| More

translator

Борис Николов, Марио Цветков, Васил Станчев

Иван Гарванов

(1869-1907)

Венча се за Македония

изд. Знание, Стара Загора, 1995.

Старозагорци имат подчертан принос към революционните борби на българския народ за освобождение на отечеството от турско владичество. Стратегическото разположение на Стара Загора определя до голяма степен и отношението на населението й към македонската кауза. Мнозина я приемат като своя и я скътват близо до сърцето си.

 Млади старозагорци, някои току-що навлезли в юношеската си възраст, напускат бащин дом и се отправят към вътрешността на Македония. Прегърнали идеала за свободата на брата-роб, заредили младежките си сърца с любовта и омразата на великани, те се хвърлят в стихията на борбата с високото съзнание за риска и отговорността, която поемат. Далеч от роден край, от близки и приятели те остават верни на революционната си клетва и под разветите свещени знамена с надпис: „свобода или смърт" воюват с вековния турски поробител и бруталните чужди пропаганди.

За тези скъпи чеда на България от града на липите и за другите от Княжеството и вътрешността на Македония, участвували като четници, войводи и дейци в революционната борба, след години историографът Христо Силянов, с чувство на преклонение и признателност, дава класическото определение: "те са истинските избраници на нацията".

Един от тях е Иван Гарванов. Мястото му в тази титанична и неравна революционна борба е свързано с историческите събития, които извеждат на политическата сцена македонския въпрос и обуславят появата на революционна организация, поставила си задачата да го реши по революционен път...

3

Революционните събития в Македония и Одринско

Още при подготовката на Априлското въстание през 1876 г. апостолите заявяват, че борбата, която ще се води в поробените земи, е дело „на всички българи от България, Тракия и Македония". След въстанието, в различните проекти за възстановяване на българската държава винаги се включва и Македония. Народният събор, който се провежда през ноември 1876 г. в Букурещ, полага грижи и усилия, щото възобновяването на българската държава да стане в земите „гдето главният и навред преобладающият народностен елемент е българският". Това Са Добруджа, Мизия, Тракия, Македония и Одринско. Съгласно тези и други изявления и предложения, Цариградската конференция в края на 1876 г. излиза със становище: към западните земи с център София да се включи и по-голямата част от Македония. Именно след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. на базата на „преобладаващия брой на българското население и неговото изявено национално съзнание", в Санстефанския мирен договор към възстановената българска държава е включена и Македония.

Несправедливите клаузи на Берлинския договор от юли 1878 г. разпокъсаха България на пет части: Княжество България; Автономна област Източна Румелия (Южна България); Македония и Одринско, които останаха в пределите на Турция; Румъния взе Северна Добруджа, а Сърбия - Нишко и Пиротско. Това веднага подтикна българите да продължат борбата за пълно освобождение и обединение.

Със съединяването на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. се реши първата част от поставената цел. След това националната революция се позова на чл. 23 от Берлинския договор, който предвижда автономно управление на българите в Македония и Одринско. За съжаление, обаче, Турция остави всичко това само на книга.

Предвид създалата се обстановка, освободителното движение започва да става по-осмислено и организирано. Във връзка с това проф. А. Панайотов пише: „Революционната борба има за цел не само да премахне турската феодално-бюрократична, система, но и да преодолее влиянието на пропагандите, които рушат единството на българското население в поробените райони и спъват неговото културно и национално развитие."

4

По това време гръцката Патриаршия продължава започнатата открай време борба срещу българщината, подпомагана активно от турското правителство. Особено брутална и безогледна е сръбската националистическа пропаганда, лишена както от морални, така и от правни основания. С цел да се пресече това, Даме Груев подчертава следното: „Понеже сръбската пропаганда беше вече започнала да действува в Македония и ние поради това се бяхме сепнали и мислехме, че трябва да се побърза и да се тури на дневен ред идеята за освобождението на Македония, преди да успее сръбската пропаганда да се засили и да раздроби народа." До такова заключение идват Иван Хаджиниколов и Петър Попарсов, както и Атанас Шопов, търговския агент в Солун, който много добре познавал освободителното движение.

Именно постигането на тази втора върховна цел застава В центъра на борбата на изградения на 23 октомври 1893 г. в гр. Солун Български Македоно-Одрински Революционен Комитет, с което бе поставено началото на легендата, наречена ВМОРО!

Тази организация е основана от македонските българи: Дамян Груев от с. Смилево (Битолско), д-р Христо Татарчев от Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов от с. Богомила (Велешко), д-р Антон Димитров от с. Айватово (Солунско) и Христо Батанджиев от Гюмендже.

Още в самото начало създателите на Революционната организация започват борба срещу сърбомани и шпионите, срещу сърбизма и срещу гърцизма. Но преди всичко трябва да се даде отпор на насилията на турските Власти, да се вдъхне кураж на преследваните и да се ограничат предателствата. Всичко това налага след няколко години организацията да премине на нов, по-рационален етап от развитието си.

Във връзка с това четничеството преминава в нова фаза. През есента на 1898 г. Централният комитет на ВМОРО издава окръжно за сформиране на околийски чети с агитационно-организаторско предназначение. Създаден е четническият институт, начело на който застава Гоце Делчев от Кукуш-родоначалникът на революционното четничество. Той е задграничен представител на организацията, член на Централния комитет. Като всепризнат революционен деец, четнически вожд и учител, той подготвя тримата истински войводи, агитатори и инструктори - Михаил Апостолов Попето от Софийско, Христо Чернопеев от Дерманци (Ловешко) и Георги Иванов (Марко Лерински) от Котленско. Техните чети се прев-

5

ръщат в школа за подготовка на революционни кадри и войводи за районните чети от двете страни на Вардара и Одринско. Така те, като въоръжена сила на съзаклятието, послужват и като ядка на бъдещите боеви кадри на организацията.

Агитационно-организаторските чети за кратко време завладяват и революционизират селата. Хр. Силянов отбелязва: „Словото на четата упражняваше друга лгагическа сила. А това, което не достигаше на словото, допълваше го видът и примерът на тия хора - въоръжени, зарязали дом и близки, готови Всяка минута да посрещнат смъртта. Четата бе материализиран образ на проповядвания бунт, осезателно съчетание на слово и дело. При свещенослуженето на войводата церемонията на клетвата добиваше формата и значението на религиозен обряд, който раздрусваше издъно душите и ги приобщаваше със светлината на една нова вяра, опасна и многообещаваща, заслужаваща изискваните кървави жертвоприношения."

По този начин ВМОРО покрива с широка мрежа от комитети Македония, а по-късно и Одринска Тракия. В революционното движение се включват както интелигенцията, така и обикновените хора от българското население.

Екзархията и училището не стоят настрана - безброй са дейците от тези среди.

По-богатите македонски българи също подкрепят движението.

По това време положението на българското население в Македония и Одринско става крайно непоносимо, особено след Джумайското въстание през 1902 г. „Политическото напрежение, пише Л. Панайотов, в Македония и Одринско стига до най-висока степен на развитие. Тъй като не очаква никакво подобрение на положението, местното население е тласнато към решителни действия, последвани от масови насилия и репресии, от големи провали, които разстройват освободителното движение... Много дейци и съмишленици на организацията са арестувани, малтретирани и осъдени. Правителството увеличава многократно войските си в двете области. Редовната войска и башибозукът получават задача да разгролгят коми-тетската мрежа, изградена с такива усилия от ВМОРО в течение на близо десет години. Непрекъснатите сблъсквания на четите с войсковите поделения нажежават атмосферата до краен предел."

Във връзка с така създалата се обстановка, ЦК на ВМОРО е принуден да свика и тайно да проведе конгрес в Солун от 2 до

6

4 януари 1903 г. Единодушно се взема решението за въстание.

Започва трескава подготовка, фактически тя започва още през 1898 г., когато е създаден четническият институт.

Съгласно указанията на ЦК, всеки революционен окръг се задължава да свика свой конгрес и, съобразявайки се е решенията на общия конгрес на организацията в Солун, да обсъдят начина и характера на участие във въстанието.

Във връзка с това от 17 до 24 април 1903 г., при най-строга тайна в Смилево (Битолско) се провежда конгресът на Втори (Битолски) революционен окръг, председателствуван от Даме Груев. Взема се решение за въстание с партизански характер. Изготвя се „Въстанически дисциплинаренустав". Избира се и Главен щаб, натоварен да ръководи приготовленията, да обяви и да действува през време на въстанието. В щаба влизат: Дамян Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев от Битоля.

Вечерта на 16 април атентатите на „гемеджиите" разтърсват Солун. На 21 април в сражение е турската потеря край с. Баница (Серско) загива Гоце Делчев. А и от другите съобщения за убийства, които достигат до конгреса, Даме е предизвикан да каже: „Стига! По-добре ужасен край, отколкото ужас без край."

След Смилевския конгрес усилията и обстановката налагат да се формират час по-скоро допълнителни чети, които да бъдат готови и се намират на определените им пунктоВе към предполагаемия ден за въстание.

Турската власт и войската, в стремежа си да ликвидират четите, с нарастваща ярост увеличават репресиите, прибягват до масови пожарища и кланета в районите, в които действуват комитетите. Това още повече изостря обстановката.

В процеса на подготовката на въстанието, от 28 юни до 1 юли 1903 г. се провежда конгресът на Седми (Одрински) революционен окръг в Странджанския балкан, в местността „Петрова нива" при с. Стоилово (М. Търновско), председателствуван от Васил Пасков от с. Осиково (Неврокопско). И тук решението на делегатите е - въстание. Избира се Главно боево тяло от трима души: Михаил Герджиков от Копривщица, Лазар Маджаров от с. Зарово (Солунско) и капитан Стамат Икономов от М. Търново. Капитан Икономов изработва „Специален план на въстаническите действия в VII революционен окръг."

И тук, след конгреса на „Петрова нива", се засилва трескавата подготовка за Въстанието. Четите се увеличават, а и

7

много четници се намират В задграничните пунктове, за да бъдат в дадения момент прехвърлени в Турско. Води се военна подготовка, ръководена от забягнали от българските казарми военнослужещи.

Докато в Странджанско революционно настроеното население на места доста открито пеело: „Българе глава дигнали, българе и кумиткето...", в Битолско въстанието „набрало обороти" - витаело във въздуха. Главният щаб по Време на обиколката си из окръга напраВил преценка, че положението Вече е неудържимо. Взема се съдбоносното решение и се определя точната дата на въстанието.

Жребият е хвърлен. До всички райони се изпраща окръжното с указания за действие, както и възвание до народа. Връщане назад няма.

На 20 юли /2 август н.ст./1903 г. на Илинден пламва въстанието в Смилево. Свещеното революционно знаме е надпис „Свобода или смърт" се развява по всички градове и села на Битолския революционен окръг. А положението на изненаданите турска власт, войска и население, Хр. Силянов описва така: „Едновременното скъсване на телеграфните съобщения изолира административните центрове от вилаетския град. Видът на избухналите пожари и ехото от близките и далечни гърмежи говореха за нещо необикновено и първо по рода Ги. Въстаническите нападения, видени с очите на страха и разказани от пострадали и избягали в градовете заптии, войници и отделни семейства, предадоха уплахата на градското население и на органите на властта.

Изненадата и уплахата са такива, че никъде във въстаналата област турците не помислят да излязат веднага на решителна борба срещу въстаниците."

Изненадано от първите успехи на въстаниците, придружени с бунтовнически песни, които огласяват македонските планини и долини, турското правителство се окопитва. 80-хиляд-на армия, въоръжена с артилерия и кавалерия, се подготвя за потушаване на въстанието. „Отделни военни кордони тръгнали по разни посоки, пише Хр. Силянов, трябваше да обградят планинските масиви във въстаналата област, да настъпят и стеснявайки обръчите, да се срещнат в определени пунктове. Приложен идеално, тоя план, опитан от английското командуване срещу бурите в Трансвал, се очакваше да донесе, заедно с преброждането на планините, и унищожението и пленяването на всички въстанически сили."

8

По това време, в полунощ на 5 срещу 6 август, на Преображение, в самите недра на Странджанския балкан пламват множество пожари. Хр. Силянов пише: „Горяха Потурнаково, Василико, Корфуколиби, Сазара... Горяха аскерски постове и застави край българската граница. И пожарите се придружаваха с трясък от бомби и пукот от кримкови пушки, приличен на топовен гърмеж:"

Въстанието в Странджанския край започна. Така българите от Одринско се присъединяват към въстаналите си братя от Битолско в Солунско.

Както по-късно става известно, срещу героичната борба на 26 408-те въоръжени български четници от Македония и Южна Тракия, турското правителство бе насочило 300-хилядна армия. Аскерът и придружаващите го башибозушки отряди, неможейки да ликвидират превъзхождащите ги по смелост и готовност за саможертва отлично маневриращи из планинските масиви въстанически чети, стоварват ненавистта си върху невъоръженото население. Над него прилагат ненадминати насилия и жестокости, които в повечето случаи достигат до нечуван садизъм...

Години на учение

Иван Георгиев Гарванов е роден на 23 декември 1869 г. в Стара Загора в богато семейство. Още дете, той слуша разкази и песни за турската тирания, за легендарни български бунтовници-юнаци. По време на Априлското въстание той вижда как в дома му скрито се леят куршуми и се трупа оръжие. Това се запечатва в неговата душа, пропива го с омраза към турчина-тиранин. Тая омраза се засилва, когато през Руско-турската война баща му, дядо му и чичо му, заедно с хиляди други старозагорци, стават жертва на турския ятаган.

Ив. Гарванов и майка му се

9

спасяват, като успяват да избягат през Балкана в Търново. За седемгодишния Иван остава да се грижи клетата му майка. Скромен, прилежен, винаги весел той става обединител и пример за своите съученици.

„Първоначалното си образование до V клас, спомня си той, получих в Стара Загора. Тъкмо през време на Съединението бях отишъл в Пловдив и се наложи да прекъсна обучението. Купих си цървули и отидох заедно с другари ученици в казармата като доброволец, но не ни приеха поради малолетие." Независимо от това, през 1888 г. той завършва с отличие Пловдивската реална гимназия.

През 1888-1889 г. Ив. Гарванов е учител в Старозагорското мъжко училище. След едногодишно учителствуване постъпва във физико-математическия отдел на Софийското висше училище, което завършва като първенец през 1892 г.

Иван Гарванов не се задоволява с това. Стремящ се към знания, той отива във Виена, където две години слуша лекции по физика в университета, като работи в лабораторията на

10

проф. Екснер. За големия успех на Ив. Гарванов там инж. Н. Пондев, негов племеник-изследовател от Великобритания, пише в книгата „Кама, евангелие и револвер": „От специализацията си в Австрия - Виена, при защитата на научните двугодишни изследвания до 1894 г. върху няколко вида масла („Върху вътрешното триене на маслата и тяхната промяна от температурата!"), комисията при Кайзеровата академия на науките на 12 юли с.г. му признава високата академична титла „Д-р", с предложение да остане във Виена и продължи научната си кариера в Императорския математически-природонаучен институт, с перспектива едва ли въобразима от някои. Гарванов любезно е отклонил предложението под родолюбивия претекст, че желае да бъде полезен на току-що освободеното си отечество!"

Учител в българската мъжка гимназия в Солун

С така придобитите знания и присъдената му докторска титла през лятото на 1894 г. Ив. Гарванов се завръща в Стара Загора, в очакване да бъде назначен за асистент по физика в Софийското висше училище.

По същото време в града на липите, да се види с близките си, е и Андрей Тошев, негов връстник и другар, учител в българската мъжка гимназия „Св.св. Кирил и Методий" в Солун, по-късно известен общественик, политик и министър-председател на България. Той, помолен от учебния отдел на Екзархията да издири учител, предлага на Ив. Гарванов място по физика в Солунската мъжка гимназия.. Отначало Ив. Гарванов отказва, тъй като желае да се посвети на професура в бъдещия Софийски университет. Но в продължителните разговори А. Тошев постепенно му предава своята привързаност и любов към Македония: „Помня, че последният ни разговор на тая тема се води през една прекрасна лятна нощ. Отивахме да прекараме един ден на Чанакчийските минерални бани (дн. с. Ягода). Спирайки се тук-там по обляния от лунната светлина път, ние с наслада вдишвахме напоения с аромата на хиляди горски цветя средногорски въздух. Устремили поглед към ясното небе, Гарванов ми сочеше разните планети, разправяше ми с увлечение тяхната история, за неизмеримите пространства, що делят тъй малката в сравнение с много от тях наша земя, възхищаваше се и пак разправяше. Когато му казах, че над Солун

11

небето е още по-ясно, че милиардите светила по него изглеждат още по-блестящи и по-величествени, но че тамошните наши братя не се радват като нас на свобода и човешки правдини, той внезапно се обърна към мен с думите: „Слушай, заедно ще вървим в Македония!" И наистина, след някой ден ние заедно заминахме за Солун."

Това решение на Ив. Гарванов се приема от майка му е предчувствие за трагичния край на любимия син. Решението му обаче е окончателно и майката се примирява.

„Винаги, когато ми додат наум тия минути, си спомня А. Тошев, аз се питам дали сторих добро, като отдалечих Гарванов от професорската катедра и от семейното му огнище. Дали той със своите несъмнени дарби нямаше да бъде по-полезен на строгото научно поприще? И все пак се утешавам с мисълта, че интензивната дейност, която този честен труженик разви през дълги години в Македония, и като учител и особено като неустрашим революционер, не бе по-малко ползотворна. Защото Гарванов работи с жар и с вярата на апостол, готов да сложи кости за народното дело. Като днес помня, че когато на път от Ниш за Солун навлязохме в плодородното Овче поле, отдето ясно се виждат очертанията на импозантната Шар планина, Гарванов, очарован от гледката, тихо промълви: „За тая земя заслужава човек да жертвува и живота си!"

През есента на 1894 г. Ив. Гарванов се отдава на учителската си професия в мъжката гимназия в Солун, като преподава физика и математика. Завежда и метеорологическата станция при гимназията. „Той попада в една гимназия, пише К. Коняров, която гъмжи от революционери - преподаватели и ученици; в една гимназия, където пулсира сърцето на ВМОРО."

Отначало Ив. Гарванов се отдава само на учителската си професия и стои настрана от борбите между революционерите и „църковниците" - „еволюционистите", образували така наречената „черковна партия".

„Твърд и решителен по характер, пише Л. Милетич, той изведнъж не се поддава на революционната пропаганда, а самостоятелно обсъжда рисковете и последствията от едно преждевременно въстание и намира, че трябва да върви към целта по-бавно, да се подготви почвата преди всичко чрез културно-просветителска работа."

Волно-неволно отначало везните на симпатиите му нате-

12

жават към директора на мъжката гимназия, екзархиста Михаил К. Сарафов, а към него ВМОРО има враждебно отношение.

Деец на „Революционно братство"

През 1896 г. в Солун като инспектор идва приятелят му от Софийското висше училище Дамян Груев. Там, в София, по-рано те вече са разговаряли и по македонския въпрос. А сега тук, след време, пак насаме, Д. Груев без да го е посветил в революционната си дейност, веднъж подхвърля на Гарванов: „Готов ли си да мреш за Македония?"

Гарванов не взема на сериозно думите, но вече усеща, че Даме работи сред учениците. Отговаря му, че не отрича нуждата да се организира населението, и се обявява привърженик на последователните етапи като решително застава против ония, които насаждат революционни идеи между учениците, бунтуват ги и ги отклоняват от техните занимания. „Революционната идея още не беше избистрена, още умовете блуждаеха" - си спомня Гарванов. С течение на времето и той еволюира. Отзивчив на народните патила и копнежи за свободен живот, той прави

13

крачка по пътя на революционната борба, като през 1898 г. основава в Солун с група свои съмишленици „Революционно братство". Целта на Братството е да се коригират делата на Вътрешната организация и да се действува така, че да не се прибързва с избухването на революцията. Народът трябва предварително добре да се организира, да се въоръжи, да не се правят атентати и местни въстания. Започва се тайно издаване на специален хектографиран вестник „Борба", редактиран от Ив. Гарванов и други членове на управителното тяло на Братството за пропагандиране на тези идеи.

Съществуването и дейността на Братството срещат противодействие от страна на Вътрешната организация, подкрепена от Върховния комитет в София - враг на всеки отцепник.

„Веднъж възприел да служи на една висша цел, Гарванов без колебание неустрашимо се хвърля в борбата, безвъзвратно вече предаден на македонското дело. Предвид общия идеал, надали сам Гарванов отначало е предвиждал, че пътищата на „Революционно братство" и на Революционната организация така ще се кръстосват, щото неминуемо да изникне между тях борба не само за първенство, но и борба на живот и смърт" -споделя Милетич.

За тази висша изява на рицарски патриотизъм Ив. Гарванов е награден от българския княз. Във връзка с това племенникът му, инж. Н. Пондев, пише: „За Иван Гарванов се спестяваше дори и заслугата, както и причината, за да му бъде връчен за пръв път в България „Народен орден за гражданска заслуга", връчен му лично от цар Фердинанд I. Много по-късно скопски историци, основавайки се на факта, че е връчен орден от княза на България, прокарват долнопробна версия, че Гарванов е бил агент на двореца, върховист и други подобни измислици."

Пак по това време в Сяр бива ранен и Атанас Наумов - друг Гарванов приятел, сега вече не от сърби, а от „централистите". Този случай така наелектризира отношенията между Гарванов и съмишлениците му - от една страна, и ръководството на Вътрешната организация - от друга, че за малко не се стига до взаимно изтребление. Патриотизмът и разумът .надделяват. За лични срещи и обяснения Ив. Гарванов заминава през 1900 г. в София. Разговаря с ръководителите на Върховния комитет (ВК), на които подробно излага причините за създаването на Братството. Въпреки доводите на Гарванов, Б. Сарафов, който открито симпатизира на

14

Вътрешната организация, го съветва да се помирят и обединят в една революционна организация. Гарванов получава такъв съвет и от министър-председателя Рачо Петров. Срещите му и с други държавни и партийни ръководители кажи-речи са в тази насока.

Когато Гарванов е в София, Гьорчо Петров възлага задачата на една радославовистка шайка да го убият в кафенето на братя Миладинови. Гарванов, който е с още двама другари, пре-дугажда намеренията на шайкаджиите и изважда револвера си, с което кървавата разправа отминава. След това заминава за Стара Загора. Там, благодарение на изградения у него комитаджийски усет, и този път той предотвратява възможността на изпратения от Г. Петров Павел Генадиев да го убие.

От Стара Загора Ив. Гарванов отива в Цариград. Там има две срещи с екзарх Йосиф. От разговорите разбира, че екзархът не одобрява действията на ВМОРО, но не може да се бори срещу тях. Той се мотивира, че на нейна страна са както князът, така и правителството. От този разговор Ив. Гарванов остава разочарован. Връща се в Солун и запознава Братството с положението. След обсъждане надделяват гласовете за помирение и разбирателство и остават в очакване на пратеника на Б. Сарафов, както било обещавано на Гарванов. И наистина, през септември 1900 г. в Солун пристига офицерът Иван Камбуров от Елена. След преговори с двата враждуващи лагера се постига споразумение, като с протокол, подписан от Хр. Татарчев, председател на ЦК, и от Ив. Гарванов, председател на Братството, приподписано от Камбуров и подпечатано с двата печата - „Революционно братство" прекратява съществуването си. Наскоро след това, в присъствието на Пере Тошев от ЦК, членовете на Братството са приети под клетва в редовете на ВМОРО. Този патриотичен акт издига авторитета и ролята на Вътрешната организация като единствена сила, която поема ръководството на освободителните борби в Македония и Одринско.

Хр. Силянов пише: „Съгласно споразумението, ЦК трябвало да приеме по свой избор едного от другата страна в ЦК и другиго в местния. И по правда и по разум, членството в ЦК се падаше на Гарванов, защото беше не само формалният председател, но и душата на „Революционното братство". Но не му го дадоха. Избраха Йосиф Кондов, почетен местен търговец, но без всякакви качества на вожд, а Гарванов - призвания да бъде вожд -направиха член на местния комитет. Гарванов мълчаливо прег-

15

лътна огорчението си и заработва, макар и не в общото ръководство на организацията, с рицарска прямота и твърдост." Еволюцията на Гарванов е естествена и логична. Той - човек с рицарски дух и със здрава физика, не се чувства на мястото си между „църковницитс", когато революцията увлича всички. За членовете на ученическия „Революционен кръжок на Даме Груев" той, макар и от противния лагер, е любимец.

Ръководен деец на ВМОРО

Солунската афера през януари 1901 г. довежда до арестуването на целия ЦК. Иван Хаджиниколов, в очакване да бъде затворен, повиква учителите Иван Гарванов и Спас Мартинов, като ги запознава с тайнописа: мастилото, каналите, шифъра и пр., и им посочва как да влязат във връзка с районните комитети и Върховния комитет в София. След като самият той е арестуван, веднага в ЦК влизат: Ив. Гарванов, Сп. Мартинов, Д. Мирчев и др.

Във връзка с така вихрено развилите се събития, Л. Милетич отбелязва: „Твърда воля и лична храброст Гарванов бе показал вече много пъти, а особено при случката, когато сръбски агенти, по подстрекателството на предателя Пейчиновски, убиха българския учител Ганов. Доказал, че може да гледа смъртта в очи, Гарванов се наложи за ръководител на Вътрешната организация."

Именно по този начин, вече доказал безспорните си качества на революционен вожд, Ив. Гарванов застава като председател на ЦК на ВМОРО през януари 1901 г.

А Г. Петров, който не се отказва да търси начини да уязви Гарванов, този път изпраща един млад човек - Друмев, да помага, а всъщност да шпионира за самия Гьорчо.

Около март 1901 г. идва в Солун Яким Игнатиев - учител в Сяр, родом от Кратово, поканен от Ив. Гарванов и Сп. Мартинов, да продължат работата на ЦК - да се подновят и групират районните комитети, останали без ръководители, последствие от януарската солунска афера, да действуват за намаляване на разкритията; да се пише по вестници; да се приканват хора в Солун да се оплакват пред консулите от турските золуми; срещи с чужди кореспонденти. Замисля се покупка на оръжие. Изготвя се меморандум от жените на затвор-

16

ниците от солунската афера до руската царица и др.

Така новото ръководство на ЦК заработва всеотдайно в името на предстоящата революция.

По повод закупуване на револвери от английски поданик-контрабандиста на оръжие Франсоа Циклоуна, на 7 юни 1901 г. в къщата на Никола Ризов се събират Ив. Гарванов и Я. Игнатиев. При разглеждане на револверите става фатална случка - поради невнимание единият от револверите изгърмява и през ръката на Гарванов куршумът удря Яким право в сърцето. Гарванов и Ризов са арестувани и вкарани в затвор. Но, благодарение на застъпничеството на влиятелни хора, както сочи Ив. Гарванов: „телеграмата на бащата на Игнатиев, че ние сме му приятели спомогнаха, та ни освободиха след 56 дена затвор".

През същото време ръководството на ВК в София се поема от Ст. Михайловски и генерал Цончев. От тяхна страна се поставя въпросът за разбирателство с ЦК. По този повод Ив. Гарванов заминава за София, където се среща с ген. Цончев. Започват разговори за помирение и разбирателство. Във връзка с това от името на ВК и от Ив. Гарванов, като представител на ЦК, са натоварени Лазар Димитров и Лазар Маджаров да проведат преговори с Константин (Вълчо) Антонов от Стара Загора, ръководител на Чепеларския пункт на ВК. За срещата Л. Димитров пише: „Всички доводи и увещания за разбирателство и съвместна дейност с върховистите бяха отхвърлени от Антонова."

В края на краищата този и други случаи стават причина да не се стигне до желаното и от двете страни разбирателство.

Ив. Гарванов и Централният комитет преценяват, че подготовката за въстание все още не е завършила, но поради репресиите от страна на турските власти революционната ситуация е стигнала до степен, когато вече положението трудно се удържа. Изхождайки от всичко това, чрез окръжно до районите се свиква и провежда тайно Солунският конгрес на 2, 3 и 4 януари 1903 г. На конгреса присъствуват: Ив. Гарванов, Сп. Мартинов и Д. Мирчев от ЦК и заслужилите дейци на освободителното движение Хр. Коцев и Т. Лазаров, както и 12-те делегати на райони от Македония и Одринско. За ръководител на конгреса е избран Ив. Гарванов - председател на ЦК на ВМОРО, който авторитетно ръководи тридневните заседания. Аргументираните доводи на Ив. Гарванов в полза на въстанието са подкрепяни активно от Ан. Лозанчев - пред-

17

седател на Битолския окръжен революционен комитет, както и от други делегати, с изключение на серския - Лазар Димитров. Протоколът на конгреса обаче се подписва от всички без изключение. Решено е да се вдигне „повсеместно стратегично" въстание.

Ив. Гарванов заедно с одринския представител Велко Думев и с протокола на конгреса след десетина дни отиват в София, където подробно запознават нелегалните и вътрешните дейци на организацията, в това число и Задграничното представителство, с решението за въстание.

Провеждат се редица съвещания, на които дискусиите стават в разгорещена атмосфера и са оформени два лагера. Гарванов и Думев аргументирано са подкрепени от Хр. Матов и Хр. Татарчев. Хр. Силянов, застанал на тяхна страна, отбелязва: „Пледоарията в полза на солунското решение страдаше наглед от една нелогичност: признавахме общата неподготвеност, а искахме въстание. Исках го и аз, но без следа от възторг и без всяка илюзия за бляскав край - като единствен изход от фатално стечение на събитията. Бях дълбоко убеден, че пропусне ли се и тая година, идеята и възможността за въстание в Битолския край ще бъде безвъзвратно компрометирана: губенето на оръжие мъчно се наваксваше, търпението на населението беше на изчерпване, нервите на местните ръководни лица, върху които тежеше положението, бяха опънати до скъсване."

Срещу солунското решение е другият лагер - дейците, увлечени в борбата против „върховизма". Тук Г. Петров се откроява над всички. След дълги спорове се стига до решение, с което терминът „въстание" се заменя със „засилени партизански действия". В действителност, почти няма разлика от това споразумение със солунската теза за въстание.

Ив. Гарванов, доволен от резултатите на съвещанието в София, се завръща в Солун и веднага изработва и изпраща съобщение във вътрешността, в София и Върховния Македоно-Одрински комитет. Съобщението е хем „предупреждение" срещу „всякаква сепаративна дейност" на върховистите, хем покана за участие в борбата. Мечтата на върховистите за въстание се сбъдва, но те са притиснати от съобщението, че се задължават да се подчинят на въстаническия щаб. С това ВМОРО взема инициативата в собствени ръце.

Обаче Ив. Гарванов и ЦК срещат яростна съпротива от страна на създателите и привържениците на така наречена-

18

та „противовърховистка идеология". „Върховизмът, пише Хр. Силянов, схващан като основно зло, и безпощадната борба против него, зарегистрирала вече и братски гробове, бяха направили от тях истински сектанти, готови зарад догмата на всички крайности. Това е особено вярно за Яне Сандански. Неук, макар и постигнал доста с природния си ум и чрез самообразование, той остава с ограничен кръгозор и с първичната си жестокост... фанатизмът на Сандански и на други сектанти от неговия уровен им пречеше да виждат противоречията, в които често изпадаха."

Ръководеният от Ив. Гарванов ЦК, отстоявайки решението за въстание, дейно вършил необходимите приготовления за бунта. Той бил активно подкрепян от задграничните представители Хр. Матов и Хр. Татарчев. Това е от особено значение срещу противниците за въстание.

Тъкмо когато се изглаждат някои противоречия, свързани със солунския конгрес, ЦК узнава за решението на „гемеджиите" и прави всичко възможно, щото атентатите да бъдат предотвратени.

Даме Груев и Гоце Делчев, поотделно, аргументирано предупреждават Мечев - един от групата идеалисти, че атентатите ще направят непоправими вреди на освободителната борба, а има опасност предстоящото въстание да бъде компрометирано. Съветват, че действията на тази самостоятелна група трябва да бъдат съгласувани с тези на ВМОРО. За съжаление, усилията им са напразни.

Ив. Гарванов, като председател на ЦК, се чувствува по-властен и е по-остър с тях. Какво ли не прави, за да ги отклони от акцията: убеждава ги да почакат още известно време, като им предлага работа в Одрин, придружено със средства. Прибягва и до заплашване. Но усилията му да ги вразуми също са напразни. Преди Великден - на Велика събота, Орцето е в ожесточена словестна схватка с Гарванов и като отхвърля предупрежденията му, категорично заявява: „Аз дойдох да ви кажа, че сме решени да действаме и да ви предупредя, да си вземете нужните марки."

Въпреки всички предупреждения и увещания от страна на тримата революционни дейци-водители, атентатите в Солун стават факт. Никой не може и няма право да отрече безпримерния героизъм на тези самообрекли се момчета от Велес в името на свободата на своята поробена родина! Но вредата, която те нанасят на освободителното дело, сякаш все още

19

продължава да се чувствува, та макар и да са се изминали толкова вече десетилетия!...

Макар и стъписани от изненадата, веднага след първите взривове турските власти започват в Солун масови яростни обиски и арести. Част от атентаторите са заловени. Изправени пред следствените органи и съда, тези вироглави момчета неволно издават важни тайни на организацията. В резултат на това властта се добира до Ив. Гарванов и Д. Мирчев от ЦК, както и до други организационни дейци, в това число и до цялата организация в родния град на атентаторите - Велес.

Иван Гарванов е осъден на 101 години затвор и е изпратен на заточение на о. Родос, заедно с Д. Мирчев, Йосиф Кондов и други българи.

Въпреки че ВМОРО се съпротивлява до края срещу атентатите, тя понася както моралните, така и материалните последствия. Святото й дело е обвинено в анархизъм. По този повод Хр. Силянов пише:

„Обезглавен бе преди всичко Централният комитет в едно време, когато и часовете бяха от значение за подготовката на предстоящото въстание. Загубата на Иван Гарванов бе незапълнима. Нямаше между легалните деятели във вътрешността човек с неговата осведоменост върху работите в цялата област и с неговата властна воля, за да се наложи като легален вожд и да запази авторитета на обединителния център."

Видният революционен деец-водител Хр. Коцев, като изтъква факторите, които безусловно налагат на ЦК да вземе съдбоносното решение за въстание, заключава: „Историческа истина е, че никое друго въстание не е било тъй добре подготвено и водено; никое друго не е имало по-добри и по-силни бунтовници; никой друг народ не може да се похвали и гордее с такава повсеместна, всенародна революционна организация, толкова добре дисциплинирана, с толкова рисковани и страшни атентати, сражения и акции; никоя друга не е била снабдена с такива модерни средства за борба и при Все това всички други са постигали в края на краищата целта си, само нашата, най-съвършената революция не донесе очакваната свобода."

Илинденско-Преображенското въстание не успя. Всеизвестна истина е, че турският поробител не можа да го разгроми, въпреки че имаше 300 000 армия. Главният щаб на Битолския революционен окръг, след като разбира, че турски-

20

те орди не могат да сломят съпротивата на въстаниците, но прибягват до жестока разправа и гавра с мирното българско население във въстаналите райони, на 14 октомври 1903 г. издава заповед за прекратяване на въстаническите действия. Оръжието се прибра на тайни места.

Даме Груев и редица видни революционни дейци остават във вътрешността на Македония, а друга част по различни пътища идва в България...

Отново в редиците на ВМОРО

На 26 март 1904 г. се подписва Турско-българското споразумение, според което взелите участие във въстанието се амнистират. Благодарение на това Иван Гарванов е помилвани се завръща в България. Съвзел се от заточението, той е назначен за учител по физика във Втора софийска гимназия, където започва да ръководи и фонда за подпомагане на бедните ученици.

Отдал най-хубавите си млади години на македонското революционно движение, Ив. Гарванов и сега не остава настрана. Чувствайки се сякаш сроден с македонската кауза, отново, всеотдайно, с характерната си енергия той заработва за постигане крайната цел - освобождението на братята-роби в Македония. По този повод сп. „Илюстрация Илинден", писа: „Като голям активен деец, запознат с всички дела на ВМОРО, той влезна в кръга на ръководните сили от Македонската емиграция в София. Най-добре се разбираше с хората на Даме Груев и Хр. Матов."

В самия край на 1904 г. в Осоговската планина, близо до с. Княжево (Кратовско), се провежда Скопският окръжен конгрес, в който участва бъдещият голям революционен водач на ВМОРО - Тодор Александров. В основната дейност на конгреса е централизмът. Като потвърждение на това е избирането на Дамян Груев за председател на окръжното ръководно тяло и Ив. Гарванов за задграничен представител.

За гласуваното доверие на Ив. Гарванов като задграничен представител на Скопския революционен окръг говори фактът, че високо е оценена дейността му като революционен деец-водач в миналото и от скорошното активно включване в македонското революционно освободително движение. По този

21

повод Л. Милетич пише: „Към него пак се обръщаха за съвет и съдействие от много страни из Вътрешността на Македония, и той от ден на ден упражняваше все по-голямо влияние като ръководна личност."

С провеждането на Прилепския, Скопския, Солунския и Серския окръжни конгреси е подготвена почвата за един редовен общ конгрес на организацията. Той е насрочен за септември 1905 г. в Рилския манастир.

Още преди конгреса по идеологически причини делегатите са разделени на „централисти" и „левичари". Това пък става причина още със започване на конгресните заседания да се групират две течения: „умерено-консервативното" начело с Д. Груев, председателствуващ конгреса, и „радикално-реформаторското" около Г. Петров и П. Тошев, активно подкрепяно от Сандански.

„Левичарите" постигат надмощие на конгреса, благодарение на което повечето от възгледите им се приемат: широко изборно начало, публичност, наднационалност на организацията. И още нещо - повечето от състава на задграничното представителство е от левицата. Хр. Силянов много добре описва причините за надмощието на доктринерстващите „левичари": „Левичарите" се явиха на конгреса по-подготвени и действуваха в самия конгрес организирани. Противниците им, в желанието си да предотвратят на всяка цена разкола, проявиха по-голяма примиримост и отстъпиха не една своя позиция." -

Тези успехи на „левичарите" в конгреса, извоювани преди всичко с тактически ходове, в края на краищата довеждат до разкола във ВМОРО. Същевременно постигнатото помирение между Вътрешната организация и Върховния комитет е постижение на Рилския конгрес. Обаче, заслугата за този благороден акт, с който от 10 ноември 1905 г. ВМОК прекратява съществуването си, се пада на зрелия военен, политик и преди всичко голям патриот ген. Цончев.

Скоро ситуацията подсказва, че времето на заблуждения е свършило, защото левичарството е стигнало апогея си на агресивност. Спешно се налага „сплотено и мълниеносно противодействие срещу глутницата врагове" на организацията. Това предизвиква другата страна, „централистите", по категоричен начин да отхвърлят досегашния си примиренчески тон. Те предизвикват „левичарите" на открит „словесен двубой", с цел най-после да се установи: „кое в новото е разумно и прием-

22

ливо и кое е фантастика и химера ".

„Централистите" се представят от току-що еволюиралия към тях 24-годишен варненец Петко Пенчев, доскорошен член на лагера на Хаджидимов-Сандански, дори член на нелегалния Серски окръжен комитет. За идейното преобразувание на този млад човек разбираме от записките му върху листчетата, които е оставил на Хр. Силянов. И друго - те допринасят за по-пълна характеристика на Яне Сандански от една страна, и от друга - зрялата стратегия на Дамян Груев, Иван Гарванов и Хр. Матов.

П. Пенчев, както мнозина ентусиазирани студенти, напуска Софийския университет и се включва в четата на Хр. Чернопеев, в която с оръжие в ръка участвува в Илинденското въстание. А изявеният ореол на Сандански - като краен левичар - увлича младия, без определен мироглед и без ясна представа за македонските борби П. Пенчев, който през април 1904 г. се оказва в четата му. За първите си и по-нататъшни впечатления той пише: „Аз трябваше да слушам непрекъснатите гръмливи речи на Сандански... Ние третирахме, прочее, като оръдие на официална България не само върховистите и сарафистите. Дори Груев, Гарванов, Матов, изобщо битолските дейци не бяха пощадени от нашия непримирим фанатизъм."

Ореолът на Сандански вече е покрит с мрак и младият поклонник, платил „своя данък на младежкото увлечение", отрезнява. През пролетта на 1905 г., завръщайки се в България в отпуск, той попада незабавно в другия лагер - сред Груев, Гарванов и Матов. Открито и чистосърдечно Пенчев пише за приема: „Гарванов ме обикна като свой син, а с Груев заживяхме по-късно съвместно в хотел „Македония." И още: „ Това бяха революционери с ясни и здрави схващания за естеството и възможностите на македонското освободително движение, както и за същината на българския национализъм. Еднакво със серчани, и те възприемаха идеала на автономна Македония, но не като реакция срещу въображаемия български империализъм, а като една практическа необходимост. При тогавашната междубалканска и международна обстановка един реален политик не можеше да иска повече.

И без това бях почнал да се съмнявам, че избраният от нас, серчани, път е най-правият. Под влиянието на Груев, Гарванов, Матов,-аз бърже се отърсих от своеобразния серски интернационализъм и открито се наредих при битолци."

Съгласно „широката свобода", дадена от правилниците,

23

Скопският революционен окръг свиква и провежда от 17 до 24 юли 1906 г. в България своя Втори окръжен конгрес. Огромна е организаторската роля на П. Пенчев, който ръководи конгреса. Негов помощник е Т. Александров, който с Мише Развигоров издига на завидна висота Щипската революционна околия.

Но в крайна сметка, за да има резултат от инициативата, която е поета, изхождайки от правилника, Скопският окръжен революционен комитет изпълнява функциите на разтурения Централен комитет и призовава останалите революционни окръзи да проведат своите окръжни конгреси. На тях се задължават да изберат делегати за Втория общ конгрес на ВМОРО. Датата и мястото са определени: София, 15 декември 1906 г.

В навечерието на общия конгрес, като анализират погрешната идеология на „левичарите", „централистите" мотивирано се опитват да трасират пътя на „национал-революционното" дясно течение в организацията. По безспорен начин те изтъкват, че теорията на „левичарите" е в пълно противоречие с практическата дейност.

Междувременно Д. Груев е убит. Неприятни предчувствия за нещо страшно, което може да сполети организацият, витаят във въздуха.

В такава тягостна обстановка делегатите, между които е и Ив. Гарванов, разделени на два вражески идеологически лагера, започват заседанията на Втория общ конгрес на ВМОРО. „Левичарите", водени от Сандански, мотивирайки се, че конгресът трябва да се проведе във вътрешността, а не в София, на 17 декември напускат третото заседание и през следващите дни вече не се завръщат в залата.

Тъй като моментът е съдбоносен, 23-мата делегати, между които Ив. Гарванов, П. Пенчев, Т, Александров, М. Герджиков, Хр. Матов, Хр. Татарчев, Бойко Чавдаров, М. Развигоров, Б. Сарафов и др., трезво преценяват историческата си отговорност и за да ненастъпи пълна анархия, подхождат юридически, като съставят Съвещателно събрание.

С изложение до членовете на околийските и окръжни комитети, подписано и от Ив. Гарванов, те ги запознават със случая, при който серските и струмските делегати напускат конгреса. Освен това, за да поддържат нормална работа и връзка помежду си, препоръчва се на окръзите да изберат задгранични представители.

Предвид на това, че гръцката и сръбската пропаганди, без-

24

спирно поддържани със средствата на техните правителства, са много активни, то за да е по-ефикасна борбата срещу тях, Съвещателното събрание коригира враждебното становище към България, наложено от санданистите на Рилския конгрес. Сега то е оформено така: „Организацията трябва да има към България една приятелска и коректна политика."

Отхвърлени са и натрапените устав и правилник.

След като се запознават и одобряват изложението, Солунският, Скопският и Битолският революционни окръзи определят по един член в Задграничното представителство, а именно: Ив. Гарванов - упълномощен от Солунския окръг, Хр. Матов - от Скопския и Б. Сарафов-от Битолския революционен окръг.

Възхитен от разумния избор, Хр. Силянов пише: ,,Тримата избрани бяха най-крупните личности на съвещателното тяло. Като съчетание на способностите, те се допълваха един други: съче-

25

таваха се самообладанието и любовта към ред и система на Матова, упоритата енергия на Гарванова, въодушевлението и обаянието на Сарафова."

Временното задгранично представителство, искрено подкрепяно от трите окръга, работи безупречно за заздравяване на организацията и най-вече срещу чуждите пропаганди, в това число и срещу оформения фронт на санданистите.

След провалянето на общия конгрес серчани продължават напъните си за издигане на интернационализма като знаме на движението, въпреки явната агресивност на чуждите пропаганди и жестокостта на турските власти. Това пък все пове-

 Милан Матов, Ефрем Чучков и Иван Гарванов

че и повече ги изолира от ВМОРО и от по-голямата част на българското общество. Сандански има противници дори и в окръга си. След П. Пенчев вече го напуска въодушевеният му поклонник П. К. Яворов. Изоставят го и войводите: Ст. Мълчанков, Г. Занков, М. Даев, П. Милев и др. Виждайки, че губи битката в идеологическата борба за налагане на доктринерските си теории, той прибягва към физическа саморазправа. В противния лагер обаче ръководителите реално преценяват рпасната ситуация и, за да се избегне самоизтреблението, съветват привържениците си към самообладание. Изход от положението те виждат в провеждането на един нов, общ конгрес. Във връзка с това Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов изграждат редакционна колегия в състав: Васил

26

Пасков, П. К. Яворов и П. Пенчев, които започват издаването на в. „Илинден". Целта е да се изясни на българската общественост в какво се състоят идейните и тактическите различия между двата лагера.

За съжаление, още с бр. 2 от 1 декември 1907 г. в. „Илинден" излиза с траурните рамки за Иван Гарванов и Борис Сарафов. Като посочва, че „моментът е съдбоносен", призовава членовете на Вътрешната организация да се опомнят от злорадството, което двойното убийство е доставило на Атина, Белград и Цариград, и започва траурното слово за Иван Гарванов: „С череп, пронизан от злодейска ръка, той спи своя вечен сън. Човекът, с името на когото е свързана цяла една революционна епоха; човекът, който остана неуязвен от куршумите на сръбската пропаганда и който щастливо се избави от оковите на Вечното заточение, трябваше днес да падне всред столицата от удара на собствените си другари...

Тая жестока участ Гарвановя очакваше. Той знаеше престъпните замисли на някои амбицирани честолюбци, които искат да се налагат на организацията със силата на своя меч: той виждаше престъпните агитации на известни кръгове в духа на взаимното изтребление и бе предупреждаван не веднаж от близки и приятели за грозящата го опасност, но той не се пазеше. Той се бе посветил на едно дело, което изискваше пълно себеотрицание и нему бе безразлично къде ще го намери смъртта, тук или там."

А на втора страница е скръбната статия за Борис Сарафов. За двамата „Илинден" писа в следващия брой и в по-следващия. Продължи да пише и през 1908 г., и така дълго време... И други вестници и списания също се възмущават и вземат становище във връзка с убийството на двамата задгранични представители. Оценка за Ив. Гарванов като човек и революционен деец бе дадена от в. „Илинден": „Човек стихия, който не знаеше спънки, който не се боеше от интриги и клевети, човек, за когото борбата бе единственият смисъл на живота и който живееше само в нея и за нея, но без да напуска ни за миг крайната цел - такъв човек бе Гарванов. Неговата гранитна воля, на която равна мъчно може да се посочи, завладяваше и налагаше. И това налагане бе напълно естествено: без предварителна умисъл, без тиранически похвати и без да срещне негодуват или недоверие. Гарванов бе роден за водител и, ако ръката на подлия убиец не бе покосила тъй рано неговия живот, той скоро би групирал разединените сили на организацията и бия направил пак тъй мощна, пак тъй стихийна и заплашителна, каквато бе и преди. Това бе неговият идеал и той бе на път да го постигне. Но уви, той умря с несбъднати мечти."

27

Убийството

Сега, когато събитието е отлежало във времето и страстите са утихнали, може да се разкъса „булото на забравата и предубеждението", да се каже историческата истина, да се отдаде заслуженото високо признание на Ив. Гарванов-един от големите мъченици за българската национална кауза.

Михаил Даев от Балчик още като ученик във Варна се включва в революционното движение. По време на въстанието води чета в Странджанския край. След това идва в Пирин, където се привързва към Сандански. Сандански нарежда на Даев и своя телохранител Гошо Мохаджирчето, известен с „касапския садизъм", да убият Б. Сарафов, когото те, „самозваните съдии" от Серския окръжен комитет, са осъдили на смърт. Но по пътя джелатинът Гошо се разболява и Даев сам пристига в столицата. Обаче той тук се разколебава и отказва изпълнението на присъдата. После публично не одобрява провалянето на втория конгрес от серчани. Сандански вече вижда у него прикрит опозиционер. Но и Даев започва да ненавижда злия водач на серчани. Еволюирайки, той започва да се възхищава от приятеля си П. Пенчев /бивш санданист/ и Иван Гарванов. Той категорично се убеждава, че виновници за разкола в организацията преди всичко са серчани начело със Сандански, и решава да го премахне. Убеден в правотата на замисъла си, споделя с Пенчев и Гарванов, като изразява готовността си сам да действува, но за целта трябвало да го въоръжат добре и му предадат повече четници. Планът му е спрян, като му съобщават, че по инициатива на Хр. Матов е взето решение за свикване на нов общ конгрес, та дотогава се налага въздържане от въоръжена борба, каквато и да е тя. Но Даев въпреки всичко решава сам, на място, с подкрепата на местни сили да изпълни решението си и се отправя за вътрешността.

Пристигнал на място, Даев споделя със съученика си Тодор Паница, „човек на акцията, с редки качества на заговорник и терорист - потаен, хладнокръвен и жесток." Двамата не веднъж са критикували идеологията и подходите на Сандански. Планът за действие е съставен и те се разделят. Обаче Паница решава друго. Серската група сериозно му се бе разсърдила заради своеволия, които е извършвал. И ето че, за да спечели отново благоразположението на Яневите приближени, той извършва предателство спрямо приятеля си. Сандански е запознат подробно с плана за действие на двамата, като Паница му

28

предава и писмото, с което Даев го праща до Пенчев и Гарванов.

По уж организационна задача Даев е повикан в комитета... В продължение на двадесет дни е разследван, осъден на смърт от Серския окръжен комитет, начело със Сандански.

На 30.X.1907 г. е екзикутиран и заровен край с. Илинден, Гоцеделчевско.

Тъй като страшният план на „самозваните съдии" от Окръжния комитет на Серския революционен окръг, които осъждат на смърт Б. Сарафов, Ив. Гарванов и Хр. Матов, не е още изцяло изпълнен, то смъртта на Даев се пази в най-строга тайна. За екзекутор избират Т. Паница.

Т. Паница пристига в София, среща се със серския си другар по борба П. Пенчев и му разкрива плана си. „Паница се обърна към мен приблизително със същото желание и мотивировка, разказва Пенчев, както и Даев: Борбата е обявена, дайте ми възможност да унищожа Сандански." П. Пенчев ни най-малко не подозира провокацията и съветва Паница така, както бе сторил с Даев: предстоящият конгрес на организацията ще си каже думата.

По-нататък, действувайки по строго начертан план, Паница се запознава с тримата задгранични представители: Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, като провежда редица тайни и публични срещи пред обществото. Най-много се сближава с Гарванов.

Настъпва черният ден - 10 декември /28 ноември ст.ст./ 1907 г. Скъпият приятел на Ив. Гарванов от Стара Загора А. Тошев пише в спомените си: „Дипломатически представител по онова време в Атина, аз бях повикан по служебна работа в София, дето често се виждах с Гарванов. Рано на 10 декември 1907 г. той ме намери в стария хотел „Роял" срещу градската градина и ми каза, че същия ден двама със Сарафов щели пак да имат среща с Паница и че вярвали да се постигне споразумение. Понеже цялата тая работа ми изглеждаше някак подозрителна, препоръчах му да не бързат толкова и да избягнат въпросната среща. За жалост обаче не бях послушан."

Как точно се извършва подлото убийство? Уговорено е Паница да се срещне с тримата задгранични представители в дома на Б. Сарафов, ул. „Осогово" 36, вечерта. Най-напред пристига Гарванов, а след малко и Паница. Противно на очакването, той научава, че поради заетост Хр. Матов ще отсъствува. Планът на убиеца се проваля, защото няма да може да извърши ефектното тройно убийство. След „спокойно и гладко" водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов

29

изпровождат „младия гост" до изходната врата. Тук, произнасяйки високо: „Още един въпрос...", Паница с двата наганта с по един куршум едновременно прострелва Ив. Гарванов „в лявото ухо", а Б. Сарафов „в лявото сляпоочие" и изчезва в тъмнината по софийските улици... Когато след изстрелите близките на Сарафов пристигат, виждат облени в кърви двамата скъпи другари, двамата задгранични представители на ВМОРО вече да берат душа.

С настъпването на деня столичани са потресени от коварното братоубийство. От Стара Загора, Хасково, Бургас, Варна, от цялата страна и чужбина започват да пристигат съболез-нователни телеграми. След аутопсията телата на Гарванов и Сарафов са положени за поклонение в църквата „Св. Георги", където се стичат близки, приятели, революционни дейци и съмишленици... Офицерството е в траур. Втора софийска гимназия също е в траур.

Ето как го оценяват неговите най-близки съратници и приятели: „Пуритан в своя частен живот, Гарванов не си позволяваше леките удоволствия и лукс. Винаги въздържан, винаги строг към своите желания... В неговите маниери и външност, неговия глас и движение, в цялото негово същество имаше нещо, което пленяваше, което привличаше и действуваше неотразимо върху сърцето. И това нещо бе неговата любов към делото на свободата и неговата вяра, която не знаеше предели."

Погребението на двамата революционни дейци-водители се превръща в рядко виждано събитие в столицата. Заедно с близките на Сарафов са майката, баба Стана, и сестрата на Гарванов, както и семейството на войводата Димитър Загорски, пристигнали от родния му град.

След като войводите вдигат и понасят ковчезите, мъката на хората и природата сякаш се сливат. Хр. Силянов пише: „Шествието потегли начело с ликовете на покойниците в разкошни рамки, окичени с живи цветя. Следваха няколко десетки войници, духовенството, начело със софийския митрополит Партений, хорът на Николаев, ковчезите, увити в траурни знамена, македонски и арменски революционни знамена, носени от четници, близките на покойниците, депутации на Братствата от цяла България..., маса народ. Пред църквата „ Св. Крал " множество офицери от софийския гарнизон и ученици от Втора гимназия посрещнаха останките. Точно в тоя момент се разрази буря, придружена със силен дъжд - сякаш небето заплака."

При пороен дъжд се извършват надгробните речи и заупо-

30

койната молитва, където присъствуват и депутати от Народното събрание и министри. Сълзи и струйки от дъжда се стичат по лицата на всички, които отдават последна почит на убитите дейци на македонското революционно движение, двете достойни чеда на майка България - Иван Гарванов и Борис Сарафов.

Въпреки издадените спешни заповеди „да се пазят изходните пътища от София и да се усили надзорът на границата", физическият убиец Паница, дегизиран, ловко се спасява от задържане, дори прави няколкодневни разходки из България.

И още нещо. Независимо от мнозината извършени арести на революционни дейци и съмишленици на Сандански, полицейските органи не успяват да заловят поне един от престъпниците. „На 13 декември 1907 г., пише Хр. Силянов, когато софийският градоначалник пръсна една заповед, с която предписваше: „да се заловят и арестуват, където и да се намерят, именуваните: Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Александър Буйнов и Тодор Паница", последните се намираха вече на „безопасно място", т.е. в Турция."

Докато новината в чужбина за убийството на Гарванов и Сарафов на едни прави неприятно впечатление от „самоизтреблението" на македонските революционери, то в Гърция и Сърбия ликуват. По този повод Хр. Силянов пише: „Най-сериозни основания за ликуване имаха, разбира се, турците. Да паднат изведнаж две такива големи комитаджийски глави, за едната от които султанът бе обещал крупна награда! И да паднат от комитска ръка! И то всред столицата на омразното княжество! Та това струваше повече от десет разбити чети из някоя пуста планинска местност или в някое македонско село."

С убийството на двамата задгранични представители назряват условия за ответна реакция от другата страна - истинската братоубийствена война е на прага. Именно в тази критична ситуация революционният организаторски гений на Хр. Матов спасява организацията. Незабавно след убийството той провежда съвещание с пребиваващите в столицата революционни дейци. Взето е решение за „самообладание, дисциплина и повиновение". Касапницата е предотвратена. А за да се осигури нормална работа на Задграничното представителство, Хр. Матов повиква учителствуващия в Бургас Тодор Александров и го прави касиер - длъжност, заемана от убития Ив. Гарванов.

През март 1908 г. се провежда Кюстендилският конгрес.

31

Той протича гладко, приема редица Важни решения за стабилизиране на ВМОРО и преди всичко линията на „централизма". Серският революционен окръг заедно със Сандански са изключени. По т. 8 „Убийството на Сарафов, Гарванов и Даева", конгресът взема решение, което гласи: „По отношение на убийствата, извършени от серчани, конгресът, водил от съображението да не се задълбочава откритата кървава рана, ограничи присъдата си само върху лицата, подписали откритото писмо и върху физическите убийци на Даева, Гарванов и Сарафов. Решението се взе единодушно. Обявяването на провинените за „врагове на ВМОРО" означаваше, че те се поставят вън от законите и могат да бъдат наказани със смърт във всяко време и от всеки член на организацията."

Отмъщението за убийството на Ив. Гарванов и Б. Сарафов извършва революционерката Менча Кърничева. На 8 май 1925 г. във Виена, по време на театрално представление, тя прострелва убиеца Т. Паница.

Със своята „мощна воля и несъкрушима енергия", с качествата си на „железен човек" Иван Гарванов се очертава като титан. Служейки всеотдайно на делото за освобождението на братята-роби в Македония и Одринско, той изявява категорично желание с оръжие в ръка да се включи в революционната борба. Но другарите му го възпират, мотивирайки се, че той е далеч по-необходим на поста си като задграничен представител на ВМОРО.

Възхитени от всеотдайността на Иван Гарванов като човек и революционен деец-водител, редакцията на в. „Илинден" дава величествена оценка за него: „Интимен другар на Груева, Гарванов бе като него скромен и непретенциозен. Той искаше работа, той гледаше резултатите и никак не се интересуваше кое име ще носи тяхната заслуга. „Аз съм готов на всичко, казваше неведнъж той, готов съм да стана лост на чужда слава, готов съм да понеса кръста на изпитанието и укора на непризнателността, стига само започнатото дело да дойде досвоя щастлив край."

Така в искрено служене на македоно-одринското дело премина краткият живот на българския учител и националреволюционер Иван Гарванов. Той, заедно с много старозагорци и други десетки хиляди българи борци от България и вътрешността, се бореха на живот и смърт с турските поробители и чуждите пропаганди за освобождението на Македония и Одринско.

32

---

Следващата част "Документи за живота и делото на Иван Гарванов" ще бъде публикувана по-късно.