| More

translator

Известно е, че македонистката историография (и неините привърженици) тълкуват въстанието на Комитопулите като първата значима проява на съпротива срещу “българското владичество” в македонските земи. За да потвърдят правотата на своята теза, те често прибягват до цитирания на разни чуждестранни изследвания, огромна част от които са нагледен пример за това как политиката може да “произвежда” история и да тълкува по свои начин случилите се събития.
Макар и не толкова многобройни, в световната медиевистика съществуват и редица примери на задълбочено и безпристрастно анализиране на фактите от историята на Македония. Един от тях е текста “Бележки върху въстанието на Комитопулите” на известния гръцки историк-медиевист, професор Йоан Караянопулос. Той е публикуван през 1979 г. в том 1 от двутомника “България в света от древността до наши дни”. Приятно четене!

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ВЪСТАНИЕТО НА КОМИТОПУЛИТЕ

Йоан Караянопулос
(Гърция)

[+/-]... Прочети текста

1. През лятото на 979 г. Варда Фока, пълководец на император Василий ІІ победил при Панкалея на р. Халис претендента за престола Барда Склир и го принудил да избяга при арабите.[1] С този триумф на централната власт завършила дългата, продължила от 976 до 979 г. кръвопролитна война, която коствала на държавата толкова много човешки жертви и средства и която без съмнение поставила под въпрос успехите на императора Цимисхи в Сирия.[2]

2. Това са забележителни времена: защото през дългите години на военния бунт, когато вниманието на Византия било насочено на изток, на Балканския полуостров отново се въздигнала българската държава, която с течение на времето започнала все повече да укрепва силите си; през следващите десетилетия тя щяла дори да разтърси из основи Византия.

Как в същност възникнала тази нова заплаха от страна на българите? Нали през 927 г. двете държави бяха сключили мир, нали бяха пожелали да заздравят този мир чрез политически бракове и нали по този начин бяха оповестили решението си да следват за в бъдеще пътя на мирното съвместно съжителство? Какво допринесе за анулирането на това съглашение, откога и в какви форми се проявиха противоречията, които в крайна сметка доведоха до война? На тези въпроси бихме желали да отговорим по-нататък.

3. Най-напред да се спрем на анулирането на съглашението от 927 г.: изглежда, че поне докъм 963 г. византийско-българските отношения се развиват по мирен път. През тази година умира царица Мария.[3] За да може договорът да бъде подновен, цар Петър трябвало да изпрати двамата си синове Борис и Роман в Цариград.[4] Това тежко условие означава, че или византийците хранели известни подозрения спрямо своите съюзници, или че не били доволни от тях. Както може да се заключи от някои малко по-късни сведения, за това били налице следните причини:

а) Българите твърде небрежно изпълнявали онова от условията, според което те трябвало да не допускат преминаването и нахлуването на унгарците във византийските земи[5], за която цел, изглежда, били получили и средства от византийска страна;

б) От друга страна Византия не искала или не била в състояние да окаже помощ на българите в борбата им срещу унгарците;[6]

199

в) Роман Лакапин, както и Никифор Фока, се обръщал към българския цар като към архонт.[7]

4. Византийско-българският договор все пак бил подновен.[8] Въпреки това обаче взаимното недоверие продължавало да съществува. Най-после през 967 г. се стигнало до прояви на открита враждебност и военни действия между двете държави.[9]

Ходът на събитията е известен. Никифор Фока, ангажиран на изток, подтикнал Светослав на нападне българите.[10] В усилията си да избегне война на два фронта, цар Петър изпратил в Цариград посланици.[11] Междувременно Светослав последвал византийските препоръки и предприел първия си победоносен поход срещу българите (август 968 г.).[12] Под впечатление на поражението цар Петър се разболял от епилепсия и скоро след това починал (30 януари 969 г.).[13] На повърхността се появили опасните интриги на неговите врагове и противници измежду болярите. Никифор побързал да изпрати в България двамата български князе Борис и Роман, за да наследят баща си.[14]

Междувременно Фока осъзнал колко погрешна била неговата политика: да опълчи срещу себе си нов, силен и надменен противник на мястото на един слаб и с разпокъсани сили. Затова той без колебание променил политиката си и се опитал отново да възстанови византийско-българските добросъседски отношения. Било сключено ново съглашение.[15] Но вече било твърде късно: по време на втория руски поход (лятото на 969 г.) България попаднала окончателно под властта на Светослав. Борис бил принуден да капитулира пред руското надмощие. Волю-неволю той се обвързал с политиката на руския княз.[16]

Няколко месеца по-късно Цимисхий намерил Борис и Роман в покорения Велики Преслав като пленници на русите. И тъй като се готвел за окончателен удар срещу Светослав, освободил Борис и го признал за законен български цар.[17]

5. Създало се впечатление, че отношенията между двете държави, България и Византия, отново се възстановили. Но след победата си над русите Цимисхи нарушил думата си[18] и променил политиката си: той принудил Борис да се откаже от престола и присъединил България към Византия.[19] С това на българите било дадено основание и морално оправдание да търсят разрешение на спора с Византия чрез война. Необходим бил само повод и благоприятен момент, за да избухне справедливата омраза на българите, ловко направлявана от болярите, понеже царят и неговият брат били задържани в Цариград. Този момент настъпил със смъртта на Цимисхий (976 г.).

Българските провинциални власти[20] подготвили българския народ да въстане против византийците. Сега отново се повторили събитията от 969 г. В стремежа си да разедини въстаналите византийското правителство подпомогнало бягството на Борис и Роман в България.[21] Последвалите ги събития са известни: по една случайност Борис бил убит, а като евнух Роман нямал право да се възкачи на престола; водач на тази откроила се неумолима борба станал Самуил.[22] Започнал най-големият от конфликтите между Византия и България.

6. Тук възниква въпросът: защо и поради кои обстоятелства опи-

200

тът за възстановяване на българската държава произлиза от провинцията, и то точно от западната провинция. Отговорите на този въпрос са различни. Ше ги резюмираме накратко.

Най-напред теорията на М. С. Дринов. Дълго преди 976 г., вероятно още през 963 г., след едно успешно въстание срещу цар Петър комит Шишман образувал западнобългарско царство в района на Охрид. Това царство успяло да се съхрани невредимо въпреки размириците от руско-българската и впоследствие от руско-византийската война, тъй като тези войни се водели, както е известно, в Източна България. И след покоряването на Източна България това западно царство не претърпяло никакви загуби и вече през 976 г. се противопоставило на Византия с военни действия с цел отново да възстанови старата Симеонова държава.[23]

Точно противоположното мнение застъпва Д. Анастасийевич. От негова гледна точка въстанието на Комитопулите и образуването на царството на Самуил следва да се отнесе едва след 976 г. Това царство обаче не е отделило се западнобългарско царство, а просто част от България, която от Охрид се стреми да постигне освобождение на цяла България.[24]

Други изследователи избират един среден път. Г. Г. Литаврин защищава становището, че периодът 969-976 г. бил времето, през което под властта на Комитопулите западнобългарските сили укрепнали.[25] Подобно умерено становище застъпва в последно време също А. Лерой-Молинген. Цитирам я: „Сравнително дълго време трябва да е било минало от началото на българското въстание, защото в един кратък промеждутък между смъртта на Петър и завръщането на синовете му била налице една апатия непосредствено до деня, в който Борис бил снет от престола от Йоан Цимисхий…

Едва тогава по всяка вероятност нараснала и активността на Комитопулите… Освободителното движение, с което е свързано името на Комитопулите, трябваше да избухне при властта на Цимисхи... През 973 г. българите укрепили своята независимост, при което изпратили българско послакичество до Отон I в Кведлинбург. С възкачването на престола на младия император Василий, който освен това бил ангажиран още и с военния бунт на Варда Склир, настъпил и удобният момент за българите. Вълненията в България се разраснали по-нататък. Водачи на движението били четиримата Комитопули."[26]

С други думи, А. Лерой-Молинген приема като даденост едно постоянно въстаническо движение, което до известно време само вегетира, преживявайки кратки изблици на възпламеняване и изпадайки отново в състояние на апатия, докато не се активизира вече накрая при Цимисхий и веднага след неговата смърт не се превръща под владичеството на Комитопулите в истинска освободителна война. Следователно тя (А. Лерой-Молинген) не допуска съществуването на автономно западнобългарско царство.[27]

7. Това са различните теории по въпроса за съществуването на западнобългарска държава и за датата на нейното възникване. Именно

201

различията и противоречивостта в тези теории изискват целият проблем да бъде изследван наново.

Измежду съответните сведения от изворите на преден план излизат факти, на които не е било посветено необходимото внимание:

а) Борис и Роман наследили Петър, без да срещнат съпротива.[28] Сраженията между българи и руси обхванали само Източна България очевидно при единно предводителство на българите. Не били засвидетелствувани никакви западнобългарски военни операции нито срещу русите, нито по-късно срещу Цимисхий.

б) Вземането в плен на Борис и неговото сваляне от престола означавали покоряване на цяла България и край на нейното самостоятелно съществуване като държава.[29] Наистина изворите не съобщават изрично, че и Западна България била завзета от византийските войски. Това обаче не означава със сигурност, че Западна България е могла да води самостоятелно съществуване. Тъй като и относно Източна България източниците не предоставят такива подробности, без при това въз основа на тях да може да се твърди, че Цимисхи бил овладял само областите, в които водел военните действия, т. е. областите между Велики Преслав и Дръстър.

8. Независимо от тези констатации обаче, всичките три посочени по-горе теории имат една обща слабост: в своята аргументация те оспорват само въпроса, дали е съществувала самостоятелна западнобългарска държава и кога била възникнала тя. Най-важното в случая е обаче нещо друго:

Съпротивителната сила на един здрав и войнствен народ като българския не би могла да бъде съкрушена с едно поражение, още повече, че това поражение съвсем не означавало разпадане на българския народ, а било поражение за руските окупационни сили, свързано с вземането в плен на царската фамилия. В действителност вземането в плен на царя позволявало по-голяма свобода на действие за провинциалните власти. Влиянието им над народа било толкова по-силно, колкото по-далече от Византия се намирали те. Смъртта на Цимисхий била възприета от тези сили като необходимия удобен момент, за да започнат борба против Византия.[30]

9. Възниква все пак въпросът, защо тази борба води началото си именно от Западна България. За това са налице много причини:

а) Източна България била понесла много щети както по време на руско-българската, така и от византийско-руската война. Освен това всички военни действия и от дотогавашните византийско-български стълкновения се били водили в Източна България, чието население след всичко това се чувствувало уморено от войните.
б) Източна България била разположена твърде близо до Цариград и поради тази близост в разстоянията можела по-добре да бъде наблюдавана от византийците.
в) Знаем, че е съществувало и голямо вътрешно напрежение в отношенията между болярите и техния цар.[31] И тъй като центърът на царската власт се намирал в Източна България, от само себе си се разбира, че противодействието срещу нея можело да произлезе от една разпо-

202

ложена по-далече в периферията област, т. е. извън района, в рамките на който се простирало влиянието на царя.

10. Тези причини са достатъчни, за да стане ясно защо противодействието срещу Византия дошло от провинцията, и то именно от западнобългарските провинции. При това дългата, продължила повече от 40 години война, водена и от двете страни така сурово и упорито, показва и нещо друго: народностният елемент, който водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори фанатизъм. Касае се следователно за български народностен елемент. По своята същност държавата на Самуил била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително именно в области, които били и подчертано български.

Областта, простряла се от Охрид на север, била завладяна от българите още от втората третина на IX в. и в продължение на сто години изцяло била асимилирана и приобщена към останалата българска народност.[32] Само по такъв начин нейното население е могло да поеме като равностоен противник на Византия голямата борба за българщината.[33]

Бележки: