Кирил Хаджидинев: Дойран. Разцветът и гибелта на един град.

София, 1960, 75 с.

Град Дойран, Поленин или Пулин, както местното население го наричаше, бе разположен по източните склонове на височината Калатепе[1], край западния бряг на едноименното езеро. Тук Минаваше старият римски път от Солун за София. На този път градът дължеше до голяма степен своя разцвет още от времето, когато дълги кервани от камили са кръстосвали нашите земи.

Дойран бе един от най-старите градове на Македония, минал през тежките години на нашите духовни и политически борби, дал ценен принос за културно-просветното издигане на нашия народ. В началото на двадесетия век градът се бе съвзел от стопанския застой в Турция и вървеше към възход. Но това не бе за дълго. Войните от 1912-1913 г. му нанесоха първия удар, а малко по-късно, през Първата световна война, Дойран бе изцяло разрушен и почти напълно обезлюден. Всички сгради бяха сринати до основи, местата им обраснаха с буйни храсти и диви смокини. Само тук-таме останки от стени, изронени от дъждовете, и до днес стърчат всред развалините.

Под бурените из дворовете лежат порутени плочници и каменни стъпала, по които се вият тромави смокове и се препичат на слънце сиви пепелянки и игриви гущери. Навсякъде безумната война сложи тежкия печат на разорението и смъртта. Градът никога през съществуването си не е виждал толкова жители, колкото мъртъвци, жертви на войната, е приютил.

Отдавна жителите на Дойран са пръснати по далечни краища. Старото поколение си отива, а младото постепенно се приспособява към новите условия на живот. Ден след ден, година след година градът се покрива с праха на забравата. Малцина са вече ония, които по-

1. Калатепе, както и височината зад нея Дуб, представляват част от южните разклонения на Беласица, които изпълват пространството между Дойранското езеро и р. Вардар.

знават неговите прелести и дълбоката тайна на сините езерни води.

Това обстоятелство, както и трагичният край на града, ме подтикнаха да се заема със задачата да възкреся спомена за него, да изтъкна голямата му роля в историята на нашето Възраждане, да опиша живота, нравите и обичаите на населението му, както и чудното Дойранско езеро.

Послужих си с мои лични спомени и преживелици, със спомени на моите родители и близки, както и на някои живи революционни дейци.

Ползувал съм се от разни статии, бележки и брошури за Дойран, а така също и от някои трудове на наши и чужди историци, общественици и пътешественици като: П. Мутафчиев, Ив. Пастухов, А. П. Стоилов, В. Кънчев, Леон Ламуш, Ахмед Расим, Шемседин Саами, Евлия Челеби и др.

Не се лаская от илюзията, че с настоящия си малък труд съм можал да обгърна цялостното развитие на града от създаването до разрушаването му. В рамките на едни по-ограничени размери се постарах да предам най-същественото, най-характерното.

Авторът

ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА ГРАД ДОЙРАН

В Дойран съществуваше легендата, че някога, в незнайни времена, из блатата около езерото живеели племена, в наколни колиби. Те били изкусни риболовци, но непрекъснато воювали със съседите си, като при опасност се криели под водата, в коренищата на тръстиките, и поемали въздух през тръстикови стълба. По отношение на наколните жилища, за които говори, легендата вероятно съдържа историческа истина. Професор Мутафчиев пише[1], че по думите на гръцкия историк Херодот, в блатата и езерата около планините Беласица и Круша в древността имало наколни жилища.

С преминаването към оседнал живот ще да се е появил и Дойран, като първо селище край езерото, основано при минералните извори в местността „Топлец". Не се знае обаче нито кога точно е основан, нито кои са първите му жители. Пак според същия автор, в по-късни времена по долното течение на река Струма и в полите на Беласица и Круша живеели пеоните. Допустимо е те да са били и първите жители на новооенова-ното селище и наколните колиби. В същия смисъл, ползувайки се от трудовете на сръбския професор Йован Цвийч, пише и М. Павлович в брошурата си „Дойран и Дойранското езеро".

От намерените напоследък стари находки в „Топлец" — гръцки гробници с надписи и ритуални знаци, засягащи древногръцката митология, личи, че по-късните жители на селището били с елинска култура. В тези години градът бил известен под наименованието Добирус. Може би и названието Поленин да произхожда от гръцкото наименование „Политис". По-вероятно е обаче названието Поленин да е славянско. Градът в „Топлец" бил разположен на ниско, в полето край езе-

1 Проф. Мутафчиев, Българска история; ч. I, стр. 8-15.

рото и по асоциация от думата „поле" може би е дошло и названието Поленин. Такава версия беше приета поне от населението на града.

Доколкото може да се еъди от оскъдните исторически данни, по-късно тези земи били обитавани от разни племена: траки, илири, пелазги, македонци и др., като последните дали и името си на страната.

В римско време градът носел названието Таориана. От. това време в Дойран са открити немалко паметници на материалната култура. Оттогава започва и възходът на града, тъй като с прокарването на пътя от Солун за София (Сердика), от римляните Дойран става важен възел. След разпадането на Римската империя градът остава в пределите на Византия.

От началото на VI век започва голямото нахлуване на славянски племена в Македония. В края на века страната добива напълно славянски етнографски вид. През 808 г. хан Крум завзема централна Македония. Оттогава и Дойран става българско владение. Петстотин години след това, през царуването на сръбския цар Стефан Душан (13311-1335) Македония попада за кратко време под сръбска власт. След смъртта на Стефан Душан държавата" му се разпада на няколко жупанства. Дойран попада в Сереското жупанство, възглавявано от Углеш.

Град Дойран на няколко пъти се измествал. Първоначално застроен в блатистата местност „Топлец", вероятно по климатически съображения той постепенно се измества на юг, като първо се обособява на терасовидната височина край сегашното шосе за Струмица. Но понеже това място било отдалечено от езерото и неудобно за рибарите, градът се измества още по на юг, до самото езеро, където и остава до разрушаването му през войната. На споменатата терасовидна височина, която била изоставена, по-късно се заселват турци. Те образували отделна градска част, наричана йенимахле.

ДОЙРАН ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ГОДИНИ НА ТУРСКОТО НАШЕСТВИЕ

Град Дойран бил завзет от турците през 1371 г., по времето на султан Мурад I, от видния пълководец Евренос бей. По повод на това до последните години

на съществуването на града живееше следното предание.

Било зима. Полята и горите лежали сковани от силен мраз. Езерните води спели под дебела ледена кора, засипана с пухкав сняг. Дни наред над цялата област бушували снежни виелици. В града било пусто. Хората тръпнели пред страшната вест за турското нашествие. Нямало кой да защити града. След битката при Чирмен християнските сили на Балканите не били в състояние да се противопоставят на анадолските нашественици[1]. Сам градът не бил.укрепен и представлявал лесна плячка за завоевателите.

Един ден, призори, злокобна тревога вдигнала на крак дойранските жители. Нещо страшно се шушнело от уста на уста, за да не чуят децата. Треперещи ръце плахо открехвали дървените капаци на прозорците и уплашени погледи се отправяли в дрезгавината. На изток хоризонтът бил в огнено зарево. Големи пожари бушували към прохода Дуатепе и осветлявали Круша и Беласица. Идвайки откъм река Струма, турската конница била прехвърлила прохода Дуатепе и подпалила селата около източния бряг на езерото.

Разсъмвало вече. Заревото на пожалите се загубило в бледата светлина на деня. Недалеч от брега на езерото, откъм Круша плинина, всред бурята се движела в дълга колона турска войска. Тогава турците не познавали карти и компаси, а се движели на посока. По заснежените полета не било възможно да се разпознае ни път, ни пътека. Не знаейки за съществуването на езерото, турските войски тръгнали по леда. В дрезгавината заледената и засипана със сняг повърхност не се отличавала от заобикалящите я брегове. Никакво огъване, никакво пращене не давали повод за съмнение. В бурята плющели зелените, червени и шарени знамена на акънджиитe[2], на спахиите и еничарите, развявали се конските опашки пред групата на командуващия. Скоро пред очите на нашествениците, всред бурята, се открил замъгленият силует на града. Акънджиите веднага препуснали конете си напред и заели градските изходи.

1. В битката при с. Чирмен на 26. IX. 1371 г. християнските войски били напълно разбити и пръснати.

2. Акънджии — турска нередовна кавалерия.

Когато Евренос бей стигнал в града, останал смаян, като разбрал", че войските му са минали по леда. Смятайки, че аллах ги е закрилял при това преминаване, той наредил гражданите да дадат богато угощение на войските му по този случай. Нещастното население било принудено да даде всичко, с каквото разполагало, за да нахрани османлиите. Яли, пили и буйствували ненаситните анадолци до пресита. Затова в тяхното съзнание споменът за града останал тясно свързан с чувството на пресищане „дояран" (на турски). Оттук, видоизменено, дошло и името на града - Дойран. Така се приемаше от самото население.

Горният епизод е предаден накратко и в записките на Евлия Челеби[1].

В преданието се "говори още, че за спомен на това преминаване по леда на езерото турците издигнали в града часовниковата кула, която стърчеше в турската махала.

След турското завоевание настанали много тежки дни за дойранското население. Градът запустял. От всяка къща, от всяко семейство липсвали хора. Едни забягнали в горите, други безследно изчезнали, трети били завлечени в Турските обози, а голяма част от рибарите се скрили по ловищата из блатата.

След Дойран Евренос бей завзел крепостта Аврет-хисар (сега Женско), минал Вардара, разрушил крепостта Вардар и основал нов град, който турците нарекли Енидже Вардар. След битката при Косово султан Баязид превзел Скопие, а Тимурташ паша — цяла Македония.

През това време от Анадола на тълпи нахлували турски преселници. В Дойран всеки ден пристигали турци от Сарухан, Айдин, Коня и други области на Мала Азия. Едни отсядали в града, други се отправяли на юг, към новопокорените области. Дойран приличал на скитнически лагер. Всички дворове, мегдани, навеси, градини били препълнени с турци. Грабежите и насилията станали всекидневно явление. Никой не смеел да излиза навън. През дворищните огради дойранчани си пробили малки вратички — капуджици, за да могат да се движат от двор_в двор, без да излизат по улиците.

1. Евлия Челеби, том VIII, стр. 107.

Голяма част от турските нашественици били юруци-полупланински анадолски номадски племена. Те обикновено заемали планинските теснини, за да държат в респект покореното население. Така проходът Дервен, северно от Дойран, бил заселен от юруци. Около реките Чинардере и Кузлудере, както и по западните склонове на Беласица, никнели като гъби турски села и махали. Малко по-късно били потурчени селата около прохода Дуатепе. Така градът бил обкръжен като оазис, от всички страни с турски заселища.

Една от най-тежките последици на турското робство бил деспотизмът на турските феодали. Съгласно повеленията на Шериата[1], всички завзети земи принадлежали на султана. Той ги раздавал на отличилите се бойци и на мюсюлманските общини. Така всички села около езерото и във Вардарската долина станали сиа-мети и тимари (големи и малки земеделски стопанства, дадени на спахиите). По-късно тези селища, принадлежащи на спахиите, се оформили в чифлици, а спахиите почнали да се наричат бейове.

В самия град много места били раздадени на ва-къфите за медресета, гробища и други нужди.

Малко се знае за живота на града в тези тъмни години. Жените почнали да ходят забулени. Около дворовете си българите издигали високи каменни огради. Всеки гледал да се скрие по някакъв начин от свирепите погледи на завоевателите. Черквата „Св. Неделя" била превърната в джамия-турците не можели да търпят блясъка на християнските обреди. Заедно с пришълците в града нахлули и разни мюсюлмански религиозни представители на отделни секти, като: дервиши, бекташи, казълбаши и пр. Недалеч от часовниковата кула, издигната от турците, било изградено и първото теке, където се настанили дошлите от Анадола дервиши. От тези години в Дойран беше останал споменът за някакъв непознат турски шейх, на чието име бяха назовани някои чешми и градини. Като останки от това време в града бяха оцелели много тюрбета (гробници на турски духовници), носещи печата на загадъчност и мистика, където разни ходжи палеха кандила. Пътешественици, минали през Дойран, пишат и за обширни-

1. Ш е р и а т — турски свещен закон.

те турски гробища, оградени с каменни стени, които се намираха в южния край на града - останки от времето на чумните епидемии. Чумата била епидемично явление в Турция. Докато християните бягали извън градовете и селата, турците оставали, посрещали с фанатично хладнокръвие болестта и, разбира се, масово измирали.

ПРОБУЖДАНЕ, ВЪЗРАЖДАНЕ И РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ

Когато турците предприели големите войни с Унгария, Австрия и Венеция (16 и 17 век), положението на населението на Балканите почнало да се променя. Нуждите на турските войски от занаятчийски произведения предизвикали наплив на много занаятчии към градовете. В Дойран, специално, надошли много турци-табаци (кожари). В началото на 18 век застрашеното от непрекъснатите произволи на юруците и еничарите българско население почнало да напуска селата и да търси убежище и препитание в градовете. Освен занаятчиите и забягналите селяни в Дойран надошли и много бейове, които търсели по-охолен живот в града.

Така малкото селище край брега на езерото почнало бързо да расте. Турците се настанили по западните височини. Тук бейовете издигнали високи сараи с широки дворове, градини, харемлъци и селямлъци. Около тях непрекъснато се заселвали нови преселници турски занаятчии, като в тази част на града постепенно се създала нова махала, уединена и недостъпна за християните, които останали в долната част на града, наречена Вароша. В тази именно долна част се концентрирала занаятчийската дейност - работилници, дюкяни, кафенета и др., докато турската част на града останала изключително жилищна.

Успоредно със занаятчийството в Дойран се развила и търговията. Някои търговци ог града установили връзки с българи от Виена, избягали след австро-турските войни.

Такъв е случаят с дойранския жител Киро Николич. известен под прякора „Логотета". Не е известно от кое семейство произхожда и кога е напуснал родния си град. Знае се, че още от млади години се установил във Виена И че стигнал до високо положение като търговец

и общественик. Дълги години тоя благодетел подпомагал града с големи дарения. От лихвите на неговите вложения, съгласно завещанието му, всяка година в Дойран постъпвали по 70 турски лири за чеизи на бедни момичета.

В 1910 г. солунският турски вестник „йени асър" („Нов век'') публикува обявление на австрийския консул в Солун, с което се търсеха наследниците на Киро Николич от гр. Дойран. В завещанието на Николич, направено неизвестно кога и отворено, по негово искане, дълги години след смъртта му, било казано, че цялото си имущество той оставя на преките си наследници в гр. Дойран. Ако такива не се окажели, наследството трябвало да остане в полза на Виенската община.

Това съобщение предизвика голяма сензация в Дойран. Гръцкият владика представи като наследници няколко гъркомански семейства. За наследница се обяви и моята майка при следните доводи: на тавана на нашата къща бяха останали от неизвестно време стари немски книги, по полетата на които имаше правени ръкописни бележки. В спалнята ни пък стоеше един сандък, обшит с кожа, върху капака на който беше написано с медни пулчета: „1696 г.". В съда във Виена се установи, че бележките по полетата на книгите схождат с почерка на Киро Николич. С това ние спечелихме делото в първата инстанция. По-нататък обаче Виенската община го апелира и ние трябваше да платим голяма сума за такси и мита, а с такава не разполагахме, поради което бяхме принудени да се съгласим на едно компромисно споразумение, предявено ни от противната страна. Гръцките претенции обаче бяха напълно отхвърлени. Това вбеси гръцкия владика. На другия ден след получаване на известието за тяхното отхвърляне, на вратата ни беше залепен черен кръст - дело на владиката, в знак, че афоресва къщата ни.

Към средата на 18 век гр. Дойран даде първия радетел на славянската светска книжнина, предтечата и бащата на нашето духовно и политическо възраждане-Христофор Жефарович, автор на известната „Стематография", отпечатана във Виена през 1741 г. И той като Киро Николич от ранни години напуснал Дойран и се установил в Австрия.

До 1910 г. нищо не се знаеше за произхода, место рождението и националната принадлежност на Жефарович. В същата година руският учен Н. М. Петровски публикува някои документи от архивата на Жефарович, запазена в руския синод в Москва, въз основа на които през 1921 г. А. П. Стоилов изнесе в книгата си „Български книжовници от Македония", че Жефарович е българин от гр. Дойран, както е бил наречен в надслова на неговата папка с документи в синода на Москва: „1754-го года сентября 7-го дня. По донесеню Коллепп Иностраннiхъ Дeлъ о пожидкахъ священника булгаря Зефаровича."

В завещанието, което оставил-в края на месец юли 1753 г. на руския посланик във Виена граф Г. К. Кайзерлинг преди заминаването си за Москва (където през същата година починал), Жефарович разкрива, че имал по-малък брат на име Продан, като него свещеник в-родния им град Дойран. .

Понеже Жефарович работел под закрилата на сръбския ипекски патриарх, сърбите го смятат за сърбин. Обаче в посвещението към неговата „Стематография", направено през 1749 г. от сръбския митрополит в Карловец Павел Ненадович, Жефарович е наречен „ревнител Отечества Болгарскаго".

Със „Стематографията" Жефарович скъсва със средновековната църковна книжнина и поднася на славянските народи една светска книга, достъпна за техния език. Чрез нея той искал да възвеличае балканските славяни. За да подчертае по силно тези свои настроения, Жефарович съпровожда текста на книгата си с илюстрации, които представлявали гербове на славянски държави и образи на техните царе и патриарси. С този си труд Жефарович изпъква като предтеча на нашето Възраждане. От него се ползувал Отец Паисий при съставянето на своята славяно-българска история, за което през 1761 г. ходил в Карловец - Австрия. В 1841 г. българският публицист Ив. Богоров отпечатал ликовете на българските царе Иван-Асен и Иван Шишман с бележка: „... взети от „Стематографията" на X. Жефарович".

Приблизително един век по-късно архимандрит Теодосий Синаитски, роден в гр. Дойран в първите месеци

на 1800 г., открил първата българска печатница в гр. Солун.

Светското име на Теодосий било Теохар. Той следвал известно време в Цариград и след смъртта на баща си бил ръкоположен за свещеник в гр. Дойран. След това предприел дълго пътуване из Македония и се запознал с Кирил Пейчинович, виден книжовник от тези години. Между 1827-1828 г. се спрял в Синайския манастир, станал архимандрит и хаджия, откъдето и придобил името си Синаитски. След това ходил в Св. Гора и изучил славянската азбука. През 1831 г. бил назначен за уредник на българската черква „Св. Мина" в Солун и таксидиот на българския светогорски манастир. При многото си пътувания из Македония Теодосий констатирал, че българското население е принудено, по липса на български книги, да прибягва до гръцки език. Тогава у него се заражда идеята да открие българска печатница. Това начинание намерило широк отзвук у даскал Камче, учител в с. Ватоша - Тиквешко. Те купили и настанили в къщата на даскал Камче една „типография", с която работели скрито. Скоро обаче струмишкият гръцки владика научил за печатницата и уволнил даскал Камче, като на негово място пратил друг учител - грък.

Тогава Теодосий решил да премести печатницата в Солун. Той доставил български букви от един завърнал се от Русия евреин и през 1838 г. печатницата започнала да работи на новото място. В края на 1839 г. тя обаче била подпалена от гърците. След две години била възстановена със средства на Кирил Пейчинович, но след други две години била пак подпалена, тоя път по внушение на гръцкия калугер Ксанта, току-що дошъл от остров Крит.

След това второ опожаряване Теодосий нямал възможност да поднови печатницата, затова събрал част от буквите и книгите си и се прибрал в Дойран при своите синове, където починал през март 1843 г.

През 1892 г. учениците от Дойранското неделно училище „Отец Паисий", организирано от учителя Антон Костов, намерили по тавана на къщата на Теодосий част от буквите на печатницата и ги изпратили в екзархията в Цариград за препращане в Софийския археологически музей, където се намират и сега.

Теодосий не бил само обикновен печатар, а и мъдър книжовник, с трезви разбирания. В своя предговор към книгата на Кирил Пейчинович „Утешение грешним" той между другото пише: „...истински паметник ще получат хора, които работят за народа си, които говорят и пишат на прост език болгарски. Този език е ключ, който отваря сърцето на човека и народа."

Дейността на Теодосий Синаитски съвпада с началото на Възраждането в Дойран. Като седалище на Кукушко-Поленинската гръцка епархия Дойран бил под пълната духовна власт на гръцките владици и въпросът за българските църковно-училищни права в града напълно зависел от тяхното благоволение.

Най-старият гръцки владика, когото по наше време гражданите още помнеха, бил дядо Антим - от 1833 до 1850 г. През този период някои по-будни занаятчии вече се чувствували българи, макар все още открито да не се проявявали. Част от тези занаятчии били селяни, дошли от близките села, където свещениците продължавали да служат-в черквите на черковнославянски език. Предполага се, че в голяма степен те са повлияли на колегите си за тяхното народностно пробуждане.

Във времето на Антим, около 1848 г., започнала да се строи черквата „Св. Илия". По този случай из града се говорело, че докато всеки давал каквото може за черквата, скъперникът владика Антим дал пари под лихва. След Антим за митрополит на Кукушко-Поленинската епархия бил назначен Милети, известен с прозвището „Дели Милети". Неговото име и престой в града били свързани с много лоши спомени. За късо време той натрупал голямо богатство. Приближил до себе си някои местни първенци-богаташи, на които устройвал пиршества, и тормозел и ограбвал народа. Жилището му било същински вертеп. Държал по няколко жени под формата на готвачки и прислужнички, а в същност те били леки жени от Цариград и Солун.

В негово време българите, вече обособени, подели борбата за извоюване на някои черковни права. Един неделен ден, по време на литургия, те поискали на лявото псалтирско място да се чете на български. Пред страха да не се предизвика скандал в черквата, Миле-

ти отстъпил. След това българите си извоювали правото в някои празнични и неделни дни апостолът да се чете на български език, а понякога вземали и пангара и даже, наред с гръцкия, минавал и българският дискус. По повод на пангара и дискуса в някои дни се идвало до същински бой през време на богослужението.

От черквата борбата се пренесла в града. Гражданите се разделили на „стари" и „млади". Старите, по-видните чорбаджии, държали страната на владиката, а младите, начело на които стояли Киро Ристенин, Коста Ичков, хаджи Дине, хаджи Нако, Христо Бързицов, абаджи Коста Ичков, Бугарчето, Костадин Кьосев, Дине Ампов и др., били непримирими в борбата срещу гръцкия владика. Тази борба между „млади и стари" предизвикала семейни разпри между близки и роднини, между бащи и синове. Така например моят дядо, хаджи Мито, изпъдил от къщата си баща ми, загдето последният се опълчил срещу владиката.

Успоредно с черковната борба започнала и борбата за българско училище. През 1850 г. учител в гръцкото училище в гр. Дойран бил Андрони Йосифчев, българин от Охрид. Той обучавал децата на гръцки, но тайно симпатизирал на българите и ги подтиквал да поискат от владиката довеждането на учител, който да знае да преподава на български език. Едва през 1856 г., под заплахата, че българите няма да пращат децата си на училище, ако не бъде доведен такъв учител, владиката бил принуден да потърси в Зографския манастир някой калугер, който да знае и двата езика. За такъв бил изпратен младият калугер Алекси. Той обучавал децата 4 пъти на гръцки и 2 пъти на български. За кратко време децата показали голям успех по български. Насърчени от това, българите поискали учителят да увеличи часовете по български език. Владиката обаче не само че не позволил това, но и уволнил Алекси. Мястото му заел дойранският младеж Киро Ристенин.

Към края на 1858 г. събитията в Кукушко-Поленинската епархия се развивали неблагоприятно за гърците. Католиците, обещавайки закрилата и помощта на папата, ако населението признае унията, искали да привлекат, населението от тази епархия в лоното на католицизма. За уговаряне на условията и подробностите по установяване на унията в Дойранско и Кукушко била

изпратена в Рим комисия, в която влизали от Кукуш Никола Станишев и ох Дойран Никола Ахтаров. Комисията не постигнала никакво споразумение и се върнала обратно.

Изплашена от този ход на събитията, гръцката патриаршия в 1860 г. изтеглила митрополит Милети от епархията и на негово място изпратила митрополит Партений Зографски, българин, родом от с. Галичник-Дебърско, по-късно нишавски епископ. Партений съдействувал за отварянето на отделно българско училище в Дойран. За учител бил назначен Киро Ристенин. За малко време последният успял да привлече голяма част от учениците. Така във времето на Партений училищното дело тръгнало с усилен темп. По негова препоръка и със съдействието на варненския руски търговски консул били изпратени да следват в Русия дойранските младежи Никола Думчев и Христо Петков. Макар че Партений се справил добре с черковно-училищния въпрос, стоенето му в Дойран не се харесало на гръцката патриаршия. След като опасността от унията минала, през 1868 г. той бил преместен другаде и в епархията отново бил върнат Милети.

Още с пристигането в града първата работа на Милети била да затвори българското училище. Той наклеветил пред турската власт учителя Киро Ристенин, който бил арестуван и хвърлен в затвора Едикуле в Солун. Неговото място в училището по-късно заел помощникът му Христо Телятинов.

През 1871 г. българите от града се отнесли до Цариградското българско читалище с молба да им се изпрати учител. В отговор на това искане от Цариград бил изпратен Стоян Михайловски. Той уредил образцово българско училище и читалище в Дойран. Скоро това училище привлякло голяма част от децата в Дойран. С това обаче Михайловски станал опасен за гръцката пропаганда в града и Милети решил да го премахне, като търсел само сгоден повод за това. Един ден гъркомански деца откраднали бастуна на Михайловски от къщата му и го занесли на владиката, който знаел, че бастунът е кух и че в кухината е пъхнато едно заострено в края желязо. Милети веднага препратил бастуна на каймакамина с обвинението, че Михайловски нападал гръцките деца с железния шиш. скрит в ба-

стуна. Въз основа на това обвинение Михайловски бил арестуван и след няколко дни заставен да напусне града, а училището било затворено.

В 1872 г. в града била основана първата българска черковно-училищна община с председател хаджи Дине Хаджимитов, моя баща. Общината взела в свои ръце училищното дело. След заминаването на Михайловски за учител в българското училище бил назначен поп Христа Мачуковски. .

През 1880 г., по искане на българската община, за първи път българската екзархия изпратила свой човек за учител в Дойран. Той бил Кулиш Думчев, син на поп Стамен от Дойран, който бил завършил образованието си в България. Тогава българското училище се помещавало в къщата на Христо Петков, край брега на езерото, където остана до построяването на новото училище „Екзарх Йосиф I".

При Думчев училището тръгнало в ред, но не задълго. Гръцкият владика наклеветил Думчев пред властта, че бил български възпитаник, изпратен в Дойран от някакъв революционен комитет със задача да бунтува гражданите. Каймакаминът веднага затворил училището и отстранил учителя от длъжност. Българите дали протестна молба до валията в Солун. Оттам бил изпратен мютесарифа да анкетира случая. Последният не намерил вина в учителя и въпросът бил уреден с 15 лири подкуп. Училището било отворено отново на 29 май същата година, само че при забрана да се преподава българска история.

Гръцката патриаршия, недоволна от това разрешение на въпроса, преместила Милети от Дойран и на негово място изпратила митрополит Теоклит, голям фанатик и неприятел на българите. Още с идването си той решил да премахне българското училище и започнал доноси срещу учителя и училището. Всичките му усилия обаче били напразни.

Училището било отворено с разрешението на валията, програмата утвърдена от муарифа и не било във властта на каймакамина да се намесва в работата на валията. Във времето на владиката Теоклит в Дойран било открито и първото българско девическо училище, с учителка Мария от Стара Загора. През това време българската черковна община взела пангара на черк-

вата “Св. Илия" и от постъпленията плащала на учителката.

Във времето на владиката йоаким (1888 г.), по случай празника на Кирил и Методий българите поискали да отслужат литургия в черквата „Св. Илия". Владиката обаче не само че се противопоставил, но заповядал на клисаря да заключи черквата. Когато в деня на празника народът масово се стекъл, намерил вратите заключени и пред тях пост от заптиета. Тогава една делегация от няколко граждани се явила пред владиката, за да го моли да отвори черквата. Последният категорично отказал. Възбуден и възмутен, народът напънал, счупил вратите и влязъл в черквата.

След няколко дни нов инцидент предизвикал и други вълнения в града: владиката не разрешил погребението на един починал български работник. Народът масово се стекъл в гробищата, общината изпратила протестна телеграма до валията. Минали три дни и никакъв отговор не последвал, а трупът почнал да се разлага. Тогава българите наели отделно място, където погребали починалия. Това място впоследствие стана български гробища.

След тези инциденти българите в града, решили окончателно да се отделят от гърците и да си построят нова черква. Пуснатата за тази цел народна подписка се посрещнала с ентусиазъм. Събрани били доста пари и купена от турчина Саид ага за 400 лири една сграда до брега на езерото. Дюлгери българи за кратко време я приспособили за черква.

До завършването на черквата в неделните и празнични дни народът на дълги върволици се нижел на юг, към с. Владая, където от много време съществувала българска черква.

Черквата в Дойран била завършена към средата на юни 1888 г. По този случай на една богослужебна книга (миней) за месец август било отбелязано с молив: „Забележвание за сведение. През 1888 год. вследствие неоставянието на Гръцкий владика Йоаким да се служи: всенародами на праздник „св. Кирил и Методий" 11 май предизвика се да се напусне църквата св.-й- пророк Илия и да се открие български молебен дом (параклис) с име св.-й Кирил и Методий и тъй покупи се

здание и първата служба се служи на 24-й юний 1888 год. Дойран (Поленин) Христо Телятинов."

По тоя начин българите от града окончателно се отделили от гъркоманите. Много видни чорбаджии, които дотогава се гърчеели, отново станали българи. В 1891-1892 г. станало сливането на девическото с мъжкото училище. Училището се развило в прогимназия. За учители били назначавани местни хора със завършено или полузавършено гимназиално образование като: Антон Костов, Димитър Хаджидинев, Мария Попкостова от Дойран, Деспина Каневчева от Охрид, Лев Попвасилев от Битоля, Толе Левов от Солунско и др.

През периода на Възраждането Дойран твърде много напреднал и се разраснал. По южните склонове на височината Дуб се развили просторни лозя. Хубави зеленчукови и черничеви градини красели брега на езерото. Производството на пашкули извънредно много нараснало. Това дало повод на братя Блацеви от Солун да построят фабрика за точене на коприна в Дойран, която давала препитание на много жени и момичета. Наедно с това процъфтяло и занаятчийството. В долната част на града изникнали цели улици с малки занаятчийски дюкяни: бояджийници, самарджийници, чохаджийници и др. По това време някои къщи в Дойран произвеждали хубави килими, които намирали добър пласмент. Градът необикновено се оживил. Десетки кервани с камили пренасяли стоки от Солун за Струмица, Щип, Кочани и пр. Отворени били около 25-30 хана и странноприемници, които до последно време съществуваха, пръснати из чаршията.

Бързият напредък на Дойран привлякъл много преселници. Станали големи промени в състава на населението. Солунски евреи образували цяла махала. Шекерджии и шарлаганджии от Кукуш, златари от Велес, разни занаятчии от Кумановско и Солунско, татари, избягали от Крим, както и много селяни от околията, дали друг облик на населението на града.

Възраждането подготвило условията за революционна дейност. Към 1892-1893 г. народното съзнание било вече доста издигнато, за да не търпи непрестанните насилия и произволи на турците. Из околията, върлували

турски разбойнически шайки. Пътищата не били сигурни В Дойранско действували разбойниците Мехмед ага (по пътя за с. Акънджели) и Кара Исуф (по пътя за с. Ва-. ландово). Юруците от прибалканските села и помаците правели големи пакости на българските селяни.

И в самия Дойран турците вилнеели безнаказано. Особено страшилище бил Мехмед бей, който пиянствувал из кафенетата и се заканвал на гражданите. Втори като него-Амди бей-задигнал и потурчил девойкайта Руша Попкостова, трети пък-Тефек бей, запалил къщата на Шекерджиеви. Властта останала глуха пред оплакванията на пострадалите. Злосторниците се разхождали безнаказано из града.

При общо разстройство и поквара на държавната; власт, навсякъде из Македония местните деребеи засилили издевателствата и грабежите. Под напора на това; непоносимо за българите положение, на 23. X. 1893 г. в Солун се създала Вътрешната македонска революцион на организация (ВМРО). На следната година учителят от града Антон Костов получил писмо от Гоце Делчев негов съученик от Солунската гимназия, тогава учител в гр. Щип. Той четял писмото край печката в учителската стая в присъствието на учителката Деспина Каневчева. Тя му обърнала внимание, че на другата страница се показват някакви жълтеникави редове. Взирайки се по-внимателно, Костов забелязал друго писмо. То било шифровано, написано със специално мастило. От топлината написаното станало четливо. В писмото Делчев му предлагал да основе в гр. Дойран революционен комитет. В скоро време комитетът бил сформиран. В местната организация се включили голям брой доблестни граждани.

От града освободителното дело се пренесло в околията. Революционният пламък обхванал всички села. В организацията влезли много будни селяни. Формира ни били чети. Назначени били куриери. Дойран влизал в I революционен окръг със седалище Солун. В Дойранския революционен район се подвизавали войводите Иванчо Карасулев, Тануш, Тодор Серменински и Чернопеев, който повече действувал в Струмишко. Градът и околията дадоха много четници, между които: Мицо Тенчев, Христо Палюрски, Дончо Голскипанов, Гого Текелиев. Христо Франгулата, Трайчо Кирчанов, Бориа

Демирджиев и др. Каналът, по който се пренасяше оръжие от север и преминаваха четници, беше от Струмица през Беласица-с. Николич-Дойран и оттам към Кукушко.

Ръководител на градския революционен район до 1898 г. беше учителят Антон Костов. След преместването му за учител в Гевгели делото се пое от учителите Никола Минцев, Никола Хаджиташов и Нако Илиев, а по-късно от Георги Кулишев. В революционната организация се включиха гражданите Мито Киров, Ташо Зафиров, Стойчо Проданов, Тома Демирджиев, Тома Гушев и много други. Куриер на градската организация беше Георги Хаджидинев. Освен мъжете и много жени активно подпомагаха организацията, главно по снабдяване на четите с облекло. Между тях на първо място бяха: съпругата на Антон Костов-Деспина Каневчева, баба Ката, Шена Донева, Тина Минцева и Тина Мицова.

За кратко време организацията се справи с разбойниците в околията. Пътищата бяха очистени. Пазарите отворени. Търговията беше съживена.

В 1897 г. революционната организация реши да задигне турчина Амди бей в отговор на насилственото отвличане от негова страна на девойката Руша Попкостова. По този случай сам Гоце Делчев идва в града и нареди плана за задигането му. Изпълнението на този план-беше възложено на Кольо Прочков-виден бунтовник от града, но по ред причини това бе отложено. Малко по-късно организацията премахна дойранския гражданин Дели Глигор-виден гъркоманин, голям приятел на турците. Все по същото време организацията премахна и поп Янко от с. Патарос, който се беше поддал на сръбската пропаганда. По същата причина в 1900 г. беше убит и Патриотът. Една вечер Мицо Тенчев, Мито Хаджиташов, Гого Текелиев и Христо Франгулата го причакаха на улицата и го намушкаха с камите си. Тримата избягаха, а Мито Хаджиташов бе заловен и осъден на доживотен затвор. Останалите загинаха по-късно в сражения с турските войски. Не по-малко трагична се оказа по-нататък и съдбата на Кольо Прочков. Той бил изпратен от комитета на Борис Сарафов в Румъния да убие видния румънски публицист Михайляну, който клеймеше организацията в румънския

печат. Заловен в момента, когато след убийството качвал на влака за Гюргево, Прочков бил осъден н доживотен затвор в солните мини, където и починал.

Всичко вървеше добре за организацията, докато не започнаха тежките години на разкритията и предателството, известни в македонското революционно движение под името „афери". На 7. XII. 1899 г. избухна Валандовската афера. Дойранската чета, която била на почивка в с. Валандово, била издадена от един селянин. В полунощ тя била нападната от заптиета. В престрелката двама от заптиетата паднали убити. В тъмнината четата се измъкнала невредима, без турците да могат да открият следите й. На следния ден започнаха арести и побоища на селяните от всички села около Валандово. От Солун пристигна с една дружина войска прочутият тиранин Мехмед паша. Потери плъзнаха по всички села из околията. Арестувани и безмилостно изтезавани бяха над 150 души от Валандово и близките до него села.

Тези събития имаха лошо отражение в града. Турците станаха много подозрителни и зли. Властта удвои бдителността си над българското население. Извършени бяха много обиски и арести. Гъркоманите и сърбоманите от града злорадствуваха.

Още не бе стихнала Валандовската афера, когата през 1901 г. избухна голямата Солунска афера. Почти целият Централен революционен комитет в Солун бе разкрит. Бяха арестувани най-видните дейци на организацията: д-р Хр. Татарчев, Христо Матов, Пере Тошев, Иван Хаджиниколов и др. Насърчена от направените разкрития, турската власт започна масови арести из целия революционен район. От Солун, Кукуш, Дойран, Гевгели и Кавадарци бяха арестувани и хвърлени в затвора Едикуле в Солун над 150 българи. От тях 40 души бяха осъдени на доживотен затвор и изпратени-на заточение в Подрумкале-стара крепост на един скалист полуостров южно от Смирна. Тук бяха заточени дойранските учители Антон Костов, Никола Минцев и Никола Хаджиташов. След тригодишен престой в този затвор те бяха амнистирани и се върнаха в навечерието на Илинденското въстание, което избухна на 2 август 1903 г., на връх Илинден.

Илинденското въстание обхвана главно Битолски окръг. В него взеха участие около 14,000 въстаници срещу двестахилядна турска армия. След тримесечна героична борба то бе потушено при нечувана жестокост. Пострадаха повече от 200 български селища, с около 10,000 души убити и изчезнали. Около 70,000 души останаха без подслон и почти половината от тях бяха принудени да потърсят убежище в България. Като отзвук от тези събития в Дойран бяха арестувани почти всички по-видни българи. Започнаха повсеместни обиски из къщите. Полицейски патрули сновяха по цяла нощ из улиците-не се позволяваше никакво движение след мръкване.

Една група от 7-8 по-будни младежи от града избягаха, с намерение да се присъединят към четата на Чернопеев, която трябвало да ги срещне около с. Крундирци. По недоразумение четата закъсняла. На следния ден младежите били открити в нивите около селото и издадени на турците от гръцкия чифликчия Ариш, преселник от Атина. Цялата група била избита от турската войска. Така загинаха младежите Кольо Дамянов, Кольо Пачоов, Доне Проданов, Кольо Ангелов и още някои други, всички на възраст от 20 до 25 години.

След Илинденското въстание на Турция бяха наложени Мюрцщегските реформи. За да се наблюдава правилното и цялостно прилагане на реформите, Европейска Турция бе разделена на няколко зони, в които бяха изпратени наблюдатели-европейци. Дойран попадна в руската зона. Тук бе изпратен руският майор Воронин, който заедно със семейството и ординареца си живееше в къщата на Тенчеви. Граждани, най-вече българските учители, често ходеха при него, за да го уведомяват за поведението на турската власт. Впрочем той всичко виждаше, но нямаше никаква възможност да помогне с нещо. Една вечер при него се яви цялата чета на Тодор Сирменинов заедно с група граждани-членове на революционната организация, за да го уверят, че четите се вербуват на местна почва. Воронин съветваше да не се бърза с революционните действия, понеже в онзи момент Русия била заета с постройката на двойната железопътна линия през Сибир и не била в състояние да помогне.

За писар при майор Воронин бе назначен учителя Нако Илиев, който по същото време беше и ръководи тел на местната революционна организация. Но той не можа да остане дълго на тази служба. След едно сражение между турската жандармерия и дойранската чета при с. Хасанли, при което бяха убити няколко заптиета и един офицер, куриерът, който носел писмо за Нако, бил заловен и след изтезания го издал. Нако Илиев веднага бил арестуван и осъден на двадесет години затвор в Едикуле.

Илинденското въстание има широк отзвук в западните държави. Европейската дипломация се раздвижи. Общественото мнение на Запад се отнесе с любов и съчувствие към героичното дело на македонските революционери. Но тази величава епопея има и някои лоши последици. Гръцкото и сръбското правателства, които имаха големи апетити спрямо Македония, ясно разбраха, че тяхната кауза няма почва в страната и, за да могат да създадат свое влияние над македонското население, организираха и изпратиха в Македония свои чети. Тези чети, съвместно с турските войски, извършиха страшни издевателства над българското население. Гръцки чети се явиха и в Дойранско (около-с. Фурка) и Гевгелийско (около с. Богданци), в които все още бяха останали по няколко гъркомански семейства. Тези чети, по-скоро банди, нападаха българското население по време на полска работа или при отиване в града на пазар.

И в града не беше спокойно. Гръцкият владика бе вербувал разни шайки, които, закриляни от властта, провокираха българските, граждани. По улиците често ставаха сбивания между гъркомани и българи, за които властта винаги изкарваше виновни българите. В тези тодини ръководители на местната революционна организация бяха учителите Генчо Тенчев и Георги Кулишев. Първият наскоро замина за Америка, където почина. Георги Кулишев остана сам да дава обяснения пред властта за схватките, които ставаха по улиците, и често биваше задържан в местния затвор.

Дойранската революционна организация, общо взето, не взе голямо участие в Илинденското въстание, тъй като в града и околията имаше компактен турски елемент. Обаче Дойран и Дойранско имаха много голямо

значение като сигурен канал за преминаване на чети и куриери от Струмишко към Кукушко и Гевгелийско. Езерото и блатата, а особено близостта на Беласица, твърде много спомагаха в това отношение. Гоце Делчев и Даме Груев при различни случаи няколко пъти минаха през Дойран.

Знаменателен стана следният случай при едно от преминаванията на Гоце Делчев през Дойран. Това беше, ако не се лъжа, ггрез лятото на 1898 или 1899 г. Аз бяха още дете. Помня, че Делчев гостуваше у дома. Една сутрин той седеше въз миндера на откритата сбфа на нашата къща, която гледаше към двора на намиращото се в съседство окдлийско управление. Там в този момент стоеше милязъмът (жандармерийски офицер) Исмаил ефенди и даваше някакви нареждания на заптиетата. По това време турците под дърво и камък търсеха Гоце Делчев-Крилатия дявол (Канатлъшей-тан), както го наричаха. Милязъмът, като видя гостенина и майка ми, поднасяща му кафе, се загледа в тях и викна: „Хаджийке! Гостенин ли имате?" Майка ми прибледня. Чинията с кафето затрепера в ръката й. По лицето на Делчев обаче не трепна нито един мускул. Той спокойно отправи с ръка едно темане (поздрав) към турчина и пое кафето. Тази случка дълго се коментираше у нас. И днес дори, като си спомня за нея, винаги правя сравнение с една известна случка из живота на друг велик българин-случката с Левски в бръснарницата.

Както казах по-горе,. след Илинденското въстание в Дойран непрекъснато се вършеха арести й обиски. По този повод си спомням и следната куриозна случка. В къщата ни се вършеше обиск. Десетина заптиета тършуваха из избата и по тавана, докато милязъмът седеше в гостната стая, пиеше кафе със сладко и разпитваше майка ми. Единствен „мъж" в къщи бяха останал аз-баща ми беше арестуван, единият ми брат-Димитър, бе забягнал, тъй като беше търсен от властта по повод на Винишката афера, а вторият ми брат-Георги, бе извън града, по работа. По едно време заптиетата се провикнаха от тавана: „Исмаил ефенди! Бомбалар (Бомби)!!!" Милязъмът подскочи, майка ми прибледня. В същност всички знаехме, че в къщи няма оръжие, еднага се изкачих на тавана, където намерих заптие-

тата, застанали на почтително разстояние от един сандък, пълен с книги и разни картонени форми на кристали, правени от брат ми, когато беше ученик в про- гимназията. Напразно увещавах заптиетата, че това не са бомби. Натовариха сандъка с учебниците и формите на гърба ми и ме свалиха при милязъма. И той не можа да разбере що за „бомби" са това. Нареди да ме отведат при каймакамина. Затътриха ме, със сандъка на гръб, в околийското управление. Каймакаминът много; се зарадва, когато му докладваха новината. Но ката видя мукавените форми, изпадна в недоумение. Тогава отворих учебника по минералогия и започнах да му обяснявам предназначението на тези чудновати за него предмети. Той взе една от формите, разчупи я, след което ритна сандъка и нахока заптиетата.

ДОЙРАН ПРЕДИ ВОИНИТЕ — БИТ И ОБЛИК

Дойран бе известен със своето хубаво местоположение, богата околност и красиво езеро. По облите хълмове, надвиснали над водната шир, се редяха амфитеатрално, притиснати една до друга, стотици бели къщи. На места червените им покриви се губеха в буйна растителност. Над тях в синевината стърчаха минаретата на няколкото джамии, кулата с часовника, дервиш-кото теке до нея, както и десетината каменни конаци на дойранските бейове. Долу, край брега на езерото, се оглеждаше във водата хубавата сграда на българското прогимназиално училище. Малко по на север, недалеч от брега, беше голямото двуетажно здание на хекюмата (околийското управление). В северозападния край, кацнала властно върху канарите на „Мечкина скала", стърчеше самотна, като древен замък, черквата „Св. Илия". До нея, все така високо над градските къщи, се издигаше митрополията. Отдалече не личаха никакви улици. Целият град, с къщите, брега и градините, се сливаше в една обща панорама, която като фантастичен декор се отразяваше в езерните води. Именно оттук, откъм езерото, градът разкриваше всичката си красота и своеобразие, особено сутрин, когато леката мъгла очистваше водната шир и първите слънчеви лъчи заливаха долината. Тогава синият небесен купол, зелените скло-

нове и къщите под тях трептяха особено ярко в отражението на езерното огледало. Вечер водата приемаше тъмносив, куршумен цвят. Тъмните очертания на града и планините вземаха мистичен образ в куршумените води, където играеха удължените светлини на къщите.

Не по-малко интересна картина се разкриваше и от височините на града към изток. Широката водна площ блестеше като огледало. Китни ливади, тъмни гори и бели селца се редяха по отсрещния бряг. Над тях стърчеше Беласица със скалистите си първенци Тумба и Калабак. По на юг Круша разстилаше облите си чукари. През процепа между двете планини погледът се губеше нейде далеч, към Боздаг.

Дойранското езеро е на 160 м над морското равнище. Нагоре по хълмовете градът се изкачваше на още не по-малко от 200 м. Климатът бе умерен и мек. Близостта на езерото и планините притъпяваха климатичните амплитуди. Летните сезони обикновено бяха сухи. През месеците юли и август понякога настъпваха горещини до 60 градуса на слънце. Привечерите обаче биваха разхлаждани от свеж източен вятър. Нощите ставаха хладни и приятни, особено в горните махали, както и покрай езерния бряг. Несъмнено това беше твърде ценно за курортните изисквания на един град, какъвто напоследък претендираше да бъде Дойран.

Зимите обикновено биваха умерени. Случваше се обаче дни наред в града да беснее северозападният студен вятър, наричан „Вардара". Той с голяма ярост нахлуваше в града откъм р. Вардар през прохода Дервен, понякога придружаван със снежни виелици, които трупаха големи преспи. В такива дни езерото замръзваше. Такова замръзване например имаше през 1905 г., когато по леда премина цяла сватба.

Пролетта в града настъпваше твърде рано. Още от средата на месец февруари бадемите започваха да цъфтят. През март обикновено валяха обилни дъждове, а през април вече цялата околност зеленееше. Рядко пролетта блясва с такава пъстрота-съчетание на води, ливади, градини, лозя и гори, както в Дойран.

Есента пък биваше спокойна. От север започваха да прииждат на ята блатни птици. В тихите звездни нощи техният крясък се разнасяше над града като предвестник на първите студове. Рибата от откритите води на-

влизаше в заблатените места. Рибарите завардваха ло вищата. В спокойните дни от място на място се чувал гласовете на пазачите на ловищата (ратерите), конте пропъждаха блатните птици.

По изобилните си води Дойран приличаше на Воден Почти по всички улици течаха малки вадички или, както местното население ги наричаше, „багшки" (вероятно от „бара"). Повечето от тях водеха началото си от градските чешми. През северния край на града протичаше реката Джангърка, която извираше от местността „Дере-баш", под върха Калатепе. Слизайки надолу, тя напояваше близките градини, след което се спускаше в един дълбок овраг и образуваше красив водопад. По-нататък водите й се използуваха за напояване на така наречените Шеихови бахчи, както и в табакханите, а в самия град водите й въртяха единствената в града воденица. В тази именно воденица през 1843 г. починал Теодосий Синаитски-загинал при срутване на покрива и поради тежестта на падналия обилен сняг.

Дойран имаше хубава и студена вода за пиене. Повече от 40-50 чешми шуртяха непрекъснато из разните махали и близките до града околности. В тишината на безмълвните нощи звънката песен на чешмите тихо нашепваше за романтиката на минали години. Особено поетична беше Табачката чешма, при р. Джангърка. Нейните води игриво се стичаха по облите камъчета и се вливаха в реката. Около чешмата се издигаха стройни тополи. В тихите летни нощи, когато вечерната прохлада леко раздвижваше спящите дървета, мелодичният напев на чешмата се сливаше с песента на славеите и шепота на листата.

Освен Табачката, други по-важни чешми с обилна вода бяха: Тоновата чешма в центъра на града, Настовата чешма под джамията, Салийската чешма на пазарния площад и Шадраванът в южния край на града. Вдвата срещуположни края на града се намирала чешмите „Св. Петка" и Тушановата чешма, чиито води се смятаха за свети и минаваха за лековити. Суеверни хора, които пиеха или се измиваха от водата на тези чешми, оставяха пари или конци от дрехата си „за здраве". Освен чешмите в града имаше и няколко „кюлчета"-издълбани в скала корита, от които извираше вода. В много от дворовете имаше и кладенци. Езерната вода,

взета от дълбоко, също така беше добра за пиене. Водата по крайбрежието обаче често биваше замърсена и затова я употребявах само за пране.

През града преминаваше шосето Солун-Кукуш-Дойран-Струмица. Това шосе следваше старото римско трасе Солун-Кюстендил, останки от чиято настилка имаше около с. Владая. От Дойран за Гевгели водеха два черни пътя: единият-през височината Дуб, другиятпрез Калатепе, дълги, всеки от тях, по около 14-15 км. В близост до града минаваха две железопътни линии. Едната-в източна посока: Солун-Дедеагач-Цариград, строена през 1893 г. от френската компания „Жонксион". Дойранската гара беше на три-четири километра от града, на южния бряг на езерото. До нея обикновено отиваха с лодки. Другата железопътна линия Солун-Скопие, строена от австрийската компания „Барон Хирш", минаваше на около 12 км западно от града и следваше течението на р. Вардар. Двете железопътни линии бяха свързани чрез междинна линия от с. Карасуле до с. Килиндир.

Дойран беше заобиколен с красиви, бих казал поетични, местности: градини, лозя, буйни ливади, зелени поляни, кьошкове с чинари и слънчеви плажове. От двете страни на града, по склоновете на Дуб и Калатепе, бяха лозята, а под тях, край брега на езерото, следваха черничеви и зеленчукови градини. Но най-хубавите зеленчукови градини бяха при изборите на реката.

По брега на езерото се редяха хубави плажове и поляни с китни чинари. Плажът при гарата в много отношения съперничеше с нашите черноморски плажове. Прекрасен слънчев бряг! Ситен, златножълт пясък се разстилаше на километри дължина, а в дълбочина достигаше някъде, например в местността „Трънката", до 3-4 км. Дъното на езерото бе песъчливо, водата лятно време се стопляше като в басейн; край брега тук бе плитко и безопасно можеше да се навлиза на 100-200 м. навътре. Друг хубав плаж, по-близо до града, беше плажът при „Шестте явора". Непосредствено до южния край на града в местността „Кьошка" се намираше любимото за къпане място на дойранските деца, въпреки че тук плаж в същност нямаше-брегът бе каменлив и стръмен. Тази местност беше и любимото място

за неделни разходки на дойранчани-тук ставаха хората, турските донунми, борби на пехливани и пр.

На север, непосредствено до града, беше местността „Зацърква", където момите ходеха да белят платната, а рибарите държаха лодките си. Още по на север, където свършваха градините, бе местността „Ръта"-просторна зелена поляна, на която се намираха пет вековни чинара, прострели клоните си над блатото. Това място бе най-красивият кът по брега на езерото. Тук ставаха големите тържества на празника на братята Кирил и Методий. Заобиколен от тръстика, тук имаше един своего рода воден басейн с чисто дъно, където идваха да се къпят по-възрастните граждани.

Градът се делеше на няколко махали: горе, по височините-турската и циганската махали; долу, край езерото-чаршията (Вароша); под циганската се намираше еврейската махала, а в южния край на града беше табакханата-десетина постройки, в които се сушаха кожи. Повечето от улиците на града бяха тесни и криви, други пък- доста стръмни. Единствената права и по-широка улица беше „Главната"-покрай брега на езерото. По нея ставаше най-голямото движение. От едната й страна-между езерото и самата улица, бяха наредени кафенетата, а от другата й страна-предимно бакалници и бръснарници. Успоредно на главната улица следваше „Чаршията". Тук се намираха хановете, фурните, манифактурите и занаятчийските дюкяни. Тази улица особено се оживяваше в пазарни дни. Трета улица, успоредна на първите две, стръмна и тясна, минаваше покрай гръцката митрополия, Табачката чешма, под джамията и свършваше при еврейската махала. Тези три улици бяха пресечени от 10-12 напречни малки улици, повечето тесни, криви и мрачни, по някои от които течаха малки вади. За турската махала водеха три улици: една-от центъра на града, широка и стръмна, на места със стъпала, наречена „Пальона", минаваше покрай дълбок овраг, в дъното на който течеше вода; втора-от Табачката чешма, и трета-от еврейската махала.

В някои квартали на града имаше задънени улици (чикмазсокаци или кьорсокаци), които завършваха понякога с разширения, служещи за общи дворове на застроените около тях къщи, предимно рибарски. Други

пък задънени улици така се стесняваха, че кола не можеше да се върне обратно. Имаше и улици, в които никога не проникваше слънце. Това бяха тъй наречените джендемсокаци-тесни, криви и понякога много стръмни. Когато човек минаваше по тях, неволно изпитваше чувство на страх.

Освен големия пазарен площад, където всеки вторник ставаше пазар, в града имаше още два по-малки площада: единият-в центъра, където някога са ставали хората, а другият-около рибното тържище.

Почти всички улици бяха павирани с турски калдъръм. При дъждове водата се изтичаше в езерото, улиците се измиваха и кал не се задържаше. Лятно време прах нямаше и въздухът винаги бе свеж. При големи дъждове Джангърка силно прииждаше и заливаше северната долна част на града. Над реката бяха прехвърлени три стари каменни моста, вероятно турска, а може би и римска направа.

Около 1910-1912 г. градът наброяваше 1600-1650 къщи, от които около половината турски, 500 български-православни, 150 гъркомански, 20 сърбомански, 60 цигански, 40-50 еврейски и 10 български-протестантски. Според времето, през което са били строени, тези къщи бяха различно изпълнени. Едни бяха „стари къщи"-останали от 17 или 18 век. Други бяха от цариградски тип. Наричаха ги „конаци", били са строени вероятно около Кримската война. Трети тип бяха паянтовите къщи, а четвърти-„гевгирени"-от тухлена зидария, строени през последните години.

Почти всички „стари къщи" бяха в един стил: силно издадени дървени стрехи, външни дървени стълби, дървени чардаци и софи към дворовете. Стаите имаха прозорци и врати към чардаците и бяха доста тъмни. Чардаците гледаха към дворовете. Всички стари къщи бяха строени от камък и кирпич, с външни стени дебели 80-90 см, което позволяваше в тях да се вграждат долапи. Подовете и покривните конструкции бяха от дъбови греди, а таваните бяха дъсчени, много често с резба. Повечето от тези къщи бяха с приземие и етаж. Предната част на приземието (под чардака) носеше названието „трем", а зад него, под стаите, се намираше “Долната къща". Самият чардак в Дойран се наричаше “салон” (или „полата"). Дървените конструкции бяха

ковани с черни цигански гвоздеи, с глави колкото стари десетолевки. Възрастни хора разправяха, че при строежа на тези къщи цигани с целите си домочадия по цели дни ковели гвоздеи в двора.

Цариградският тип къщи бяха каменни сгради, с въ трешни дървени стълби, които извеждаха в добре за кътан „салон". Отстрани на салона се подреждаха стаите, с прозорци вече към улицата. Много от тези сгради имаха балкони и еркери с конзоли, които придаваха за вършен архитектурен вид на сградата. Такива бяха бейските конаци, гръцката митрополия и някои къщи на по-богати българи по главната улица. Такава къща си беше построил и гръцкият митрополит Милети.

Паянтови къщи имаха обикновено бедните занаячийски и рибарски семейства. Тези сгради се състоях от дървен скелет върху каменна основа. Върху скелет се наковаваха леси (тръстикови платна) в два пласт върху които се полагаше вътрешната и външната мазйка. Паянтовите къщи се строяха винаги едноетажни.

Едва напоследък бяха построени няколко масивни тухлени „гевгирени" къщи, каквито бяха: българското училище, околийското управление, новият хотел няколко частни къщи по главната улица.

Към 1912 г. населението на Дойран възлизаше около 7, 500-8, 000 души, от които 3,000 бяха българи-гъркомани, 50-60 сърбомани, 200 цигани, 100 евреи и останалите-турци.

Дойран беше рожба на своята околия. Голяма част от дойранските жители бяха пришълци от близките села. В стопанско отношение градът и околията бях неразривно свързани помежду си. Доиранска околи включваше-пространството от левия бряг на Вардар (без няколко села) до Чепели балкан, Беласица и Круша планина и от гара Удово (Гевгелийско) до гара Килиндир (Кукушко). По-голямата част от това пространство е заета от планини и отделни височини, останалата-от низини, котловини и малки полета. Съобразно с конфигурацията на терена, Доиранска околия се разделяше на три части. Северната част, между Вардара и Чепели балкан, наречена Боймията, беше най богата и най-добре обработена. През нея минава Валандовската река. На юг се простира планинската част Кузлудере, заета от западните разклонения на Беласи-

ца През нея протича реката Чинардере. Още по на юг следва Дойранската котловина. Тя е най-красивата и най-закътаната част на околията, оградена от три страни с планини. По-голямата част на котловината се заема от водите на Дойранското езеро. В североизточната й част, между брега на езерото и полите на планините, се простира ниска равнина, носеща названието „Гьол-баш („Глава на езерото"). През тази равнина протичат реките Коджасу, Николичка и Поповска.

Дойранска околия обхващаше 75 села, разпределени в трите й части както следва: в Боймията-24 села със смесено население; в Кузлудере-20 села, пръснати по склоновете на Беласица, всички населени от юру-ци; в Гьолбаш-28 села със смесено население. Населението на околията, според данните на турския статистик Шемседин Саами, към 1895 г. възлизало на 28, 379 жители, от които: 18, 144 турци, 7, 482 българи, 1, 080 цигани, 1, 240 помаци, 454 евреи и 30 власи. По-големите села в околията, населени от българи, бяха: Валандово, Пирава, Фурка, Акънджали, Попово, Брест, Владая, Гола и други по-малки, които бяха предимно бейски чифлици. Главният поминък на населението от околията беше земеделието и скотовъдството. Пак според данни на Шемседин Саами, в Дойранска околия имало около 27,000 дуюма обработваема земя. Обработването обаче се извършваше по най-примитивен начин. По-голямата част от земята принадлежеше на бейовете и по-богатите турци. От житните растения се отглеждаше: пшеница-предимно в Боймията, ръж и овес-в Кузлудере, и царевица-най-вече в Гьолбаш, по-малко в Боймията. От индустриалните култури се отглеждаше памук, сусам и малко афион (мак). Помашките села в подножието на Беласица отглеждаха и в малки количества ориз. Със скотовъдство се занимаваха юруците от планинските села на Кузлудере, които отглеждаха най-вече големи стада кози. Овце имаше по-малко, предимно в българските села. Откъм товарен добитък околията бе сравнително бедна. За пренасяне на товари юруците използуваха магарета. Впрегатен добитък имаше още по-малко. За такъв помаците използуваха биволи, а българите-волове. Крава имаше почти всяко селско семейство.

Макар че умереният климат и добрата почти бяха благоприятни за овощарство, овощни градини Дойранско нямаше. Само около село Валандово се отглеждаха хубави дюли и нарове. Дойранската околия беше известна с чудесното си грозде. По хълмовете на селата Пирава и Валандово имаше големи пространства, засети с десертно грозде от сортовете жълта червена „разакия"-едро, ароматично и трайно грозде, което намираше добър пазар в Солун, Будапеща, Виена. Юрушките лозя в Кузлудере бяха засети изключително със сорта памид. От него се приготвяше чудесен петмез, който се изнасяше в мехове за продан н дойранския пазар.

В Дойранска околия нямаше много гори. Запазени дъбови и букови гори имаше само в горните части Беласица. Малки, нискостъблени гори се срещаха и склоновете на Круша планина. По хълмовете и височините западно от самия град се зеленееха млади гори габър и шубраци от парнар. Парнарът е вечно зелен храст, чиито коренища се използуваха като дърва за огрев и се наричаха „чикори".

Една част от българското население на селата се занимаваше и с бубарство. Големи пространства от Боймията, покрай Валандовската река и с. Валандово бяха засети с черничеви дръвчета.

От източната страна на езерото, покрай брега около с. Брест и Поповска река имаше обширни ливади. Всяка есен десетки лодки пренасяха сено от Брест за Дойран.

Главният поминък на българското население в самия град беше риболовът. Останалата част от българите в града, както и цялото турско население се занимаваха със занаятчийство и търговия. От всичко около 300 дюкяна в града, най-много бяха бакалници и кръчми или кафенета. По цялото протежение на главн улица, покрай брега на езерото, бяха наредени харатерните за Дойран питейни заведения с малки градинки и наколни тераси над водата, в които се сервираха както спиртни напитки, така и кафе и локум. Всъщност в Дойран кафене и кръчма значеше едно и също.

От занаятите в града най-много беше застъпено овощарството. В центъра на града имаше цяла улица крита с лози, от двете страни на които бяха наредени

папукчийниците, с надвиснали стрехи и широки „кепенци" (пейки). В тях рояк турци, приведени, изработваха кондури и чехли за турското население от града и околията. Българските обущари пък изработваха по-сини обувки, предимно ластични ботинки за българското население. Старите, цветущи по времето на Възраждането занаяти, като абаджийство, бояджийство, мутафчилък, сарачество, табакчийство и пр. бяха вече западнали. В чаршията бяха останали много малко абаджии, които изработваха горни дрехи за турците от селата и част от градското население. Бяха оредели също така и бояджиите на платна и прежди. Новите манифактурни тъкани и прежди бяха изместили до голяма степен домашните платна. Вносът на европейски кожи пък, много по-фини и евтини от местните, чувствително засегна табаците. Напоследък те бяха се ограничили само в производство на мешини и сахтияни за местна употреба на папукчиите и самарджиите. Освен тези по-важни занаяти в града имаше и няколко калайджий-ници, железарници, шарланджийници, сарачници и др.

По това време в Дойран бяха останали от миналия век около 30 хана, които, западнали вече, се използуваха предимно за подслон на добитъка в пазарни дни. Някои от тях се стопанисваха от деведжии (камилари), у които все още бяха останали по 15-20 камили за пренасяне на стоки за Струмица, Пехчево и Щип. Само два от старите ханове работеха още като странноприемници, където отсядаха преминаващи търговци на път за горните градове. В последно време край брега на езерото беше построен нов хотел с добре обзаведено кафене към него. В Дойран градинарството бе много добре развито. След рибарите второ място по численост заемаха градинарите. Освен в Дойран дойрански градинари обработваха градини и край селата Брест и Владая. В някои от градините имаше посадени доста черничеви дървета, а съществуваха не малко и специални черничеви насаждения. Но напоследък бубарството в Дойран бе почнало да запада. Затова и копринената фабрика на братя Блацеви бе изостанала и започна да се руши износът на евтина и фина коприна от Франция подби юиранското производство, За сметка на Дойран беше бе издигнал като център на търговията о пашкули град

Гевгели. Там се продаваше и почти цялото производен на пашкули от Дойранска околия. В самия град само няколко семейства продължаваха да се занимават отглеждане на копринени буби в голямо количество, много къщи се отглеждаха буби за домашни нужди от произведената коприна тъчаха платна или правя конци за въдици и рибарски мрежи.

Някои стопани в Дойран отглеждаха и тюткн града бяха направени опити за отглеждане на широки листен тютюн тип „Виржиния" и на ксантийския дреснолистен тютюн тип „басма". През 1905 г. солунски евреин Саул откупи много места от турските бейове землището на Дойран и с. Владая и основа в това село предприятие за обработка на тютюн, в което работеха много жени и момичета от Дойран. Предприятието обаче не можа да успее. Не успяха с тютюнопроизвоството и дойранските граждани. Тютюните им бивава изземвани на безценица от „Режията"-предприятие на чуждестранни тютюневи монополи, което ги изгар ше, за да се поддържат високи цени.

Напоследък в Дойран широко развитие намери лозарството. Тъй като турците към края на миналия век бяха иззели и превърнали в ниви голяма част от стая рцте лозя, намиращи се по склоновете на височината Дуб, гражданите бяха почнали да засаждат нови лоя по склоновете на Калатепе. Тук почти всяко семейство имаше свое лозе, засадено с разнообразни сортове лозе както и овошки. И тук турците бяха заграбили най-хубавите места по средните склонове на височината, а за българите бяха останали долните части на склонове, където почвата бе глинеста или чакълеста. Затова, като на българите гроздето не достигаше, турците разполагаха с излишни количества и продаваха и на кръчмарите.

Заедно с отслабването на занаятчийството в градя почна да замира и търговията. Двете железопътни линии изместиха дългите кервани от камили. Търговия се ограничи само в някои отрасли от естно значещ и, на първо място-в търговия с прясна и солена рий Освен това от Дойран изнасяха пашкули, жита, сурови кожи, добитък и малки количества афион. Солунските евреи изнасяха и грозде ог Валандово и Пирава за Бу-

дапеща и Виена, за което на гара Удово се изработваха щайги. Изнасяше се също така и доста памук.

Всичко, което градът произвеждаше, се пласираше в околията чрез пазарите. Едновремешните панаири бяха вече загубили своето значение. Постепенно ежеседмичните пазари поеха тяхната роля. В околията всяка седмица ставаха три пазара. В града имаше пазар всеки втордгак. На този ден най-големият площад в града-„Салията", се покриваше с десетки видове сергии с папуци, оглавници, кинкалерия, манифактура, купища зарзават, кътове с плодове, чували с брашно и пр. Още от зори юруците със стотици магарета, натоварени с дърва, пълнеха улиците и мегдана. На следващия ден-сряда, ставаше пазар във Валандово. Тук се стичаха селяни от най-богатите краища и то не само от Дойранска, но и от Гевгелийска и Струмишка околия. Търговците и занаятчиите от Дойран, които посещаваха този пазар, тръгваха от града още в зори, с разчет към 7-8 часа да бъдат там и към 2-3 часа следобед поемаха обратно. Този пазар беше най-богатият в Дойранско. Тук се предлагаха кожи, пашкули, плодове, птици, месо, жита и пр. Селяните пък търсеха най-много солена риба, манифактура и кинкалерия. Най-после, всяка събота ставаше пазар и в с. Акънджали, на брега на езерото. Тук се стичаха селяни от селата покрай Круша и Беласица. Повечето от дойранските търговци идваха в Акънджали с лодки. Понеже тази част на околията беше по-малка, то и пазарът беше по-беден и не представляваше особено голям интерес за дойранските търговци.

Докато в стопанско отношение, вследствие на безмитния внос на стоки в Отоманската империя, градът беше в застой, културният живот и бита на гражданите бележеше значителен напредък. През последните години животът в Дойран се беше доста разнообразил. Много хора бяха посетили Битоля, Солун, Скопие, София, Цариград и други напреднали градове, много младежи и девойки бяха завършили образованието си в оългарски и турски, а някои-и в гръцки и сръбски училища. Всичко това изигра много голяма роля за издигане културното ниво на дойранчани, макар че в много отношения в града се беше запазил старият бит. Например облеклото все още не се бе изменило много.

Голяма част от гражданите, предимно занаятчии и рибари, все още носеха черни беневреци. Над тях опасваха дълъг ален пояс. Лятно време носеха басмена „антерия" (горна риза), а зимно време-памуклийка. Върху „антерията" или памуклийката носеха къса горна дреха от аба, наречена копаран. В празнични дни вместо копарана обличаха либаде-дреха със същата кройка, но от синя или черна чоха. На главата си носеха червен фес с пискюл. В делнични дни се обува папуци, а в празнични-ластични ботинки. Зимно време много граждани обличаха гуни-подплатени аби-шуби, а по-старите-кюркове от по-фини платове, подплатени с по-скъпи кожи.

Облеклото на жените се състоеше обикновено от дълъг фистан (рокля), басмен или копринен, с къдри или плисета. Отгоре момите и младите булки носеха къси полки (жакети), които се доставяха от Солун. По-възрастните жени лятно време обличаха върху роклите си къси до кръста елечета, с ръкави, наречени забън. Зимно време по-богатите носеха подплатено с кожа чохено „сако". Младите жени зимно време обличаха ярка червени или яркосини, подплатени с бели кожи дълги до глезените „сака". Върху роклите жените носеха престилки от домашна тъкан или басма, наричани предници. Косите си сплитаха на две плитки. На главите си носеха шамия (забрадка), а в празнични дни момите и младите жени се докарваха с кавраци (копринени забрадки), поръбени с плетени кенари, които в Дойран наричаха кенета. На ушите си окачваха златни обици обикновено стари турски монети, наречени фрулини. На шиите си носеха низи от дребен бисер, фрулини или мерджан (корал).

В по-старо време мъжете носели гайтанени чешири. Богаташите се обличали по подобие на турците: със сребърни джамадани, копринени пояси, кюстеци (сребърни ширити за часовник), а жените-с дълги копринени поли, нагоре с елечета, на главите с малки фесчета, украсени с тепелъци (сребърни дискове). На пояса жените опасвали широки колани със сребърни пафти. Всичко това обаче бе вече отживяло.

Докато през миналия век жените в Дойран сами тъчали всички платове, необходими както за женкото така и за мъжкото горно и долно облекло, то още към

края на същия век вносните платове в значителна степен замениха домашните тъкани. Това на свой ред допринесе за последвалата промяна в облеклото. Много граждани, дори и турци, започнаха да ходят с панталони. Женското облекло прие по-модерна кройка.

Все пак много жени и до последно време тъчаха. В тремовете на много къщи имаше разбои (станове) с необходимите към тях принадлежности: кроена, нищелки, бърда, совалки, скрипци и пр. Освен платна и платове, на тези станове жените изработваха и чудесни килими. В тях именно те проявяваха своя вкус и майсторство, тъй като дойранското женско облекло не познаваше шевиците. Дойранските килими по тъкан и шарка напомнят чипровските и пиратските. Мъчно може да се каже кои от кои са се влияли. Във всеки случай дойранските килими бяха доста ярки и много красиви, изпълнени в интересни съчетания на геометрични форми, придържащи се към един напълно оформен местен стил. Преобладаващите цветове на килимите бяха синьото и червеното, съчетани с много вкус и майсторство. Боите бяха трайни и се запазваха свежи-заслуга на местните майстори-бояджии.

В Дойран къщната уредба дори и в последните години все още беше доста, примитивна. Къщите се състояха обикновено от две, рядко от три стаи, наредени зад „салона" (чардака). Най-голямата стая се използуваше за всекидневна. В нея се разполагаше къта (огнището), от двете страни заобиколено от миндери. В много случаи това помещение се използуваше и за спалня, а зимно време тук се и готвеше. Това всекидневно помещение носеше наименованието стара къща. В стените му се вграждаха много долапи, а над прозорците се поставяха мусандри (полици). В единия ъгъл на стаята се поставяше иконостасът с иконите, пред които винаги мъждееше кандило. Пода зимно време застилаха с дебели черги, а понякога под чергите слагаха и рогозки. Спеше се върху дюшеци, постлани на пода. Долапите, в които се съхраняваха горните дрехи и постелките, носеха името сергени. Ако нямаше такива, постилките биваха нареждани в единия ъгъл на стаята и се покриваха с чаршафи. Освен всекидневната, много семейства имаха и гостна стая по края с миндерлъци, постлана с хубави килими и черги, коя-

то стоеше така наредена само за посрещане на гости, за именни дни и други случаи. Приземните етажи в Дойран служеха за изби и като помещения, където лятно време домакините тъчаха. В, единия край на „салона имаше водник-мивка, а в другия имаше миндерлък или софи. Кухните обикновено бяха в двора. Лятно време гражданите прекарваха горещините по „салоните”, тремовете или в дворовете под сянката на лозите.

Порядъкът в дойранските къщи бе строго патриархален. Бащата се ползуваше с всеобщо уважение. Вечер, когато се прибираше в къщи, всички членове на семейството ставаха на крака и чакаха той да седне. След бащата, майката свиваше колене срещу него на кръг. Децата се подреждаха между бащата и майката. Когато дойдеше време за вечеря, дъщерята или снахата слагаха софрата и поднасяха на старите легени с вода, за да си измият ръцете. Обикновено всички се хранеха от общ съд. Бащата разрязваше хляба, а майката слагаше гозбата Никой не смееше да посегне към нея, докато не почне бащата, нито пък някой смееше да стане от софрата, докато обеда или вечерята не свърши. Крайно неприлично се считаше, синовете, макар и възрастни и дори женени, да пушат в присъствието на баща си. Това се смяташе като акт на неуважание, уронващ бащиния авторитет. Бащата направляваше и ръководеше цялата работа, била тя търговия, занятие, риболовство или друго. Майката пък беше пълна господарка в къщи. Тя само готвеше и разпределяш къщната работа между дъщерите и снахите. Последните перяха, миеха, носеха вода за поливане, метяха дворовете и улиците пред къщите, месеха хляб. Главната храна на дойранските семейства беше рибата: пържена, гювеч, риба-яхния, риба-чорба и риба-кора (баница с риба). Най-големият специалитет на дойранчани беше рибата на скара. За тази цел обикновено вземаха перкия-бяла риба. Вътре я пълнеха с лук, магданоз и чер пипер. След това от двете страни подлагаха парченца тръстика и слагаха рибата върху скарата. Такава риба се продаваше по кафенетата като мезе за ракия и на гарата-на пътниците.

В Дойран се срещаха стари патриархални семейства с по 15-20 членове-деди, бащи, синове, внуци и пра внуци, които живееха иаедно и се хранеха на обща тра-

пеза. Всеки женен син се отделяше в отделна стая, а старите с децата живееха в друга стая.

Животът в града протичаше тихо и обикновено, когато не се случваха някои особени събития или произволи на турците. Дойранчани бяха набожни, със строг морал, привикнали на известен ред и традиции, които бяха придобили силата на обществен закон. Те тачеха всички празници и пости. Коледа (Божик) и Великден се празнуваха по три дни. В деня преди Коледа, рано в зори, децата коледуваха. С дълги, коледачки те бродеха из тъмнината и будеха успалите се домакини с коледната песен: „Коледа, коледа!..." Домакините раздаваха на коледарите малки колачета (гевречета), които те нанизваха на коледачките си. На Бъдни вечер, преди вечерята, обичай беше със свещи и тамян да се покани пред стълбището Дядо Коледа на вечеря. Същата вечер на трапезата се слагаше всичко, каквото има в къщи. Домакинът разрязваше питата с пара.

На следния ден, рано след черковния отпуск, се слагаше трапеза, след което почваха посещенията на роднини и близки. За Коледа във всяка къща-бедна и богата-точеха баклави и сладки баници. В Дойран само около коледните празници се продаваше свинско месо и то само в преддверието на черквата. Хората го носеха скрито под дрехите си, за да не ги.видят турците.

На Нова година (Василевден) децата сурвакаха. Това беше най-голямата радост за тях. Още в тъмни зори те чукаха по вратите с дървени чукчета. Улиците ехтяха от новогодишната песен: „Сурва, сурва година!" Сред общата глъчка на децата в тъмнината се разнасяха гласовете на продавачите на салеп, топли симиди и дойрански милинки (пинирлии). На разсъмване майките и бабите водеха по-малките деца по близките къщи да сурвакат. В началото на заговезни започваше седмината на карнавала. В неделните дни преди тази седмина маскирани младежи надвечер ходеха по улиците и събираха след себе си тълпи деца. През нощта на заговезни по-младите отиваха на прошка при по-старите. Като привършеше вечерята, на точилката привързваха с конец парче халва и почваха да го размахват пред устата на децата, за да го захапят, без да си служат с ръце. Разбира се, почваше се от най-малките. Тоя обичай се наричаше ланцкане.

В по-раншни години през дните преди заговезни селата и градовете били обикаляли от „русалии" (подоби на кукерите), които събирали помощи за черкви и ма настири. Облечени най-оригинално - във фустанеля джамадани и пр., въоръжени с брадви, топори и ята, гани, те играели разни русалийски игри.

В деня след заговезни-на „чисти понеделник" домакините изваряваха всички съдове и почистваха основно къщите. Първите три дни от постите момите и по-старите жени „тримиряха". В последния ден срядата-годениците получаваха разни подаръци. Гергьовден се считаше празник на пролетта. По външните врати окачваха венци от коприва.

Най-голям през пролетния сезон беше празникът на Св. Св. Кирил и Методий. В деня преди празника учениците украсяваха училището и класните стаи с венци. На самия празник, след черковния отпуск, една внушителна манифестация начело с хоругвите и иконата на двамата първоучители се отправяше към училището, където се състоеше малка забава. Следобед в местността „Ръта" под звуците на гайди и тъпани се организираха народни хора и борби на пехливани. Привечер празненството се пренасяше в града и до късно по улиците се извиваха хора и се чуваха песни. На следния ден празненството продължаваше с още по-голям ентусиазъм.

Също така радушно се празнуваше и празник „Св. Илия". Тоя ден градът се изпълваше с гости от селата и околните градове. В навечерието на празника всички къщи, хотели и ханища биваха препълнени с гости. Стар обичай беше на тоя ден привечер гражданите и гостите да се возят с лодки по езерото. Това най-много привличаше гостите и ласкаеше местните граждани особено рибарите. Докато предиобед времето минаваше из кафенетата и в посещения по къщите, надвече: наставаше голямо оживление около лодките. По брега-по терасите на кафенетата, по прозорците и балконите на къщите се струпваше хилядно множество. Това бяха същински венециански нощи. По сините кристални води на езерото се носеха до 200-300 лодки, поединично или скачени по две-три заедно. Колкото по гъста ставаше мрачината, толкова повече се оживяваше празненството. Като рояк черни врани лодките шареха надлъж и шир по езерото. Нощната ведрина леко бра-

здеше водната повърхност. Вълните гальовно се плискаха в предниците на лодките. Целият бряг ехтеше от музика и песни.

Празниците бяха единственото развлечение и почивка на гражданите. Тия дни се прекарваха по гости, из кафенетата или в разходки по лозята и градините. Празнуването на именни дни беше стар обичай в Дойран. Жените посещаваха именниците сутрин, след черковен отпуск, а мъжете следобед.

В Дойран все още се спазваха старите обичаи: срещу Еньовден се палеха огньове. Жените тропаха по избите, за да пъдят змиите и гущерите. На Преображение се носеше грозде в черквата. На Андреевден се вареше царевица „за.здраве". На „Св. Трифон" зарязваха лозята. На тоя ден кръчмарите правеха големи гювечи и пияниците имаха случай да се напият както подобава. На Гергьовден връзваха люлки по дърветата да се люлеят.

Хората в Дойран все още вярваха в разни вампири и самодиви. Когато някой умреше при особени обстоятелства или пък не биваше погребан по установения ритуал, провъзгласяваха го за вампир. Тогава жените, насядали по праговете на къщите, разправяха за разни небивали приключения на вампири: как в среднощната тишина се чували стъпки по тавана и избата, как вампирът тършувал по долапите, как дрънкал с тенджери и сахани и пр. След това много от жените не смееха да се приберат в къщи. Рибарите пък вярваха в самодиви (наричаха ги самовили). Някои наивници дори твърдяха, че ги били виждали нощно време да се къпят край блатата. Разправяше се, че не бивало хората да се къпят след 15 август, когато настъпваше периодът на муровините (поява на тънък зелен пласт по повърхността на някои места из езерото), защото тогава се къпели самодивите и завличали неопитните плувци в дълбочините, където те се удавяли.

Голямо разнообразие в ежедневието на гражданите внасяха сватбите. Те бяха едни от най-големите събития в града. В старо време сватбите били много шумни и пищни, продължавали по цели седмици, съпроводени с разни обичаи и обреди. Напоследък, колкото и да бяха опростени, все пак при сватбите се спазваха някои от старите обичаи. Обикновено приготовленията

на сватба започваха от сряда. На този ден булката я неше другарките си на баня. В Дойран все още съществуваше старият турски обичай жените да се къносва. В петък нареждаха чеиза на булката и всички жени точеха да го разглеждат. В събота вечер ставаше ма ка веселба както в къщата на момчето, така и в къщата на момичето. В неделя цялото сватбено шествие тръгваше от къщата на момчето. Първо вземаха кум оттам се отправяха за булката. Последната целуваше ръка на кума и оттук шествието се отправяше за черквата. Начело вървеше циганска музика, която сви{ революционни песни и предимно „Жив е той, жив е ., Турците гледаха, слушаха и нищо не разбираха. Сл, като се върнеше в къщи, булката заставаше в един ъгъл на стаята и постоянно се кланяше и целуваше ръка на всички, които идваха да я поздравят.

Когато се случеше момък да вземе булка от близък град или село, цяла конна кавалкада от 20-30 ездачи, се отправяше за селото на момата. На връщане подпииналите сватбари устройваха надбягвания по шосето или улиците на града. Такъв беше животът на християните в града.

Що се касае до турците, те никога не пропускаха да подчертаят, че са господари, а другите-рая. В годините преди Кримската война турците вършели големи жестокости над християните, особено ония, които се връщали от фронта: нападали селата, посягали н жените и пр. След като започнали да търпят неуспехи по бойните полета, турците се бяха малко поукротили, но не променяха природата си. Те не обичаха да бъда в контакт с християните. Живееха в горната махала съвършено отделно. Бейовете имаха високи къщи с градини и харемлъци, а простите занаятчии обитаваха малки постройки. Ако попаднеше християнин в турска махала, турчетата го замерваха с камъни, а възрастите турци му отправяха кръвнишки погледи. Турците обаче свободно се разхождаха из християнските махали. Бейовете пиянствуваха из кафенетата и задиряха християнските жени.

Турците живееха еднообразно. Единствено байрама и рамазанът внасяха разнообразие в тяхното ежедневие. По време на рамазана през целия ден не се хранеха. На мръкване изстрел от кулата на часовника

известяваше края на поста и турците се отправяха по домовете си, за да уталожат глада си. Рамазанските нощи бяха твърде романтични. Минаретата се украсяваха с разни кандила. До късна нощ кафенетата оставаха угворени и по улиците имаше оживление. Сутрин преди разсъмване цигани с тъпани и свирки ходеха да будят турците за сутринна закуска (суфюр).

Макар че турците в Дойран бяха мнозинство, градът имаше български облик. Надвечер, след като слънцето се скриеше зад Калатепе, турците обикновено ходеха стръмните улици към горната махала. Рядко турчин след мръкване оставаше в чаршията. Тогава българите се чувствуваха като пълни господари на града. Улиците се оживяваха. Кафенетата светваха. Градът почваше своя вечерен живот. Турците имаха свое кафене в центъра на града, на главната улица, което се посещаваше само от тях. В него спиртни напитки не се продаваха. Затова турските бейове, които обичаха да пият и гуляят, посещаваха често българските кръчми и кафенета, където понякога устройваха цели оргии. В такива случаи посетителите-българи напускаха кръчмите, за да избягнат евентуалните скандали на пияните турци.

Освен върху облеклото и начина на живот, дългото съжителство с подавляващото турско мнозинство се беше отразило и на езика на българите в Дойран. В говора им се срещаха много турски думи и изрази. Почти всички наименования на кухненските принадлежности, ястията и постелките бяха турски. Турски бяха и названията на частите на сградите, административните термини и редица други думи. В употреба бяха влезли дори някои турски поздрави, като: „Иш колай геле" („Лека работа!"), „Аллах рази олсун" („С божия воля!") и др., които обаче се изговаряха в толкова изопачена форма, че и самите турци не можеха да ги разберат.

Характерна особеност на дойранския говор беше тази, че в някои думи гласните „а" и „о" се удвояваха, като например във фамилните имена-Пачоов, Мънльоов, в някои названия на местности-„Мърдаата", Калаанта" и пр. Друга особеност на говора беше изпускането на някои съгласни: вместо „сега", казваха “саа”. На много места букви и цели срички се изпуща-

ха при изговора: „отдех", вместо „отидох", „ке ом” вместо „ще отида" и пр.

Всички тези особености правеха дойранския говор твърде трудно разбираем, груб, тежък и лишен от гъвкавост и звучност и го личаваха от говора в съседните области на Македония. В дойранския диалект имаше доста думи, произлизащи от старобългарския език. В речта се употребяваха пълният и непълният член. Всички фамилни имена завършваха на ,,-ов" и ,,-ев". Имаше няколко семейства, чиито фамилни имена завършваха на „ски", което определяше местопроизхода на фамилията, като: Никола Полински от Полин, Кольо Сурльовски от Сурльово и др.

В Дойран се пееха хороводни, любовни, епични волюционни, битови и други песни.

Твърде разпространена бе например хороводна песен:

Тече вода, малъм, тече вода

Студена, студена, малъм, студена,

Носе гранка, малъм, носе гранка

Зелена, зелена, малъм, зелена.

На гранката, малъм, на гранката

Алия е постлана, малъм, постлана.

Въз алия, малъм, въз алия

Шарен гергеф имаше, малъм, имаше.

На гергефа, малъм, на гергефа

Синя риза имаше, малъм, имаше.

Характерни мотиви в дойранските любовни песни бяха красотата, младостта, любовта, отчаянието, раздялата, изневярата и пр. Ето една любовна песен:

Море пий си, лудо, додека си младо,

Зере младост скоро поминува,

Като роса по зелена трева,

Като трева по равното поле.

Море яз си имам коня шарколия,

Он ме носи в девойчини двори.

Джан девойка на двор вечеряше,

Кат ме виде, стана в къщи влезе,

- Она влезе, майка й излезе.

Излез, излез, керко неизлезла,

Та да видиш какво добро дошло.

Дека стое, ясно слънце грее,

Ка зборува, дребен бисер лес.

Да бех млада, бих го за любила.

А болярка — бих го откупила.

Море млъкни, мале, млъкни онемела,

Как го любя време три години,

Никой нищо не можа узнае,

узная ни само мойта чина.

Узная ни само мойта чина

И она бе скъпо откупена:

Всека зима по една фрулина,

За Гергьовден едно рудо агне. .

В сватбените песни, които се пееха, когато извеждаха булката от бащиния й дом, бе изразена скръбта на майката и дъщерята поради предстоящата раздяла.

В други песни бе отразено положението на българското население под турското робство, теглата в тъмните зандани, произволите на бейовете и пр. По-стари хора пък пееха песни за подвизите на Крали Марко, за борбите му с Муса Кеседжия, за освобождаването на роби и пр. При разни празници се пееха подходящи песни, като например на Гергьовден, Лазаровден, Коледа, Василевден и пр. В последно време широка известност имаха революционните песни на Ботев и Чинтулов, както и песни, възпяващи подвизите на македонски войводи и чети в борбата с турците. Във връзка с известната Валандовска афера се пееше например следната песен:

Облак ли гърми, земя ли тътне? '

Сокол ли пищи-юнашка птица?

От Валандово, Брайковци, Балинци

и до Богданци всичко е в жар.

Три дена има откак е дошел

тиранът бесен рая да бие.

Спици под нокти, камшик по шия,

менгеме на глава-в гореща вода.

А бре бугарин, кяфир гяурин,

урум[1] се кажи, рахат да бъдеш!

Българин съм, вика, па не ще да знае,

Хайдушка песен, весело пее.

Нека разбере цела Европа,

па ако иска и сам султана,

че тук живеят все македонци,

на Самуила славни потомци.

1. Урум-грък. Б. ред.

В по-старо време хората били главното развлечени на гражданите. В празнични дни на площада в център на града и при пазарището се извивали кръшни хора песни. Песните се изпълнявали от две групи жени. След като първата група изпеела един куплет, втората повтаряла. Хорото вървяло в два успоредни реда. В началото били булките, след тях момите, а до тях малките момичета. Мъжете по-рядко играели. Чужд мъж не можел да се хване до чужда жена. В началото хорото се движело бавно. Постепенно темпът на песента се ускорявал и хорото ставало по-буйно. Напоследък хората по площадите вече бяха станали рядкост. Само при сватби и по време на празника на Кирил и Методий се извиваха кръшни хора. Старият ред вече не спазваше-всеки се хващаше, където иска. Играеше се вече не само с пеене, а по-често при музика.

Дойранчани много обичаха да слушат приказки. За тях приказките заместваха четивото, което малцина можеха да използуват. В неделни и празнични дни, следобед, когато слънцето клонеше вече на запад и чинарите удължаваха сенките си към брега на езерото по създала се традиция, по-възрастни хора се събираха местността „Зацърква", в северната част на града, където под Тамбулковия явор, старият рибар Киро Мънльоов, прост и неграмотен, но изкусен разказвач, разправяше стари приказки. Приказките му, доколкото сега си спомням, бяха не само стари български, но и арабски, персийски, турски и др., с най-разнообразни сюжети. Интересно е, че някои от приказките, които той разправяше, по-късно срещнах между приказките на братя Грим. Просто необяснимо е за мене откъде въпросния разказвач ги беше научил.

В Дойран и Дойранско нямаше запазени археологически и архитектурни паметници от някакво особенно значение. В града правеше впечатление кулата на часовника, построена още в първите години на турското робство, както и намиращата се в близост на кулата джамия, която, според някои предания, преди завземането на града от турците била черква.

Черквата „Св. Илия", строена през 1848 г. от дялан камък, будеше интерес с хубавия си архитектурен облик отвън и с доброто си оформление отвътре, както и художествената резба по иконостаса, и амвона.

В двора на една стара къща в долната част на града (Вароша) имаше разхвърлени части от каменни колони капители, бази и плочи с латински надписи. През 1901 г. германски археолози, които бяха проучвали стари паметници в Солун, посетиха и Дойран и направиха снимки на тези надписи.

По-интересни находки бяха намерени в местността “Топлец", около параклиса „Манастирчето", който стърчеше на една могила край пътя за Струмица. По-късно, през 1925 г., на два метра дълбочина били открити стари гръцки гробници, богато украсени с изображения на ерои от гръцката митология и с гръцки надписи.

Други интересни старини бяха развалините на крепостта Белчакале, близо до помашкото село Света Петка при прохода Дуатепе. Тази крепост имаше много важно стратегическо местоположение и значението й в линалото ще да е било голямо, но и до днес няма данни от кога и от кого е съградена.

Единствените минерални води в цялата Дойранска околия бяха топлите извори в местността „Топлец". Тези извори имаха температура 38 градуса. За състава и лечебните им свойства дойранчани не знаеха почти нищо. Макар и с голям дебит, тези води не се използуваха за нищо и свободно се разливаха по полето, преди да се влеят в езерото.

По онова време в околията нямаше разработени минерални богатства, а и изобщо за съществуването на такива нищо не се знаеше. Около 1900 г. някакво френско или италианско дружество беше провело геоложки фоучвания близо до с. Валандово, където бяха разкрити залежи от манганова руда. Тези залежи бяха разработени, но по неизвестни за мене причини след няколко години работата.в тях се преустанови.

В подножието на Калатепе, всред лозята, все около ова време, бяха правени проучвания за медна руда-на много места зееха дълбоки ями, в които като деца намирахме минерали на медни съединения. Тези проучвания бяха правени от членовете на едно предприемчиво българско семейство от града-Тенчеви. Вероятно поради липса на средства, както и на знания и опит, а може би и по други причини, това начинание не можа преуспее. Спомням си, че близо до тези ями се намираше една грамадна скала, която стърчеше като за-

бита в земята. Наричаха я „Дикилиташ". За нея имаше поверие, че била хвърлена от Крали Марко от билото на Беласица.

В една долчинка на юг от града около 1905 г. преприемчиви българи започнаха да промиват по най-примитивен начин злато. Изглежда, че това предприятие бе доходно, защото на няколко пъти по разни причини бе прекъсвано и после наново продължавано.

ЧУЖДАТА ПРОПАГАНДА, ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО И ТУРСКАТА ВЛАСТ В ДОЙРАН

следва...

2 коментара:

Unknown said...: Od kade Bugarite znaat za gradot DOJRAN(koga oni se ti sto go plackale i go palele pa duri i crkvata sv.Ilija ja zapalile pa sega oni se ti sto ke kazat nesto)prvo ja ostavile saat kulata za da se orjentirat kade da pukat od sat kulata levo i desno bombardirale a potoa i nea i nakrajot koga si odele ja zapalile crkvata so luge vnatre a pred toa ja ograbile, nekoi od bugarskite vojnici sto grabele kako ptici grablivci bile potisnati od vojskite pod selata Gokceli i Crnicani kade se ubieni (a sega gi pravat Heroi)zatoa sto neznaele kade da begat.; 21 Jan 2011, 22:46:00 Reply
Unknown said...: де бре будало, стариот дойран беше град на българи както и сите места во географска македония по онова време...и кога градот да падне пред английски,френски и сръбски войски, кога българската армия отстапува од градот, тогаш сите грагиани бегаат, ама секой прво си пали сам кукята за да не падне во српски раце...така са напраиле и майка ми со сите сестри и бракя бегайки од дойран 1913 г...
е тоа да го знаеш од мене и од майка ми и од баба ми...сигурно е по-верно од тоа шо си го писал горе.
ако сакаш повеке информация найди го во уикипедиа ген.Владимир Вазов и го чети на английски, не на български,не на македонския му диалект...; 21 Mar 2011, 23:25:00 Reply

Thursday, January 07, 2010

2 Кирил Хаджидинев: Дойран. Разцветът и гибелта на един град.

2 коментара:

Post a Comment

Label cloud

Search

Important