Saturday, January 16, 2010

0 Защо бяха убити Борис Сарафов и Иван Гарванов? Отговорът на "Серчани".

| More


Първо открито писмо на Серския окръжен революционен комитет
Серски окръг, декември 1907 г.
Открито писмо от Окръжния комитет на Серския революционен окръг

Нуждата от едно правилно и истинно определение на целите и същността на Македоно-Одринската Революционна Организация, както и нашето гледище по този въпрос-е повече от всеки друг път належаща.



До сега твърде много и различно се е писало на тази тема и особено противоречиви мнения и възгледи са се изказали върху споровете и различията в Организацията. Но почти всички, които са се опитвали да разрешат горният въпрос, са били едностранчиви в схващанията си, защото не са изучавали непосредствено условията на тази действителност, за да могат обективно да разсъждават, а са се основавали в мислите си на странични сведения и осветления и по този начин вместо желаното изясняване-внасяли са повече заблуждение.

Действително обстановката на Македонският въпрос е достатъчно сложна, за да изисква едно основно проучване, защото колкото и да са известни мотивите и елементите, на които е изникнало и се развива революционното движението, самата цел на Организацията не е ясно формирана за мнозина, които участвуват в туй движение.

През течение на своето, макар недълговременно съществувание, Организацията и до сега не е успяла да си създаде своя революционна литература, нито даже вестник, които да дадат съдържание и смисъл на водената борба, фактът, че това толкова съществено условие е било игнорирано, лесно обяснява причината за слабата наличност от дейци с нужната подготовка и знания както и отсъствието на еднаквост и общност в мислите и прилаганите революционни методи.

Тази съществуваща неопределеност и липсата на съзнание у не малка част от ръководните лица, относително задачите на Организацията, е способствала за образуванието на различни безидейни групировки с шефове, които не са имали установен ръководен план, а са действали безразборно, като са влагали само личен елемент във всичките си дела.

Колкото и да се е стремила Организацията, чувствувайки добре интересите си, да отблъсква различните чужди влияния, които в една или друга форма, са се

218

мъчили неусетно да си пробиват път в средата й-не е могла да остане незасегната от тях. По този начин вместо да употреби времето си за вътрешното свое уреждание и изработванието на здрави теоретични положения, както и възлриеманието на всички модерни средства за водение на една разумна и планомерна револ[юционна] дейност, Организацията е харчила почти всичките си интелектуални сили и енергия в непрекъснати междуособици и лични разпри. Безспорно, че ако тя би останала незасегната от известни чужди влияния, щеше да бъде на съвършено друга степен на прогрес и би представлявала внушителна и мощна сила. Ето защо най-жизнения въпрос, който еднакво измъчва и тревожи, както дейците на вътрешността тъй и самото население, е липса на единство и цялост в Организацията.

При дадения случай, ний имаме за цел да изследваме горните причини и обективно да се произнесем върху тях, без да държим сметка за безчислените нелепости и заблуждения пръскани срещу нас, като такива, които изхождат от заинтересувани хора и следователно нямат никаква автентична стойност.

Общоизвестно е, че съседните балкански държави Сърбия, Гърция и България ръководими от своите дълбоки икономически и политически интереси, под различни форми се опитват да заемат по-здрави позиции при евентуалното разрешавание на този въпрос.

Обаче, като най-силно заинтересувана в случаят, България първа е започнала използуванието на освободителното дело за свои държавни и династически цели. По този начин тя още от самото начало е компрометирала Организацията и е предизвикала въоръжения курс на чуждите национални пропаганди, от което страната постепенно се е превърнала в арена на непрестанни разорения и борби. За да намали значението на Организацията и я отклони от естественото й развитие, България употребява всички средства да всява раздори между дейците на вътрешността като се стреми това да я превърне в свое оръдие.

Политиката на завоевание от нейна страна, еднаква с онази на Сърбия и Гърция, безусловно ни налага да си определим отношения, като към чужда-неприятелска сила. Но понеже въпросът за нея е твърде жизнен и сериозен и поглъща главната й сила [и] грижа, защото тя се нуждае от извоюванието на нови източници и икономически простор затуй тя прилага всички способи и средства да проникне в Организацията и я направлява съобразно изискванията на собствените си интереси.

След многото безуспешни опити правени в различни времена да си създаде националистична група, която да бъде проводник на нейните интереси, тя постигна свойта цел, като същевременно внесе пълна деморализация и разединете в средата на Организацията.

Още в миналия Общ конгрес, Борис Сарафов, чиито революционен актив е с твърде съмнителни страни, подлежеше на съдение за многото извършени от него престъпления по отношение на Организацията. Тогава той чувстваше всичка критичност на положението си, тъй като схващаше, че наказанието му е неминуемо, защото съзнаваше невъзможността да се оправдава. При все туй обаче, за

219

да отстрани тази опасност, той употребяваше всички средства да смекчи общото настроение и избегне наказанието.

Най-после по стечението на много обстоятелства въпросът се разреши с една условна амнистия, формулирана в циркулярите в смисъл, че ако били се извършили нови престъпления и грешки-лицата ще се съдят еднакво и за миналите си престъпления, съвкупно с новите.
По-нататък, същият Общ конгрес възприе и вписа в циркулярите една установена линия на поведение в отношенията си с България, като реши, че при никой случай не допуща вземанието на средства и помощи от българските правителства.

Тези именно най-основни и съществени наредби изработени от Общия конгрес, бидоха отхвърлени и нарушени от Сарафова и Гарванова, при все че и те сами участваха при тяхното приемание и узаконение. Следователно съществующето различие между тях и нас произлиза от принципни положения, а не от лични мотиви, както умишлено изкривяват тази истина те. Тъй като ний защищаваме преди всичко началото за една революционна организация, която живее и действува в революционната територия и чиято самостоятелност и независимост-високо ценим и скъпим. А свойта дейност сме длъжни да съобразяваме от условията на нашата действителност, която постепенно се теоретизира и да изхождаме във всичките си мероприятия и замисли от непосредствените интереси на тези именно обществени сили. По тази логика, като първа необходимост изпъкват икономическите нужди на масата, която постепенно да се революционизира и направи способна да съзнае силата си.

Безспорно [е], че една революционна организация не може да намери оправдание за своето съществувание, ако не разчита предимно на своите вътрешни сили и с чисто револ[юционни] средства да направлява развитието на тази борба.

Ний обаче, тук считаме за излишно да говорим по какъв начин Борис Сарафов е спечелил свойта популярност и слава на личност, която упражнява значително влияние при този въпрос, нито ще правим критика на революционната му дейност.

Личност без всякакъв идеен възглед и революционно съзнание, чужд на интересите и съдбата на поробеното население и водим само от егоистични по-буждения - той никога не е преставал да експлоатира с македонския проблем и да спекулира и демагогства със своите чувства, за да може да съществува нг сметка на този въпрос, като е действал винаги безогледно и способствал за насаждението на най-голямата корупция във вътрешността.

От друга страна, достатъчно силен с вземаните средства от българските правителства, на които той винаги е бил интимен, за да си създаде лични привърженици от най-опорочени и негодни хора.

Въпреки всичко това, обаче, Борис Сарафов съзнаваше много ясно безпочвеността си между населението и своята компрометираност и за туй чувстваш нуждата да се реабилитира като се присъедини към други от съществующите гру пи в Организацията. В надвечерието на нестаналия Общ конгрес Сарафов и Гар-

220

ванов, уплашени от обстоятелството, че разпокъсани са слаби да наложат влиянието си, извършиха свойто групирание, за да съставляват желанато болшинство.

Така оформилото се националистично течение Гарванов - Сарафов с помощта на получаваните от българското правителство средства, успя твърде изкусно да наложи влиянието си на голяма част от революционната територия.

В името на туй, че българският елемент е безпомощен и се застрашава от насилията на сръбските и гръцки чети, в най-късо време те съставиха „революционните" си кадри от хора съвършено чужди на делото, които пратиха да раздухват и усилват националните вражди.

Разбира се, че задачата на тия чети да отблъснат чуждите такива-след като не биде постигната, причини още по-голямо влошавание на положението. Сръбските и гръцки чети не само не бидоха изгонени, но продължават с по-засилена дейност да разширяват базата си и по-ожесточено да преследват българския елемент. Целта не можеше да бъде постигната по този начин и отрицателните резултати и последствия по своите размери предизвикаха само реакция и опустошения в онези краища.

Заедно с това Гарванов и Сарафов изместиха революционната територия, като пренесоха своята сфера на дейност в България, от гдето съвместно с българското правителство инспирираха безразборното нахлувание на масови чети във вътрешността.

Западните краища бидоха постепенно подложени на големи катастрофи и нещастия, и агентите и наемниците на българското правителства, нестеснява-ни от нищо, щастливо си живееха в България и готвеха нови удари за Организацията.

Те не можеха да не съзнават, че вървят по една наклонена плоскост и за да замаскират истинските си дела, скриваха връзките си с правителството, защото това бе един акт на престъпление. При тези ред събития, причинени от дейността на Гарванов и Сарафов, който спираше и затрудняваше естествения процес на революционното движение не можахме да не държим сметка и да не се озадачаваме върху бъдещето на Организацията.

* * *

До тук ние се постарахме да очертаем в общи думи резките различия между България и нейните интереси и онези на Организацията, както и да илюстрираме нейното поведение и дела във връзка с този въпрос.

След горните разсъждения, които лесно определят мотивите на нашето поведение и принципите, у които се придържаме, всякаквито обвинения, че ние влагаме било „личен елемент", или, „амбиции", са съвършено тенденциозни и неоснователни. Това заблуждение, старателно култивирано и подържано от нашите Противници, е не само несъстоятелно, но и не почива на никаква истина.

Върху този въпрос, миналата година, след като не стана Общия конгрес, където издадено едно „изложение" до вътрешността от „болшинството" делегати, в което те се силеха да докажат правотата на своето положение. Обясненията,

221

които се излагат в него върху причините за неставанието на конгреса, като обви. няват нас и ни наричат „отцепници", не само не са подкрепени с нужните доказателства, но са пълни с изопачавания на самата същност. Без да се спираме на факта, че те употребяваха доста непростени средства, с цел да привлекат на страната си повечето от делегатите, които от своя страна не бяха посветени в техните замисли и намерения-същевременно те създаваха безчислени поводи за осуе-тяванието на конгреса. Решението им бе, по какъвто и да било начин да могат да се опрат на едно послушно болшинство, водено от тях и по този начин формално да се наложат на Организацията. За тази цел стана групировката между Гарванов и Сарафов, които до тогава взаимно се преследваха и различаваха макар не идейно, но по много причини из миналото.

Колкото на пръв поглед и да изглеждаше този компромис противоестествен, фактически той бе извършен. Ако той се налагаше от някакви общи организационни нужди, и ако те бяха убедени, че са открили спасителния изход, не беше в такъв случай потребно да проявяват такава упоритост и непримиримост за едно възможно разбирание. Обвиненията, които ни приписват, че сме се стремили да наложим своето влияние, като сме се ръководили от лични мотиви, съвършено несериозни и имат за цел да пръскат заблуждения. Тяхната мисъл, която не можеше да не ни бъде известна, съвсем не бе да се постигне някакво разбиране, а да могат външно да намерят форма и оправдание за себе си и да припишат нам отцепванието от Организацията. Защото ние не сме направили никакво отстъпление или отклонение от основните наредби на Организацията, а сме искали съблю-дението на тези именно наредби, като сме защищавали началото за нейната самостоятелност и независимост. Доводите, поставени в изложението, са само едни предположения и фикции без никаква убедителност, защото никъде не е посочено какви именно „абстракции" и „утопии" ние защищаваме и в що се състоят техните „реалистични" положения. Най-главното и същественото в случая е, че те умишлено отбягват да се самоопределят и признаят своята преднамереност-да тикнат Организацията в ръцете на българското правителство-факти, които те нямаха смелостта да признаят открито. Ще рече, че не е имало само принципни различия между тях и нас, които сме продължавали да стоим на узаконеното от Организацията гледище и че следователно никакви „абстракции", фантастични новаторства и „личен елемент" не е имало, но че те след като нарушиха тези организационни принципи, извършиха отцепванието и създадоха друга - не революционна, а българска национална пропаганда.

Ако населението на вътрешността, както и другарите имаха понятие за същността на българските стремежи и ако предугаждаха замислите на своите пълномощници, те не биха им позволили никога да действат в тяхно име. Именн за туй, те най-старателно и изкусно го заблуждават върху тези въпроси и си играя и търгуват с неговата съдба и идеал. Защото не него питат те при своите дела ни от неговите нужди ги съобразяват, а ги налагат под формата на туй, че са „болшинство". Но това „болшинство" не е изразявало истинската воля на насел нието, защото то не може като тях да се подаде и отива против собствените

222

интереси. Ясно е, че те се разпореждат на негов гръб и след това му създават някакви „теории" и формули, за да го приспиват с надежди и очаквания.

Най-силният аргумент сложен в изложението на „болшинството" е грозното съмнение по отношение на нас, че сме били „интернационалисти" и едва ли не солидарни с действията на сръбските и гръцки въоръжени пропаганди. Този абсурд е поставен повече, за да произведе някаква ефективност и съдържа само предположения, но не и истина. Но все пак и тук има едно различие, което не е в тяхна полза, защото те воюват срещу чуждите пропаганди не като самостоятелна революционна организация, а като друга-именно българска пропаганда. Всъщност различието се състои в прилаганите от тях нецелесъобразни методи да преследват неспособното да съзнае националността си население, вместо да целят центровете, които инспирират и ръководят тия пропаганди.

По-нататък, в същото изложение, с най-голямо извъртвание като се зачеква вече въпросът за отношенията ни към България, прави ни се особен упрек, че сме имали „омраза" към нея, от която, според тяхната логика, сме можели в „някои моменти" да вземаме „помощ". Ние не „мразим" България, а се противопоставяме на нейната политика, която е в разрез с нашите идеали и интереси, защото при векът на материализма такивато „помощи" са от много съмнително естество.

Обаче „болшинството" не е изпуснало изпредвид да „прокламира своята самостоятелност", макар че никъде не се обясняват и разграничават свръзките им с България, за да се определи догде именно ще се пази „самостоятелността" на Организацията и от къде тя престава и изпъкват българските интереси. Именно тук вече се очертава „революционната" им физиономия, защото умишлено избягват да дадат дефиниция и същност на българските интереси, като че ли такива не съществуват и не съставляват идеала на тази държава.

Последната точка на обвинение от страна на „болшинството" по отношение ;на нас е въпросът, че ний сме били за една „бавна", „методична" и „еволюционно-културна" дейност, като противовес на техния особено засилен „революционизъм". Тук, ние наистина отхвърляме безогледното действане, чиито партизани бяха някогашните върховисти, но ще бъдем твърде признателни, ако ни обясняха причините за това непременно „бързане" и времето, което те са пресметнали като необходимо за извършване на освобождението. По-фалшиво и несъстоятелно положение от горното-да се дава определен срок на този въпрос-от което може да заключи, че са допустими всякакви авантюрни и безсмислени експерименти-едва ли може да се допуща. И тъкмо на този пункт те минават много бързо, като отхвърлят нуждата от каквито и да било сериозни доводи.

До тук се изчерпват формулираните така обвинения към опозиционната група и „болшинството" намира за необходимо да реши, неизвестно по кой член от Правилника, да се „констатира" в „Съвещателно събрание" и да отправи своите Спасителни „съвети" към вътрешността не като „задължение", а под формата на мнение".

Така „конституиралото" се „Съвещателно събрание", в точка II на своето предложение, възприема като принцип, че „Организацията трябва да има своя фи-

223

нансова издръжка, от която зависи нейната самостоятелност". Всъщност с този си труд „събранието" не е допринесло нищо ново, понеже горния принцип е отдавна усвоен и легнал в основите на Организацията. Веднага обаче във втория пасаж на същата точка II „събранието счело, за нужно да опровергае горния усвоен принцип", защото намира, че „Организацията никога не ще може да се издържа от собствените си приходи". Вероятно тук са се смесили няколко логики, които взаимно са се изключили.

Още по знаменателност, по своята парадоксалност и невероятност е най-последното предложение от горната точка II „Организацията за сегашните критически минути, когато нейното въоръжаване се налага най-скоро, въобще трябва да усвои началото, че тя може да приема помощи от всякъде от където би й се предложила, но без да дава никакви ангажименти".

Веднаж вече „събранието" именно по-горе, е възприело един принцип за „самостоятелна издръжка", но като не му е стигнал този „принцип", то побърза да усвои началото, че тя „може да приема помощи". Също и тук не ни се обяснява защо трябва да се бърза с въоръжаванието и дали това не предполага едно най-скорошно освобождавание. Причината, за да се усвои второто „начало, че могат да се вземат „помощи", е-защото трябвало да се бърза, но защо именно и как до сега не са мислили да бързат-е въпрос неизвестен, и непонятен за нас. И понеже Организацията „никога" не могла да се издържа самостоятелно, следвало, че трябва да се вземат „помощи" и то „от всякъде от където би се предложила". Но защо не може тя да се издържа самостоятелно и кому е потребно в такъв случай нейното съществувание, при очевидната й неспособност като революционна организация, със също такива средства да си създава источници, -ние тоже не можем да разберем. Никъде от друга страна, не се обяснява в що се състои изключителността на момента, „който изисквал бързото търсене на тези чужди „помощи" и дали това тяхно приемане е само за момента, или ще има една безконечност на приемане „помощи".

Въпросът става съвършено заплетен, макар „събранието" и да го е разрешило твърде просто и лесно; защото или само сегашният „момент" е наложил" приеманието на помощи от всякъде", или пък Организацията съзнава невъзможността за самостоятелното си издържане и тогава няма „момент", а има едно непрестанно търсение и приемание на „помощи" от където би и се предложили" като същевременно запазва революционният етикет, понеже „не дава в замяна никакви ангажименти".

Всичкото спасение за себе си и изход от тази забърканост „събранието" е намерило в последната фраза, че Организацията не дава никакви „ангажименти".
До колко обаче това може да е вярно в действителност, се подразбира от обстоятелството, че и „събранието" е знаело, че трябва да се дават „ангажименти", щом като веднаж се вземат „помощи".

Ако ли обаче те са мислили, че тези „ангажименти" трябва да се изразят в нещо веществено, а не в техните взаимоотношения, понеже ще вземат постоянно „помощи", тъй като никога не могат самостоятелно да се издържат, то естествено е,

224

че и връзките помежду им трябва да се определят от еднакви и тъждествени интереси. Въпреки всичко обаче, те са се потрудили да замаскират горните си решения с няколко последующи реда, че трябва да са „осторожний" в отношенията си с България „за да не накърнят самостоятелността си".

А от факта, че те съзнават нуждата да бъдат „осторожний" в своите „взаимоотношения", е лесно да се разбере, че интересите не са еднакви, щом като е потребно такова предпазване и ограничение на тези отношения. Недоумението, в което могат да ни поставят подобни „решения" нараства толкова повече, че не е определено от самото „събрание" какво съдържание влага в понятието „ангажименти" и в какво конкретно могат да се изразят те.

От друга страна за нас тоже не е ясно, дали винаги би могло да се спазва туй положение, за недаване „ангажименти", или постепенно с течение на времето, убедени че не могат без „помощи", да пристъпят към даванието на такива -ръководени от нуждата да не прекъсне съществуванието на Организацията.

В случаят „конституираното събрание", след като е било толкова дееспособно да изработи горните нови „принципи" и „начала" може с право да се нарече самото то за „отцепено" от Организацията, която продължава да счита за разумно и нужно да се ръководи от своите досегашни принципи-за самостоятелно и независимо съществуване. Обаче не само досегашната практика не е създала такъв прецедент, но най-главно че туй събрание не могло по никой начин да си присвои правото да взема решения, задължителни за вътрешността и то такива, които основно нарушават и изменят принципите на Организацията.

Прочие като отблъскваме съвсем неоснователните, и с нищо недоказани обвинения, че представляваме група преследваща „фантастични новаторства", „утопии" и „абстракции", ний сме убедени, че стоим на реална почва и като истински революционери-се противопоставяме на реакцията и пазим с всички средства принципът за целостта и независимостта на Организацията, като изхождаме от едно строго обосновано гледище, а не от смътни и забъркани теории за еластична приспособляемост.

* * *

До като с чувство на най-голямо безпокойство, следяхме разорителната дейност в западните краища на Македония, развивана с увлечение от групата Гарванов-Сарафов, ний бяхме най-силно изненадани от разкритието на един колкото подъл по своята замисъл заговор, толкова и невероятен по своята същност. Поддържниците на тъй наречения „революционизъм" са забравили началата, от които следваше да се придържат и са прибягнали да методи несъществущи в никоя революционна практика. Веднъж тръгнали по пътя на престъпленията, без да се замислюват, те са решили да разстроят и опазеният от тяхното гибелно влияние Серски революционен окръг, за да могат по такъв начин да отстранят опасността за себе си - да им бъде държана сметка за делата и поведението. Горди от съзнанието, че изпълняват своя дълг, те са действали самоуверено и с тънка последователност, за да могат да постигнат по един колкото коварен, толко-

225

ва и позорен начин своята цел. Създадената около тях атмосфера, е могла да притъпи тяхното човешко чувство и съзнание, както и тяхната неведнаж опорочена психология.

Осем месеца по-рано, бързо издигналият се до степен на „величие" революционер П. Пенчев е действал по всички начини пред неустановеният и безидеен войвода от Серския революционен окръг М. Даев, за да го спечели на тяхна страна. През периода на това време П. Пенчев, притежающ нужният такт за подобна мисия, непрестанно е правил усилие да насади своя план Даеву и го извърне в оръдие на онази широка замисъл, която е била проект на компанията Гарванов-Сарафов. Понеже Даев с делата и поведението си бе изгубил средата на своите другари и станал невъзможен, не е било трудно да се отдаде на разположението и услугите, които му се искали, без да се замислюва сериозно за техните мотиви и последствия, които евентуално биха произлезли от това. Готовността с която той е прибързал да даде съгласието си, послужва да обясни до колко неговите наклонности се схождат с онези на вдъхновителите му, защото той е приел задължението не водим от някаква положителна мисъл, а защото му са чертани примамливи перспективи на слава и удоволствие, с които са приспивали неговото съзнание.

Михаил Даев е бил натоварен да подпомогне и улесни от вътрешността нахлуванието на Гарванов-Сарафовите хора, които е трябвало да убият Яни Сандански и други ръководни дейци от окръга, а сам той е очаквал пристиганието в околията си на Ч. Кантарджиев и Ал. Буйнов, гдето е приготвил тяхното избива-ние, което щяло да бъде и самият сигнал за началото на действане от страна и на другите му съучастници.

За тази цел, те са правили много опитвания да придобият на страната си известни хора от окръга, чиито помощи и услуги са им били необходими. Намирането на такива последователи не е било особено трудно, толкова вече, че те не са посветявани върху характера на възлаганата им роля. Същевременно Сарафов, със средствата на българската държава, е подържал няколко изпъдени четници от окръга, които снабдени с оръжие от него, са били готови при удобния момент за прилаганието на общия план - да заемат своите места.

Действайки по този последователен ред, те постепенно със силата на парите, са взели на страната си дядо Илия Кърчовалията, Г. 3[анков], Ц. Б[ожова] и други несъзнателни оръдия.

Тактиката на употребявание безразборни средства към противниците си, Гарванов-Сарафов почнаха да прилагат още от миналата година с ред нападения и малтретирания на наши съмишленици. Те очевидно гонеха целта да приложат всичко - за унищожаванието на онези неподкупни организационни дейци, които имаха достатъчно съзнание да се противопоставят на техните престъпни намерения. На тези обаче предизвикателства от тяхна страна, ний не отговорихме, защото ясно бе че техният „идеен" съюз и „взаимоотношение" са изкуствени и почиват на фалшива почва. Самият Пенчев, дотогавашен идеен изразител на групата Даме Груев-Гарванов, в своя лист „Революция", веднага след Общия конгрес най-ожесточено нападаше Сарафова и критикуваше конгреса, че го е амни-

226

стирал вместо да го осъди и накаже. А още по-рано, през 1905 г. Пенчев бе подписал смъртната му присъда, без това да му пречи по настоящем да бъде и чиновник в Българското външно министерство и общ идеен изразител на съюза Гарванов-Сарафов.
И тъкмо когато са мислили, че всички препятствия са отстранени и успехът на дългообмисленият им заговор е обезпечен вече-той бе разкрит и осуетен навреме.

Малко преди този момент, Даев бе мъмрен от Окр[ъжният] комитет, за бездейност и даде писмена декларация със задължение да се поправи, а относително своето поведение като организационен човек сам заяви, че усвоява и подържа гледището на другарите си от окръга.
Не много обаче след това, той с едно писмо, адресирано до Гарванова и Пенчева, им съобщава да побързат с обещаната си помощ, като им посочва, че момента е удобен и не търпи отлагане.

Това писмо, колкото и изкусно да е било наредено изпращането му, биде заловено и се съхранява, а сам Даев обезоръжен и арестуван от Окр[ъжния] комитет призна целия заговор.
По този начин Б. Сарафов и Ив. Гарванов, с поведението и дейността си, след като нарушиха основните наредби на Организацията и изричните постановления, на изработените от Общия конгрес циркуляри сами подготвиха и предрешиха наказанието си.

По силата на взетите от Общия конгрес решения, вписани в циркулярите и чл. 205 от правилника, буква „Д", комбинирана с буква „Ж" от същий член и въз основа документите и данните по разкрития заговор, Окръжний комитет на Серският революционен окръг, на 10 октомврий 1907 год. осъди на смърт: Б. Сарафов, Ив. Гарванов и М. Даева.
Изпълнението на присъдата бе възложена на Т. Паница, с неговото одобрение и убеждението, че прилага едно заслужено наказание.

На 30 октомври н. г. М. Даев, след като направи при пълно съзнание и свободна воля писмено изложение за развитието и размерите на целия заговор, като означи виновниците и подбудителите, които са го заставили да действа -изслуша спокойно обявената му от Окръжний комитет смъртна присъда и поиска разрешение сам да я изпълни.

След като му бе предоставено нужното време на разположение, за да направи последните си писма, биде му даден собствения му револвер, според неговата воля, с който той, пазейки голямо спокойствие и хладнокръвие се застреля.

А на 28 ноември с. г. бе изпълнена смъртната присъда по отношение на Б. Сарафов-Ив. Гарванов, към който случай ний ще отбележим някои подробни обстоятелства.
Разбира се, че едва ли биха могле да се спазят известни обществени условности за начинът, по който е трябвало да се изпълни присъдата.

Другарят Т. Н. Паница обаче, не пръв е дал повод за двулично държане, макар че това е въпрос на такт, а Гарванов-Сарафов са прибързали сами да си

227

определят такива отношения, като са стремили с всички сили да го направят главно активно оръдие на своя план. И когато те готвили нашата смърт-сами станаха жертва на собствения си такт и средства, с които винаги си служеха.

Всичките писма и документи по кроеният заговор, макар поради техническа невъзможност, не изнасяме сега, при удобен случай обаче ще преодолеем всичките неудобства, като ги направим публично достояние факсимилирани.

След този акт, който е и начало, ний се считаме задължени да преду. предим всички заинтересовани места и лица, че сме решени до край да приложим тази система.

При свършека на писмото си не можем да не отбележим някои твърде характерни обстоятелства, които са от значение в дадения случай. Б. Сарафов, Ив. Гарванов и М. Даев бяха организационни дейци; като такива те извършиха престъпление и право на Организацията бе да постъпва с тях според своите закони. Следователно, от наше гледище, не може това да се смята за отмъщение или престъпен акт, а отговорността ний дължим само пред един общ конгрес на Организацията.

От друга страна обаче, българското правителство напълно издаде своята заинтересованост и потвърди нашите мисли с чудовищните си репресивни мерки към съвършено невинни и непричастни лица, защото никога не е допустимо, при случаите на конспиративност, да се посвещават широк кръг хора, освен непосредствените участници.

То загуби нужното хладнокръвие при участта на своите оръдия и се показа неспособно да скрие връзките си с тях.

Окръжний комитет:

Яне Сандански, Чуд. Кантарджиев, Ал. Буйнов, Скрижевский

ЦДА, ф. 1508 к, оп. 1, а.е. 476, л. 1-12. Оригинал. Ръкопис. Вж. и Две открити писма от Окръжния комитет на Серския революционен окръг, София, 1908 г., 32 с.



Второ открито писмо на Серския окръжен революционен комитет.

[Серско, първата половина на май 1908 г.]

Второ открито писмо от Окръжния комитет на Серския революционен окръг

Едва ли би могло да се мисли, че ние сме длъжни да отговаряме на всички фантастични измислици, пръскани с такава енергия от реакционерите около вест ник „Илинден". Разполагащи с кабинетни удобства и свободно време, цели два месеца, те безогледно хулиха и ругаха всички, които не мислят и не чувствува като тях. С едно крайно озлобление, което ги докара до помрачение, патриотите с в. „Илинден", революционните величини не намериха за себе си спокойствие утешение, освен в най-вулгарни псувни, закани, крясъци срещу серските революционери.

228

След като изгубиха всичкото си равновесие, революционерите на българска територия, с фанатизирано чувство устроиха хайка срещу онези, които разоб-ричаваха мизерната им революционна психика. Те повдигнаха на война почти цялата патриотическа българска преса; те я дирижираха, вдъхновяваха, настройваха да бъде безпощадна към чудовищата, които застрашаваха Велика България.

Крепителите на българския монархизъм, креатурите на короната, изметът на обществото-Симон Радевци-им подадоха ръка, влезоха в духовно единение и устроиха съюз да заличат Организацията и да турят черен кръст на нейното съществувание. Цялата група Илинденци поставиха в движение полицията и шай-ките на Генадиевци, като тероризираха всичко свободно и мисляще в България и, за да наситят своето диво отмъщение-застреляха Г. П[оп]василева в участъка, фондовете на правителството щедро се пръскаха от илинденците; започнаха подкупите, шпионажа, предателствата, пренесени с успех и във вътрешността, за да се разбие силата на серските революционери.

В този си поход на освирепела война те не пощадиха никого и нищо. Те ни клеймиха и позориха и с ред данни, неимеющи навременно значение, с ред фантастични факти, за да ни представят в най-некрасиви черти. Те изопачаваха същността на миналото, като си служиха с безсъвестни маниери на извъртания, и за да постигнат целта си, съвсем загубиха пътищата на истината. Те не ценяха обективно, не водиха никакъв спор и издигаха себе си до идеализирани граници, за да могат толкоз по-лесно да ни свалят низко.

Те говориха от името на вътрешността, идентифицираха себе си с Организацията; представляваха се за изразители и тълкуватели на мислите и чувствата на цялото население и смело, с магическа сила ни осъждаха и обсипваха с проклятия.

Идва ли някога известно събитие е повдигало толкова суетен шум. Нашето право на съществуване биде отречено и то тогаз, когато още не сме казали всичко, което трябва да се каже.

Бюрократите от „Илинден" твърдят с апломб, че различия няма и бързат Да ни приписват своеобразна нереволюционна дейност и пасив в най-черни краски, когато те се ограждат с ореола на светлата-чиста революционност. Силата и центъра на тяхната мисъл се свежда към туй, че ний се явяваме, като новатори, напоени с абстракции и утопии, тогаз когато те са реалисти-революционери. Според тях нашето течение е персонално и се изразява от няколко само единици, стоящи извън областта на истинските нужди и стремежи на Масата. Позитивистите и ултраопортюнистите Пенчев и Матов, имат завидната претенция, че са едно колективно цяло, с яка и установена революционна програма.

Но когато ний в първото си открито писмо ги каним да се самоопределят и изложат своята теория, както и да докажат в що се състоят нашите доктринерски Утопии и абстракции, те умишлено замълчават.

Вместо да подложат на критика и разглеждат по същество принципните Въпроси в писмото ни, Пенчев със свойствения му йезуитски маниер дава изключи-

229

телно предимство на личния елемент и се пуща в странични и биографични осветления. При избликът на невероятна енергия той се напъва да очертава нашата идеология, като ни приписва произволно мисли и възгледи, преди още да са успели да изложат собствената си идеология. Нагърбени с една доволно неблагодар-на роля, Пенчев започва и свършва всичките си статии с едни и същ мисли, пълни с противоречия и приповторения, без да има установени позиции. Това ний доказахме и в първото си писмо, като цитираме редактираното от него изложение до вътрешността. А тук не разполагаме с достатъчно място, за да подложим на едно системно разглеждане всичката несъстоятелност на техните мисли и възражения отправени нам. Затуй именно ще се спрем на основния въпрос, защото в същност и главния спор се води около него.

Ренегатите от „Илинден" упорито настояват да се прокламират за партизани на независимостта на Организацията. Но и тук, както и по всички други въпроси, те не ни дават никакви доказателства за подкрепа на тезата си. Те само отрицават своята опороченост и твърдят, че са за една свободна от чужди влияния революционна дейност. Но тъй като противоречието е свойствен тям елемент, те считат, че има точка на допиране и следователно е допустима еднаква и съвместна дейност с България. Обаче формулата на Организацията е, че тя се стреми по чисто революционни пътища да извоюва икономическа и политическа независимост за цялата страна, когато самите Илинденци предопределят дипломатическите пътища като поле за дейност на България. Е добре, но понятието България не е толкова пълно и истинно, тъй като едногласно се признава, че досега тя още не е водила своя държавна политика, а е била жертва на някакво трето лице, на някакви „неотговорни ръце".

Това го констатират самите реакционери в ред статии на в. „Илинден", а ние само вземаме акт от тези им признания.
Македония и Одринско, като обект на дейността на Революционната организация, има свои специфични интереси.
Ние поставихме в първото си писмо въпроса, где тези интереси се допират и конкретната форма за съвместната с България борба, ако допуснахме даже, че „неотговорните ръце" ще се отрежат и политиката на България ще бъде вече чисто нейна. Но понеже патриотите не обичат смелата истина, те и тук ни отговарят полуопределено и недостатъчно.

Те поставят, като първа точка на допиране, автономния принцип, идеал на Организацията и възприет от България. Макар и да не споделяме това положение, ние обаче искаме ясен и определен отговор кога България ще бъде в положение да заведе своя политика, не тази на „неотговорните ръце"? Освен туй необходимо е да се разясни, как ще си разпределят ролите за съвместна дейност [на] същинската България и Организацията? Кое влияние ще бъде господствуващото за направляване на борбата, онова на преко заинтересуваната страна, Организацията, или пък туй на България? От кои интереси ще изхожда преди всичко тя, от тези на Организацията, или от собствените си? Как и кога ще могат да се обобщават интересите на едната и другата страна?

230

Ако Илинденците можаха да открият горната точка на допиране, то тя не може да има съществено значение, докато не бъдат пояснени категорично, поставените от нас въпроси.
Другият пункт, на който се опират почтените наемници е, че Организацията оперирала изключително с българския елемент.

Най-после, след толкова съмнения и колебания, националистите, вървейки все на дясно, се оформиха с горните две точки на допиране. Те установяват неизменно автономния принцип и понеже чуждите нации, не се подчиняват на Организацията, заключението е толкова лесно, щото трябваше техния ум да намери общия път на Революционната организация и България за постигането на крайния идеал. След откритието на горните истини, патриотите се помиряват със своето комфортно положение в България-отдават се на една еснафска дейност, като апелират ту към България, ту към великите сили за спасяване на непоносимото положение. А за да мисли и населението във вътрешността, че те развиват някаква дейност; за да им вярва и се надява, те не изпущат случая да устройват „народни" манифестации пред крайните представители на руския абсолютизъм, за да ги трогнат и умилостивят. По този начин те не само отрицават всякакъв революционизъм, но и съзнателно вършат един акт на самоунижение.

Защото Организацията оперирала с българския елемент, естествена била и претенцията на България да се меси и я дирижира по своему. Но България се грижи само за съдбата на своите „сънародници" и не би се решила да бъде великодушна към другите нации, а в такъв случай, следвало би тяхното положение да си остане неизменно. Инак, като компенсация за своя труд и жертви, тя би искала заробването и присъединяването на цялата страна, включая и всички народности.

Каква стойност, или какво значение ще има впоследствие сегашния етикет на автономния принцип, когато единствения идеал на България е подчиняването икономически на „свободната" Македония.

Разпространяваната мисъл, че тя се ръководи в политиката си само от грижата за българския елемент е един абсурд, тъй като туй е привидния претекст за нейните претенции, които в същност имат по-дълбоки мотиви и съображения. Но тук вече реакционерите от клуба на „Илинден" в свойта изобретателност, бързат Да отклонят въпроса и се удивляват, че може от сега да се предрешава бъдещето. Според тях нищо по-естествено от да се отдадем на България, докато постигнем временната си цел, без да държим сметка, че по този начин улесняваме и подготвяме задачата й. Но ако за нас е безразлично дали ще последва присъединяване, тогава още от сега следва да турим край на нашата дейност; да премахнем всякаква Революционна организация и да предоставим всичко на българските агенти и власти. Ако, обаче, искаме да действуваме като Революционна организация на вътрешна почва, ний се ръководим еднакво от интересите на всички потиснати, без примес от външно влияние. Тъй като зараждането на Организацията е предизвикано от тукашните условия и в името на тези общи интереси, то тя не може да служи на никоя чужда сила.

231

Стремежът на България да я завладее, за да маневрира и политиканствува по своему, се обуславя изключително от собствените й интереси. Тя съзнава от друга страна, че не може да действува мимо Организацията и за туй се стреми да я обезсили.

Партизаните на нейната кауза, днешните бюрократи от „Илинден", които имат етиката като евангелие, не се стесняват да убеждават всекиго, че те са свободни и независими революционери и че още никакви „реални ангажименти" не са дали на България; че те я лъжат, че те й вземат парите и оръжието, без да накърняват с нищо самостойността си, тъй като утре те са готови пак да й се противопоставят. Колкото завидна, толкова и позорна дейност на взаимно надхитрюва-не от страна на дипломатическите виртуози и непостижими интелигенти на Организацията.

А щом веднъж те се индентифицират с България, изхождат от нейните интереси и се отдават на безграничното й доверие, глупост е да бъдат „осторожни" във взаимоотношенията си. фразите никого няма да излъжат да ги повярва, че още не са се предали напълно. Могат ли те да направят една самостоятелна стъпка без парите на България и без нейното намесване? Или трябва да се мисли, че тя само ще им дава средства, без да иска да им се бърка.

На нашия въпрос в първото ни писмо, дали винаги ще се нуждаят от помощта на българската държава и догде се разграничават интересите на едната и другата страна, те не отговориха, защото знаят, че е по-добре да пазят мълчание.

Ний, обаче, не можеше да допущаме, че те ще отидат толкова далеч, като ни поставят резко въпроса да докажем техните конкретни връзки с българското правителство. И нима беше необходимо с такава настойчивост да заявяват това си искане, като че ли отговара щеше да заличи техния позорен компромис и да опровергае истината? Допустимо пи е българското военно, вътрешно или външно министерства да са дотам непредпазливи, щото да правят общо достояние разписките, които вземаха от патриотите, срещу получаваните пари и материали? Ясно е за всекиго, че подобен секрет на държавата не може да има публичност и за туй именно Идинденци искат от нас документално да ги изобличим. А това доказва, че в своето безсилие и отчаяние те не знаят как да се защищават! Е добре, нека тогава ни отговорят от где черпят своите средства да живеят в България и да пращат масови чети във вътрешността. Самата вътрешност ли ги снабдява с нужните средства или българските правителства? Според тяхното убеждение, те не намират и не виждат никъде възможност да намерят източници, освен в българските правителства. И понеже те считат, че завинаги трябва да се ползуват от тези официални източници, странно е гдето още продължават да се етикетират Революционна организация, вместо да се признаят веднъж завинаги като българска националистична пропаганда.

В настояще време едва ще се намерят невежи хора, които да не познават дейността на България, развивана тъкмо в противоположна посока на онази на Организацията. Не за туй ли, че България върви в разрез с Организацията, тя създаде върховистите, за да разрушат и заличат всяка начинание и дело на последната.

232

Ако действително тези два фактора преследват един и същ идеал и могат да действуват в хармония, необходимо бе да се посочи поне един случай, в който България, при своето поведение, да се е съобразявала с Организацията. Подобен случай не съществува, тогаз когато нейните проводници-търговските агенти и екзархийски наместници, са най-усърдните крепители на турската държава. В историята на Организацията съществуват безчислени афери и нещастия, предизвикани изключително от развращающата агитация на агенти и владици. В сегашно време ний притежаваме данни за дейността на серския български агент и екзархийски наместник, резко насочена срещу Организацията, като учат населението да предава своето оръжие и да се помири с робското си положение. Турските валии и паши не могат намери по-добри помощници и оръдия от българските агенти и владици, които насаждат корупцията и създават шпионажа сред населението. Истина, може би, печална, но тя е нищожна в сравнение с цялата онази язва и отровна атмосфера, идяща от България. А Организацията не може и няма да прощава за подобно своеобразно сътрудничество.

Нима могат патриотите да отрекат, че в настояще време новото българско правителство, чиито партизани се числят Илинденците Пенчев, Пасков и др., има под свое покровителство и издръжка една многобройна тълпа от шайкаджий-четници край границата, предназначени да нахлуват и воюват с вътрешността? Ролята на полицейските агенти е заета от горните патриотически шайкаджий, въоръжени открито и вилнеющи свободно и безнаказано, като тероризират и стрелят върху всеки минал границата работник. Неоспорима истина е, че те са рожба на правителствените фондове и се вербуват с единствената задача, да избият нас и тогаз свободно да се разпорежда България със самата вътрешност.

Грозна самоизмама, дето неминуемо ще се разбият не само българските аспирации, но и амбициите на „неотговорните ръце", треперящи за кралската корона.

При този си поход наемниците могат да разчитат и на турското сътрудничество, защото прочутият и фанатичен турски потераджия в Сяр, Ахмед ефенди, подготвя почвата за тяхното посрещане, като агитира между населението „да приема царските чети на България, които [не] ще се преследват от властта, понеже царете помежду си, лесно се спогаждат".

Е добре, може ли след горната илюстрация да се твърди още, че Организацията и България преследват един и същ идеал и че следователно трябва да се търпят? Онези, които са „загубили всяка почва във вътрешността, ренегатите от “Илинден", напусто ще се силят да доказват противното.

Още по-рано чрез своя „Илинден", те отричаха, че са черпили средства от Генадиева и настояваха да докажем, това, но сега Матов, в своето секретно писмо до вътрешността, като отговор на нашето-признава напълно открито този факт. От това ний взимаме само акт и ще третираме по-специално въпроса във вьтрешността.

Съзнаващи добре, че са загубили всякакъв резон детър, лишени от обект за пряка дейност и откъснати органически от Организацията, реакционерите се си-

233



лят да убеждават наивниците, че те са още революционери. Напразно се суетят и апелират да бъдат признати за единствени организационни дейци; напразно представляват другите за сектанти и утописти-те са безвъзвратно банкрутирали и, ако още живеят, това дължат единствено на подаянията на българските правителства.

Мислейки, че с парите на българската държава могат да завладеят света и да печелят последователи, продажниците отидоха твърде далеч, като импровизираха произволно някакъв Общ организационен конгрес.

Един конгрес станал в България, почти без участието на истински представители на вътрешността, а съставен от странични и неимеющи нищо общо с Организацията хора, не може да не бъде освен един акт на ново престъпление. За нас; не е важно дали заседанията са ставали в Българското външно министерство, или, като за куриоз, конгресистите са отишли до кюстендилската граница, а самите взети решения претендират да са израз на вътрешността.

Съдбата на цяла Революционна организация, на едно борящо се милионно население, се решава цинично от някакви плащани български чиновници и случайни патриоти. Някакви ветерани, разложени духом и паднали идейно хора, се стремят да се налагат и разпореждат от България. Едва ли може да съществува по-голям парадокс и по-безсрамно демагогство. И същите тези хора, които отдавна, са забравили Македония, се осмеляват да изключват вътрешните дейци от редовете на Организацията. Те, които имат за поле на дейност България, са били истинските революционери, а другите подлежат на проклятие и „безпощадни преследвания".

Такава е прословутата, безсмислена и пълна с изтъркани фрази, декларация на патриотическия конгрес. И действително, Илинденци чрезмерно се пресил-ват, да парадират на думи. „Конгресът подчертава революционния характер на Организацията".....Еволюционната тактика е абсурдна"...

Вероятно почтените Илинденци ще се задоволят само да „подчертават" и да „решават", тъй като кога и как мислят да действуват, това остава неизвестно. Може би за тях е достатъчно да констатират за лишен път явленията и все пак да стоят далече от всяка непосредствена дейност.

И след всичко туй, по едно странно смешение на понятията нам се приписва, че сме привърженици на еволюционния метод. Но докато те не подкрепят мислите си с нужните сериозни доводи, ще бъде безполезно да спорим. Безспорно, ние т отричаме предварителният подготвителен процес на организиране, както и не отхвърляме революционния метод, щом той не се обуславя от чужди, външни натиски. Изглежда, обаче, че Илинденците мислят да действуват пряко, по разрушающи пътища, но главно и единствено, когато България им наложи това.

Друг не малко интересен пункт от декларацията е онзи за четнишкия институт. Още много по-рано горния въпрос е разискван в смисъл да се реформира и направи по-целесъобразен този институт и именно сега, толкова късно, трябваше да се убедят те в безполезността на пращаните от тях масови чети, нещо констатирано и в първото ни писмо. И все пак, макар и да отхвърлят този институт, оставят смътна конкретна форма на новото положение, като я обкръжават с безчислени

234

условности. Освен туй, след горните радикални изменения, същите реформисти приготовляват масови нападателни чети из нашия окръг.

Следвало би да се мисли, че декларацията ще внесе пълна яснота и категоричност върху отношенията на Организацията към България. Конгресът, обаче, е намерил, че „не може да отрече естественото право на България да се грижи за съдбата на своите сънародници"..., но без да ни посочи как трябва да се грижи и до где се простира „естественото й право", само в България ли, или и в организационната територия. „Конгресът констатира, че българските правителства не са имали изработена една ясна и постоянна македонска политика и че не редко са експлоатирали с освободителното дело за цели, чужди нему". Нима е нужно да се констатират общоизвестни неща? Друг би бил въпросът да беше „констатирал" конгреса противното на горното. Тогава би намерил поне до известна степен оправдание на усвоеното си становище.

... Пред вид на това, конгреса вменява в обязаност на представителството, да бъде особено осторожно спрямо официалните фактори на България и да отстоява срещу всяка цена независимостта (?) и престижа на Организацията..."
Това е казано неведнъж, но не тъй са постъпвали авторите му и за туй горната формула си остава само книжна.

По отношение на чуждите пропаганди, конгресът се е изказал съвсем не достатъчно, като е вложил прибавката, че „ще ги преследва по-енергично от всеки друг път". Пропуснато е само да се отбележи, че степента на „енергичното преследване" ще зависи от размерите на отпущаните от българската хазна средства.

Крайно „енергичен" е бил, обаче, конгресът в последния пункт на декларацията, гдето е разгледал фактите (?) по убийството на Гарванова, Сарафова и Даева и единодушно (?) е решил да се изключат из редовете на Вътрешната организация Серчани; да се считат за нейни врагове ... и да се вземат средства от България за рекрутиране на чети, които да избият серските отцепници.

Можеше да се допуща всичко от страна на банкрутиралите революционери в България, всичко бе простено за тях: да изопачават истината, да дезамаскирват фактите, да заблуждават профаните, да си дават физиономии на мъченици за идеи, да отричат, че са проводници на чисто български аспирации и дворцови стремежи, но върхът на най-циничното демагогство, надминаващо човешките очаквания е лъжливият и мистериозно-престъпния конгрес, стъкмен така подло от тях.

Един акт на най-безсъвестно спекулиране с цяла Революционна организация, едно кощунство и ехидно продаване на идеалите на една воюваща и измъчена страна; едно дело, което предстои да бъде заклеймено на позорния стълб за всичките свои гибелни последствия.
За лишен път ренегатите доказват, че са се простили с вътрешността, дето те са загубили вече всякаква идейна и морална стойност.

* * *

Действително, в първото си открито писмо се обещахме да дадем факсими-лирани писмата на Даева, установяващи истината по съществуващия заговор сре-

235

щу Серския окръг. Не ний сме виновни, обаче, че не успяхме да изпълним това си задължение, въпреки опитванията си и като потвърждаваме още веднъж първото си обещание, за сега ще дадем само текстуалния препис на тези писма.
...

236

Номерация в текста е съобразена с изданието Яне Сандански. Спомени. Съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски. С., 2007 г., с. 218-236.

0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial