| More

translator

С Христос и Македония в сърцето
(Предна корица)

С Христос и Македония в сърцето.

Митрополит Методий (Кусевич) в защита

на българските национални идеали 1912-1920 г.*

Макар и никога да не е считал родната си Македония за нещо отделно от България в нейните етнически и географски граници, митрополит Методий е особено чувствителен в ония случаи, когато се засяга въпросът за освобождението. Известно е, че след Берлинския конгрес той застъпва революционното гледище на екзарх Йосиф I за легална дейност в останалите под турско иго български земи в Македония и счита, че с

130

възстановяването и развитието на училищното дело и провеждането на предвидените съгласно Берлинския договор реформи постепенно ще се достигне до автономия за Македония.  Това си гледище той реализира отначало като пряк сътрудник на екзарх Йосиф I през 1880 г. и заедно е него изработва проект за реформи в Македония, който е представен пред Европейската комисия. Духовният глава дава висока оценка на работата му. „Той, Методий - доп. мое - Ц. К.) работи и тича насам нататък - пише в дневника си екзарх Йосиф I - при тогова, при оногова, с всичката ревност, която го характеризира, при всичко, че разумява се тия изработени проекти щяха да останат под миндеря"[43].

Привързаността си към революционния път за освобождение на Македония архимандрит Методий демонстрира и чрез няколкогодишната си дейност в полза на екзархийското църковно и училищно дело. Считайки, че революционните методи за момента са неудачни, той дори на няколко пъти влиза в тежки конфликти със застъпника на бунтовническите действия Охридския митрополит Натанаил. На 4 август 1881 г. архимандритът се оплаква от него на министъра на външните работи и изповеданията (Георги Вълкович и го моли „да забрани на отец Натанаил да пробужда чрез разни писма и обещания македонското народонаселение към Въстание") [44].

След завръщането на Методий от Русия и поемането на управлението на Старозагорската епархия, той не престава да се интересува от съдбата на сънародниците си в Македония. В издавания от него в. „Отбрана" съществува специална рубрика, в която се отразява положението на българите там. От тези материали обаче се вижда, че митрополитът вече е еволюирал по отношение на значението на реформите за освобождението на Македония. Виждайки половинчатия им характер и водейки се от обстоятелството, че под властта на султана едва ли ще се извора автономия за Македония, през 1899 г. той съветва сънародниците си „да се пазят от реформите като от потоп", защото те ще удушат християнския елемент" [45].

Твърде вероятно е митрополит Методий да е променил убежденията си и под влияние на успехите на организираното националноосвободително дело на дейците от Вътрешната революционна македонска организация. Естествено е, че като висш архиерей той не може да вземе пряко участие в дейността й. Съществуват обаче сериозни основания да се смята, че митрополит Методий е контактувал, макар и твърде внимателно, с някои от македонските дейци, въпреки че в архива му не се отк-

131

риха никакви следи за връзки с тях. Налице е само една кореспонденция с ген. Александър Протогеров в качеството му на официално военно длъжностно лице от периода на Първата световна война. В личните му тефтерчета обаче се срещат чести упоменавания за дадени суми „за делото в Макекония [46].

По време на Илинденско-Преображенското Въстание от 1903 г. митрополит Методий призовава вярващите да се молят на Бога за неговия успех. Препоръките си по този въпрос той излага в специален труд „Молебно пение". В него са посочени конкретните молитви, редът, по който те да се извършват в храмовете и указания за завършването им със специална проповед, пропита с проклятия срещу поробителите-неверници [47].

След жестокото потушаване на въстанието дядо Методий обвинява руския император за неговата незаинтересованост за съдбата на сънародниците му и съответно за неуспеха. Според него дейността на революционните комитети разтревожила руската дипломация, че от Македония може да се образува автономна област, която впоследствие ще се присъедини към България, и това заставило руския посланик в Цариград Зиновиев „да подбуди турското правителство за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети". С тези си действия той дал „карт бланш на турците да употребят всички усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония". Това станало причина за преждевременното избухване на въстанието. Руските консули в Македония „като съюзници на сърби, гърци и турци против българите, в своите рапорти, които се публикуваха в петербургския Държавен вестник обвиняваха българите и оправдаваха турците". За това си коварство Русия е жестоко наказана според Старозагорския Методий в Руско-японската война [48].

Преценявайки сложната ситуация около Македония, митрополит Методий се опитва да ангажира и представители на обществеността и неправителствените организации от другите страни за подобряването на положението на сънародниците си. На 4 февруари 1912 г. той пише писмо-изложение до кентърбърийския архиепископ в Лондон, в което го моли да се застъпи за българите в Македония. ,Ддското положение, неописуемите много различни страдания, на които денонощно са изложени християните в Македония - пише той - се дължат на английската политика, която наложи в Берлин новото поробване на македонците. Тяхната кръв, която се пролива непрестанно от бремето на Берлинския конгрес, това ужасно и потресаващо поло-

132

жение е за сметка на английския народ, в лицето на неговите водители и избраници...

Това, което се върши в Македония от години насам е срам и безчестие за християнска Европа във вековете на цивилизацията". Доказвайки с цифри и факти, че при младотур-ския режим християните се изтребват повече и с по-голяма жестокост, митрополит Методий апелира към англиканската църква да съдейства за застъпничеството на английския народ [49]. На основата на това писмо „британските епископи посочват нетърпимото положение в Македония" на обществеността и апелират за защита на българите [50]. Този жест на владиката Методий е оценен високо и от съвременниците му. Представителят на българската легация в Рим Димитър Ризов пише в писмо до митрополита, че македонците са трогнати от това негово дело [51].

В името на освобождението на Македония от робство и на националното обединение на България Методий Кусев приема с възторг началото на Балканската война от 1912 г., когато на 5 октомври обединените сили на България, Сърбия и Гърция нападат Турция. Преценявайки войната като най-радикален път за разрешение на македонския въпрос, в реч на благодарствен молебен на 5 октомври 1912 г. по случай обявяването й дядо Методий заявява, че сключването на Балканския съюз е едно „чудо в историята" и изразява надеждите си, че именно това чудо ще освободи българите в Макекония [52].

Бляскавото начало на войната и първата голяма победа на българите в Лозенград на 11 октомври 1912 г. въодушевяват Методий и в присъствието на цар Фердинанд той отслужва благодарствен молебен за победата. В речта си по този повод той до такава степен се въодушевява, че заявява, че вижда, че „на Балканите се образува една нова империя" и че именно Фердинанд е определен от Бога да бъде „устроител и ръководител на тая нова империя и неин пръв император" [53].

Скоро обаче ентусиазмът на митрополит Методий е прекършен. Започва отстъпление на българските войски при Чаталджа и на 20 ноември 1912 г. е подписано примирие с Турция. На 3 (16) декември 1912 г. в Лондон започват мирни преговори между Балканския съюз и Турция с посредничеството на великите сили, в които отношенията между балканските съюзници се изострят неимоверно много. Българската делегация излиза със законни и обосновани от историческа и етническа гледна точка претенции за цяла Македония и за Одринска Тракия, докато сръбските и гръцките искания отстояват принципа на „фактическа-

133

та окупация", което означава към тях да бъдат присъединени всички земи, върху които има техни окупационни войски. В преговорите се намесва и Румъния, която неоснователно иска компенсации за възможно териториално разширение на България и настоява изместване на българо-румънската граница в своя полза.

Виждайки реална заплаха за родната си Македония, дядо Методий започва пряка кореспонденция с цар Фердинанд, В която под формата на „частно мнение" непрекъснато го съветва какви указания да дава на българската делегация по преговорите и как да постъпва. Първото такова писмо е от 3 декември 1912 г., в което митрополитът настоява, че „сега не е време да се уреждат границите с Румъния" и го съветва „да се даде широка църковна и училищна автономия на власите", с което тя ще бъде удовлетворена [54]. В следващите си писма до царя от същия месец дядо владика настоява да не се поддаваме на натиска от руското правителство и да го слушаме „дотолкова, доколкото имаме полза". Тези мъдри разсъждения обаче са засенчени от болката му, че Сърбия вече започва да упражнява терор върху българите в окупирания град Скопие, вследствие на което на 29 декември той настоява да се изпъдят сърбите оттам и „да си вземем своето" [55]. На 17 януари 1913 г. Турция денонсира примирието и отново започва военни действия. Опасявайки се, че Румъния, подкрепяна от Русия може да обяви война на България и да я принуди да воюва на няколко фронта, митрополит Методий съветва царя засега да й се направи отстъпка за изместване на границата, а впоследствие, след като България победи, да се свика Велико Народно събрание, което да не одобри отстъпката на територии и едва тогава, ако тя нападне България, да се воюва с нея и да бъде принудена да опразни завзетите наши територии Възмутен, че тази опасност за България отново идва по Внушение от руското правителство, на 19 февруари Методий пише обширна записка до царя на тема „криворазбраното русофилство", която впоследствие публикува в анонимна брошура „Виновниците за днешните дипломатически неуспехи на България". В нея той предупреждава Фердинанд, че „има опасност онова, което се печели от армията на бойното поле да се губи от дипломацията". Основание за това му дава фактът, че преди да замине за Лондонските преговори председателят на Народното събрание Стоян Данев посещава Букурещ, след което румънците излизат с претенциите си на Лондонската конференция и настояват Русия да бъде арбитър в спора й с България. Както беше казано по повод на тази брошура, в нея Староза-

134

горския митрополит Методий прави пророческите си предсказания, че Русия ще позволи България да бъде разгромена и осакатена, като даде българските земи на Сърбия, Гърция и Турция [56].

Опитвайки се да спре подобен ход на събитията, в ново писмо до царя от 27 февруари 1913 г. Методий му дава съвети какво да се направи, за да се спре стремлението на Сърбия и Търция да ни ограбят окончателно". Според него е нужно да се даде ултиматум на Русия, че „ако не накара сърбите да изпразнят окупираните от тях български градове в Македония, гърците - да освободят Солун, румъните да се откажат от своите претенции, а турците да подпишат договор за мир, България ще поиска помощ от Австро-Унгария и ще се съюзи с нея". Като сигнал за Русия, че България изменя политиката си, той съветва царя „да застави д-р Стоян Данев да си подаде оставката" от поста председател на Народното събрание. В телеграма до Методий Фердинанд му пише, че „споделя" възгледите му [56]. За разлика обаче от митрополита цар Фердинанд не се ръководи само от емоционални подбуди за освобождението на българите. Той има собствена позиция (повлияна от Австро-Унгария и Германия) по въпросите на външната политика на страната и не рамо, че не се вслушва в съветите на дядо Методий, но не зачита и мнението на министрите си и това на депутатите от Народното събрание.

За да докаже правата на България над окупираните от Сърбия териториите в Западна Македония с преобладаващо българско население, митрополит Методий публикува през март 1913 г. нова политическа брошура „Македония в своите жители само сърби няма". В нея той излага обосновано „етнографическите, географическите и историческите съображения", според които те трябва да се присъединят към България. В брошурата Методий с болка заявява, че в окупираните временно от Сърбия и Гърция български селища се вършат безчинства и издевателства над българите и предупреждава, че новото робство от сърби и гърци ще бъде по-тежко и от турското.

Наивни обаче са възгледите му, че този въпрос се е решил от Русия на събрание на Санкт-петербургското Славянско благотворително общество през 1890 г., когато бла-годарение на неговата защита руските обществени кръгове са възприели и потвърдили тези права на България [58].

За обществения резонанс от този труд говори представителят на висшите военни кръгове майор Коста Николов - началник-щаб на Дирекцията за стопански грижи и обществена

135

предвидливост. Според него „В този важен момент тази книга повдига народната гордост, крепи духа ни и ни даба надежда в светлото бъдеще на милата българска Македония" [59].

След победата на българските войски при Одрин Турция е поставена на колене и мирните преговори в Лондон са възобновени. Следейки от пресата войнствените изявления на Сърбия и Гърция, владиката също се поддава на еуфорията и на 8 април 1913 г. пише до цар Фердинанд, че тъй като „Сърбия и Гърция се готвят с военна сила да задържат окупираните от тях български градове", то ни се налага да водим война с тях, в която „веднъж завинаги да си разчистим сметките". Той дори начертава цялостен план за реванш срещу бившите съюзници, в който България трябва „да отхвърли арбитража на Великите сили за посредничество, да си осигури „помирение с Турция и Румъния" и да „отвори война първо на Сърбия..., а като се свърши с нея да се воюва с Гърция". Изживявайки се в ролята на царски съветник, той дори подтиква цар Фердинанд към тази война, уверявайки го, че „очите на целия народ са обърнати към него" [60].

Във втората Балканска война България се обявява срещу бившите си съюзници Сърбия и Гърция, но е нападната в гръб от Румъния и Турция, вследствие на което претърпява тежко поражение. Съгласно Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г. тя губи Македония, Одринско и Южна Тракия.

Осъзнавайки размерите на погрома, митрополит Методий пише „последна, заключителна записка до царя", в която заявява, че „изпълнението на договора е смъртоносен удар за националните интереси на България и отговорността за тая жертва е страшна". Без да търси виновниците за жертвата той заявява, че си е изпълнил дълга, че няма какво повече да каже и поради това приключва преписката си с Фердинанд" [61].

Измъчвайки се от загубата, дядо Методий търси причините за нея и ги изразява и пред обществеността чрез труда си „Погромът на България. Виновникът. Един петдесетгодишен деец за освобождението на България, Македония, от стара България, македонец", излязла от печат през юли 1914 г. Тя е пропита от дълбока тъга, че родната му Македония попада под още по-тежко робство - на Сърбия и на Гърция, които с асимилаторската си политика не са по-добри от някогашната турска власт. Причините за това положение Методий вижда в „сляпото русофилство" на тогавашното проруско българско правителство, в измяната на балканските съюзници на

136

страната и в непоследователната линия на великите сили и особено на Русия, за която той не пести тежките си думи. Проследявайки цялата руска политика спрямо България след 1878 г., митрополит Методий предсказва, че за вероломството си към българския народ Русия ще бъде жестоко наказана и ще се разпадне, като от нея ще остане само Московското царство.

Търсейки виновниците обаче, митрополит Методий не стига до вината и на Фердинанд за погрома. Заявявайки, че България е конституционна монархия, в която царят царува, а не управлява, той изцяло оневинява царя, който „не можел да се противопостави на правителството и на народната воля" [62]. В него обаче се прокрадва капка съмнение и макар да се е зарекъл, че няма какво повече да каже на царя, Методий му пише отново в един „епилог" на записките си, че „Негово Величество царят в оправдание на своята съвест трябва да се закълне, че занапред няма никога да възлага на русофилска партия власт и да остави в завещание и на наследниците си тоя завет" [63].

Като се опитва да открие виновниците за страшния погром, митрополит Методий не може да осъзнае, че и той самият носи известна отговорност за него. Ръководейки се от дълбоки патриотични подбуди и съветвайки непрекъснато царя и министрите „да си вземем своето", той не осъзнава, че неволно ги подтиква към една авантюра с непридвидими последствия.

И когато през декември 1913 г. правителството на Васил Радославов подава оставка и се обсъжда съставянето на нов кабинет начело с Александър Малинов, дядо Методий нарушава обещанието си да не пише повече на царя. В ново писмо от 23 декември той му припомня, че го е заклел да не дава мандат на Русофилска партия и че смята, че „е редно пак да се даде мандат на Радославов за кабинет" [64]. Същият ден е съставен втория кабинет на Васил Радославов, просъществувал до 21 юни 1918 г. Пресилено е да се смята, че позицията на митрополита оказала влияние върху царя при съставянето му. Дядо Методий обаче вече се изживява в ролята на царски съветник и когато по-късно през 1916 г. му се налага да ходатайства пред министър-председателя, за да защити обвинения по Деклозиеровата афера свой приятел адвоката Никола Генадиев, той . открито заявява на Васил Радославов: „Това да стоите Вие и Вашата партия на власт до днес мисля, че и аз имам участие -

137

следователно и заслуга. Моята преписка с Височайшия адрес ще потвърди тази истина един ден, когато тя стане достояние на публиката и на историята. Мисля, че и Вие отчасти се сещате, че това е така [65].

Предсказанията на дядо Методий и поверителната му преписка с цар Фердинанд, за която той лично му благодари ц често заявява, че е съгласен с него, наистина сближават митрополита с царя, вследствие на което в следващите години той отново продължава да го съветва в тежки мигове за съдбата на България. В същото време будната му обществена позиция и смелостта му да изявява открито възгледите си в политически брошури и статии му спсчелват авторитет и сред обществеността. Така, макар и да не е политик, дядо Методий се превръща в една от важните политически фигури в България, в един от онези неофициални политически фактори, до които се допитват царя, министрите, военните и дори някои чужденци по въпроси за съдбата на страната.

На 1 август 1914 г. избухва Първата световна война. Отначало България обявява неутралитет, но това е един „благосклонен към Централните сили неутралитет". В периода от 1 август до официалната й намеса във войната на страната на Централните сили през октомври 1915 г., България е обект на дипломатическа битка между двете големи международни групировки, които се опитват да я спечелят, с оглед стратегическото й положение на Балканите. В битката са впрегнати и видни международни публицисти и общественици. Част от тях се опитват да въздействат върху българската политика и при срещите си с митрополит Методий. Особено активни са представителите от страните на Антантата, които безуспешно се опитват да променят прогерманската политика на българското правителство. Така например известните познавачи на Балканите - английските публицисти и общественици братята Чарлз и Ноел Бъкстон, изявили се като ярки българофили по време Балканската и Междусъюзническата войни, се срещат през есента на 1914 г. с дядо Методий в хотел “България”. Митрополитът съобщава на братята, че преди няколко години е отправил послание до Кентърберийския епископ и препис от него до тях относно съдбата на Македония. Братята отговарят, че това им е известно и молят митрополия Методий да се застъпи пред българското правителство за ориентиране на България към Великобритания в предстояща-

138

та война. С огнена жар и патриотизъм той отговаря, че това е невъзможно, защото именно Англия и съюзниците й от тройното Съглашение (Русия и Франция) не са направили нищо против ограбването на България през време на последните Балкански войни. С болка Старозагорский Методий им разказва за жестокостите на сърбите, за унищожаването на българския елемент в Македония и заключава, че те имат кураж да вършат това именно защото са под покровителството на Съглашението. Срещата завършва с въпрос от митрополит Методий към братята: „Ние сме както знаете смъртно обидени и увредени вероломно от Русия, Сърбия и Гърция... Сега по причина на Европейската война, ако речените държави изпаднат в критично положение и нам се даде възможност да ги ударим и унищожим, за да освободим нашите поробени братя и ако като слушаме подобни на Вашите съвети пропуснем тоя (сгоден) случай, не ще ли потомството да ни осъжда, че не сме използвали това обстоятелство" [66]?

На 14 юли 1915 г. по същия повод дядо Методий е посетен от друг виден английски публицист и общественик - Джеймс Баучер. И на него той привежда серия доказателства, поради които „България няма и не бива да воюва в полза на Съглашението против Съюза" [67].

Твърде вероятно е опитите за въздействие върху митрополит Методий и чрез него върху царя и правителството да не са само чрез публицисти и общественици, но и чрез официални представители на легациите на съглашенските страни. В това отношение съществува един любопитен епизод, разказан от един от приятелите на дядо Методий - Васил Узунов. Според него през есента на 1914 г. митрополитът бил посетен от „чиновник” от Съглашенската легация, който му предложил „два милиона рушвет, за да повлияе дето трябва, за да се намеси България на Съглашенска страна". Владиката му казал „да си върне парите назад в София, ако иска да направи скандал". По този повод дядо Методий казал на Узунов: „Синко, ако на моето смирение са могли да поднесат два милиона, то колко ли са поднесли на нашите големи хора" [68]. Самият този факт говори достатъчно красноречиво за авторитета и влиянието на митрополит Методий върху официалните български среди.

Отначало Методий подкрепя обявения неутралитет от страна на България и се мъчи да изкара политически дивиденти от него за държавата. Заявил на царя, че „повече няма

139

какво да му каже", от началото на 1915 г. той започва активна преписка с министър-председателя Васил Радославов, в която се опитва да го съветва така, както и Фердинанд. И макар че високоинтелигентният Радославов не му отговаря или му за явява формално понякога, че „следва съветите му", поради което няма нужда да му пише, владиката не се отчайва и отново и отново с невероятна упоритост пише писмо след писмо.

Първото писмо от тази огромна преписка е от 16 януари 1915 г. и цели да повдигне спадналия патриотичен ентусиазъм в страната след първата национална катастрофа. Като следящ политиката на правителството, дядо Методий е наясно, че „обстоятелствата показват, че висшите национални интереси ще ни наложат изоставяне на неутралитета", а за целта трябва „да се повдигне народният дух". Обосновавайки се по този начин пред министър-председателя, той му дава съвети да се изпратят запасните офицери в общините, където да „държат патриотични беседи всяка неделя" и „да обучават населението, годно да носи оръжие" [69].

На 19 и 29 май 1915 г. в поверителни записки Методий съветва министър-председателя „как хем да се удовлетворят исканията на Русия, хем да не воюваме против Турция в полза на Съглашението". Като свързва погрома на България с Русия и Съглашението, той счита, че ако България стане негов съюзник, „руската дипломация няма да позволи страната ни да се облагодетелства", а ако сме с Централните сили - „пак ще бъдем разгромени". Ето защо, „ако сме неутрални - ний всеки ден ще заякваме, докато враговете ни се изтощават и двете групи ще се отнасят с нас със респект". Заключението на митрополита е логично, но неизпълнимо в тогавашната международна обстановка - „със силата на неутралитета си ние ще искаме отстъпки - поправки на границата, подобрение на положението на поробените ни братя..., чрез неутралитета можем да спечелим всичко, без да рискуваме съдбата на България .Съзнавайки обаче, че правителството не може постоянно да блъфира с неутралитета си, като ловък дипломат той дава съвети „да приемем да водим преговори със Съглашението но да им поставим на карта пълните си национални искания възвръщане на Македония и Добруджа в границите им Санстефанска България” [70] искане, което естествено Съглашението няма да приеме за момента.

Приемайки съветите на дядо Методий само за сведение, Васил Радославов не му отговаря. Убеден, че разсъжда

140

правилно, на 2 август митрополитът решава да публикува тези си съвети под формата на отворено писмо. Така се появява нова малка негова политическа брошура под заглавие: „България ще погине, ако се поведе по Съглашението и воюва против Турция, съюзник на Съюза. Отворено писмо до министър-председателя г-н д-р Васил Радославов от стар дългогодишен деец" [71]. Чрез нея мнението на митрополита получава обществена гласност, а авторитетът му нараства още повече.

След влизането на България във войната на 14 октомври 1915 г., Методий отправя специални молитви към Бога с надежда за победа, за да се освободят поробените земи от новите завоеватели. През 1916 г. той се обръща с призив към енориашите си, в който заявява: „Жените и всички ония мъже, които по старост или по недъгавост не отидат на войната, се канят да дохождат в църква на служба и на молитва, за да помогне Бог да се нанесе победа на врага и нашите мили да се върнат живи, здрави и победители". Следват обяснения в такъв ред, кога и къде ще има архиерейски служби в храмовете на Стара Загора. На отделни листовки, разпространени в хиляди екземпляри, са отпечатани два вида молитви с указания по какъв повод ще се произнасят и кога [72].

Почти веднага след започването на военните действия срещу Сърбия, митрополит Методий, смятайки, че може да бъде полезен, възобновява кореспонденцията си с министър-председателя. Повод за това е десантът на съглашенските юли в Солун на 21 октомври под негласното прикритие на „неутрална" Гърция. Виждайки в този факт фактическо и юридическо нарушение на гръцкия неутралитет, Старозагорския Методий сигнализира на 25 октомври министър-председателя, че се „опасява от гръцкото вероломство", поради което Бьлгария трябва да внимава за изненади от тази страна. В загрижеността си дядо Методий настоява министър-председателят да информира за това му мнение и царя, ако не той сам да му пише. Васил Радославов отговаря лаконично и висомерно: „Няма нужда да пишете до Височайшия адрес. Имаме всичко предвид" [73]. За съжаление и този път опасенията на дядо Методий се сбъдват и потвърждават от по-нататъшния развой на събитията. След успехите на Първа и Втора българска армии срещу Сьрбия и превземането на Ниш, Пирот и Неготин, а малко по-късно и на цяла Вардарска Македония, дядо Методий отново започва да бленува за „велика и славна България" и пише на 31

141

октомври и 10 декември 1915 г. възторжени писма до Васил Радославов, в които му внушава, че „той ще бъде за българския народ свети Василий" и че „от провидението му е внушено да реализира идеята на българския народ за обединение". Заявявайки, че „за освобождението на Македония", извършено под негово ръководство той е „готов да принесе в жертва всичко, даже живота си", дядо Методий обяснява на министър-председателя, че му пише „от ревност", за да се запази неговото име „свято и непорочно от партизански дерт". И в същото време, като не може да устои на напора си да съветва, той започва да се оплаква от управителя на гр. Нищ и настоява в „новоосвободените земи да имат чиста, некорумпирана държавна администрация", като „там се назначат най-способните мъже от всички партии" [74]. Съзнавайки нуждата на тези земи и от български свещеници, той препоръчва на министър-председателя да заплати добре на ония от тях, които ще се решат да заминат, за да може и там да отидат „свестни и достойни" божи служители" [75].

През ранната есен на 1916 г. предупрежденията на Старозагорский Методий за „коварството" на гърците се сбъдват. След мощната офанзива на българските войски на Южния фронт и завладяването от тях на преобладаващата част от Егейска Македония, неочаквано немският император кайзер Вилхелм II по молба на шурея си - гръцкия крал Константин, грубо прекратява напредването на българската армия и не й позволява да преследва англо-френските войски в гръцка територия. Този германски ход за пръв път нагледно илюстрира неравностойното партньорство на България в съюзните отношения и води до тежка, изтощителна позиционна война, продължила повече от две години и превърнала се в истинска касапница за българските войски.

В този труден момент за страната дядо Методий забравя, че си е дал дума повече да не си кореспондира с царя и през септември 1916 г. пише две нови „записки" до него. Първата от тях е от 14 септември и е под заглавие „Кой е виновен за излишните жертви, които дава България на Южния фронт и какво трябва да се направи, за да се премахне тая касапница на най-отличните чада на България, и още - за да не остане България некомпенсирана откъм Гърция и Румъния и в същото време да не бъде България - разгромена?" В тази си записка обаче митрополит Методий за пръв път открито се осмелява да обвини и българския цар. Заедно с „нечестността на гръцкия крал

142

Константин", той сочи като виновник и цар Фердинанд, заради прекалената му доверчивост към германския император кайзер Вилхелм, „който е привързан към Гърция и Румъния поради роднинските си връзки с техните кралски дворове". Изтъквайки лошите последствия от сляпата вяра както към Русия, така и към Германия, Методий предупреждава: „Николай Император, поради любовта му към Сърбия, допусна погрома на България, а Вилхелм - императора, поради любимите му Гърция и Румъния може да допусне не само лишаването от компенсации, но ако стане нужда, и разгрома на България...". В заключение той препоръчва на царя максималистични и незпълними съвети: като условие за продължаване на съюза ни с Германия е необходимо: 1. Кайзерът да изпрати 500, 000 армия германски войници на южния фронт; 2. Да се подпише конвенция между България и Германия, с която последната да не подписва мир, докато не се компенсира България за претърпените загуби от Балканските войни, и 3. Ако Германия не приеме тези условия, България да влезе в съюз със Съглашението и да подпише с него сепаративен мир, чрез който да се признаят окупираните от българските войски територии за принадлежащи на България" [76].

Втората „записка" е от 28 септември 1916 г. и третира почти същите въпроси [77]. Като се има предвид точната ориентация на митрополит Методий в сложните ходове на европейската дипломация е трудно да се повярва, че той е толкова наивен да мисли, че царят ще се вслуша в съветите му, които не отговарят на ролята и мястото на България в Централните сили и не й позволяват да поставя ултиматуми. Обяснението според нас е повече в дълбоката емоционална нагласа на дядо Методий да се освободят непременно българите от Македония, но и да не се лее излишно кръвта на войниците за нечия чужда воля.

Оттук нататък започват големите колебания на дядо Методий по отношение на правилната ориентация на България към Централните сили и на ролята на цар Фердинанд във войната. През декември 1916 г. той е посетен на „Аязмото" от Меклембуриския херцог Йохан Албрехт - племенник на германския император. Митрополитът го попитал кога най-после съюзниците ще подкрепят България да изпълни историческите си завети. Принцът го успокоил, че всичко е наред и че и това ще стане. Недоверчивият старец с право се усъмнил в думите му, тъй като „уверенията му не схождаха с фактите",

143

защото тъкмо по това време германците окупират Добруджа. На настояванията на херцога, дядо Методий скача и му заявява в очите: „И да кажеш на чичо си (германския император -доп. мое - Ц. К.), че е подлец!". Придружаващият херцога и негов преводач - български офицер се смутил и не знаел как да преведе тези думи. Тогава дядо Методий започва да изброява пред него всички некоректности и нарушения на съюзниците спрямо България, като предрекъл и общата съюзна военна катастрофа. Методий говорил повече от два часа, а принцът си водел записки. Накрая той благодарил сърдечно на стареца и му заявил, че „от никого дотогава не е слушал така дълбоко искрени и правдиви думи, и че ще доложи всичко на кайзера". От своя страна митрополит Методий информирал за този си разговор Фердинанд [78]. В преписката между митрополит Методий и царя няма данни за реакцията на монарха на този драстичен случай. Ясно е обаче, че царят едва ли е одобрил постъпката му, защото след нея отношенията между двамата продължават да охладняват, което личи от следващите „записки".

Влошаването на ситуацията около българските национални интереси (окупацията на Добруджа от германските войски) държи будна съвестта на дядо Методий и го кара да напише остро и гневно писмо и до министър-председателя, „за да му отвори очите". На 27 февруари 1917 г. той го предупреждава, че „ако ни се вземе Битоля и не ни се даде старата Добруджа, войната е за нас изгубена". Обвинявайки го за „сляпото" му доверие към Централните сили и предупреждавайки го какво следва от него, митрополит Методий открито го заплашва: „Вие му мислете. Аз съм стар човек и си умирам" [79].

От това писмо започва влошаването на отношенията на митрополит Методий и с министър-председателя.

Изтощителната позиционната война на Южния фронт и нарастването на антивоенните настроения сред войниците карат Щаба на армията да търси различни средства за повдигане на бойния дух. Като част от тези мероприятия старецът-патриот Методий е поканен през март 1917 г. да замина за фронта и да държи патриотически речи пред войниците. Поради студеното време и заболяване митрополитът отказва, но изпраща на фронта 1540 бр. от своите политически брошури” [80]. И макар, че всички те са написани и издадени изключително за негова сметка и са разпространени безплатно, а в момента той няма средства да отпечати нови, в желанието си да оправдае тежката и продължителна война и дадените жертви

144

в полза на Македония и Тракия, владиката отново пише нов труд - „Войната спасителна за България". С нея той цели да внуши вяра в победата както на войниците на фронта, така и на останалите в тила. Ето защо дядо Методий заявява, че сам Бог е внушил на българите да се присъединят към Германия, за да бъде отмъстена неправдата с новото поробване на Македония и Тракия [81].

Продължителната война и породената от нея тежка продоволствена криза, неравностойните отношения между България и съюзниците й са сигнал за дядо Методий, че става нещо нередно и страшно, и че страната отново ще бъде разгромена. Тревожният му мозък ежедневно търси начини за промяна на ситуацията. В писмо до царя от 20 март 1917 г. той описва тежкото положение и упреква монарха, че е допуснал да се случи това. Заявявайки, че няма други приятели, „освен България в лицето на царя", дядо Методий напразно го пита „Къде е стопанинът на страната, где е Отецът, Бащата на българския народ" в тези съдбовни дни [82].

Размишлявайки ежедневно върху горните проблеми, Методий решава да разшири обсега на кореспонденцията си и да включи в нея и други отговорни фактори. Така от май 1917 г., заедно с кореспонденцията си до царя и до министър-mредседателя, той започва да пише „записки" и до ген. Александър Протогеров - директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, до главнокомандващия ген. Никола Жеков, до ген. Иван Стойков и др., като изпраща преписи на всеки от писмата си до другите. Така той се надява, че думата му ще бъде чута от повече отговорни хора и че ще има по-голям ефект от кореспонденцията му. Проблемите, с които ги занимава са едни и същи: „как да стане Отечеството славно, а България велика и обединена", „защо Народът гладува и няма хляб, сирене, фуражи", „непременно да се настоява пред съюзниците още сега да си вземем нашето" и т.н. [83]

В началото на 1918 г. в Брест-Литовск се водят преговори между Съветска Русия и Централните сили. Предвижда се северна Добруджа, отвоювана с кръвта на българската армия да стане съвместно владение (кондоминиум) на Централните сили. За дядо Методий това е изключително лош знак. Предчувствайки, че съществува „предварителен план за ампутиране на България", той алармира за чувствата си царя и министър-председателя и им предлага да не подписват от своя

145

страна договор с такава клауза за Добруджа, а да отидат там на място и да защищават българските интереси [84]. За дядо Методий е непонятно как е станало така, че макар България да е победила Румъния, тя трябва да й отстъпи българска област. В миг на отчаяние той с болка възклицава: „О, Боже от Русия се избавихме, как ще се избавим сега от Германия!". И той отново и отново пише до министър-председателя, до царя, и до ген. Жеков, и ги моли да не отстъпват, да не се огъват, ,,и една педя българска земя никому да не дават", „да не стават предатели"... [85].

Търсейки доказателства и средства за неотстъпването на Северна Добруджа, митрополит Методий се хваща като удавник и за модерния по това време принцип на самоопределението на народите и заявява, че както „Германия, Австро-Унгария и Турция признават новосъздадената държава, отцепена от Руската империя на основата на самоопределението", така те трябва да признаят и вота на населението на Северна Добруджа, което на същия принцип се е самоопределило и произнесло за присъединяване към България [86].

Отстъпването на Добруджа от правителството на Радославов „прелива чашата" и дядо Методий започва да крои планове как да се свали то от власт. Тъй като доверието на цар Фердинанд към него вече е намаляло, той не се решава направо да му пише за недоволството си и се съветва с д-р Никола Генадиев как да постъпи. Като му напомня, че „нашият цар най-много мрази да му дават ум и особено по министерски назначения", Генадиев му препоръчва да напише дълго писмо до монарха, в което най-напред да изрази народното недоволство от кабинета и чак след това да му препоръча някаква нова политическа комбинация, която би могла да успокои духовете, като в нея непременно да бъкат включени и земеделците [87]. В грижливо комплектувания от самия дядо Методий негов личен архив, в който се съхраняват копия от всичките му документи и цялата му кореспонденция от и до него, не се откри точно такова писмо. Във всичките му записки до царя обаче от началото на 1918 до лятото на същата година неизменно става дума за недоволството му от правителствената политика. Нещо повече, на 7 юни 1918 г. - две седмици преди падането на кабинета, той пише разгромяващо писмо до д-р Васил Радославов, което му заявява, че политиката му е фалирала окончателно както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план, че падането му от политическата сцена при това

146

положение ще е „смъртоносно" и той „няма да дойде на власт во веки веков" [88]. На 21 юни 1918 г. цар Фердинанд подписва указ за съставяне на коалиционно правителство от демократи и радикали начело с Александър Малинов. Пресилено е да се счита, че позицията на дядо Методий е оказала влияние върху монарха за тази смяна. Писмата му обаче безспорно са сред факторите, довели до нея. Ето какво казва по въпроса самият митрополит в писмо до ген. Иван Стойков от 7 юли 1918 г.: „Предполагам, че моята преписка на Височайшия адрес, на министър-председателя и на главнокомандуващия с изпращане преписи на едните и другите е станала причина да се ускори падането на кабинета. Моите писма до г-н Радославов бивали прочетени в Министерския съвет, според както ми съобщи един от господа министрите. Моите телеграми до главнокомандуващия с копие до министър-председателя във връзка с другите писма и списи послужили, щото групата на стамболовистите да се оттегли от кабинета, за да не носи отговорност за обещаните компенсации. Това оттегляне навлякло, казват, и оставката на кабинета" [89].

Новото правителство няма дързостта да направи решителната стъпка за излизане от войната и предотвратяване на нова национална катастрофа. Въпреки симпатиите си към Антантата, то не прекъсва дипломатическите отношения с Централните сили. Продължаването на войната засилва неимоверно антивоенните настроения на фронта и в тила. Страната е на прага на революцията.

В тези условия дядо Методий пише на 24 юли 1918 г. последното си писмо до царя, в което го предупреждава, че и с неговата власт е свършено, защото и в България ще избухне революция. „Лицата от нашата генерация олицетворяват българския народ и българската държава с особата на царя -пише той. - Падна династията на руското царство - разпадна се империята. Изпълнявам дълга си на пазител на династията с девиза „Пазенето на династията - запазване от разгром държавата"... Търпението на войниците на фронта е изчерпано. Избухването на страшната експлозия чака само една палилка... По същите причини, по които се допусна да стане в Русия революцията - по тия причини ще стане тя и в България. В едната, и в другата страна агитацията бе и е против царизма [90].

Предсказаните събития твърде скоро се сбъдват. След

147

пробива при Добро поле на 14 и 15 септември 1918 г. в страната избухва Войнишкото въстание. Революционният устрем на войниците от фронта предизвиква други две важни събития подписването на примирие със Съглашението от 29 септември с. г., вследствие на което страната е окупирана от Съглашенски войски, и абдикацията на цар Фердинанд в полза на сина му Борис.

Дядо Методий преживява тежко този политически катаклизъм. С огромна душевна болка той се зарича повече да не се занимава с политика. В писма до ген. Иван Стойков от 22 декември 1918 г. и до Симеон Радев от 3 март 1919 г. митрополитът заявява: „От 1912 г. насам пишех редовно и постоянно на Фердинанд и първите му министри писма и телеграми. Смисълът на тая грамадна преписка беше предупредителна, а съдържанието й - какво да се прави и какво да не се прави. Характерът й беше предсказателен... Нищо не помогна... Поради голямото нещастие, което постигна България, аз се реших да не се занимавам вече с политика... Няма нищо по-мъчително от това да предвиждаш последствията от една политика и да не можеш да предотвратиш злото..." [91] (цитатите са комбинирани и от двете писма - Ц. К.).

Неспокойният дух на митрополит Методий обаче не го оставя да стои и да чака със скръстени ръце наказанието над България. И когато през декември 1918 г. ген. Иван Стойков се обръща към него с молба да напише послание до президента на Съединените щати Томас Уилсън, в което да го помоли да се застъпи за България в предстоящите мирни преговори, той отново се съгласява, този път с надежда, че ако българските политици не го чуват, то популярният американски и световен лидер не може да не се застъпи за българската съдба. Надежда за това му дава станалото известно по това време послание на американския президент от 8 януари 1918 г., в което в 14 точки се предлага план за мирното следвоенно урегулиране на международните отношения.

Историята на посланието на митрополит Методий до американския президент е доста дълга и няма да я предаваме в подробности. Съгласил се да го напише с условие, че „няма да приеме унизителната мисия да иска прошка" от САЩ това, че „някои партизани втикаха България във война пропив Съглашението" и че „ние не сме воювали против Съглашението, а против нашите врагове Сърбия, Румъния и Гърция" [92]- дядо Методий се готви дълго и задълбочено за тази си нова мисия

148

проучва много документи за българо-американските отношения, съветва се със Симеон Радев по въпроса и пише няколко варианта - един пространен от 100 страници и два по-кратки - от по 7-8 страници, с приложения от документи и преписки. В крайна сметка писмото е отредактирано и съкратено от Симеон Радев, преведено е на английски език и с дата 14 март 1919 г. е изпратено в САЩ.

В посланието се излага историята на България, обосновават се историческите, географските и етническите й права над териториите в Македония и Тракия, населени с българи и се иска застъпничеството на американския президент да не се допусне ново разпокъсване на страната на Парижката мирна конференция. Позовавайки се на онези точки от посланието, в които се предлага границите на отделните страни да се очертаят на основата на свободното самоопределение на народите, митрополит Методий заявява, че населението, за което става дума, отдавна се е самоопределило като българско, поради което той не бива да допусне българският народ да бъде наказан. За да покаже на президента, че българите заслужават това, дядо Методий изтъква някои от заслугите му към човечеството, като: делото на Кирил и Методий, дало писменост на всички славяни; превеждането на Библията на български говорим народен език веднага след римляните и гърците и др.

Езикът на посланието е точен, ярък, изпълнен с десетки цитати от Библията. Наред е безспорните факти обаче в него има и доста наивни моменти като този, че българските войници повярвали на американския президент, че мирът ще бъде сключен възоснова на правото на нациите на самоопределение и спрели да воюват, поради което се стигнало до катастрофата, а също така и предупреждението към Т. Уилсън, че „ако при сключването на мира не се допусне обединението на българския народ и България бъде икономически разграбена", то неговите принципи „ще бъдат изопачени и целта на участието на американския народ в световната война ще се покаже наместо освободителна - заробителна" и др. [93]" (Вж. приложение № 16).

Изложението е последвано от три допълнения. В първото от тях се прави тъжната констатация, че немците още преди да е свършила войната обират поголовно България и че народът ни съжалява за съюзяването си с тях. Второто е изградено на евангелски текстове за задължителното изпълнение на повелите за любовта към ближните, завършващи с

149

горещи молби до Уилсън да апелира да се приложи точка 11 от знаменитото му послание, за да се върнат българските зем на българите. В третото допълнение са посочени заслугите на американските учени и общественици към българите през 1876 г., с което на американския президент се дава пример за подражание.

Заедно с изпращането му, посланието е отпечатано в отделна брошура и разпространено широко в страната [94].

До момента не е открит документален източник, от който да се види дали посланието е предизвикало отклик у американския президент. В България обаче то предизвиква силни вълнения и изключително ласкави отзиви от страна на редица общественици и духовници. С право посланието е оценено като „въодушевен повик за правда", „ценен патриотичен жест" и „авторитетна защита на свещената българска кауза" [95].

Когато по време на Парижката мирна конференция става ясно, че погромът на България е неизбежен, дядо Методий отново не може да се примири с факта, че е безсилен да измени хода на събитията и започва да пише нови „записки" - този път до министър Райко Даскалов, а впоследствие и до Александър Стамболийски. Несъзнавайки колко надълбоко е затънала България и че тя не може никому да диктува исканията си, на 30 октомври 1919 г. митрополит Методий препоръчва на министъра крайни мерки за изход от положението, основани на принципа или всичко, или нищо. Ето как звучат неговите препоръки: да се прекратят мирните преговори и българската делегация да се завърне от Париж; да се иска напускането на окупационните войски от Македония, Добруджа и Западна Тракия като необходимо условие за продължаване на преговорите за мир със Съглашението; България да не подписва мир, който я осакатява териториално, политически и икономически. И “ако Съглашението се реши да воюва с България за налагане на тоя несправедлив мир, предпочтително е България да загине храбро и с чест, отколкото сами ние да си подпишем смъртната присъда за вечно робство, срам и позор [96]". Естествено, министър Даскалов не счита да отговори на писмото.

Междувременно на 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва Ньойския мирен договор, който откъсва от България 1/10 част от територията й и 1/7 част от населението й. Заедно е всички останали тежки клаузи този несправедлив диктат донася втората национална катастрофа.

150

И въпреки всичко, дядо Методий отново лелее някакви надежди, че не всичко е загубено. На 10 май 1920 г. той пише мисмо до министър-председателя Александър Стамболийски, в което му съобщава, че „има аргументи против Англия и Франция" и те трябва да се използват, докато не е станало късно, „за да не издъхне България", и че го моли да му изложи устно тези аргументи, защото е стар и болен и не може да дойде в София" [97]. Стамболийски също не отговаря. Тогава митрополитът пише на 15 юни 1920 г. ново писмо до Райко Даскалов с молба да го посети на „Аязмото", за да му изложи аргументите си. Предчувствайки, че и този път няма да има успех, той завършва писмото си със смело откровение, че „самомнението „аз зная всичко" е самозаблуда, която е причина за нещастията както за личностите, така и за народите в лицето на техните водители'' [98].

Митрополит Методий така и не успява да изложи „важните" си аргументи, защото никое отговорно лице не го посещава на „Аязмото". Независимо от това той пише още три писма до Райко Даскалов - от 2 и 7 юли, и от 10 септември 1920 г. Те обаче нямат нищо общо с неговите анализи от „записките" му до Фердинанд и до Васил Радославов от периода иа войните, а са по-скоро бленувания на емоционално дълбоко отчаян човек. Като съобщава на министъра, че „от време на войната от 1912 г. и нататък, та до днес", той придобил или се сетил, че владее и „силата на възможността да предсказва за събитията от политически характер", и като му напомня за предсказанията си за първата национална катастрофа и за предстоящото разпадане на Руската империя, той този път му съобщава едно „утешително предсказание", а именно: „ще настане катаклизъм за враждебно настроените към България държави... Гърция, Сърбия и Румъния ще бъдат окончателно разгромени; Франция - унищожена, а пък Англия ще изгуби всичките си колонии. България ще дочака този момент и ще си прибере своето, ограбеното и изгубеното..." [99] (вж. приложение № 17). С тези предсказания владиката смята, че е изпълнил последния си дълг към Отечеството. А дали те са се сбъднали, нека читателят прецени сам.

И така, поел доброволно ролята си на царски и министерски съветник, дядо Методий се задълбочава неимоверно в нея и стига до пророчески откровения, за които счита, че е предопределен от провидението. Понякога лицата, за които са предназначени пророчествата му вярват, друг път - не. Той обаче

151

не се отчайва, че доста често никой не отговаря на „записките" му и продължава да пише непрекъснато, почти всяка седмица, а понякога изпраща всеки ден телеграма след телеграма. Изумителен е фактът, че митрополитът прави това воден изключително от съзнанието, че така ще помогне на народа си и на Отечеството. Дори и само заради това, тези негови „записки" имат особено място и роля в българската епистоларна практика и в историята на страната през периода на войните 1912-1918 г.

Бележки:

43. Български екзарх Йосиф I. Дневник. С, 1992. с. 131.

44. ЦДА. Ф. 166 К, оп. 1, а. е. 252, л. 73-74.; Пловдивски, Кирил. Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски. С, 1952, с. 21.

45. Отбрана. № 1, 6 ян. 1899 г.

46. ЦДА. Ф. 420 К, оп. 2, а. е. 1571.

47. Старозагорска митрополия. Молебно пеене и люлитвословие по случай страданието на поробените братя и борбата с агаряните във вяра, отечество и за освобождението им. Ст. Загора, 1903, с. 1-28.

48. Погрома на България. Виновникът. От един петдесетгодишен деец за освобождението на стара България - Македония. Стар българин, македонец, фототипно издание. С, 1996, с. 31-32.

49. Старозагорски митрополит Методий. Писмо до Кентърберийския епископ в Лондон. Ст. Загора, 1912.

50. Полувековна България. Илюстрован юбилеен албум. С, 1929, е. 44.

51. ЦДА. Ф. 420 К, оп. 2, а. е. 1784, л. 1.

52. Пак там, а. е. 1800. л. 33.

53. Пак там, л. 34.

54. Пак там, а. е. 1808, л. 22.

55. Пак там, л. 26-29.

56. Пак там, а. е. 1809, л. 26-31.; Вж.и: Стар българин, македонец, митрополит Методий. Погрома на България. Виновникът. Второ издание. С, 1996, с. 91-105.

57. ЦДА. ф. 420 К, оп. 2, а. е. 1809, л. 38-39, 42-44. 48-51, 53-54.

58. Митрополит Методий. Македония в своите жители само сърби няма. Второ издание. С, 1991, с. 3-31.

59. ЦДА. Ф. 420 К, оп. 2, а. е. 712, л. 4.

60. Пак там, а. е. 1809, л. 57-61.

61. Пак там, л. 83.

62. Стар българин, македонец...е. 5, 68, 105.

63. ЦДА. ф. 420 К, оп. 2, а. е. 1809, л. 85-90.

64. Пак там, л. 90-91.

65. Пак там, а. е. 820, л. 54-55.

66. Пак там, а. е. 1805, л. 1-7.

67. Пак там, а. е. 820, л. 24.

68. Народен страж. № 16-17, 15 окт. 1936, с. 8.

69. ЦДА. ф. 420 К. оп. 2. а. е. 1800. л. 1-5.; ф. 313 К, оп. 1,.а. с. 600. л. 8-14.

70. Пак там. Ф. 420 К, оп. 2, а. е. 820, л. 9-14, 21-25, 152

71. Старозагорски митрополит Методий. България ще погине, ако се поведе по Съглашението и воюва против Турция, съюзник на Съюза [Отворено писмо до министър-председателя д-р В. Радославов]. Ст. Загора, 1915.

72. ЦДА. Ф. 420 К, оп. 3, а. е. 24.

73. Пак там, а. е. 1800, л. 41-43.

74. Пак там, а. е. 820, л. 39, а. е. 1800, л. 28.

75. Пак там, а. е. 1577, л. 2-3.

76. Пак там, а. е. 335, л. 28-31.

77. Пак там, а. е. 820, л. 46-50.

78. Стоянов, Д. Едно посещение у дядо Методици. Зора, 21 дек 1922.; ЦДА. ф. 1318 К, оп. 1, а. е. 4739, ф. 420 К, оп. 2, а. е. 355. л. 40-49

79. ЦДА. Ф. 420 К, оп. 2, а. е. 820. л. 63-65.

80. Пак там, а. е. 1813, л. 14-20.

81. Старозагорски митрополит Методий. Войната спасителна за България. Ст. Загора, 1917.

82. ЦДА. ф. 420 К, оп. 2, а. е. 1813, л. 14-20.

83. Пак там, а. е. 813, л. 8, а. е. 820, л. 67-77, а. е. 941, л. 1-3, 13-14 и др.

84. Пак там, а. е. 820, л. 96-99, а. е. 941, л. 15.

85. Пак там, а. е. 820, л. 130., а. е. 335, л. 10, 13-14.

86. Пак там, а. е. 335, л. 39.

87. Пак там, а. е. 183, л. 44-47.

88. Пак там, а. е. 820, л. 150-153.

89. Пак там, а. е. 941, л. 21-22.

90. Пак там, а. е. 1814, л. 85-88.

91. Пак там, а. е. 941 л. 30-34, а. е. 819, л. 1-2.

92. Пак там, а. е. 941, л. 30-33.

93. Пак там, а. е. 1818, л. 19-24.

94. Старозагорски митрополит Методий. Писмо до американския президент Уилсън. Ст. Загора, 1919 г.

95. ЦДА. ф. 420 К, оп. 2, а. е, 116, л. 6, а. е. 204, л. 1-2, а е 367 \ 4-р и др.

96. Пак там, а. е. 1829, л. 1-4.

97. Пак там, л. 8. I

98. Пак там.

99. Пак там, л. 25-29.

*. Недю Александров, Цветана Кьосева. С Христос и Македония в сърцето. Страници от живота на митрополит Методий Кусев (1838-1922). С., 2000, 130-153.