| More

translator

Лицева корица на книгата

Съдържание:

Вместо увод
Ликвидиране на българската църква
Политически убийства
Политически процеси
Органи на сръбския терор
Колонизацията

---------------------------------------------------------------------

Вместо увод 

Повод за написване на настоящото изложение е пълното невежество, което сьществува в широките народни маси у нас и в Македония относно страшния режим, на който бе подложена Вардарска Македония от страна на сръбската поробителска власт в периода 1912-1941 г.

В училищата в Република Македония младежта израства в условия на постоянно промиване на мозъците. В учебниците там се говори за "бугарите окупатори" през 1941-1944 г. и от най-дребни факти на административни и други неуредици се прави капитал. На младите хора постоянно се говори за тежкия "окупационен режим", на който било подложено населението на Македония. С това се отвлича вниманието с цел да се забрави истината за кървавия режим на сръбското подтисничество.


Темата "сръбско робство" е табу. Властниците в Народна република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допускаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите документи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония.

Споменът за преживяното до 1941 г. избледнява все повече в народното съзнание по силата на биологичните закони. Пропагандната машина на македонизма иска да постави равенство между преживяното близо 30 години сръбско робство и 3-годишното българско административно управление, осъществено в тези тежки за всекиго военни времена. Българската държава направи каквото бе възможно в тази обстановка в една област, в които нямаше никакъв суверенитет, а само административно-охраняващи функции.

Във всички официални немски документи и карти 

 3

от тези 3 години за Македония изрично се отбелязваше, че тя е "Unter Bulgarischer Verwaltung".

Въпреки че нямаше право на суверенно управление, България положи всички усилия да запази живота и имота на българското население: грижи за прехраната, за осигуряване транспорта, за учебното дело (откриване училища, гимназии и университет), строеж на шосета и жп линии и тяхното осигуряване, борба срещу албански и сърбо-черногорски набези, осигуряване поминъка, грижи за здравето на цели региони, заразени от малария и други болести - всичко това македонистите задраскват много леко и с охота.

Те скриват фактите за хилядите гърци, намиращи се в останалите части на Македония и в стара Гърция, които падаха от глад по улиците на самия Солун, тъй като тези територии се администрираха от германските окупационни власти. Слава Богу, никой във Вардарска Македония не умря от глад. В Царство България съществуваше строг снабдителен купонен режим, за да може да се изпрати необходимото (храни, дрехи, лекарства) на родните братя. При напускането на Македония българската администрация остави пълни складове с всичко необходимо за живота на хората. От Македония не бе донесен в България нито един грам храна.

Така ли действуват окупаторите - този въпрос следва да си зададат младите хора в Република Македония. Защото българите се отправиха във Вардарско със съзнанието, че отиват при свои братя. Докато сърбите не криеха, че са поробители. Това личи от всичко, което сториха във Вардарска Бановина.

Ще се помъчим съвсем накратко да покажем поне една част от разбойническо-поробителския им режим, на който поставиха Вардарска Македония до изгонването им през 1941 г.

* * *

Още с влизането си в Македония през октомври и

 4

ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на българското население, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели.

Начело на противобългарската акция застава самият престолонаследник, а по-късно крал Александър Караджорджевич, който при посещение в Скопие през пролетта на 1913 г. задава въпрос на едно от построените в шпалир деца и ученици. На въпроса "Па шта си ти?", момиченцето Васка Зойчева от Прилеп, отговаря: "Българка!" Следва шамар по бузата на детето. Престолонаследникът още при влизането на сръбските войски в Прилеп (24.X.1912 г.), разхождайки се в града, вижда фирми на български език и заповядва да се свалят и заменят със сръбски.

Тези прояви на нетърпимост и шовинизъм са логична последица от отношението, което има сръбската общественост спрямо новопридобитата територия. След завладяването на Македония в сръбския парламент започват дебати относно начина, по който трябва да се управлява Вардарската Бановина.

Водачът на опозицията Скерлич в една своя реч в Скупщината на 18.ХI.1913 г. заявил: "Нова Сърбия трябва да бъде страна с големи свободи, с истинско правосъдие, с добруване за всички." Самият Пашич е изразил разбиране, че в Македония трябва да бъде установен либерален режим и на всяка цена да се избегне установяване на военна диктатура.

В противовес на тези разбирания били генералният щаб и военната камарила около цар Петър. Те искали налагането на военна администрация, тъй като една нормална гражданска администрация не ще бъде в състояние да се справи с "българската пропаганда". Явно е, че на Македония се гледа като на завоювана колониална област.

В разискванията в Скупщината (ноември 1913 г.) членът на кабинета министър Протич, заявил: "Въпросът е как ще

 5

се управлява Македония и дали ще се прилага либералната сръбска конституция, съществуваща по това време." "Не, това не е сръбското кралство", отговаря П. Маринкович, шеф на кабинета. Надделяват военните и се приема решение Македония да се управлява не съгласно сръбската конституция, а според един декрет, с който се установява военна диктатура. Този зловещ декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IХ.1913 г. от крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт.

Не е необходимо да поместваме този документ издяло (31 члена), за да се види манталитета и същността на сръбските шовинисти. Ще споменем само някои моменти:

Чл. 2. "Всеки опит за бунт срещу властта се наказва със затвор до 5 години. Решението на полицейските власти е достатъчно доказателство за извършване на престъпното деяние. Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военните органи."
Чл. 4. "Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, подлежат на изселване." Чл. 16. "Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор." Чл. 18. "Всеки акт на съпротива било със слово или с дело... се наказва с 10 години затвор... без оглед значимостта на деянието."
Най-скандален е чл. 26, който дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказания по тяхно усмотрение.С този член се дава законодателна власт на местните органи на власста и с това те стават едновремен-

6

но съдебна и изпълнителна власт. Пълна и тотална колониална диктатура.

----------------------------------------------------------------------

Ликвидиране на българската църква

Започва усилено да се прилагат правомощията на чудовищния декрет, с цел да се изкорени българщината в "Южна Сърбия".

Създадената със султански ферман на 28.II.1871 г. Българската екзархия в Цариград не е подмината също.

Още преди да бъде учредена Екзархията македонските българи отваряли свои църкви, манастири и училища. Това трябва да се подчертае.

Българите в Скопие още в 1829 г. поискали от Гръцката патриаршия в Цариград да им се изпрати владика българин. Историческата долномахленска църква "Св. Неделя" в Битоля е осветена на 13.Х.1863 г.

Костницата в църквата "Св. Спас" в Скопие е завършена на 1 март 1864 г. До основаването на Екзархията македонските българи били изградили църкви и открили около 180 училища. Така че противно на сръбската и гръцката пропаганда, не Екзархиява създава българската народност, а обратното.

Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник - има епископии.

С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Изгонването им е краят на Екзархията и на Българската православна църква във "Вардарската Бановина". В Македония под сръбско има в владици, 833 свещенижи и 761 църкви. Сръбският патриарх Варнава 

 7

дал нареждане всички свещеници да заявят от амвона, че са "прави срби", в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца.

Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. Докато в скопската църква "Св. Димитрий" заличавали надписите на българските гробове, в Охрид разрушавали всички гробища с надписи около църквата "Си. Климент" и премахнали плочата с надпис "Тук почива Григор Пърличев - български учител и народеи поет".

В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на "имен ден". Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. "Где йе Слава - то йе србин."

Във Велес е разлепено съобщение до коя дата всеки дом да посочи кога ще празнува "Слава". Полицейски агенти със списък в ръка ходят от къща на къща на по-видните граждани българи и им съобщават, че банът иска да знае коя "слава" имат или кой светец са избрали да славят, за да ги почете този ден. Зловещо известният Жика Лазич сам е ходил да прави инспекция по къщите, като е съобщавал чрез полицаите си, че ще отиде лично той да им честити тяхната "слава". В този ден е трябвало задължително да гори непрекъснато свещ и да има "клоач" с варено жито, посипано с мляна захар. 

---------------------------------------------------------------------

Политически убийства 

Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (ноември 1912 г. - март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дейци и войводи на ВМОРО.
Убити са следните войводи - битолският войвода Петър Облачето, леринският войвода Кръстю Леонтев, ресенският войвода Кръстю Трайков, кичевският войвода Стефан Атанасов, охридският войвода Лешански, прилепският учител и революционен деец Анастас Лютвиев и др.

Убийството на Анастас Лютвиев става на 5.XII.1912 г., когато по случай рождения ден на сръбския престолонаследник официалните сръбски власти поканват на банкет и някои по-видни прилепски граждани. След тостове за сръбската войска и княз, Анастас Лютвиев вдигнал тост в чест на българската войска и цар. След няколко минути 3 сръбски офицери поканват Лютвиев да излезе от банкетната зала. Навън го удушават и изгарят в една фурна.

За да сплашат населението в Битоля, на 17 юни 1913 г. е избито цялото семейство Стамболджиеви (8 души), като труповете биват поставени всред града. Същия ден са избити българските първенци Никола Кузев, Вангел Църномаров, Илия Йосифов и Петър Стойков.
През юни 1913 г. избухва т.нар. Тиквешко въстание. Това е първият бунт срещу сръбската власт. Центьр са Неготино и Кавадарци. Потушаването му е извършено с небивала жестокост. В Кавадарци са убити от редовната сръбска армия 363 души, в Неготино - 230, а в с. Ваташа - 40. Започнал повсеместен терор и масови арести. В Битоля са задържани над 1000 души (вж. "Карнегиева анкета", стр. 107).

След като са били заставени да подпишат декларации, че са сърби, биват освободени на 20 юли 1913 г. По същия начин и със същата цел в Ресен са арестувани 500 души, в Прилеп - 16, в Скопие и селата - 500, в Тетово - 200, в Куманово - 400, в Крива Паланка - 100. Всички са жестоко изтезавани, а някои от тях, които не могли да вървят, конвоирани до участьците, са избити по пътя (вж. "Карнегиева анкета", стр. 100).

Върховното командване на сръбската войска с цел да тероризира населението създава т.нар. "кръстасващи отряди", съставени от сръбски чети, действали в Македония преди това. Всеки отряд се състоял от 8-10 чети. Най-проявени били командваните от ренегата Йован Бабунски и капитан Владимир Ковачевич.

"Терористични сръбски чети нахлуват по селата, те имат пълна свобода да действуват, както намерят за добре, тероризират, ограбват, избиват селяните и ги посърбяват, при което си служат с всякакви насилия."
(Вж. "Карнегиева анкета", стр. 102).

Като естествена реакция и в самозащита избухнало т.нар. Охридско въстание. Това въстание обхванало Дебърско, Струмишко и Охридско. В него действали заедно българи и албанци. За потушаването му били мобилизирани от сръбското военно командуване допълнителни части и съставът им достигнал близо 100 000 души.

Сърбите се оказали невиждани варвари при потушаването на въстанието. Изгорени изцяло са били в Охридска околия над 30 села, а между Дебър, Гостивар и Охрид - около 180 села. Още щом като влезли в Охрид, задържали 40 най-видни граждани и ги избесили по улиците. По всички села са събирани селяни и на мегданите те биват разстрелвани с картечници.

Само в Охрид са убити всички свещеници, 5 учители, 150 българи, стотици турци и албанци. Стотици са отведени в Битоля и осъдени по на 10 години затвор. Броят на жертвите е неуточнен. Известни са само имената на двеста души българи, убити в града и околията. В Дебър загиват над 300 въоръжени въстаници, а хиляди жители са избити. Над 55 села са ограбени, опожарени и обезлюдени. Над 30 000 души албанско и българско население от Дебър и Дебърско избягало в Албания (вж. "Карнегиева анкета", стр. 116).

Политическите убийства в Македония под сръбско иго са включени в самата система на управление и са неразделна част от управлението на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбяването. За период от 10 години (1919-1929 г.) са убити над 1400 по-изявени граждани и селяни.

По-масови акции на избивания стават, както следва:

1. През 1919 г. контрачетниците на ренегата и национален предател Бабунски вилнеят в Тиквешко, Велешко и Брегалнишко.
2. През 1922 г. - избивания в Кратовско и Кочанско.
3. През 1923 г. - избивания в Щинско, Кочанско, Радовишко и Струмишко. Тази година се запомня с избиването в с. Гарван, Радовишко, на 3 март, ръководено от самия щипски велик жупан Добрица Маткович. С картечници били избити събраните 28 селяни, между които и четири непълнолетни момчета. Митко Здравев (19 г.), Константин Здравев (18 г.), Атанас Колев (13 г.) и Моне Василев (12 г.).
4. През 1925 г. - избивания в Кочанско, Кратовско и Щипско.
5. През 1927 г. - избивания в цяла Македония - над 270 души, а само в Брегалнишко - над 160 души. Опожарени си 14 села и над 100 други отделни къщи. Връхна точка на политическите убийства става в периода октомири 1927 - октомври 1928 г. Избиванията започват с убийството на 31.Х.1927 г. в Щип на Мише Гаврилов и сина му Христо - баща и брат на вожда на ВМРО Иван Михайлов.
В същия този едногодишен период загинали и следните по-изтъкнати македонски българи:
1. К. Развигоров, брат на Хипократ Развигоров. Задържан в затвора в Щип и там заклан. Както е известно, Хипократ Развигоров, внук на големия македонски революционер Мише Развигоров, се е самоубил с бомба след 20-часова борба с огромна сръбска потеря, след извършения от него, Илия Милинков и Благой Кралев атентат срещу генерал Ковачевич.
2. Двамата братя Пано и Лазо Кралеви от с. Неокази, Кратовско.
3. Георги Ангюшев от Неготин.
4. Лазар Бунев, войник от санитарния полк в Битоля, е изведен от казармата и убит. Той е брат на Мара Бунева. Националната героиня Мара Бунева на 13.I.1928 г. убива посред бял ден в Скопие юрисконсулта на жупанството Велимир Прелич, ръководител на изтезанията над македонски студенти в известния студентски процес. Мара Бунева се самоубива веднага след възмездната акция срещу Прелич.
5. На 31.I.1928 г. в Тетово е убит още един роднина на Мара Бунева. Това е младият адвокат Борис Андреев.
6. Видният скопски гражданин аптекарят Милан Генов бил убит на 15.II.1928 г. В неговия дом са гостували цар Фердинанд и престолонаследникът принц Борис III, както и генерал Протогеров.
7. Пано Лилинков, 70-годишен от Щип, баща на революционера Илия Лилинков.
8. Свещеник Алексо Петров от църквата "Св. Николе" - убит на 19.III.1928 г.
9. Кирил Кр. Ципушев, студент от Радовиш.
10. Иван Бояджиев от Прилеп, убит на 31.III.1928 г. пред очите на наблюдаващ униформен полицай.
11. Арсений Леков от с. Б. бърдо, жена му и сина му - февруари 1928 г.
12. Георги Николов, кмет на Кичево - 3.IV.1928 г.
13. Ката и Петър Георгиеви и двегодишният им син Стоян Георгиев - 2.III.1928 г. от с. Добри лаки.
14. Благой Монев, студент от Щип, отвлечен през нощта от дома му от сръбска полиция.
15. Митко Домозетов, студент от Щип, осъден на затвор, убит при инсцениран "опит за бягство".
16. Траян Иванов Лакавички от с. Чифлик, Щипско, прославен войвода.
17. Шарен Амно от с. Дулица, Царевоселско, прославен комита.Това са имена на известни македонски жители, избити само в период от 1 година, за които има данни.

Броят на неизвестните убийства обаче е неуточнен. За него може само да се съди от факта, че след атентата срещу генерал Ковачевич, октомври 1927 г., до края на март 1928 г. в продължение на 6 месеца само в Щипско са били убити 143 души от сръбските държавни банди, жандармерия и контрачетници.
Избиването на хората става по т.нар. "църни списъци", изработвани от разни сръбски полуофициални организации като "Народна отбрана", "Ориуна", "СРНАО" и др. В Скопие е действал един таен комитет-съд - с председател директора на народната банка Васович. В него влизат като членове бившият кмет Хаджиристич и сътрудникът на в. "Политика" Граовец. Те посочвали кои следва да бъдат убити.

В Щип е действал такъв таен съд с председател великия жупан Добрица Маткович. Негови помощници били председателят на щипската община Михайло Каламатиевич и подполковник Странякович. Последният е признал това пред Михайло Апостолски, както и факта, че под негово ръководство са осъдени на смърт и убити повече от 100 лица (вж. Михайло Аностолски "Великобулгарске претензие"..., Белград 1978 г., стр. 74).

До 1928 г. в Щищ и околията през арести и затвори са минали повече от 25 000 души, а в цяла Вардарска Македония в същия този период са убити 14 000 души. 

-----------------------------------------------------------

Политически процеси 

През 1924 г. правителството на Люба Давидович дава амнистия. От затворите били освободени 18 000 македонски българи! При гледане на делото на студентите в Скопие (1927 г.) защитникът д-р Анте Павелин е направил достояние факта, че от 1919 до 1924 г. всички жители на Щип са минали през затвора, а 50 000 души в Македония са обвинени в политически престьпления.

По официални данни на самите власти, които притежаваме, само за една година (1927-1928 г.) са проведени 16 процеса със 171 обвиняеми. В този едногодишен период са издадени 9 смъртни присъди. Раздадени са по същото време 463 години затвор на 62 души.

Първо място заема процесът срещу македонските студенти, обвинени, че са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Арестувани са 20 души студенти и младежи на възраст от 21 до 27 години. Задържани са следните лица: Димитьр Гюзелев от Дойран, Борис Андреев от Велес, Щерю Боздов от Крушево, Димитър Чкатров от Прилеп, Харалампи Фукаров от Прилеп, Петьр х. Панзов от Щип, Борис Светиев от Битоля, Кирил Караджов от Щип, Кирил Кузманов от Прилеп, Мано Чунков от Щип, Благой Монев от Щип, Тодор Христов от Щип, Страхил Иванов от Щип, Йордан Сапунждиев от Скопие, Христо х. Кимов от Щип, Димитьр Нецев от Струмица, Иван Шопов от Гевгели.

Всички са били подложени на неистови мъчения, както е изнесено пред съда. Тодор Попйорданов от Кочани, когато узнал, че е дирен от полицията, представяйки си мъченията, които го очакват, се хвърлил под влака Белград-Земун.

Процесът имал много голям международен отзвук и показал на света, че младежта стои твърдо зад своя поробен народ. Привлечени били солидни адвокатски защитници, между които е и д-р Анте Павелич, бъдещият поглавник на независима Хърватска. Осъдени са 9 души на общо 90 години строг тъмничен затвор. След освобождаването мъ Благой Монев при една "справка" е убит от полицията в Щип.

Срещу д-р Асен Татарчев, лекар от гр. Ресен, и други 14 души в гр. Битоля бил заведен продес на 27.II.1928 г. Подсъдимите са свещеници, търговци и работници. Обвинението е, че са поддържали връзки с ВМРО. Осъдени са били д-р Асен Татарчев, Наум Начев, Христо Ангелков и Димитьр Гошев по на 5 години строг тъмничен затвор; Илия Ляпев, Тале Цветков, Христо Лазаров-Попето, Кръсте Ангелов и Иван Н. Гоцев - по на 5 години, а свещениците Софроний Андреев и Никола Андреев - по на 3 години. Допълнително Н. Начев и Д. Гошев получават още по 5 години, или общо по 11 години затвор.

На 3 юли 1926 г. в Битоля бива убит Спасой хаджи Попович, редактор на сръбския вестник "Южна звезда", издаван в същия град. Главен обвиняем бил 70-годишният Васил Николов Липитков с още 10 други души. Той е осъден на смърт, а другите - от 5 до 20 години затвор. При обжалването, противно на общоприетите правила в цял свят, на четирима от подсъдимите вместо затвор е наложено смъртно наказание. На 21 юни 1928 г. са разстреляни Васил Липитков, Фидан Мойсов, Ник. Абдурахманов, Павле Стоинов и Димитър Тодоров.
Във връзка с убийството на великия жупан генерал Драгишае Ковачевич, който разстрелял 29 души селяни в радовишкото село Гарван, е организиран масов процес на 5.III.1928 г. в Щип. Както е известно, атентатът е извършен от тройката Хипократ Развигоров, Илия Липинков и Благой Кралев. Първите двама загиват геройски, а третият е основният обвиняем.

Подсъдими са също Славчо Недков - не съобщил на властите, Илия Велков - дал хляб на един атентатор в къщата си. Среща с атентаторите са имали Стаменко Донев, Анастас Рашков; Донио Живадинов, Коле Делипетров, Трайчо Кунев, Мих. Барутчиев, Йордан Картънов, Ката Донева Нушева. На смърт са осъдени Благой Кралев, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Панчо Бърдаров. На затвор - Илия Велков - 60 години, Тр. Кунев - 20 години, Стаменко Донев и Георги Златков - 15 години, Анг. Стаменков, Ал. Рашков, Мих. Барутчиев - 12 години, Ката Нушева - 5 години, Янка Донева - 4 месеца, понеже у нея имало дрехи на един от атентаторите. На 26 март 1928 г. в Скопие започва процес срещу Димитър Шалев, адвокат и бивш помощник кмет на Скопие, Христо Трайков - български народен представител, Тома Петров - студент, Борис Петров - негов брат, Милан х. Панзов, Георги Гьорчев и още 8 души, между които и две жени.

Всички са обвинени, че през 1923 г. са основали в Скопие и Велес организация на ВМРО и поддържали връзка с Иван Михайлов и ген. Протогеров. Обвинението се градяло единствено на "самопризнанията" на Славчо Мутафчиев. Шалев знаел, че ВМРО има организации в Скопие и Велес, а също така, че често отивал в България и поддьржал връзки с хора на Организацията. Осъдени са Милан х. Панзов - 10 години, и Георги Гьорчев - 5 години. Останалите са били оправдани.

На 14.V.1928 г. в Скопие започнал процесът на извършения на 19.ХI.1927 г. атентат по жп линия Скопие-Куманово. Всички 23 обвиняеми са селяни, живеещи около гара Александрова, където е станал атентатът. Обвинението е за съучастничество, тъй като тази нощ били стража и не положили достатъчно грижи, за да опазят линията. След като били в затвора 6 месеца, пребити от бой са осъдени, както следва: Стоил Здравков, пом.-кмет в с. Сушица - 10 години, Пандил Косев, Палад Кръстев, Митар Блажев и Коце Блажев - 8 години, Мито Марков и Исмаил Демиров - 3 години. Като куриоз освен по-горе посочения процес може да се изтъкне и процесът, гледан на 22.I.1926 г. в Струмишкия окръжен съд, където белградският адвокат Миркович е молил съда при произнасяие на присъдата да има предвид, че главата на всяко семейство от с. Три води (Струмишко), е обвиняем и ако бъдат осъдени тези мъже, цялото село щяло да запустее. (В. "Политика", бр. 146 от 12.II.1926 г.)

Всички тези процеси са предшестваии и съпътствани от масови арести на селяни и граждани. През 1923-1928 г. са арестувани при масови акции, както следва: Брегалнишко - 400 души; Струмишко - 200 души; Кочановско и Щипско - 150 души; Струмишко и Валидовско - 250 души, и още други 100 души. Щипско - още 100 души допълнително през октомври, ноември и декември; Струмишко и Гевгелийско - 12 души; Кумановско - 50 души, Скопско - 50 души.
За цялото десетилетие (1918-1929 г.) във Вардарска Македоиии са арестувани, задържани и бити в затвора повече от 25 000 души.

Според Михаило Коюмджиевич, подпредседател на Скупщината, само до амнистията от 1924 г., дадена от правителството на Люба Давидович, са били задържани, осъдени и престояли в затворите 18 000 души.

Издаваните присъди от сръбските съдилища нямали нищо общо с безпристрастност и обективност. Те се диктували от военните власти в съответния град и са в грубо нарушение с основните принципи на правото. Осъждани са например малолетни на смърт. Така в процеса по убийството на родоотстьпника Стоян Мишев от Щип, сьздателят на "Удружение против бугарских бандита", от който пропищява цяла Македоиии, подсъдимият Кирчо Григоров е 19-годишен. А в процеса срещу 47 селяни от селата Куклин, Три води, Муртино и Сушино съдът осъжда 44 души, понеже не са могли да докажат своята невинност (в. "Политика", бр. 146 от 12.II.1926 г.)

Още по-фрапантен е случаят, когато Скопският съд като апелативна инстанция, без да има прокураторски протест по процеса за убийството на редактора на сръбския вестник "Южна звезда" Спасои Попович, променя наказанието на четиримата осъдени от 20 години на смърт. Това грубо закононарушение бива потвърдено и от Касационния съд в Белград и присъдите са изпълнени!

В много случаи органите на властта, недоволни от съдебните присъди, са издавали свои допълнителни присъди върху затворниците, изтърпяващи наказанието си. Така Косаре Развигоров, брат на един от атентаторите срещу генерал Ковачевич (октомври 1928 г.), е бил заклан в килията си от пазачите в затвора. По едно чудо осъденият Димитьр Чкатров е успял да осуети опита да бъде убит в килията си.

Няма да се спираме върху същината на сръбските съдии и тяхната пълна готовност да изпълняват нарежданията, давани им от жупаните - кого и на колко да осъдят. Всички тези процеси са игра, в които присъдите са изработвани предварителио и съдът има предназначение да им придаде формална юридическа стойност. Имаме достатъчно житейски опит от правораздаването на "народните съдилища" от тоталитарно време... 

------------------------------------------------------------------

Органи на сръбския терор

Ежедневният и повсеместен терор се е възлагал на армията, жандармерията и потераджийските чети.

В Македония е била дислоцирана по гарнизоните 40 000-на редовна сръбска армия. Жандармерийският корпус е в състав от 11-12 000 души. Трябва да са има предвид, че в цяла Югославия е имало на служба 17 060 души жандармеристи. Докато в останалата част на Югославия се падало по 1 жандармерист на 1570 души, то в Македония 1 жандармерист се падал на 102 жители, т.е. 15 пъти повече жандармерия е настанена в Македония.

Всъщност войската, жандармерията и контрачетите били в непрекъсната война с местното население и четите на ВМРО. На войската и жандармерията съдействали контрачетническите потери. Те са съставени от неуточнен брой лица от бившите сръбски четници, местни предатели и ренегати, насилстяено мобилизирано местно население и членове на сръбските националистически организации.

Такива са "Ориуна" ("Организация югословенских националиста"), "СРНАО" ("Сръбска национална омладина"), "Ядранска стража", "Народна Одбрана", "Сокол", "Бела рука", и най-вече "Удружение против бугарских бандита". Лично място в това "Удружение" заемали разни родоотстъпници, които са били членове на ВМРО, но са отстранени заради злоупотреба или вулгарни изстъпления и поради това са минали на служба при поробителите на своя народ. Между тях си Стоян Мишев, бабалък на президента на Република Македония Киро Глигоров, злоупотребил с организационни пари.

Той избягва в Белград и след 6 месеца се връща като шеф на "Удружение". Убит от ВМРО. Други предатели са Михайло Каламатиевич, родом от Щип, избягал в 1941 г. в чужбина, Ване Арсов от с. Долани, Щипско, убит от ВМРО, Мито Соджукаро от с. Соколарци, Кочанско, убит от ВМРО, Илия Пандурски, роден в с. Дуботица, Пиринска Македония, убит от ВМРО, Сане Смилански от с. Долни, Щипско, убиец на бащата и брата на Ив. Михайлов. Сръбските власти поради отказа да им се подчинява, го заливат с бензин и изгарят.

Целият този репресивен апарат грабел, биел, убивал, плячкосвал имуществото на селяните. Под названието "екзекутива" или "одбор" жандармерията предпочитала да действа с потери, в които насилствено включвали местното население. Извеждали селяните на първа линия пред себе си, излагайки ги на сигурна смърт при сблъсък с четите на ВМРО. Когато при акции не са могли да се справят с дадена чета на ВМРО, жандармеристите сами убивали някои от селяните и ги представяли за убити от "комитаджиите".

За център на обучение на жандармеристите била създадена голяма школа във Валандово, най-голямата в Югославия. Дислоцирани са навсякъде: в околийските и общниските центрове, в полските и планинските села, по протежение на цялата граница с България, по дължината на жп линии и шосета. Навсякъде са създавани жандармерийски станции, и повечето случаи настанявани в местните училища. Където нямало такива, местното население е било мобилизирано да работи ангария на строежите им.
По протежение на жп линии на всеки 5 км са иззидани караулни постове. Броят на жандармите в тези постове, в караулните и казармите зависел от големината на населеното място. Във всяко околийско селище е имало по един взвод от 20-35 души, докато в селата те са 10-20 души. На територията на Малешевската околия била изградена втората по големина в Югославия казарма с дължина 105 м, снабдена с най-модерни по това време оръжия.

От 1921 г. започва непрекъснато увеличаване на личния състав на жандармерията. От тогава до 1934 г. в документите се говори не само за взводове, но и за батальони и бригади.

Тези сили са били лесно подвижни и прехвърляни непрекъснато. Така например от едно известие на коменданта на 4-а чета, първи батальон на Втора жандармерийска бригада за Радовишка околия на 13 май 1921 г. се вижда, че поради поява на "бугарски комити" на местната жандармерия в с. Смиланци (състояща се от 4 души) се изпраща цяла бригада. Поради поява на трима комити с. Съчево (Струмишио), от които единият се самоубива, а вторият успял да се укрие, само за останалия един - Тома Филев, в преследването взема участие цялата жандармерия и войската в гр. Струмица, която изпраща напред всички жители на селото, начело с брата и роднините на комитата. От 1920-1934 г. се води една перманентна война, в която, от една страна, са войската, жандармерията, потерите, а от друга, малочислените чети на ВМРО.

В Македония под сръбско иго всичко е подчинено на войската и полицията, Те са властни да правят обиск, когато и където намерят за добре, денем или нощем. Те са всесилни и си присвояват правата на общинските власти, живеят и се хранят за сметка на населението. Те не само не пазят имота, живота и честта на местното население, но посягат на него - грабят, малтретират арестанти и затворници и направо убиват по свое усмотрение. Унищожена е всяка свобода на движението. По пътищата имало твърде много военни постове (т.нар. "станици"), които са всъщност цели крепости, заобиколени с мрежа от бодлива тел. За да се отиде донякъде, дори на нивата за работа, трябвало разрешение ("дозвола"), което се получават срещу подкуп.

Има доста публикации от чужденци, допуснати в Македония, които твърдят, че са в страна с обсадно положение. Такива са например впечатленията на спецалния дописник Геди от в. "Дейли експрес" от 16.III.1928 г., на Анри Поззи - "Войната се връща", и др.

Жандармите фактически са по-големи и от самия жупан. За делата си не отговарят пред никого. Селяните биват събирани кой където е срещнат и отвеждани в потерята. Не им се позволява да отидат в къщи да си вземат хляб и дрехи и така скитали дни гладни и необлечени. Зимно време десетки измират от замръзване. В потерите селяните са невъоръжени и само с мотики вървят напред. Така тази "доброволна милиция" загива от умора, студ и глад.

Жандармерията граби на общо основание, арестува невинни хора и вземала откуп, за да ги освободи. В 1922 г. при атентат на жп линия Скопие-Белград при Лесковац загиват 11 жандарми, които се връщат в Сърбия, уволнени от служба в Македония. В джобовете на един само са намерени 75 000 динара в златни лири, а във всичките общо 500 000 динара в злато. Всичко това те успели да награбят от местното население.

Жандармерията е главният носител на терора. Нейният личен състав непрекъснато се увеличавал. През втората половина на януари 1923 г. за началник на Брегалнишки оиръг е назначен Добрица Маткович, една от най-мразените личности в поробена Македония. Той е бивш началник на УДБА в Белград. Първата му работа е да увеличи броя на жандармеристите. Създаден е още 1 конен полк с 4 ескадрона, 1 пехотен полк с 2 батальона, а съществуващия 47-и пехотен полк е подсилен с 2 батальона и едно картечно отделение.
Четите на ВМРО са в непрекъснат боен сблъсък с жандармерията. Сърбите дават голям брой жертви убити и ранени. В периода 1919-1934 г. са отбелязани 467 акции на четите на ВМРО, при които са убити 263 служебни правителствени лица, 185 са ранени и 268 цивилни лица са убити или ранени. От четите на ВМРО загиват, както следва: от Царевоселска оиолия - 8 души, от Кочанско - 7, Кратовско - 16, Велешко - 2, Струмишко - 7. В този период водачи на четите са Иван Янев, Владо Черноземски, Стойчо Кардулов, Траян Лакавишки, Атанас Калчев (тиквешки войвода), Гале Цингаров, Стефан Караджов, Панчо Михайлов, Ефрем поп Траянов, Христо Андонов (от с. Гърлище, Валандовско), Георги Въндев, Стоян Мандалов (от с. Стояново), Трифон Саев, Дончо Христов Ролев, Паргов и др. Имало и една чета на ВМРО, на Шабан Облешевски, съставена само от турци от Щипска, Кочанска и Радовишка околия.

На жандармерията било възложено да кръстосва в граничния пояс от Крива паланка до Струмица. С оглед спиране на колонизацията на Македония от сръбски и черногорски преселници, които заграбват най-плодоносните земи, четата на Иван Янев-Бърлю извършва набег над колонистите в с. Кадрифаково (Овче поле). За отмъщение великият жупан Добрица Маткович нарежда войска и жандармерия да навлизат в селата Брест, Ново село и Гарван (Лакавишко) на 3 март 1923 г. Изловени са десетки невинни селяни, жени и 12-13-годишни деца. От задържаните биват разстреляни 29 души. Наредени за разстрел са още 19 жители на селата. Тогава се намесват двама хърватски офицери, които е конете си застанали пред строените за разстрел и така ги спасяват. Друг вулгарен убиец е "големият" сръбски войвода Коста Пелянец, чиято банда избила 43 селяни от с. Фурка, Гевгелийско, между които жени и едно дете. 

----------------------------------------

Колонизацията 

В 1900 г. според данни на "Карнегиева анкета" в Македония е имало всичко 700 души сърби. С дел да си осигурят владението на Македония сърбите полагали колосални усилия за колонизиране на страната, да я денационализират и асимилират и да разбият етническата й цялост. Примамени от големите привилегии - раздаване на земи и високи заплати, в един период от 20 години се преселели голям брой сърби от Шумадия и Черна гора.

Комендантът на Вардарска област полковник Любо Байрактаревич в една заповед до коменданта на 3-а армейска област предложил: "Цялата власт в Македония да се предаде на коменданта на 3-а армия, като във всяко село се заселят по няколко сигурни семейства от старите краища." В същото писмо предлага да се изселят (!) жителите на Щип и Велес, тъй като в техните градове се намират най-сигурните убежища на комитите. В едно писмо скопският бан и шеф на полицията Жика Лазич (6 юли 1923 г.) нарежда да се дават от 5 до 15 000 динара на всяко ново заселило се колонизаторско семейство, като същите се задължават да извършват контрачетническа дейност. На колонистите се отреждат големи парцели плодородни земи, специалио за тях се строят къщи, набавят се земеделски сечива за обработка на земята, семена, впрегатен добитък и парични кредити.

Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница.
До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистки семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейства. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейства, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Злетовско и Малешевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. Общо само в Югозападна Македония са настанени 50% от всички колонисти. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разпределени в 23 околии. Тези заселници са опора на властта - очи и уши на репресивните органи.

Според изказвания на техен конгрес "колонистите служат на местните и полицейските власти и са авангард срещу антинационалните елементи. Те са пазачи на обществената безопасност."
Местното население саботирало колонистите. "Ако колонист посади лозе или овощни дръвчета, през нощта местното население ги изсича, ако направи ограда, събарят му я..."

Населението прибягва до саморазправа. На 16 януари 1923 г. четата на Иван Бърльо, както бе казано по-горе, напада колонията Кадрифаково (Щипско) и запалва селото. Колонистите се разбягали и след наказателната акция на Добрица Маткович и разстрел на 29 души селяни от с. Гарван от 59 сръбски семейства се връщат само 19. След в април 1941 г. 90% от тези колонии се разпадат напълно и сръбските новосъздадени села като Карагиорговац, Разкръсница, Душановац, Селемли, Църнишно, Сретеново напълно опустели.

А ето някои данни, признати от агентите на сърбомакедонизма.

На първия конгрес на македонската компартия гаулайтерът Лазар Колишевски в доклада си признава: "До 1926 г. са убити 1600 македонци. През затворите минават 30 000 души. През 1927 г. въпреки амнистията има все още 7500 македонци в затворите в Югославия."
Кирил Мильовски, познат венцеславец на сърбизма, признава: "След убийството на генерал Михайло Ковачевич на 6.Х.1927 г. в Щип и Щипско са затворени 1000 души. Изгорени са много села и са избити 200 лица."

Тук се налага едно ужасяващо сравнение. Цифрите, посочени от Колишевски, а именно 1600 убити и 30 000 затворници, несъмнено са точни. Да сравним тези цифри с жертвите на Илинденското въстание в Битолския революционен окръг, който е центьр на въстанието и най-дейният в борбата. Според Мемоара на ВМРО от 1940 г. убитите във въстанието възлизат на 1779 души, т.е. само със 179 повече от убитите от сръбските тирани мирни жители. И то само до 1926 г!

*** 

Изложеното дотук е една стотна от това, което преживява Македония под сръбско робство до 1941 г. Този ужас не сломява духа и българското чувство на македонския българин.

Ето два документа, в които самите сърби признават това.

1. Доклад на вардарския бан до премиера на Югославия Милан Стоядинович
24.VII.1935 г.

Господин Председател, Имам чест да Ви съобщя следващите проверени сведения за пребиваването на "соколите" от моята област в София по случай славянския сьбор, организиран от спортния съюз "Юнак". Още при пристигането на гара София, македонофилите, които бяха попълнили цялото окръжаващо пространство, проявиха голямо въодушевление по повод пристигането на "соколите" от Вардарската област. Веднага след като нашите спортисти слязоха от вагоните започнаха целувания, прегръдки, ридания. Много, даже съвсем млади, се познавали един с друг, при все че не са се били виждали 10-15 години. Когато колоната тръгна към града, някои с насмешка извикаха: "Това са сърбомани", а други, които се смесиха с нашите, викаха: "Вие не сте сърби, вие сте българи! Викайте "Ура! Ура! Това е българскиит поздрав, а не "Здраво!".

При пристигането в училището, където трябваше да се настаним, мнозина се разотидоха и голямата част от деня и нощта прекараха в общество на македонофилите. Някои въобще не се върнаха до заминаването на влака обратно в Югославия.
Така се държаха "соколите" от Куманово и Прилеп. При връщането на гарата нашите "соколи" бяха много разстроени, а когато влакът тръгна, нашите, забравяйки за югославския поздрав "Здраво!", викаха "Ура! Ура!" И това въпреки препрежденията на нашите ръководители. Тъй като на прощаването нашите "соколи" забравиха за всякакво приличие, ръководители на групата инженер Пайнич произнесе реч пред тях и сериозно ги предупреди да не забравят за своя патриотически и спортен дълг...

Силата и непримиримостта на македонофилите в България и неустойчивостта на нашите местни елементи в Южна Сърбия по мое мнение изискват внимателност в нашата политика в отношенията с България; не трябва да се допускат грешки в нея, тъй като това би облекчило и би усилило влиянието на България върху нашите все още неасимилирани граждани!
(Държавен архив в Белград, ф. Милан Стоядинович, знак 6/9, без сигнатура, л. 12.)

2. Извадки от писмото на югославския посланик в София В. Миланович до министър-председателя Милан Стоядинович

8.VIII.1940 г.
Всички трябва да знаят, че понастоящем Македония не само не е загубена за българския народ, но, напротив, в нея сега съществува много по-силен български дух откогато и да било.
(Архив СФРЮ, ф. Милан Стоядинович а.с.99)

Признанието на враговете на Македония е пълно. Македония посрещна деня на сгромолясването на тиранична и поробителска Югославия на в април 1941 г. с неописуема радост и с вяра в бъдещето.

В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Македония не можа да се нарадва на свободата си. Наложен й бе един нов, колкото кървав, толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония. Накрая припомням безсмъртните слова на поета:
"Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне!"

-------------------------------------------------------------------------

[1] СТОЯН Г. БОЯДЖИЕВ е роден през 1915 година в бежанско семейство от Егейска Македония. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски" в София и Консулския отдел в Свободния университет. Един от основателите на Македонската студентска корпорация "Шар". В 1940 година излиза книгата му "Съществува ли македонската нация", която е изгорена след 9.IХ.1944 година. Редактира вестник "Целокупна България" (Скопие, 1941). Специализира международно право в чужбина, а след 1944 година е лишен от възможността да адвокатствува и е изпратен няколко пъти в лагери. За идейните си убеждения е репресирван и осъждан на затвор. Участвува във възстановяването на Съюза на Македонските дружества в България след 1989 година.. Три години е Председател, понастоящем Почетен председател на ВМРО-СМД. Ръководи делегация на международните конференции на СССЕ в Копенхаген (1991), Женева (1992), Москва (1993), където поставя въпроса за българите в Македония и погазването на човешките им права.