| More

translator

Спомените на фелдфебел Борис Райнов за Македония и боевете с германците в Прилеп, на р. Черна и Бабуна планина (9-23 септември 1944 година)

"... група партизани... Те демонстрираха своето присъствие в Прилеп зад гърба на българската атакуваща пехота. Взеха участие в боя и тихо се изнесоха по първата следваща улица на запад от града. Прилепчани ги гледаха като чужденци — пришълци от Сърбия, готвещи им нова окупация в омразна Югославия. Нямаше нито един признак на радост или на възторг, или на умиление, както беше при посрещането на българската войска преди 4 години. Местното население безмълвно наблюдаваше отминаващите партизани..."

"... В МАКЕДОНИЯ

[+/-]... Прочети текста

Войната ме завари в Асеновград. През март 1941 г. германските войски минаха през България, разгромиха Югославия и Гърция. В Македония по инициатива на преобладаващото българско население там били изградени Български акционни комитети (БАК), по чието настояване сръбската и гръцката административна власт била заменена с представители на българите от Македония. По единодушното желание на българското население, БАК издигат идеята за присъединяването на Македония към отечеството България.

Пета армия през април и май 1941 г. заминаваше за Македония. Предложиха ми да формирам военна музика в град Прилеп в състава на 15-а пехотна Охридска дивизия. Предстоеше дивизията да се разположи в градовете Прилеп, Битоля, Ресен и Охрид. Заминахме група музиканти от Асеновград, които пожелахме да служим в Македония заедно с първите части на 5-а армия.

В Прилеп ни посрещнаха с празничен камбанен звън от всички черкви в града, разстилаха по пътя на българската войска цветя, окичваха войниците с цветя, гърмеше викът „Ура!".

Никога досега не бяхме изживявали такова щастие, каквото беше посрещането ни в Прилеп.

Навсякъде имаше народни увеселения, играеха се хора.

114

Властта в град Прилеп, както навсякъде в Македония, бе в ръцете на Българския местен акционен комитет с председател г-н Небреклиев, по-късно кмет на града. Предаването на административната и военната власт в града се извърши с необикновена тържественост и церемониал: знамето с пречупения кръст бе свалено и на негово място се издигна и заплющя родното българско знаме.

След идването ни в Прилеп бяхме потресени от антихуманното поведение на гръцкото правителство. В Егейските острови германските войски открили български военнопленници още от Междусъюзническата война 1913 г. Цели 28 години те били държани от гръцките власти в изолация и нищета.

Посетихме българските светини — руините от крепостта на Крали Марко, полуразрушените български черкви в стария град, сега с. Варош, и неговия манастир „Св. Архангел", старата българска черква в Прилеп „Св. Благовещение", манастира „Трескавец" на Бабуна планина. В Прилеп, където са били учители Григор Пърличев, Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Йордан х. Константинов—Джинот, сръбски учители националисти завзели българските училища, посърбявали българските деца. Учели ги на сръбски език. Сръбски свещеници влезли в българските черкви. А Прилеп се слави с това, че тук се разгаря борбата за самостоятелна българска черква. Там е роден вдъхновителят на тази борба Теодор Кусев — бъдещият старозагорски митрополит Методий.

В ПРИЛЕП

Ние, българите, бяхме стопани на тази земя от памтивека, определена в Санстефанския договор като неразделна част от България. Населена с над 1 млн. българи, Македония била включена в пределите на възкръснала България. Но господари тук и сега, както и на позорния Берлински конгрес, бяха германските. Те получаваха от българското царско правителство над 15 000 лв. заплата, жена ми като тютюнева работничка — само 1200 лв. Германия владееше всички мини в Македония — специално в Прилепско и Битолско експлоатираше слюдени мини. За германците нашите трудоваци строяха административни сгради, пътища, жп разклонения с български пари. Местното население, включително и ние, бяхме ограбвани от хитлеристите, които изкупуваха всички стоки от пазара и ги изпращаха за „фатерланда".

Студени и надменни, германските офицери и войници ни считаха за хора от втора ръка. Българите скоро си припомнихме, че през Първата световна война, при големия завой на р. Черна в Прилепско-Битолското поле германците окопите са яли бял хляб, а нашите клисав, черен — от трици, някаква кал, висшите и средните офицерски чинове от българската и германската войска може и да бяха в единство, но българският войник гледаше германците с подозрение и неприязън. Това отрицание се усили с нападението на Германия върху Съветска Русия през лятото на 1941 г. Дотогава и ние бяхме съюзници а германците, а след това бяхме вече техни потенциални врагове.

Отначало военната музика се водеше към 15-и дап. Неговата казарма се намираше под Марковите кули. 15-и дап беше боен полк с 12 артилерийски отделения, настанени в землянки около казармата. Полкът охраняваше района от Битоля до Велес.

Връзката ми с нелегалното движение на БРП в Прилеп наложи честа смяна на квартирите. Още с влизането на българските войски в Македония в

115

1941 г. ЮКП започна жестока борба срещу войската ни, наричайки я „окупаторска". Едновременно с това пропаганда се водеше и срещу кадрите на БРП. Градът беше наводнен от сръбски шпиони — сърби или сърбомани. През октомври 1941 г. сърбомани партизани нападнаха за пръв път затвора и полицейския участък в града. Постовият стражар бе убит. Разбира се, това не можеше да бъде дело на македонските българи, които в югославската армия се бяха предавали в германски плен с вика „Македон булгар", за да не се пролива напразно българската кръв. После ги освободихме от военнопленническите лагери и се завърнаха по домовете си. Това партизанско нападение в Прилеп съвпада с победата на ЮКП над БРП и нейното отстраняване от ръководна роля сред местното българско население. Но БРП имаше свои кадри и свое влияние сред това население. След въоръженото нападение срещу българската власт ние почнахме да ходим въоръжени нощем из града.

Както в Асеновград, военната музика в Прилеп също взимаше дейно участие в културния живот на града. През 1941 г. се отпразнува тържествено и за пръв път свободно годишнината от Илинденското въстание. В навечерието на празника директорът на гимназията държа сказка в препълнен салон в присъствието на живи илинденци, кмета, началника на гарнизона и околийския управител. На пазарището с участието на музиката за пръв път в града се проведе заря. Бяха прочетени имена на убити войводи, четници и войници. Командирът на гарнизона произнесе патриотично слово. На другия ден в черквата „Св. Благовещение" се отслужи панихида за падналите илинденци. Образува се и дружество на живите илинденци. През останалите години празнувахме този ден с това дружество и го организирахме заедно с неговия председател г-н Милан Гюрлуков.

Давахме често концерти в градината или на площада, участвахме в организираните народни увеселения. С тържествен парад отбелязвахме 6 май — Ден на храбростта на Българската войска. Мало и голямо тичаше пред военната музика или след войниците ни. С тържества празнувахме и Деня на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий. Всички тези празници завършваха с увеселения.

Налага се да кажа още нещо за партизаните в Прилепско. Техните действия се активизираха през 1943 година. Съставът им бе предимно от непълнолетни младежи, примамени от комунистическата пропаганда в гимназията, която изкуствено насаждаше антипатия и омраза към българския народ, който бил „враг" на всички балкански народи!? За това научихме през лятото на 1943 г., когато най-добрият приятел и съученик на сина ми в гимназията от с. Варош избяга партизанин. Тогава се разкри истината с дейността в гимназията. После синът ми беше извикан на разпит в полицията, с което привлече вниманието на властта към мен. Преместих го да учи в София в техническото училище „Христо Ботев".

Знаеше се, че селяните силно мразеха партизаните. Дори сигнализирали по линия на БРП, че между партизаните в Прилепско, а и в цяла Македония преобладавали сърби, черногорци, словенци, албанци, италианци. ЮКП беше отстранила БРП от сцената на политическата борба в Македония и продължаваше своята стара политика за обезродяване на българите в Македония и тяхното посърбяване.

От началото на 1943 г. над Прилеп често започнаха да прелитат аеропланите на Англия и САЩ на север към старите предели на България. През февруари с. г. голяма част от София беше разрушена от тяхната бомбардировка

116

на Прилеп по дворовете бяха изкопани зигзагообразни окопи за скривалища. През лятото ни връхлетя един американски аероплан. Авиаторът ни обстреля с картечница, но ние вече бяхме в изкопания наблизо окоп, покрит с клони и шума. Той ясно беше видял, че сме трима възрастни и две деца, но явно че беше тръгнал на лов — хайка срещу живи хора.

Същата година военната музика бе преместена в 45-и пехотен чегански полк. Събитията на Източния фронт, които научавахме тайно (полицията бе запечатала радиоапаратите), ни вълнуваха. Победата на Червената армия при градовете Курск и Орел отпразнувахме тайно с група другари от полка и с прилепчани.

Лятото на 1944 г. дойде с победите на Червената армия. През юли 1-ва дружина на Чеганския полк бе изпратена в Куманово, 3-а дружина подпомагаше с войници граничните подучастъци, охраняваше жп линията Велес—Прилеп—Битоля, тунела при Богомила и пътищата Прилеп—Градско, Прилеп—Брод и Прилеп—Велес. Зачестиха нападенията на сръбско-македонските партизански групи върху нашите части, разпръснати на един огромен район. В края на август русите разгромиха германските и румънските войски при Яш. Румъния капитулира. Червената армия стъпи на Дунава. България бе все още закачена за фашистката ос Рим—Берлин—Токио, но нашите войници тайно почнаха да се готвят за боеве с хитлеристите в Македония.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА

Открито почнахме да слушаме Радио София. Полицията беше безсилна да упражнява предишния терор.

Предстоеше решаването на един важен въпрос от правителството на Муравиев — да изясни положението на Пета армия, разположена в Поморавието и Вардарска Македония, считани за безспорни български земи, населени с българи. На 6 септември 1944 г. получихме заповед от временния командир на 15-а пехотна одринска дивизия в Битоля: всички части от Охрид, Ресен и Битоля да се съберат на 9 септември в Прилеп и заедно с Прилепския гарнизон да се изнесат източно от р. Вардар и р. Пчиня по линията Щип—с. Джумали—с. Хаджи Реджепли. По този начин нашата дивизия заедно с останалите дивизии на Пета армия фактически трябваше да се ангажират с оттеглящите се вече: от Гърция и Егейските острови елитни германски войски и да не им позволят; Те да настъпят към старите предели на България и да я превърнат в бойно поле за сражения с Червената армия.

Заповедта беше закъсняла. Трябва да посочим, че причината за това се криеше главно в колебанията на правителството и предателството на генерал Кочо Стоянов, както и на назначения на негово място генерал-майор Александър Попдимитров. Той като командир на Пета армия сключил на 7 септември I германския щаб в Скопие споразумение за „символична" война на двете войски в Македония след обявената война на фашистка Германия от правителството на Муравиев. Това негово действие деморализира по места нашите части и изигра фатална роля за пленяването на всички части на 15-а пехотна охридска Дивизия, оказали се в района на Битоля и в самия град в навечерието на 9 септември 1944 г. Рано сутринта само Прилепският гарнизон и интендантските части, оттеглили се късно през нощта на 8 септември в Прилеп, не попаднаха в германски плен. В нашите бойни редици толкова много ни липсваха другарите

117

от 54-и пехотен битолски полк, 55-и пехотен охридски полк, другите части и дружини трудоваци, бронеизтребителната дивизионна рота, също пленена на моста при р. Черна.

Началникът на нашия гарнизон в Прилеп полковник Младенов нареди бойна готовност за войските ни в града. На 7 септември 1944 г. прибрахме семействата си в казармата на 45-и пехотен чегански полк и ги настанихме в общо помещение, където спяха на пода върху застланите с одеяла дъски. Предупредихме ги да не се боят, ако започне стрелба през нощта. Германците, предупредени от свои шпиони, също се прибрали по своите части. В Прилеп имаха около една дружина, една дълга батарея, две противовъздушни батареи - на „Бърдо" и във Варош, и бронирани оръдия. На 8 септември 1944 г. правителството на Муравиев обяви война на Германия.

През нощта срещу 9 септември ме повикаха от поста. Беше дошъл моят бивш музикантски ученик, досега музикант в Ресен, Димо Петака (наричахме го така заради малкия му ръст, а фамилията му бях забравил) с жена си. Те не останали да нощуват край Битоля, а като знаели, че аз съм в Прилеп, се добрали при нас с интендантските части. И така се спасиха от позорен германски плен.

Беше вече настъпил новият ден — събота, 9 септември 1944 година. Дежурният телефонист и радиотелеграфист ни извести, че в София е обявено ново правите правителство — на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев. За министър на войната бил назначен генерал Дамян Велчев, генерал Иван Маринов досегашен министър на войната и бивш командир на 15-а пехотна охридска дивизия, станал главнокомандващ на българската войска.

В 6. 00 ч сутринта се наложи да изпратим за хляб в артилерийските казарми с Димо Петака нашите жени и най-малката ми дъщеря. В 6, 30 ч. сутринта пристигна мотоциклетист със заповедта на полковник Младенов: „Войната на фашистка Германия е обявена. Ние сме вече в коалицията на Англия, САЩ, Русия и Франция. Германският гарнизон в Прилеп трябва да бъде днес обезоръжен. Начало на действията 7, 00 часа.

Положението в 45-и пехотен чегански полк беше тежко. От граничните подучастъци и от охраната на жп линията и пътищата, на тунела при гара Богомила от края на август и началото на септември 1944 г. бяха убити и ранени доста наши войници. Една част се беше оказала в плен на партизаните. Командирът на полка полковник Печевски беше в отпуск и не взе участие в събитията. Имаше много отпускари войници и офицери. На 9 септември 1944 г. се оказа, че много царски офицери бяха изменили на родината си. Събираше се заедно с нестроевите войници и трудоваците повече от една дружина, а именно 2-ра, в която влезе и минохвъргачната рота на полка. Бяхме над 800 човека, към които на 9 септември се присъединиха войниците от 9-и граничен подучастък и на 10-и граничен подучастък, вече на 10 септември. Последните начело командира си капитан Димитров на 8 и 9 септември бяха нападнати от срьбско-македонските партизани с ултиматума да предадат оръжието си на партизаните и да се предадат в плен. Но нашите войници героично се бяха защити; пробили успешно засадите, без да изпълнят партизанския ултиматум те прибраха в полка. Местните жители бяха освободени от полка.

118

ЕПОПЕЯТА НА ПРИЛЕПСКИЯ ГАРНИЗОН (9—23 септември 1944 г.)

На 9 септември 1944 г. Прилепският гарнизон с 1100 войници и 2-ра дружина на 45-и пехотен чегански полк с над 800 войници, 9-и и 10-и граничен подучастък в ожесточени боеве задържа огромните сили на хитлеристите, превъзхождащи ни многократно в жива сила и бойна техника.

Така започна героичната епопея на Прилепския гарнизон начело с коман-

119

дира полковник Младенов. Преди да получим неговата заповед за обезоръжаване на германския гарнизон, ние с Димо Петака вече бяхме изпратили с каруцата с патрони жените и едното ми дете в казармата на дан. Там хлебарската рога печеше хляб за гарнизона и очакваните от Битоля части на дивизията. Оказа се, че нашите близки бяха попаднали в самия център на започналия в 7, 00 ч. артилерийски огън между 15-и дап от района на казармата му в северозападния край на Прилеп и германските батареи — югоизточно от височината Бърдо.

След силен артилерийски обстрел по нашия полк в казармата на Тютюневия институт набързо изведохме жените и децата в скалите на Марковите кули. Тъй като още нямаше нареждане за участие на военната музика в боя срещу германския гарнизон в Прилеп, ние с Димо решихме сами да се включим в бойните действия. Въоръжихме се с по една пушка „Манлихера" и патрони от склада и тръгнахме към града. Идеята беше моя и пътят ми бе много добре познат. Вече към 14, 00 ч. се намерихме под кръстосания артилерийски огън. Водех Димо по тесни улици и сокаци. На някои места пълзяхме. Отивахме към „Корзото", в самото леговище на противника.

Надникнахме предпазливо иззад оградата. От двора изскочи на противоположната улица хорх с някакъв есесовски генерал вътре. После научихме, че това бил командирът на специална германска част, прочистваща пътя на оттеглящите се от Гърция германски войски. Той бил осигурил пленяването на 15-а пехотна охридска дивизия в Битоля на 9 септември 1944 година. В Прилеп генералът не можа да изпълни своята задача. Прилепският български гарнизон водеше жесток бой с германския. Покрай задната стена на оградата се промъкнахме в двора. Бавно стигнахме до прозореца. Чуваха се вече гърлени заповеди с отсечен тон. Германците едва ли предполагаха, че двама български военни музиканти ще ги пленят! Отворих с ритник вратата на помещението и с вика „Халт! Хенде хох!" насочих пушката към една доста голяма група германци с разкопчани куртки, някои от тях със слушалки на ушите. През прозореца отдясно се подаваше пушката на Димо. Всички вдигнаха ръце. От разпита им по-късно стана ясно, че те сметнали че са обкръжени поне от цяла българска рота войници.

Подкарахме с Димо пленниците към нашия щаб. Стрелбата спря. Беше 16, 00 часът. Не след много чухме българи да питат: „Има ли германци? Има ли германци?" Срещнахме нашите първи пехотни части, атакуващи града. Те питаха наизлезлите по улиците прилепчани, няма ли някъде укрили се хитлеристи. Разминахме се. Предадохме пленниците (11 души) в щаба.

Сега дойде ред да се погрижим за жените и детето. На едно площадче преди артилерийските казарми видяхме да минават група партизани, строени по двама, мъже и жени, с китки на гърдите и с пушки на рамо. Те демонстрираха своето присъствие в Прилеп зад гърба на българската атакуваща пехота. Взеха участие в боя и тихо се изнесоха по първата следваща улица на запад от града. Прилепчани ги гледаха като чужденци — пришълци от Сърбия, готвещи им нова окупация в омразна Югославия. Нямаше нито един признак на радост или на възторг, или на умиление, както беше при посрещането на българската войска преди 4 години. Местното население безмълвно наблюдаваше отминаващите партизани.

За кратко време артилерийският огън се възобнови, 9 български бомбардировача прелетяха над главите ни обратно на север към България. Нашите близки бяха някъде тук около артилерийските казарми. След циганската ма-

120

хала излязохме при телената ограда на казармата. Постовият ни каза, че преди ас ги видял и насочил към окопите насред лозята на Марковите кули отсреща ги наблюдавал как минават сухата река покрай казармата. Привлякло вниманието му, че жените пълзели под куршумите, а момиченцето във войнишките дрехи вървяло пред тях изправено и една от жените му се карала за това. А в воните имало и други семейства на военни.

Скоро видяхме нашите. Те се изкачваха нагоре по Марковите кули. Свиркахме им, те се обърнаха и тръгнаха надолу. А ние полегнахме на тревата от умората и напрежението на първия боен ден. Обаче жените ни се усъмниха що и пак тръгнаха нагоре. Изправихме се и пак им свирнахме. Най-после ни познаха и затичаха към нас. Страхът им бил от сръбски националисти. И ние ги видяхме под Марковите кули зад казармата набъбнало поле от цивилни мъже в тъмни дрехи, които като гарвани се готвеха може би да разграбят казармата при първа възможност. Тези мисли ми идват наум сега, след всичко преживяно и изпитано след 9 септември 1944 г. в Македония.

Започна да се мръква. Пищяха куршуми от разни посоки. Вървяхме в подножието на Марковите кули към с. Варош за казармата. Вляво от нас сред полето догаряха с ярки пламъци гарата, две влакови композиции и царевичните ниви наоколо. Възмутена от поведението на укрили се в окопите с жените и децата си наши офицери, жена ми разказваше, как тя ги молела да ги преведат през Марковите кули в нашата казарма и накрая ги упрекнала, че ако съм бил, щял съм да изоставя всичко лично и да спася техните семейства.

По тъмно се прибрахме в казармата. Научихме, че вече са пленени 300 германци, голямо количество моторни коли и всичките германски складове в града. Минохвъргачната рота на полка с щурм превзела окопите на германската противовъздушна батарея в окрайнината на с. Варош. На кратьк митинг поради липса на офицери избрахме Войнишки комитет. За първата ми бойна проява — пленяването на 11 германци, ме избраха за негов член. Въодушевлението ни бе огромно. Още в първия ден защитихме славата на храбрата българска войска, бехме решение да освободим пленените ни другари в Битоля от германските войски.

Рано призори на 10 септември в чеганския полк се яви подофицерът авиатор Пейо Тодоров от Пловдивското летище. На връщане от бомбардировка южно Прилеп на 9 септември командирът на аероплана капитан Савов кацнал на германското летище, западно от с. Малко Койнаре, в Прилепското поле под претекст, че му свършвал бензинът. Савов му предложил да се предадат на германците. Пейо Тодоров стрелял в него с шмайзер и го ранил тежко. После избягал. Германците го преследвали с кучета, но той се скрил в някакво тресавище на р. Блато и се спасил. Оставихме подофицера Тодоров в района нашата казарма.

На 10 септември продължихме ожесточения бой с хитлеристите при барутните погреби, разсадника и в района на гарата. Противникът бе подкрепян Дългобойните му оръдия, разположени на позиция зад с. Селце, югоизточно Прилеп. Под нашия натиск и упоритите атаки окончателно очистихме града германския гарнизон. Остатъците му побягнаха, преследвани от нас, към местността Ушите на 3 км от Прилеп и по шосето за Битоля, а после към левия бряг на р. Черна по посока на с. Тополчани и с. Вашарица. Нашата артилерия беше непрекъснат огън но противника от Ушите — най-ниското място в района, образувано от раздвояващите се хълмове на една скалиста рамка, стари чак до р. Черна над с. Тополчани. На тези позиции боят продължи до 13

121

септември 1944 г. с нашия нарастващ натиск срещу германците. През нощта срещу 12 септември направихме едно дълбоко разузнаване в тила на противника, в което участвах и аз. Открихме, че силите на противника непрекъснато нарастват от прииждащите към Битоля и от Гърция германски войски.

В боевете на 13 септември успяхме да натикаме германците до самата река. След обяда очистихме от тях и левия бряг на р. Черна. Те отстъпиха западно от реката — там, където р. Блато се вливаше в Черна и започваше нейния голям завой на юг през Битолското поле. Това бяха и последните ни усилия за спасяване на нашите другари от германския концлагер в Битоля. Заехме позиция по линията с. Кадино село — над с. Тополчани — през с. Рувце до с. Марул. Същия ден привечер от града се появиха малочислени и слабо въоръжени жени две така наречени партизански „бригади". Те взеха участие в последните боеве от 14 до 17 септември 1944 г. при с. Алинци. Липсваше им боен опит за позиционна война. Бяха на храна към нас и постоянно искаха ту патрони, ту пушки или бомби. Но и самите ние бяхме притеснени с оръжието — разполагахме с няколко гранатомета, минохвъргачки, малко леки и тежки картечници. Водехме главно пушечен огън. Голяма помощ ни оказваха нашите скъпи братя — артилеристите от 15-и дап, за които винаги си спомням с благодарност.

Използвахме случая и от името на войнишкия комитет помолих комисаря на партизаните да бъдат освободени и върнати в полка пленените от партизаните войници-чеганци при гара Богомила и в Брод. Той ни отказа категорично. Такова било нареждането на Главния партизански щаб за Македония!?

Ние разбирахме своята отговорност за този български край и воювахме с непоколебима воля в почти пълно обкръжение. Германски оръдия стреляха по нашите позиции южно от града. От 13 септември те загърмяха от запад към Голямо и Малко Койнаре и от северозапад откъм с. Мажучище. Германците събираха сили в Битоля и постепенно запълваха по данни на разузнаването долината на р. Вардар — Мариово, Кавадарци, Неготино зад Селечка планина. Предвид сравнително слабите ни сили на 14 септември трудоваци и нестроеви войници почнаха да копаят окопи за нова позиция около Прилеп. Особено се укрепяваше районът около шосето и жп линията Прилеп — Битоля. Хитлеристите същия ден проведоха атака, подкрепени с артилерийски огън от юг и от запад. Те не можаха да ни мръднат от позициите, които ние отстоявахме твърдо и ожесточено. Отблъснахме всички опити да пробият нашата отбрана. На 14 септември настъпи известно затишие. Възложиха ми да евакуирам трофейните моторни коли от казармата и събраните там български семейства на военни и административни служители в Прилеп до лесничейството на Бабуна планина по шосето за Велес. С червена лента на ръката командвах евакуацията под непрекъснатия грохот на артилерията. На последната кола последни качих жена ми и двете ми деца. На обратния път откарахме с моторните коли и бойни припаси на нашите позиции. Обслужихме с тая цел и нашите артилеристи.

На 15 септември сутринта от извършеното нощно разузнаване стана известно, че германска моторизирана колона се точи от с. Баница за Битоля на разстояние от 30 км. По-късно научихме, че в нея влизала и СС бронирана дивизия „Принц Ойген", на която ние първи препречихме пътя за Велес-Скопие—Белград. Този ден масираният удар на германските оръдия ни нанесоха

122

големи поражения: разрушени окопи, ранени и убити чеганци. Виждаше се подготовка за решително настъпление на хитлеристите. Скоро започна атаката. В боя се включи и нашата авиация, която атакува стремително батареите на германците на позицията им западно от Завоя на р. Черна при с. Чепигово. Подир обяд тя нападна и разстрои настъпващата срещу нас моторизирана колона, която се движеше по шосето Битоля—Прилеп. Един български аероплан бе свален, екипажът му загина пред очите ни.

Срещу позициите на 45-и пехотен чегански полк, 9-и и 10-и граничен подучастък и малобройните партизани се нахвърлиха настървено повече от 5 германски дружини, подкрепяни от артилерия. По нас започнаха да стрелят и далекобойни оръдия, намиращи се извън обсега на нашата артилерия зад с. Прилепец и с. Здравец — от юг и югоизток. Германска артилерия ни нападна и откъм с. Мажучище. Боят беше тежък, с проливане на много кръв. Особено големи загуби понесоха атакуващите ни хитлеристи — над 300 убити и ранени преброихме пред нашите окопи. И нашите загуби не бяха малки — бе убит най-добрият ни тежкокартечар и още 10 други момчета, ранените надхвърлиха 20 души. Нощем с колите извозвахме ранените в болницата на Прилеп.

На 16 септември 1944 г. при изгрев слънце хитлеристи, превъзхождащи нашите сили много пъти, до 2 полка, ни атакуваха от юг, по шосето Битоля—Прилеп. Те разполагаха и с бронирани коли, срещу които нашата артилерия стреляше със шрапнелни снаряди. От с. Чепигово, току-що завзето от германците, и с. Загорани от нашата позиция настъпваше около една германска дружина с батарея, рота бронирани коли и бронирани оръдия. Друга дружина, подкрепена с артилерия, напираше в посоката с. Канатларци—с. Рувце. Денят почерня от изстреляните снаряди. Пищят куршуми от автоматичното оръжие на германската пехота — шмайзерите, опрени на коремите, тракат непрекъснато като шевни машини. Но ние упорито не отстъпвахме позициите си, твърдо стояхме по местата си, отговаряхме със силен пушечен, минен и картечен огън по напиращия противник.

Голяма помощ ни оказваше авиацията, а нашите артилеристи от 15-и дап бяха неуморни и непобедими труженици в боевете съвместно с пехотата на 145-и пехотен чегански полк. Заедно с тях ние твърдо отстоявахме позициите си. В село Лагово, завзето от германците на 17 септември, бе разположена батарея, която почти във фланг биеше по нашите окопи и ни нанесе големи поражения — много разрушени окопи и 15 души убити и ранени. Поради силно оределия ни строй късно вечерта на 17 септември бяхме принудени да се оттеглим на предварително изкопаните за 3 дни позиции край Прилеп по шосето Битоля—Прилеп и в района на гарата.

В непосредствената отбрана на град Прилеп и в боевете в самия град (8—20 септември 1944 г.) бяхме само пехотата на прославилия се вече тук 145-и пехотен чегански полк и още повече прославилите се артилеристи от 15-и дап. Защитата на Прилеп започна на 18 септември рано сутринта. Германците; настъпваха от Битоля с огромни сили срещу Прилеп и към Плетварския проход, от района на Кавадарци и Неготин. Тътенът на оръдията им отекваше по цялото Прилепско поле. Напразно се опитваха те в тоя ден да завладеят града от юг по шосето Битоля—Прилеп. Нашият силен и точен картечен огън от двете страни на шосето ги задържаше далеч от окопите ни. Артилеристите на 15-и дан поразяваха атакуващите германски колони. С обединени сили ние преграждахме пътя на фашистките войски на север към Велес—Скопие—Белград. При атаките на германската пехота, която упорито отблъсквахме, виждахме

123

потни, зачервени лица на чужденци, чувахме пиянски крясъци и на български език, чувахме и албански балисти (фашисти) да се провикват: „Кок шкип, инат булгаре" (албанска глава, български инат) — останала от времето на турското робство характеристика. Албанските балисти неудържимо се хвърляха в атака — Та нали им бе обещана от хитлеристка Германия цяла Западна Македония — Дебър, Струга, Охрид, Гостивар.

На 19 септември под неистовия натиск на силно превъзхождащия ни противник отстъпихме в югоизточната част на града и с боеве при Корзото не пропуснахме да завладее града. На 20 септември боят се усили и ожесточи, германски батареи в района на Прилепската гара водеха силен артилерийски огън по града и нашите позиции. След обяд огънят достигна най-голяма сила. Оределите редици на чеганци бяха атакувани от германска и албанска пехота с български военни униформи, взети по всяка вероятност от нашите пленници в Битоля. Но чуждоземците си личаха и в този реквизит. Привечер те успяха да ни обкръжат. С ранените по средата ние направихме ежова или кръгова защита и с насочени срещу обкръжилия ни противник пушки, с настръхнали като бодли на таралежи щикове, с викове „Напред, на нож!" и „Ура!" пробихме техния обръч. Макар и затруднени от умората на боя, след 6-километров ход през нощта ние достигнахме Бабунския проход в района на с. Мукос. Бяхме изпълнили достойно заповедта на командващия българската войска генерал Маринов, която гласеше: „При невъзможност да задържите Прилеп, оттеглете се с боеве за печелене на време към района на с. Мукос—Кръстец—Степанци. 8 септември 1944 г." Три дни повече бяхме защитавали град Прилеп от безчисления брой на противника и неговата техническа мощ.

И на новите позиции най-много ни липсваха тежки картечници. Бяхме и без патрони за оцелелите. Очаквахме нашата авиация с парашути да спусне тежки картечници и патрони от България, но в тези последни боеве за Прилеп не я виждахме над главите си. Така и не получихме необходимото ни оръжие.

Отбраната на Бабунския (Присадския) проход започна на 21 септември и трая три дни (21—23 септември 1944 г.). Шосето Прилеп—Велес се извиваше из Бабунските височини нагоре към сравнително ниския и широк проход. При нас Бабуна се оказа висока около хиляда метра и бе достъпна за оръдия и бронирани машини. Бяхме оставили преден пост в горичката при къщичката на лесничея вдясно от шосето, който обаче се завърна при нас преди атаката на германците. Много трудно бе да се устои под масираните удари на германската артилерия, пехота и на танковете.

В този ден (21 септември) германски оръдия, разположени в района на Прилепската гара, водеха силен огън по нашите нови позиции, както и по :ъседите ни 10-и и 9-и граничен подучастък. Огънят им беше разрушителен. Германска пехота се съсредоточаваше в града, който се виждаше оттук като ла длан. Започналите атаки на германска и албанска пехота срещнаха твърдия и упорит отпор на чеганци. Стреляха германски батареи и от самия град. На Плетварския проход, отляво зад Козяк, гърмеше артилерийски двубой на германските оръдия и 15-и дан. Нашите артилеристи там заели позиция при с. Плетвар. Случайно до нас стигна слухът, че на 19 септември 1944 г. се очаквало помощ от Кавадарци да дойдат 1200 войници от 54-и пехотен битолски полк е 55-и пехотен охридски полк начело с командира на 54-и пехотен полк полковник Цанев. Но те не дошли, въпреки че изпратили преди това офицер за връзка, вероятно тук били разбити от силните германски войски. За нас беше

124

радостно съобщението, че 1200 души наши другари на 9 септември 1944 г. все пак са пробили смъртоносния обръч и са се спасили от плен.

На 22 септември 1944 г. рано заранта германците откриха огън с батареите си, разположени югоизточно (дошли от Кавадарци батареи) от град Прилеп, и от запад откъм с. Мажучище. По атакуващата ни германска и албанска пехота ние стоварихме своя картечен, минен и пушечен огън. В този бой беше разбита с попадение на един снаряд последната ни минохвъргачка. Германска батарея, инсталирана отляво по височините на Козяк, откри силен артилерийски флангов огън по граничните подучастъци и по 45-и пехотен чегански полк. Неочаквана и за нашите артилеристи бе стрелбата на дългобойната батарея, разположена от двете страни на шосето Прилеп—Велес в подножието на Бабуна. По обяд срещу нас запълзяха десет танка. Германската пехота пъргаво ги следваше. Земята наоколо се тресеше от попаденията на снарядите на германската артилерия от града, от района на гарата и оръдията на мощните танкове.

Над тях прелитаха снарядите на дългобойната им батарея от подно-

125

жието на Бабуна. Нашият съсредоточен пушечен и картечен огън накара излязлата отстрани на танковете германска пехота да залегне. Артилеристите на 15-и дап дадоха преграден шрапнелен огън. Всичко завря пред танковете — гейзери от пръст и камъни хвърчаха нагоре. С надежда очаквахме намесата на нашата авиация. Неизвестно защо нея я нямаше. Танковете бавно се оттеглиха назад. Германската артилерия усили своя огън.

Настъпи топлата нощ на последните усилия на Прилепския гарнизон да спре германската лавина, придвижваща се от юг на север. Не знаехме, че през същата нощ партизанската интернационална дивизия при с. Плетвар ще напусне своите позиции, ще оголи защитата на 15-и дап и по този начин ще открие пътя на германските войски през Плетварския проход по шосето Прилеп—Градско—Тиквеш.

ОТТЕГЛЯНЕТО

В 6, 00 ч. сутринта на 23 септември 1944 г. започна новата атака на германската пехота, подкрепяна със силен оръдеен и минометен огън от града, откъм с. Мажучище и от дългобойната батарея под Бабуна. Фланговият огън от височините на Козяк беше много точен и убийствен за нашите защитници. Нагоре срещу нас напираше по шосето Прилеп—Велес пехота, срещу която ние усилихме нашия пушечен и картечен огън. Артилеристите на 15-и дап разстроиха техните редици. Пехотата бе задържана, а после бавно се спусна надолу.

Към 10, 00 ч. дойде тревожната вест, че партизаните са се измъкнали от с. Плетвар и Плетварският проход се намира в германски ръце. Появи се опасност да бъдем нападнати в най-скоро време откъм тила. По същото време стана известно, че има заповед от 22 септември 1944 г. за оттегляне в посока на селата; Лисич—Оморане—Чашка на командира на 15-а пехотна охридска дивизия полковник Младенов. Трябваше да напуснем позициите си. Остана да ни прикрива 10-и граничен подучастък. Артилеристи от 15-и дап разрушаваха оръдия. Сега вече отпаднаха моите задължения към войнишкия комитет. Почти последни с другаря ми военния музикант Васил напуснахме окопите. Спуснахме се надолу по шосето. Изглежда интендантските части на 15-а пехотна охридска дивизия първи бяха узнали и първи бяха започнали оттеглянето си по шосето за Велес. Може би с надеждата да изпреварят с конските впрягове бронираните германски машини и да спасят ценното за България и българската войска дивизионно имущество. Пътят за Велес се оказа свободен.

Върнах се към задълженията си на фелдфебел на военната музика в 45-и пехотен чегански полк. Намерихме каруцата с инструментите на музикантския взвод. Поовързахме още веднъж върху една най-обикновена каруца без чергило тези инструменти и наредих на войника да кара по шосето към с. Извор и да настигне оттеглящата се наша колона. После забързах към мястото на нашите, евакуирани семейства. В изоставения набързо в паниката лагер се търкаляха само забравени вещи. От семейството ми нямаше никаква следа. Видях наблизо воденичка. В нея намерих двете си момиченца с други две като тях и баща им — български железничар. Тук те щяха да станат лесна плячка за германците. Оказа се, че в същия ден в лагера дошла на кон една партизанка и предложила на гладуващите жени да купят брашно от съседното село. Жена ми я избрали за председател на женски комитет и всички отишли в селото да уговорят това.

126

НЕОЧАКВАНИ СРЕЩИ

Петимата вървяхме бавно по тесен селски път. Прецапахме някаква плитка река. Пренесох децата на ръце едно по едно. Изтрака затвор на пушка. Чу се вик: „Върнете се обратно! Ще стреляме! — партизански патрул. Те ни дебнеха по всички пътища, пътеки, кърища и дерета на Македония. Върнахме се. Поведоха ни по друг, страничен път, който не бяхме забелязали в тъмното.

Отведоха ни насред селото. Задържаха ни покрай някакъв плет със заповед да не мърдаме оттук под заплаха от разстрел. В обширния селски двор се белееха огромни камари камъни. Убити от умора и вълнение, задрямахме край плета. Малко преди разсъмване събудих всички — да се подготвим за новата среща.

Слънцето изгря. В селото цареше мьртвило, но в двора се появиха мъже. Камарите от „камъни" се оказаха натрупано българско военно имущество — шинели, одеяла, раници, куртки, панталони, каски, паласки, манерки, платнища... И това бе заграбено от българския войници от Пета армия може би само един ден. А колко ли бе то за целия септември 1944 година?! Извикаха ни. Отнеха на мене и раниците, шинелите, одеялата, манерките, платнищата, дори калъфката ми с двете шепи захар. Не можах повече да се сдържа. Поисках среща с командира им, с политкомисаря. Като бойци срещу фашизма заслужавахме повече уважение. Едвам отървах платнището за постилка и завивка на децата. Но имало и по-трагични случаи — наши войници се върнали от Македония през същата есен боси и по „бели гащи"! След дълъг, неприятен и дори опасен за нас спор най-после ни пуснаха да вървим за България.

ВОДАЧ НА ВОЙНИШКА КОЛОНА. С ПАРТИЗАНСКИ КУРИ И ПРЕЗ МАКЕДОНИЯ

(24 септември — З октомври 1944 г.)

Към нас се присъединяваха българки войници от Прилепския гарнизон от 15-а пехотна охридска дивизия. Някои от тях бяха избягали от фашисткия концлагер в Битоля. Отпред яздеше на кон куриерът от партизанския щаб.

Вървяхме само нощем с голяма предпазливост по забутани пътечки и планински долове. Шосето за Велес трябваше да пресечем през деня на път за моста през Вардар при Велес. Нямаше къде да се укриел с такава голяма маса войници. Връхлетяха ни внезапно при излизане на шосето два германски бомбардировача, но изразходвали бойните си припаси, те само ни разпръснаха под мостовете и из полето. След няколко минути отлетяха на северозапад, към Велес или Скопие. Продължихме пътя и по каменисти, хълмове, прорязани от дерета, безводни и със сипеи свлачища близо до десния бряг на р. Вардар.

На 27 септември 1944 г. се приближихме плътно до реката в село, разположено срещу моста при град Велес. Беше горено. Застанал на площада под клонесто столетно дърво, наблюдавах през бинокьл моста — по него се движеха по двойки германски постови. До мен стоеше куриерът. С въздишка му върнах бинокъла.

По моста беше невъзможно да се мине. Трябваше да търсим водач за преминаване реката през брод. Не само минаването, но и оцеляването ни беше под въпрос: при най-малкия шум германците можеха лесно да ни открият и

127

унищожат. Нашата сборна безоръжна колона щеше да стане лесна плячка за тях. Бях взел необходимите мерки нито един войник да не влезе в селото, всички останаха в една дълбока урва, издълбана от пороите, перпендикулярна на шосето и р. Вардар. Намерихме в селото водач през реката.

Сега всичко зависеше от умението на довчерашните бойци от българската войска да се подчинят на единствената заповед — безшумно минаване на Вардар през брод. А колоната не беше малка — към 1500 човека, а и още щяха сигурно да се присъединят по-нататък. Войниците седяха в напрежение, дрехите им се сливаха с изгорялата от слънцето трева. Всички без много приказки разбраха какво трябва да правим. По собствено желание почнаха да събират във войнишка шапка пари за водача. Уредих да закупим хляб от селото. Някой от селяните донесе баница. Върнах я — не може да нахрани никого, не биваше да давам и на децата. Наоколо имаше много гладни млади хора.

Предложих на войниците да се разделят на три групи по приятелски. Движението на групата да бъде по петима, всеки да следи съседа си и при нужда да му окаже помощ. Краката да стъпват бавно по дъното на реката. Намерих двама войници, които умееха да плуват. Съгласиха се да пренесат децата ми на рамене. Те тръгваха с първата група. Ние с жена ми — в третата. Изчакахме до 10,00 ч. през нощта. Водачът поведе първата група. Тъмнината ги погълна. Безшумно замина и втората. Водачът се върна за третата. В момента, когато почти излизахме на шосето, силен тътен на десетки мотори раздра мъртвата тишина. Всичко при нас залегна и замря.

Вгледах се в отсрещния бряг на р. Вардар, осветен от мощните прожектори на танковете на дивизия „Принц Ойген", идваща от Прилеп. Там се очертаваха само скали и големи камъни — пустош, никакво движение и сенки. Изчакахме известно време след отминаването на бронираните коли. Нищо не нарушаваше тишината. Пресякохме шосето, жп линията Прилеп—Велес, царевична нива и се потопихме в реката. Водата стигаше до гърдите. Аз и Васил здраво държахме жена ми и влачехме крака по пясъчното дъно на Вардар. Но тя беше висока и слаба и бързеят по средата я повлече като перце. Притече се на помощ и един войник и с общи усилия я приземихме към дъното на р. Вардар. Без никакви жертви минахме реката. Връчихме парите на водача заедно с искрената ни благодарност за участието в спасяването на толкова много български войници. Човекът беше щастлив, че ни бе помогнал в бедата, не ги искаше, все пак трябва да ги приеме. Сбогувахме се. Намерихме и децата си. Оттук тръгвахме без чужда помощ, макар също да имаше германски войски и не можеше да минем без среща с тях.

До р. Вардар вървяхме на северозапад. След нейното преминаване тръгнахме на североизток. Причините за това бяха две: липса на мостове и бродове през Вардар между Велес и Криволак и огромното количество германски войски по долината на Вардар източно от Селечка планина и завзетия от тях на и септември 1944 г. Плетварски проход. Предстоеше ни път през Щипското хълмодолие и овчеполските хълмове. Много отдавна турците бяха изсекли горите наоколо и нито една власт, освен българската, не се бе погрижила за тяхното възстановяване.

Още в първия ден се появиха нови воини и от Пета армия, някои от тях избягали от германския концлагер в 51-ви полк в Скопие. Войник от 54-и пех. битолски полк разказа как успял да избяга от концлагера в Битоля. Това станало няколко дни след пленяването им на 9 септември 1944 г. През нощта германците открили стрелба с оръдия и картечници срещу пленниците. През разкъсаната

128

телена мрежа само няколко души успели да избягат. Мнозина били убити от падението. Крил се у негови приятели македонци, които успели да го предат през Бабуна планина и после се присъединил към нашата колона. Досега въздържал да разказва за жестокостта на германците в присъствието на партизанския куриер. В началото на боевете срещу Прилепския гарнизон фашистите взели от концлагера един български фелдфебел-школник, откарали го с тях и го накарали да стреля срещу българите, но той отказал категорично. Тогава германските фашисти му отрязали ръцете и го захвърлили полужив край пътя. „Ето я — мислех си, — ненаписаната още нова история за героизма на българския войник, за неговата силна привързаност към Род и Родина, а не към безотечествения интернационализъм!" Така се раждат легендите.

Задържахме се зад един хълм на втория ден и през нощта пресякохме някакъв път, вероятно между Щип и Велес. Без премеждия отминахме щипските хълмове. Движението на колоната през безводното Овче поле беше много уморително — липсваше ни вода, тук-там намирахме само блатясали папури и негодна за пиене вода. Слизането и изкачването по хълмистата местност силно ни затрудняваше. На някои места се спускахме по сипеи, само едно катурнато камъче можеше да предизвика срутване на огромни маси пясък, малки и по-големи камъни, лавина, с опасни последици за живота на всички ни. При тях се изискваше голямо внимание и силно напрежение. Избягваме всякакви пътища и се водехме главно по движението на слънцето. И все пак на третия ден, както се спускахме по полегат хълм, отдясно затракаха картечници. Ние бяхме като на длан пред очите на германския пост, разположил се на сянка в една горичка на отсрещния хълм. Но за щастие куршумите не долитаха до нас. Казах, че това бе пост, защото ако германците бяха по-голяма
група, те щяха да ни догонят и избият с картечниците си.

Нощувахме в някаква забутана махала. За парче клисав хляб дадох 1000 лева. След още два дни минахме през една разорана нива на някакъв чифлик. От къщите ни гледаха жени, сигурно се чудеха като какви хора сме в това военно време. После разбраха, че сме български войници и двама мъже излязоха при нас. Поговорихме за германците — има ли ги тъдява, какво се говори за положението в България, каква е властта при тях — още ли е българска или вече е сръбска. Властта бе никаква. Само нощем се движели разни групи, но не можели да разберат какви са. Най-опасни били дражевистите — дошли веднъж, награбили храна и де що открили пари по къщите, ги взели. Така както нас и толкова много войници накуп досега не били виждали. Изнесоха котел с вино и почерниха желаещите да си пийнат за здраве.

Бяхме вече отминали отдясно на гр. Св. Никола. Отдъхнахме си. Едва ли пред нас вече имаше германци, най-много да ги има в градовете Кратово и Куманово или Царево село, но ние бяхме много далеч от тях. При следващата почивка един момък от Щип, българин, доброволец в българската войска от 1944 г. разказа силно трогателна случка с негов роднина. Било през 20-те години по времето на сръбския крал Александър, когато Македония била окупирана от сърбите под знамето на Югославия и под знака на Версай — 1919 г. Неговият роднина, тогава новобранец в сръбската армия, редом с други Щипяни и хора от Овчеполието, всички те българи, в сръбския град Крагуевац отказали да се закълнат пред сръбския крал Александър, защото вече са се клели пред българския цар. И че са българи и искат да си останат българи. Колко бой са изяли, те си знаят. Имало и убити между тях заради българското си твърдоглавие и любов към своя народ. А роднината му по-

129

късно избягал в България и постъпил като него сега в Българската армия доброволец.

Слушах такива случки из живота и страданията на македонските българи и разбирах колко висока нравственост, честност и скромност има у българския народ. И доброта — чуждото не ще и своето не дава. И тогава в съзнанието ми изпъкнаха думите на прилепския учител Й. Х. Константинов — Джинот, изписани на много места в Прилеп. Бях ги запомнил твърдо, защото това беше най-добрата характеристика за българския народ: „Истинският българин не лъже, не завижда, не се лени, не лицемери, не блудствува, за печена кокошка вярата си не променя..." Думи като клетва пред бъдещите поколения, идващи от вековете, и ще пребъдат у българите завинаги.

Наближихме р. Брегалница. Минахме я по заоблените камъни дори без да се събуваме. На отвъдния бряг ни пресрещна млад, висок, белолик подпоручик. Представи се от името на ОФ правителството и Щаба на българската войска. Събирал сведения за боевете на Пета армия срещу германците, за взаимодействието на частите й с македонските и сръбските партизани. Поиска от мен бележката от Главния партизански щаб за Македония. Тъй като наближавахме старата граница, бележка вече не ми трябваше и аз я предадох. С нейна помощ изпълних своя войнишки дълг пред родината и младите й синове войници в една разгромена не толкова от германците, колкото от „македонските" партизани Пета армия, както и от нейните собствени началници.

На втория ден след срещата ни с подпоручика при р. Брегалница заваля ситен есенен дъжд. Срещнахме селянин, който се връщаше с натоварен катър от пазар в Горна Джумая (Благоевград). Спряхме се на разговорка за Червената армия, ОФ правителството, цените в България. Дъждът се усилваше. Обещах на децата ми да дам 500 лева на онова от тях, което първо премине нашата граница. Улисани в разговора, не усетихме кога най-малкото ни дете бе отминало напред. И го изгубихме. Пътища и пътечки през границата много. Войнишката маса също отмина напред и се разля по граничните пътища. Всеки търсеше сушина. Ние влязохме в с. Лешко, настанихме се в една къща, после с жената дълго обикаляхме гората и викахме името на детето си.

В БЪЛГАРИЯ

На другия ден, 4 октомври 1944 г. нямаше и помен от дъжда. Грееше топло слънце. Насочиха ни към с. Падеж, откъдето с автобуси превозвали войскарите, идващи от Македония за Горна Джумая. Наоколо селяни прибираха богата реколта сини сливи. Весело ни поздравяваха и щедро ни гощаваха със сливи от кошовете.

Пристигнахме в Горна Джумая. Познавах града — често бях идвал тук още от малък. Цялата група войници от автобуса тръгнахме за казармата да се запишем, че сме се прибрали и да получим указания. Отпред вървяхме ние с Васил. Изведнъж виждаме надолу по улицата от казармата по паважа върви моето дете, нарамило 2 хляба и половин пита кашкавал. Скрих се зад Васил. Той я пита: „Къде е татко ти?" — „Ето го!" — и идва при мен, сияеща от радост. Изпратих я на гарата при майка й и сестра й.
Получихме две седмици отпуск. Не докладвах на никого, че съм извел от Македония 3200 войници. С товарни вагони откарваха всички по родните им. места. Ние слязохме съвсем наблизо, на гара Мурсалево. Когато влязохме в

130

родното ми село Бураново, ни взеха за някакви изпаднали турци. Родителите ми бяха починали. Къщата ни стоеше празна. Взехме от вуйчо ми Чучулинков няколко черги за завивка. Оттук нататък трябваше с жена ми да започваме от нищото — имуществото ни беше разграбено в Македония. С партийния секретар обущарят Борис Веселинов изровихме архива на партийната организация, намираща се в газена тенекия. Възстанових партийното си членство в БРП в организацията на с. Бураново. Мечтаехме за светлото и радостно комунистическо бъдеще. Предложиха ме за кмет на селото.

Предпочетох да се върна в Пета армия. Тя имаше нов командващ — генерал Кецкаров, родом от гр. Охрид. Със заповед на министъра на войната 45-и пехотен чегански полк бе разформирован, както и много други в Пета армия. За проявените ми командирски качества в боевете в Прилеп и неговите околности искаха да ме произведат офицер. Отказах поради липса на необходимото военно образование. Продължих изпълнението на своя служебен и отечествен дълг по време на Отечествената война като фелдфебел на 1-ва рота при 7-а охранителна дружина с много тежък участък — с 41 поста, включващи общ охранителен район жп гара Дупница—Батановци—Гюешево. Постовете често бяха нападани от бандитски групи. През януари 1945 г. със заповед на министъра на войната генерал Дамян Велчев бях награден с военен Орден за храброст II степен.

По: М. Райнова. Спомените на фелдфебел Борис Райнов за Македония и боевете с германците в Прилеп, на р. Черна и Бабуна планина (9-23 септември 1944 година). ВИС, 1996, кн. 3, с. 114-131.