| More

translator

История на Македония 1893-1918

Тази организация наследила богатия опит на българското национално-освободително движение от преди Руско-турската война и използувала структура­та и програмата на Българския рево­люционен централен комитет в Букурещ. Тя продължила делото на българската националнодемократическа революция при други исторически условия на Бал­каните. Начело на организацията стоя­ли Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Яне Сан­дански, Димо Хаджидимов и други.Чужда на шовинизма, ВМОРО била организация на експлоатираната селска маса, на пропадащите градски еснафи, на народната интелигенция. Тя въплътявала идеите и чувствата-на угнетените й социално слаби слоеве, които се бори­ли за свобода, за земя, за по-добър чо­вешки живот. „Аз не мразя османците като народ — казва Гоце Делчев. — Аз воювам против турската държава като господарска система". Тези думи съвпа­дат с казаното от Левски в Наредбата (устава) на БРЦК.Не може да не се отбележи, че ръко­водителите на македоно-одринското ре­волюционно движение били люде с ясно определено българско национално съз­нание и под влиянието на прогресивната мисъл в Княжеството, особено на Бъл­гарската социалдемократическа партия и Димитър Благоев. Най-видният от тях — Гоце Делчев — сам смятал себе си и своите другари за българи. В началото на 1901 г. при засилване на терора от султанските власти Гоце Делчев и Гьорче Петров изготвили и изпратили окръжно-послание до ръководните орга­ни на ВМОРО, в което между другото посочват, че „турските власти" имат за цел „да изловят всичките по-живи, по-събудени и по-юначни българи, за които може да се допуска, че може да са в състояние да подбуждат и водят наро­да" и -да направят „невъзможна всяка обществена деятелност на българина".Гоце Делчев и Дамян Груев били учи­тели в български училища в Македо­ния. Пребиваването на Делчев в Софий­ското военно училище съвпадало с мо­мента, когато Димитър Благоев поста­вял основите на марксистката револю­ционна партия в България. Гоце Делчев не останал чужд на проповядвания от Благоев социализъм. Един негов съвре­менник пише в спомените си: „Потърсих през август 1894 година Гоце Делчев във Военното училище. Той ми разказва па­тилата си, заловили го, като чете со­циалистически книги, претърсили чекмед­жетата му, намерили доста още такива книги, разпитали и ученици и се дошло до обвинението, че той не само е социалист, но и че върши такава пропаганда в училището". За тази дейност Гоце Дел­чев бил изключен от Военното училище.Завръщайки се в поробена Македо­ния, Гоце Делчев се отдал всецяло на революционна дейност. „Робското ни по­ложение в Македония определя ясно какво трябва — това, което са предприе­ли всички потиснати, това, кое го пред­прие и Левски" — заявил Делчев.Напразни са днес всякакви опити в Югославия да се представя Гоце Дел­чев — вторият български Левски, за небългарин, да се отрича, че той е син на българския народ.ВМОРО подготвила и провела Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. По време на въстанието би­ла създадена начело със социалиста-марксист и член на БРСДП Никола Карев Крушевската република, от типа на тази, за която мечтали Левски и Ботев.За българския характер на Илинденско-Преображенското въстание говорят не други, а неговите ръководни дейци. Това се вижда от редицата документи, останали от онова време. В един от тях Главният щаб на въстанието начело с Дамян Груев отправил апел до българското правителство за помощ, в който се. казва: „Поставени начело на народ­ното движение, ние апелираме към вас от името на роба-българин да му се при­течете на помощ по най-ефикасен на­чин". Както в това писмо, така и в дру­гите документи на въстанието и в печа­та на ВМОРО се употребявал българ­ският книжовен език. ВМОРО водила героична борба за освобождението на Македония и Одринско от османско роб­ство.След младотурския преврат през 1908 година левицата във ВМОРО начело с Яне Сандански създала „Народна феде­ративна партия — българска секция", със седалище Солун. Тази организация, както е отбелязано в нейни документи, застанала „върху почвата на интересите главно на оная част от българското насе­ление, което съставлява подавляващо не­гово болшинство и най-главният елемент на тая партия — лишените от държавни грижи собственици, безимотните и мало­имотните чифлигари, дребните стопани, занаятчии и търговци."Революционното движение в Македо­ния и Одринско се развивало в периода, когато големите империалистически държави се готвели за ново преразпределе­ние на света. Господствуващите млади буржоазни монархически клики в балкан­ските държави засилвали своята шовинистично-завоевателска политика. В тези условия наложително било освободител­ното движение да се запази самостойно, да не се смесва чистата и свята борба с нечистите сметки на господствуващите класи в балканските страни.Според Гоце Делчев- изградената ор­ганизация имала за цел „да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области." Едновременно с това той под­чертавал: „Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на ре­волюцията. И те са нужни, за да се про­дължи борбата ни, докато постигнем крайната цел". Гоце Делчев съчетавал националноосвободителната борба на българското население от Македония и Одринско с интернационализма. Всеки опит тогава за присъединяването на две­те области.или на една от.тях към България неминуемо би довела до намеса на империалистическите държави и до война между балканските страни. А от това щяло да пострада преди всичко българ­ското население.Христо Татарчев, първият председател на ЦК на ВМОРО, разказва следното за споровете около програмата и тактиката на организацията: „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Ма­кедония с предимство на българския еле­мент. Не можехме да възприемем гледи­щето „прямо присъединение на Македо­ния с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държа­ви и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с Бълга­рияНикога македонските и тракийските революционери не са се борили да се из­гражда някакво друго национално съзна­ние и още повече пък това да става чрез денационализиране на българското насе­ление. Никога тези революционери не са били настроени антибългарски. Всички те са се чувствували българи, имали са ясно българско съзнание и често подчер-тавали, че българите, особено в Македо­ния, са най-компактната маса. Не слу­чайно Яне Сандански се обявява пред учредителния конгрес на Народно-федеративната партия в Солун в защита на българското население и на българската Екзархия: „Ако се неудовлетворят бъл­гарите в Македония, аз ще защищавам Екзархията с оръжие в ръка". Македон­ските революционери издигали лозунга за автономия: „Македония за македон­ците", но не за това, че уж съществувала отделна национална македонска общност, а го издигали като лозунг за борба на цялото население за освобождение от ос­манско иго.Българин се е чувствувал и основопо­ложникът на Българската комунистиче­ска партия Димитър Благоев. В споме­ните си „Кратки бележки из моя живот" той изтъква: „Роден съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село ... Знаменателно събитие в живота ни от това време е идването на първия българ­ски учител в село... Той ни събра и ни попита: искаме ли да учим българска азбука. Нашата радост и готовност бе безгранична и скрито се започна обуче­нието в училището.на български език".Родителите на Георги Димитров са също така македонски българи. Баща му Димитър Михайлов е роден в Разлог, а майка му Парашкева Досева — в Бан­ско. Сам Георги Димитров винаги се гор­деел със своя български произход. На Лайпцигския процес той заяви: „Аз про­тестирам против нападките срещу бъл­гарския народ. Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин. Аз се гордея, че съм син на българската работническа класа".Правилно ще бъде към казаното дотук да се прибавят и данните от официална­та турска статистика за облика на Маке­дония по национален признак, потвърде­ни от изследванията на големия позна­вач на Македония Васил Кънчов. Спо­ред тези данни към 1900 г. в Македония, взета в географските й граници, е имало:българи — 1 181 336турци 499 204гърци 228 702албанци 128 711власи-цинцари 80 767евреи 67 840цигани 54557и разни- 17107 (между които 700 души сърби)Всичко: 2258 224Както се вижда от данните на най-до­стоверната статистика, не се говори изоб­що за македонци в пределите на Маке­дония. Основната маса от населението се нарича българи, които са възлизали на повече от 52% от населението.За българско население в Македония, ясно и недвусмислено говорят и всички по-авторитетни чужди статистики, които също вземат Македония в географските й граници. Така е по руската статистика на княз Черкаски от 1877 г. Според нея българите в споменатите граници на Ма­кедония са близо 55%, по сръбската ста­тистика на Стефан Веркович от 1889 г.— близо 68%, по френската статистика на Гастон Рутиер от 1904 г. — близо 53%, по германската статистика на Рихтер фон Мах от 1906 г. — над 60% и пр. И ВМОРО изнася данни от 1905 г. за по-голям процент на българите в Македо­ния — близо 56%.В географските граници на Македония обаче са включени и райони, които са били населени предимно с гръцко насе­ление. Ако те не се смятат, а се вземат приблизителните граници на Македония, влизала в състава на Санстефанска Бъл­гария, и върху територията на която сеизгражда ВМОРО, то по статистиката на Кънчов българите възлизат на повече от 60%, турците — на близо 22%. Остана­лите 18% са представлявали албанци, власи, гърци, евреи, цигани и други, взе­ти заедно. Почти такова е било съотно­шението между българското и останало­то население и в Мизия и Тракия (Из­точна Румелия и Одринска Тракия) по време на освобождението на България от османското иго в 1878 г.В турската статистика се дават също така данни и за български училища, за български учители, за български църкви. Основните и прогимназиални училища в Македония през 1900 г. са били 1132 с 63 774 ученика и 1776 учители. Средните български учебни заведения са били 9 с 1700 ученици и 108 учители. Българските църкви и параклиси са били 1294 с 1132 български свещеници.А какво ни разкрива статистиката за по-късния период?Официалната турска статистика и дан­ните на проф. Йордан Иванов показват, че и по време на балканските войни (1912—1913 г.) българите в Македония са били около половината от население­то, въпреки изселванията в България след Илинденско-Преображенското въс­тание.Като се имат предвид българската, сръбската и гръцката статистика за на­селението в Македония, в доклада на известната международна Карнегнегиева анкета след балканските войни се казва: „Само българската статистика държи сметка за националното самосъз­нание на населението. Сръбските пресмя­тания, обикновено са основани върху ре­зултатите на диалектологията и обичай­ното единство: повечето от тях са теоре­тични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по-изкуствени, понеже за етниче­ско разграничение те взимат влиянието, упражнявано от гръцката култура върху градското население, и преживелиците и следите на класическата древност".Френският представител в Турция през периода от Илинденско-Преображенско­то въстание до балканските войни, пол­ковник Леон Ламуш, съобщава, че през 1912 г. в Македония съществували 1141 български училища с 1884 учители и 65 474 ученици, без да се включват бъл­гарските католически училища в Битоля, Кукуш, Солун и протестантските учили­ща. По същото време екзархийското духовенство се състояло от 7 владици, 7 епископални (владишки) наместници и 1132 свещеници, които обслужвали 1273 черкви и параклиси.През Балканската война 1912—1913 г. близо 15 000 българи, родени в Македо­ния и Одринско, постъпиха доброволци б македоно-одринското опълчение и в ре­довната българска армия. Във вътреш­ността на тези две области действуваха многобройни чети, начело с най-изтъкна­тите дейци на ВМОРО.След Междусъюзническата война (1913 г.) шест седми от територията на Македония с мнозинство българско насе­ление бяха завзети от Сърбия и Гърция. Вместо разрешаване на македонския въ­прос се получи неговото усложняване. Българите в Македония попаднаха под ново национално робство. За това говори и фактът, че и през време на Първата световна война българските войски бяха посрещнати от това население като ис­тински и желани освободители, а насила мобилизираните в сръбската армия бъл­гари от Вардарска Македония масово дезертираха и постъпваха в българската армия.Както е известно, само в първите три години на сръбското владичество в Ма­кедония са били зверски убити, обесени, отвлечени и безследно изчезнали, с опо­жарени домове или подложени на други репресии няколко хиляди българи и ал­банци. Имената на част от тези хора бя­ха публикувани през 1917 година от сина на възрожденеца Григор Пърличев — Кирил Пърличев, в книгата „Сръбският режим и революционната борба в Маке­дония (1912—1915 г.)". .Международната Карнегиева анкета през ония години също изнесе многобройни факти на жесто­ки насилия — масови избивания, изтеза­ния и прогонвания на българите от Вар­дарска и Егейска Македония от кралски­те сръбски и гръцки власти. Тук трябва да отбележим, че и в доклада на Карнегиевата комисия ясно и категорично се говори не за отделно, македонско, а за българско население в Македония, за българи.След Първата световна война Вар­дарска и Егейска Македония отново бя­ха присъединени към Сърбо-хърватско-словенското кралство (Югославия) и Гърция. Сръбската и гръцката буржоа­зия, техните правителства провеждаха суров курс на асимилация на българското население. В тези части на Македония всичко българско бе забранено. Сръбска­та буржоазия искаше да направи от бъл­гарите сърби. В училищата всеки ден учениците са започвали първия учебен час с думите „Я сам прави сърбин" („Аз съм истински сърбин"). Третата партий­на конференция на КЖП, състояла се през януари 1924 година, констатира: „... сръбската буржоазия установи в Ма­кедония свиреп терористичен режим, уни­щожава или принуждава към изселване съзнателната част на българското, тур­ското и албанското население, а на него­во място докарва преселници от други области на Югославия. Тя угнетява всич­ки несръбски народности, закрива техни­те черкви и училища, забранява техния печат и преследва езика им. На всеки акт на възмущение и протест на доведе­ното до отчаяние население сръбските власти отговарят с кървави репресии".Българската национална принадлеж­ност на мнозинството от населението във Вардарска Македония се подчертаваше и в Голямата съветска енциклопедия от 1931 година. В статията „Югославия" се казва: „Южната покрайнина на страна­та — Македония, е населена с българи...Сръбската буржоазна наука отри­ча или премълчава българската нацио­налност на населението, но широките ма­си достатъчно ясно съзнават своята при­надлежност към българския народ".Ненаучната и лъжлива теза на велико-сръбските шовинисти за народността на българите в Македония беше разобличе­на още в доклада на споменатата Карнегиева комисия. Оценявайки сръбските „етнографски карти” на Македония от Йован Цвиич, там се казва: „... етно­графските понятия на господин Цвиич се променят от развитието на сръбските по­литически претенции". И от историята се знае, че едни са били тези претенции при освобождението на България, дру­ги — според картата на Цвиич от 1907 г., трети (по-големи) — според неговата карта от 1913 г. и още по-големи според картата му от 1918 година.Когато сръбската буржоазия видя, че няма да постигне сериозни резултати в посърбяването на българските народни маси с насилствени методи, тя възприе други пътища за денационализиране, които частично и по-рано бе пробвала. За да обосноват тази асимилаторска поли­тика., редица сръбски историци започнаха да говорят, че това население не е нито българско, нито сръбско, а маке­донско.За съжаление, като отстъпи от правил­ната марксистка позиция по националния въпрос, ЮКП възприе също тезата на сръбските буржоазни учени за съществу­ването на македонска националност. Пе­тата конференция на ЮКП (октомври 1940 г.) прие документ „ЮКП и маке­донският национален въпрос". В него между другото се казва: „Вън от всякак­во съмнение е, че македонците са една отделна нация на Балканите (ни гърци, ни българи, ни сърби), което признава дори и великият сръбски етнограф и гео­граф Йован Цвиич". Както се вижда, то­ва становище е в пълно противоречие с констатацията на III партийна конферен­ция на ЮКП от 1924 година.След Втората световна война Егейска Македония остана в капиталистическа Гърция, а Вардарска Македония бе оформена като отделна Македонска ре­публика в рамките на Социалистическа Федеративна република Югославия. В нея обаче не се признава българският ха­рактер на населението нито сега, нито в исторически аспект. Отрича се и българ­ският характер на езика.Ако вземем въпроса за езика, който е един от факторите за оформяването на народността и нацията, то трябва да ка­жем, че в миналото говоримият и кни­жовният език на населението в Македо­ния не е бил различен от българския език. а е представлявал част от него.Неоспорима истина е, че най-стара пис­меност от всички славянски народи имат българите. Книжовният език на бълга­рите от IX и X век — това е езикът на братята Кирил и Методий и на техните ученици. Особено известна е ролята на двама от тях — Климент и Наум. Дока­то Наум обучавал на славянобългарска писменост населението с център Преслав, то Климент вършил същото сред населе­нието с център Охрид. Създадена била така наречената Охридска школа, за ос­нова на която е взет говоримият славяно­български език в Солунско. Историче­ските извори доказват, че това е писме­ността, книжовният език и на българите от Мизия, Тракия и Македония. И в ези­ка па българите от Северна и Южна България, и в македонските народни го­вори днес няма падежни форми, а има членуване на съществителни имена и на други части на речта, каквито няма в нито един друг славянски език.Като съставна част на народния бъл­гарски език, македонските говори са най-тясно свързани с говорите на западно-българското наречие. Македонските гово­ри не са смятани за отделен език нито в съседните райони, нито в самата Македо­ния от населението, както през среднове­ковието и през османското робство, така и по-късно. Те са разглеждани като бъл­гарски говори, като български език. Раз­личията, които съществуват между маке­донските говори и останалите наши го­вори, са различия, каквито съществуват в езиците на всички народи, това са диа­лектни различия в един и същ език.Такива са историческите факти. Както се вижда от справката, македонският въ­прос се появява като политически въпрос на определен етан от историческото раз­витие на Балканите, а именно след под­писването на злополучния Берлински до­говор през 1878 г., който откъсна Маке­дония от България. Решаването на този политически въпрос по различни причи­ни все повече се усложняваше от хода на събитията на Балканския полуостров.