| More

translator

"Македония, 1941-1944: Освобождение или окупация?"-ІІІ

Спомени за Поречието (Spomeni za Porecjeto), 1941-1944

Откъс от книгата на Подполковник о.з. Стоян Илиев. Из спомените ми. С., 1993, с. 183-217.

На снимката: изглед от село Тополница, Бродско, където през 1943-1944 г. подполковник о.з. Стоян Илиев е назначен за командир на ІХ граничен участък (Снимката е на Чавдар Маринов и е публикувана в албума: http://s234.photobucket.com/albums/ee296/Tchavdar/Poreche/ ) .

".... МОБИЛИЗИРАН

Тръгнах с влака за Кюстендил. Като минах гара Гюешево разбрах, че няма рейсови коли поради лошото време и замръзналия път. Трябваше от Гюешево да отида в гр. Егри паланка, където чакаха рейсовете. Наложи се да пътувам пеша и да си нося багажа. Когато се изкачих на Деве баир и се спуснах надолу, пътят действително се оказа замръзнал и пътуването наистина беше невъзможно. На едно място се подхлъзнах, паднах и дясната си ръка я натъртих силно. Веднага започна да се подува. Носех кожени ръкавици, но и това не помагаше против големия студ, а ръката продължаваше да ме боли ида се подува.

В гр. Егри паланка заварих три коли (рейса), но имаше и много пътници. Отпускари - войници, мобилизирани бяха идвали в Кюстендил. В Скопие пристигнахме през нощта. Не помня къде слязохме. Потърсих хотел - нямаше, всичко заето. Отправих се заедно с другите (войници - отпускари и мобилизирани) за гарата. Оказа се, че за гр. Прилеп влак ще има чак сутринта. Гарата беше пълна с народ. Към 2 часа през нощта дойде един поручик, заместник-комендант на гарата и ни разгони всички навън, въпреки нашите протести, че няма къде да нощуваме и че навън е студено.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Протестираха, викаха, псуваха, но нищо не помагаше. Пръснахме се кой накъдето види. На около 200 метра западно от гарата видях светлина. Потропах на вратата и ми отвода. Оказа се фурна и в момента я палеха да пекат хляб. Приеха ме. Дадоха ми един стол, на който осъмнах. За спане не можеше и да се мисли, но бях щастлив, че съм на топло.

Утринта се качих на влака, който тръгна късно. В Прилеп пристигнах към 2 часа след обяд. Слязох на гарата и тръгнах за града. Интересувах се къде се намират казармите. Оказа се, че се намират на няколко километра извън града. Трябваше да вървя пеш, но трудно носех багажа си (раница и чанта), тъй като ме болеше ръката. Реших да отседна в града и на другата сутрин да отида в казармата. Намерих хотел, отпочинах си, наспах се добре и на следващата сутрин с кабриолета на частта отидох в казармата. Явих се в щаба, но командирът

183

на полка го нямаше. Заместваше го домакинът майор Кокалов, когото познавах от Търново, където служехме заедно. Запитах го на каква длъжност ме вземат тук, тъй като съм определен за домакинска служба.
- Мобилизирахме те за командир на 9-и граничен участък в с. Тополница, Бродско.
- Но това е строева част - му казах.
- По липса на офицери граничните участъци ги считат за нестроеви. Поисках да получа дрехи. Заведе ме във вещевия склад, където ми каза да си избера каквото намеря. Искаше да ме облече във войнишки дрехи, но те бяха за войници и по ръст не можеше да ми стане нищо а и той ми подхвърли един войнишки колан. Тогава вече кипнах и му казах:
- С този колан да вземеш ти да си опашеш гащите. Кой е домакини тук?
- Аз съм.
- Защо тогава не сте приготвили за мобилизираните офицерско облекло, както е нареждането. С това няма да се облека.
- Като отидеш в участъка, си уший облекло и си направи ботуши - ми каза.
Запитах го има ли плат.
- Ами развали 2-3 чифта дрехи и си стъкми.
Повече с него по този въпрос не се разправях.
След това с една каруца, карана от един войник от 9-и граничен участък, дошъл по работа, тръгнах за участъка си, където пристигнах вечерта. И там не намерих подходящо облекло за себе си. Преспах и на 30.XII.1943 г. приех участъка от един поручик Занков от гр. Неврокоп, който замина за 2-и подучастък. Имах три подучастъка: 1-ви с подпоручик Паунов, 2-и с поручик Занков и 3-и с поручик Давил Лазаров от Радомирско.
Запознах се най-напред с прехраната. В момента заведущ прехраната беше фелдфебелът на участъка Паруш Парушев от гр. Ямбол. Титулярът подофицер заведущ прехраната се оказа, че е в болница и така и не го видях. С него се срещнах чак след 17 години в Ст. Загора. Оказа се, че липсват 5000 кг. ечемик. Всичко друго беше налице. Имаше 40 кг. ориз икономия и 1400 кг. сол икономия. Запитах фелдфебела на какво се дължи този дефицит на ечемика. Каза ми, че и той не може да ми обясни:

184

- Този ечемик не е пристигнал в участъка.
Обаче поручик Занев и този преди него, подполковникът, са издали квитанция, че са го получили. Веднага ми стана ясно, че с този ечемик са си имам разправия и започнах да мисля как да се оправя. Фелдфебелът не можа да ми обясни на кого е издадена квитанцията, на коя част.
Заставих поручик Занков (Занев) да се отчете за месец декември и да изпрати отчета в полка. За този ечемик и Занев нищо не можа да ми каже.
- Това е работа на подполковника преди мене - ми каза. - Е, как ще го отчетем този ечемик? - го запитах.
- Няма да даваме ечемик на конете, а ще изписваме и за един месец -ще се оправим, други начин няма.
- По този начин ще оправим и конете - му казах. - Ще станат на скелети. И без това са много слаби.
Занев стоя 2-3 дена, подписа отчета и го изпрати.

НА ГРАНИЦАТА

Фактически започнах да командвам участъка от 1.1.1944 г. Както казах, нямах облекло и стоях цивилен около 15 дни. Ходех из селото цивилен и на хората им правеше впечатление. Стигнало чак до генерал Маринов, командир на дивизията, че командвам цивилен. Извика ме по телефона и ми каза, че чул, че командвам участъкът цивилен. Казах му, че това е вярно и, че няма с какво да се облека. Тогава той изпрати от Битоля шивач и обущар, които дойдоха още вечерта. Взеха ми мерки и след 3-4 дена бях стъкмен. По въпроса за ечемика реших да не повдигам нищо, а да ги заставя (началството) те да повдигнат въпрос. На края на месеца изготвих отчетите, като във фуражния отчет изписах малко ечемик, който беше в повече от 5000 кг. и в такъв случай се яви голяма икономия от неизразходван оклад за конете, но тази икономия не се явяваше като икономия на някоя част, а оставаше икономия на държавата. Домакинът получил отчета, видял, че не съм изписал ечемик и веднага по телефона ме запита, защо не съм изписал ечемик, тъй като ми се водел по книгите още 5000 кг. Казах му, че съм изписал това, което съм дал на конете, и в момента нямам нито един килограм.
- Преди 10 дена ви исках, но Вие не ми изпратихте.

185

- Като отчетете този, който ви се води, тогава ще ви изпратя още- ми каза майор Кокалов. - А сега ще Ви върна отчета да го оправите. Казах му да не си прави труд да го връща, защото ще му го пратя веднага в същия вид. Кокалов разбра, че гюрултията с този ечемик започва. Много по-късно научих, че Кокалов отишъл при командира на полка полковник Христов, който му казал, че с този ечемик няма да се занимава. Полковник Тодор Христов от гр. Русе ме познаваше много добре - служили сме като поручици (и на него давах пари заем да си строи къща в гр. Русе - за това не съм споменал), та знаеше много добре какво отношение имам по тия въпроси от едно време и понеже не беше замесен в тази история, не искаше да се занимава с този въпрос и да се мъчи да ми влияе. Беше честен човек. Кокалов обаче отишъл в Битоля при интенданта да му се оплаква, че не изписвам ечемик и последният докладвал на командира на дивизията полковник Хаджийски. Той ме извика по телефона и ми каза-
- Интендантът на дивизията се оплаква от теб, че ти се водел ечемик, а ти не си го изписвал и си създал икономии на държавата. Как стои този въпрос?
Обясних му случая и че нямам никакъв ечемик, и че никой, въпреки че искам, не ми изпраща и конете гладуват.
- Вярно е, че не изписвам, но този ечемик още не е постъпил в участъка, а само е взета квитанция, че е получен. Не желая да ставам, съучастник в прикриване на едно престъпление и да го изпиша. Ако не ми се изпрати ечемик на конете, ще подам писмо и те ще носят отговорност, ако конете почнат да умират. Аз мога да поискам даването под съд на фелдфебела за липсата на ечемика, но виждам, че той няма никаква вина. Майор Кокалов и интендантът да си оправят работата и да ми изпратят незабавно ечемик.
Командирът на дивизията ми каза, че ще нареди веднага да получа ечемик за храна на конете. На следващия ден получих 2000 кг., като им издадох квитанция за него. Тоя ечемик остана неотчетен до изтеглянето ни от Македония. Никой повече не посмя да поставя въпрос за него. Как са уредили въпроса не ми е известно.
Щабът на 9-и граничен участък беше в с. Тополница на 20 км. от гр. Брод, състоящо се от 10-15 къщи. През него минава шосето от Прилеп за Кичево. Град Кичево е бил околийски център на района, в който бях аз, но този град остана в албанска територия. За околийски център остана гр. Брод на 25-30 км. от гр. Прилеп. Цялата местност,

186

където бях аз, и границата се наричаше Поречието. Наричат го Поречието, защото по средата на този край минава река Треска, която идва от Кичево и се влива в река Вардар. Не съм виждал река с толкова много риба както р. Треска. Ловяхме и ядяхме риба в изобилие. Районът е силно пресечен - планински. Набразден с много долове, през които минават малки потоци, вливащи се в р. Треска. Имаше букови борови гори из целия район, но имаше и много баири, височини и плата, покрити с ниски храсти, почти голи, незалесени. Правеше ми печатление, че известни участъци от моя район са заселени с малки селца и то нагъсто. А имаше и села откъснати, надалеко от големи заселени пунктове. Краят е много беден, изоставен и занемарен. Не се е правило нищо от страна на сърбите за поминъка на това население „благоустрояването му. Нашите трудови войски правеха пътища по долината на р. Треска. Главното занятие на населението беше скотовъдството. Занимаваха се и със земеделие, но снопите ги товареха на коне. Така събираха по височините и сено за добитъка. Но по-голямата част от годината овцете и козите пасяха по височините. Режеха безразборно горите да използват шумата за храна на добитъка.

Имаше и по малко овощарство - плодните дръвчета бяха ябълки, круши, сливи и кестени тук-таме. Имаше чудесни условия за лозарство, но лозя нямаше.

Населението е било чисто българско, но тогава се сърбееха, бяха изпаднали под сръбско влияние и това зле им се отразяваше. Тук-там ще намериш някой, който да се проявява открито като българин. Краят е много отдалечен от България и българското правителство почти нищо не е правило за него след освобождението на България. Не помня годината, когато в този край настъпил страшен глад. Сърбите ги подпомогнали с царевица и това станало причина да спечелят техните симпатии. Между тях се движели и много сръбски четници, които са им влияели, че не са българи, а сърби. От българска страна в този район се е движел войводата Даме Груев (ако не се лъжа за името на воеводата), но материално не ги е подпомогнал с нищо. Тия неща ги разучвах, когато бях там. Сърбите взели на своя страна в с. Здръкле едно интелигентно семейство, на което вероятно са дали и много пари. Сръбските четници, подпомогнати от главата на това семейство, хващат този български войвода и го закарват в Скопие и го предават на сръбския владика. Оттам го закарват в Белград. Предлагали му да мине на тяхна страна, но той отказал, останал си като

187

истински българин. От това семейство в Здръкле аз сварих една жена, наричаха я баба Султана, мъжът й бил учител и, страхувайки се не остане без пенсия, избягал в Белград. Там отишъл и синът им лекар. Там е и едната им дъщеря - учителка. При баба Султана имаше две дъщери, Мирка и Тодорка, и един син, който беше войник в авиацията в нашата армия. Бащата на мъжа на Султана е съдействал за залавянето на войводата.

През І-та Европейска война жителите на този район са действали на страната на сърбите, но дошла една наша чета, която направила големи поразии - избила много хора. Баба Султана имаше брат свещеник в с. Томино село. Тя беше много хубава жена и като госпожица се е любила с един български офицерски кандидат. Не могла да се ожени за него, тъй като го убили през войната. Това семейство оказало голямо влияние върху местното население. Аз се опитвах да я привлека на наша страна, държах се много добре с цялото семейство, въпреки че знаех, че са най-голямото зло за България в този край. Често минавах през тяхното село и край тяхната къща. Тя ме канеше постоянно да й ходя на гости. Къщата й беше в гориста местност и се страхувах да не ми устроят някакъв капан, затова съм й гостувал само един път за около половин час.

В село Тополница имало един учител, когото аз не заварих, запасен поручик от сръбската армия, артилерист. Той беше водач на дражевистите в Бродска околия, но с малко хора, около 25 души. Казваше се Софрони. Бил голям приятел с моя предшественик- подполковникът. Нашата власт подозирала учителя и наредила да го хванат, но подполковникът му дал възможност да избяга. Аз не повдигнах този въпрос, защото не можах да го докажа. Къщата на този учител беше срещу моя щаб и в нея имаше една стая на разположение на адютант ми Иван Петров - подпоручик от София. Жена му се отнасяше много добре с мен, но аз изобщо не ги закачах. Имаха момче и момиче, 13-14-годишни.

Тя се опитваше да ми дава храна и ракия. Взех един път ракия от немай къде си и я дадох на фелдфебела. С баба Султана съм говорил много пъти. Бях канен на гостн и от брат й свешеник. Отидох, беше на обяда и сестра му баба Султана от с. Томино село на 2 км. от с. Тополница и на 1 км. от с. Здръкле.

На обяда стана въпрос какви са хората е този край - българи или сърби. Свещеникът поддържаше, че били българи, но попаднали сръбско влияние и почнали да се сърбеят. Самият той се чувстваше

188

като българин. Струва ми се, забравил съм вече, може и неправилно да го предам, че е имал брат, който загинал като български патриот. Бил войник, открито говорел това и при какви обстоятелства загинал не зная, но е във връзка с българеенето му. А баба Султана казваше:

- Не сме българи, а сме по-близки до сърбите. Може да не сме сърби, но сме македонци, не сме българи.

Аз й казвах:

- Щом признаваш, че си македонка, то ти си българка, защото няма Македонска нация. Сърбееш се, защото си се намирала под сръбско влияние и сте имали облаги от това, а си чиста българка, освен това щяла си да бъдеш и жена на български офицер.

Не възразяваше и почваше да се смее. Говорих й да не се страхува за миналото на този род и да си живеят като българи. Казах й да пише на мъжа си да се върне. Да не се страхува за пенсията си. Ще я получава и в България, ще бъде по-добре. Но въпреки всичко беше заблудена и опасна жена и влияеше на хората.

В целия край говореха чисто български език. Говорил съм и с много други хора. Един кметски наместник, който беше интерниран, въпреки че нашата власт му гласува доверие да го остави на поста му, работеше против България. И полицията го интернира. След като се върна аз говорих с него. Каза ми:

- Имах възможност да видя България. Аз не знаех какво е България, но сега я видях. Сърбите са голтаци. Костите да не изгният на нашите бащи и на тия, които ни направиха сърби и сега ни заблуждават, че не сме българи.

От Брод минавах през неговото село и ходех в с. Тополница. Но имаше такива, които се чувстваха чисти българи - Теофан от с. Тополница, дядо Стоян пак от с. Тополница и др. Когато в един бой дражевистите убиха 13 мои войника и капитан Занев, имаше опасност да нападнат и мен, тъй като от двете страни на височините си сигнализираха. Лично аз стрелях по светлините с картечница - дойдоха дядо Стоян и Теофан, които ме прегърнаха и ме целунаха. Те милееха за нас и се страхуваха да не ни избият, чувстваха
се като чисти българи. Ето още един пример. Един изселен в Америка дошъл да види родния си край. Виждайки, че се сърбеят, той открито започнал да ги укорява и ругае за това и на всеослушание говорел, че са българи, но после починал - ликвидирали го.

189

Научих и друг факт. Заставили хората да сменят имената по плочите (паметниците) на гробовете от български на сръбски - например: Иванов - Иванович. Отидох на едно гробище, където имаше български имена, но и такива подправени с окончанието „ич" - на заможни семейства. Направи ми впечатление името на един свещен окончаваше на „ич". Брат му ме кани веднъж на обяд и си призна са го заставили да смени надписа на гроба. Същият се чувстваше чист българин.

По всичко личеше и хората се чувстваха, че са българи, но не смееха да изразяват открито това - не бяха сигурни как ще завършат тия събития и какви ще бъдат последствията за тях.
Доставчикът на месото ни, Търне Андонов от с. Тополница, и. казваше, че щом свърши войната щял да се пресели в София. Имаше шурей, който живееше в гр. Прилеп. В Прилеп имаше много сърбомани. Той открито ми заявяваше (шуреят му), че основният елемент в този край: Прилепско, Кичевско, Поречието, в което бях аз, са българи. Един път дойде на гости на зет си в Тополница и ми каза, че убеждавал и говорел пред хората (селяните), че са българи и че нямат нищо общо със сърбите.

В едно семейство беше разположена канцеларията на щаба на участъка ми. Това семейство имаше момиченце 5-6-годишно. То идваше често при мене и аз му давах бонбони. Запитах го един път:

- Ти българче ли си или сръбче? Отговори ми така:

- Аз съм сръбкинче, но майка ми и баща ми ми казаха, че ако ме питаш каква съм, да казвам, че съм българче. Пред теб съм българче, ама в къщи съм сръбкинче.

Бащата беше на Търне Андонов брат - посърбил се българин. Живееха в една къща. Синът му беше войник в Южна България, но извършил някаква кражба и го закарали в Пловдив да го съдят, но по пътя избягал от влака и дойде в Тополница. Беше женен. Криеше се из горите наоколо и баща му му носеше храна. Бях получил съобщение от военните власти да го следя и заловя. Преди да отиде войник, отворил нашият вещеви склад и откраднал гьон и други неща. Хванали го и му простили. Понякога нощно време се прибирал в къщи. Часовите казаха, че чували шум от северната страна на къщата. подсилена охрана поставих един пост от 4-5 души с една картечния над къщата и той не можеше вече да си идва.

Няколко пъти предупреждавах баща му да престане да му носи храна и да му каже да се предаде. Но бащата често скитосваше из планините без да можем да го засечем. Не се вразуми и го извиках да дойде при мен.

- Няма ли да престанеш да го снабдяваш с храна - му казах. - Да знаеш, че куршумът ще играе, ако продължаваш така.

Пуснахме го да си върви, като здравата го заплашихме. Един ден канцеларията ми дойдоха двама души от селото. Единият беше сложил два ордена за храброст - български, а другият - един. Бяха около 50-годишни. Посрещнах ги много любезно, почерпих ги. Представиха се като герои - българи. Единият живееше на края на селото, от западната страна, женен, без деца. Беше ме канил на обяд и ме посрещна много добре. Но същият избяга в гората - отиде при дражевистите. Имаше новобранци, които трябваше да отидат в армията. Бяха ги надъхали и заплашили да не отиват войници и избягаха при дражевистите. Ние хванахме трима. Точно тогава избяга този с ордените, на когото гостувах. Той се страхуваше да не го издадат, че ги е снабдявал с храна. Изпратих войниците по частите им с молба да не ги наказват и действително никой не беше наказан.

Доставчикът на месо Търне Андонов, който се стремеше да се показва, че е чист българин и че милее за България, ме озадачаваше с някои неща, имаше нещо съмнително в него. Аз имах съмнения, че той е във връзка с дражевистката организация и че е натоварен да ни наблюдава. Често пъти се вреше между нас началниците (офицерите) и между войниците. Пазех се да не изтърва нещо и го наблюдавах. Системно изчезваше от селото за цял ден, понякога и за два, и се завръщаше. Предполагах, че отива да докладва на дражевистите какво става при нас. Но това не можа да се потвърди.

Северозападно от щаба ми, на около 1 км. имаше на едно плато някаква махала от друго село, където имах сведения, че минават дражевистите. Най-състоятелният от махалата ми дойде един ден на гости. Посрещнах го много добре. Приказвахме по разни въпроси. Твърдеше, че там са българи, но когато му зададох въпрос за дражевистите, защо ги подпомагат, той категорично отрече да ги е виждал и че от неговата махала никой не ги е подпомагал. Два дена след неговото идване един младеж, 25-30-годишен, ми каза, че преди 3-4 дена в къщата на моя гостенин е имало 5 души дражевисти, които го изпратили при мене, за да научи нещо. Извиках го, той дойде

191

но беше изненадан от това повикване и се чувстваше, че има някакъв страх в него. Веднага го запитах защо е скрил, че са го изпратили при мен дражевистите, които са му били на гости. Разтрепера се целия и не отричаше нищо. Наредих да го напердашат хубаво и като го набиха призна, че действително са идвали и са го изпратили при мен Не смеел да не дойде, защото се страхувал да не го убият. Казах му, че ако втори път скрие нещо от мен, тогава ще наредя да го ликвидират.

- Кой ти каза, че са идвали при мен? - ме запита. Казах му:
- Българите от този край, а ти си подъл човек и не те бия за това, че се сърбееш, а за подлостта, която вършиш.
Много хора, с чисто българско съзнание и настроение, ми докладваха за всичко, което става из района и то лица, които не ги познавах. Когато обикалях из района си, често се срещах с тези селяни. Няколко души ми казаха следния факт. Водачът на дражевистите - даскалът от Бродска околия, бил направил списъци на местното население-де що е годно да носи оръжие. Разпределил ги по чети - нещо като мобилизационен план и по негова заповед, когато ги повика, трябвало да се явят с оръжието си. Именно за боя на платото Барбарос беше ги мобилизирал. Там бяхме хванали един и аз му казах:

- А бе, ти що търсиш тука?
- Ами накараха ме да дойда.
Брат му беше писар в общината в с. Модрище.
- Къде е брат ти? - го запитах.
- Той е в друга чета и не знам какво е станало с него.

Имаше и лица, които сътрудничеха на нашата полиция. Аз обаче с такива не си служех. Но връщайки се в края на юли от отпуск намерих на един мост убит един от тия сътрудници. Отрязали му главата и го намушкали в гърдите на три места. Още в Брод научих за него. Не бяха го вдигнали още. Около месец преди да го убият му взели един вол и го заклали за храна на дражевистите.

Ако Македония беше останала в наши ръце, всички щяха да забравят, че са се сърбеели и щяха да се определят като българи. Рядко щяха да се намерят такива, които да се смятат за сърби, но те щяха да избягат. Дражевистите им действаха със сила и заплахи. И те волю-неволю пред сигурната перспектива им изпълняваха исканията.

192

За направените списъци донесох в полка и в дивизията. Дочух, че се шушука между населението, че нашите закони били лоши, а сръбските били по-хубави. А трима-четирима открито ме запитаха за тия закони и ми казаха, че се страхуват, ако останат под българско управление от закона за горите, акцизните закони и от финансовите по отношение на данъците. Вече правист, познавах тези закони и за да премахна тая уплаха, се заех да им ги разяснявам с цел да разсея всякакви съмнения и да им докажа, че при нас ще бъдат по-добре. Подпомогнат от един учител, който беше от гр. Полски Тръмбеш, името му съм забравил, посетихме няколко села, направихме събрания в училищата и им изнасях беседи за нашите закони и обществените порядки. Учителят им говореше по образователната система, като им казваше, че в България рядко ще се намери неграмотен човек, а тук при тях е масово явление и никой не полага грижи в това отношение.

Говорих им, че всичките им села могат да се свържат помежду си с пътища и да се движат с коли, а не да ходят пеш по кози пътеки. Ние, военните, правехме нещо в тази насока, но то беше крайно недостатъчно, нямахме възможност. Населението масово се стичаше на тези сказки и беседи. Говорел съм им и по земеделски и овощарски въпроси и за възможностите тук. От село Тополница до нивите им направих коларски път, а моят предшественик им направил чешма в селото.

Свещеникът от с. Томино село след една литургия в с. Тополница изказа благодарност за направения път и че досега никой не е проявявал грижи за тях. Населението бе бедно, но будно. Къщите им в с. Тополница и в някои други села бяха дори двуетажни, но наблъскани една до друга, без дворове, тъй като местността не позволяваше това. Но имаше и такива постлани с дюшеме, други с черги, пообзаведени макар и бедно. Установих ред за хигиенизирането на селото. Беше много замърсено и всяка седмица правехме трудов ден по хигиената - почиствахме улици и дворове с местното население в с. Тополница и всички бяха много доволни от това.

На 1.1.1944 г., със започването на службата ми, влязох в канцеларията на участъка. С влизането си изненадах фелдфебела. Като ме видя, смота някаква преписка и я бутна в чекмеджето си. Направих се, че не съм забелязал нищо. Но след около час влязох втори път, той четеше преписката и пак я бутна в чекмеджето. Поисках я, а той ми каза, че се отнасяло за него и щял да ми я докладва.

193

- Щом трябва да се докладва на мен, защо я криеш - му казах. Прочети я и ми я дай!
Оказа се, че това е преписка, изпратена от командира на 55-и 0хридски полк, с която ми нарежда да удържа от заплатата на фелдфебела 35000 лв. за откраднати от него чаршафи и други вещи, когато бил на служба в 11-и граничен участък, който се числеше към 55-13 полк. Фелдфебелът се казваше Паруш Парушев от Ямбол. Проучих преписката и останах с впечатление, че при провеждане на дознанието за установяване на кражбата са извършени ред процесуални нарушения. Възможно е фелдфебелът да е откраднал тези чаршафи. Той беше ловец и излизал на лов, когато бил в 11-и граничен участък. Бил заловен от гръцки партизани. Влачили го със себе си 3-4 месеца. Успял да избяга и го изпратили на служба в 9-и граничен участък. Като фелдфебел на подучастък е отговарял за вещевата част. Подпоручикът, началникът на подучастъка, три дена след неговото изчезване изгонил ключаря и назначил друг ключар, без да проверят състоянието на склада. Внасяли и изнасяли вещи около 3 месеца и чак тогава подпоручикът решил да провери склада и се установили, липсите. Обвинили Парушев за тях и командирът решил той да ги плати и да се удържат от заплатата му. Извиках фелдфебела и го запитах дали е задигнал тези вещи. Каза ми, че не е.

- Защо не си се защитавал, имал си пълна възможност да се защитиш и оправдаеш.
Каза ми, че никой не му е дал такава възможност да се оправи. Казах му, че аз ще му дам възможност да се оправи, ще изпратя преписката с резолюция да даде обяснение по нея, Той се страхуваше да хвърли вината върху действително виновните хора за създалото се положение с недоимъка - подпоручика и неговия ключар.

- Щом се страхуваш - му казах - да се защитаваш, тогава ти си крал и ще плащаш!
Реагира, че не е крадял нищо. Той не знаеше и как да се защити, но в крайна сметка написа, че в момента на изчезването му складът е бил изправен, но никой не го проверил след неговото изчезване. Внасяли и изнасяли вещи и едва след няколко месеца чак се установили липси, за които при това положение той не можеше да отговаря за тях. Ако ги бяха установили веднага след неговото изчезване, тогава можеше да бъде обвинен в кражбата, но при това положение не.

194

Направих отговор на писмото до командира на 55-и полк и понеже бях правист изтъкнах всички нередности по тази преписка и я изпратих. След 3-4 дена по телефона ме извика полковник Никола Дренски, от Дупнишко, който ми беше личен приятел. Той не знаеше, че съм мобилизиран и че това съм аз. Нахвърли се върху ми с ругатни.

. Как смееш - ми каза - да пишеш такива работи в преписката?
Отговорих му, че щом съм ги написал, значи съм смеел.
- Кой си ти, бе? - ме запита.
- Майор Илиев - му отговорих.
- Аз ще те науча тебе - ми се закани.

Отговорих му:

- Нищо не можеш да ми направиш, но запомни следното, че тая преписка няма да се ликвидира както Вие смятате, тя ще отиде в съд и ще ви сложи бомбе на главата.
Побесня и започна пак да ме ругае, че съм недисциплиниран, че не изпълнявам разпореждането му, своеволнича и пр.

Тогава му казах:

- Кольо, доста време ти търпя вече ругатните, успокой се и бъди малко по-внимателен, защото после ще се срамуваш от себе си.
- Кой си ти, че ме наричаш по име бе, да не съм ти приятел или роднина?
- Приятел си ми и затова се обръщам към теб така. Така както си написал писмото, аз не мога да го изпълня, удръжки мога да правя само ако ми е направен запор от съдебен орган и ако изпълня заповедта ти ще извърша престъпление и закононарушение и фелдфебелът може да ме осъди да му върна парите, които неправилно съм удържал. А аз престъпление няма да извърша.
- Кажи кой си, да си спомня.
- Аз съм запасният майор Стоян Илиев (Илийката). Разбра ли сега кой съм?
- Разбрах. Защо не ми се обади, когато си дошъл тука.
- Откъде да те зная къде си.
- Е, сега какво ще правим с преписката? - ме запита.
- Щом поставяш така въпроса ще ти дам съвет. Аз завърших право тая преписка съм я разглеждал от чисто правно гледище, а не така, както я претупват командири на полкове. Фелдфебелът може да е откраднал вещите и ще заплати стойността им, само ако бъде признат

195

за виновен от съда. Но тая преписка не трябва да отива в съда, защото ще се изложите.
- Е, какво да направя, Стояне?
- Ще бракуваш чаршафите и край - ще намериш стари парцали от чаршафи за оправдание и толкоз!

Омекна и ме покани да му отида на гости. Канех се да ходя и Охрид, но така се развиха събитията, че това не стана. При изтеглянето на 55-и полк от Охрид той стига с полка си в Битоля. Германците обиколили полка му и целия го пленили. Той се отделил няколко крачки настрани и се самоубил. Това ми го казаха очевидци, бегълци войници от неговия полк, които са присъствали на тази сцена и са успели да се измъкнат от германците и дойдоха в гр. Прилеп при мен.

Службата ми вървеше спокойно, аз бях най-големият началник в района. Други началници не ме спохождаха - не се носеше службата така, както в мирно време. За 9 месеца никой не дойде при мене. И аз сам не можех да правя проверките както се изискваше по устава. Неспокойни времена бяха. Планински участък, силно пресечен: имаше опасност да ме убият при засада, затова се пазех. Вероятно по тия съображения не ме посещаваха и началниците. Аз ходех по всички подучастъци. Ходех и по постовете, но не обикалях всички. Движех се със силна охрана. А офицерите, когато идваха при мен, пристигаха с конен ординарец, а понякога и сами. Правех им бележки да се пазят и да не се движат сами. Отговаряха ми, че нямало опасност. И дей- ствително за тях не е имало опасност, защото се били разбрали с дражевистите да не ги закачат и да не ги нападат, но аз това не го знаех. Разбрах го едва 17 г. по-късно. За това разбирателство плати с живота си командирът на 2-и подучастък капитан Занев.

Разгласих на селяните, че съм адвокат и който има нужда може да се отнесе към мен по правни въпроси безплатно. Но за водене на дела не мога да се ангажирам, понеже съм военен и не мога да отсъствам. Използваха ме по много въпроси за съвети и на много правех заявления до общината. За услугата на никого нищо не съм взел.

В участъка ми се вършеше контрабанда през албанската граница, главно на сол и захар. Казаха ми подофицерите, че моят предшественик използвал един контрабандист, който идвал от Албания, там живеел, за разузнавателна цел и не го преследвали за вътрешната контрабанда. Но аз им казах, че при мен такива работи не минават и ще го хвана. Изглежда, че му беше съобщено, защото вече не се мерна

196

в моя район. Скоро дойде нов заведущ прехраната - един подофицер Захари Тодоров от Ст. Загора. Когато ми се представи, разбрах от него, че е син на бивш ковчежник от 18-и полк, който ни беше ограбил парите, събрани от нас офицерите, за закупуване на пистолети, бинокли и др. Казах му да претегли всичко. След 3 часа се яви при мен и ми каза, че е приел. Скарах му се, че не е приел нищо, защото за толкова кратко време не може да се приеме прехраната. След 2 часа пак дойде и ми каза, че е претеглил всичко.

- Кажи ми икономиите, които има - му казах.
- Няма никакви икономии - ми отвърна.
- Аз знам състоянието на склада - му казах - и не може да ме излъжеш. Ще ми представиш списък на всички продукти и след това аз ще ги претегля.

Мота се още един цял ден. Аз знаех икономията колко е и гледах само какво ще направи с нея. Започна да носи службата, като ми каза, че имало малко икономия. Наблюдавах го какво ще прави икономията от 1500 кг сол и 400 кг ориз, а от другите продукти по 1, 2, 3 кг. Набързо успя да се сприятели с всички лица, които се занимаваха с търговия. Понякога се налагаше да излизам от селото. Отивах в конюшната и казвах да ми оседлаят коня. При качването забелязах, че стремената са ми по-къси, отколкото ги оставях на седлото си. Това се случи няколко пъти. Запитах войниците кой си играе със стремената - те мълчаха и не казваха нищо.

- Ей сега ще проговорите - им рекох.
Заповядах на един да ми отреже от върбата няколко по-яки пръчки. Донесе ги и започнах да шибам един от каруцарите и той проговори, проговориха и другите. Казаха ми, че когато съм се залавял за писмена работа, заведущ прехраната идвал, оседлавал моя кон и скъсявал стремената, понеже е дребен.
- Защо му давате моя кон, нали си има кон?
- Иска го, подофицер е и не можем да му откажем, но ни забрани да Ви казваме.
Казах им, че ако му го дадат още един път ще ги оправя всичките, та ще помнят.
- След като ви одера кожите, ще ви пратя на границата - им рекох, че тук сте на завет и сте се разпуснали като гайди!
Тоя, дето му нашарих задника, се почесваше, а останалите войници му подвикваха закачливо и се превиваха от смях.

197

Веднага написах писмо до командира на полка, като му съобщих, че изпратеният ми за завеждащ прехраната не ми харесва и дружи с контрабандисти и желая да бъде сменен. Командирът на полка ми съобщи по телефона да го сменя. Извиках заведущ прехраната Захари и му казах да си подготви склада, че ще го издава. Бяха изминали само 20 дена от приемането му. Извиках от 2-и подучастък един подофицер и му казах, че ще дойде на служба при мен. Заповядах му да приеме прехраната, въпреки острото реагиране на Захари. Няколко дни преди смяната аз влязох в склада и забелязах, че 4-те чувала ориз ги няма. Свих го веднага за тях къде са. Оправдаваше се, че сигурно са ги взели от подучастъците. Поисках му квитанциите за получаването на ориза, но не ми ги представи. Явно беше, че има злоупотреба. Разбира се, че оризът го е взел 2-и подучастък без да предадат квитанция, като са смятали двамата фелдфебели - моя заведущ прехраната и подофицерът-фелдфебел от 2-и подучастък, да го продадат! Оправдаваха се, че уж са направили пропуск да се предаде квитанцията навреме.

Новият подофицер прие прехраната, като се оказаха маса липси, като икономията на сол беше изчерпана, но липсваше още сол 1000 кг и редица други продукти. Донесох в полка за липсите, произведох дознание и го изпратих. Съдиха подофицера и фуражира. Последният в съда признал, че той е извършил кражбата на липсите. Подофицерът му давал ключовете и той нощно време изнасял продукти. Но това не беше вярно - двамата бяха крали. Подофицерът го осъдиха на един месец затвор, а войникът, който беше със средно образование от гр. Оряхово, 3 г. затвор.

Продуктите пристигаха в гр. Брод с камион. С подофицера, който ги приемаше, се бях уговорил чрез шифър да ми съобщава всички количества и какви продукти са пристигнали, и за кои от тях се иск» квитанция. Оказа се, че пристигнали 400 кг захар, за която не се търси квитанция. И оттук като почнах да разплитам веригата се откри, че съществува липса на продукти и в централния склад на 45-и полк в гр. Прилеп. Явно беше, че съществува връзка между подофицерите да крадат и да печелят. С тях се справихме като ги сменихме всичките от прехраната заедно с войниците.

Преди да се открие тази кражба в 45-и полк, съобщиха ми, че командирът на 3-и подучастък поручик Лазаров от София, всяка седмица изпращал по 1-2 колета на семейството си. Веднага се появи

198

извинение за съдържанието на колетите и какво може да купи от този и край, освен ябълки. Назначих комисия да провери склада на участъка, като предупредих комисията, че след тях аз ще проверявам и да му правят сметка, ако ме излъжат нещо. Направиха просната, представиха ми протокол за състоянието на склада и се оказа, че липсват 114 кг захар, 20 кг сирене, около 15 кг кашкавал, малко свинска мас и някой други неща. За тази липса донесох на командира а полка Тодор Христов Мутафчиев от гр. Русе. Той беше добряк, извикал поручика и му казал:

. Или ще набавиш продуктите, или ще те дам под съд - избирай едно от двете едно!
Мъчил се да се оправдава, но в края на краищата закупил продуктите.

Тия мои постъпки изплашиха всички в участъка ми и се разбра, че аз не се шегувам при носенето на службата. Работата на контрабандистите при мен се преустанови, тъй като никой вече не смееше да ги снабдява и злоупотребява. В участъка ми имаше 12 кожи от заклан добитък, които не се водеха и на тях не обърнах внимание дали са налице. Новият подофицер, когото назначих по прехраната, от продуктите не смееше да краде, но продал всичките кожи и за тази работа научих чак 17 години по-късно.

Селяните ни уважаваха и носеха ябълки, ракия, убити зайци. Даже един донесе, идвайки на гости на сестра си в селото от 20 км, една сърна, без да го познавам. Но ние не сме искали от никого нищо.

Храната на войниците беше много добра. Никой от началниците не им е намалявал дажбата. Имах свине, които угоявах. Водеха ми се много малко прасета и от време-навреме колех и изпращах на подучастъците извънредно, извън дажбите.

Получих телеграма от щаба на 5-а армия в Скопие, че близо до моя район в Скопска Черна гора, в планинския масив е паднал неприятелски самолет от тия, които бомбардираха София и други градове, от американските летящи крепости, както ги наричаха. Наредиха ми да изпратя един патрул със санитарен подофицер, който да отиде на самото място и да даде помощ, ако има пострадали. До мястото, което ми посочиха, най-близо беше 1-и подучастък. Назначих като водач на патрула подофицера на подучастъка. Посочих му точно пътя, по който трябва да се движи. Проверих дали е разбрал точно какво му казах. Той повтори всичко, което му бях показал по картата,

199

но вместо да тръгне по посочения от мен път, тръгнал по друг път И на около 7 км. от щаба на 1-и подучастък минал край някакви овчарски кошари. Там почнали да ги лаят кучета. Когато задминали кошарите на 50 крачки, патрулът беше от 9 човека, на подофицера му дошло на ум да провери какво има в кошарите. Когато приближили и влезли в двора, оттам избягали 5 души, които тръгнали по пътя, по който те вървели. Патрулът открил огън по тях.

Дражевистите, като изминали около 300 м, се разделили на две групи. Двама започнали да се изкачват по един сипей към една височина, а другите трима бягали по полето. Това станало през нощта и не забелязали, че двама от тях са се отделили. Патрулът преследвал бегълците, заминали сипея и двамата дражевисти започнали да ги обстрелват в гръб. Ранили подофицера с два куршума високо в бедрото, като му разкъсали артерията. Санитарният подофицер го превързал веднага, но не можал да спре кръвта. Веднага едни се върнали в подучастъка за помощ, а другите понесли подофицера. Дражевистите избягали в неизвестна посока.

Влязох във връзка с Битоля, изпратиха линейка с лекар, но когато тя пристигна в Брод и ми се обадиха, казах им, че подофицерът вече е умрял. Ходих след това и на самото място. Донесох за инцидента в щаба на армията. Така помощ на падналия самолет не можахме да дадем, ако е имало нужда.

Една сутрин рано докараха, не помня от кой подучастък, един англичанин-летец, който скочил от самолета си с парашут и си счупил крака. Оказали му първа помощ. Превързали и шинирали с подръчни средства крака му и така го докараха. При мен нищо повече не можеше да се направи. Беше много изплашен. Не можехме дори да се разберем. Нахраних го, поуспокои се и веднага с една каруца го изпратих в болницата в гр. Прилеп.

Редовно минаваха по няколкостотин самолета над моя участък и не знаехме накъде отиват. Имахме служба за предаване, че идват неприятелски самолети и веднага съобщавахме. Подир обяд се връщаха и летяха много ниско и дори виждахме лицата на летците. Изкарах две картечници на позиция, за да ги обстрелям на връщане, но цялото село се стече при мен с молба да не ги закачам, защото ако пуснели и една бомба, от селото нищо нямало да остане. Послушах ги.

200

Е, имаше единични самолети, поизостанали, които едвам летяха-вероятно са били повредени. Пускаха празни съдове от бензин, за да облекчат товара си. Аз не разчитах много на донесенията, които получавах от подучастъците и от цивилни хора, а се мъчех и сам лично да разузнавам да проверявам това, което ми се донася. Вечерно време се обличах цивилните си дрехи и подслушвах какво си приказват местните хора, събрали се на групи, а така също и войниците какво говорят. Много често чувах, че се споменава името на един войник от 3-и подучастък. Когато идвал им разправял за много работи, които стават в България, за новини по радиото, какво е чул от чужди станции и пр. Съставих си мнение за него, че това е лош човек - не е добър войник. Един ден щях да отивам в Брод. Научил се, че ще отивам в Брод, командирът на 3-и подучастък ме помоли да му разреша да дойде с мен. Разреших му. Той ме чакаше с коня си и ординареца си. Аз минах с файтона и го взех със себе си. Не бях още ходил в подучастъка му. Поразпитах го как вървят служебните му работи, за някои войници, които познавах, и го запитах и за този войник. Каза ми, че бил негова свръзка и е един от най-добрите войници. За себе си разбрах, че е използвал радиото на поручика и оттам черпи новините. Казах на поручик Лазаров, че този войник за мен е опасен човек и да се пази от него и че си е сложил в пазвата пепелянка, която рано или късно ще го ухапе.

Заедно се върнахме от Брод. Чакаха го конете. На ординареца му заповядах да се качи във файтона и да вървят за с. Тополница, а за мен да не съобщават в 3-и подучастък, че ще отивам там. Заедно с Поручика отидох в подучастъка. В момента на пристигането ни ротата излезе да ни посрещне със „за почест". Изненадах ги и видях какво е положението. Наблюдавах и ординареца му. Мъчеше се да ми угоди по някакъв начин. Опита се да ми измие и краката, което не му позволих.

Е, не се мина и месец оттогава, когато бях извикан от поручик Лазаров по телефона да отида при него по важна работа. Времето беше много студено и валеше много едър сняг - поледица като град (беше март). В района имаше много вълци и беше опасно да се пътува в това време. Разстоянието между нас беше 7 км. Казаха ми, че ще прати един патрул да ме посрещне. Взех и аз няколко войника да ме придружат, докато срещнем другия патрул. Но градът, който па-

201

даше (поледицата) ни изпреби. Едва пристигнах при Лазаров, който ми съобщи тревожно, че вещевият му склад е обран. С пристиганет ми в подучастъка, за около половин час успях да открия кражбата Оказа се, че крадецът е свръзката на ротния командир. Сто чаршафа намерихме, 11 били прехвърлени през границата и 5 чаршафа купени от богати селяни от селото, които бях задържал, но след моето заминаване успели да избягат и минали границата.
През април или май се случи следният инцидент, за който някои от началниците ми искаха да ме уязвят, но аз реагирах и не им дадох възможност да ме злепоставят. Постоянно пусках войници за по един месец в отпуск. При връщането на отпускарите, двама от войниците хванали попадията, свалили я на земята и навряли една главня между краката й. Попадията беше от първото село между Брод в посока към с. Тополница. Попът набързо успял да донесе за случилото се в полка, в дивизията и на началника на Прилепския гарнизон. Натоварили попадията на една каруца и я закарали в болницата в гр. Прилеп. Всички започнаха да ми се обаждат по телефона и да ми искат обяснение за станалото, като ме обвиняваха, че не съм ги държал здраво и затова вършели такива безобразия. Отговарях им, че такива съм ги заварил и ако са недисциплинирани, то вината е тяхна, защото не са ги дисциплинирали, когато са ги готвили за гранична служба.

- Ще разследвам случая и ще ви донеса!

Качих се на файтона и заминах за селото. На първите двама войника, които срещнах, забелязах, че на единия шапката е изгорена. Срещнах и други, които внимателно оглеждах. Стигнах в селото, влязох в кръчмата и запитах селяните за станалото. Отговориха ми, че не са присъствали и не знаят как точно е станало, но там имало един старец, който видял всичко. Доведоха ми го.

Той ми каза следното:

- Аз слабо виждам, но добре чувам. Попадията беше наклала голям огън и печеше на шишове агнешко месо. Аз пасях кравите и седях до нея, до огъня. Това беше извън селото. При нас дойдоха двама войника, които не мога да ги позная, ако ми ги покажат. Поискаха от попадията да им даде по едно-две парчета от шишчетата. Тя не им даде, а им каза: „Просяци, махайте се от тука, вървете си по пътя. Един от тях се наведе и взе малко месо от единия шиш. В тоя момент попадията грабна една главня от огъня и удари по главата един от войниците. След това двамата се нахвърлиха върху нея, свалиха на земята, заголиха я и единият от тях взе една главня от огъня и я завря

202

между краката й. Попадията изрева като заклана. Пуснаха я и се хвърли в близката рекичка и почна да се разхлажда. Взеха й всичкото печено агнешко месо, а суровото го хвърлиха в огъня и го отрупаха с пепел и жар, и си заминаха. На писъците на попадията се притекоха някои жени, които я намериха в гьола. Дойде и попът и след това я закараха в Прилеп. Веднага ми стана ми ясна картината. Старецът обвиняваше попадията за нейното скъперничество, че именно то е станало причина за това. Върнах се и донесох в полка и в дивизията за случилото се като казах, че лицата не съм можал да открия кои са и откъде са. Възможно да са и войници от 8-и граничен участък. Впрочем знаех кои са. Бяха ттия войници, които са при мен. Войникът си беше подменил изгорената шапка. Попадията я лекуваха 1-2 месеца и така се приключи въпросът. Когато пристигнах на границата, оказа се, че картечният взвод с един подофицер бил изпратен на гарнизон в едно село на около 20 км. оттук. Върнаха се, но подофицерът докара около 15 души, които били подпомагали партизаните-дражевисти, като ги беше събрал по селата. Затвориха ги в една плевня. Подофицерът се казваше Желязко Стоянов от Добруджа. Наредих един по един да ми ги довеждат на разпит. Разпитаните оставях в кухнята, за да не са в контакт с неразпитаните. Трети по ред дойде единствената жена, която беше заловена и ми каза:

- Бият ни, господин майоре.

А отвън ставало следното, без мое знание. Стоянов строил взвода в две редици и когато излизал арестанта от плевнята за разпит, командвал за почест и докато извърви 30 метра до мене го налагали с дървета, сопи, кой каквото имал под ръка. Това ставало пред очите на населяните. Излязох, видях какво става и веднага ги разгоних и заканих да се саморазправят с тях. Но по този начин ядоха бой жената и двамата мъже. Разпитах всичките. От тях задържах само трима. Те бяха разни бакали и давали на партизаните храна от бакалниците, каквато имали. Изпратих ги в Брод на полицията. А те от своя страна-на гражданския прокурор в гр. Прилеп, откъдето след една седмица се завърнаха. Останалите пуснах веднага. Провиненията им бяха следните: Бил на нивата, минали партизаните и му взели каквото има за ядене; или отивал на пазара - взели му хляба; пасял овцете - взели му хляба. Виждах, че нямат конкретна вина за това.

203

През границата в района на 3-и подучастък минали две лица, един патрул ги забелязал и започнал да ги преследва във вътрешността на 10 км. При бягството двамата се разделили, защото били изненадани, като единият си забравил и шмайзера. Същият завил да с върне назад през друга местност. Едно момче го забелязало и дошъл в щаба на участъка да съобщи за него. Обличат момчето във войнишки дрехи и заминават по следите на беглеца фелдфебелът, подофицера и други войници от подучастъка. Приближили до една къща на около 1 км от Томино село. В този ден аз бях по границата в района на 2-и подучастък и се върнах вечерта по тъмно. Казаха ми, че фелдфебелът и подофицерът - заведущ прехраната, са с войници в акция, преследват един партизанин-дражевист.

Заобиколили къщата и намерили партизанина затрупан под едни вършини (листници) събрани за храна на добитъка - видели му обувките и го измъкнали. Старецът и бабата, които го били скрили, ги арестували. Запалили и къщата им. Заловеният беше фелдфебел Коич от югославската армия, от полка в гр. Кичево - хърватин. За него знаех, че е един от водачите на дражевистите. По пътя бабата и дядото ги разстреляли, а него ми го докараха. Запитах го откъде е и как се казва. Каза си името точно, не ме излъга. Подофицерът Стоянов влезе с един сноп върбови пръчки и искаше да го бие. Не му позволих. Казах им да го затворят в една стая и да поставят часови да го пази. Но през нощта подофицерът го изтезавал, въпреки забраната ми и той умря. На другия ден разбрах за станалото, но направих грешка, че не отидох да го видя. Вечерта наредих да го заровят.

Получих заповед от командира на дивизията генерал Маринов да изпратя една рота войници, която да отиде и да провери в една местност, която е на 20 км от мен дали има дражевисти. Имал сведение, че там имало събрани около 2000 души. Изпратих ротата без подофицер с двама офицери - капитан Занев и капитан Шарапчиев от гр. Ст. Загора. Ротата стигнала до селото на около 300-400 м и спряла, а офицерите Занев и Шарапчиев с конете си, без да остане някой о тях при войниците, тръгнали към селото. Когато приближили на броени метри от къщите, дражевистите дали залп и убили капитан Занев, а Шарапчиев скочил от коня си и хукнал да бяга назад като се скрил в някакъв трънак. Дражевистите настъпили срещу ротата и се завързал неравен бой. Войниците, макар че нямали никакъв началник, се били геройски, но не издържали на натиска и отстъпили. Паднали 13 души

204

убити, но и от страна на дражевистите загинали много, тъй като с ротата беше и картечният взвод. Срещу ротата настъпили около 1800 души дражевисти. Разбягалите се войници се прибраха, но вечерта в много от височините около с. Тополница започнаха да се подават сигнали. Макар, че нищо не се виждаше, аз лично стрелях по тях с картечницата. Имаше опасност дражевистите да ме нападнат. Изказах всички войници на позиция извън селото, но нападение нямаше. На сутринта се върнахме в селото. През деня един от моите войници, на когото войнишкият нож бил пъхнат в ботушите му, забелязал едно цивилно лице, което се върти около столовата и помещението на войниците. Бързо измъкнал ножа и го хванал за яката. Докараха го при мен. Запитах го откъде е и какво търси тук. Бил от Прилеп и дошъл да си купи от селото каквото намери. В него се оказаха само 24 лева, а с тях едва можеше да си купи една кутия цигари. Явно беше, че е съмнителна личност. Арестувахме го и пазехме. Свещеникьт, който завеждаше близкия манастир и имаше няколко села, които обслужва, ми каза, че дражевистите теглили жребий и на този се паднало да дойде и да разузнае за нашите сили. Така му казали селяните. Заведущ прехраната Йосиф от Босилеградско, видял задържания и запитал войниците каква е тази личност. Казали му, че е арестуван.
- Я ела тук, бе - му казал и му одрал кожата от бой.

Той си признал всичко, а именно, че е дражевистки разузнавач. При мен беше Шарапчиев и ротният командир на 3-и подучастък, току-що пристигнал, нямаше и един месец. Извиках всичките подофицери и разисквахме въпроса какво да го правим. Единодушно решихме да го ликвидираме. Очистихме го вечерта.

На следващия ден, проверявайки дали телефоните работят с подучастъците, оказа се, че 1-и подучастък не отговаря. Явно беше, че около 1-и подучастък става нещо. Наредих от съседния 2-и подучастък веднага да замине един взвод начело с Шарапчиев и подофицер Захариев. Привечер те пристигнали на около 3 км от 1-и подучастък и видели, че казармата е обградена отвсякъде с партизани и се води бой. Извикали „ура" и дали залпове по дражевистите. Последните като чули изстрелите побягнали панически през моста на река Треска към гората. Войниците от 1-и подучастък били свършили патроните и започвали да напускат окопите, като влизали в помещението. г При влизането 9 души паднали убити и 2 души били тежко ранени,

205

от които единият умрял. От прозорците на помещението се отбранявали с бомби, а дражевистите се опитвали да влязат вътре, но не могли да преминат телените мрежи. На телените мрежи увиснали някои убити дражевисти, но при отстъплението си прибрали всичките убити и ранени. В този критичен момент се намесил изпратеният от мен взвод. Телефонната линия е била прекъсната на 1 км от селото.

През нощта изпратих за 1-и подучастък 10000 патрона и бомби тъй като там бяха 100 войника. Погребахме убитите войници в градината на село Здуня - 1-и подучастък. Интересното е тук да отбележа, че фелдфебелът на този подучастък до вечерта непрекъснато ме молеше да го пусна в отпуска и сутринта, преди да започне боя, си заминал, тъй като му разреших. Обаче 17 години по-късно разбрах че той бил получил от дражевистите писмо, с което му съобщават войниците да не стрелят, а целта на нападението ще бъде да вземат само оръжието. Но той на никого не съобщил, а гледаше да се измъкне. Ако ми беше казал, така щях да ги посрещна, че щяха да ме помнят тия, които останеха, докато са живи.

След това и аз заминах в отпуск през месец юли. Връщайки се обратно, още в гр. Прилеп разбрах, че в участъка ми стават сериозни неща, а 45-и полк се подготвяше да замине в Моравско на акция срещу партизаните, там имаше дражевисти и комунисти. Имах още 2-3 дена отпуск и исках да отида в Битоля и тамошното село Радово, да проуча, дали оттам са дошли жителите на моето село Радово или там са отишли преселници от моето село. Отказах се от това намерение и заминах за участъка си. В гр. Брод полицейският началник ми каза, че един добър българин е убит, отрязали му главата на един мост. С джип отидохме на самото място. Там някъде ме срещна и каруцата, изпратена да ме вземе. Беше пленен един от моите постове на 1-подучастък. Пристигнах в с. Тополница. Разбрах, че в мое отсъствие подофицерите са вършили зулуми - побоища, претърсване на къщи и са ходили дори и в къщата на баба Султана. Оттам взели един грамаден сандък с много ценни лекарства - казала, че е на сина и, лекаря. Но аз предполагах, че е оставен в тях от сръбските воиски при изтеглянето им.

Когато отивах към с. Тополница, каруцарят ми посочи две места където са убити двама местни хора при опит за бягство. Карал ги подофицерът Стоянов, а в казармата в една стая заварих едва живи двама - пребити от бой и подути. Пазеше ги часови, а били бити

206

от полицейския началник. Като влязох при пребитите, те смятали, че като дойда, ще наредя да ги убият и започнаха да плачат. Успокоих ги като им казах, че нищо лошо няма да им се случи. Наредих да запретнат една двуколка, натоварих ги на нея и казах да ги закарат по домовете им. Бяха бакали от едно съседно село и даваха храна на партизаните.

СРАЖЕНИЯ С ДРАЖЕВИСТКИ ГРУПИРОВКИ

Положението около мен започна да се затяга много. Получавах донесения, че се групират наоколо големи сили - около 3000 албанци националисти и 12-а Косовска бригада от дражевисти, с които се бих, командвана от един запасен капитан, съдия - капитан Сайкович. Впоследствие капитанът бил застрелян в гръб, без да подозира, от хората на Тито. Каза ми го един от пленените войници от пленения пост на ІІ-и подучастък. Казваше се Марин Петров от с. Ердованлии (дн. Орловец), Плевенско, у когото спах през 1963 г.

Бях получил заповед от генерал Маринов постовете от трите подучастъка да ги събера на едно място, за да представлявам по-голяма сила. Първи подучастък беше много откъснат от мен и имаше опасност да стане жертва. Реших да го прибера при себе си, като за целта изпратих заповед по един войник. Тя бе написана на едно листче, като от цигарена хартийка, с указание при опасност войникът да глътне заповедта, но ако успее да отиде, устно да обясни всичко. Изпратих го да върви по граничната линия, от пост на пост за по-безопасно. Заповедта ми беше предадена. На офицера бях дал точни указания по войника къде да се движи при отстъплението. Той трябваше да изкачи с ротата на билото на една височина и по нея да дойде на 2-и подучастък. Когато ротата тръгнала, поручикът направил голяма грешка, като запалил сеновала, с което дал повод да се мисли, че ние окончателно напускаме района, а то не беше така. Когато тръгнала ротата от с. Здуня, жените от селото му казали да не върви по пътя, по който е тръгнал към дефилето (не спазил моите указания), защото Дражевистите ги чакат там в засада и плачели, че ще ги избият. Като мигнали в подножието на височината, оставил няколко войника да му избутат мотоциклета, а той тръгнал към билото. Като видял, че много се забавили онези с мотора, оставил войниците горе на висо-

207

чината сами, а се върнал да види какво става. Намерил мотоциклета си с насечени гуми, сабята му строшена на две, а от войниците ни следа. Ротата го почакала и като видяла, че го няма, продължила по пътя, по който ние винаги вървяхме. Но конкретно за случая бях наредил да не се върви по този път, за да се избегне среща с дражевистите, обаче войниците не са знаели за това ми разпореждане. Връщайки се към билото обратно, поручикът бил хванат от дражевистите, а ротата попаднала в засада, вдигнала бял байрак, че се предава, обаче дражевистите продължавали да стрелят по нея и избили около 65 войника. От останалите едни се предали, други се разбягали, а четирима стигнали чак в гр. Скопие. Един лежал в едно тресавище и дишал през тръстика (цев), но дражевистите и там го намерили. Самият той ми разказа това - беше от с. Банкя, Трънско.

Само конният ординарец на поручика успял да мине през обкръжението и стигнал във 2-и подучастък. От него разбрах, че ротата е станала жертва и е пленена. Разбрах, че ще имам сериозни боеве с тези дражевисти в моя район и наредих на фелдфебела да приготви сандъци, които да може да се товарят на коне, за да сложим в тях канцеларията, продоволствените книги и другите документи. Тази подготовка беше извършена. На своя глава, без никаква заповед, прибрах 2-ра и 3-та рота при себе си в с. Тополница. Бях мобилизирал цялата дружина преди това (моята гранична дружина), още преди да изляза в отпуск. Изпратих повиквателни на лицата, които по мобилизационния план се числяха при мен от цяла България. Не се явиха само 11 души. Една част от тях били мобилизирани по погрешка в други части, за останалите не ми се съобщиха причините, защо не са се явили при мен. Дружината се събра в с. Тополница в пълен състав, без пленената рота, всичко бяхме 300 души.

Когато се върнах от отпуск, заварих задържано едно лице, което придружавало хърватина. Бяха го заловили по-късно, но не го ликвидирали, както е нареждането, а чакали аз да си дойда. Под канцеларията ми на улицата беше дошла жена му с 6 парцаливи деца, от 1 до 12 години, които през целия ден плачеха гладни и боси. Селяните им даваха по нещо за храна. Разпитах го защо е отишъл партизанин.

- Никакъв партизанин не съм - отговори. - Къщата ми е на самата граница. За да храня тия деца, които имам, се занимавах с контрабанда, защото ми беше лесно да преминавам границата.
- Ами защо се движиш с фелдфебела-хърватин?

208

- Превеждах го за пари.

Седеше при мене с дни и аз не предприемах нищо по отношение на него. Йосиф и офицерите ми подхвърляха:
- Докога ще го държиш тоя?
- Защо не го ликвидирахте Вие, ами чакахте мене? Имам заместник, вие сте го уловили и можехте да го ликвидирате.
Не смеели заради мен, за да не им се карам.
Някой съобщил в дивизията в гр. Битоля, че по отношение на този партизанин не правя нищо. Един ден преди обяд бях извикан по телефона от началник щаба на дивизията полковник Константинов, кавалерист, който се нахвърли върху мен, задето не съм го ликвидирал. Нарече ме страхливец, бил съм абдикирал от задълженията си. Казах му:
- Вие сте много голям герой и понеже много добросъвестно изпълнявате задълженията си, елате да го ликвидирате. Ако до 6 часа днес не дойдете, ще го пусна!
Не дойде и го пуснах. За разправията ме доложил на генерал Маринов. Извика ме той по телефона с началник-щаба и му описах случая.
- Кажете ми какво го направихте?
- Пуснах го - му казах. - Защо?
- Защото не съм убеден в неговата виновност.
- Добре тогава, гледай си работата! - ми каза и затвори телефона. А той си беше виновен - нали е дражевист, но го съжалих заради жена му и 6-те деца.

Реших да проявя едно великодушие. Един от бродските дражевисти разправял на селяните и те ми казаха, че ще ме хванат, ще ме обесят в селото и ще ме държат една седмица да вися. Казах им, че не се знае кой от двамата ни ще загине по-рано, аз или той. И действително той нямаше удоволствието да ме види обесен, понеже го ликвидирахме в боя на Барбарос (така се нарича платото), заедно с един войник, който беше на служба в Горна Оряховица. Бяхме го хванали преди да замине да служи и го пуснахме - изпратихме го да служи. Но беше си дошъл в отпуск и отишъл пак при дражевистите. Но за този случай ще стане дума по-нататък.

Обстановката се беше доста усложнила и напрежението беше много голямо. Руските войски се биеха в Румъния. Това повдигаше духът

209

на сърбите и албанците. Непрекъснато ми се донасяше, че големи сили на противника се съсредоточават около мен - дражевистки групи и албански националисти. Между войниците се говореше, че ще ни избият, понеже били много. За да се повдигне духът на нашите войници, следваше да ми изпратят подкрепления - най-малко една дружина. Моят състав беше около 300 души срещу 5 000 дражевисти и албански националисти. Но нямаше откъде да ми пратят подкрепление - целият ни полк беше в Моравско, а в Прилеп имаше една допълняюща дружина. Силно пресечената местност и многото долове силно затрудняваха разузнаването и охраната ни. Направих донесение до началник гарнизона в Прилеп за създалото се положение и намеренията ми. Началникът на гарнизона, по моя преценка, беше много долен човек. Това беше полковник Младенов от гр. Неврокоп. Обичаше да дава нареждания, но ако се случеше нещо неудачно при тяхното изпълнение, той се отмяташе, като казваше, че не е давал такава заповед. Намерението ми беше да изтегля дружината около Брод и оттам да охранявам границата на усилени патрули, за да мога да изляза от планинския масив и да заема позиция на открито, за да не им давам възможност да ме ограждат. Но това мое предложение беше много смела акция и едва ли би се намерил малък началник, за да я разреши. Това беше въпрос, който можеше да се разреши от командира на дивизията или армията, или да ми пратят подкрепления, за да ги разгоним тия групи. Ако полковникът разрешеше и утре го притиснеха за това, той щеше да се отрече от заповедта си, тъй като разговорът ни се водеше по телефона. За да се осигуря що-годе, аз водех разговорът си с него посредством моя адютант в присъствието на фелдфебела и един подофицер. Лично адютантът ми говореше с полковника, а аз му казвах какво да говори и отговаря.

Полковник Младенов разреши да действам съобразно обстановката и по този начин ми развърза ръцете. След като противниковите групи ме оградиха и всеки момент можеха да ме атакуват и унищожат, аз изтеглих дружината си в околностите на гр. Брод на открито и му донесох по телефона за станалото. При него случайно бил командирът на дивизията генерал Маринов, който заминавал за София. за да заеме поста военен министър. Маринов взе слушалката и започна да приказва с мене.

- Защо се изтеглихте без заповед - ми каза.
Отговорих, че ми е заповядал Младенов.

210

Младенов отрича да Ви е дал заповед.

- Той много пъти се е отричал от заповедите, които е давал, но сега няма да се изплъзне!
- Как не може да се изплъзне, когато не Ви е дал заповед?
- Разговорът си с него водих посредством адютанта си и в присъствието на двама подофицери, защото имах предвид, че ако се изтегля щоже да се отметне. Както и става сега.
- Нима дотам се стигна.
- Да - казах му аз. - С този човек само така може да се работи или да се искат писмени заповеди, но има моменти, когато не може да се чакат писмени заповеди и работите се уреждат по телефона.
Каза, че ще нареди дознание.

При воденето на следствието в Държавна сигурност поддържах, че лично аз съм изтеглил войската без заповед, защото това беше удобно за мене - борех се за живота си. Обаче, старши телефонистът, който ни свързваше с Младенов, поддържаше, че по заповед съм отстъпил и по заповед съм се върнал обратно. Действително, конкретна заповед нямаше - беше ми дадено право да действам съобразно обстановката и по моя преценка. Какво не го правиха, но той казваше все това, че съм отстъпил и съм се върнал по заповед и не сме се били само с дражевисти.

Заповядаха ми да се върна, но аз не бях склонен да се връщам. Войниците и офицерите също не желаеха да се връщат. Въпреки, че аз ги увещавах да се върнем обратно, за да се изпълни заповедта, те реагираха. Натовариха и полицейския началник от Брод и той да им говори и ги склонихме. Върнахме се. За мене това беше една глупава и безсмислена заповед, която по-късно ни донесе много неприятности н даване на жертви.

. Съобщиха ми, че още преди два дни са ми изпратили подкрепление - едно оръдие, а казаха, че са ми пратили една батарея, един минохвъргачен взвод, а казваха минохвъргачна батарея, един картечен взвод и един пехотен взвод, всичко около сто души, които като пристигнали в Брод се настанили там и не смеели да дойдат в Тополница при мен. Разстоянието бе 20 км. Намерих ги 2 дни по-късно и тръгнахме за Тополница, всичко 400 души - бяхме нещо като отряд с придадени към мен части.

211

Когато стигнах на около 3 км от Тополница, спрях дружината на почивка. Събрах офицерите и на командира на 3-та рота дадох следната заповед:

- Ще заемете с ротата си тази височина - и му я посочих.

Отговори ми, че не смее да остане сам. С мен щял да върви навсякъде, но сам не смеел да остане. Отказаха и другите ротни командири да заемат височината. Изпаднах в много деликатно положение. С такива офицери бой не можеше да се води. До тази височина ми стигна и кабелът. Назначих едно картечно отделение да заеме височината и телефонистите да отидат там. Както казах, подкреплението беше при мене, но дойде без свързочни материали - кабели, телефон и др., а и аз нямах друг освен този телефон. Свързах с този телефон Брод и височината на 3 км от Тополница - до тук стигна кабелът.

Настъпих към Тополница в походна колона. Не влязох в селото по обичайния път, а завих в южна посока и се покачих на южните височини. Оказа се, че селото е заето от противника. Развърнах дружината в боен ред за атака и атакувах дражевистите, които се разбягаха панически, но аз не влязох в селото. Пуснах само 3-а рота да влезе и да го прочисти, като след това заеме охранителна позиция на северните склонове. Трета рота действително добре си свърши работата. Ротният им разрешил да грабят каквото намерят из къщите и тая задача я изпълнили добре. Като разбрах за това, им казах, че у когото намеря нещо лично ще го застрелям. Бяха изпокрили и изхвърлили всичко заграбено. В тях не намерих нищо и въпреки моето желание да върна на хората ограбеното не успях да направя нищо, а и обстановката не ми позволяваше да се занимавам с този въпрос. А командира на 3-а рота нахоках здравата. При започването на боя селяните се разбягаха, напуснаха селото по посока на границата и въпреки, че им викахме да се върнат, никой не смееше да си дойде. Оше като настъпи 3-а рота, някои запалили едни кръстци, снопи жито. Като видях това, веднага изпратих заповед да не се пали, граби и руши нищо и пр. Селото беше опразнено от противника. Не дадохме никакви жертви, но и за противника не разбрахме нищо конкретно.

Заех позиция за отбрана по височините около селото срещу противника, който щеше да дойде от северозападна посока. Беше сравнително спокойно, но на командния ми пункт дойде една жена 35-40 годишна. За мен беше явно, че тя е изпратена от противника.

212

разбере какъв е съставът ни и къде сме заели позиция. Разпитах я какво търси тук.
-Кравата ми се загуби, че я търся - ми каза.

Казах й, че няма никаква крава. Ние бой водим тук и никаква крава не сме забелязали, пък и ти няма да я намериш, само може да си намериш смъртта. Никой няма да ти разреши да ходиш по позициите, защото някой може да ти тегли куршума.

За мен тя разбра къде се намирам. Поиска да мине през позицията и да влезе в с. Тополница, за да си търси кравата там. Тя не беше от това село и въпреки моите увещания да си отиде в нейното село, тръгна към главната ми позиция без разрешение - мислеше, че като е жена няма кой да я спре. Изпратих войници, които я хванаха и я доведоха пак при мен. Втори път я предупредих да се върне обратно, но тя настояваше на своето. Тогава заповядах да я вържат за едно дърво и да стои тук. Така и стана. Вързаха я на 5-6 м от мен. Че като се подплаши, като се разрева, та се чуваше из околностите и дори се насра от страх. Отвързах я и й казах да се върне обратно. Тя си тръгна, но на около 200 м от нас зави и пак отиде в Тополница. Опитахме се, но не можахме повторно да я хванем. Проявихме човещина, а трябваше да я застреляме. Не я намерихме и в селото.

По същото време фелдфебелът с няколко войника слезе в селото да види какво става с нашите складове. Не бяхме успели да изнесем всичко. Пред един от складовете фелдфебел Парушев намерил един въоръжен с пушка местен селянин, поставен от дражевистите за чамови. Парушев наредил да го застрелят и го очистили. Така замръкнахме и пренощувахме.
Точно в 6 часа сутринта на следващия ден противникът ни нападна. Завърза се бой на охранителната позиция, като от запад нападаха флангово главната позиция и резервите. По гласа на леките картечници разбрах, че ни обстрелват с италианско оръжие. Разбрах, че тук участват и албанци, именно те бяха въоръжени с италианско оръжие.

Боят продължи цели 6 часа. От 6 часа сутринта до към десет и половина непрестанно по пътя от с. Томино село за Тополница слизаха противникови части в колона по двама - непрекъсната върволица. Охранителната позиция отстъпи и по дадените указания се прибра на главната позиция. Оръдието стреляше в северозападна посока по сливите и по тия, които ни нападаха флангово. По донесение на ко-

213

мандира на 3-а рота, че артилерията обстрелвала и една част от неговата рота, което не беше вярно, аз дадох ново нареждане къде да стреля оръдието. Стрелбата се премести, но това даде възможност на противника да направи клин в участъка ми и започнаха да обстрелват и мен - наблюдателния ми пункт, откъм гърба ми. Изпратих един картечен и един пехотен взвод да се справят с тях. Разгониха ги набързо. Щом видеха малко зор и се разбягваха, толкова бяха “храбри и смели”.

В този момент чувах, че се води сражение и източно от мен. Около първи взвод противникът нападнал телефонния пост и картечното отделение на височината. Отбили ги и ги прогонили. Точно в 12 часа ми доложиха, че главната позиция е напусната и войниците отстъпват. Веднага заповядах на командира на минохвъргачния взвод да изтегли минохвъргачките, а на командира на предадения ми картечен взвод да излезе напред и да задържи противника 5 минути, за да мога да се изтегля и аз. Но когато аз отстъпвах, на една линия с мен вървеше и противникът - все едно, че вървим заедно, без да ме забележат. В дола имаше наши коне - избиха ги, бяхме ги взели от селото. Успях да се изтегля около 500 крачки. Командирът на минохвъргачния взвод, който се изтегли малко по-късно, виждайки че сме заградени отвсякъде, дал заповед да се изгори архивата и я изгорили.

Аз се изкачвах към върха на платото заедно с моите хора от наблюдателния пункт. Изкачването беше много трудно, като се подхлъзне човек се свлича 10 м надолу. Изкачихме се. Там беше се оттеглила моята дружина и предадените части от позициите. Бяха се размесили и се заех да въдворя ред. Намирахме се сред една гориста местност на едно високо плато. Трябваше да се изтегли цялата дружина. Сформирах около една рота войници от различни роти, разбъркали се при отстъплението, и с тях настъпих да пробия обръча и да изтегля отряда. На адютанта си заповядах да организира другите и да ги насочи след мен. На войниците, които поведох да пробия обръча казах, че ако ме убият да вземат от мен шифъра и щата, за да не попадне в противника. Противникът беше на около 300 крачки от мен. Виждаше се ясно. Разбраха, че ще ги атакуваме, и се разбягаха. Сигнализирах и наредих да свири за атака. Разгърнахме се в боен ред и с „ура” и насочени щикове настъпихме. Без пушка да пукне, пътят пред нас се очисти и изведох дружината от обръча. Беше възстановен пълен ред и дисциплина. Отдадох заповед за отстъпление в походен ред, с ти-

214

лова охрана, но не изминахме и един километър и от нашата колона не остана нищо. Отрядът се превърна в тълпа и така стигнахме в гр. Брод, където отново трябваше да събираме ротите и да въдворяваме ред. Обадих се в Прилеп и полковник Младенов ми каза: - Така вече може, но не както предният ден си отстъпил. Проверих има ли жертви: убити бяха 4 войника от моя тежко-картечен взвод, а ранени 17 души, между които фелдфебелът на 2-а рота, ранен на две места в ръката и в дебелото месо на бута в крака. Контузен беше и командирът на 3-а рота, който като бягал, подхлъзнал се й си счупил костта в глезена. Пристигнал в Брод. Пред полицейския участък имало мотоциклет, откраднал го и с него избягал в Прилеп.

След като въдворих ред, изведох дружината източно от гр. Брод и се разположих на позиция на самото шосе, което се спуска към града. Нямах намерение да водя там бой, а исках да задържа противника. Надвечер, беше още светло, наблюдателните постове от ротите забелязали противникови патрули на 2 км от нас. Наредих веднага войниците от позицията да се размърдат, за да ни видят много добре къде сме. Дойдоха ротните командири при мен и протестираха, че се издаваме. Обясних им, че тук бой няма да водя, че противникът през нощта няма да ни атакува, но утре ще ни атакува на същата позиция. Но утре тук ще бъдат само полицаите от участъка в Брод. Бях съобщил и на трудовата дружина да вземе мерки за сигурност.

Ако дадяхме бой на тази позиция и се наложеше да отстъпваме, щяхме да се катерим по страшни височини и храсталаци, или да отстъпим през дефилето за Брод-Кичево и оттук по посока на гр. Битоля, или по височините за гр. Крушево, което за нас беше неудобно. През нощта щяхме да се изтеглим от тази позиция и щяхме да заемем позиция на платото Барбарос, а там минава пътят за Прилеп. Така обясних на офицерите - ротните командири. Противникът не забеляза и не разбра промяната. През нощта изтеглих отряда и заех позиция на Барбарос. Местният бродски отряд от дражевисти, който познаваше много добре местността, се насочил към това плато Барбарос, с цел да ни прекъсне пътя по посока на Прилеп. Те обаче не знаеха, че сме заели там позиция. На разсъмване противникът се насочи през Брод към позицията, където снощи ни бяха забелязали. А там бяха само полицаите, както и бях заповядал - аз командвах и тях. Бродският отряд се натъкна

215

на охранителната ни позиция, която имаше формата на подкова след като влязоха в тая подкова, бяха нападнати от три страни унищожени. В това време Брод се беше напълнил с дражевисти. Беше ми изпратено още едно оръдие. Така цял ден двете оръдия обстрелваха по моя заповед града и околностите му. Снарядите са падали сред тълпи и групи от дражевисти. Те разбраха много късно, че аз не съм там, където са предполагали, и отначало претърпяха голямо поражение. Обаче след обяд започнаха да ме обхождат отново - бяха много, около 5000 души. Положението ми се влоши, защото се стремяха да ни обкръжат. Не бяхме прекъснали линията Прилеп-Брод и каквото приказвахме с Прилеп, можеха да подслушват, а ние следяхме техните разговори. Заповядах да прекъснат линията. Беше 4 септември 1944 г. Заповядах на командира на минохвъргачния взвод да вземе една рота и да се установи на близката височина, която се намираше северозападно от моята позиция на около 500 крачки, като не позволява на противника да се приближава към нас и да бият в източна посока, ако неприятелят се появи в нашия тил.

В това време при мен докараха двама дражевистки разузнавача, които войниците заловили, когато се промъквали към нашите позиции с цел да разузнаят нашето разположение и силите, с които разполагаме. Единият от тях беше дезертиралият войник, който служеше в Горна Оряховица в авиацията, за когото споменах. Вторият беше от с. Манастирище, организатор в района и водач на дражевистка чета. Същият беше заявявал многократно, че ще ме хванат, че ще ме обесят в селото и ще ме държат една седмица да вися. На първия нищо друго не му казах, че един път сме му простили, а сега отново е дезертирал от българската армия и е тръгнал да се бие срещу нас и че не заслужава нищо друго освен куршум. А на втория, когато му казах, че няма да има удоволствието да ме види обесен, само изцъка с уста и се присви. Заповядах веднага да бъдат разстреляни. Ликвидираха ги в една царевична нива близо до шосето. Ние водехме бой с дражевистите и в този момент с тях другояче не можех да постъпя да ги освободи защото излагах под угроза живота на войниците си.

Донесоха ми, че и дражевистки отряд от Крушево настъпвал към нас в тила ми. Но това донесение се оказа невярно. Действително аз забелязах в Прилепското поле верига да настъпва по посока на моята позиция. Бяха на около 10 км, но впоследствие се оказа, че това е една наша пехотна рота, която идва на помощ-

216

верно от мен дражевисти от Косовската бригада, албански националисти и местни дражевисти - сърбомани се бяха изкачили на една височина. Те забелязали подкреплението, което идваше, подплашили се и набързо офейкали. Понеже ме обграждаха, аз влязох във връзка с полковник Младенов и му съобщих за положението. Каза ми, че праща една рота и с нищо повече не може да ми помогне. Запита ме какво смятам да правя. Казах му, че ако получа заповед за оттегляне смятам да настъпя при с. Бяло поле. А ако не получа такава и ме обградят
отвсякъде, ще си пробивам път по посока на Бабуна планина кьм Велес. Това положение за мен бе най-изгодно, ако се наложеше, но оръдията ще останат тук и то в случай, че противникът успее да прехвърли един отряд в тила ми.

В момента не смеят да ме атакуват, но се стремят да ме обхождат и ако аз тръгна по посока на Бабуна планина, пътят за Прилеп ще бъде открит и те може да се насочат за Прилеп.
Младенов се изплаши от това положение и нареди да отстъпвам, докато не са ме обградили, по посока на гр. Прилеп. Разпратих заповед по ротите да се изтеглят по посока на с. Бело поле. Започна изтеглянето. Слязох в Прилепското поле в с. Добринище. В селото не се виждаха никакви хора - бяха се изпокрили. Тук ме срещна и ротният командир на ротата, която идваше в подкрепление при мен. Заповядах му да събере ротата и му казах коя позиция да заеме. Той замина веднага. На мръкване целият наш отряд беше заел вече новата позиция за отбрана. Още същата вечер в подножието на нашите позиции забелязахме светлини. Изпратих патрули, но не открихме нищо. Обаче северно от мен на около 10 км се завърза страшен бой. Артилерията от Прилеп цяла нощ стреля в този участък, предполагам, че и там е станало стълкновение с някоя група от дражевистите, вероятно тия, които се мъчеха да ме обходят.

Осъмнахме на новата позиция, погрижихме се за храна на войниците. Докараха много консерви. Аз си взех 5-6 кутии и ги сложих в раницата. От с. Бело поле пасели овце по този масив - моите войници подбрали едно стадо да го колят. Не позволих да вършат това. Дойоха кметският наместник и още един селянин при мен, донесоха едно пържено пиле и яйца с масло и ме поканиха да ям. Стремяха се да ми угодничат. Аз им казах да не се безпокоят, нищо няма да се случи на стадото, понеже имаме храна достатъчно. Бях капнал от умора. Едва ходех, краката ми се бяха подули. По телефона взех

217

Прилеп. Яви се подполковник Новев, който беше началник на военното окръжие - назначили го да командва останалите войници от полка в този район и двете гранични дружини - 9-а и 10-а. Казах му, че съм тежко болен и че не мога да върша никаква работа. Да ми прати заместник, а аз да отида да се лекувам. С него се познавахме като млади офицери, служехме в гр. Дупница.

На 7 септември 1944 г. сутринта пристигна майор Соколов от с Филиповци, Трънско. Доколкото си спомням, преди да дойде бях получил заповед от щаба на 5-а армия, с която се заповядваше изтеглянето на нашите войски от Македония. Моята дружина се назначаваше за ляво странично прикритие на 14-а дивизия при изтеглянето. Имаше нареждане да изпратя веднага планинското оръдие, което имало назначение в Бабуна планина. Изпратих го веднага. На майор Соколов предадох заповедта и се приготвих за заминаване. От позицията ме смъкнаха на носилка и се качих на файтона, с който дойде Соколов. Пристигнах в казармите на полка в Прилеп - те бяха извън града на 3 км.

Назначиха комисия да ме прегледа. Комисията намери, че не съм годен за строева служба, понеже сега дружината се беше превърнала в бойна и аз не отговарях на изискванията за командир на бойна дружина. Трябваше да ме изпратят във вътрешността да се лекувам, но в Бабуна планина един от тунелите на ж. п. линията бил разрушен и влаковете не можеха да се движат. Останах в полка.

На 8.IX. през деня дружината се прибра в казармите. Привечер пристигна и 10-и граничен участък. Партизаните, с които аз се бих, се бяха оттеглили на запад от Брод и 10-и граничен участък минал през гр. Брод, без да бъде обезпокояван от никого. ... "