| More

translator

"Македония, 1941-1944: Освобождение или окупация?"-ІІ

РЕКРУТИРАНЕ И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ В СКОПСКА И БИТОЛСКА ОБЛАСТ

(1941-1944 г.)*

На снимката: Коце Ципушев, носен на ръце от скопски гимназисти през 1942 г.

Пламен Димитров

През април 1941 г. Югославия е разгромена от германските войски и поголяма част от Вардарска Македония е предоставена за управление на България. Създадени са две нови области - Скопска и Битолска като първата включва и три околии от Моравско и една от Косово. Официално българското административно управление е установено в Скопска област на 26 април, а в Битолска - на 12 май 1941 г. То продължава до първите дни на септември 1944 г. Това е хронологичният обхват на настоящата статия. Тя има за цел да хвърли повече светлина върху механизмите за рекрутиране и социалния статус на административните кадри в двете области. Ще бъде отделено внимание и на отношенията между отделните власти (военни, полицейски и граждански) в разглеждания период.

В българската историография темата е почти неизследвана. Историците от Република Македония са й отделили сериозно внимание и имат добри постижения в натрупването на емпиричен материал [1]. Архивните източници за българското управление във Вардарска Македония в периода 1941-1944 г. са огромни по обем. Поради това настоящата статия няма претенции за изчерпателно разработване на темата. Използвани са документи от фондовете на Централния държавен архив - София, Архивът на Министерството на вътрешните работи - София, и Архивът на Македония в Скопие.

Правилният кадрови подбор е от ключова важност за успешното функциониране на българската администрация във Вардарска Македония в годините на Втората световна война. Засиленият етатизъм в този период дава в ръцете на държавната администрация големи пълномощия. От старите български предели тази система автоматично е пренесена и в Македония. Установяването на надеждна административна и полицейска власт в 23 околии, колкото има в Скопска и Битолска област, е мащабна задача, за която българската държава е почти неподготвена, защото присъединяването на Вардарска Македония не е било смятано за реално чак до март 1941 г. При набирането на административния кадър в новоприсъедините територии теоретично властта би могла да се опре на три кадрови източника. На първо място това са наличните български чиновници, които могат да бъдат командировани в Македония. Вторият контингент, който може да се разчита, са заварените чиновници, които са били

186

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

на служба в разпадналата се югославска държава. И на трето място в адмистрацията в Скопска и Битолска област биха могли да бъдат включени лица, които до този момент не са заемали чиновническа служба. Те са основно местни или от средите на македонската политическа емиграция в България. Правителството прибягва и до трите изброени източника като различни периоди дава предимство на различни начини за попълване на администрацията в Македония.

Съвсем логично в първите месеци след април 1941 г. тежестта на управлението в Скопска и Битолска област пада върху опитни кадри, командировани от старите предели на България. Тяхната задача е да установят българската административно-управленска система в новоприсъединените територии и да подготвят почвата за предаване на властта в ръцете на постоянно назначени кадри, които да са предимно от местен произход. На командированите служители са дадени детайлни напътствия за очакващата ги работа. Най-красноречивият документ в това отношение е Упътването за кметовете в новоосвободените земи [2]. Всички министерства, дирекции и служби са задължени при изпращането на служители в „новоосвободените земи ,,предварително устно да ги запознаят с упътванията за поведението в новите местоназначения. Освен това командированите чиновници трябва да получат и по един екземпляр от общите упътвания и приложенията им [3]. На 13 май 1941 г. Министерският съвет взема навременното решение да освободи от военна мобилизация лицата, назначени или командировани на длъжности в администрацията или полицията в „новите земи" [4].

На първо време командированите чиновници получават от местните общински власти безплатни квартири. В края на юни 1941 г. обаче Скопският областен директор издава заповед всички служители в администрацията да си намерят квартири на свободен наем и да сключат договори с хазяите си, без да се възползват от служебното си положение, за да оказват натиск върху тях. Същото се отнася и за чиновниците, живеещи в административни сгради - те трябва да поискат от началниците си разрешение да останат там и да започнат да плащат наем [5]. С друга заповед Скопският областен директор категорично забранява на чиновниците да се установяват на квартира в небългарски къщи и да съжителстват, общуват и дружат с местни лица от небългарски произход, особено ако те са жени . Лишаването от безплатни квартири е доста сериозен удар върху бюджета на командированите чиновници - в България повечето от тях живеят в собствени жилища. Това положение донякъде е поправено с един закон от средата на 1942 г. [6], който предвижда на чиновниците в няколко големи български града да се отпускат квартирни пари. Сред тях са Скопие, Битоля и Охрид [7].

Първоначално служителите, дошли от старите български предели получават дневни пари, които са в двоен размер в сравнение с обичайните за аната командировъчни. На полицаите пък се дават по 30 лева порцион, без право на дневни пари. Понеже тези разходи са непредвидени за

187

държавния бюджет, през май 1941 г. Народното събрание гласува допълтелен бюджетен кредит, от който 90 милиона лева са именно за път дневни пари за командированите в „новите земи" чиновници [8]. Със заповед на вътрешния министър Габровски от 3 юли 1941 г. това положение е променено. Вместо командировъчни пари възнагражденията на служителите в общинските и училищните учреждения в „новоосвободените земи” се увеличават с 20 % в сравнение с предвиденото в Таблицата за длъжностите и заплатите. За градовете Скопие, Битоля и Охрид има увеличение 30 %. Освен това служителите в Скопие се приравняват на колегите с Пловдив и Варна, а тези от Битоля - на Русе и Бургас. Министър Габровски разрешава на 25 длъжности в администрацията на „новоосвободени земи" да се назначават временно и местни лица, които нямат изисквания ценз [9]. Освен с битовите несгоди новоназначените чиновници от старите български предели, трябва да се борят и с климатичните особености в Македония. В началото на юни 1941 г това налага промяна в работното вреш на учрежденията - сутрин от 7 до 12 часа и след обяд (или по-скоро вечер) - от 16, 30 до 19,30 часа. В събота се работи до обяд [10]. На служебните лица, работещи в населени места, застрашени от тропическата болест или малария, се раздава безплатен хинин [11].

През юли 1941 г. Народното събрание гласува още един допълниш лен бюджетен кредит, с който по-високите заплати за чиновниците в “ новите земи" са утвърдени. От изнесените от финансовия министър Добри Божилов данни става ясно, че според бюджета за новоприсъединените територии са предвидени 17 846 щатни чиновнически бройки [12]. Това увеличение с 13,25 % спрямо съществуващия дотогава брой на чиновниците в България. Това е крайно недостатъчно, защото „новите земи" уш увеличават територията на България с 36 % и населението с 27,3 %. Което означава, че върху служителите в администрацията в Македония и Беломорието ще се струпа повече работа в сравнение с колегите им от старите предели. Министър Божилов смята, че кадровият проблем в „новите земи ще се решава постепенно чрез разреждане на чиновниците в стара България и прехвърлянето им в Македония и Беломорска Тракия “ [13].

След гласуването на допълнителния бюджет през лятото на 1941г. вече има възможност да се пристъпи към пълното и окончателно организиране на администрацията във Вардарска Македония. От 1 юли общините се разпореждат с точно определен бюджет и административни постове. На околийските управители е разпоредено да представят списък с командированите служители, които по различни причини трябва да бъдат върнати обратно в старите български предели. Поименно трябвало да бъдат изброени и чиновниците, които въпреки желанието им с оглед интереса на работата следва да бъдат оставени в Македония [14]. Извън тази категория лица е била доста многобройна, защото Министерски съвет взема специално решение по този казус. Според него чиновници назначени на държавна или общинска служба в „новите земи", които по законно основание откажат да заемат службата, на която са назначения

188

се лишават от заеманата дотогава от тях длъжност и не могат да бъдат назначавани на държавна служба в никое друго ведомство. Нещо повече- такива служители могат да бъдат граждански мобилизирани за изпълнение на службата, която са отказали да приемат, ако ресорният министьр поиска това [15].

Още с установяването си във Вардарска Македония българската власт прибягва до услугите на местните жители за попълване на чиновническия кадър. Най-лесно и бързо това става на ниските нива на администра-шчъ и по селата. Красноречиви примери за това са докладите от май 1941 г. на кмета на община Растовица, Крушовска околия. Той обикаля селата в общината си и навсякъде свиква по-първите хора, с чиято помош избира кметски наместник и полски пазач. До 18 май тази процедура е завършена [16]. След гласуване на общинските бюджети пак местни хора се назначават за писари, куриери, прислужници, стражари [17]. Служби от този тип не изискват висока квалификация и опит и за тях не е необходимо да се командироват чиновници от старите български предели. А там едва ли и биха се намерили кандидати предвид ниското заплащане. Същевременно длъжности като тези в Скопската областна сметна палата например през 1941 г. са заети почти изцяло от командировани чиновници [18]. Това е лесно обяснимо с естеството на тази специализирана работа.

Основният контингент чиновници работят в различни звена на околийската администрация и имат по-скоро технократски, отколкото политически функции. Именно с оглед на тяхното положение е правителственото постановление, според което всички българи, които са били чиновници при югославския режим до началото на войната, следва да получат преназначение от 1 май 1941 г. При Скопската областна дирекция (а вероятно и при Битолската) е организирана специална служба, в която се получават декларациите на бившите чиновници, разпределят се по ведомства и се препращат на съответните места за назначаване. Към началото на август 1941 г. обаче по-голяма част от тези служители, особено неспециалистите все още не са получили назначение. Това създава недоволство сред тях и резултира в постоянни оплаквания до различните министерства. Скопският областен директор Антон Козаров се опитва да ускори назначаването на засегнатите лица на служба и да въведе ред в него. Той напомня на околийските управители, началниците на служби и кметовете, че първо трябва да бъдат назначени всички бивши чиновници от български произход. Едва след изчерпването на този контингент, би могло да се дадат служби в администрацията на местни жители, които не са били чиновници до 6 април 1941 г. или на лица от вътрешността на страната. Областният директор Козаров отбелязва, че в някои ведомства, предишните служители, които са работили в тях, се явяват в недостатъчен брой, а в други числото им надминава вакантните места. Затова трябва да се потърсят възможности за разместване на персонала, особено на нисшия, който може да служи във всяко ведомство [19].

189

При установяването на българската власт в почти всички селища на Вардарска Македония са заварени временни кметове, излъчени от акционните комитети или от населението. За кратко време те са заменени хора, командировани от старите български предели, за да поставят основата на новата власт. През втората половина на 1941 г. почти всички кметски постове отново минават в ръцете на местни жители или хора, живели в България, но родени в Македония. Типичен в това отношение е примерът с кмета на главния град на Вардарска Македония, Скопие. Още по времето на интеррегнума през април 1941 г. начело на града застава Спиро Китинчев. Той се ползва с пълното доверие на българското правителство, но от 8 май длъжността кмет на Скопие се изпълнява от командирования Янко Мустаков. През това време Китинчев е заместник-кмет, вероятно за да навлезе в работата и да се запознае с особеностите на българската административна система [20]. След по-малко от два месеца - на 4 юли 1941 г. Спиро Китинчев отново поема кметския пост в Скопие и го задържа до края на българското управление [21]. Макар че не разполагаме с пълни данни за всички македонски градове за целия период април 1941 -септември 1944 г. със сигурност може да се твърди, че през кметския пост в най-големите градове в различно време са минали хора от местен произход. В Прилеп такъв е инженер Методий Ночев, а в Битоля - Христо Светиев [22]. В старинния Охрид кмет е безспорният местен лидер Илия Коцарев. В края на 1941 г. в Гевгелийска околия местни кадри са градският и всички селски кметове [23]. Подобно е положението и на други места [24]. Родом от Македония са и повечето околийски управители в Скопска и Битолска област. Някои от тях дори са били офицери от югославската армия. Малко по-различно е положението с областните директори. Скопска област е оглавявана последователно от Антон Козаров и Димитър Раев, които преди това са заемали същия пост в области от старите български предели. Едва през 1944 г. Скопски областен директор става местен деец - Тома Петров. В Битолска област в периода 1941-1944 г се изреждат петима директори - Тодор Павлов, Христо Гуцов, Антон Козаров, Христо Миладинов и Сотир Нанев [25]. Не разполагаме с биографични данни за Гуцов, Миладинов и Нанев, но вероятно те са били висши чиновници от старите български предели. Очевидно е, че политическите постове в Македония от областен директор надолу се заемат предимно от местни хора. Трябва да се има предвид обаче, че с реална власт разполагат главно областните директори и околийските управители, а те са под плътния политически контрол на София.

Местните кадри не навлизат на командни длъжности в силовите властови структури - полицията и армията. Иначе и не би могло да бъде-за там се изисква специализирано образование, преминаване през строго определена йерархия и пълна политическа благонадеждност. За редови полицаи обаче се назначават и местни жители от Вардарска Македония. Още на 20 май 1941 г. са одобрени 113 кандидати от Скопска област, които са изпратени да учат в Държавното полицейско училище в София,

190

и да се върнат след това на служба по родните си места [26]. В началото на юни 1941 г вестник „Целокупна България" съобщава, че назначените в Скопие полицаи - местни жители, са получили нови униформи и вече са започнали строева подготовка и обучение [27]. Сред редовия състав на дислоцираните в Македония военни части също има много местни младежи. От македонски (местен–бележка, автора на блога) произход и българско военно образование са голяма част от офицерите, които служат в Скопска и Битолска област.

Към есента на 1941 г. чиновниците от местен произход в българските учреждения на Скопска и Битолска област са вече значително болшинство. Те имат сериозен проблем при употребата на писмения и говоримия литературен български език [28]. Скопският областен директор констатира, че въпреки усилията им да напреднат в тази насока, резултатите не са особено насърчителни, защото ограмотяването става безсистемно. За да се поправи положението в Скопие при всички основни училища се уреждат месечни вечерни курсове, където местните чиновници ще изучават писмен и говорим литературен български език. Уроците се провеждат три пъти седмично по два часа. Всички началници на служби са задължени да предоставят в областната дирекция списъци на служителите си от местен произход с информация, на кого кое училище ще му бъде най-удобно. Посещението на курса е абсолютно задължително [29].

Друга форма на обучение на местните кадри са периодично провежданите с кандидати от цялата страна подготвителни курсове за кметове на селски общини. През юни 1941 г. в такъв курс се обучават 7 души от Битолска област [30]. Разбира се, хората, които успяват да преминат през тези курсове, са крайно недостатъчни. Мнозинството селски кметове във Вардарска Македония са без никаква подготовка и това сериозно затруднява функционирането на административната система. Освен това назначаването на бившите югославски чиновници на служба и при българската власт предизвиква голямо негодувание сред населението, за което тези хора са символ на отишлия си тираничен режим [31]. Допълнително масло в огъня на недоволството наливат и личните вражди и чисто човешката завист [32].

Голяма част от местната интелигенция е пренебрегната при назначенията, защото в миналото главно по икономически съображения е била в услуга на югославската държава. Често пъти българската власт се стреми да възнагради със служби хора с политически заслуги, които не притежават съответния служебен ценз. През есента на 1941 г. Скопският областен директор разпорежда на околийските управители и кметовете: „Едни от добрите бьлгари бяха македонските опълченци. Ето защо, ако някои от тях се явят при Вас за служба, направете всичко възможно да им дадете подходяща работа." [33] В същата насока е и препоръката на Битолския областен директор от началото на 1943 г. Имайки предвид „ползата от някои стари и изпитани дейци по освобождението на Македония", той смята, че трябва да се направи временно изключение от изискванията за ценза при заемане-

191

то на административни длъжности [34]. Още по-откровен е Неготинският околийски управител, в един от докладите на когото четем: „Секретар-бир-


никът на Долно дисанската община като служител не е на нужната висота, обаче в миналото той е бил един от най-дейните борци в цяла Неготинска околия и като такъв е бил тормозен от сръбското правителство. Същия в Неготино има много свои привърженици и ако бъде уволнен и се прибере в града, ще остане недоволен и това ще предизвика реакция в него и неговите привърженици." [35] Това доказва, че случаите, когато “политическа” целесъобразност взема връх при назначенията на ниските управленск нива, не са единични.

Всеобщо е мнението на околийските управители, че местните чиновници са негодни за работа. Това е основният мотив в десетки техни доклади. „Сегашният персонал, с изключение на дошлите от старите предели, е наследил пороците на сърбите" - смята околийският управител на Прилеп [36]. Малко по-късно пак той добавя: „Голяма част от местните чиновници са некадърни. Налага се да бъдат изпратени на стаж в старите предели, за да се научат на морал, честност, законност и трудолюбие" [37]. В края на 1942 г. пък Битолският областен полицейски началник докладва, че „чиновниците са почти всичките от новите земи, неподготвени за службата си и вместо те да водят службата, налага се службата да води тях" [38]. Още по-неблагоприятно е мнението му за стражарите, набрани от редовете на местното население. Те без изключение били „недисциплинирани, невъзприемчиви и неморални". Следва препоръката: „В инте­рес на службата е поне за две години да не се назначават местни жители за полицаи." [39]

Подобно е мнението на Ресенския околийски управител, според когото трябва да се смени не само целият местен ръководен пер­сонал, но и „онези, които са дошли от старите предели, но по произход от Македония" [40]. Отделен случай са трите околии в Моравско - Вранска, Бояновска и Сурдулишка. Там положението е още по-тежко, защото ме­стните чиновници са не само неподготвени, но повечето от тях са и поли­тически и национално неблагонадеждни. Същото важи и за части от Кумановска и Кривопаланска околия. През май 1944 г. Кумановският око­лийски управител иска кметовете на четири общини да бъдат уволнени, защото са „бивши сръбски офицери, напоени с противобългарски дух". Те забавяли умишлено изпълнението на задачите , а лошата им работа при изпълнението на реквизиционните наряди граничела със саботаж [41].

Ясна граница между околиите в Моравско и тези в същинска Вардарска Македония е прокарана в една заповед на министерството на вътреш­ните работи от 1941 г. С нея се определят условията за набиране на кме­тове от старите български предели за Беломорието и Моравско, поради „инородният характер на населението там" [42]. За Вардарска Македония не се търсят такива кадри, което означава, че там българската държава разчита на местните жители. Въпреки това кадровият дефицит в Скопска и Битолска област е постоянен, като има тенденция към засилване през 1943 и 1944 г. Чиновническият кадър тежко се попълва както поради липса на подготвени лица, така и поради малките заплати – констатира през октомври 1943 г. битолския помощник-областен директор [43].

192

Малко по-късно за същия проблем сигнализира и скопският областен директор, д-р Раев, но от София идва обезкуражаващ отговор. Той гласи: “Подготвени кадри за комисарските служби в Беломорието и Македония липсват. Всички кандидати желаят да служат в старите предели, а тези от новите предели правят всичко възможно да не бъдат премествани там." [44]


Околийският управител на Велес също не е очарован от своите чиновници. Според него кметовете и секретар-бирниците, нямат най-елементарна ориентировка в службата и законите, с които боравят" [45].

Разбира се, възможно е околийските управители малко да засилват черните краски на картината, за да подчертаят тежестта на своята работа стойността на евентуалните си успехи, но проблемът с кадрите във Вардарска Македония е напълно реален. Често пъти местата на напусна­лите стоят незаети с месеци. Почти невероятен изглежда случаят с око­лийския управител в Кратово, който през юни 1944 г. съобщава, че от два месеца изпълнява освен своята и длъжностите: градски кмет, помощник-околийски управител, околийски комисар по снабдяването и кмет на Страцинска селска община [46].

Показателно за настроенията на командированите във Вардарска Македония български служители е едно писмо на полицейските разузна­вачи от Скопска област до областния директор. То носи дата 22 декември 1941 г. Авторите се оплакват, че надеждите им за бързо връщане по род­ните места са излъгани. Същината на проблема личи най-добре в мелодраматичния финал на този документ: „Не искаме повишение, не искаме награди, не искаме ордени, искаме да ни върнете на старите местослужения." [47] В архивите са запазени стотици такива молби на полицаи, коман­дировани във Вардарска Македония [48].

Особено трудно е да се намерят кандидати за кметски наместници по селата. Тяхната заплата е много ниска, работата - конфликтна, а след засилване на партизанското движение - и опасна. Тази ситуация най-добре е илюстрирана от един доклад на кмета на Мрежичката селска община, Кавадарско. Той представя на околийският управител за назначение няколко кандидати за кметски наместници. Според него те не са подходя­щи „нито по ценз, нито по грамотност, даже някои и по възраст", но въпре­ки това е принуден да ги предложи, защото „в съответните села няма други подходящи" [49]. Окончателна яснота върху картината в селата хвърля околийският управител в Неготино. Той смята, че не е удачно наличните кметски наместници да бъдат заменяни, въпреки че са недостатъчно гра­мотни и неподготвени. Ако на тяхно място бъдат назначени хора с по-голямо образование и служебен ценз, които да идват от други места, общината би следвало да им дава заплата, определена в съответната Табли­ца за заплатите. Това едва ли ще бъде по възможностите на скромните общински бюджети. В същото време местните кметски наместници се задоволяват с минимално заплащане, защото имат възможност да си гледат и своята селскостопанска работа [50]. Това означава, че административната работа на най-ниските нива от служебната йерархия е полупрофе-

193

сионална и се съчетава с други занимания, които да позволят на кметските наместници да се изхранват.

По отношение на заплащането и социалните придобивки чиновниците от Вардарска Македония заемат междинно положение между колегите си от старите предели и тези от Беломорието. Те и семействата им ползват безплатен железопътен превоз от местожителството си до място, то на назначение [51]. По отношение на някои други привилегии обаче служителите в Беломорието са по-облагодетелствани, което означава, че правителството преценява работата във Вардарска Македония като полека [52]. Причината за това вероятно е разликата в етническият състав на населението между двата района.

След извършването на преброяването от май 1943 г. става ясно, че в някои общини на „новоосвободените земи" броят на населението е намалял значително поради изселването на небългарското население. Това означава, че автоматично трябва да се намалят и заплатите на много от служителите в Македония и Беломорието. „Това намаление е нежелателно и следва да се избегне" - пише министърът на вътрешните работи в свой доклад до председателя на Министерския съвет. За целта министърът внася проектопостановление, което предвижда заплатите на общинските служители в „новите земи", чиито размер се определя според броя на населението, да останат за бюджетната 1944 г в размера, който са имали през 1943 г. [53]

Досегът на командированите чиновници с населението ражда и първите конфликти. През юни 1941 г Скопският областен директор сигнализира, че има някои служители, които „не могат да се освободят от своята бюрократична безтактичност и недостатъчна просветеност и които с държанието си издигат ледена преграда между себе си и населението". Не били редки и случаите, когато някои чиновници проявявали прекалена нервност, раздразнителност и избухливост. С това си държание те под чертавали, че службата им тежи. Местното население се чувствало особено огорчено, когато български служители, главно полицаи го псувал на „майка македонска" и „майка сръбска". Такива случаи били констатирани в Скопие и Велес, а вероятно не липсвали и другаде [54]. Чести са оплакванията на гражданите във Вардарска Македония против някои чиновници, които разрешавали неправилно молбите им или не им услужвали. Във връзка с това в началото на юли 1941 г. Скопският областен директор нарежда при околийските управители да се открие специална служба за оплаквания на гражданството, където всеки да може да изложи жалбата си и тя да се вписва в специална книга. На околийските управители се дава тридневен срок за да съобщят на съответния гражданин съдържанието на неговата жалба. В края на всеки месец трябвало да се доклади колко оплаквания има, от какъв х
арактер, как са разрешени и дали моли телите са останали доволни от окончателното решение [52]. Вероятно изпълнението на тази заповед е останало в сферата на добрите намерения, защото не срещнахме нито един подобен доклад за получените жал

194

би на гражданите. Много редки са и съобщенията за разкрита корупция сред чиновниците, но може да се предполага, че тя е съществувала в нормалните за Балканите размери.

Много малко сведения има и за това, как са се чувствали командированите във Вардарска Македония български чиновници. Те не живеят особено комфортно - неголемите им заплати не позволяват да си доведат семействата. Още повече, че назначението им е временно. Развлеченията в Скопска и Битолска област не са много, а културно-битовото равнище на местното население е по-ниско, отколкото на това от старите български предели. Екзалтацията от националното обединение, която би могла па мотивира командированите служители, затихва доста бързо, затрупана под рутината на ежедневието и проблемите. Пребиваването на някои от тях във Вардарска Македония е съпроводено с усещането за дълбокия провинциализъм на този регион, което се подсилва от безнадеждно лошите комуникации. Един просветен служител например наричал Македония “Патагония” и се чувствал като на заточение в Диарбекир [56]. Не можем със сигурност да твърдим, че подобни настроения са били доминиращи, но очевиден факт е, че чиновниците, назначени в „новите земи", гледат да съкратят срока на пребиваването си там и търсят всевъзможни поводи да се върнат в стара България. Това се усеща от населението и му създава известни комплекси.

Един от сериозните недостатъци на българското управление във Вардарска Македония са лошите отношения между отделните власти. С най-голямо самочувствие са военните. Полицията и администрацията много често се оплакват от тях. В един документ на Дирекцията на полицията от края на май 1941 г. четем: „Военното положение в новоприсъединените земи се тълкува различно от шефа на най-голямата до най-малката военна част... някъде административните власти са парализирани от военните и службата на кметовете околийските началници и полицейските началници се превръща в изпълнение на незаконоустановени искания" [57]. По същото време във Враня военните правят обиск в полицейското управление, вземат оръжието на стражата, не й дават телефонна връзка и държат полицията в изолация [58]. Подобно е положението и във Велес, а в Битоля полицията не бърза да събере оръжието на населението и да го изпрати в София, защото „при Гюешево военните правят основна проверка и изземват всичкото оръжие" [59]. Във Валандово пък, военният комендант се провъзгласил за най-висшата власт и вършел неща, които са от компетенцията на полицията [60]. От Гевгели кметът сигнализира до началника на гарнизона, че неговите войници редовно влизали без разрешение в лозя, бостани, овощни градини и полските пазачи са в невъзможност да се справят с кражбите, защото им се противодейства със сила [61] исвен това армията претендира да бъде коректив на управлението във Вардарска Македония. През есента на 1941 г. Щаба на войската иска от Министерството на вътрешните работи да вземе мерки за одобряване работата на полицията в Прилеп [62]. През април 1942 г. командирът на 15-

195

а пехотна дивизия "настоява пред Битолския областен директор да се вземат мерки за пресичане на кражбите в района на дивизионната област и да се извършва по-внимателен политически подбор на кметските наместници [63]. Очевидно офицерите се дразнят от нестабилното политическо положение в Скопска и Битолска област и смятат административното управление за не особено ефективно. Това ги кара да превишават правомощията си и да се месят в чисто гражданските сфери на обществения живот в Македония. Незачитането на другите власти от страна на военните става още по-драстично през 1944 г. Тогава с правителствено постановление от 28 април на армията се дава ръководна роля в борбата с нелегалните. Навсякъде, където преследването на партизаните става съвместно от войската, полицията и жандармерията, командването се поема от коменданта на местния гарнизон [64]. Активността на комунистическите чети и необходимостта армията да се намесва за удържане на положението изваждат от равновесие някои военни командири и провокират безогледното им отношение към населението и административните служители в Македония. През юни 1944 г. околийският управител в Щип се оплаква че „военните правят грубо вмешателство в службите на администрацията и полицията". Един от кметовете на селските общини бил арестуван по нареждане на интенданта на 17-а Щипска пехотна дивизия, защото отказал да предаде добитък за клане на войската без наряд [65]. Още по-сериозен удар върху имиджа на българската власт в Македония нанася поведението на един поручик от 55-и Охридски пехотен полк. Той нанесъл побой на кметския наместник в охридското село Пещани и иззел насилствено без никаква разписка 69 агнета и ярета от местното население. Същият искал безплатна риба от рибарите в Охридското езеро. Всичко това, естествено, предизвиква много тягостно впечатление у селяните в Охридско [66].

Зле се отразява на работата във Вардарска Македония и често срещаното неразбирателство между администрация и полиция. Многооройни са докладите, в които околийските управители се оплакват, че полицията не им се подчинява. Така например през август 1941 г. Гевгелийският околийски управител съобщава, че е работил с двама околийски полицейски началници, но и двамата проявявали пълно незачитане към него [67]. В следващите месеци своеволията на полицията в Гевгели стават все по-драстични. Един кафеджия от града се оплаква лично на скопския областен директор от това, че има много безпричинно арестувани и бити граждани [68]. Това се потвърждава и от доклада на околийският управител Стоянов: „При обиколките ми постоянно слушам оплакванията на национално запазени и заслужили хора за малтретиране, мъчения. Няма вече населен пункт, където такива хора да не са бити душмански" [69]. На 17 август 1942 г. в Гевгелй идва нов околийски началник, който обобщава съществуващите отношения между властите по много красноречив начин: „Полицията тук е оформена като напълно самостоятелно тяло и има по-големи връзки с църквата, отколкото с околийското управление. Тя си има отделна архива, отделен

196

печат и въобще няма връзка с околийското управление. Полицаите не поздравяват околийския управител. За доклади от страна на полицейския настъпник дума не може да става. Положението и връзката са такива, каквито между английското и германското правителство. Полицията системно и омишлено е убивала авторитета на околийския управител, така, че сега положението е плачевно-всички въпроси се разрешават от полицията без яанието на управителя. В канцеларията на околийския управител никой не влиза, защото населението знае, че полицията може да свърши всичко, а околийският управител не е нищо. Околийският управител е стигнал дотам сам да си чисти канцеларията"[70]. Лоши са отношенията между околийския управител и полицейския началник и на много други места [71]. Очевидно става въпрос за устойчиво явление, което се нуждае от обяснение. Що известна степен можем да се съгласим с колегата Томо Ристовски, който смята, че става дума за конфликт между два метода в провеждането на правителствената политика [72]. Полицията залага на грубата сила с цел да покаже здравината на държавната власт и да респектира колебаещите се. Презумпцията на това поведение е, че всяка снизходителност насърчава опозиционно настроените елементи, които се стремят да разрушат съществуващия ред. В същото време цивилната администрация е за по-мека форма на управление, което по метода на убеждението може да приобщи мнозинството граждани към официалната политика. Разбира се в някои случаи конфликтите между цивилна и полицейска власт са добивали драматични нотки и под влияние на субективния фактор.

И по въпроса за отношенията между отделните власти трябва да констатираме, че Вардарска Македония не прави изключение от останалата част на България. Проблемът е забелязан и повдигнат от опозиционните депутати в Народното събрание. Така например Петко Стайнов казва в една своя парламентарна реч: „Полицията не признава никаква друга власт освен Дирекцията на полицията. Никъде полицейският началник не слуша околийския управител, нито областният полицейски инспектор слуша об-растния директор. Тая полиция да не е държава в държавата? Така ние създаваме една полицейска каста, която никого другиго не слуша и действа ресто пъти по един сляп професионализъм... Има някои прекалености в Полицията в старите предели, има ги и в нова България." Петко Стайнов намеква, че зад смяната на Битолския областен директор Христо Гуцов стоят именно разправии между полицията и администрацията [73]. Подобна е позицията и на народния представител Тодор Кожухаров: „Колкото пъти аз съм говорил с областни директори, все за туй ми се оплакват - кога ще се уреди, полицията подчинена ли е на областния директор [74].

Явно в средата на 1942 г. отношенията между администрацията и полицията във Вардарска Македония стигат до критична точка, защото Битолскиян областен директор издава една категорична заповед, с която га въведе ред. Той припомня, че законът за държавната полиция не търпи никакви превратни тълкувания, но въпреки това има полицейски началници, които създават прецеденти в това отношение. Областният дирек-

197

тор посочва, че проблемът, който трябва да се реши, е свързан с „даване на права и оспорване на компетентност" и конкретизира: „Някои поцейски началници са счели, че са в правото си да определят сферата на компетентност на околийският управител по начин такъв, че на него следва да се отдава служебно подчинение като на началник, че околииският управител трябва да си гледа само агрономите и лекарите, да ра, дава пенсионни книжки на престарели земеделски стопани; че околии, ските полицейски началници не следвало да правят служебни доклади щ околийските управители. Такова схващане е напълно произволно и в явно противоречие със закона". По-нататък областният директор още веднъж напомня, че околийският управител е началник на всички видове полиция в околията и няма полицейска дейност, на която околийският управител да е чужд и за която да не следва да бъде уведомяван. Самостоятелно полицейско управление има само в областния център. В околиите има само полицейска служба при околийския управител, която не е самостоятелно учреждение. След тези важни разяснения областният директор дава няколко разпореждания, чието изпълнение би трябвало да възстанови единоначалието в управлението [75].

Тази заповед на Битолския областен началник обаче не премахва противоречията между полиция и администрация. От своя страна полицейските началници се оплакват от вмешателството на околийските управители и областните директори в „чисто полицейската дейност". Битолският областен полицейски началник дори посочва това като главна пречка пред своята работа [76]. Пак той се оплаква на Директора на полицията, че областният директор отказва да интернира предложените от полицията лица. Така у населението се създавало убеждението, че „мерките на полицията могат да бъдат отменени, стига да се оплачат в областната дирекция" [77]. Същият полицейски началник протестира категорично срещу закриването на канцелариите при околийските полицейски управления и отпращането на всички преписки до околийските управители. Аргументът е, че така се губи време и преписки от поверителен характер преминава през ръцете на секретари, архивари и писари [78].

През 1943 и 1944 г. конфликтите полиция-администрация продължават. Кочанският околийски управител докладва, че неподчинението на неговият полицейски началник влиза в рамките на „безредие и саботаж!” Причина за това положение била липсата на законова възможност на околийския началник да наказва [79]. На няколко пъти кумановският околийски управител се оплаква, че помощникът му (околийският полицейски началник е със статут на помощник околийски управител) напълно го игнорира [80]. В Гевгели споровете между околийския началник и полиция та отново открояват различието в методите за борба срещу антиправш телствената идеология. През юни 1944 г. там дори е изпратен специаля полицейски инспектор, който да проучи причините за успеха на комуни етическата агитация. В неговия доклад вината е хвърлена върху околии ски управител, който пречел на дейността на полицията [81].

198

През лятото на 1944 г., когато военнополитическата обстановка в Македония се изостря до крайност, разграничителната линия между привържениците на умерената и твърдата политика започва да се измества. Отделни представители на административната власт се доверяват повече на военните и търсят тяхното сътрудничество, заобикаляйки преките си начални. Наближаващият крах на българската власт във Вардарска Македония парализира волята за борба у повечето висши чиновници, докато други продължават отчаяно да търсят спасение за съществуващото статукво и са разочаровани от пасивността и пораженството на колегите си. Най-ярко това различие проличава в поведението на неготинския околийски управител. През юли 1944 г. той пише до командирите на 56-и Велешки полк и 17-а пехотна дивизия и предлага решителни мерки: да се прочисти неблагонадеждният персонал от някои общини; да се действа твърдо при конфискацията на имотите на нелегалните, както и срещу спекулантите. Околийският управител моли този негов доклад да не става достояние на началниците му, защото „те може би няма да споделят това и може да ме преследват за това, че държа връзка направо с военните власти, което не за първи път се случва" [82]. На 1 август 1944 г. той докладва и на прекия си началник - скопския областен директор, на когото също предлага крута мярка - да се мобилизира всичкото мъжко население от 18 до 40-годишна възраст [83]. От Скопие обаче не са склонни няколко дни преди края на българското управление да предприемат такова решително действие. Вместо това прекалено настойчивият околийски управител е преместен на същата длъжност в Куманово. Той веднага съобщава това на командира на 56-и пехотен полк във Велес и изразява подозренията си, че е преместен, за да може областният директор по-лесно да освободи комунистите, задържани в Кавадарци. „Това не правя като донесение по отношение на моята служба, а само да се има предвид пораженската дейност на моите началници в Скопие, която може би скоро ще излезе на лице" - добавя Неготинският околийски управител и обобщава отношението си към своите преки началници с красноречивото: „Това е позор"[84]. Тези силни и много емоционални думи са свидетелство за драматизма на обстановката, в която работи българското чиновничество във Вардарска Македония през лятото на 1944 г. Управленската система, установена през пролетта на 1941 г., бавно се разпада и това вещае нова промяна в съдбата на хиляди администратори. В отварящия се държавно-институционален вакуум бързо се настаняват органите на властта, създадени от македонските комунисти. В тях няма място за чиновници, служили на „българския окупатор". Този път кадровата подмяна ще бъде тотална, защото става дума за решително прекъсване на историческата приемственост. Служителите в българската администрация, които остават във Вардарска Македония след септември 1944 г., попадат в гигантската мелница на националната и социалната революция и повечето 01 тях имат трагична съдба.

Общият извод е, че по отношение на кадрите във Вардарска Македония, българската държава е принудена постоянно да балансира между

199

политическата целесъобразност и административната ефективност. Въпреки сравнително добрите възможности за хоризонтална мобилност на чиновниците от бившата югославска администрация, дефицитът на квалифицирани кадри в периода 1941-1944 г. е постоянен. Конфликтът между отделните власти са чест спътник на българското управление в Македония. Със засилването на комунистическото партизанско движе ние през 1943-1944 г. значимостта на полицията и армията все повече нараства за сметка на гражданската власт. Същият процес, който е тип» чен за авторитарните държави, протича и в старите български предели. Корупцията и грубото отношение към населението са общобалкански недостатък, който не е избегнат в изследвания регион по време на Втората световна война. Управленският опит, натрупан през трите години българско администриране във Вардарска Македония, е напълно пренебрегнат след 1944 г.

ЛИТЕРАТУРА

* Статията е публикувана в сборника "Втората световна война и Балканите", С., 2002, с. 186-203.


1 Най-цялостно и сравнително ново изследване по темата е книгата на Ванче Стоjчев „Бугарски окупаторски систем во Македонjа 1941-1944", издадена в Скопие през 1996 г. За законодателните и политически аспекти на проблема вж: Велjановски, Новица. Македонското прашане во бугарскиот парламент 1941-1944. Политички и законодавни аспекти. Скопjе. Без година на издаване.
2 Този документ е представен обширно в: Димитров, П. Установяване на българската административна власт в Скопска и Битолска област 1941-1944. - Военноисторически сборник. 1998, бр.5, с. 71-72.
3 ЦДА, ф.284, оп. 1, а.е.7649, л.2.
4 Пак там, а.е. 7658, л.9.
5 ЦДА, Отдел чуждестранни архиви. Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-М, 830/ 92, л.491. Номерацията на листовете е от ЦДА.
6 Пак там, л.453.
7 СД, 25 ОНС, IV ИС, 93, 30.06.1942 г, с.298.
8 Пак там, II РС, 883, 21.05.1941 г, с.2282-2283.
9 ЦДА. Отдел чуждестранни архиви. Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-М, 830/92, л. 512.
10 Пак там, л.516.
11 Пак там, л.455.
12 Цялата територия на „новите земи" е 39765,6 кв км, а населението им- 1 875 904 души. От тях на Скопска и Битолска област се падат 23 807 кв. км и 1 061 338 население; Рачев, Стоян. Хитлеристката агресия на Балканите и България. - Военноисторически сборник, 1989, бр. 2, с. 54. Това означава, че приблизителната численост на щатните чиновници във Вардарска Македония е десетина хиляди.
13 СД, 25 ОНС, II ИС, 43, 12.07.1941 г, с.101.
14 ЦДА. Отдел чуждестранни архиви. Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-1 830/92, л. 445.
15 Пак там, ф.284, оп.1, а.е. 7720, л.6.
16 Архив на Македония (АМ) - Скопие, фонд Бугарски окупаторски власти, Околийска управа - Крушево, кут. 12, Доклади на кмета на община Растовица от 13 и 20 май 1941 г. Томовете не са номерирани.
17 Пак там, Заповед на кмета на селска община Цер от 11.08.1941 г.
18 ЦДА, ф.284, оп.1, а.е. 7694, л.9-10.
19 Пак там. Отдел чуждестранни архиви. Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-. 830/92, л.403-402.
20 Минчев, Димитър. Българските акционни комитети в Македония - 1941 г. София,
1995 с.157.
21 Целокупна България, 1941 г, бр.32 от 4 юли. Спиро Китинчев произхожда от старо българско семейство. Висшето си образование е завършил в Швейцария и до Втората световна управлява голяма мелница, която е семейна собственост. През 1944 г. той остава в Скопие до последния възможен момент и настоява изтеглящата се българска армия да остави оръжието си на населението. Китинчев успява да се изтегли в Кюстендил, но там е арестуван и българската комунистическа власт го предава. В Скопие го осъждат на разстрел, който в последния момент е заменен с 20 години затвор. Спиро Китинчев умира само година след това. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, 1992. с.256-259.
22 Длъжността кмет на Битоля на 1 ноември 1941 г. поема софийският адвокат Илия Ненчев: АМВР, об.17897, л.196. През юли 1943 г, когато Ф и л о в прави обиколка в Македония като кмет на Битоля, го посреща Христо Светиев - представител на една от двете най-видни фамилии в Битолско. Д-р Робев, който е от другия авторитетен местен род - Робевци, е помощник на областния директор. Филов, Богдан. Дневник. София, 1990, с.586.
23 Ристовски, Томо. Гевгелиjа и Гевгелиско низ бугарската управна документаща. - В: Зборник Гевгелиjа и Гевгелиско во НОВ от 1941 до април 1943 година (материали от симпозиум, одржан во Стар Доjран от 4 до 6 май 1978 г.). Гевгелиjа, 1979, с.301. Авторът дава неудачното обяснение, че кметовете, дошли от старите предели на България, били сменени през втората половина на 1944 г, защото много бързо се компрометирали като „пияници и грабители". Много по-правдоподобно звучи вторият му аргумент, че с назначаването на местни хора властите се надявали, че народът по-лесно ще приеме българското управление и неговите мерки.
24 В края на юни 1941 г. околийският управител на Кавадарци съобщава, че назначаването на местни хора на длъжностите околийски управител, градски кмет, селски кметове се посреща добре от населението. Архив на Македония - Скопие, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа - Кавадарци, кут. 8, Доклад на Кавадарския околийски управител от 27.06.1941 г. Листовете не са номерирани.
25 Стоjчев, Ванче. Бугарски окупаторски систем во Македонща 1941-1944, Скопие, 1996, с.72.
26 ЦДА, Отдел чуждестранни архиви, Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-М, Инв. №830/96, л. 151. -
27 Целокупна България, 1941 г. бр.32 от 4 юли.
28 В архивите са съхранени доклади на кметове и дори околийски управители, в които се употребяват някои сръбски думи. За илюстрация в това отношение могат да послужат докладите на кмета на община Владимирово, Беровска околия. Архив на Македония - Скопие, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа — Берово, кут. 1, доклади на кмета на община Владимирово от 1941 г. Листовете не са номерирани.
29 ЦДА, Отдел чуждестранни архиви, Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-М, РО/92, л.362.
30 Пак там, 830/91, л. 452.
31 АМВР, 06.17755, л.37.
32 Виж например писмото от анонимен гражданин, роден в Тиквеш и живеещ в София, до Министъра на вътрешните работи от 7.10.1941 г. ЦДА, Отдел чуждестранни архиви, КМФ 23-М, 830/92, л. 465-466. ;
33 Пак там, л.377. I 354АМВР, об.16355, л.129. Архив на Македония - Скопие, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа -1 Ино кут. 14, Доклад на околийският управител Евтим Бойчев от 3.02.1942 г. Листовете не са номерирани.
36 АМВР, об.1б197, л.2.
37 П а к там, л.27.
38-ЦДА, Отдел чуждестранни архиви, колекция от Архива на Македония, КМФ 23-Ъ 830/93, л.64.
39. Пак там, л.73.
40 АМВР, об.20584, л.26.
41 Пак там, об.16139, л.57.
42 ЦДА, Отдел чуждестранни архиви, Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-М 830/92, л.393.
43 АМВР, об. 17760, л.2.
44 ЦДА, ф.242, оп.2, а.е.2566, л.4
45 ЦДА, КМФ 23-М, 830/92, л. 210.
46 АМВР, 06.16139, л.105.
47 ЦДА, ф.370, оп.1, а.е. 1098, л.587.
48 Пак там, а.е. 1558, 1559; оп.б, а.е. 1456, л.203.
49 Архив на Македония - Скопие, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа -Кавадарци, кут. 8, Доклад на кмета на Мрежичка община от 18.05.1942. Листовете не са номе­рирани.
50 Пак там, Околиска управа - Неготин, кут. 14, Доклад на Неготинския околийски управи­тел от 3.02.1943 г. Листовете не са номерирани.
51 ДВ, №275 от 10.12.1941 г; ДВ, № 28 от 9.02.1942 г.
52 АМВР, об.1776, л.З.
53 ЦДА, ф.370, оп.б, а.е. 1651, л.85.
54 ЦДА, Отдел чуждестранни архиви, Колекция от Архива на Македония, КМФ 23-М, 830/92, л.452.
55 Пак там, л.431.
56 Пак там, 830/91, л.457.
57 АМВР, обл.3577, л.35.
58 Пак там, об.22054, л.6.
59 Пак там, л.ЗЗ.
60Пак там, об.22055, л.
61 Архив на Македония, фонд бугарски окупаторски власти, Околиска управа - Гевгели, кут.6, Писмо на кмета на Гевгели Васил Манолев до началника на гарнизона - 8.09.1941 г.
62 ЦДА, ф.264, оп.1,а.е. 151, л.28.
63 Пак там, КМФ 23-М, 830/91, л.416.
64 Архив на Македония, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа - Кавадар­ци, кут.8, Заповед на началника на Велешкия гарнизон от 20 май 1944 г.
65 АМВР, об.16139, л.140.
66 ЦДА, КМФ 23-М, 830/91, л.128.
67Архив на Македония, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа - Гевгели, кут.7, Доклад на Гевгелийският околийски управител - 4.08.1941 г.
68 Пак там, Молба от кафеджия в Гевгели до Скопският областен директор — 24.01.1942 г.
69 Пак там, Доклад на Гевгелийския околийски началник - 27.06.1942 г.
70 Пак там. Доклад на Гевгелийският околийски началник - 20.08.1942 г.
71 Пример за това ни дава един доклад на околийският управител в Брод. АМВР, об.16197, л. 5.
72. Ристовски, Томо. Цит.съч., с.306.
73 СД, 25 ОНС, IV ИС, 33, 24.06.1941 г„ с.36.
74.Пак там, 93, 30.06.1941 г, с.307.
75 ЦДА, КМФ 23-М, 830/91, л.413-415.
76 Пак тм, 830/93, л.59. "АМВР, об.22057, л.21.
78 ЦДА, КМФ 23-М, 830/93, л. 530-531.
79 АМВР, об. 16189, л. 26.
80 Пак там, об.7207, л.12; об. 16139, л.85.
81 Пак там, об. 16226, л. 3.
82 Архив на Македония, фонд Бугарски окупаторски власти, Околиска управа - Неготино. Писмо от околийският управител на Неготино до командирите на 56-и Велешки полк и П-а пехотна дивизия - Щип - 7.07.1944 г.
83 Пак там, Доклад на Неготинския околийски управител - 1.08.1944 г.
84 Пак там, Писмо от Неготинския околийски управител до командира на 56-и пехотен полк-Велес- 2.08.1944 г.