| More

translator

Корица на книгата
"Кичево в миналото си и сега"

Мемоар на делегациите на Кичевския край

София, 1913 год.

Един от най-старите и чисто български краища в Западна Македония е и Кичевско, което административно спада към битолския вилает, а в черковно отношение заедно с Дебърско образува дебърско-кичевската епархия, която е била една от първите епархии на Охридската българска архиепископия.

Кичевско граничи на юг с Охрид, на запад с Дебър, на север с Гостивар и на изток, и югоизток с Крушево и Битоля. Със своите девствени лесове и богати пасбища, със своето плодородно поле и множество притоци на р. Велика, Кичевско спада към най-богатите и най-поетични кътове на Македония. То обгръща 80 села, които според местоположението си образуват местностите: Капачка, Горно Кичево, Рабетин кол и Долно Кичево.*) От тези села: 47 са чисто български, 6 чисто помашки, 7 смесени с помаци, 8 смесени с албанци и 12 села чисто албански.

Кичево е съществувал като български градец още в IX век. Кичевско е влизало в границите на първото и второ българско царство във времето на Бориса, Симеона, Петра, Самуила и Асена II. В черковно отношение до XII век Кичево е спадал в Охридската епархия. В първата своя грамота от 1019 г. Василий Българоубиец повелява на охридския архиепископ да има като своя епархия градовете Охрид, Преспа, Мокра и Кичево. От XII в. заедно с Дебър Кичево образува отделна епархия и влиза в диоцеза на Българската архиепископия до самото й унищожение (1767 г.). Във времето на охридския архиепископ Теофилакт XII в.) в Кичево е дошъл да направи една

*) Дивата и непристъпна планинска местност Порече е изключена от границите на Кичевско, защото в географическо отношение Порече не спада в кичевския край. Без Порече Кичевско прилича на голем четвeроъгълник, отделен от съседните околии с високи планини. В тези естествени граници Кичевско е съществувало и в старо връме. В началото на XIV век, когато крал Милутин превзел Западна Македония, Порече образувало отделна административна единица. В житието на този крал четем, че бил превзел от гърците… . Турците, обаче, които при административното разпределение не са взимали предвид нито географическото положение, нито удобствата за сношения между населението и околийския град, са включили цело Порече в кичевската кааза. Поречките села отстоят най-близо до Гостивар и Скопие. Най-близкото село до Кичево, Брод, отстои на 6 часа.

2

черква някакъв си инок, който имал нужното разрешение не от охридския архиепископ, а от цариградския патриарх. Теофилакт запретил на инока да прави черква и по тоя повод на патриарха пише: „Какво право има цариградския патриарх да се меси между българите, когато той няма право да ръкополага някого там, в българската църква, която си има свой афтокефален архиепископ”*).

Кичево отстои на 10 часа от Охрид и затуй от всички градове в Западна България, тоя край е изпитал върху си най-мощното влияние на старобългарската столица, която е била няколко века първия културен център на българщината частно и на славянството изобщо. Благодарение на това близко съседство, националния дух и националното съзнание в Кичевско са били тъй дълбоко циментирани, щото инородната политическа власт не е могла в нищо да повлияе върху националната физиономия на кичевския край. Когато са дошли турците в Западна Македония (към края на XIV в.), Кичевско е било изключително българско. От XVI в. насам в Кичевско са били потурчени селата Примка, Сърбица, Бачища, Горна и Долна Стрътомища, Цървивци, Староец, Лисичани, Преглово, Пласница, Крушица и Челопеци (Челопек-б.а.).

Българският език за потурчените селяни е бил по-скъп от християнската вяра. Кичевските помаци разправят, че когато техните деди били силом заставени да приемат турския език и мохамеданската вяра, те са отговорили: „вярата си даваме, но езика си не даваме". По отношение на матерния си език помаците са се оказали по-консервативни, отколкото християните-българи: и до ден-днешен кичевските помаци са запазили старобългарски думи и форми, които отдавна са изчезнали в говоримия език от българите християни.

През XVIII в. от Полог (Гостиварско и Тетовско) са нахлули арнаути в Кичевско и са се заселили в селата Махмудовци, Стрелци, Гарани, Шутово, Арахангел, Поповяни, Лешница, Туин, Ново село, Заяс, Ягол, Колари, Бериково, Папрадища, Грешница, Требичево, Длабоки дол, Жубрино, Другово и Сълп. Българското население от Кичевско е наложило своя език на тия пришелци и днес няма нито един арнаутин, който, покрай матерния си език да не говори отлично и на български.

Силата на българското национално съзнание в Кичевско през най-мрачните времена на турското робство се проявява и от факта, че никога в Кичевско не е прониквал гръцкия език: от покръстването си (IX в.) до днес българите от кичевския край продължават да си извършват богослужението само на словянобългарски език.

Кичевския монастир „Пречиста"

След унищожението на Българската архиепископия в Охрид, огнища на национална свест и духовна култура в цяла Западна Македония остават

*) Theoplylacti archiepiscopi Bulgariae, Venetiis, 1758. Epistola 27.

2

двата монастиря в Дебърско-Кичевската епархия: „Бигор" в Дсбърско и „Пречиста" в Кичевско. Пречиста се намира на 2 часа на югозападно от Кичево на един от склоновете на планината „Монастирски върхове", в местността Долна Копачка. Кичевският монастир е бил яка опора на българщината на няколко околии: през цялото протежение на мрачните робски века. Пречиста е подготвяла и изпращала свещеници и учители за Кичевско, Битолско, Демир Хисарско, Охридско (Дебърца) и Гостиварско. За тая несъкрушима крепост на българщината в тия крайнини един от най-симпатичните и възторжени дейци по възраждането, даскала Йордан Джинот, пише: „Кр”стчова има да се хвали с една велика и прекрасна обител, завомая Крьнино (старото име на манастиря). Она и до днес чува своя стара Болгарiя, язьiк свои, нравьi свои, литература своя"*). Кичевският монастир е бил пет века хранилище на българския дух, на българската старина и книга.

На 15 август и 8 септември в тоя монастир се събират с десетки хиляди българи от Тетовско, Гостиварско, Дебърско, Охридско, Крушевско, Битолско и Кичевско. Треба да се случи човек на тия празници в монастиря, за да почувствува грамадното значение на Пречиста, за да долови мощния национален дух, който обединява и събира в едно място това разнообразие от облекла. Чувство на национална гордост стопля сърцето на българина в тия грандиозни тържества на Пречиста.

Славянобългарското богослужение в Пречиста и неговото духовно българско училище с векове са подържали и усилвали националната свест на всички околии, от където идвали поклонници и където въобще се е простирало мощното влияние на Пречиста. Това манастирско училище е подготвило двама от най-ранните и многозаслужили новобългарски книжовници: даскала хаджи Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович Тетовски. Първият е родом от кичевското село Осломей и е бил учител в Кичево-около 1810 година. Той е първия книжовник, който печата новобългарска книга на народна рeч.**) Докато книгата на Софрония Врачански е пълна с руски и черковно-славянски особици {„Кириакодромиои" 1806 г.), книгата на Йоакима Кърчовски („Амартолон Сотирион", Будим, 1814 г.) е писана на чист народен език, ето защо с право можем да считаме Йокимовата книга за първа новобългарска печатна книга. Вторият ученик на Пречиста, Кирил Пейчинович, родом от Тетово, печатал на чисто народен език „Огледало", в Будим, 1817 г.

След даскала хаджи Йоаким Кърчовски в Кичево и Кичевско имало много учители, които освен на черковно-славянски преподавали са и на народен български език. Най-популярни от тях около половината на миналия век са били Йоаким Стършеновски в Кичево и поп Симеон в с. Вранещица.

Националните черковни борби в Кичевско

След унищожението на Охридската архиепископия (1767 г.), нашата епархия мина под гръцката патриаршия. Понеже славянобългарския език биде запазен в черквите ни, духовната зависимост от патриаршията се изразяваше

*) в. "Цариградски вестник”, 1859 г., брой 422.

**) срв. М. Дринов, Съчинения, т. II, стр. 479.

3

само в лицето на гръцките владици, които или са знаяли добре български, или пак, ако не са знаяли, принудени са били да научат езика на населението, за да могат да се търпят от него. Сто години след унищожението на Българската архиепископия в кичевския край се подкачват борбите за възстановяване самостоятелността на българската църква. Център на националните борби в Кичевско става монастиря Пречиста. В тези борби Кичевско прояви сплотен национален дух и даде скъпи жертви. Докато в много други български краища дейците от възражданието са водили борби само за български училища и черкви и са се помирявали с мисълта да останат под ведомството на патриаршията, стига да им бъде дадена църковноучилищна автономия, българското население в Кичевско е подкачило борба лично против гръцките владици, с цел да се сдобие със свое родно духовно началство Дебърско-Кичевския владика Антим е бил изпъден от монастиря Пречиста с една голема демонстрация от страна на всички свещеници и кметове от Кичевско. Турската власт е задържала игумена на монастиря Архимандрит Козма Пречистански*) и под силен конвой изпратила в Битоля, от дето бил откаран на заточение в Св. Гора. Всички кметове от кичевските села отишли в Битоля да ходатайствуват за освобождението на игумена, обаче, техните постъпки са останали безрезултатни. Тогава те са се заели с издействуването да им се признае българска духовна община и, до като не получили от властта нужното разрешение, не са се завърнали по домовете си.

Гръцкият владика Антим е бил типичен представител на някогашното деморализирано гръцко духовенство. В борбата си против възраждането на българщината той е прибягвал до най-мръсни и най-престъпни средства, за да затрие по-събудените българи от своята епархия. Изпратени от него качаци убиха и опустошиха къщите на мнозина българи от епархията му. След много жертви населението от Кичевско можа да се освободи от тоя владика и да си учреди самостоятелна българска община. Веднага след освобождението на Кичевско от патриаршията, общината и монастиря проявяват енергична деятелност за отваряне на училища във всички по-големи български села в Кичевско. Благодарение на положените грижи, учебното дело в Кичевско можа да се издигне на завидна висота. В града, освен двете основни училища, се отвори ІІІ-класно училище, а във всички български села-основни смесени училища.

Революционна дейност в Кичевско

До 90-те години на миналия век Кичевско бе арена на убийства, обири, насилия и всевъзможни зулуми, вършени от разбойнишки чети над беззащитното българско население. Терзано с векове от икономическото робство на спахии и разни деребеевци и от физическия и морален гнет на разбойници,

*) Днес митрополит на Дебърско-Кичевската епархия. Той е роден от кичевското село Орланци, израснал е в монастиря Пречиста и е най-стария народен деец в Кичевско. На националното дело в своя роден край служи от 1872 год. насам.

4

Кичевско много рано прибягна до революционна борба. Само след създаването на местни революционни чети тоя многострадален край можа да си отдъхне от главорезите-разбойници. Благодарение на своя сплотен национален дух, кичевското население можа да се организира добре не само за защита от разбойници, но и да вземе най-живо участие в революционното движение за извоюване политическа свобода на Македония.

На 20 юли, 1903 г., избухна въстанието и в Кичевско. Една компактна народна маса от 900 души нападна от три страни Кичево и все ужасна паника всред турската войска в града. Въстаниците в Кичевско наброяваха около 1600 души. Подир демонстрацията в града на 20 юли станаха ред сражения в село Извор, Карбуница, Латовска и Сълпска гора на 21 юли, в Лопушник на 17 август, Рабетин кол на 20-22 август и в Чельойца на 27 август, след които сражения въстаналото кичевско население стана господар на местността Копачка до 5 септември, а на Рабетин кол до 27 август. При тия сражения паднаха убити 61 въстаници. Вьстаниците се биха храбро с башибозука и редовната войска на Бахтиар Паша, която наброяваше 16,000 души*).

Въстанието биде потушено с всичката жестокост и опустошителност на варвавина-турчин. През 1903 г. в Кичевско бидоха опожарени 14 села, ограбени 6 села, опожарени къщи 506, убити и изклани 204 души, обездомени 3620 души и обезчестени 73 моми и жени.**)

След тоя грозен погром кичевското население биде докарано до просяшка тояга и „гладната смърт" щеше да покоси безброй жертви, ако не бе благотворителната ръка на разни человеколюбиви дружества.

Сръбската пропаганда

В такъв един момент на върховни изпитания във Кичевско налитат с вълче настървение агентите на сръбската пропаганда, които пръскат хиляди динари, за да помрачат националното съзнание на пострадалото население. Цяло Кичевско се погнуси от тая гавра с неговата мизерия и бидейки обездомен българин предпочиташе да мре от глад, нежели да получи гнасните сръбски динари.

Отчаяни от неуспеха на своите усилия, агентите на пропагандата се турят в услуга на турската власт и в кървавата тирания на тогавашния режим намират храна и сила за своята престъпна дейност. В съгласие с официалната власт пропагандата подкупи арнаути, някогашни разбойници, за да убият всички по-първи общественици българи. Тия отвратителни прийоми на пропагандата ожесточиха още повече населението. Вдъхновителите на тая пропаганда тогава прибягват до по-сигурно средство: в Сърбия почва се една хайка против всички българи из Кичевско, прокудени от мизерията да си търсят прехраната в тая черна чужбина. Между тези кичевци имаше мнозина, които

*) срв. Македония и Одринско, Мемоар на Вътрешната революционна организация. 1904 г., стр. 150-156.

**) ib., 212-216.

5

от години бяха настанени в Сърбия и, благодарение на своята българска пестеливост и трудолюбие, можаха да си купят в Белград имущества. На тези именно българи официалните сръбски власти предложиха: или да заставят домашните и роднините си в Кичевско „да станат сърби", или да се махнат от Сърбия, като им се конфискуват имотите. Тоя терор на сръбските власти стана причина да проявят кичевци по най-демонстративен начин своето национално самосъзнание: доблестните кичевци в Белград, за които българското име е по-скъпо от всякакви богатства, презряха и работа и имущества в Сърбия, и избягаха в Австро-Унгария (в градовете Соботка, Арад и Нови Сад), България и Ромъния.

Наскоро след туй от Сърбия нахлуват в Северозападна Македония сръбски чети, предвождани от сръбски офицери. През 1904 г. и в Порече пристигат четите на пропагандата, като избират тая непристъпна местност за база на своята четнишка дейност*). На другата година сръбски чети сполучиха да се промъкнат в местността “Рабетин кол”, която е съседна на Поречието. Туй, което по-рано пропагандата не можа да спечели със злато и сребро, в Рабетин кол се опитва да спечели с огън и меч. Изтъкваме само два три факта из дейността на сръбските чети, за да дадем представа за зверското остървение на въоръжената пропаганда спрямо българското население. На 30 октомври, 1905 година една сръбска чета навлиза в с. Речани (в местността Рабетин кол), с цел да „посърби" селото. Селяните единодушно заявили, че от векове населението е българско и че те считат за най-голям позор да се откажат от народността си. Тогава озверените сръбски четници опожаряват цялото село, избиват Никодим Стойчев, жената на Герасим Илиев, Стоян Веляничин с тригодишното му дете, раняват тежко жена му, а Максима Костов, който най-много упорствувал в своето национално съзнание, завличат със себе си. Няколко месеци преди туй Максим Костов е бил изтезаван в Белград, за да стане „сърбин", и едвам е сполучил да избяга заедно с брата си Апостол. Сръбската чета се опитала да сломи упоритостта на тоя съзнателен и доблестен българин по един най-варварски начин. Завели са го над с. Дупяни и го заплашили, че ще му одерат ръцете, ако не признае, че е „прав сърбин". Максим не се стреснал от заканите на сръбските четници и показал чудно хладнокръвие. Разярените бандити тогава пристъпили към изпълнението на своите закани. Двама сръбски четници почнали да му дерат ръцете и след туй го заклали. По-после самите сръбски четници са приказвали, че последните предсмъртни думи на Максима са били: „мене ме убивате, но българското име не ще убиете". Жертва на сръбската жестокост станаха още двете жени на братята Йордан и Божил Илиев от Дупяни и девет души от с. Св. Враче, убити над селото през 1907 год.

*) В затънтените Поречки села никога не е имало стабилна власт и затуй тоя край от векове е бил разбойнишко гнездо. В 1904 год. туку-що дошлите сръбски чети се съюзяват с арнаутските чети и с голяма ожесточеност се заеха да умаломощават националния дух на тия изолирани български села, които се състоят от по-няколко къщи. По-големите села като Локвица, Сланско, Вир и Брод отстояваха до край своята националност, а в Локвица до последно време не можа да стъпне в селото сърбоманин.

6

На сръбските чети турската власт гледаше като на свои най-добри съюзници за доубиване борческия дух на кичевското население и затуй оставяше безпрепятствено да навлизат в Кичевско и да всяват терор всред българското население. След поменатите зверства на сръбските чети в местността Рабетин кол, цело Кичевско изтръпна в ужас, организира се една народна милиция от 600 души за отбрана на българщината и въоръженото население поведе ожесточена борба против сръбските чети, които правеха опити да се загнездят в местността Рабетин кол. След ред кървави сражения в Рабетин кол, на брой повече от 20, населението сполучи да изтика сръбските чети далеч от Рабетинските села.

С провъзгласяването на конституцията в Турция, въоръжената борба биде преустановена. Младотурците, както насекъде, тъй и в Кичевско продължаваха да си служат с хамидовите похвати на управление, следвайки неуклончиво принципа „разделяй и владей!" За да обезсилят българския елемент в Кичевско, те енергично и явно потдържаха сръбската пропаганда. През 1910 год. патриаршията изпрати в Дебърско-Кичевската епархия сръбския епископ Варнава. Цело Кичевско стана като един човек да протестира най-енергично срещу тоя съюзнически акт на гърци, сърби и турци, насочен срещу българщината в тия покрайнини.

Обаче, нито благоприятните условия, които младотурците създаваха на сръбската пропаганда, нито безмилостното пръскане на хиляди динари, нито терора на официалните сръбски власти над кичевците-работници в Белград, нито зверствата на сръбските чети в Рабетинските села-нищо не бе в състояние да помогне на сръбската пропаганда в Кичевско.

В нашия край, който е бил български още от времето на първото българско царство, който е запазил своя чист български характер през цялата тъмна епоха на двойното ни робство, който със своя монастир цели 5 века е пръскал духовна просвета на всички съседни околии, който е имал здраво циментирано национално съзнание даже и тогава, когато в по-голямата част от България и източна Македония българското име бе забравено, който е дал първия новобългарски книжовник (Йоаким Кърчовски) и е взел живо участие в националните борби за учредяването на народната ни църква-в такъв един край със силно национално съзнание враждебната и безчестна сърбска пропаганда не можеше да има никакъв успех. Въпреки тува, обаче, тая пропаганда бе една напаст за Кичевско, защото ангажирваше в борба едно население, което, в своето безвъзвратно решение да си извоюва политическа свобода с цената на потоци кръв, бе канализирало всичката своя борческа енергия за премахване политическа тирания на турската власт. Бурната революционна дейност в Кичевско, която датува от 20 години насам, сведочи не само за мощния и сплотен дух на това население, но и за неговото високо политическо съзнание, чието последно проявление бе кичевския атентат от 4 февруари, 1912 год., последван от голем погром над българското население, при който бидоха убити и ранени 38 души. Тоя отчаян жест на кичевската революционна организация заедно с атентатите в Кочани и Щип е прелюдията на освободителна война за Македония.

7

Веднага след обявяването на мобилизацията, в София пристигат като доброволци почти всички кичевци от Австро-Унгария, Сърбия и Америка и образуват ІV-ва дружина от Македоно-Одринското опълчение. В боевете при Шаркьой от 23 до 28 януари кичевци дадоха най много жертви и за проявената от тях храброст и самоотверженост дружината получи особена благодарност от главнокомандующия бълг. армия, Н. В. Царя, от пом. главнокомандующия генерал Савов, и от началника на ІV-та армия, генерал Ковачев.

Кичево под сръбска окупационна власт

За зла чест, въжделената и дългоочаквана война донесе за Кичевско едно робство, много по-страшно от онова на турците. С идването на сръбските войски в Кичевско за населението настъпват черни дни на върховни национални страдания. Насилническия и вандалски режим на сръбските окупационни власти в Кичевско принуди населението да избере през февруари, т. г., една делегация която да се яви пред Господина Министьр-Председателя в София, за да проси бързо и енергично застъпничество за измъченото кичевско население, както и да изкаже единодушното желание на това население, за да бъде присъединен и кичевския български край към Царството. Делегацията пристигна в София и на 13 март подаде следния мемоар:

До Господина

Г-н Министър Председателя Ив. Ев. Гешев,

Многоуважаеми Г-н Министър Председателю,

Когато на 5 октомври, м. г., бе обявена освободителната война, населението в Кичевско, както всички българи, възнесе молитви към Всевишния за преуспяване на светото българско дело. Ние виждахме да настъпва многоочаквания час на нашето национално обединение в широките предели, забелязани някога в Сан-Стефано. Ние преживявахме и преживяваме, заедно с целокупния български народ, всички възторзи и потайни тревоги, които перипетиите на последната борба с петвековния ни подтисник вдъхват на всяко българско сърдце. Защото Кичевско, между другите български краища, е също един чисто български край, който вече четиридесет години-от 1872 г. насам-води борба за запазване на своята националност и за възтържествуването на националните идеали. Нашият край води борби с фанариотите додето през 1874 г. изцяло мина под ведомството на Светата Екзархия. Но не починали още от тия борби, ние трябваше да посръщнем атаките на сръбската

8

„сребърна" и въоръжена пропаганда, която, нека побързаме да го кажеме, въпреки всичкото съдействие на турските власти, непостигна никакъв успех. Жалки бяха усилията на сърбите всред едно българско население, което беше достигнало вече най-високото стъпало на националното съзнание, участвувайки всецяло в революционното движение за отхвърляне на турското иго. След преживените разорения и безбройните жертви през дългия период на борба, най-после, ние посрещнахме с цветя и приветствени викове настъпващата освободителна армия. Ние спотаихме нашето безпокойство, когато не видехме между пристигналите войски нито един български войник, и се утешавахме с мисълта, че делото е съюзно и, следователно, всичко върви към реализирането на един план, по който Кичевско не може да бъде осъдено на национално заличване. Заредиха се обаче факти, които раниха много дълбоко нашите български сърдца и ни хвърлиха в мъчителна тревога за бъдещето.

Още на втория ден от своето пристигане нашите „освободители" се нахвърлиха с най-скверни псувни против България и всичко българско. Офицерите ни заповядаха: “Сърбия ви освободи и затова вече никой да не смее да се казва друго, освен сърбин". Българското училище биде полуразрушено от настанената в него войска, а мобилите му-изгорени. Покъщнината на икономическия пансион при училището е разграбена, архивата на Архиерейското "Наместничество” унищожена. Към края на месец ноември Моравската дивизия се завърна през селищата Горна и Долна Копачка; понеже населението без стеснение заявяваше, че е българско, мнозина селяни беха жестоко изтезавани, а къщите разграбени и добитъка откаран.

Терорът и обирничеството накараха местното мохамеданско население (в мнозинството си помашко) да се обърне към коменданта подполк. Л. Симич, с молба за туряне край на това положение. Комендантът заяви на молящите се, че те ще бъдат напълно удовлетворени, ако изпратят до краля заявление, че желаят Кичевско да остане под сръбски скиптър. И когато мохамеданското население, за да постигне облекчаване на положението си, удовлетвори желанието му, той държа пред него една публична реч, в която заяви, че в нашия край има само един враг на реда-българина, но че е дошло време Сърбия да смаже тоя варварин.

След примирието, мнозина нашенци доброволци, които беха участвували в тракийските битки, се завърнаха в отпуск, поради болест или други причини. Дни наред коменданта и други офицери имаха доста работа-да ги гонят и ловят из града, за да късат от шапките им българския герб и да го хвърлят в калта.

Българите начело с учителите си постоянно търпят ругатни и заплашвания с побой, защо не пишат в края на фамилните си имена сричката „ич".

Един учител бе наранил ръката си и отиде в сръбската болница да бъде превързан. Питат го, какъв е. Той отговорил, разбира се, че е българин. Искат да го убедат, че е сърбин, щом слави Слава. Но понеже тоя аргумент не стигва, само сестрата г-ца Драгица Джорджевичева попречва да не прибегне до аргумента на юмруците. Ранения бива изпъден с думите: „Иди да те лекуват в България, тук нема место за такива".

9

При преброяването, за което ще стане дума по-доле, Владимир Сандев, ханджия, настояваше заедно с баща си, да бъде отбелязан като българин и затова му бе нанесен побой. Подир това, все по същата причина, на Сандева бе задигнато две купи сено и оценено по 15 пари оката, когато той го бе купил по 60 пари.

На 14 февруари, т. г., на градското ни духовенство бе заповедано да се откаже от Св. Екзархия и да признае за свой началник сръбския епископ Варнава. Понеже духовенството заяви, че то не може да се подчини на ничия заповед от тоя род, нему бе забранено, по случай юбилея на руския царски двор, да влазя в църква, а подир това му бе забранено и да отива по енориите си. Тая последна мерка цели да се лиши бедното наше духовенство от прехрана и да се застави, по тоя начин, да отстъпи.

На 17 февруари същото предложение бе направено на игумена на монастиря „Пречиста", йеромонах Софрони. Разбира се, отговора беше отрицателен за сърбите-и съдбата на монастиря, не се съмневаме, ще бъде като оная на дебърския монастир „Св. Иван", който бе разграбен.

Към края на февруари, сръбските власти наредиха преброяване на населението, с цел да го представят, гдето е нуждно за чисто сръбско. За да се замаскира целта, назначиха се за преброители и двама български учители, но им се дадоха мохамедански махали, а българските махали се дадоха на преброители сърби. Тогава се получи нещо оригинално. Понеже мохамеданското население в града е помашко, то показа като свой матерен език българския. А показанията на християнското българско население бяха фалшифицирани от сърбските преброители и за негов език е посочен сръбския. Въпреки многото заплашвания, българите преброители не се съгласиха да се фалшифицират и показанията на помаците.

Кметските печати от околията отдавна са събрани от сръбската власт, за да й послужат за различни цели, и по случай 300 годишния юбилей на романовския дом с тях е подпечатано едно присъствие от страна на „сръбския кичевски край"(!) до Н. И. В. Руския Цар.

Из околията терора е несравнено по-голем от оня в града. Свещеници, учители и цялото население е подложено на нечувани насилия. Некои свещеници, след най-немилостиво биене са принудени вече да заяват, че признават за свой началник епископ Варнава. На селяните е забранено да вземат от българската митрополия позволения за венчаване. Провинените се наказват с 50 лева глоба.

Това е, Господине Министре-Председателю една малка част от всичко онова, което българина в Кичевско търпи от нашите съюзни тъй наречени „братя", когато много стотини негови синове се бият при Булаир и Шаркьой за общото съюзнишко дело. Ние не се съмняваме, че нашия вик ще намери отзив във Вашето българско сърдце и че ще направите всичко възможно за преустановяването на тия нечовешки издевателства над българщината. Освен това, в името на безбройните скъпи жертви, които нашия край е дал в полувековната борба за възтържествуваието на националната идея, ние българите от Кичевско заявяваме, че можем да правнм част само от българ-

10

ското царство. Ако са нуждни за това още жертви, ние ще ги дадем, но, ако бъдем оставени на произвола на съдбата, високо заявяваме, че сме решени да прибегнем към оръжие и да загинем с чест, като българи. При настоящето прилагаме нашето писмено пълномощно*.

София, 13 март, 1913 год.

Пратеници на българите от Кичевско

                                                                         Свещ. Симеон п. Лазаров

                                                     Подписали: М. Стършенов

                                                                          Г. Иванов

Не знаем, какви постъпки са направени от страна на българското правителство, за да се тури край на изтъпленията, вършени от сръбските официални власти, обаче, от тогава насам получаваме много по-тревожни известия от нашия злочест край. Сръбските власти продължават да разпъват на кръст българщината в Кичевско. Всички училища са закрити, учителите пропъдени, нашата национална светиня Пречиста ограбена и отнета, игумена и манастирските братя прокудени далеч от монастиря, никому не се позволява да излезне из Кичевско, а като връх на всички изстъпления-на Великденските праздници всички селски черкви в Кичевско са били закрити и никъде за Възкресение Христово не било извършено богослужение, защото, въпреки терора, населението твърдо стои в своето национално съзнание и не скланя да признае за свой духовен началник сръбския епископ Варнава.

Това ужасно днешно положение на Кичевско принуди ни да излезнем пред почитаемото българско правителство и пред всички меродавни кръгове у нас и в чужбина с настоящето изложение. Опирайки се на изтъкнатите исторични факти, които високо говорят за националното българско самосъзнание, съществувало, расло и крепнало в Кичевско от X век насам, и позовавайки се на хилядите скъпи жертви, поднесени от нашия край пред олтаря на българското отечество, подписаните от името на населението в Кичевско, на кичевци в Македоно-Одринското опълчение и на целата кичевска емиграция в България издигаме своя глас на дълбоко възмущение и енергичен протест против царящата тирания на сръбските окупационни власти, най-настоятелно молим да се тури край на тия вандалщини и високо заявяваме нашето непоколебимо и с векове лелеяно желание-да бъде по-скоро и нашия роден край прибран под държавната стреха на останалите българи от източна Македония, Тракия и Мизия, с които ни свързват неразривни връзки още от времето на първото и второто българско царство.

За честта на третото българско царство, което за свободата на Македония даде стотина хиляди жертви, ние не можем да допуснем, че ще се намери българско правителство, което ще върви против неумолимата логика на историята, против свещенната памет на падналите герои за нашата свобода и против нашите национални тенденции за заеднички политически живот с Бъл-

11

гария, прокарвани с хиляди жертви, за да ни остави на произвола на съдбата и извърши с туй най-позорното предателство спрямо целокупното българско отечество. Не вярваме също, че ще се намери дипломат или славянин, който да допусне чрез нашето изоставяне един акт на флагрантна несправедливост, един позор за славянството. Ето защо заедно с населението от цяло Кичевско с трепетно сърдце очакваме близкия ден, когато храбрата и победоносна българска войска ще отиде и в Кичевско, в тоя хубав македонски кът, за да озари и окрили душата на кичевеца с великата радост, която поробените народи изпитват в момента на своето политическо и национално освобождение.

София, април, 1913 год.