Thursday, November 19, 2009

0 Анастас Лозанчев за Даме Груев: Аз ли малодушен или той-подъл?

| More

                                                     ОСНОВАВАНЕ НА ВМОРО, В РИЛСКИЯ КОНГРЕС,
УЧАСТИЕТО НА ДАМЯН ГРУЕВ В НАЧАЛНОТО ОРГАНИЗИРАНЕ
И ПАДЕНИЕТО НА СЪЩИЯ*

Анастас Лозанчев [1]
с. Банкя, 5 декември 1943 г.

Чувал съм, че за да кажеш добро или лошо за един човек достатъчно е да наблюдаваш как отваря и затваря една врата, а именно дали това лице отваря грубо вратата, блъска я при затварянето, или полека я отваря и се старае да дочуе нещо от стаята, което не е за чуване, да види нещо, което не е за виждане, има и хора които направо я отварят и не се грижат за затварянето й. Само „стайните" хора внимателно отварят вратите и по-внимателно ги затварят. Вярно е че за опознаване характерът на известно лице може отчасти да си послужим с вратата, но аз сам предпочитам друг метод, а именно за да кажеш добро или лошо за някого ще трябва да изядеш с него 40 оки сол.



Е добре, тъй като по-долу ще става дума за Даме Груев, същия съм наблюдавал как отваря и затваря вратите, но аз казвам добре Дамета, защото съм ял с него не 40 оки сол, а повече.

Д. Груев познавам от 1882 или 1883 год. когато баща му Йован Груев го доведе в къщи при нас, за да моли баща ми, който по онова време беше в пансионската комисия при Непълната гимназия в Битоля, за да съдействува за приемането на Дамета като стипендиант в пансиона, което и стана. Както баща му Йован, така и братята му Гйоре и Филко бяха дюлгери за разни ремонти.

Следва, прави, струва Даме по едно време се озова в Белград като стипендиант на белградското правителство, а по-късно замина за София.

През 1891 год. Даме се яви в Смилево, родното му село. Аз бях учител там с двама другари. Чухме че Даме дошъл и чакаме го да дойде в училището. Чакаме го ден, два и най-сетне видяхме се. Даме чакал ний най-напред да направим визита, обаче ний и тримата хабер нямахме от такива етикеции. Късно научихме, че оставил София поради убийството на Белчев.

Надут, горд, направи ни лошо впечатление както нам на учителите, така и на свещениците и селяните с държането си. Нищо ново не чухме от Даме там.

293

За следната учебна година пожела да остане за учител в селото си. Аз напуснах Смилево като замолих архимандрит Козма, тогава председател на Битолската община, да бъда преместен другаде.

По онова време и по-рано събирахме се Лука Джеров, Недялко Дамянов, Коле Алтипармаков и др. и говорехме за отпочване революционна борба по подобие на борбите в България. Надъхани бяхме от четива революционно съдържание като „Записките" на Захарий Стоянов, „Под игото" от Вазова и др. У нас още от 1881 или 1882 год. се пазеше текста на Санстефанския и Берлинския договори, както и „Източният въпрос" от Цанова. С Даме нито дума по тия въпроси.

Даме се задържа само една година в селото си. Против него се надигнаха селяните. Селският кмет Стойче Дуков беше изготвил „арзохал" (заявление) до валията против Дамета с мотиви - безбожничество и закачане невестите.
При случайна среща с кмета аз го увещах да не подава заявлението, като го уверих, че аз ще говоря с Дамета сам да напусне учителското място в селото си, което и стана.

На 15.VIII.1894 г. стана освещението на новата черква в гр. Ресен. 5-6 дена преди освещението бяхме се събрали там: Андрей Ляпчев, д-р Хр. Татарчев, Дам. Груев, аз, Тр. Доревски, Алекс. Х[аджи]панов, Гр. Попев и др. Говори се по много въпроси, както и за борба против турците, но до някакво окончателно решение по тоя въпрос не се дойде, нито се състоя някакъв конгрес, на който съм присъствувал и аз. Още в първите дни Дам. Груев заминаха с Ал. Х[аджи]панов и Гр. Попев, а аз с Андрея Ляпчев за Преспа, острова Св. Ахил и др. места. Отново се събрахме за освещението на черквата на ден Усп[ение] Пр[есвета] Богородици и на другия ден заминахме за Битоля.

Казах, още през 1890-1891 г. говорихме с приятели за борба против турците, обаче не знаехме как да почнем тая борба. Никой дотогава не можеше да ни посочи пътя, по който трябва да вървим. И в Ресен нищо подобно не чух.

Към края на м. октомври с.г. се настани като гимназиален учител Пере Тошев. Запознах се с него на годежът на Гр. Попев и още на другия ден явих се при него в пансионът на гимназията, заговорихме за революционна борба и много неща, които не ми бяха ясни Пере Тошев ми поясни и с една прецизност, която ме учуди. И, заехме се за работа.

Даме Груев казва, че Коле Алтипармаков и Недялко Дамянов били първите негови адепти в Организацията. Нищо по-невярно от това. Тия двама, с които още преди 3-4 години бях говорил аз са първите мои посветени в Организацията. Над кръст, евангелие и револвер те бяха закълнати за служба на делото, което се зараждаше. Трябва да призная тук, че и двамата не се проявиха както очаквах. През 1895 год. бе посве-

294

тен за делото и Гйорче Петров. Посвещаваха се редовно младежи, образуваха групи от по 10 души с отделни началници, набавяха се пушки, револвери, а когато това не беше възможно само ками. Издаваше се и в. „На оръжие", който се списваше главно от Г. Петров, по-малко от П. Тошев. Хектографирах го при мен вкъщи в около 100 екземпляра, които се разпространяваха в Битоля и в провинцията. При един внезапен обиск от полицията при мен вкъщи, работейки вьрху хектографа сполучих да прибера и ртпечатъци, както и самата маса от туткал и глицерин и да ги сложа в голяма тенджера върху огъня на огнището и така се спасих от беда. Набавяхме си революционна литература, вестници, които пръскахме в целия окръг. Доставяхме бомби и други материали. При един обиск на чували с ориз, в които бяха укрити бомби, бе заловен Доне Щипянчето и арестуван. Подложен на мъчения, той не предаде никого. Познаваше и Пере Тошев, и Г. Петров, и мен, и др. При мен даже беше спал няколко нощи.

Нападнат бе от хора на Организацията сърбоманинът Миалче Хаджийона, който бе ранен и предаде мен и малък чиновник от Българското търг[овско] агентство. Нападатели бяха други. Лежахме в затвора 4 месеца. Убит бе в Кичевско от Дуко, стар хъш, дерибея Ремо. Неговите сърмени паласки и украси стояха няколко месеца при мен. Друг хъш - Стоян Донски се укриваше при мен. Бях фотограф. Всяка година по 1-2 месеца обикалях с апарата си Прилеп, Кичево, Охрид, Струга, Ресен, Лерин, Костур, както по работа, така и по агитация. В Костур бях арестуван и под конвой бях отведен в Битоля, където излежах няколко дена в затвор. Затворите бяха пълни с политически затворници.

Организацията се разрастваше всеки ден. Това ни радваше и насърчаваше за по-голяма дейност.

С една наредба забранихме на населението да се отнася до съдилищата за разни тъжби и разправии. Стари дела, които бяха се търкаляли с десетки години по апелации и касации решавахме в няколко часа с общо задоволство за страните. Турските съдилища се видяха в чудо. Чифлигар-ските ратаи, които бяха роби на агите, бейовете и пашите надигнаха глава и искаха по-добро третиране, по-добри заплати. Развалата, която се ширеше по чифлиците в грозни размери със субаши, а особено субашици навсякъде, а най-вече в Мариовските планини, като че ли с един замах спря. Изтребиха се няколоко аги, а повече „субашици" за прочисттване на атмосферата.

С Пере Тошев работих 4 години.

Интересна подробност - с Перета най-нервния и най-сприхавия измежду организационните хора можах да се спогаждам цели 4 години. Трябва да призная, че и аз не съм от спокойните хора, но имаше нещо високо, нещо много идеално, което ни свързваше и това чувство на вза-

295

имно доверие, на взаимна обич в името на делото, на което и двамата бяхме се посветили трая до края на живота му.

Пере беше и духовно, и морално издигнат човек. Той беше аскет в пълната смисъл на думата. Трезвен, безкористен, прямолинеен, никаква гордост, никаква надутост, никаква превзетост, силен характер, той нямаше гъвкавостта, ойнаклъка на болшинството от прилепчаните. Роден беше в Прилеп, но прилепските прийоми бяха чужди за него. Той беше роден за революционер, а не за политик. Всякому казваше истината в лицето. От Пере, като мой духовен учител, възприех много. Жалко, че Господ не ме надари с добро перо, за да опиша тая кристална душа, тая велика душа. Той работеше в тесен кръг хора, но умееше да прави подбор и даваше им душа.

В 1898 г. Пере напусна Битоля, по-късно дойде Даме. Първоначално той бе интерниран в селото си, а после бе назначен за учител в гимназията. И с него заработих докъм края на 1899, но още на първо време колата почна да скърца. Аз търсех в него оформен характер, а се излъгах.

Казах по-горе, че Организацията в Битоля и околиите беше отишла много напред, а Даме, за да си придаде важност и за да уязви Пере Тошев и мен в „Спомените" (стр. 21) писани от проф. Милетич казва, че имало основан местен комитет в Битоля, но и тук бяха позаспали. Заявявам с най-чиста съвест, че Даме дойде на готово сложена софра в Битоля, че той не взе никакво, абсолютно никакво участие при началното организиране на Битолския край и главно с мен, а не с други, заработи в Битоля. По-долу читателят ще види кои са причините да замълчава за моята дейност и да изопачава фактите.

Дойде Даме в Битоля и в скоро време видях, че Даме си останал стария Даме - горд, надут, високомерен, той беше мияк смиливец. Всички смилевци са ницшеанци, а той беше чиста проба ницшеанец. За смилевци даже и хамалин да е смилевецът, казват, че който не е мияк е „латор" -равнозначуще на долен човек, „алчак".

Той повече беше роден за политик, не за революционер. Той не си даде труд да се научи правилно да държи пушка или револвер. Аз твърдя, че в няколко сражения, в които участвахме заедно не даде нито един вистрел срещу врага. Той не търпеше силни хора покрай него. Един факт. Михаил Герджиков, който под името Тодор Луканов прекара една година в Битоля като учител в гимназията и който беше дошъл само, за да заработи в Организацията, не можа да се разбере с Даме. Даме търсеше само „еветчии", по-далеч от него силните.

Не напразно Гьорче Петров се оплаква в „Спомените" си от тия порядки, които порядки впрочем бяха стъкмени или внушени от Даме. Хитрец първа категория, той казваше: Всички попадат в затвор, аз „фърц", все съм начисто. Това, разбира се, че не кара много. И той попадна в клопката

296

и още как. Крайно безскрупулен, той беше всякога готов да иронизира даже и приятелите му, а със сарказъм се отнасяше, към ония, които не му бяха приятни и удобни. Той не можеше да търпи ни Пере, ни Гьорче, ни мен.

Голям организатор беше, обаче не можеше да даде душа на хората. Той по-скоро вадеше душата, особено на ония, които бяха около него. Той не можеше с примера си да вдъхне вяра на другите. През цялото време на въстанието той не мръдна от Смилево до „Нина орница" на един километър над селото и до Боищката гора. Огради „особата" си с битолските чети на Сугарев и др. и затова слабо се проявиха.

Той мислеше, че няма ли го Даме, няма и организация, фактите опровергаха това негово твърдение. Попадна в затвор, замина на заточение и работите всеки ден вървяха кресчендо, докато стигнахме до най-високото дело на ВМОРО - Илинденското въстание.

Казах, че дойде на готово организиран Битолския край през 1898 г., щастие беше за него, че се върна от заточение тъкмо в навечерието на Смилевския конгрес, организиран от мен и тъкмо в родното му село.

Готов да иронизира, да обвинява в слабости, даже и приятелите си, той от всяко дърво остреше стрела и я отправяше срещу неприятните нему. Всичко, което казах досега и което ще кажа по-долу, казвам го с чиста съвест и за правдивостта готов съм да държа и клетва.

И стигна Даме до най-голямото падение, до което изпадна един организационен ас от неговия ранг. Това не е падение, това е подлост.

По-долу ще предам точ в точ това, що говорят неговите биографи Петър Скопаков, Йордан Бадев и това що пише покойният Хр. Силянов в неговия II том на „Освободителните борби на Македония".

Ето какво казва Петър Скопаков в своята книга „Дамян Груев", стр. 34, 35 и 36.

„През октомври 1904 г. Даме изпита един тежък момент: при едно сражение между четите на Георги Сугарев, Петър Ацев и Гюрчин Наумов с турската войска при с. Слатино, Поречието, в което сражение Гюрчин падна убит, Даме бе тежко ранен и при едни неблагоприятни обстоятелства, бе отвлечен от Мицко-ренегата. Г-н Стефан Аврамов, сподвижник на Даме и активен ратник в революционната борба в Македония, в книгата „Героични времена" - том II ни дава интересни подробности по отвличането на Даме от Мицко:

„Във време на сражението при с. Слатино, Даме Груев бил тежко ранен. Даме, придружен от Божин, се отделя в гората на почивка. След оттеглянето на потерята, Божин отвежда Груева обратно в с. Слатино. Опасявайки се, че в селото може да се повърне аскерът, или пък да дойде Мицко, селяните почват да молят Даме да го отведат при четите на Сугарев и Ацев. Но Даме им заявява: „Аз ще остана в селото, бъдете спокойни.

297

Идете да намерите Мицко и му съобщете веднага да дойде при мене, защото ми трябва". Селяните му съобщават, че Мицко е сърбоманин и че може да му напакости. Обаче, Груев настоява на своето и изпраща селяни да го търсят в Поречието. Слатинчани намират Мицко в с. Долне Круше и му съобщават, че Даме Груев иска да се срещне с него в с. Слатино.

Щом чува, че Даме е в с. Слатино, Мицко веднага тръгва на път. Пристигнал в Слатино, той сардисва къщата, в която квартирува Даме, като съобщава на хазаина да извика на Даме да излезе. Хазаинът му отговаря, че Даме е тежко ранен и че не може да стане от леглото; но Мицко настоява на своето. Даме Груев, слушайки думите на Мицко, силно нервирай, става от леглото, излиза навън и извиква: „Ела овде, бе магаре, не те е срам да ме вдигаш от леглото; това ли очаквах от тебе?" Едва тогава Мицко, след като вижда в какво положение е Даме, извиква четниците си и влиза в стаята. На другия ден Мицко отвежда Даме заедно с Божина в Поречието.

Отвежданието на ранения Даме от Мицко в Поречието веднага се съобщава на Окръжния комитет в Битоля. Окръжният комитет изпраща свои хора при сръбския консул и му съобщават, че ако косъм падне от главата на Даме, Организацията жестоко ще си отмъсти. Консулът съобщава, че веднага ще направи необходимите постъпки пред Мицко за освобождението на Даме. Поради ултимативните постъпки на окръжните тела в Битоля и Скопие пред сръбските консули и поради страха от отмъщение срещу тях, те дават нареждане за освобождението на Даме.

Мицко отвежда Даме Груев в Скопие, предава го на главния организатор на сръбската нелегална пропаганда, който от своя страна извиква организациония деец д-р Николов и му предава Груева, който пък по организационен канал го препраща в България, за да се лекува".

2) Йордан Бадев в своята книга: „Даме Груев. Живот и дело" пише на стр. 146, 147, 148 и 149.

„Сугарев, който е осведомен, че Мицко шета из Поречкия балкан с чета от 30 души, решава да събере своята чета с четите на Гюрчин и Петър Ацев и да тръгне по следите му. В началото на октомври 1904 г. трите чети слизат в с. Слатино. Съвсем неочаквано в селото пристига и Груев с малка група милиционери от Демир Хисар.

Мицко, който след бягството и измамата си очаквал да бъде преследван от Революционната организация, подушил чрез свои пипала движението на четите и веднага донесъл на властите, с които поддържал вече връзки посредством Битолското сръбско консулство.

И сутринта на 5 октомври, когато караулни групи от четници тръгнали да заемат наблюдателни постове по близките до селото хълмове, посрещнати били със залпове от войската, която била вече блокирала селото. Завързва се вихрена битка. Благодарение на пресечената местност

298

около селото четите успели да се измъкнат от обсадния обръч. Само няколко четници от крушовската чета заедно с войводата си Гюрчин се натъкват на близка засада при селската църква и там след упорит бой загиват до един.

В това време Мицко с четата си се приближил до близките околности на селото, за да следи развитието на боя и, ако му се удаде, да се намеси в помощ на турците. Двете чети - Сугаревата и Ацевата - успяват да се изнижат и да се съберат вън от селото. За съдбата на Гюрчина и другарите му вече знаели, нямали вест за Груева и четника Божин от дебърското село Кусоврасти. Разпратили четнишки групи из околността, не ги намерили. На третия ден чак подир сражението, в с. Чрешново се получила къса бележка, че Груев бил леко ранен и е останал да превързва и лекува раната си прикрит в безопасно място. Войводите заподозрени нещо нечисто, защото веднага установили, че почеркът на бележката не е Груевият. Стягат набърже четите си и поемат по същата посока - към с. Слатино, от където аскера по установената си тактика се бил оттеглил към гарнизонните си седалища. На пътя си четите пресрещат четника Божин, който им разказва подробно случилото се с Груева в деня на боя и след боя. Забелязани от аскера, те, Груев и Божин, не могли да се измъкнат и завързали бой, при който Груев бил леко ранен нейде в седалищните мускули. Усетил раната си, заедно с него - Божина - успял да се отклони нейде в страни и да прикрие следата си. Като се отдалечили от селото, шмугнали се в гъста дъбова горичка. Груев се съблякъл и с Божинова помощ промил и превързал раната си. (Той всякога носеше със себе си санитарен материал за първа помощ.) Там останали да почиват до вечерта, през нощта се върнали пак в селото Слатино - и отседнали в същата къща, дето били преди боя. Селяни съобщили на Груева още същата нощ, че Мицко с цялата си чета се навъртал някъде наблизу. Груев бърже съобразил: ранен и само с един другар, едва ли ще успее да се измъкне от примката му, и прибягнал до една маневра, присъща само на люде с голямо себевластие - да повика Мицко при себе си и да извика в душата му спомена от приятелството в затвора. Една позната добродетел на народните хайдути - па и на сетнешните хайдути-разбойници е признателността. Мицко е чист разред хайдутин-разбойник, и, ако сръбското злато не го е още съвсем развратило, едва ли ще дръзне да посегне на живота на човека, който му е сторил някога голямо добро и когото е почел като мъдър и добър приятел.

Това пресметнал набърже Груев и решил да повика разбойника-ренегат при себе си. Познавайки по свой усет и опит людете от Мицковия разред, четникът Божин и сам домакинът на къщата - добър и предан на делото селянин - съветвали водача да не се излага, да се укрие, все още има време за това. Но Груев все пак настоял и Мицко се явил при него

299

въоръжен, разбира се, до зъби, като оставил четата си наблизо. Когато влязал в стаята на Груева, Мицко пристъпил доста почтително при него и го целунал. Разговаряли няколко часа. На другия ден, под предлог, че стоенето тук в селото не е съвсем безопасно, Мицко отвел и двамата-Груев и Божин - със себе си. Най-напред разпоредил да се вземе пушката на Божина. На третия ден взели и револвера му. Но още при първите му стъпки вън от селото, Груев долавя вероломството на разбойника, и издебва удобен миг да пошепне на другаря си Божина да се възползува от леката охрана, която му урежда Мицковата банда, и да избяга. И наистина, Божин успява една нощ да се измъкне от охраната, бяга неспирно цяла нощ, за да намери своите и да съобщи за случилото се."

„И все пак това сръбско „тържество" не можа да трае дълго време. Веднага щом става известна случката с Груева, ръководството на Организацията прави съответни постъпки пред сръбския консул в Битоля и пред дипломатическия сръбски представител в София - Светослав Симич - с изрично и ясно предупреждение: ако задържаният от Мицко пръв човек на Революционната организация не бъде освободен и върнат жив и здрав веднага и безусловно, тя, Организацията ще прибегне към жестоки репреса-лии спрямо всичко сръбско."

3) Накрай ето какво казва Хр. Силянов, във II том на „Освободителните борби на Македония, стр. 292-293, 294, както и стр. 301-302.

„Убеден, че за разправията с ренегата непокорник (Мицко) е необходимо присъствието на по-внушителна четнишка сила в Порече, Сугарев поиска Гюрчина и Ацева, които, предупредени за всеки случай, чакаха с четите си в Крушовско. На 4 октомврий трите чети слязоха в с. Слатино. Неочаквано за тях, същата нощ се яви в Слатино и Д. Груев с група милиционери от Д[емир]хисарско. Осведомяван от хората си за движението на българските чети, Мицко съобщи на властта за тяхното пристигане в Слатино; сам той също се приближи с четата към същото село, за да следи резултата на своя донос. Сутринта селото бе блокирано от войска дошла от Кичево, Крушово и от с. Брод. Две четнишки застави, излезли за да заемат наблюдателните си постове, бяха посрещнати със залпове и се започна сражение. Слатино е съставено от няколко махали, разделени една от друга с дълбоки долища. Четите се отправиха по разни посоки към височините и, благодарение на пресечената местност, успяха да се измъкнат от турския обръч. Само Гюрчин, който бе в централната махала, когато се изкачи на баира при селската църква, се видя заобиколен от всякъде, и загина, заедно с неколцина другари, в завързалото се ожесточено сражение.

Късно вечерта четниците се събраха около Сугарева и Дцева. Съдбата на Гюрчина беше им известна. От проверката се оказа, че липсват още Д. Груев и четникът Божин от с. Кусоврасти (Дебърско). Потърсени из окол-

300

ността, те не бяха намерени. На третия ден те получиха в с. Чрешново едно писмо, в което Груев им съобщаваше, че се намира в безопасно място, за да лекува раната си. Почеркът, обаче, не беше на Даме. Тръгнаха тогава към Слатино и по пътя намериха Божина, който им разправи за случилото се.

Ранен в сражението, Груев се откъснал от другарите и останал само с Божина. Като се отдалечили доста от полесражението, те се отбили в една гъста дъбова горичка. Там Груев се съблякъл и видял че куршумът го ударил в седалището, но без, за щастие, да закачи костта. Промили и превързали раната (Груев носеше винаги лекарства в чантата си) и останали там до вечерта. През нощта се върнали в селото и се настанили в същата квартира. Научил от селяните, че Мицко бил някъде наблизу, Груев настоял да го повикат на среща. Напразно Божин и домакинът Христо го молили да не прави това и да не се излага на такъв риск. Разчитайки на приятелството си с Мицко и най-главно, на услугата, която отсетне му бе направил в Битоля, Груев не обърнал внимание на предупрежденията на другаря си и на други някои селяни. Мицко се явил с четата си на другия ден, влязъл в квартирата на Груева, целунали се и останал при него на разговор. На другия ден ги отвел със себе си. „Щом тръгнахме с Мицко-разказва по-нататък Божин - на другия ден той заповяда на четниците да ми вземат пушката, на третия ден - револвера, защото им трябвали. Нямайки вяра в Мицко, Даме ми каза да избягам и да се срещна с вас. Благодарение на леката охрана аз избягах".

Бил ли е Груев, толкова наивен, за да вярва безрезервно в кавалерството на сръбския агент? Или, допущайки, че Мицко непременно ще узнае за пребиванието му в Слатино, е сметнал, че е по-тактично сам да му се обади, като приятел, вместо да бъде отпосле, открит от него и заловен като неприятел? Тъй или инак, първият човек на Организацията в Битолския окръг попадна в сръбски ръце!...

Веднага щом се узна станалото в с. Слатино, направиха се пред сръбския консул в Битоля и пред дипломатическия агент Св. Симич в София постъпки, в смисъл, че ако пленникът не бъде незабавно и безусловно върнат жив и здрав, Организацията ще прибегне към жестоки репресалии. Въпросът бе отнесен в Белград, където и се разреши. По нареждане на сръбското правителство Груев бе отведен в Скопие и предаден на тамошното организационно ръководство. От Скопие той се отправи по канал към София. Пленството му трая около един месец.

Последиците на тази история бяха твърде печални за Организацията. Подробностите по Груевото пленяване не можаха да се знаят, освен от ограничен кръг хора. За широката публика, българска и чужда, важеше единствено фактът, че първият апостол и организатор на македонската революция е пленен от някакъв, неизвестен до тогава, сръбски войво-

301

да. И този факт се подаваше на най-отрицателни тълкувания и заключения за Организацията.

Най-болезнено бе изживяно съобщението във вътрешността. Свещеник Тома Николов, ръководител на Кичевско по това време, пише в своите записки: „Падането на Дамета в Мицкови ръце беше един голям нравствен удар за Организацията. Най-много го почувствах аз в Кичево, когато ренегатът сръбски свещеник Мисаил (син на свещ[еник] поп Димитър, който, като добър българин, се е борил по църковния въпрос с гръцкия владика Антим) ухилен до уши и надменно се разхождаше по чаршията в Кичево и се хвалеше нагоре-надоле пред гражданите, че Даме се намирал ранен в техни ръце и той изпратил медикаменти от Кичево за неговото лекуване. Настъпи временно униние, но не и отчаяние в Кичево за неговото лекуване. Аз, обаче, се движех с дигната глава из чаршията, без да се отчая и когато бях запитан от гражданите и от селяните за случката с Дамета, отговорът ми беше: „Ако е Даме заловен, но неговото дело е живо и няма да умре". Унинието, за което говори свещ[еник] Тома, не трая дълго. Освобождението на Дамета поуспокои хората...

Между това стана пленяването на Груева. Всички са като гръмнати. Пере Тошев е между най-покрусените. Той забравя в миг всичките си идейни и лични разпри с Даме и уплашен във всевъзможни кроежи, избира най-фантастичния: да спаси скъпия живот на големия революционер, като си послужи с Глигора. Благороден мечтател, какъвто бе, той смяташе хората по-добри, отколкото са. Ето случай, за да прояви Глигор приятелството и признателността си! - помисли Пере и тръгна да търси небрежанеца. В с. Поменово, Азот, той намери Ацева и Алябака.

„Косите ни настръхнаха, когато чухме това - пише Ацев - и му отговорихме:

- Даме с постъпката си ни свърза ръцете и не можем свободно да действуваме. Сега пък ти ще компрометираш окончателно всяка наша инициатива. Няма да те оставим да идеш на вълка в устата".

В заведения спор Пере заяви, че им забранява да се грижат за живота му. Крайно възбуден, той изказа такова доверие към ренегатите, че другарите му се почувствуваха оскърбени. „Тръгнало морето да се дави в река, - намеси се Алябака, приключвайки мъчителния спор, - дай му куриери, пък да върви дето ще".

На раздяла Ацев обърна вниманието на непреклонния Пере върху следния факт:

- В четата на Глигора е Иван Долгачът (по-известен като Йован Долгачот). Той е оставил в с. Кошино една семейна задруга от 50 човека. Същото е с Глигора в Небрегово. В тежък момент заплаши ги с това обстоятелство и им заяви, че твоята глава е осигурена с цената на техните близки.

302

„Пере с особена усмивка прие този ми предупредителен съвет, уверявайки ме, че не ще стане нужда от него.

„Повторих на всеки случай да има това предвид, когато се увери, че се намира в опасна среда на подли ренегати", - пише Ацев.
Тръгнал с Глигоровци да ... спасява Груева, Пере скоро разбра каква пасмина бе попаднал и се разкая горчиво за увлечението си."

Изводите от горецитираните факти и от разни изложения са следните:

а) Г. Сугарев и П. Ацев от една страна и Гюрчин Наумов с Д. Груев от друга по предварително изработен план решават унищожението на Мицковата банда и зараждащото се сръбско четнишко движение. Който познава четнишкия живот и още повече, който познава местата, в които се развиват събитията ще се съгласи, че не е случайно отиването на Д. Груев с. Слатино.

б) Че Мицко чрез своите пипала разбрал за кроения план и за движението на българските чети и донесъл на турските власти.

в) Настанени в с. Слатина и околностите българските чети биват обсадени от турските войски, дошли от Крушево, Кичево и с. Брод.

г) Още при първата схватка Гюрчин с четниците си са избити. Груев е леко ранен в седалищните мускули остава само с четника Божин, а четите на Г. Сугарев и П. Ацев успяват „да се изнижат" (израз на Бадев) от полесражението, изоставяйки своя шеф. Скопаков казва (само той), че Даме е тежко е ранен, но пак сам опровергава това твърдение като казва, че след като бил привързан от Божина в гората заминали са за с. Слатино. Друго. Пак Скопаков (твърди), че като настоявал Мицко Даме да излезне от къщата, в която беше се прибрал, последният излезнал като подхвърлил към Мицко следния драматичен израз, който в случая е повече от трагикомичен: „Ела овде, бе магаре, защо ме караш да ставам от леглото." Тежко ранен човек не може да се движи в гората, не може да прибира в селото и не може да става от леглото и да посреща не само Мицко, но и самия Архангел Михаил.

д) И Божин още в гората, пак същия с хазяина на къщата в Слати Христо предан на делото човек, пък и други селяни увещавали, молили Груев да се [...] от мястото, но той, Даме, решил да се срещне с Мицка

е) Божин избягва и се прибира от четите след като бива обезоръжен, а Даме остава в плен в ръцете на Мицко. И Даме, който казваше, че други попадали в затвор или ставаха нелегални, а той „фърц се спасяваше" - това са негови думи. И какво излезе? Даме „фърц в капанът". Най-голямата организационна лисица попада в най-голямата статица.

ж) И Даме благодарение на постъпките пред сръбските консули на организационни хора, благодарение на постъпките от Хр. Матов и от които ходихме при Ант. Страшимиров, за да предаде на Св. Симич

303

сръбски дипломатически агент в София - че Организацията ще прибегне към репресалии; може би благодарение на посещението на оня благороден идеалист Пере Тошев, който презирайки всички опасности, които го грозяха - отиде при Григора Небрежанец - друг ренегат войвода и заплашвайки с отмъщение ако не освободи Даме - тоя Даме, който ни за Пере Тошев, ни за мен не знаеше да каже добра дума. И Даме бе освободен и предаден на наши хора в Скопие.

Трябва да се запитаме: кое накара Даме да направи тая стъпка да иска да се срещне с Мицка? Мицко не беше толкова глупав да не знае защо беше дошъл Даме в с. Слатино с такава силна потеря, но аз, който познавам психологията на Даме, тая психология ми подсказва следното: Останах само с Божина. Немислимо е да се сражавам нито с войската, нито с четата на Мицко и трябва или да бъда убит, или да бъда пленен, а да се самоубивам не ми се желае, я нека се предам на Мицка; с моята хитрост, с моето сладкодумство, с моето умение да се преструвам аз ще го убедя, че не е вярно, че съм тръгнал да го унищожавам. Сакън, това не съм аз, това са Г. Сугарев, това е П. Ацев, това е Гюрчин. Вярно, че аз учех организационните хора да се самоубиват, когато са в опасност, а не да се предават на врага, но това е за другите, а не за мене. Нека се самоубиват Методий Патчев, Христо Узунов, „юнаците от Ножот", идеалистите от Солун и стотици други.

Пленяването на Даме беше позорен акт за същия, това беше и позор за Организацията. Асът на тая организация, който преспокойно можеше да се оттегли и прибере при другите чети, нема доблест да направи това. Това е падение! Не, малко е - това е подлост.

В спомените си, стр. 21, Даме казва, че когато дошъл в Битоля през 1898-1899 год. имало комитет, но бяха заспали. Работил с Г. Пешков и дякон Тома. Нищо по-невярно от това. Даме дойде в Битоля като на готова софра и заработи главно с мен, а не с другите двама. В краят на 1899 поради разногласия с него и поради една безнравствена постъпка от негова страна, аз се пооттеглих от работа. Той, за да ме уязви, казва, че съм се оттеглил от малодушие (спомените стр. 22). И това е не само лъжа, но и цяла подлост от негова страна. Малодушен в 1899 год., аз силнодушен поех ръководството на окръга през 1901 год. и благодарение на моята дейност, на моето организаторско умение стигнахме до най-великото дело на ВМОРО - Илинденското въстание - и Даме Груев с Борис Сарафов стават водачи на това въстание заедно със силнодушния вече Анастас Лозанчев, който остави на произволът на съдбата жена с две деца и трето на път.

Аз ли малодушен, или той подъл?

На 10.IX.1903 обикаляйки по прибирането на оръжието след разпускането на четите с брезовския селски войвода Сотир и секретарят му

304

Димитър Матлиев и 19 души четници, от които само двама водех аз, по предателство, или случайност бяхме изненадани от многочислен аскер. 17 души четници с войводата Сотир потеглюват на една страна, а аз с Дим. Матлиев и 3 четници на друга. Обсадени от всякъде от четниците със Сотир паднаха убити 16 души. Ний с големи усилия си пробихме път през обръчът на обсадата. Изморен, изтощен, хапейки си устните и гълтайки лимонова кислота, за да се държа на крак, смятах при удобно място да се прикрия в някои шубръки. За моя изненада Матлиев, който беше пред мен видях, че се укрива в една горичка. Той биде открит и убит. Тъй като турците ни следяха, аз реших да вървя заедно с момчетата докато мога. Вражи куршум попадна в патронташът, разтресе ме здравата, разруши много патрони и без да ме закачи, без да експлоадират разрушените патрони. В разтърбушения патронташ останаха 7 смазани патрони, които запазих и до сега. Провидението поиска и ме запази. Когато стигнах в Смилево, Даме Груев, който през цялото време на въстанието не се мръдна по-далеч от Смилево, „Нина Орница" на един километър на запад от Смилево и Боищката планина, постоянно обграден от 2-3 чети. Мен, който не знаех почивка, мен който ме виде през това време на въстанието и Пелистер, и Бигла, и Баба, и Галичица, и Демирхисарските, и Кичевските гори, чак до с. Лахчани, та тоя Дамян Груев, който се излежаваше на топло, грозно ме подигра. Стиснах зъби и се въздържах да не му тегля куршумът. По интиуция нещо ми подсказа, че ще се реванширам.

И когато за пръв път го видях Д. Груев след освобождението му от плен в канцеларията на Задграничното представителство в София на ул. „Цар Симеон" пред Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев казах му:

Ти, който всички обвиняваше в слабост не можеше ли да се попикаеш и да се удавиш в пикочта от колкото да се предадеш на Мицко. И тръгна срещу мен, но по-ловък от него, аз го пипнах за брадата и здравата го разтресох. Разтърваха ни. И още веднаж не стъпи в канцеларията и, подлецът не намери друг начин да реагира освен посочения по-горе в спомените си.

На Рилския конгрес трябваше да бъде съден за тая негова подлост - пленството - но биде амнистиран с други престъпници. (Хр. Силянов, II том на „Освободителните борби на Македония", стр. 379).

Казано е, че за мъртвите да се казва или добро, или нищо, но тъй като никой досега не се реши да сложи на книга и да подложи на укор подлата постъпка на Даме, аз се реших да направя това. Да се знае, аз не пиша приказки, аз пиша история.

Моля читателят да ми прости за язвителния тон, за злъчността на моя език, защото да знае аз много съм теглил от Даме и от няколко негови „аташета", както ги наричахме някога, които всякога действуваха по

305

негово внушение. По традиция това се продължава и до днес, както спрямо мен, така и спрямо други мои приятели.


Анастас Лозанчев, бивш член от Генералния щаб на Илинденското Въстание

ЦДА, ф. 1923 к, оп. 2, а.е. 1, л. 1-12. Оригинал. Ръкопис.

* Настоящият спомен е публикуван за пръв път от известния български учен и архивист Цочо Билярски в: Даме Груев. Живот и дело (сборник). ч. І. С., 2006, с. 293-306.

1. Анастас Лозанчев (1870, Битоля - 1945, София), учител, фотограф, член на Битолския окръжен революционен комитет, член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание в Битолско. След въстанието подпомага работата на Задграничното представителство на ВМОРО в София.

Вижте още от същия автор: Анастас Лозанчев. Спомени. Записани от Боян Мирчев между 1930-1932 г.

0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial