбраха същността на тая идеология и отидоха в Македония с предубеждения за скрито отцепничество и изневяра на идеала.

4. Податливостта на част от българската интелигенция към упойните на чуждите пропаганди, особено на левите елементи, съчетана с невежеството за българските национални ценности, възприе почти безропотно командата на Коминтерна да се признае съществуването на отделна македонска нация -идея чисто сръбска, и взе да я пропагандира и сред македонската емиграция, и вътре в Македония чрез специално организираната за целта ВМРО (об) като противник на ВМРО. Обаче в самата Македония идеята за отделна македонска нация бива поддържана от съвсем малък брой простовати полуинтелигенти в размер на няколко десетки души, разпилени по отделните по-централни селища. Нещо, което се признава от самите комуно-федералисти. Нека цитираме и документални признания на самите комунисти за истинското състояние на комунистическите кадри:

- Вера Ацева (член на ЦК на ПКМ): "Самите партийци бяха хора, които не знаеха какво е това партия: дали това е някакво дружество или нещо друго ...”
- Страхил Гигов (корифей на партията): "Ние смятаме, че комунистическата партия в Македония съществува от 1940 г-... До (тая година) имаше опити, но основното бе, че всичко

418

това беше сектантско, дребнобуржуазно, еснафско организиране...”

Но сляпо подчиняващите се на КОМИНТЕРНА български комунисти и като военни в Македония пропагандираха лъжата съществуването на отделна македонския нация. С това внасяха смут в душата на населението, давайки да се разбере, че не го смятат за свое, братско.

Така се стигна комунистическите провокации в Македония да бъдат оценявани от българските управници за отцепнически израз на самото население. Колко това е било непростима заблуда говорят самите титовски органи от рода на Темпо, Радославлевич, Драган Павлович и др., които докладват: "за огромния брой българофилски маси", "за посрещането на българските войски с цветя", "в партийните организации постепенно се създаваше убеждението, че не трябва да се води борба против българките окупатори...”, че македонският народ е български и че македонският народ е поробен от великосръбската хегемония и трябва да премине към България" и пр.

5. А какво всъщност представлявала прилепената партизанска проява, която обърква неподготвената власт? Видният член на ЦК на ЮКП за Македония Мирче Ацев (брат на Вера Ацева) докладва до пленума на ЦК на 8 май 1942 година: "Прилепският отряд извърши нападение върху затвора и участъка и остана без инициатива. Накрая трябваше да се разформирова... Днес от всичките 30 души партизани са оцелели само 16 души..."

6. Неосведомеността и недоверието, по-право - незачитането на местните патриотични сили от страна на властите става причина да не се има предвид известното на всички обстоятелство, че на северозапад от града, в Бабунските гънки има известен брой сърбомански села, които въпреки слабостта си са възможен елемент за противобългарски настроения, без това да характеризира самия град.

В светлината на всички горепосочени данни трябва добре да бъде разбран траурът на Прилеп. Трябвало е да минат около две години от нещастното събитие, за да се стигне почти до успокоение на града, и то главно от усърдието на новия военен началник на гарнизона - полковник Димитър Младенов, за ко-

419

гото говорихме във връзка с отпразнуването на 100-годишнината на историческото прилепско училище. Тоя син на Паисиевото Банско изми петното от лицето на българската военна власт. Ефектът от дейността му се почувствал и при сътрудничеството му с просветните органи в областта. Областният училищен инспектор при масова среща с военния гарнизон в града, по-право в казармата, успява да даде пълна картина на националния дух на родния си град Прилеп и да затвърди хубавото чувство между гражданството и войската. Активен в това отношение се показал капитан Койнаков.

7. Като говорим за потайното недоверие на правителствените меродавни среди към местните национални сили, трябва да отбележим смущаващия факт, че правителството много рано разтуря акционните комитети, боейки се от настоятелните им препоръки за специални мероприятия в новите земи. Накъсо: страх от даване на власт на местните патриотични сили. В това отношение е твърде показателно изказването на двамата водачи на ММТРО - Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров пред министър-председателя проф. Богдан Филов. В дневника си той е отбелязал на 2 май 1941 година между другото и следното за посещението си него ден в Скопие:

"Отидохме на площада, дето ни чакаше много народ. Голям ентусиазъм и сърдечно посрещане при нестихващи овации. Качихме се на балкона на Военния клуб, дето ни приветствуваха кметът Китинчев и председателят на местния акционен комитет Ст. Стефанов. Отговорих с кратка реч, която почти на всяко изречение бе прекъсвана от продължително "ура"... Отидохме след това в общината, дето бе устроена конференция с видни граждани, от които говориха петима... По-важна беше речта на Гюзелов: да не даваме никоя част от Македония, населена с българи; да се вземат предвид мненията на борците за свободата на Македония, която да се устрои по техни указания; те имали план за всичко. Чкатров заяви само, че се присъединява към думите на Гюзелов. Чкатров прави впечатление на силна, волева натура, упорит и фанатизиран, който не би отстъпил пред никаква крайност. Истински революционер..."

Две неща ще да са направили особено впечатление на проф.

420

Б. Филов: патриотизмът на двамата бележити дейци на ММТРО и подчертаването на необходимостта "да се вземат предвид мненията на борците за свободата на Македония, която да се устрои по техен готов план за всичко."

Това желание явно не се е харесало на министър-председателя, защото издава самостоятелна грижа за Македония от страна на хора, които с право претендират да я познават по-добре от всички дошли отвън. А това вече значи, че новите земи се явяват като желаещи да бъдат съзидателен фактор на българската държава в името на нейния възход. Колкото този двигател да е високо родолюбив, той непременно ще да е смутил държавника. Затова не след много време се стига до разтурянето на акционните комитети, спирането на в. "Македония" и заместването му с в. "Целокупна България". Наистина там пак е директор човек на ВМРО и ММТРО, но облечен в държавна власт, подсилена и от поста му на "областен директор без портфейл". Това е Никола Коларов.

Това явление пак говори за неизразен с думи страх от сепаратизъм.

Резултатът е начало на охлаждане на еуфорията. Това се оглежда в писмените възражения на местните комитети в навечерието на разтурянето им. Възраженията са много уместни и убедителни. Ето един откъс от писмото на Централния акционен комитет в Скопие до министъра на външните работи с дата 31 май 1941 година:

"Македония е покрита с местни общограждански комитети начело с Централния комитет за Македония. Този организъм, изникнал отдолу, даде декларация и дела, че смята своята мисия в помощ на държавата, за да се осъществи народното верую: един цар, един народ, една силна българска държава... В този организъм се събира интелигенцията и народа, там те си разменят мисли, договарят се, препоръчват мерки и мероприятия - за доброто на народа и в интереса на държавата. Това е понятно, гледано и субективно, и обективно - с оглед на довчерашния робски и днешен свободен живот на българския народ тука. За умния това е и необходимост - психологическа и социална. Обаче администрацията се интересува вече: да разтури Комитетите и да нареди отгоре организации, както правеха сър-

421

бите. Когато ръководителите на комитета дадоха дела (дозателства - б. н.) за своя патриотизъм и за своята преданост към държавата и народа, без да имат (получават - б. н.) и пет пари от държавата за тази им строителна работа, тогава много чудно, че администрацията почва именно оттам, а не гледа да уреди всичките стопански проблеми, чието забавяне може да доведе до нежелателни усложнения по много причини пък и поради една антибългарска пропаганда, в която са заедно сърби, и албанци, и турци, и евреи, и цинцари."

В друго писмо ЦАК допълва аргументацията си във вид на компромисна форма: нека комитетите бъдат контролирани от държавата; нека получават директиви от нея, но да не се разтурят, "защото един такъв акт ще означава и обида спрямо онези, които с дела показаха своята привързаност към цар, народ и държава; които създадоха българската власт и нейния авторитет - когато министерствата в София и хабер нямаха от онова, което ставаше в първите дни на окупацията (германската) в Македония."

И двете писма носят подписите на председателя на ЦАК Стефан Стефанов и на секретаря Васил Хаджикимов. Всичкото казано от тях е разумно и не би търпяло възражения, ако не съществуваше един запис в дневника на Филов с дата 25 април 1941 година (стр. 317), в който между другото се казва:

"Сутринта приех делегация на македонските братства - генерал Коста Николов, Лазар Томов и Милан Дамянов. Възмущават се, че сме изпратили хора от Вътрешната организация. Отговорих им, че не правим разлика между никакви фракции, искаме да се хвърли було върху миналото и всички да бъдат единни; в противен случай ще попречат много на общото дело.
В същия смисъл говорих вчера на Ст. Стефанов, председател на акционния комитет в Скопие, който също не признава нито Вътрешната организация, нито представителите на тукашните (в България - б. н.) братства, които счита за самозванци. На всички мои доводи Стефанов отговори, че разбира всичко това, но те били много инат и не могли да се променят... Вижда се, че македонците (враждуващите помежду си в България - б. н.) няма да поумнеят и да се помирят..."

422

Към цитирания текст е необходимо да се направят следни-критични бележки:

1) Формално погледнато изказването на Филов е правилно на него все пак ще се спрем по-подир от друга гледна точка.

2) "Възмущението" на делегацията на братствата обаче е едностранчива и тесногръда. Защото би трябвало да бъдат отречени личности като Трайчо Чундев, Константин Ципушев, Козма Георгиев, Никола Коларов, Сотир Нанев и ред други. тук може би могат да влязат дори и Стефан Стефанов и Васил Хаджикимов, като дошли от средата на емиграцията. Те тръгнаха по стъпките на българските войски и ги задминаха, за да предупредят българите за настъпващото голямо национално събитие.

3) Но що се отнася до изказването на Стефан Стефанов срещу ВМРО и представителите на братствата, наричайки ги "самозванци", истината е, че тъкмо той и сътрудникът му Васил Хаджикимов са самозванци. Защото след като са напуснали Македония - единият (Хаджикимов) през 1925 година, респективно вторият (Стефанов) през 1927 година (след Скопския студентски процес), изведнъж в началото на април 1941 година неочаквано, по нечия воля пристигат в Скопие, в момента на освобождаването му от германците, и се натрапват като организатори на освобождаваното население за нов живот. И двамата след 14, респективно 16, години емигрантски живот в България и чужбина изведнъж поемат ролята на върли местни деятели и застават начело на смутените от събитията народни сили. Колкото и да се оказва резултатна ролята им, трябва да се припомни още веднъж, че и двамата са бивши съратници на ВМРО: В. Хаджикимов - до края на 1925 година, а Ст. Стефанов става верен орган на ВМРО през 1928 година, присъства като гост на Конгреса на ВМРО през 1928 година и получава от Иван Михайлов задача да бъде връзка с хърватските дейци в чужбина.
Следователно в новата си роля и двамата са един вид - фигуративно казано, "узурпатори" на правото да се говори заслужено от името на Македония. Още повече това важи, като се

423

има предвид, че истинските водачи на борбата срещу сръбските поробители до края на живота си са членовете на централната петорка на ММТРО - преди всичко двамата Димитровци-Гюзелов и Чкатров. И както видяхме, те рано застават пред Филов с разбиранията си за своята национална мисия от името на Македония. Същото може да е каже и за "лучистите" в лицето на техния главен авторитет Спиро Китинчев - водещата личност в Скопие пред международни фактори.

При това положение какво е било становището на Гюзелов - Чкатров към двамата новодошли "водачи" на ЦАК в Скопие? От едно късно изказване на Гюзелов узнаваме, че то е било крайно отрицателно. Не случайно Стефанов говори срещу ВМРО при такива взаимоотношения със заслужили в освободителното движение хора. Навярно това не е убягнало и от погледа на Филов, който в дневника си отбелязва на 2 юни 1941 година огорчението си от подобни прояви.
В същата бележка обаче Филов прави две недоглеждания като недобре осведомен човек: 1) че Стефанов и Хаджикимов са всъщност в положение на самотни пред обществеността, която заварват като новодошли, докато предметът на нападката им са изпитани дейци, постоянни в съпротивата срещу поробителя било като затворници дълги години, било като освободени, докрай останали по местата си; 2) искането на двамата водачи на ММТРО за участие на местните национални сили е крайно наложително като всеобщо желание на новоосвободените.

А в дневника си Филов сърдито отбелязва на 12 юни 1941 година:

"Приех една голяма делегация от Добруджа начело с представители на "общогражданския комитет" от Добрич. Повтарят всеизвестните вече техни искания... И тук пак тенденцията да се противопоставят местни "комитети" на държавни органи, като че не са едните и другите българи, и желанието на местните "комитети" те да управляват. Също като в Македония!"
Следва заключението, че отговорът на Филов на искането на патриотичните сили - и на Добруджа, и на Македония е отрицателен: акционните комитети наистина биват разтурени и протегнатата патриотична ръка за помощ остава отблъсната с всички последици от това.
И все пак от значение е да знаем какво по-конкретно са

424

искали Чкатров и Гюзелов. Една седмица преди бележката във Филовия дневник от 12 юни те са изпратили до него изложение в което сочат проблемите пред българското правителство резюмираме ги в следните точки:

1) Налице е опасността от механическо прилагане в Македония на законите, действащи дотогава в царство България, особено за данъчното облагане и други икономически въпроси;

2) Разпалва се голяма спекула с цените на хранителните продукти;

3) В действие са грабителските машинации при сменянето на динарите с левове, довело до масово изкупуване на заварените в Македония стоки. Търговците от "старите предели" препродават купеното на тройно по-високи цени и спечелват на един дъх милиони;

4) Расте недостигът от хранителни продукти;

5) Не се зачитат местните добронамерени национални сили и се пренебрегват за участие в устройството на новия живот съобразно със специфичните условия в Македония. По тази точка важно е писаното от Гюзелов:

"Започна назначаването на местни хора за кметове, околийски управители и чиновници въобще. Този въпрос беше повече социален, защото мнозина чиновници гладуваха и трябваше да им се помогне. С това властта искаше всички тези македонски интелектуалци да впрегне в своята политика, а не самите те да бъдат строители на своя, народна политика... Така се стигна до едно раздвоение в самата власт между местните люде и полицейските началници, които бяха дошли от България. На тях бе заповядано да нямат доверие в местните околийски управители и те сами да управляват, без да се подчиняват.

По тоя начин продължиха недоволствата против полицията, злоупотребите, недоверието и грешките..."

6) Високи представители на властта се стремят да внесат раздвоение сред македонската интелигенция, за да наложат тесногръдата си политика. Чкатров сочи дори поименно Директора на българската полиция Драголов като насърчаващ органите си да обвиняват почти всякого, който критикува грешките им, като крайно подозрителен.

425

Въпреки категоричните уверения на двамата национални деятели за тяхната най-голяма загриженост за реномето на Българската държава пред освободеното население в духа на лозунга "един цар, един народ, една държава от Добрич до Охрид", становището на Филов, посочено в дневника му с бележката от 12 юни: "Повтарят всеизвестните техни искания - тенденцията да се противопоставят местните "комитети" на държавните органи и желанието те да управляват. Също както в Македония" - остава и занапред.

♦♦♦

И тъй, остава докрай недоверието към местната българска интелигенция дори и когато тя е служила продължително в Стара България. Такъв е например случаят с Битолския областен училищен инспектор (с Коста Църнушанов-бележка на автора на блога) - стар организационен другар на Гюзелов и Чкатров. За илюстрация ще дадем известен брой примери как е следен с недоверие от органите на властта:
1) Полицията в Битоля проверява цялата му кореспонденция - частна и служебна - и докладва на областния директор за всичко, което не харесва;
2) Нейни доносчици, посещаващи канцеларията на инспектора, погрешно тълкуват дори и уредбата в стаята му, а именно:
- тълкуват като македонски сепаратизъм голямата географска карта на Македония (издание на Македонския научен институт), поставена на стената зад бюрото на инспектора;
- същото тълкувание пренасят и към украсата на същата стена, от двете страни на арката, с портретите на великите основатели на ВМОРО - Даме Груев и Гоце Делчев; при това не обръщат внимание, че от двете страни на бюрото се издига гипсовите бюстове на цар Борис III и царица Йоанна върху специални постаменти;
- доносниците криво представят и педагогическите му указания към учителите как да водят обучението по български език при преминаването от местния диалект, който учениците единствено познават, към книжовния език по възможно най-лесен начин. Имат се предвид моменти на криво разбиране от учениците на чисто книжовни думи, като например думата локва с#

426

Й превеждат с бавча (градина) и пр. Пакостната клюка тълкува ценните поуки на инспектора като искане към учителите "да изучават македонския език".
3) При изработването на тематиката за беседите в Народния университет областният директор Христо Гуцов се сопва с гняв, задето всички теми са за делото на македонски дейци -възрожденски и революционни, сякаш те не са български дейци. Той в момента не е в състояние да разбере належащата нужда да се възкреси култът към българските ценности, които е дала Македония и които врагът с десетилетия е преследвал чрез цялата си просветна система... Гуцов остава сконфузен, когато член на ръководството на Университета му обръща внимание, че един от героите на съответната беседа - войводата на Битолското поле Параскев Цветков, е родом от Плевен и е учителствал в Битолската гимназия. В подсъзнанието на тези хора лежи фаталното убеждение, че македонците не са българи. Само така може да се разбере и отношението на дошлите от България чиновници, особено простоватите полицаи, че македонският говор, с който си служи обикновеният български родолюбец, не е български.
От тая гледна точка погрешно е разбирана и речта на областния училищен инспектор пред селяните на едно село в Битолско на местен говор, добре владян от него, с възхвала на българския народ, неговите народни борци, неговите войни, борещи се цели три години точно по тия места на Битолско. Куриозното в случая е, че по Радио София може "Бай Пантелей" (артистът Пантелей Хранов) да говори на шопски, за да го разбере и последният български селянин на фронта, а да не може да се говори със същата цел на местния македонски говор, защото простоватите чиновници от "старите предели", национално невежи, възпитани в пораженски звенарско-геметовско-коминтернски дух, смятат единствено себе си за чисти българи, които ще "приобщават" към България "небългари".
4) За отношението си към областния училищен инспектор като към недостойно за доверие обществено лице служебните органи вземат предвид и впечатлението си от данните, че той 'много вижда". Чувствайки се у дома си и в право да милее за съдбата на родния си кът, той донася поверително на началст-

427

вото си за порядките в поверената му учебна област. Особен това важи след искането на Министерството на народното просвещение да му се донесат поверително данни за поведението на другите държавни органи. И наистина възможността на областния инспектор да получава проверени данни от околийските училищни инспектори му дава възможност да "вижда много". Особено за произволията в областта на учебното дело. Ето малки откъси от съответен негов доклад до министър Йоцов: "Неведнъж съм имал случай, г-н Министре, да Ви съобщавам за някои лоши прояви на държавни органи... за различни заплашвания пред учителите от страна на полицаи при случай когато нашите учители са вземали под защита местното население от произволите на този или онзи полицай... В този си доклад ще Ви занимая с някои нови тежки прояви на такива държавни служители, за които узнах при неотдавнашна си обиколка по Прилепско (изброяват се шест села). От всички учители и учителки узнах за разюзданото поведение към всички тях от страна на подпредседателя на Околийската реквизиционна комисия (капитан Чипев). На 14 и 15 ноември 1942 г. дошъл в с. Сенокос и затворил училището за два дни, като накарал учителите да му работят книжките за реквизицията. При тяхно възражение той пред всички събрани селяни най-вулгарно се отнасял, казвайки им, че не признава нищо; че той може дори да ги уволни; че в с. Долнени има учители, които ще обеси сред Прилеп и пр. По същия начин постъпил и с учителите от Костинската община, карайки ги всички да се съберат в с. Костинци и да работят там, като затворят училищата."
"Познат Ви е случаят със средищния директор в с. Сопотница (Крушевско), който в началото на тази година пеша избяга от селото, минавайки по кал и студ 40 км път, за да дойде в Битоля и да иска от мене защита от старшия стражар на селото, който му се заканвал, че ще го пребие, и го викал рано в участъка без повод... и пр.
От този род са редица данни за побоища в чисто български села, наричани от полицаите, че "селяните им са сърбомани , със закани към учителите в селата, че и те ще пострадат, ако защищават селяните. Драстичен е случаят и с гаврата с учителите от страна на

428

кмета на с Иваневци, който симулирал нападение над учителите и писарите в Ивановската община, за да ги провери, дали ще покажат слабост пред партизаните и ще го издадат. При това фиктивно партизанско нападение накарал учителите и учителките да легнат на земята, вързал ги, разпитвал ги, а една учителка избягала през нощта и се качила на едно крушево дърво, при което си изподраскала краката...
Забележително е, че въпреки поверителния характер, донесението е стигнало до битолските полицейски органи; те опровергали и обвинили областния училищен инспектор в "злословие". И при срещата на областния училищен инспектор с областния полицейски началник, последният му се заканил с думите: "За злословене има и въдворяване". И областният директор Гуцов лично съобщава на училищния инспектор: "Това момче (Борис Димитров) искаше да те арестува."
5) Известно е отрицателното отношение на Филовото правителство към личността на Иван Михайлов. При все, че водачът на бившата ВМРО не се завърна в България, понеже срещу него имаше смъртна присъда, от която бе помилван, но не и амнистиран, неоправданият страх от него - да не поведе сепаратистично движение, го правеше опасен - според преценката на управляващите. Затова всеки, който би контактувал по какъвто и да е начин с него, ставаше съмнителен. Под такова съмнение попада и областният училищен инспектор в Битоля, без да се преценят всичките му национални заслуги на изключителен български патриот. Веднъж заклеймен с дълбоко оскърбителната клевета, че "свири първа цигулка на македонския сепаратизъм" - както поверително-иронично го осведомил областният директор Гуцов - две негови невинни, дори подчертано великобългарски прояви към личността на Иван Михайлов биват още по-категорично определени като израз на сепаратизъм. А именно: по случай една година от освобождението на Македония (Вардарската - разбира се) инспекторът му изпраща без стеснение от властта телеграма, в която го поздравява по този случай с пожелание догодина да го поздрави от Солун като български град. Телеграмата бива преписана и предадена на областния директор, а оттам до министерството на Просветата.

429

Втори случай: хърватският пълномощен министър Жидовец, с когото инспекторът се познавал и на когото е гостувал София заедно с прилепския кмет Методий Ночев, един ден той пристига в Битоля с колата си. Срещат се в града и при заминаването на Жидовец, инспекторът му предава писмо за Михайлов за да стигне по-сигурно до него. Полицията следи и докладва на областния директор. И пак бива осведомен министър Йоцов. Гуцов пита приятелски: "За кого бе писмото?" "За Иван Михайлов!" - следва откровен отговор. И му се съобщава, че в писмото се изказва по-обширно за радостта на автора от освобождението; за чувството на щастие, което изпитва, вървейки отново по местата, по които с таен копнеж за свобода е действал с другарите си. Пожелава му по-скоро и той, Михайлов, да види тези свети места и пр. Целта е била да се внуши на Михайлов, че неговите съратници в борбата срещу сърбите сега са единни в готовността да служат на Обединена България, та ако евентуално му идват някакви помисли за автономия на Македония (както клюката шепти), да си го извади от ума. И отговорът на Михайлов чрез негови хора е в същия радостен дух. Но за неверниците това е само конспирация. Затова министър Йоцов при посещението си в Битоля заедно с Б. Филов на 21 юни 1943 година запитва направо подчинения си областен инспектор: "Какво писа на Иван Михайлов?" Явно е, че е осведомяван направо от вътрешното министерство.
В резултат на този предразсъдък за национално недоверие в един по-висш просветен орган, министър Йоцов измисля една много прозрачна тактика: да направи разместване на двамата областни училищни инспектори в новоосвободените земи - битолския, Църнушанов, и беломорския - Налбантов. Идеята на министъра била: "да си разменят опит в областта на просветата". Разбира се, пренебрегва се, че в Македония има още една област - Скопската. Но там вече е извършена промяната: първият областен училищен инспектор, велешанецът Христо Зографов - един отличен литератор, добър организатор и патриот, познавач на цялата област, е свален и заместен с плевенския околийски училищен инспектор Васил Савов – човек, напълва непознаващ областта във всяко отношение. Въпреки това, той, а битолският училищен инспектор е под удар. Явно проя-

430

ва на прозрачно прикритата наказателна мярка срещу Църнушанов.
На конференцията на всички областни училищни инспекри в страната, състояла се в София около средата на 1943 година, министър Йоцов изненадва всички с решението си за разместване. Църнушанов веднага заявява, че не приема предложението, не държи за поста си областен училищен инспектор, само моли да бъде преназначен за обикновен учител в гимназията. Той държи да си остане където и да е в Македония, защото тя е била през цялата му младост полесражение в защита на българщината; там са всичките му съратници, с които ще продължава българското строително дело.
Налбантов също отказва да отиде в Македония и е готов да си даде оставката. Обаче министърът остава непреклонен. Заявява, че местата в гимназията в Битоля и другаде в Македония вече са заети и се разпорежда на директора на основното образование да приготви заповед за уволнение на Църнушанов.
Настава смут. Узнава се, че всъщност министър Йоцов действа по искане на министъра на вътрешните работи Петър Габровски. По предложение на кмета на Прилеп - инж. Методий Ночев, в момента служебно боравещ в София, се урежда среща с м-р Габровски за изясняване на истината по въпроса. Обаче Симеон Радев, който високо ценял личността на Църнушанов, вече узнал за инцидента, предлага пръв да говори с най-силния министър в кабинета на проф. Филов. Пристига мълком, свършва работата си и си отива мълком. При срещата с министъра, кметът Ночев и Църнушанов го осведомяват за самоинициативните си проекти за създаване на движение на активните национални сили в подкрепа на държавата. Планът е изработен тъкмо от Църнушанов и редактора на "Пелистерско ехо"- Кръстьо Велянов. Габровски преглежда с доволство всичко и заявява на двамата да си отидат спокойно по местата си, нещата си остава такива, каквито са били.
Министър Йоцов много късно се убеждава за направената грешка, в дните, когато е в затвора и го очаква смъртна присъда. В затвора е в една килия с видния журналист от Кавадарци-Васил Сейзов, добър познавач на всички деятели от Македо-

431

ния. Той го осведомява обстойно за цялото дело на националния деятел Църнушанов. С въздишка на разкаяние Йоцов заявил, че много съжалява за грешката си - да преследва достоен българин.
Излиза, че уж корифеят на българската просвета трябва да бъде добре осведомен за своите подчинени, а всъщност тъкмо противниците му - комунистите, са били най-добре осведомени: с идването си на власт в България уволняват Църнушанов завинаги от всички държавни учреждения за проява на велико-български шовинизъм. А държавните полицейски органи са признавали пред партизаните, превзели Прилеп след 9 септември 1944 година, че те силно подозирали областния училищен инспектор в македонизъм.

Ето какво значи неподготвеност за националната мисия на България в освобождаваната Македония.

*

В това отношение част от военните са показвали същото. Областният училищен инспектор е бил трън в очите и на тях поради националната му бдителност. Следният случай говори за това:
През лятото на 1943 година в Охрид се провежда национално тържество със съответни спортни състезания. След речта на генерал Маринов при връчването на наградите на победителите военната музика свири държавния химн. Наоколо е натрупан народ- предимно гости от околните села. Невидели друг път такива тържества, селяните стоят щастливо усмихнати и не свалят каскетите си при свиренето на химна - не знаят, че трябва. Веднага някакъв поручик се нахвърля с юмруци върху тях, удря ги безразборно по главите, крещи, ругае. А селяните не могат да разберат в какво им е вината и се дърпат уплашени. Това наблюдава областният училищен инспектор и се намесва с укор: "Нямате право, г-н поручик, да биете тези невинни прости хора, радостно наблюдаващи зрелището!" "Ти да мълчиш!" - крещи офицерът. "Няма да мълча! Вие можете само да поучите тези добри българи, защото не знаят реда на поведение в такива тържества" и пр.
Узнал за побоя, дошлият в Охрид именит наш историк проф. Петър Мутафчиев остава потресен: как могат да бъдат

432

бити толкова почитаните от него простодушни българи от низините?!
С въпроса е заниман и генералът. Той сконфузено приема съобщението, взема си уж бележка да вземе мерки, но същевременно гневно заявява, че българските войни, за разлика от разните румънски войни-кокони, са твърди и стоят на поста си и т. н.
Въпреки външно учтивите взаимоотношения между генерала и инспектора, изразени в сърдечни гостувания на генерала заедно с областния директор Миладинов и с митрополит Филарет Ловченско-Битолски в инспекторовия дом, остава в действие потайното убеждение: "Тоя човек, много вижда". До подобен извод се стига след забележката на полковник Василев, помощник на генерал Маринов, който полуиронично приятелски загатва: "Слушай, златен, ти ги каниш на гости, но те нямат добри думи за тебе!"
И наистина винаги любено усмихнатият началник на дивизията, урежда чрез Щаба на окупационния корпус в Нишка баня, мобилизирането на областния училищен инспектор в Щаба на корпуса като преводач от и на сръбски език, бидейки сръбски възпитаник. При това без да се съобразява с изричното правителствено решение, че областните училищни инспектори в новоосвободените предели не се мобилизират в армията. Във връзка с това Министерството на просветата осведомило Областната инспекция за решението с указание: ако все пак се получи мобилизационна заповед, инспекторът да съобщи телеграфно на министъра на просветата за станалото и да си остане на поста. Министерството ще издейства отменянето на заповедта.
И наистина повиквателната заповед пристига през март 1944 година. Областният инспектор я заварва след връщането и от лекционна обиколка в Скопската област. Прави необходимото според указанието: телеграфира на министъра, но безрезултатно: военните в Битоля не зачитат никакво постановление и насила го изпращат в корпуса в набързо приготвена униформа.
В Щаба на корпуса генерал-лейтенант Николов го приема благосклонно, заявявайки му, че има за него добри сведения и

433

при нужда го натоварва с обиколки по окупационните граници на Сърбия с агитационни беседи от рода на "Сръбски признания за българите в Македония", "Ликът на врага в собствените му писания" (в които сърбите сами рисуват себе си във взаймоизтреблението си) и т. н.
От станалото издевателство с инспектора остава само едно добро: че след 6 месеца служба последва изтеглянето на окупационния корпус от Сърбия; от Македония се изтегля семейството на инспектора, оставяйки целия си багаж и покъщнина в ръцете на партизаните. Но вече не вижда родния си край, където ако бе останал, нямаше да оцелее - подобно на най-близките си съратници Гюзелов и Чкатров, които бяха екзекутирани през 1945 година. Заедно с ред други членове на ММТРО. Но за това - по-нататък.
Но колко упорито генерал Маринов е смятал инспектора за македонски сепаратист говори изказването му пред инспекторовата съпруга Гена Велева, че след започването да се изтегля българската администрация от Македония той очаква съпругът й да си дойде в Битоля, т. е. открито да се присъедини към партизаните. Едва след като инспекторът се прибира в София заедно с изтеглилия се от Сърбия корпус без личен багаж, само във военната си униформа, докато съпругата му с детето си и с малко завивки се движи с изтеглящите се от Македония войски, генерал Маринов се убеждава в заблудата си. Но и тогава остава верен на морала си. В качеството си на главнокомандващ на ОФ армия, вече заслужил поста си като участник в преврата, той със същата лицемерна усмивка на устата без стеснение заявява лично на инспектора, че при преследването в партизаните, нарочно е насочвал преследващите ги военни части в погрешна посока, т. е. помагал на партизаните... Той, големият българин, преследващ доказаните български патриоти в Македония като македонски сепаратисти! Ето излишен пример за тъжния възклик на разочарована Македония, че "не са същите българи от Първата световна война".
8. Спряхме се в повече подробности за положението в Битолската област като автентична илюстрация на съществуващото положение там въз основа на лично проверени данни-същото нещо е установено и в Скопската област чрез лични анкети и налични документи.

434

Но за да не се занимаваме с подробности за подобни прояви в нея, ще се спрем главно на дейността на двамата изявени водачи на ММТРО - Димитър Чкатров и Димитър Гюзелов, заседнали в Скопие: първият като независим материално от държавата инженер, вторият като директор на Радио Скопие. Една от главните им прояви е свикването на конференция на главните активисти на ММТРО от двете области на 4 и 5 юни 1942 година в Скопие. Двудневните заседания се провеждат в канцеларията на Чкатров. Главната тема е: критична преценка на българското управление в освободената част на Македония в продължение на пълна година от установяването на властта -
цивилна и военна.
На конференцията са събират представители от най-важните селища: Димитър Чкатров от Прилеп, Димитър Гюзелов от Дойран - Струмица, Христо Паунчев от Охрид, Сотир Тренчев от Ресен-Битоля, д-р Борис Светиев от Битоля, Коце Ванов и д-р Богдан Попгьорчев от Велес, Христо Сеизов от Кавадарци, Евтим Бойчев от Неготино, д-р Тодор Гичев от Щип, Тома Кленков от Св. Николе - Струга, Павле Гичев от Скопие - Щип и Коце Кратовалиев от Скопие.
В двудневните обсъждания се изнасят отначало отрицателните прояви на властта, изразява се голяма загриженост за реномето на българската държава сред българското население и се сочат радикалните мерки за издигане на държавния авторитет в името на всебългарския идеал. За целта се набляга върху необходимостта държавата да се опре върху здравите национални сили. В речта си Чкатров между другото е подчертал: Народът има и сега нужда от свои защитници в лицето на хора, които ще му разбират болките и ще ги лекуват съгласно с Държавната политика на нашата родина България.
Отправя се писмо до царя, в което се изтъква: "Народът в Македония се чувствува до известна степен неравноправен... Властта не извърши необходимия акт за избиране народни представители на Македония, та да се покаже на света, че обединението е станало в резултат на върховната воля на самия народ в Македония."...
От друга страна местната интелигенция се чувствува по-

435

дчинена и смятана за недостойна да заеме ръководни местя държавното управление. Народът не може да си представи, че свободата освен чрез ангажирането тъкмо на оня български елемент, който носеше знамето на българщината в Македония - елемент, който познава народа и неговите нужди й който без сътресение може да приобщи поробения до вчера български народ в Македония към системата на управление царството."
"Всичко това ни принуждава да вдигнем глас и да искаме водене на една строго национална политика, сега, докато още има време и докато народът не се е пасифизирал (т. е. да остане пасивен - б. н.) и не е изгубил вяра. Едно население с високо национално българско чувство заслужава да се впрегне в творческа работа за държавата, царя и родината.
Трябва дебело да се подчертае, че ядрото на ММТРО и на "лучистите" начело със Спиро Китинчев сочи като ефикасно средство за успокоение на Македония, участието на населението в управлението на България чрез организиране на избори за народни представители в Народното събрание. С посещението на министър Партов в Македония се получава надежда това да се осъществи. Партов два-три пъти обещава да осъществи това. Данни по този въпрос имаме от едно частно писмо на Д. Гюзелов от 14 март 1944 година до свой съратник (навярно от Струмица). То е документ за програмата на патриотичните сили, преди всичко на ММТРО, в служба на България. Ще цитираме най-същественото в него:
"Драги Кириле, от разговорите с Мицо, както и от твоето писмо разбираме, че идването на господин Партов с Чкатров предизвикало обща радост сред народа и особено сред другарите. Споделвайки тия чувства с вас, ще ви дам някои обяснения по пътуването на Чкатров:
1. Чкатров тръгна с министъра преди всичко, за да обори злословията на нашите неприятели, които мислеха, че ние сме изстискани лимони и, че сме отхвърлени. Това внимание към нашата политика чрез участието на Чкатров в посещението на министъра идва да докаже, че нямало никога случай от освобождението насам, ние да сме пренебрегвани, отхвърляни или из-

436
тисквани от страна на правителството. Напротив, още от първия момент на свободата до днес ръководните фактори на националната политика непрекъснато се обръщаха към нас, дирейки нашето сътрудничество и нашето мнение по всички въпроси...
2. Освен това, ако наистина се проведат избори, както това каза г-н Партов, тогава пътуването на Димче ще има историческо значение. Защото всякой ще знае, че Димче е тръгнал с министъра само защото той обещал на него, че в Македония ще се проведат изборите... По тоя начин ние ще имаме забележителен успех, т. е. осъществяване на нашата политическа програма; защото провеждането на изборите е една от най-главни-те точки на нашата програма. Дори и да не се проведат избори, ние ще имаме думата на Партов и затова пътуването на Димче с него е наш колосален успех.
3. Ако наистина се проведат избори в Македония, тогава всеки ще му бъде благодарен на Чкатров, защото най-после ще може да му се наложи на правителството общонародното желание, а с това да се подобри положението на нашата власт, защото този акт ще означава и даване еднакви права на нашето население. Свързването на изборите с Чкатров означава от друга страна гаранция, че ония в българския парламент ще приемат такива хора като Чкатров. При такова състояние на нещата се налага и мисълта, че ние ще бъдем ония фактори, които ще влияят върху правителството кои лица трябва да се приемат като кандидати... Лица, които наистина са известни сред народа като борци и негови защитници... Тогава и всякой ще знае, че нашата политическа линия ще тържествува, защото е най-национална, а ние ще можем да определим кандидатите според критериумите на великобългарската политика... Това не означава, че ние, на края на краищата, вярваме, че изборите наистина ще станат. Досега ние често пъти сме бивали измамени, та не е за вярване на подобни декларации. Остава ни да чакаме делата и след това да кажем, че сме изоставили критичното отношение към правителството. А дотогава пак ние ще Държим високо знамето на нашето славно минало и няма да Капитулираме все докато не видим, че свободата е получила
такова съдържание, за каквото се борехме и давахме жертви..."
От този цитат се вижда, че ММТРО развива упорита дей-

437

ност чрез широки съвещания с ръководните членове на автономната организация по места; че има изработен план и минава към контакти с по-висши държавни органи; че покрай грижата за народа господства и грижата за държавата. Ако въпреки това не се постига желаното, причината лежи в променящо. то се политическо положение в България, което довежда до смяна на правителствата, както и състоянието по фронтовете водещо към фаталния край.
За отбелязване обаче е предпазливото изказване на Гюзелов: "Това не означава, че ние, в края на краищата, вярваме, че изборите наистина ще станат. Досега ние често сме били измамвани, та не е за вярване на подобни декларации. Остава да чакаме делата"... И наистина, както още по-рано подчертахме, българските управленчески власти дойдоха с недоверие към местната българска интелигенция, с предразсъдъци, зле осведомени за нея и изобщо - неподготвени за мисията си. Типичен пример за това е Скопският обастен директор Антон Козаров. Неискрен, двуличен, потайно насърчаващ признаците на известно разногласие и раздвоение сред част от интелигенцията, той се оказал мнителен, чужд на местната българска душевност, само външно неубедително ласкателен. За недостойния му метод на работа с местните народни сили изрично съобщава Д. Гюзелов:
"С областния директор се запознах в началото на май 1941 година, след като се върнах от военно пленничество. Първите разговори се отнасяха до властта в България: как мислят да уредят Македония и пр. Ние му разказвахме за борбите, които сме водили през време на сръбското робство; как тук в Македония е запазен българският дух;... По-късно изложихме му и нашата политическа програма за уреждането на Македония, повдигнахме и чиновническия въпрос, включването на местните сили за изграждането на новата държава; ... Съгласно общото желание на народа и ние поддържахме мнението, сърбите трябва да си отидат... Той заявяваше, че иска да с обедини интелигенцията в Скопие. След неуспеха за формирането на клуба (думата е за клуба "Св. Климент Охридски" - б. н) от директора на Земеделската банка в Скопие Кефиров узнах-

438

ме, че Козаров на едно място казал, че ни е дал "възможност за борба", от което заключихме, че той нарочно ни давал надежди и се преструваше, че предимство дава на едната или на другата група, за да може да ни насочи един против друг и да ни раздели.
Не случайно Козаров е бил в чест конфликт и с директора на в. "Целокупна България" Никола Коларов, който по тактически съображения се стараел да поддържа реномето му, обаче частно е порицавал много от деянията му и влизал в стълкновенията с него. Също така и водачът на "лучистите" Спиро Китинчев съобщава за преглъщаното от него унижение продължително време да не бъде признаван за пълновластен кмет на града, а само за заместник-кмет въпреки волята на цялото гражданство. "Аз се чувствувах обиден, но не дадох гласност на тази моя обиденост". - заявява той по-късно.
Отношението на Козаров и към Гюзелов е също унизително. Макар и да не споменава името му, Гюзелов пред съответни среди прави следната изповед като обект на продължително начално недоверие от страна на официалните органи:
"През декември 1941 г. заминах в София във връзка с обещанието, че ще стана началник на Радио София. За голямо мое разочарование, не искаха да ме назначат и чаках до април. През месеците март, април и май 1942 г. живеех в София и унижен и отчаян поради недоверието [към мене] и сиромашията се измъчих много."
Отговорните фактори не са имали предвид, или не ги е интересувало, че Гюзелов е притежавал редки качества като агитатор на ММТРО и не случайно е бил между водаческия кадър.

*
................

439