| More

translator

Брациговските майстори-строители и македонските българи[1]

Публикация по: П. Бербенлиев и Хр. Патръчев. Брациговските майстори-строители през ХVІІІ-ХІХ век и тяхното архитектурно творчество. С., 1963 г. с. 12-27.

ПРЕСЕЛВАНЕ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ В БРАЦИГОВО

Въпросът за причините, които са накарали македонските българи да напуснат своите родни места и да се заселят другаде, е занимавал нашите историци. Така по мнението на Ал. Теодоров-Балан[2] и на К. Иречек това изселване се дължало преди всичко на голямото потисничество от страна на турската власт и особено на самозвания господар на Албания - Али паша Тепеделенски.

След известни проучвания върху преселническото движение на населението от Западна Македония по-късно Димитър Яранов идва до извода, че основните причини за тези преселвания са от стопанско естество. Той подкрепя това свое мнение с исторически факти, какъвто е и географското разпределение на „арнаутите" в България, като проследява почти целия период на това преселване от XV до XIX. Напоследък същият въпрос се разглежда от Хр. Христов. Той анализира обективните фактори, които са действували върху обществените отношения и наложили като следствие масовото напускане на Западна Македония и търсене на по-спокойни места за живот.

...Увеличението на данъчния гнет от спахиите и държавата било една от главните причини за разоряването на селяните през XVI и XVII в. Разоряването се изразявало загубването на земята и на средствата за нейното обработване и в превръщането н селяните в нови социални категории - изподжии, кесимджии и момци, които обрабовали чифликчийската земя и били лишени изцяло или отчасти от средства за живеене и производство. С решение на спахията селяните можели да продават, да предават в наследство и да залагат земята, която обработват.

По-нататък в статията си Христов изнася множество документи - тапии и съдебни протоколи, от които се вижда, „че купувачите ставали стопани и притежатели на къщи и градини, т. е. на имоти мюлюк като тяхна собственост, а ливадите и нивите им били отстъпвани с право на владение".

До края на XVIII и началото на XIX в. турската държава полагала големи усилия да запази военно-феодалното земевладение като опора на политическата и военната мощ на Отоманската империя. В подкрепа на това Христов посочва издадения през 1795 г. “султански ферман” до всички кадии от левия ръкав на Румелия (тук спадали македонските земи и Западна Тракия), с което се забранява превръщането на старите села в чифлици. Във фермана се съобщава, че поради големи задължения към лихварите селяните от много села се отказвали от правоползуването на своите имоти. „Купувачите на тези имоти образували чифлици, като добивали за това официални худжети от кадиите".

В същата статия по-нататък се отбелязва:

Във връзка с обеземяването на селяните и освобождаването им от лична феодална зависимост стои въпросът за емиграция на населението в българските земи през XVIII и XIX в. Особено голяма била емиграцията на населението от Македония към Южна и Североизточна България. През втората половина на XVIII в. емиграционната вълна от Македония е толкова силна, че Високата порта трябвало да вземе изключителни мерки за нейното ограничаване.

Към цитираните по-горе основни причини за масовото емигриране на населението от Македония към Южна и Североизточна България трябва да се прибави и безогледното гонене на селяните от Костурско и Корчанско от Али Паша Тепеделенски. В това отношение можем да споменем особено град Москополе, селата Орешче, Стенско, Омотско, Слимница, Яновене, Загоре, Радогоже, Долни Несрам, Горни Несрам, Галище, Горно Куманичево, Долно Куманичево, Смърдеш, Загоричене и др.

В резултат на отслабналата султанска власт по българските земи избухва разрушителният кърджалийски пожар. Организирани и ръководени от дребни турски феодали и подпомагани от подобни на тях ятаци - спахии и чиновници, кърджалиите си поставяли за цел да плячкосват селищата, да завземат цели райони и да налагат контрибуции на населението.

Един от най-пострадалите градове бил Москополе. През XVII и XVIII в. той бил в цветущо състояние. Имал многохилядно население, около 20 хубави църкви, печатница с гръцки и славянски букви. Печатаните тук издания намирали широко разпространение. Когато Али Паша Янински се укрепил и разпрострял властта си над Тесалия, Епир и Албания, Москополе бил съсипан и населението му ограбено.

Недостатъчната и неплодородна земя била причина населението да търси прехраната си от занаяти, най-разпространено от които било дюлгерството. Друга голяма част се занимавала с млекарство, дърводелство, кожухарство (табаклък), терзийство и др. Дюлгерите тръгвали на гурбет от ранна пролет по далечните краища на Турската империя - Южна Гърция, Атина, Тракия, Цариград, Одрин, Мала Азия, Далмация, Италия, Австрия, Бесарабия и Североизточна България. Някои от странствуващите групи (тайфи) се връщали по домовете си в късна есен, а онези, които се намирали по-далеч, престоявали по една или по две години. Трети се заселвали окончателно на местата, където гурбетували.

Според досегашните изследвания преселването в Брацигово станало през 1760 – 1770 г. Ние смятаме обаче, че тези изследвания не са пълни. На основание на събраните сведения може да се приеме, че преселването е ставало на етапи през периода 1760-1791 г. За това свидетелствува главно надписът върху плочата на чешмата в оброчището „Св. Тодор", записан от М. Ат. Мечев:

Во время избавления, соградисе сей източника за споменъ на преселването лето 1791, 7 юлия.

От устните сведения, предавани от лице на лице, се потвърждава същото. Според стари майстори преселването е станало главно през 1791 г.

Споменът за трагедията на най-голямата преселническа група през ранната пролет на 1791 г. е дълбоко врязан в паметта на поколенията. Многобройната група от мъже, жени, старци и деца-над 150 семейства, заставени да напуснат своите родни огнища, натоварили покъщнината си на коне и мулета и тръгнали да търсят по-спокоен кът, преминавайки стотици километри, преди да се установят в Брацигово.

Жителите на десетки села от Костурско и Корчанско потеглят по маршрута - Костур - Воден - Тиквеш - Петрич - Неврокоп (Гоце Делчев), през селата Гърмен, Скребатно, Ковачевица. Тук останали десет рода, които образували така наречената „арнаутска махала". Останалите продължили пътя си към Пещера и един следобед пристигнали на ливадите над с. Батак, където днес е язовирното езеро.

След кратък престой в Батак (тук останали 10 семейства) групата продължила към Пещера. В Пещера преселниците престояли по-дълго време. Те изпратили свои представители да търсят подходящи места за окончателно установяване, които посетили Брацигово, Козарско, Кричим, Перущица и други селища.

Първоначално преселниците се спрели в с. Кричим. Тук обаче имало много турци. „Ние бягаме от турци и при турци пак няма да отидем" - мислели повечето от тях. Последното им решение било да останат в Брацигово. Трябва да се предполага, че за това са спомагали и някои установили се вече там от по-рано македонски българи в Брацигово, какъвто е родът Търпоманови (1763). За тяхното преселване свидетелствува родословното дърво на този род, съставено преди 1912 г. от Хр. Ат. Търпоманов с помощта на неговия баща Ат. Н. Търпоманов.

От всички преселници около 150 рода отишли в Брацигово, 12 се заселили в Пещера, 10 в Перущица, 6 в с. Козарско и 12 в селата: Дебращица, Паталеница и Црънча- Пазарджишко. Голяма част по-късно се прибрали окончателно в Брацигово при своите близки (Грамполови, Гюрганини, Гаджови, Любенови, Хаджийски и др.). На първо време брациговчани се настанили в землището на с. Преврен, където престояли няколко години, докато се постигнало споразумение с всевластния чорбаджия-кмет на селото Скерлат-Кьосеилия да се заселят в Брацигово.

Преди окончателното си преместване в Брацигово преселниците изпратили делегация от десетина старейшини до бея в Татар Пазарджик Хасан бей Гаванозоолу с искане да се разреши заселването им по тези места. Когато делегацията се явила пред Хасан бей, между другото е предложила и свое условие - през годината да не дават свои хора за ангария при разработване на чалтъците на чифликчиите. Аянинът Хасан бей Гаванозоолу се съгласил с тяхното искане, но в замяна на това преселниците се задължили да изпращат всяка година три тайфи от по 15-20 души да поддържат собствените му чифлици, които били 7 на брой - в с. Кулакасаплий (Ивайло), Сарамбей (Септември), Аджиларе (Алеко Константиново), Башикарово (Главиница), Мусилими (Мирянци), Саладиново (Огняново) и Хаджиево. Освен това преселниците трябвало да му доставят и известно количество греди и дъски, рязани от стружните (бичкиджийниците) им. Така българите-македонци останали на постоянно местожителство в Брацигово.

ХАРАКТЕР, БИТ И КУЛТУРА НА ПРЕСЕЛНИЦИТЕ

По-голямата част от преселниците, дошли от селата Омоцко и Орешче, били дюлгери-строители, а от с. Слимница - предимно чаракчии. Още през първите години след преселването си те построили стружни (чаркове) на р. Преврен и мелници (караджейки) на същата река и на р. Умишка, която минава през Брацигово.

Идването на македонските българи в Брацигово се отразило благоприятно върху неговото развитие. Обществените връзки с близки и с далечни напреднали центрове и оживената строителна дейност повдигнали стопанския живот. Благосъстоянието на жителите се подобрило. Селището добило вид на същинска крепост. Постройките били масивни, изградени от дялани камъни. Върху повечето къщи имало мазгали (бойници), от които стопаните могли да отбиват нападенията на кърджалиите и хайтите. Голяма част от къщите били на два-три ката (етажи), запазени и до днес в селището.

Десетки години наред мърваците и преселниците македонски българи, „арнаути", живеели отделно едни от други. Те населявали отделни махали и нямали допир помежду си нито при ежедневната работа, нито по хора и сборове; не се сродявали и чрез женитби помежду си. При срещи и едните, и другите извръщали глави настрана и избягвали погледите си. Мърваците се подигравали на „арнаутите", че били голи и горделиви, а арнаутите подхвърляли на мърваците, че били развлечени и торлаци.

Повечето от предприемчивите българи, дошли от Западна Македония, били добри майстори строители, с богат опит и подчертана интелигентност. В продължение на няколко години те създали и укрепили своя поминък в новото местожителство. Местното население - мърваците, продължило примитивния си живот - ангарийното рударство и коларство (арабаджийство). Арнаутите-дюлгери се ориентирали към Татар Пазарджик, Пловдив и околните села, където започнали да строят къщи, църкви, джамии, мостове, кули и пр. Скоро те добили известност и разширили своята дейност към Стара Загора, Карлово, Казанлък, Сливен, Котел, Айтос, Анхиало (Поморие), Одрин, Цариград, прехвърлили Балкана-в Трявна, Търново, Дряново, Шумен (Коларовград) и минали в Румъния.

В миналите векове важна роля като провинция на Отоманската империя играела Албания.

Тя била известна по това време и със своите вътрешни размирици. Това е причината майсторите строители от този край да бъдат наричани „арнаути" (тогава името „македонец" не било известно у нас). Населението, което идвало от тези места в България, също било наричано „арнаутско", а тяхната родина - „арнаутлук". Ето защо и брациговските преселници били наричани „арнаути" не само от местното население, но и от околните села, понеже идвали от „арнаутлука". Езикът на македонските българи от Костурския и Корчанския край се смятал също за „арнаутски", защото се отличавал от езика на старото местно българско население.

Мъжката и женската носия на преселниците също била наричана „арнаутска". Тя се различавала много от мървашката по своя вид, украса и цветове.

Освен главния поминък - дюлгерството, в Брацигово се развили шарланджийството, сапунджийството, дърводелството, кираджийството и пр. По-късно (към 1831) започнало отглеждането на розовата култура и се развило розоварството, с което е свързано името на майстора строител Соте (Кръстю Сотиров).

Дюлгерите-строители имали свой таен език, наречен мештровски, т. е. майсторски. С него си служили през време на работа и тогава, когато не желаели да бъдат разбирани от околните.

Известни проучвания върху този таен език са правени още в края на миналото столетие, най-изчерпателни от които са тези на Стоян Аргиров. Речникът на мештровския таен език, който се прилага в края на книгата, е взет от споменатата студия на Ст. Аргиров и допълнен от авторите след основни проучвания на сведенията от някои още живи хора, на които е бил познат. За мештровския език съществуват и някои сведения от преди 60 години, давани от наши и от чужди историци, които изследвали изобщо различни тайни езици като него. Така Ат. Мишев пише:

Това наречие най-много служи на населението да изказва своите впечатления и тайни, особено когато иска да се предпази пред хора, невещи по него, а така също и пред неприятеля.

По време на Априлското въстание 1876 г. заточените в Мала Азия (Диарбекир), по островите, в затворите на Пловдив и Одрин въстаници си служели също с този таен език.

Обикновеният говорим език на преселниците македонски българи също се различавал от езика на местното мървашко население. Макар и наричани от местните жители „арнаути", преселниците фактически говорили на чист български език, но със следи от носовия старобългарски изговор.

Мървашкият диалект е същият, на който говорят жителите край р. Марица. Те произнасят провлечено на „йа" думи като: снйаг, лйап, човйак и пр., докато македонските българи („арнаутите") говорят бързо и отсечено: ляп, сняг, лепо (хубаво) и пр.

Един от най-характерните особености в говора на преселниците са запазените следи от носов изговор: гъмби (гъби), грънди (гърди), зъмби (зъби), гренди (греди), (иде), (дъб)-дъмб, пенди (педи), пендесет (петдесет), чендо (чедо), гленда (гледа), кънделя (къделя) и пр. От по-типичните фонетични и морфологични особености заслужават да се отбележат още употребата на „дъмбгредишч" вместо ш, изпадането на „х" (ляп-хляб), изговорът на думи като: гройзе (грозде), пищи (опинци), чезма (чешма) и др. При личните имена се наблюдават интересни съкращения като: Анго вместо Ангел, Ицо-Христо, Танка-Стоянка, Доле-Тодор, Йорго-Георги, Циле-Васил и др.

Преселниците се отнасяли с чувство на превъзходство към местното население. Те имали голяма сръчност и многостранни познания, придобити и упражнявани с твърдо постоянство от векове, с които били известни далеч зад границите на Турската империя. „Арнаутинът" ходел с вдигната глава, с твърда походка, с изправено тяло и имат остър поглед. Говорът му бил бърз, отсечен и без повторения. Ат. Мишев пише: „В Брацигово рядко ще се намери стар човек, който да не знае да чете и пише."

Преселниците пращали децата си да учат писмо и четмо в Кричимския манастир. По-късно, след Одринския мир, през 1831 г. в Брацигово се открило първото килийно училище, в което дошъл като учител монахът Викентий от Кричимския манастир. Две години по-късно - през 1833 г., се построила църквата и в нейния двор училищната сграда. За учител бил повикан Иван Костадинов от Казанлък, който учителствувал до смъртта си-1844 г.

След Иван Костадинов в Брацигово станал учител Иван Емануилов, известен като голям патриот. Той знаел граматиката и владеел гръцки език. С по-възрастните ученици Иван Емануилов се отнасял като другар. Всеки празник той се изкачвал на църковния престол и държал беседи, на тема „Каква е нуждата от образование", които завършвал с думите „трябва да затворим църквата и да отворим училището". Учителят Иван Емануилов учил младежта на песента „Къде си, вярна ти, любов народна". Своята пламенна беседа той отправял и към по-възрастните, с които излизал често на полето и на които разправял аа събитията в Гърция и в други страни, като заключавал:

„И ние, ако искаме да се освободим, трябва да се подготвим."

По-късно организаторите на Брациговското въстание си спомнят за огнените му слова. По негово настояване и при голямо въодушевление от страна на брациговските еснафи старата училищна сграда била разширена.

През 1851 г., когато се поминал „даскал Янаки" — псевдоним на Иван Емануилов, в Брацигово идват учители от Копривщица, от Сопот (Вазовград), от Голямо Конаре и др. През 1861 г. се поставят основите на класното училище, в което се преподават френски и турски език. През 1862 г. се открива и девическо училище, където бил учител Никола Митрофанов. През времето на даскал Янаки Брацигово става средище на образованието и на околните селища. Тук дошли да се учат двамата батачани Д. В. Манчев, известен със своята печатница и книжарница в Пловдив, Русе, Велес и др., и Петър Горанов. През време на Априлското въстание 1876 г. Петър Горанов е председател на революционния комитет в с. Батак. След построяване на училището в учебния процес се въвела и Бенланкастерската метода на преподаване.

За преуспяването на училищното дело в Брацигово, което се превърнало в център на духовна култура в Пещерския край, спомогнало и обстоятелството, че брациговци не ходили ангария по чалтиците. Тази привилегия била причината мнозина селяни от полските села да се преселят в Брацигово. Дюлгерството като занаят също привличало много младежи от близки и далечни места: те го изучавали в Брацигово и след това обикновено се заселвали тук.

ПЪРВИ МАЙСТОРИ СТРОИТЕЛИ В БРАЦИГОВО

Предполага се, че още дубровничани и генуезци, с които македонските българи са били в допир и са сътрудничили в работата си, са дали образец на тяхната занаятчийска организация и у нас. И днес в Брацигово се срещат множество думи в говора на населението от италиански и немски произход като: регула, лонжа, скала, калцун, бандера, пиято, бомба, витло, була, порта - италиански думи; гърфел, панча, кубе, плавец, щивали, лапка и пр. - немски думи.

Различните занаятчии в Брацигово се групирали в еснафски сдружения. До 1845 г. се основали над 10 еснафски сдружения: сапунджийски през 1840 г., кацарски - 1841 г., кираджииски - 1842 г., дърводелски - 1842 г., грънчарски-1843 г., дюлгерски-1844 г. и др. По същото време били образувани и еснафските сдружения: шарланджийско, му тафчийско, табашко, кожухарско, налбантска каменарско, търговско (търговия с дървен строителен материал).

Най-голям бил еснафът на дюлгерите. В същност той бил образуван още в началото на XIX в., но според членовете - млади и стари, бил разделен на две. По това време от Брациговската строителна школа излизали годишно по 200 души майстори и калфи и над 100 души чираци, които се пръскали на работа по цялата страна. През 1875 г. дюлгерският еснаф давал работа на 243 майстори и калфи и на 150 чираци.

Основното ядро майстори били дошлите от македонските земи. От тях са известни по спомени и предания имената на около 120 души.

По-известни майстори-строители от македонските краища[3]

...
2. Троянов Хр. Никола (1775-1862) бил роден в с. Слимница, Корчанско. Преселил се в Брацигово през 1791 г.

През 1846 г. майсторът построил известната църква „Петър и Павел" в гр. Вазовград, през1847 г. „Св. Никола" в гр. Карлово. В кондиката на карловския еснаф е отбелязано, че през 1846 г. там работил и майстор Никола Игнатов от Брацигово.
Синът на Никола Троянов - Христо Н. Троянов-Боянин, строил големия мост на р. Вардар при Солун.

3. Стойо Иванов-Уста Стойо (1782-1862) - наследил занаята на баща си и на дядо си, Като строител той се издигнал до степен на архитект-практик. Известен е най-много като майстор строител на църкви. В Калофер майстор Стойо построил църквите „Св. Атанас" (1842) и „Св. Богородица" (1849)82, а в Панагюрище - „Св. Георги" (1856). Той изградил и много обществени сгради, часовникови кули, джамии и др. (в Пловдив, Казанлък, Сливен, Одрин, Трявна, Търново, Цариград и др.). Стойо бил първомайстор на дюлгерския еснаф по време на обединяването на сдружението (1844) и е вписан в страниците на кондиката през 1844-1858 г.

4. Боз Петко - Гизда Петко (1784-1846) бил преселник от с. Орешче - Корчанско. Заедно с баща си дошъл в Брацигово през 1791 г. По-късно той наследил занаята на баща си и на дядо си и станал известен предимно като майстор строител на църкви.

Първите църковни сгради на майстор Петко са „Св. Троица" и „Св. Богородица" в град Казанлък. Първата е завършена на 15. III. 1834 г., а втората - на 15. IV. 1834 г. Той построил в с. Змейово - Старозагорско, църквата „Св. Никола", която била завършена през 1837 г. (бел. 9). На източната страна на църквата „Св. София" в Сливен - квартал „Ново село", е поставена каменна плоча с надпис: „Сей черква направи първомайстор Петко Петров от Брацигово". На западната страна на църквата също има каменна плоча с дата 1836 г.24.28.35. От разказите на стари хора се знае, че църквата „Св. Георги" (1837) в с. Енина - Казанлъшко, е строена от същия майстор.

От запазената кондика на дюлгерския еснаф в Брацигово се вижда, че един от основоположниците на еснафа е първомайсторът Петко Боз - Гизда Петко. (Сведенията са взети от Райна В. Дамянова на 76-годишна възраст и Атанас Ст. Терзикин на 96-годишна възраст.)

5. Мечкаркин, Хр. Атанас - Насе Гърнето (1786-1845) бил роден в с. Омоцко - Корчанско. Преселен е в Брацигово през 1791 г. заедно с баща си Ицо Гърнето. Негово дело е църквата „Йоан Предтеча" в Брацигово, градена през 1833 г.

6. Боянин Хр. Иван - Ване (1818-1877) произхождал от дюлгерско семейство. Баща му е майсторът строител Христо Н. Троянов - Боянин.

Майстор Иван Боянин бил висок, рус и със снажна осанка, много интелигентен, общителен и познат като добър съпруг и баща. Той обичал да се носи изискано, с хубави скъпи дрехи по френска кройка, за което съгражданите му го назовавали с прякора „Ване Садилото". Иван Боянин бил грамотен и с вещина чертаел планове върху оризова хартия, обаче не е известно къде е получил образованието си.

По време на гурбет той се движел с хубав кон, на който поставял скъпи и красиви везани дисаги от кожа. При завръщането си от гурбет донасял на домашните си скъпи подаръци. Неговата майка не му позволявала винаги да се облича в Брацигово с хубави дрехи, тъй като братята му се носили обикновено с потури, макар и да били майстори дюлгери и търговци.

Иван Боянин се оженил на 28-годишна възраст. След раждането на дъщеря му Елена съпругата му се поминала. През 1852 г. майсторът се оженил втори път за София Малин Кехая, от която имал девет деца. Те обаче всички с изключение на последното - Аница, починали малки. През 1867 г. дъщеря му Елена се оженила за Васил Ангелов Петлешков, един от апостолите на въстанието и главен организатор на брациговския революционен пункт през 1876 г.

Иван Боянин бил известен не само по българските земи, но и в Румъния (Влашко), Турция, Хърватско и други страни като архитект-практик. За направата на моста над р. Струма (Кресненското дефиле) от Цариград дошъл специален пратеник в Брацигово, за да го придружи до турската столица, където му възложили направата на съоръжението на това място, където многократно водите на реката разрушавали много мостове. След изграждането на моста султанът го възнаградил със специален орден, мундир с еполети, малка, богато гравирана сабя и диплом, с който се признавал за „ архитект-практик".

При строежите на мостове, църкви и къщи в тайфата на Иван Боянин работили неговите братя Ангел и Петко, Димитър (Митето) Аджиско със синовете си, Ване и Доле (Тодор), Нестор Буров, Коле Анреево, Христо Арнаут, Христо Аджиски, Христо Янков, Атанас П. Янков, Димитър Гинков, Петър Д. Гинков, Христо Т. Дипгозов и др.

По сведения от жена му, дъщеря му, внуците (някои още живи) и съвременниците в дома му се пазели следните инструменти и вещи: една голяма подплатена кутия с пергели-различни форми, специални метални линии, дълги цилиндрични кутии от тенеке, в които имало навита на рула тънка хартия (оризова хартия) с ширина от 40 до 80 см и дължина от 5 до 10 м. Там се намирали и начертани с черно и червено мастило сложни и фино изработени чертежи с обяснения по тях. Металните кутии от цинкова ламарина били на брой 15 и се пазели до 1918-1919 г., когато неговият зет ги продал на тенекеджиите. Хартията впоследствие била употребена от неговите внуци за направа на хвърчила и други детски играчки.

Сандъкът на майстор Иван бил обшит с метална ламарина и гравиран с ориенталски орнаменти. Той имал 6 ордена, на някои от които имало изобразен двуглав орел, а други с турско писмо. В къщата му са открити и три запазени железни лоста-свредли, дълги 1,5, 2 и 2,5 м, едно павурче (манерка за ракия) от калай и една икона, донесена от Света гора (Зографския манастир).

Установи се, че като майстор-строител Иван Боянин е изградил следните строителни обекти: моста над р. Струма при Кресненското дефиле; църквата „Св. Неделя" в София (1856); църквата при манастира в Етрополе (1858); „Св. Людвиг"-католическата църква в Пловдив (1861); църквата при девическия манастир в Калофер (1862); магазина (мазата) на Васил А. Петлешков в Брацигово (1872), много къщи в Пловдив, Пазарджик, Сливен, Карлово, Казанлък, Одрин и др., както и училища, мостове, часовникови кули, стопански сгради и др. в Станимака (Асеновград), Поморие, Калофер, Самоков, Румъния и др.

От неговата жена София, починала в 1911 г., и дъщеря му Аница (Ничка), починала в 1914 г., се знае, че той ходил често в Цариград, Влашко (Румъния), Хърватско, Беч (Виена), Одрин и други места, а също така посетил Света гора (Зографския манастир) и Охрид (манастира „Св. Наум" и „Св. Климент"). Специални пратеници са идвали в Брацигово у дома му, за да го търсят и ангажират за строежи на обществени сгради и частни къщи.

За добросъвестността и честността в работата на майстор Иван Боянин свидетелствуват спомените на неговия съвременник майстор Васил Дамов Джабаров, който работил на постройката в Пазарджик (така наречената „Щаба") до моста над р. Марица - собственост на църквата „Св. Богородица"(бел. 11). Неговите съвременници, включително и неговата съпруга София, твърдят, че като майстор строител Иван Боянин не е могъл да постави дори една тухла или камък в градежа, обаче като проектант бил ненадминат (Сведенията са взети от внуците му Иванка Хр. Дялова на 68 год., София Кацарова на 63 години, Атанас Търпоманов на 58 години и от майстор Атанас Терзикин на 96 години.).

7. Боянин (Троянов) Н. Христо (1798—1875) наследил като майстор строител занаята от баща си Никола Троянов. Той построил големия мост на р. Вардар при Солун, за което султанът го наградил с грамота и орден. В Пазарджик Боянин построил заедно с майстор Дамян Попов - Петковичин църквата „Св. Архангел" (1860). Около 1840 г. станал кмет (чорбаджия) на Брацигово (по кондиката 1833—1873).

8. Боянин Хр. Ангел (1825—1902). Неговият най-голям брат Иван и по-малкият Петко също били дюлгери строители, а другият брат Никола бил търговец - един от първите хора на революционния комитет в Брацигово през 1876 г. И тримата братя ходили по гурбет из страната и вън от нея.

В Карлово Ангел Боянин строил с брат си Петко търговските магазини и складове (мази) на Иван Христов Фурнаджиолу през 1862 г., за което свидетелствуват запазеното писмо на сина на Фурнаджиолу и спомените на внука на майстор Ангел - Ангел Хр. Боянин, сега на 71 години (бел. 12),

9. Боянин Хр. Петко (1828-1889) наследил занаята на баща си и на дядо си. Той е известен майстор строител па къщи, църкви, стопански сгради и др. През 1862 г. построил заедно с брат си Ангел в Карлово търговските магазини на Иван Хр. Фурнаджиолу. (нж. № 8 и бележката към него).

10. Боянин, Димитър - Митето (1800-1876) бил убит от турците. Той също е известен майстор. Построил е църквата „Св. Константин и Елена" в Пазарджик през 1874 г. (по кондиката 1853-1872 г.).

11. Арнаут Щерю - Стерю (1780-1860) се преселил от с. Омоцко - Корчанско, в Брацигово през 1791 г. Като първомайстор той строил църквата „Св. Богородица" в Хасково през 1837 г. Щерю е известен майстор строител на църкви, часовникови кули, джамии, стопански сгради и др. (записан в кондиката през 1845-1852 г.)...

Бележки:

1. Заглавието е на автора на блога.
2. За да бъде текста “по-читаем”, съкратих бележките и многобройните пояснения в оригиналния текст.
3. Заглавие на автора на блога.