| More

translator

 
ТУК – Щаба на войската

Учебен отдел

Д О К Л А Д

върху екскурзията ми с научна цел из Средна Македония извършена от 6 до 15 септември т.г. (1943 г. - б.а), при която бях придружен от д-р Игнат Пенков [1], асистент по география при Университе­та и г-н Цанко Луканов, военен кореспондент.

Господин Полковник,

Македония съм посещавал няколко пъти, дори някои гра­дове – още в турско време в 1910 г., като студент. Но сега трябваше да посетя някои краища, които не съм засягал при пътуването си в миналото. Раз-

95

бира се, поради краткото време, с което разполагах не може да става дума за екскурзия с по­дробна научна цел. Интересувах се както от физическата гео­графия, така и от антропогеографията на посетените места.

От Скопие като изходно място най-напред направихме излет до Тетовското поле. По пътя, на около 7-8 км от Скопие, се отбихме в с. Бардовце, което е известно с най-големия си чифлик в турско време из българските земи. Особено интересни са запазените големи като никъде у нас чифлишки сгради, които се състоят от мъжко отделение (селямлък), женско отделение (харемлък) и стопански двор. Всички сгради са заградени с високи каменни стени с бойници и кули по ъглите, така че целият чифлик е представял една доста здрава крепост. Чифлишките сгради са отчасти разрушени, но поради значе­нието им в историческо и археологическо отношение се запазват като музейна ценност от Скопския народен музей.

По-нататък, нашият път ни водеше през най-добре напояваната част на Скопското поле, гдето във Вардар се вливат реките Треска и Лепенец. Затова във миналото тук е било развито оризосеенето. По посока към границата, от която хвърлихме поглед към Тетово и неговото поле, печално впечатление прави обстоятелството,че изобилстват албански села. Албанското нахлуване тук е още от края на XVII и началото на XVIII век, кога­то във връзка с австро-турските войни българите са били гонени, а албанците покровителствани от турската власт и засел­вани. Интересно е, че във тези планински краища (Суха гора, Шар, Жеден планина) няма колибарски селища, каквито има например в Средна Македония в Осоговските планини, Плачковица, Огражден и др.

Тетовското поле се отличава из между всички други полета на Македония, че най-богато се напоява от Вардар и неговите многобройни притоци от Шар планина. Затова няма по-зелено и по-сочно поле в Македония от него. Многоводието, малката му надморска височина (400 м.) и защитеността му срещу западните ветрове чрез Шар са го направили главна овощна градина на Македония. Известно е, че Тетовското поле е прочуто най-вече с производството на хубави ябълки. В физико-географско отно­шение е интересен стръмният и висок склон на Шар планина, който е образуван по разсаден начин. По наносните му къжели са наредени най-много села.

На пътя ни от Скопие за Куманово – Св. Никола – Щип най-напред преди Куманово спряха нашето внимание няколко но­ви села: Любодраг, Рьчица и Умин-дол, създадени в сръбско време. Тук са били заселени преселници от Кривопаланско, Пиротско, Лика, Босна и Херцеговина. След освобождението в 1941 г. тези от Лика и Босна и Херцеговина се изселват и на тяхно място идват кривопаланчани, които по-напред са били заселени в Метохия и Косово поле, както и други македонци. Трябва да се забележи, че Кривопаланският планински край е един от най-бедните македонски краища, затова дава извънредно много изселници.

Куманското поле се отличава с това, че е доста хълмисто, на много места почвите му черни и тлъсти, какъвто е случаят при с. Любодраг, затова не са пригодни за добиване на доброкачествен тютюн и такъв не се обработва. Обработва се повече в периферията на полето

96

по песъкливите почви. В миналото тютюн са садили турците, а българите главно мак. Кумановското поле е пригодно най-вече за зърнените култури – жито и цареви­ца.

На юг от Куманово, към долината на Пчиня установихме, че плиоценските пластове нямат такова широко разпространение каквото е показано на геоложката карта от проф. д-р Ст. Бончев. Тук има и кристалинен варовик и кристалини шисти.

Една от главните ни цели на екскурзията ни беше да се запознаем по-добре с Овче поле, което е най-голямо в Средна Македония между Вардар и Струма. Най-напред трябваше да установим границите му. В миналото са давани на това поле по-широки граници, но днес точните му географски граници са следните: на север височината Градище, вододел между Кумановското поле и Овче поле, на запад – височините над Велес, на юг – Богословският връх и на изток – височините западно от Злетовската река и Брегалница. Пространството му е точно 510 кв. км. Състои се главно от плиоценски пластове, като в източната и южната си периферия има олигоценски плас­тове, а в северната – млади еруптивни скали. Средната му височина е 300 м., но има височини до 400 м. и низки места до 250 метра в южната си час. То е едно хълмисто поле, но не силно набраздено и разкъсано на множество отделни височини, защото в него текат малки по големина и малко на брой реки. Височините му са обикновено широки плата, а долините на реките – ши­роки корита, които на места са дори блатисти. Трябва да се забе­лежи, че този ортографски характер на Овче поле има голямо военно стратегическо значение. Известно е, че нито високите планини, нито съвсем равните равнини са така пригодни за боен театър, както хълмистите земи. И предимството специално на Овче поле в това отношение се състои в обстоятелството, че то е хълмисто, но с платовидни широки хълмове, които не затрудняват много движението, а в плитките и широки долове между тях се намират отлични места за артилерийски позиции и при­крития. За военното значение на Овче поле трябва да се спомене, че поради меките му глинесто-песъкливи пластове от артилерийски огън не могат да стават големи поражения. Разбира се, колкото и да е благоприятна за военни действия дадена земна повърхнина, ако тя не се използува разумно, ползата ще бъде малка. В южната си част Овче поле е потънало. Тук то е най-низко и тук минава както шосейния, така и железният път от Велес за Щип. Един недостатък във военно отношение на Овче поле е липсата на вода особено лятно време. Изобщо безводието на Овче поле е голямо.То се дължи на слабите валежи, малките реки, които протичат през него и на пропускливите пластове от които е съставено. Главната река на Овче поле е Св. Николската (Азмак), която протича през средата му от север към юг и пресича чрез пролом височините северно от Богословския връх, за да се влее в Брегалница.Тя има повече вода пролетно време, когато долината й, поради слаб увес, се облатява.

Климатът на Овче поле, както и на другите северно и средно Македонски полета, е остър континентален – студена зима и горещо лято. Поради силните студени северозападни ветрове в беззащитните Кумановско и Овче поле зимно време снегът е мал­ко и житните и макови ниви често измръзват. Лятно време, като резултат на слаби валежи, голяма жега и водопропусклива почва растителността лесно изгаря и полето

97

бързо пожълтява. Гори в Овче поле няма, а храсти тук там по периферните му хълмове. Почвите на Овче поле са сиво-пепеляви, глинесто-песъкливи и богати на вар рохкави почви. Те са по-малко плодородни от черните и кафяви почви на Кумановското поле и по произход, състав и плодородие се приближават към тези на Тиквешката област.

Овче поле е една от житниците на Македония. Неговите почви и зимна влага са пригодни преди всичко за зимните зърнени култури. Лятната сухота пречи за успешното виреене на летните култури, освен в низките по-влажни места, които са заети от царевица. Но за разпространението на летните окопни култури е една голяма пречка липсата на работна ръка. Поради тази причина дори угарите са много – 1/3 от обработваната земя. Овче поле е още рядко населено. От летните култури, след царевицата най-вече е разпространен тютюнът и то главно в периферията на полето, после – макът, сусамът и памукът. Поради добиването на растително масло от мака и сусама, слънчогледът още не се обработва. При сухия климат и безводието на Овче поле за сносно овощарство и дума не може да става. Лозарството е слабо развито поради конкуренцията на Велес и Щип, гдето за лозарството има много по-сгодни природни и културни условия. Но днес лозарството е в криза и поради филоксерата, която от 20–25 години насам унищожава старите лозя. Земеделието изобщо е доста екстензивно. Известно е, че сърбите, за да асимилират населението са гледали най-напред да го съсипят материално и не са се грижили за стопан­ското му издигане. Предстои да се вземат много мерки за модернизирането на земеделието, главно за борба със сушата. За тази цел трябва да се прибегне до изкуствено напояване на низките земи, ако се намери подпочвена вода или чрез агротехнически мерки да се пази почвената влага продължително време.

Природните условия на Овче поле са отлични за развитие на скотовъдството, главно овцевъдството, Не без основание то е наречено “Овчо поле”. Сухият му климат, който дава дребна трева и солените му почви в низките места са най-пригодни за развитието на овцевъдството. В миналото в Овче поле е имало доста власи овчари, които лятно време са прекарвали в Плачковица и другите високи македонски планини. Днешното турско население в западната част на полето е остатък от турците-юруци, които са били също главно овчари. Днес се развъжда овцата от раса “Калеша”, която е бяла, с вакли очи, дава хубава вълна и месо, но е по-мал­ко млечна от Шарската овца. Във връзка с наличността на зърнен фураж, трябва да се спомене, че в Овче поле е развито
сравнително добре и свиневъдството.

Както се спомена населението на Овче поле е още сравнително рядко и селата са му малки. Причината за това нещо са постоянните принудителни и непринудителни преселнически движения, предизвикани главно от политически причини – войни и други. Мнозинство от населението е българско, като само в западната част на Овче поле има още турци – потомци на юруците. Има също и малко власи. Турците са били повече, но голяма част от тях са изселени в сръбско време. Сърбите не изселили всичкото турско население, за да не бъде относително засилено българското насе­ление. Прави силно впечатление, че както в цяла Македония, така и в Овче поле селата с турски имена са малко, и че много села с турско, албанско или влашко население но-

98

сят български имена, когато маса от селата в Дунавската и Тракийска равнина имаха турски имена. Причината за това е обстоятелството, че първоначал­но всички села в Македония са били български. Освен това в Македония турците никога не са били в такава гъста маса както в Дунавската и Тракийската равнина, не са унищожили българските села, не са създали нови турски. Това показва, че Македония е била по-българска страна, отколкото Мизия и Тракия. Този факт е в съгласие с моето мнение, че при завоеванието на България от турците много българи от Мизия и Тракия са бягали и спасявали по планинска Македония, гдето са засилили още повече българския елемент.

Днешният главен административен, стопански и културен център на Овче поле е градчето Св. Никола. В миналото такъв е бил повече гр. Щип, който е на границата на Овче поле. Ако и на голям кръстопът, Щип от края на миналия век е в стопански упадък, поради което отпадат и другите му роли като средище на Овче поле. Затова Св. Никола, който се намира в средата на полето започва да се развива от голямо село в градец. Разбира се, то е земеделски градец, каквито са много градове в старите пре­дели: Кула, Елхово, Омуртаг и др. Св. Никола е разположен на ви­соко на една тераса на своята река. Това селище вероятно съществува още от средните векове. Турското му име “Клисели” показва, че в турско време то е било голямо село, с голяма черква, в която са се черкували може би и селяни от околните села. Тази черква се нарича Св. Никола, от гдето иде и българското му име. Днешната сграда на черквата е от 1847 г. Трябва да се забе­лежи, че поради плодородната му околност, турците са го наричали “Берекетли”. В турско време градецът е изпъквал и като кръстопът на пътищата от Куманова за Щип и от Велес за Кочене и Щип, затова е имал 12 хана. Тогава е имало и седем чифлика. По­вечето от половината му население е било турско, което се е из­селило след Балканската война в 1913 г. и след Световната война. На мястото на турците са дошли българи главно от Кривопаланско. Преди 80 години Св. Никола е имал 400 къщи, а днес – около 700 и 3, 260 жители. Освен земеделието, в него са развити и някои занаяти и малко търговия.

От Овче поле и Св. Никола нашият път водеше за гр. Щип, който е интересен град, но понеже от по-напред той ни е познат, нашият престой в него беше кратък. Всеки случай имах възможност тук да изнеса сказка на тема: “Географското единство на българските земи” пред офицерите на гарнизона.

Според програмата ни по-нататък требваше да заминем за гр. Радовиш. Това, обаче, не можахме да сторим, защото колата ни се повреди, загубихме един ден време и заминахме направо за Криволак - Демир Капия. Трябва да забележа, че колата ни не можа напълно да се поправи, затова по-нататък пак губихме време и не успяхме да свършим работата си.

На път за Криволак пресекохме долината на р. Лъкавица и планината Сърта, която от някои се нарича Конечка планина – по името на с. Конче в средата й. Тази планина на голямо протежение, чак до Демир Капия, от към изток загражда долината на Вардар. На разни места носи различни имена. Една част от нея се нарича Криволашки височини, по-на юг се казва Краста и пр. Тя има извънредно важно стратегическо

99

значение за зашитата на Вардарската долина при нападение от към изток. Още повече, че не е висока планина; има височини 700–900 м. Сърбите бяха оценили много добре това нейно значение през 1913 г. и тук се бяха укрепили срещу нашите войски. На тази планина има един голям недостатък, който е важен и в стратегическо отношение, имен­но, че е много безводна. Причината за това са песъкливо­-варовитите й оливоценски и плиоценски пластове. Особено безводни са югозападните й припечни склонове, по които има само храсти и сухи треви. По тези склонове поради безводието им няма села.Те са пусти. В миналото е имало малки юрушки селца, каквото е било Караоджалий, което е изселено още в 1913 г. и днес е в развалини, Селата са долу, до самия Вардар, каквото е Криволак, Пепелище и др. Понеже зимата е мека и влажна, зимно време идват скотовъдци – овчари от Крушовско, за да презимуват със стадата си. С такава цел е построен модерният Вардарски чифлик срещу с. Криволак.

Тук сме вече в не по-малко забележителната от Овче поле македонска област Тиквеш. Тя се загражда на изток с планината Сърта, на запад – с височините на планината Клепа, на север – с височините при Градско и на юг с Кожух пла­нина. Според сръбския географ В. Радованович на север тя се продължава до гр. Велес, но според нашите изследвания в тази посока тя се простира само до Градско. Тиквешкото поле се намира тъкмо в центъра на Македония. Пространството му е прибли­зително толкова, колкото това на Овче поле. Но има и други прилики между Тиквешкото поле и Овче поле. Надморската им височи­на е почти една и съща – средно 300 м. Тиквеш е най-много с около 50 м. по-нисък от Овче поле. Пластовете и на Тиквешкото поле се състоят от олигоценски варовикови песъчници и главно плиоценски писъци. То е дори повече нахълмено от реките, които лесно са се врезали в меките му пластове и които са големи: самият Вардар, после Бошава и Кавадарската река и др. Хълмистият терен на Тиквешкото поле го прави също много пригодно за военни действия. Из него често се срещат изолирани височи­ни, които отлично могат да служат за наблюдателни пунктове. И Тиквешкото поле, като Овче поле е сухо е безводно. В Македония в него попадат най-малко валежи. Споменах по-напред, че склоновете на Сърта планина са много безводни. Но благодарение на голямата р. Вардар, полето около нейното корито разполага с повече вода отколкото Овче поле, дори до Вардар се сее и ориз. Във всеки случай, мъчно се понася лятно време сухотата и жегата, по съвсем голите Тиквешки хълмове.

Почвите на Тиквешкото поле са сивобелезникави, песъкливо-глинести, богати на вар. Изглежда, че тука те са малко по слаби; от тези на Овче поле.

Населението на Тиквеш е почти напълно чисто българско. Както споменах по-напред на изток от Вардара преди 1913 е имало юруци-турци, които са се изселили в Турция. Останалото население е българо-християнско и българо-мохамеданско (помашко). Голяма част от помаците са се изселили в Турция до 1928 г., но и доста са останали. Селата Бесвища и Курешница са чисто помашки. А със смесено население са още селата: Криволак, Пепе­лище, Войшенци, Бистренци, Дубляне и Шименик. Сърбите са колонизирали сръбско население, далматинци

100

и словенци в селата: Кри­волак, Пепелище, Бистренци, Тремник, Дуброво и Войшенци. Но при освобождението в 1941 г. сърбите се изселват, като на тяхно место идват българи от Кратовско, Кочанско, Гостиварско (изго­нени от албанците) и от околните села. Обаче, поради недовол­ство от малкото земя, която им е дадена, и поради уплаха от голямата суша и неплодородие през това лято, някои преселници от Кратовско и Кочанско са се завърнали обратно в родните си села. В с. Пепелище има преселени българи от Корчанско – Алба­ния, които не се могли да търпят притесненията на албанците. Словенците не са се изселили. Няма голяма разлика и в стопан­ско отношение между Овче поле и Тиквеш. Поради по-бедните му почви и по-южното му положение, отколкото Овче поле, в него по-слабо са застъпени зърнените храни, което е за сметка на някои индустриални култури и лозарство. То е по-плодородно в перифе­рията си до Кожух и Клепа планина, гдето климатът е по-влажен. В средата на полето, гдето по Вардара духа твърде често топло течение се намира най-неплодородната му част. В минало­то след зърнените храни, Тиквешкият край се е славел с лозарство и производството си на афион. Едни от най-хубавите македонски вина са били тиквешките, а тиквешкият афион е бил ненадминат по качество. Но днес и едното и другото производ­ство е в упадък: лозарството поради филоксерната криза, която още не е преодоляна, а афионът – поради криза в търговията. По-напред и днес главният лозарски център на Тиквишията е гр. Кавадарци и околните му села – най-вече Камендол и Росоман. И днешните лозя в Кавадарци дават извънредно богато на захар грозде, от което се добиват вина от типа ”Мала­га", само че винар­ската техника не е още усъвършенствувана. Вместо афион, днес се обработва повече тютюн, сусам, памук и др. Слънчогледът още не е познат. В миналото е имало много примитивни маслобой­ни за добиване на масла от мака и сусама.

Поради централното си положение в Македония, още в древно време в Тиквешката област са кръстосвали важни пътища. В римско време главният македонски кръстопът е бил гр. Стоби, чийто развалини се намират южно от Градско. Това кръстопътно положение на тази област е причина за голямото й търгов­ско значение. В турско време в градецът Неготино е имало 22 хана. Тиквешани са били будни, ловки и предприемчиви търговци; някои дори ги сравняват по спекулантския им дух с евреите. Железопътната линия по Вардара от 1873 г. насам отчасти отслаби търговското значение на Тиквешкия край.

Посетихме и държавното стопанство “Демир Капия”, което е било притежание на бившия сръбски крал Александър, а сега се превръща в средно специално лозаро-винарско и градинарско училище. То притежава 450 декара лозя.

Тиквешката област има за градски центрове Неготино и Кавадарци. Областта може да издържа един по-голям град; щом са два те не могат да бъдат големи, още повече когато се намират във взаимна борба, какъвто е случаят и между Неготино и Ка­вадарци.

Неготино взема по-централно место в областта, откол­кото Кавадарци. Построено е в долината на Тименичката река близо до добри извори, които го снабдяват с достатъчно вода. Днешният градец Неготино датува от турско време. По-старият град е бил на 2 клм. източно –

101

близо до гарата. В турско време насе­лението на Неготино е било българо-мохамеданско и българо-християнско. Градът е имал една джамия, и има една черква – Св. Атанас, построена в 1837 г. Тази сравнително стара черква показва, че българското население тук е било доста будно. Градецът е преди всичко земеделски; многобройните плевни в периферията му го характеризират като такъв отдалеч. Но както споменахме по-горе, той е бил с развита търговия. Все пак, ако не е бил по-голям причината е това конкуренцията на Кавадарци, който е бил околийски център на областта и на покрайнината, защото в него са живели много помашки бегове – чифлигари.

Неготино почва да намалява населението още в края на миналия век, когато започва да отслабва търговията му, но пострадал най-вече в 1913 г., когато е бил запален от сърби и турци, защото българското му население помагало на българските войски при отстъпването им. След това се изселва помашкото му население на местото, на което иде българо-християнско насе­ление от околните села. През сръбско време и след освобожде­нието в 1941 г. етнографска промяна в населението му не ста­ва. Днес всичкото население на Неготино е 2, 615 души здрави българи. Неготино е взело активно участие в македонските борби за освобождението начело с революционерите: Александър Станоев –учител, Борис Филипов и Пане Измирлиев, всички дей­ствували с чети.

На 12 клм. югозападно от Неготино се намира другият град на Тиквеш – Кавадарци. Със своето минало и настояще не се отличава много от Неготино, само че е по-голям. Разположен е при 270 м. надморска височина в широката долина на река Велика (Ваташа). Построен е до самата река и върху терасите й с височина 10–12 и 25 м., но главно върху западния склон на долината, като че ли да избегне силните слънчеви лъчи при югоизточното изложение. И той е пренесен на това си място от скоро – от преди около 250 години. Смета се, че тук е заселен от бегове помаци, които построили своите къщи долу при реката, за да бъдат близо до водата. Беговете имали и чифлици по околните села земите на които били работени от българо-християнското население, а земите им около самия град били работени също от българо-християнското население, преселено от околните села, главно от близкото голямо село Ваташа. Българите християни об­разували своите махали над помашките махали в периферията на града. Главната българо-мохамеданска махала е Новата махала, гдето е единствената църква Св. Димитър, строена сравнително рано в 1843 г. По-напред имало друга, малка църква, която е превър­ната от помаците в медресе. Помаците са имали 8 джамии. В Кавадарци е имало и малко турци, които са дошли по време на освободителната война в 1878 г. от Вранско и образували така наречената Маджирска махала. До Балканската война градът е броил 5,100 жители. Беговете и останалото помашко население, което е било по-многобройно от българо-християнското е започнало да се изселва след Балканската война в 1913 г. и окончателно се е изселило през годините 1924, 1925 и 1926. Днес единствените остатъци от помашкото население са няколко големи бегови къщи и една каменна висока кула в средната му част, каквито кули се срещат още на много места из Македония. На мястото на помашкото население идват българите от околните села. С изключение на малко цигани, на-

102

селението на Кавадарци е чисто българско, което днес брои 5, 700 жители. Никога в Кавадарци не е имало евреи, гърци и друго инородно население.

И Кавадарци е земеделски и след това търговско-занаятчийски градец. Както повечето македонски градове, така и Кавадарци е беден градец, защото още не е приживял кризата от конкуренцията на европейското стопанство и култура. Сърбите нищо не са направили в продължение на 25 години за стопанското и културно издигане на града, напротив, действували са за неговото стопанско и културно омаломощаване и асимилация в национално отно­шение. Разбира се, преуспяването на македонските градове е спъ­вано и от честите войни и разрушения, които са придружавали последните. Революционерите, които са действали в Кавадарци за освобождение от турско робство са Дончо Лазаров и Добри Даскалов.

От Кавадарци през Прилеп, в който град нямахме за цел да се спираме и правим изследвания, защото ни е познат от по-рано, нашият път водеше за гр. Крушево. Това е един от най-интересните македонски градове. Той е разположен в Крушовската планина при 1250 м. надморска височина. Той е градът с най-голямата надморска височина в българските земи. Въпреки това климатът му не е остър дори и зимно време; поради инверсното състояние в температурните отношение там е по-топло, откол­кото този долу на Прилепското поле. Крушево може да бъде отличен и летен и зимен курорт.

Крушево е разположен като в гнездо, с източно изложе­ние в началото на р. Долче. Наоколо господствува заравненост с височина около 1300 м., гдето са нивите на крушовчани, които достигат 1500 м. височина, а над тях следват гори и пасища.

Но много интересно е създаването на града, което е станало през 18 век от българи скотовъдци, дошли от близката околност и преселенци власи-цинцари, дошли от югозападна Маке­дония, от областта на Грамос, защото са бягали от притеснения­та на албанските разбойнически банди. След време градът се замогва и привлича още преселници българи: мияци от Тетовско и Дебърско и бърсяци от Прилепско. Дори идват и малко арнаути, които вече са претопени в останалата градска маса. Власи и бъл­гарите са живеели сравнително дружелюбно, но планинската природа на Крушево не могла да ги храни, затова те тръгват на гурбет, спечелват много пари и изграждат в града хубави големи бели къщи, три черкви и др. Те действат задружно и по време на Илинденското въстание, но на черковно-културна основа са се делили: власите са били гъркомани, какъвто е бил случаят с битолските власи-цинцари. Градът е имал дори повече от 10,000 жители. Но още в края на миналия век започва упадъкът на града, защото настава криза в занаятите. Обаче, градът най-вече пострада по време на Илинденското въстание, когато голяма част от града изгоряла и голяма част от жителите му се изселват в Скопие, Куманово, Битоля, Солун и главно в София, гдето днес има около 800 семейства крушовчани. В сръбско време Крушево е изнемогвал, защото сърбите са искали съвсем да съсипят това “комитско гнездо”. Днес Крушево има 2,720 жители. При освобождението в 1941 г., 1700 души от населението са се показали като власи, а тази година при преброяването – само 800 души. Власите говорят

103

и български, а българите и влашки; смесените бракове са много. При българска власт без всяко насилие власите постепенно ще изчезнат. Нашата власт прави всичко възможно да подпомогне стопанското и културно издигане на Крушево. Тя под­държа и килимарската индустрия. Вън от старите предали само в Крушево и Скопие се тъкат килими персийски тип.

В Крушево приключихме нашата научна екскурзия. От Кру­шево през Прилеп – Велес – Скопие – Кюстендил требваше бър­зо да се завърнем в София.

Това е накратко научният материал, който събрахме. Требва да забележа, че въпреки малкото време, с което разполагахме, нас ни интересуваше духа и състоянието на населението, както и това на нашето чиновничество. Известно е, че особено селското население е по-слабо усвоило сръбския език и сръбската културна отрова, отколкото градското население, но пък и по-слабо се е освободило от тях. В Щип например, тук там се чува сърбизъм в говора. В Скопие дори постоянно се чувствува напредък в това отношение.

Българският дух на населението особено на възрастното поколение е доста, здрав, но, поради неизвестността от изхода на войната той е неспокоен. Дори у младите се забелязва засилване на българския национален дух. Срещнах войник, току що освободен от военна служба в Сливен, който говори с възторг за прежи­вяването в казармата. Това неспокойствие се забеляза още в 1941 г., след започване на германо-руската война и то дори у най-преданите българи, каквито са екзархийските учители, с някои от които имах случай да говоря. На много места в разговорите с местното население изтъквах, че отново сръбски крак няма да стъпи в Македония, защото днес Българя и нейната войска не са това, което бяха в 1918 г. Във всеки случай в деня, когато се разнесе новината за капитулация на Италия, местното население бе по-въздържано и по-спокойно, отколкото някои наши чиновници.

За състоянието на македонското население е характерно още следното. Селското население на места е много бедно, особено поради голямата суша тази година, която в Македония е засегнала и зимните посеви. Поради тази причина някои от заселниците по новите селища са в движение, за да търсят прехрана. За градското население трябва да се забележи, че сега преживява една голяма стопанска, социална и културна криза, която в старите предали се изживя преди 30-40 години. Там тъкмо сега занаятчийството е под силния удар на конкуренцията на едрата индустрия, сега се пролетаризира градското население, сега се преминава от домашната, патриархална отчасти ориенталска култура към модерната култура. Към всичко това, като се прибави и деморализацията от сръбската власт, честите войни и разрухи, ясна става картината в Македония. Необходима е усилена и предана работа от учители, военни лица и цялото чиновничество. Но трябват повече грижи и за самото чиновничество, защото скъпотията, особено в по-големите градове е голяма и бързо расте. В Скопие бях преди 10 месеца и видях живота сега страшно поскъпнал. Офицер от скопския гарнизон ми каза, че прекарал вече 2 години там, напоследък почти не можел да понася това състояние. Местни чинов-

104

ници останали от сръбско време изтъкват, че сръбската държава им е по-добре плащала. Наистина сръбската държава по-добре заплащаше на чиновниците. Вярно е, че много чиновници, изпратени от старите предели искат да се завърнат, защото културната обстановка за живот в Македония още не достатъчно сносна. Но много чиновници стоят със спокойствие, работят предано обаче изнемогват от скъпотията и липсата на някои продукти от първа необходимост.

София, проф. Ив. Батаклилев (п)[2]

3.Х.1943 г.

ЦВА, ф. 22, оп. 3, а.е. 319, л. 525-537.

105

Номерацията на текста е съобразена със статията: проф. дин Петър Петров, Научна експедиция в Средна Македония през 1943 година. – Военноисторически сборник, 1992, кн. 1, с. 95 –105.


1. Игнат Пенков – роден в Плевен през 1913 г. Асистент в Географския институт при БАН.
2. Иван Батаклиев е роден на 24 януари 1891, в град Пазарджик. Виден български учен, географ, краевед. Професор в СУ "Свети Климент Охридски". Умира на 12 декември 1973 г. в София.