| More

translator

ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ НАЗАД Исторически записки по първото македонско въстание през 1876 г.

Коте Попстоянов
(Съставител Бойко Киряков, Издателство на Отечествения Фронт, София, 1988) Поредица "Дневници и спомени за българската история"

(любезно предоставено от www.knigi.org)

Съдържание
Заглавна страница..
За Априлското въстание в югозападна България и за „Историческите записки" на Коте Попстоянов по „първото македонско въстание" през 1876 г. — Д. Дойнов1. Предисловни събития на въстанието Произшествието в къщата на Атанас Станков като повод за обширни процеси. Пратеникът на софийския паша. Личността на поп Стоян Разловски. Млада идея в стари мозъци.
2. Приготовление Средства за въоръжението. Кои и с каква цел прекупват десетъка на с. Разловца. Апостол отец Генади. Солун като културен център на съмишлениците. Приготовителите се връщат обратно в с. Разловца
3. 1876 година План за въстанието. Можеше ли да се отлага повече то. Село Разловца във въстание. Въстанието се разпростира до с. Митрошинци. Какво става през това време в с. Разловца. Четата от с. Лаки. Що става с въстаниците от Берово. Правителствени мерки. Повторно разорение на с. Разловца. Как бе потушено въстанието. Неблагоприятствуващи обстоятелства на въстанието.
4. Хайдути Четата се движи между мелнишко, поройско и петричко. Тя е поставена в много трудно положение. Губене на момчетата, какво става с п. Стоян Разловски. Зимата и четата. Руско-турската воина. Нарастването на четата. Тя брани селата от бежащите турски войски. Какво правят турците в отстъплението си.
5. Дядо Ильо войвода Дядо Ильо в с. Цръквинец. Българско самоуправление в Царево село. Дядо Ильо в Джумая. Неговите военни действия спрямо турските села: Крупник, Брезница и други. Личността на дядо Ильо. Санстефанския мир и повикването на д. Ильо в цариград. Край на въстанието. Реставрация на турското управление. Преселение на пеянечките българи. Заключение. Бележки

I. ПРЕДИСЛОВНИ СЪБИТИЯ НА ВЪСТАНИЕТО
ПРОИЗШЕСТВИЕТО В КЪЩАТА НА АТАНАС СТАНКОВ КАТО ПОВОД ЗА ОБШИРНИ ПРОЦЕСИ. ПРАТЕНИКЪТ НА СОФИЙСКИЯ ПАША. ЛИЧНОСТТА НА ПОП СТОЯН РАЗЛОВСКИ. МЛАДА ИДЕЯ В СТАРИ МОЗЪЦИ.

[+/-]... целият текст

Между планините Голак и Средна, от памтивека облечени в дъбови и букови дървета, бистро и бързо се промъква реката Брегалница. Тук, на еднакво почти разстояние от околните Пианец, Кочанско и Малешево, на големия солунски път се намира селото Разловца. Населението на това село е изключително българско и това е способствувало до голяма степен да запази то своята самобитност: мъжете тук се отличават със своето юначество, което се вижда при прхв поглед по тяхното телосложение и геройска носия, жените — със своята хубост. Един ден, това беше през половината на 1874 год. по пътя към селото Разловца се движеха четирима конници. Те скоро влязоха в тлавната селска уличка и се установиха пред коджабашийския [1] дом. Тези от разловчани, които ги бяха видели, твърдяха, че единият от тях бил очевидно някой големец, а останалите — прости заптиета, негови спътници. И те не се лъжеха: скоро после това всички селяни бидоха повикани при „големеца", който имал да им говори по някаква си важна работа. Но що беше това в действителност? Преди една година в къщата на селянина Атанас Станков, богат човек, стана едно много обикновено, но печално събитие. Един ден, когато той беше занят с кърските си работи, у неговата къща гостуваха двама турци: единият спахия, другия пъдар. Те веднага хвърлиха око на неговата дъщеря Петра и споразумението между два-
39
мата почтени гости не трая дълго след това: момичето стана трудно. При раждането на детето се намерили двама хора, които сполучили да го откраднат, отнесли го в черква, кръстили го с име Никола и го предали на доилката Злата Гощьоска, която доеше в същото време своето малко. Турските чиновници обаче, заповядаха да се повърне новороденото на майката, а тя да го погуби де и как намери. Така и стана. Но Петра, силно подържана от селския свещеник, подаде жалба до кюстендилския съд. Свещеникът Стоян Разловски беше човек решителен, богат и в същото време справедлив. Колчем седнеше на разговор пред някое събрание, той почваше да дава своите религиозни поучения. Ала обикновено той почваше от себе си, и то само колкото да отбележи, че поповете не помагат на народа си, който ги храни и без който те не могат да живеят. Особено го сърдеха известни географически наименования от околностите, плод бог знае на каква народна мисъл, за виновници на които той пак считаше своите събратя. „Де да чуя, казваше отец Стоян, Попова чешма, Попов кладенец, мост или път и пр.? Не, наместо туй слушам най-често да се говори за Попова ливада, Попова нива, планина, тепавица, воденица и други." Освен това неговото недоволство засягаше всички богаташи, които „за едно турско кафе предават цяло село". А пък хулеше на поразия прекупниците на десетъка, които не облагаха според състоянието на произведенията и количеството на земята, а налагаха толкова данък, колкото си щяха. [2] Произшествието с родилката Петра даде повод да се подаде една обща жалба против десятъчните несправедливости и насилванията на няколко моми. Делото бе заведено в Кюстендил и то се протака повече от година и половина. Поп Стоян дереше гърлото си пред правителството, обаче кюстендилският съд не издаваше удовлетворително решение и за извършеното злодеяние, колкото за лице, бе предвидено едно нищожно наказание. Недоволен от тая присъда, поп Стоян отиде непосредствено пред пашата в София, изложи в един дълъг харзувал [3] всичките подробности на предмета и го моли в същото време да изпроводи свой повереник в селото, който да изследва работата и му донесе най-достоверни сведения. По това искане пашата изпро-
40
води един муфетишин [4], този същия, който, както видяхме, дойде в село Разловца.
Скоро селяните, дошли от кърска работа, се събраха сред селото и се губеха в догадки върху предмета, за който бяха повикани. Най-после пратеникът взе думата и обръщайки се към първенците на селото, заяви, че ако се оправдае тяхната жалба, макар злодеянието да принадлежи на един спахия [5] или поляк [6] или какъвто и да бил правителствен човек — той ще бъде справедливо наказан.
— Ние, които живеем под сянката на нашия цар, баща Султан Абдул Азис Хан [7], всички сме синове негови. Както ние се отнасяме към нашите челяди, така и Н. И. В. Султан Абдул Азис Хан трябва да желае доброто на всички ви еднакво.
Почудиха се мнозина от присъствуващите при тези думи, излезли от устата на един турчин. На втория ден муфетишинът биде поканен на вечеря у поп Стоян и той прие да дойде сам, без трите заптиета. След вечерята той попита домакина на къщата съдил ли се е друг път с правителствени хора; отговорът беше, че се е разправял много пъти, но за малки работи, повече по българско-гръцкия черковен въпрос.
— Този въпрос е друг, дядо попе — продължи пашовият пратеник. — Тогава правителството само помагаше, защото до известна степен то бе принудено на това и, от друга страна, имаше интерес да държи към себе си една от двете нации, когато иска да ослаби другата. Но в настоящия случай ти се оплакваш от турци и, за нещастие, пак на турци. Това е безсмислено. Истинският път, по който вие ще добиете вашето право е едно общо въстание.
Отче Стоян се вкамени при последната фраза на своя събеседник.
— Дядо попе, погледни ме хубаво — каза последният, — аз съм ваш брат, нима не можеш да различиш в мене нещо българско? — Като български учител — почна историята си, той, — аз се движех в революционната сфера. С един кон, натоварен с две празни бурета, аз един ден се възкачвах по старопланинския Петрохан и самоуверено отговарях на тия що ме запитваха, че отивам като кираджия за вино до Берковица. Обаче мене ме уло-
41
виха и..., но не питай по-нататък...
Той прекъсна разказа си и с голяма мъка гледаше да пренесе разговора върху друг предмет. Поп Стоян падаше при всяка негова дума от удивление в още по-голямо удивление. От тая минута в него се зароди нещо ново; каквото бе преживял и непосредствено извлякъл от живота, сега той го видя пред себе си като разрешение на една трудна задача, на която не е можал да отговори през целия си живот. Поп Стоян бе стар, но той видя младата идея на въстанието.
1. Коджабашия — селски кмет, старейшина.
2. Откупна система на данъците — т. нар. „илтизам" — начин на събиране на данъците в Османската империя, при който правото за събирането на налозите се препродава от държавата на прекупвачи. Големите злоупотреби при прилагането на тази практика довели до нейното формално отменяне с Гюлханския хатишериф, което в действителност не станало.
3. Харзувал — писмена молба, заявление.
4. Мютефиш — ревизор, инспектор.
5. Спахия — участник в османската конна войска, срещу което задължение получава дохода от определено поземлено владение. В случая терминът е употребен в смисъл на въоръжен конник.
6. Поляк — пъдар, полски пазач. Обикновено на тази длъжност се назначавали турци или арнаути, които се превръщали в безнаказани грабители.
7. Абдул Азис — турски султан от 1861 до 1876 г. По време на неговото управление е потушено жестоко Априлското въстание. Детрониран на 29 май 1876 г.
postamble();

II. ПРИГОТОВЛЕНИЕ
СРЕДСТВА ЗА ВЪОРЪЖЕНИЕТО. КОИ И С КАКВА ЦЕЛ ПРЕКУПВАТ ДЕСЕТЪКА НА С. РАЗЛОВЦА. АПОСТОЛ ОТЕЦ ГЕНАДИ. СОЛУН КАТО КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР НА СЪМИШЛЕНИЦИТЕ. ПРИГОТОВИТЕЛИТЕ СЕ ВРЪЩАТ ОБРАТНО В С. РАЗЛОВЦА
Настъпи хиляда осемстотин седемдесет и петата година. Още от зимата като вятър се пренесе вестта между населението, че тая година ще има въстание, но незнайно как и где. Тази новина се предаваше от уста на уста и се държеше под камък. По-учените, по-заможните започнаха да разговарят, взеха да беседват. Случеше се да се съберат 5—10 души и предметът за разговор сам дохажда на устните им. Старият почне да разправя, как бил слушал някога, че руските царе имали от старо клетва да освободят християнския свят от турците. Това време, както изглежда, трябва да е дошло, но за това е нужно да се вдигне въстание. Друг пък на това отгоре добави, че наистина е дошъл часът на въстание, но то изисква много пари и оръжие, каквото се намира само у турските търговци. Тия спънки, обаче, лесно разрешава друг от беседващите, който им доказва, че нашите български юнаци и с ръждясали пищови ще съумеят да си набавят оръжие и джепане [8] от самите турци.
— Някой си чичо Бойо — им разправя той — бил сиромах човек, пастир в планината, но добър юнак, 25-годишна пора [9]. Това било във времето, когато на-
42
шите деди и бащи много патели от арнаутите [10]. Земята на тези е слаба, та те повече изкарвали прехраната си с грабеж. Един ден на колибата на нашия пастир, който пасял козите си, дохаждат двама добре въоръжени арнаути. Бойо ги посрещнал, въвел ги в кошарата и гледа сиромахът, не може да се нагледа на оръжието им. Много се искало на чичо Бойо да носи такова оръжие, затова страшно докривяло на душата му и внезапно в неговата бедна глава блеснала една решителна идея; жилото на тая идея го накарала енергически да подскочи. Той застанал пред своите почтени гости и им изказал своето дълбокомислено съждение, че сега са времена лоши, опасни и за силни, и за слаби. „Дано никакво зло да не ви сполети, ... ама кой знай..." — казал той в заключение.
На това негово мнение агите се опитали да отвърнат с насмешка, но нашият овчар незабелязано възвил тоягата си, завъртял я и като вихрушка я стоварил върху главата на единия от тях, който тъкмо тогава го уверявал и му доказвал, че и сто души да им излязат насреща, те двамата няма да трепнат. Тази сопа е била една порядъчна върлина, каквито се употребяват по планините наместо маша и лопата при опичане на хляба и се славят с името „ватрал". Моментално Бойо се извръща и с един страшен удар поваля и другия смаян гост на земята. У тях той намерил богатство много, което няма да забравят и правнуците му. Тъй че на добър юнак — привършва убедително разказвачът — и най-лошото оръжие служи, а нали оръжието само не работи, на слабия и най-доброто оръжие не принася полза.
— Море, с празна ръка — възразява чичо Цоне — змия не се лови: ръката ще ти отиде и змията пак жива ще остане. Трябва оръжие, а и юнаци, които да го употребяват.
— Това въстание. — добавя друг — не е лесна работа, трябва да обмислим добре дали ще можем да дадем едно такова въстание, що не се е с очи видяло, нито се е чуло. Ние сме далеч от нашите дунавски проповедници [11], не можем да се сношаваме с Румъния и Сърбия и нямаме познанство освен с дядо Ильо [12], и не се знае дали ще можем да поддържаме дълго въста-
43
нието, за да ни дойде помощ от войводите из Сърбия и Румъния.
— Ех, мой брате — възразява друг по-разсъдителен, — един селянин твой съсед, чакаш, па не знаеш кога ще дойде, а камо ли да чакаме нещо из далечните държави като Сърбия и Румъния. Зер, турците ще им останат пътищата свободни, както на търговци, да дойдат тъкмо когато ни трябват. Помнете ми думите, дорде да ни дойде помощ, нашите глави много има да видят, без да знаят даже в чужбина за това, както и ние не знаехме и не сме чули, когато се освобождаваха сърби и ромъни.
И тъй, едни бяха на мнение, че ние, робите, сами нищо не можем да направим на Турция. Ще убием няколко души турци, и нас ще убият; нищо повече. Но това мнение падаше всякога под възражението, че турците ни убиват всеки ден, но незабелязано, един по един, че ако ни изтребят наведнъж, не сме пшеница, дето се казва, да огладим света. Бащите ни и чичовците ни бяха мирни хора, те не трепваха, от своя смърт ли умираха, до колко години доживяха? Защо барем да не мрем за своя роден дълг, не трябва ли да убедим чалмите, че българинът по-добре умее да коли?
През 1875 г. поп Стоян отиде в Солун при зетя си Димитър и. Георгиев Беровски [13], който се преследваше от правителството по черковните въпроси [14]. Тук те направиха първото съглашение по въстанието. Беровски тогава нямаше готови пари със себе си и упълномощи дядо си поп Стоян да продаде нещо от недвижимите му имоти в Берово и му изпрати сумата. Поп Стоян имаше голяма чест, той беше спечелил доверието на всички към себе си и направи всичко, както му беше поръчано. Между това, Константин п. Стоянов, Цоне Спасов и коджабашията Нико дойдоха в Кюстендил да прекупят за обща сметка на селяните десетъка на с. Разловца. Това беше направено с цел да не дохаждат спахии в селото и да не разберат за приготовленията. От друга страна, те причиняваха големи разноски на селяните, тъй като всеки път биваха съпровождани най-малко от десетина души кафеджии, писари, сеизи, чибукчии и пр. След много мъчнотии, а главно, благодарение на 50 турски лири подкуп пред Зейнел бега, прекупа на десетъка остана върху селя-
44
ните. Поръчители на селото станаха Костадин п. Стоянов и Цоне Спасев, обаче това поръчителство беше недостатъчно и окончателното прекупване стана след втора гаранция от двамата кюстендилски жители Христо Стоянов Векиларчев и Димитър Топузов. Между това, п. Стоян повика десетина души селяни от Разловца, хаджи Атанас от с. Драгобраща, Цоне Данчов от Кочанско и др. и направиха едно съвещание по набавянето на оръжия. Олово и барут решиха да достави п. Стоян от Д. Друмарски из Кюстендил и от Стефан Стоянов из гр. Виница, Кочанско; оръжие и джепане да се набави чрез някой селянин от един турчин в Пехчево. Този пехчевец има неблагоразумието да разгласява причините, по които му се харчеха толкова много пушките, ала скоро пак разбра, че в интерес на своята търговия трябва да мълчи, което нещо го отърва даже от нещо повече: макар да беше турчин, той щеше насмалко да намаже въжето.
През декември 1875 г. поп Стоян намисли да изпрати собствения си син Костадин и Коте Карчов [15] в Солун, за да набавят още нужните оръжия. За тази цел той им даде осем от най-добрите свои крави, два вола, два товара масло, няколко кожи и двамата мними търговци заминават за назначението си. Те стигнаха в Солун и се настаниха в именуемия „Таш Хани". Продадоха кравите, скоро се похарчи маслото и мешините, обаче нашите търговци се продължават да се въртят из кюшетата на честната странноприемница. Цял месец съдържателят, богобоязлив елин, ги дебне: нещо купуват, нещо продават, постоянно идват и излизат някакви хора, по цели нощи приказват — и се прикрито. От тия, които ги посещаваха ще споменем Костандия, п. Иван и Алекси п. Георгиеви, Стоян Цоцов, Гоге Ширтов, п. Петър Солунски [16], баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови [17] и братя Еврови. Един ден ханджията влиза в стаята на двамата търговци и, след като им изказал своето удивление по предмета на тяхното особено водене на търговията, той им обяснил какво трябва човек преди всичко да гледа интереса си и свършил със заявлението, че, ако не му направят добрината да си излязат от неговата гостилница, ще яви на градоначалника Алай бей. Но и в другия хан, дето се настаниха, те не бяха свободни от
45
подобни подозрения. И там те имаха чести случаи да изпитат особеното внимание на полицията. Както и да е, в три месеца отгоре, бидоха накупени достатъчно револвери и двуцевни пушки; направи се даже едно свилено знаме, което трябваше да се развява над Малешевските и Осоговски планини. Това знаме представляваше един огнен лъв без корона, върху жълто поле. То беше красива изработка на учителките баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови. И днес още то се съхранява от Димитър Беровски. [18] Тези учителки по-преди учителствуваха във Воден, дето биваха подлагани на много гонения от страна на гръцкия солунски владика, който настоятелно искаше да убеди воденци, че него трябва да слушат и че там са нужни само гръцки учители.
Настъпи седемдесет и шестата година. Тук нищо не знаеха за революционните брожения, които ферментуваха през тая знаменита година в Северна и Южна България. През м. март при приготвителите в Солун се яви известният в Софийско отец Генади [19], който бе обиколил цяла България, ходил в Сърбия, Измир; Цариград и др.; п. Петър Солунски му повери за приготовленията, които се вършеха вътре в Солун и го накара непременно да се стави и разговори със съмишлениците. В тези разговори отец Генади им откри, че цяла България и Тракия са готови и през май ще вдигнат силни въстания. На п. Петър се искаше да покаже какви приготовления ставаха и в Македония, затова те отидоха във Велес, дето устроиха едно събрание, което за жалост бе тутакси прекъснато по милостта на някоя предателска личност и п. Петър Солунски едва можа да достигне до Солун, без да донесе някакви положителни сведения, а отец Генади се спаси от преследванията на турците само върху сръбската територия. [*] И така, проповедник освен отец Генади в Ма-
*. Това и други подобни нему обстоятелства трябва да бъдат отбелязани като твърде чести атрибути на онова време, които причиняваха много мъчителни перцепции в интелигентните слоеве на обществото. Пишещият тези възпоминания по същия повод много пъти е имал случай да си спомня думите на Димитър Томов Македонски, просветен и виден навремето си учител в Кюстендил, замесен тоже в революционния водовърт, който в една беседа със сина на п. Стоян и дякон Рафаил в кюстен-
46
кедония не е имало, или пък ние не сме имали възможност да го узнаем. Самото време, обаче, със своите сложно ситуирани обстоятелства беше най-добрият агитатор на идеите от тая революционна ера. Думата ни е за въстанието в Херцеговина [21], което оказа силно влияние над умовете на робите. Геройските подвизи на херцеговинските патриоти тук се цитираха с горещо съчувствие; и нашите приготвители в Солун бяха свидетели при докарването на ранения аскер от полесраженията на Херцеговина. Ние можем даже да отидем по-далеко в нашите съждения, без да бъдем обвинени в парадоксалност, като на същото херцеговинско въстание отдадем и онова хроническо единство, което ни дава историята на българските въстания от тая епоха. С какво друго можем да си разтълкуваме факта, според който нашето въстание и онова на Средна гора възникнаха в едно и също време, без да имат някакви сношения помежду си? Самите събития, повтаряме, бяха най-добрият агитатор на идеите от онова време.
Властите в Кюстендил сякаш подушиха приготовленията в с. Разловца, вследствие на което п. Стояв биде повикан. Попитаха го за много неща и в заключение му заявиха, че тъй като неговият син Костадин отсъствуваше като поръчител за откупа на селския десетък, те него ще считат за отговорен подир сина му, в случай, че не желае да го поискат по административен начин от солунските власти. Това беше заблаговременно направено с цел да бъдат прибрани десетъчните пари за избежение от всяка непредвидена опасност. П. Стоян даде исканото обещание за изплащането, върна се в селото и разясни всичко по-под-
дилската митрополия бе изтъкнал нуждата от много народ, без който всяка революция е осъдена на гибел. Тази революция, обаче, като първа на нашето племе носеше именно тоя отпечатък: приемайки в съображение неблагоразположението на българина към всякакъв вид новаторство, като се видя, от друга; страна, оня екзалтиран, бръз, самоуверен характер на тогавашната революционна агитация и херметическата изолираност на въстаническите локали от всяка външна подкрепа — всеки добър наблюдател можеше да предвиди залеза на революцията. Ние, които отстоим на четвърт век от нея революция, тъй можем и смеем да разсъждаваме, но преди 25 години не беше тъй; тогавашното reflechir значеше flechir. [20]
47
робно на селяните, които в отговор му напомниха негови някогашни обещания, че той ще плати десетъка, но те да си набавят сами по нещо от оръжие. Поп Стоян беше човек с пълно доверие, затова при първо поискване кюстендилският митрополит Иларион [22] му зае 4000 гроша; други 4000 гроша той зае от един богат турчин от с. Дръвник по име Молла Един. Тук му е мястото да отбележим, че в това приготовление не са се практикували никакви революционни контрибуции върху населението и че обдръжките на въстанието лежаха изключително върху гърба на няколко души състоятелни селяни, имотни личности, а главно на п. Стоян Разловски. Като доказателство на това може да служи актът за откупването на десетъка, който акт пасивно имаше за цел да помогне за въоръжението на селяните. Ето и самият запис, даден от п. Стоян на покойния митрополит Иларион:
4 000 гроша. С а м о четири хиляди грошаАз, отдолуподписаният свещеник заемам от Негово Високопреосвещенство Г-на Иларион в заем горереченото число гроша, които ще му върна подир един месец от днес. А на по-голямо негово уверение, че ще му ги върна след един месец от днес, давам му настоящия си задължителен запис и се подписвам.
23 февруарий 1876 год., Кюстендил. П л а т е ц: Стоян от село Разловца.
При приготвителите на въстанието се навърташе еднн старец от Мелнишко, по име дядо Иван, който живееше в Солун от няколко години и не можеше да се върне в родното си място. Решителен и много добър стрелец, дядо Иван като дете имаше слабостта да се хвали. Нито ден не минаваше, без да се ознаменува с някой нов план за въстание от дядо Иван. Колчем кръвта у младите закипеше и почнеха да беседват по бъдещите хероични подвизи, що ги очакваха, нашият старец скачаше от ентусиазъм и им доказваше с най-убедителна самоувереност, че ако той не е, нищо те не могат сами да направят. Според думите на дядо Иван, неговата „пушка карамфили" гърмяла на два гласа и убивала по петима турци наведнъж.
48
— Ех, вие сте деца още — казваше дядо Иван, — един турчин не можете да убиете, ама дядо ви да им подпали карамфилята, че да видите как се чистят турчаги.
Така дядо Иван прекара няколко дни весело. Но сега той седи умислен. Запалил е малка чубучка и слуша — нещо младите приказват скришом от него.
— Нашето приготовление е страшно — се издаде гласът на един от говорещите. — Седим в Солун, дето има силен паша, който само ако подуши нещо, всичко ще загине. Турция е силна държава, пък нашата работа не е като при Дунава: фесът се червенее при белия Дунав. Като пилци ще ни изтрепят.
Не се досети бедният старец за хитростта, която му заложиха тези млади хора, за да го изпитат; той цял трепереше.
— Ах, душмани — казва със задавен глас и става на крака. — Не ви ли думах, че нищо не можем да направим, само ще изгинем напразно. За мене, както и да е, навекувал съм се, но за вас младите ми е жал.
— Не слушай тези страхливци — го насърчава друг от младите. — Като направим въстанието, ще подмамим турците в една пусия, ще наредим добри юнаци и тогава, като окървавим цели хендеци и скали, ние ще се видим господари на нашето отечество, малко но хубаво.
— Слушайте мене — каже дядо Иван, — аз ще бъда на първо място в пусията, ама да ми напълните карамфилята с дремлии [23], не с куршум: куршумът убива само един, а дремлиите много. Па да не смее някой да хвърли пушка преди дядо Иван! Най-първо аз ще хвърля, хем ще меря право в очите, па тогава: ха, бре дядови, ще ви кажа: елате колете клети турци, като осветени кокошки нощна доба. И ако остане някой жив, ще има да разправя за дядово-Иваново гърмене.
Един левент отгоре на това му изпя на дядо Иван:
„Отметна лудо пушка шарена, Та удари лудо мома Румена: Телли куршуми в клетото сърце, Дребни дремлии в бялото гърло..."49
Няколко потреби за въстанието се изпратиха вече по разни кираджии из Солун, обаче работата с револверите и патроните изискваше по-голяма внимателност. Тях трябваше нощно време да ги пренасят двама от самите съмишленици: Димитър Беровски и Коте Карчов. Те взеха един кираджийски кон от един пеянчанин с условие да му го предадат в с. Разловца. Минали Дойранско, Поройско, дошли на връх планината Беласица и конят им умира. Що да правят с един товар от 100 оки! Приготвили една дървена сана и кое как го довлекли до подножието на планината. Отива един от тях да потърси кон. Такъв скоро се намерил и заедно със стопанинът му донасят товара до с. Игуменец, дето разменили коня и зели още двама кираджии, защото ще вървят през планината Огражден. Тези обаче, като помислили, че това може да са пари, (двамата пътници наистина криели съдържанието на сандъците, за което впрочем отпосле щели много да се разкайват) намислили да откраднат товара. Това било нощно време. С тази цел те поостанали малко надире от двамата другари, после силно се спуснали из едно стръмно потайно място и скоро, като разтурили товара, видели, че това не са пари, а револвери, които те не посмели да пипнат. В това време другарите се досетили за измамата, но въпреки че носели по един револвер в пояса си, те не се решили да ги преследват в тъмнината и предвид на някоя засада от страна на кираджиите, решили да чакат разсъмването. Трудно можем да си представим какви мисли са се трупали през тези няколко часа в главите на нашите пътници. Те тогава се разкаяли, задето не бяха казали що именно носеха, за да не възбуждат подозрение в простите кираджии. От друга страна, още повече те са били смазвани духом от перспективата на отговорността пред делото. Призори техните мисли били прекъснати от един изстрел. Това бил сигналът от страна на кираджиите, който нашите другари разбрали и тръгнали по посоката, отдето бе дошъл. След малко те наистина намерили товара разтурен и двамата любопитни кираджии в най-голяма бъркотия. Работата била загладена по приятелски — те продължили пътя си и с големи усилия и мъки най-после оръжието бе донесено в с. Разловца. Това беше през месец април.
8. Джепане — бойни припаси, муниции.
9. Пора — възраст.
10. Вероятно става дума за преселените от Прищина черкезки фамилии, които притеснявали местното население. Вж. Дойнов, Д. Националнореволюционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на XIX век. С., 1976, с. 92. За засилените нападения на мюсюлмани над християни говори руският консул в Солун в доклад от 15 декември 1875 г. — АВПР, Гл. Арх. V А2, д. 906, л. 99.
11. Има се предвид БРЦК в Букурещ.
12. Ильо Марков. Роден около 1805 г. в с. Берово, починал 1898 г. в Кюстендил. Легендарен войвода в Пиянечкия край. Участник в Първата българска легия, пандурин в Рилския манастир. Хайдушката му дейност започва от 1848 г., когато начело на чета действува в Малешевската планина, Пирин и Рила. Дейността му, заедно с тази на други войводи — Румяна, Стоимен, Цеко, укрепвали народното съзнание и създавали борчески традиции сред населението в този край.
13. Димитър Попгеоргиев-Беровски. Роден в с. Берово (дн. Югославия) през 1841 г. Учи в Одеската семинария, която напуска през 1860 г. поради агитацията му за преселението на българи от Видинско в Русия. Заминава за Белград, където вероятно участвува в Първата българска легия на Раковски, а във втората половина на 1863 г. — в сръбската войска като доброволец. В 1865 г. се връща в родното си село, където работейки като учител, взема дейно участие в борбата за църковна независимост. Освен като основен участник в събитията, за които става дума в настоящата книга, Д. Попгеоргиев взема участие в Кресненско-Разложкото въстаниа като за известно време е началник-щаб на въстаническите сили. Участвува като доброволец в Сръбско-българската война. След Освобождението е заемал редица постове в освободена България. Умира през 1907 г. в с. Долна Грашица, Кюстендилско. За него вж. Дойнов, Д. Националнореволюционните... с. 97—102; както и книгата на неговия внук Беровски, Д. Димитър Попгеоргиев Беровски. Живот и дело. С, 1986, с. 224, където са приложени документи от архива на малешевския революционер, предадени през 1959 г. в Националния военноисторически музей.
През 1867 г., като учител в Берово се жени за дъщерята на поп Стоян Разловски. Според Д. Беровски Димитър Попгеоргиев извиква в Солун поп Стоян да го запознае с намерението за въстание. (Беровски, Д. Пос. съч. с. 31.).
14. След връщането си от Княжество Сърбия, поради участие в църковната борба, Д. Попгеоргиев Беровски е подложен на преследване от страна на гръцкия владика. Вж. писмото му до Стефан Веркович от 18 май 1868 г. публикувано в: Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович, С, 1969, с. 326—328. Особено остра форма придобива борбата за църковна независимост през 1873—1874 г., когато Беровски застава начело. В последна сметка той е принуден да напусне Берово.
15. Вероятно става дума за Цоне Спасов от Разловци, тъй като по това време Костадин (Коте) Карчов се намирал в Солун, за да изпитва въстаническите принадлежности. Вж. Дойнов, Д. Пос. съч,. с. 105 и Беровски, Д. Пос. съч. с. 133.
16. Поп Петър Димитров. Родом от с. Зарово, Солунско. Свещеник в града. Взел активно участие в националните борби в района. Известно време е обвиняван от Екзархията, че е преминал на страната на унията, за което е бил отстранен от поста си. Възстановен, подкрепен от Симеон Преславски и Иларион Търновски. За него вж. Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура, С., 1937, с. 121—122.
17. Неделя Петкова и дъщеря й Станислава Караиванова са първите български учителки в Македония. Освен в просветното и църковното движение, взимат участие и в революционните борби на този край на България. Така например по време на учителствуването си във Велес шият знаме, поръчано от пратеник на Левски — поп Константин от Карлово. За тях вж. Петкова, Н. Спомени. С., 1987.
18. Знамето е предадено, заедно с архива на Д. Попгеоргиев през 1959 г. на Националния военноисторически музей (тогава Централен музей на народната армия). За него вж. Дойнов, Д. Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пиянечко 1876 г. — Музеи и паметници на културата, 1964, № 2, 3—15.
19. Генадий Ихтимански (светско име Иван Стоянов). Роден около 1832 г. в гр. Ихтиман. Умира 1900 г. в Рилския манастир. Сподвижник на Васил Левски, с когото участвува в Първата българска легия в Белград. От 1871 г. — игумен на Драгалевския манастир.
20. Разсъждавам, обмислям — поддавам се (фр.)
21. Херцеговското въстание изиграло голяма роля за събуждането на духовете в Македония. По свидетелство на Ив. п. Панайотов Асянчин, българите в този край научили новината от цариградския вестник „Македония" и това допринесло за революционизирането на населението. Вж. Панайотов Асянчин, Ив. п. Принос за изучаването на Разлога и по-частно с. Баня, Разложко. Пловдив, 1905, с. 35—36.
22. Иларион Ловчански и Кюстендилски (светско име Иван Иванов). Роден 1800 (1801?) г. в Елена. Учи в Капиновския манастир. От 1852 г. е ловчански владика, като в 1868 г. скъсва с Патриаршията и заминава за Цариград. От 1872 г. до смъртта си през 1884 е кюстендилски митрополит.
23. Дремлия — съчми, парчета желязо.
postamble();

III. 1876 ГОДИНА
ПЛАН ЗА ВЪСТАНИЕТО. МОЖЕШЕ ЛИ ДА СЕ ОТЛАГА ПОВЕЧЕ ТО. СЕЛО РАЗЛОВЦА ВЪВ ВЪСТАНИЕ. ВЪСТАНИЕТО СЕ РАЗПРОСТИРА ДО С. МИТРОШИНЦИ. КАКВО СТАВА ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ В С. РАЗЛОВЦА. ЧЕТАТА ОТ С. ЛАКИ. ЩО СТАВА С ВЪСТАНИЦИТЕ ОТ БЕРОВО. ПРАВИТЕЛСТВЕНИ МЕРКИ. ПОВТОРНО РАЗОРЕНИЕ НА С. РАЗЛОВЦА. КАК БЕ ПОТУШЕНО ВЪСТАНИЕТО. НЕБЛАГОПРИЯТСТВУВАЩИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НА ВЪСТАНИЕТО.
В полите на планината Голак има една хубава местност, Каладжерджево, собственост на п. Стоян. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирването на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четица околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелничко. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръжието, а жените, децата и стоката да доведат в планините. Самият план на въстанието беше да се повдигнат най-напред пеянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската област, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците, а турци, колкото се намерят, ще бъдат избити. Оттам въстаническите сили трябваше да се опътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всичкото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук българското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 кьщи са турски и 100-тина пък български с мюдурлук [24], което също тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар. [25] Около първи май Димитър Беровски беше вече обиколил
51
Малешевските планини — негде нагласил, негде не успял, и се готвеше да замине към осоговските планини за Пиянечките села. Но на 7 май, както бяха събрани около 30 души на съвещание на определеното място над с. Разловца, пред тях ненадейно дойдоха няколко селяни и известиха, че в селото са дошли спахии, тапиджии и пр. и викат селяните да дойдат да си вземат тапиите [26]. Те, според думите на селяните, сякаш били подушили нещо по приготовлението, защото говорили, че ще изгорят селото и на мястото на къщите и колибите ще бъдат посети ниви с ячмен. Защо бяха наистина тези заплашвания? Дали имаше предателство някакво по средата? Само това се знае, че на сутринта най-видните около десет души селяни трябваше да бъдат закарани и затворени в Царево село и че две моми от селото били отбелязани от турците да се потурчат. Сложени така бързо и враждебно обстоятелствата и считайки за срам да оставят своите братя да гният по затворите и челядта си — потурчена, те решиха още същата нощ, срещу събота, да обявят въстанието. Така щото утрешният ден трябваше за пръв път да огрее нашата земя нацапана с тиранска кръв. Досред нощ бяха вече готови около 60 души и събрани чакаха определения час да влязат в селото, за което имаше начертан особен план. Дванадесет душл трябваше да проникнат във вътрешността на селото и тук ще се разделят на две: едните ще отидат в п. Стояновия хай срещу коджабашийската къща, в която квартируваха трима от турците, а останалите шест души — в една сенарница, близо до другите турци. Другите ще завземат двата главни пътя на селото и моста. Силен дъжд обаче заваля през нощта и не спря до половината на 8 май. Това беше първото неблагоприятно обстоятелство за бързото разпространение на въстанието. Но най-сетне съмна. Сега турците ще отидат на кафе при другарите си и след това ще тръгнат за Царево село на пазар. Там те ще явят на правителството, че селяните не рачат да си взимат тапиите и не плащат данъка на таксилдарите. На 7 май вечерта турците бяха арестували Нико п. Атанасов, роднина на п. Стоян, от с. Истемник и заедно е него се упътиха към другарите си от коджабашийската къща. Нико и брат му Стоил п. Атанасови бяха дошли
52 да придружават въстаниците, но само на Стоил се удаде честта да носи оръжието, а неговият брат има жестоката съдба да умре, но съвсем не от вражески куршум. Турците наближиха към заложената им засада и един силен гърмеж залиса селската тишина. От този залп пръв падна Нико, смъртно ранен, а турчинът Алиман, също тъй ударен тежко, се повлачи по корема си и подпомогнат от една жена, се скри от пусията. В това време пред къщата на коджабашията излиза един от турците и един селянин му поднася агне, за да го заколи. В същата минута изгърмяха две пушки из п. Стояновия хан и турчинът, като остави агнето да избяга, падна моментално на земята. До като той лежеше и риташе с краката си, коджабашийката Злата излезе и му донесе вода да се измие от кръвта на агнето. Тя беше се научила за раняването на Алимани като негова приятелница го оплакваше с висок глас. Обаче, като видя агнето избягало и турчина окървавен, тя си спомни за двата гърмежа от п. Стояновия хан и разбра, че тук има нещо устроено. Повика своя мъж, обясни му за опасността, в която бяха поставени и останалите живи турци и скоро те се върнаха в къщи, за да ги укрият. Те им помогнали да излязат през тавана на къщата и ги опътили към р. Брегалница. Турците обаче, като видяха моста завзет и реката голяма, не знаеха дълго време какво да правят, и най-сетне, до мишци във вода, ранени, успяха да избягат. Прибраха се всички момчета в селото. И те тутакси узнаха, че някоя си баба Йордана била помогнала на Алиман да избяга от пусията и ранен го скрила в избата си. Узна се тоже, че и коджабашията Нико довел при него още и тапиджията Юсреф, кюстендилец. След големи настоявания, а главно под насилванията на Око и Стоила, братът на когото биде убит по погрешка, бабата показа скривалището на турците, което тозчас бе предадено на огън. От вътрешността на зимника бидоха дадени няколко пищовни гърмежа, обаче, когато димът и пламъкът обгърнаха всичките ъгли на зданието и турците надушиха това, тапиджията се показа на прага на вратата и през трясъка на пожара до ушите на момчетата едва можеха да достигнат тези негови думи: „Раи чорбаджилар." В отговор няколко пушки изгърмяха и го53
повалиха на земята. Главата му бе отрязана от Атанас Цинцо, което направи голям ефект у другарите, а турчинът Алиман изгоря заедно с къщата. Много селяни бяха безучастни зрители на тази небивала случка. Мъже, жени, по-възрастни деца, всички стояха на местата си като вкаменени и въздишаха от дълбочините на сърцето си. „Свършихме я" — говореха те в уплаха си. И наистина такива нови неща за един поробен и напълно подавен народ, можеха най-много да възбудят страх и сътресение, чувства доста неблагоприятни за едно революционно дело. В такива случаи щастие е, ако се намери някоя авторитетна личност, която да окуражи духовете. И ето такъв един авторитет се показа и заговори пред селяните тъкмо в тази решителна минута.
— Селяни — извика дядо Нако, — що сте се така угрижили и умислили? Това, да сте живи още по 100 години, няма да видите с очите си. Помните ли, кога нямахме мост на реката, па се случеше да дойдат тези гадове срещу селото и викат хора да ги пренесат на гръб вместо на коне? А сега, вижте ги до гуша газят мътната Брегалница, като по сухо.
С такива няколко думи той можа да привлече още няколко от селяните и всички заедно събраха каквото имаше, като тапии, спахийски тефтери, коджабашийски рабоши, чатали и др. и ги хвърляха на огъня. След малко от тях и от убитите турци не остана нищо освен пепел.
Това ставаше сред селото пред хана на п. Стоян и той даде заповед на сина си да го запали. Скоро пламъците обгърнаха плевнята и грамадния широк хан от минута на минута ставаше жертва на разрушението. В това време п. Стоян, който пазеше нужното хладнокръвие, не преставаше да дава своите разпоредби.
— Нека видят всички — говореше той пред селяните, — че аз със своя собствена ръка запалвам имота си и нека ме последват. Но време е вече за обяд, нека всеки си отиде и обядва, което ще бъде и последният ни, но най-сладък домашен обяд.
Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово, а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се
54
прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче ослаби значително силите на въстаниците и доведе до непоправими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината възлизаше до 30—40 души. Неописуема радост се рисуваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост.
Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрошинци. При входа на това село се поставиха трима души за стража, а всички останали влязоха във вътрешността на селото и наближиха п. Стоиловата къща. Още отдалеко един въстаник съпикася [27], че има турци в къщата на митрошинския поп и дружината се останови за минутка. Турците бидоха сериозно учудени, като видяха въоръжените момчета и сами грабнаха пушките си. Това прочее не им попречи да отдадат пак общоупотребителните турски почести пред п. Стоян и Д. Беровски, които не закъсняха да им отговорят. Скоро обаче след това разменение на поздравленията турците разбраха незавидното си положение и намериха за по-благоразумно да залостят вратните и да се скрият в къщата, която другарите минутно обстъпиха от всички страни. Тези двама турци бяха от Пехчево и, както се оказа, гостуваха в къщата на селския поп по случай сватбата на сина му, която станала една неделя преди това. И наистина, не след много се показа и самият стопанин на къщата, целуна ръка на п. Стоян и, без да покаже вид, че се досеща за нещо, го покани да заповяда и му честити снаха. Той, в своята наивност, намери дори за нужно да му обясни, как тази неделя, сиреч първата след сватбата, щял да очаква роднините на булката и може би щеше да го занимава с още много други атрибути на селския сватбен обред, ако неговите глаголствувания не бяха прекъснати от п. Стоян, който без да го слуша повече, се обърна към турците и с твърд, но спокоен глас им предложи доброволно да сложат оръжието си.
— Приятелю Османе (Осман Кадънков и Дервиш Алия, така бяха имената на двамата пленници), пре-
55
дайте оръжието си — казва един от другарите по име Костандия п. Георгиев. — Ние сме дошли да съберем селяните и да им прочетем едно писмо, което ни е изпратено от Русия и след прочитането му ще възвърнем оръжието ви и ще заминем да го четем и в мюдурлука в Пехчево, както го четохме в с. Разловца.
— Ние мирно ще седим — отговарят турците от къщата, — но оръжието си не даваме, докато ни глава стои.
Бързината, която се налагаше иа въстанието, и в този случай прекъсна по-нататъшните преговори и за последен път на турците биде предложено да се предадат в случай, че нямат желание да бъдат обърнати на пушено месо.
Сламата биде пренесена и дадена на самия стопанин на къщата, на когото в същото време, онзи, който я даваше, каза шеговито, че той е длъжен сам да подпали къщата си, за да не може сетне да счита въстаниците за виновници на това.
— Страх ме е — казваше на подбив въстаникът Костандия п. Георгиев — да не ми чиниш давия в хукюмата [28], затова, на, иди отвътре сам да си я запалиш.
Къщата имаше две противоположни една на друга врати, които турците решили взаимно помежду си искусно да използуват. Когато къщата пламна и огнените езици вече облизваха нещастните двама турци, едната врата се отвори и единият от пленниците почна да бяга, обаче той биде застрелян. Планът на турците, който е преследвал в своите цели да спаси поне един от бегълците, беше донякъде сполучлив, защото тъкмо в това време, възползвай от дима, който окръжаваше другата врата, вторият турчин излезе и търти да бяга, колкото можеше. И наистина другарите щяха още много време да чакат турчинът да последва другаря си през същата врата, ако п. Стоян не бе го забележил и ранил доста силно, което, обаче, не му попречи да продължава да бяга.
Между това, в полето на Митрошинци се показал един чауш с десетина души заптиета, които като видели селския пожар, уловили един селянин и го накарали да им обясни причините на последния. Този им разправил как около пладнина били дошли от Разлов-
56
ца някакви си въоръжени хора и им предал всичките подробности по произшествието с п. Стоиловата къща. После, разбира се, те му дали заповедта да ги последва и им покаже най-удобното място, отдето може да бъдат атакувани въстаниците в с. Митрошинци. Те скоро бяха приведени до поста на стражата, която в това време бе напуснала определеното си място и бе отишла да гони пъдарина на селото — и ненадейно и бързо откриха огън в тила на въстаниците.. Тези тъй също скоро отговориха на техния огън и можаха да ги прогонят надалеко от селото. Обаче още на първото сбиване четата претърпя една голяма загуба с нараняването на Д. Беровски, който макар че можа да пренесе тежката рана в главата, лиши четата, а особено п. Стоян, който възлагаше на него твърде големи надежди, от един добър съветник, какъвто беше той при оная бързина на функциите, която се налагаше на въстанието предвид на неговото преуспяване. На връщане от тая атака, на пътя бе срещнат и убит турчина Ваит, който служеше за куриер до Кочанско. А в това време трима души българи от някое ближно село, като вървели, намерили ранения от п. Стоян турчин, който им разказал за случката и ги молил да го занесат жив или умрял при баща му, който бил много богат и щял да ги възнагради затова много щедро. Те обаче, не били съгласни на неговото предложение, което даже им се видяло много чудно и го убили с камъни.
Всички селяни от Митрошинци заедно с покъщината си се пренесоха в планината и оставиха едно съвършено пусто село. А между това другарите от с. Разловца още не пристигаха и четата трябваше лишен път да се връща, за да се съедини с останалите въстанически части. Вече се стъмваше, когато нашите момчета тръгнаха из пътя за с. Разловца като преди всичко качиха Д. Беровски на кон и определиха трима души, които да го крепят. Самото това връщане по един път, който бяха изминали с такава неописуема радост, навяваше вече достатъчно мъка в душите на момчетата, във вътрешността на които те осъждаха това излишно и вредно кръговръщение. Късно през нощта те стигнаха до полите на Голак в местността, дето беше избягало населението от с. Разловца и бе докарало всич-
57
ката си стока. Те тук намериха страшен безпорядък. От студа и снега, който владееше на 8 май вечерта и старци, и жени, и деца, и стока — всичко беше вцепенено, всеки трепереше. Предчувствията на въстаниците, значи, се бяха сбъднали и техните корави сърца все повече и повече се свиваха от жал пред тия безпомощни същества, които роптаеха против виновниците на това бедствие и по нямане на оръжие бяха принудени да стоят със скръстени ръце или да станат безвъзмездна жертва на турското опустошение. Така и беше станало. Още на 8 май, когато нашите другари бяха в с. Митрошинци, след пладне башибозукът от околните пеянечки турски села са нападнали на с. Разловца, което след малко съпротивление станало плячка на озверените и голи турци. От това нашествие са загинали 10 души селяни и две жени срещу трима от страна на нападателите, които, след като разбили църковните врати, ограбили скъпоценностите по иконите, а кандилници, потири, черковни книги — всичко това задигнали като трофей на победата. От свещените одежди и тия около проскомидията царевоселският турчин Мустафа Ревенко направил дрехи на жена си и на двете си деца, които, както казват, поради това светотатство били опустошени от смъртта в разстояние на една седмица. Къщата на п. Стоян, още три други къщи и няколко сенарници били изгорени и цялото село щяло да последва тази участ, ако едно случайно обстоятелство не бе попречило на това. Десетина души турци от ближните села, закъснели по някаква си причина, пристигнали в селото, тъкмо когато техните другари отвътре почнали да го опожаряват. Случайно пищовът на един от тях изгръмва от пояса му и наранява друг един от компанията. Стреснати от тоя гърмеж, ония от селото, като забелязали въоръжени хора наблизо, помислили, че това са неприятели и ударили да бягат. Далеч из разловския синор те, за свое щастие, набутали сума големи селски стада, оставени от пастирите им, които те като победители намерили за твърде уместно и порядъчно, да разделят като чиста печалба и закарат по домовете си. Разправят един забавен епизод от това събитие. Помежду козите на един турчин от пианечките села имало един пръч. Жената на този турчин виждала у съседите, че
58
понякога и стопаните мълзят [29] козите си, затова и нашата нова хазайка решила да си достави това удоволствие. Но, за своя зла чест, кадъната не познавала и не била срещала друго четвероного в къщата си, освен загаря на турчина. За първи път тя издоила няколко кози и много се радвала на млякото в котленцето, докато най-после дошъл реда и на пръча. Този, ненавикнал на такава процедура, почнал да вряска, да рита и само със своята бесовска сила можал да изкопча „вимето" си из неучтивите стискания на кадъната, която все не можела да излезе от недоумението си, докато една съседка не й обяснила работата.
Същият ден, 9 май, близо 2 часа до Голак, в с. Цеклена, Кочанско, пристигна редовен аскер, който се готвеше да замине за сръбската граница, предвид на военните действия, които се очакваха откъм тая страна. [30] Те обаче бидоха спрени от въстанието и принудени на 10 май, когато вестта за последното се разпространи навсякъде, да навлезат из малешевските села и да почнат своите действия в смисъл на потушаване. Между това, високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стоян Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплувало на повърхността на черковните борби, които то олицетворяваше в свещеническия сан — и затова прибягнаха до едно твърде рационално средство. Те намериха двамата свещеници п. Георги Миленков и п. Атанас Стоилов от с. Вирче, които отидоха в с. Разловца и съветваха селяните да се възвърнат надире, ако не искат да разсипват домовете и стоката си. Те им казаха, тоже по заповед от правителството, че то имало сведения, какво те са подмамени от попа, който прочее, нито със 100, нито с 1000 души не може да отнеме земята на царя. Всякой, който се предаде доброволно, ще бъде свободен, защото правителството знае, че всички селяни не може да бъдат размирници, но те са народ прост, който не знае сам по кой път трябва да върви. Така свещениците свършили увещанията си и, когато след заминаването на тия носители на мир, пристигнаха и момчетата, няколко души селяни застанаха пред п. Стоян и го попитаха какво
59
трябва да правят, на което последният разбираше, че нищо положително не може да отговори. Той скоро обаче разбра своето изключително положение и можа да се постави умело в своята двояка роля на войвода и, преди всичко, пастир.
Той им наведе случката от 8 май с дядо Христо Ходжов, когото турците заклаха и хвърлиха от моста, когато коленопреклонно се предаваше и просеше милост за цялото село; напомни им тоже за участта на Нико Коджабашията от с. Разловца, който, придружен от Стоимен Кацарина, отиде след заминаването на четата и повика турците от с. Истемник — заради която услуга те и двамата бидоха съсечени на връщане оттам; осъди поведението на двамата попове и високо ги нарече лъжци, защото идат да увещават своите братя със същите предателски и фалшиви слова, които властите са вложили в устата им. Най-после, в заключение, той се опита да окуражи тия паднали духом селяни и каза:
— Братя мои, не се сдавайте в ръцете на турците и не изгубвайте надеждата. Бог ще помогне на слабите. Наистина, много мъчно е да се гледа как мрат нашата челяд и братя, обаче без жертви не се добива свобода. Ако бяха се жертвували нашите бащи и деди, ние щяхме сега да бъдем свободни. И жертвата, която нам е писано да дадем, ще бъде жертва за нашите синове и внуци и те ще останат на вечни времена да се радват на своята независимост.
След това слово въстаническият отряд замина за Кочанско и Малешевско. На 10 май те стигнаха в планината Плачковица на мястото, дето бяха избягали селяните от с. Лаки, от което само 30—40 души, предвождали от четника Цоне Данчов, бяха снабдени с оръжие. Тъкмо по това време в празното село бяха дошли около 60 души турци, които, обаче, благодарение на един предател, бидоха уведомени за опасността, що ги застрашаваше и побързаха да се оттеглят в някое по-сигурно място. Така те избягаха и отнеха възможността за едно хубаво поражение, каквото обещаваха на сдружените две чети. Между това, едната от тях — тази на Цоне Данчов, остана при с. Лаки, а другата премина към Радовишко и спря над с. Смилянци, на което тоз час биде известено тайно
60
за стоенето на четата и предложено, колкото въоръжени сили имаше да излязат в планината, като не забравят да донесат със себе си два товара хляб и две кожи за цървули. Нашите момчета носеха най-разнообразни обуща, които от влагата бяха съвършено изпокъсани. Исканият хляб биде приготвен, въоръжените селяни се събраха и се готвеха да излязат, обаче селският вардач узнал и за благовременно донесъл бързи сведения за това до правителството и беговете от гр. Радовиш. Колкото въоръжени сили имаше, всички изпокриха оръжието си и пристигналите в Радовиш 100 души аскер и башибозук се задоволиха само с няколко благи увещания към селяните. По такъв начин оттук надеждата биде изгубена. Обаче най-голямата пречка, която направи тая загуба, беше значителното закъснение на четата, която трябваше да бърза в това време към Берово, дето между другото 300 души бяха на оръжие и цели 4 дена стояха в бездействие в планината и очакваха въстаниците от Радовишко. Но благодарение закъснението на последните и бързите мерки на правителството и аскера, те бидоха склонени и се върнаха по домовете си.
Малешевските планини са обширни планини и те винаги са пълни с всякакъв добитък като говеда, овце, кози, свине, коне и др. Тук цяло Малешево, целите околии: Кочанско, Щипско, Струмишко, Мелнишко, Джумайско — чуват своята стока, която се гледа и отхранва от самите стопани или тяхната челяд, придружени с нарочни затова слуги. Правителството издаде силна и бърза заповед, която задължаваше селата да смъкнат всичкия добитък от планината заедно с пастирите им и да го пасат в полетата. Всяка вечер те бяха обязани да го вкарват и затварят в селата, дето неразлъчно трябваше да квартирува по малко войска. Било пастир или орач — всякой беше пазен то работи и къде отива като предварително му премерваха хляба, който имаше право да нося в торбата си. Тази разпоредба над селата, явствено преследваше пасивната цел да амортизира всяко тяхно сношение с въстаниците и да отнеме на последните всякакъв източник за прехрана. И тъй, всичките планини се изпразниха, като останаха да стърчат само тук-таме по някоя ограда за добитък или друга някоя
61
пастирска колиба. А между това мерките на правителството ставаха все по-енергични и по-строги. На 15 май в Струмица и Радовиш пристигнаха 500 души редовен аскер, в Мелник и Петрич — 1000, в Джумая — тоже 1000 души. Тук, мимоходом ще отбележим, стана едно гнусно предателство, дело на двама богаташи от с. Лешко, Джумайско, в резултат на което учителят Димитър Марков биде хванат и обесен от солдатите на джумалийския мост.
Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въстание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табор войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войските на тоз паша се установи тук, а останалите продължиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от стотина гладни башибозуци и подобно на хайка, като откриха огън от всички страни, почнаха да изкарват избягалите в планината селяни. Картината, която е представлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна. Майки са захвърляли своите рожби и са бягали с куп нещастни селяни, подплашени като добитък под убийствената жарава на куршумите. Това е било ад, из който малцина са успели да избягат. Войниците са ги гонили и са им давали знакове да се спрат в ниските места около реката и с. Разловца. Обаче, който се е мернал само по-надалечко, бил е замерван като беглец и е ставал жертва на куршумите. Така са загинали двама мъже, по същия начин са били ранени още две момичета и една жена. В резултат фамилията на п. Стоян и още други десет семейства, между които и няколко изгубени из четата въстаници, бидоха запрени и изпратени под конвой в Кюстендил, а победоносните пълчища оставиха пепелищата на нещастната Разловца и отидоха да се присъединят към другите войскови части, определени за потеря на въстаниците. У тези духът беше значително отпаднал и — едни от страх, други изгубени — почнаха да липсват от четата. Четирима души, от които единият беше известният Атанас Цинцо, намериха даже удобен момент
62
да избягат и се предадат в ръцете на турците, които с вързани ръце ги изведоха вън от селото, на пътя между Разловца и Царево село и имаха удоволствието да се позанимаят малко със своите благонамерени и доброволни пленници. Тяхната екзекуция беше нагоряване с разкалени маши; те всички бидоха лишени от носовете и ушите си, в добавък на което нещастният Георги Семерджията изгуби и езика си. Обаченаказанието им не се изчерпи с тези мъки: те бидоха съсечени и купът от техните късове трябваше по една висша заповед да остане на същото място за страх, на населението и плячка на зверовете. Друг един, по име Георги Голчов, биде незабелязано оставен в една кошара и намерен от потерята. Но той отблъсна техните мазни увещания и не се даде, докогато не свърши всичките си куршуми. Той биде убит.
По показанията на четиримата убити пленници от с. Разловца войската се упъти за малешевските вършуги, но тя там не намери никакви въстаници, защото те бяха преминали в Петричко. Потерята, прочее, се върна обратно в Малешево и тогава се почнаха страшните претърсвания и арести, от които всичките местни затвори бяха препълнени и правителството биде принудено да премести известна част от тях в гр. Струмица. През това време главният военен съд по въстанията заседаваше в София и на неговата компетентност подлежаха всички разбунтувани области, даже и ония като Малешевско, Петричко и др., които се нахождаха под управлението на други вилаети. Затова ние виждаме цели десетки отряди затворници, докарани в синджири и наблъскани в софийските затвори. От Малешевско 57 души, от Струмица 7 [*] — всички минаха през тоя военен съд, след като бяха претърпели ония невероятни изтезания, които ги съпътствуваха из малките адски кауши, които те биваха принудени да посещават през своя път. Подозрените, непрями участници във въстанието бяха съдени навсякъде — в Скопие, Кюстендил, Сер, Солун и др. — обаче и те биваха жестоко изтезавани. Така стана е
*. В числото на тия нещастници бяха: Ставре Тимов, Костадин Русев, Мито х. Мишов, брат му Глигор х. Мишов, п. Атанас п. Христов, Нико Тренов и др.
63
18 [*] души от Кочанско и 11 души от град Радовиш, които, оклеветни от разлошкия учител Иван Димитров от гр. Виница, прекараха дълго време в скопския затвор. По тяхното следствие бе докарана нарочно и попадията на п. Стоян Разловски от Кюстендил, която заблаговременно подучена от скопския митрополит Кирил, даде такива показния, в резултат на които всички бидоха освободени, с изключение на известния нам Цоне Данчов от с. Лаки, който бе отровен. В Солун също тъй бяха докарани и след дълги изтезания осъдени на по 15-годишен затвор в Какли-Куле селяните от с. Митрошинци: п. Георги, Иван Любенов, Стойко Мръко, Дончо Валаз и Мицо Вълчов. Най-тежкото престъпление на тези нещастници беше, че бяха подозрени, макар да не са вземали никакво участие във въстанието. Само първите двама от тях можаха да излязат след 15 години от затвора, останалите всички положиха своите бренни тела в стените на средновековната гробница. [31] С една дума, мъченията и добитите чрез тях показания съставляваха тогава официалната съдопроизводителна система, жертва на която станаха мнозина хора. Между другите ред е да споменем за п. Димитри Рибнишки от с. Рибница, Мелнишко, който бе мъченик на серския затвор, и Георги Цонев Тишански, един от затворените в Кюстендил, който умря от непоносими мъки. Ала като най-бляскав тестамент на тая система без съмнение ще останат случките от пехчевския затвор, дето на няколко души малешевчани покапаха от бой месата от задниците; един от тях по име Георги Манолов, ще кажем мимоходом, не можа да пренесе мъките и умря в самия затвор. И това беше настоящ факт, защото то бе констатирано от докторите в София, дето нещастните подозрени българи заявиха, че не признават нищо от своите показания, които те считат за несъстоятелни, защото са изтеглени със сила и изтезания.
Пленените от Разловца — мъже, жени и деца на брой около 60 души бяха, както знаем, докарани в
*. Между тия 18 души бяха: Стефан Стоянов Винишки, който беше доставчик на голямо количество куршуми, барут и кремъци, X. п. Стефан от с. Зърновци, двамата п. Павле и п. Димитри от гр. Кочани, игуменът на манастира „Св. Пантелей" и един монах.
64
Кюстендил и по-виновните от тях, няколко души, препратени на военния съд. [*] Тук, между другото, като важен трофей на победата, бе донесена и една желязна изработка, която солдатите бяха намерили в една от селските къщи. По тия места начесто обикаляха някакви си далечни сръбски цигани, които успешно лъжеха християнското население, че владеят тайната за правене на пари. Такъв един циганин най-убедително ще докаже на българина, че от една монета, само като я разтопи, може да изкара две, от пет — десет и пр., докато му вземе парите и каже, след като ги тикне в джоба си, че маята се била развалила и разтопеният метал отишъл на фира. Такава беше и тая железуринка, която войниците донесоха и предадоха на каймакамина на Кюстендил. Тази трескотина, ако следим процеса на нещастните разловчани, ще видим, съставяваше против цялото село едва ли не едно от най-тежките обвинения, което предвиждаше най-малко рязане на ръцете. Без да влизаме обаче в подробностите на едни политически процеси, които всякога са били много печални, но за съжаление и днес тъй общи. Ограничавайки се в своята историографическа задача, ние можем да отбележим с положителност това, че най-накрай едни от затворниците бидоха пуснати на свобода с неимоверни взятки, други — оправдани по недоказаност, трети — препратени в София пред военен съд, който между нас казано, беше значително намалил своята ревност, откак на сцената се бе изстъпила
*. За допълнение на картината длъжни сме да отбележим и ония няколко души кюстендилци, които бяха съдени в София заедно с другите подозрени във въстанието. Те бяха приблизително 20 души, преимуществено богати и всички можаха да се освободят само със своите големи парични суми. Това ще ни обрисува, от друга страна, оня особен начин, по който тогавашната администрация подбираше своите „подозрени" и който, както се вижда, преследваше изключителната цел за забогатяване. Така се освободиха четиримата братя п. Новкови, двамата братя Манол и Димитър Друмоарски, Христо Бояджията, Ангел Митрев от с. Горна Гращица и още много други с изключение на таушанът от с. Соволяно, който умря още в кюстендилския затвор. Той биде обесен с главата надолу, което доставяше голямо удоволствие на неговите мъчители, кои в заключение отрязаха въжето, свързващо краката на нещастния селянин и той, благодарение на своята пълнота, падна много тежко, за да не стане вече никога.
65
тъй наречената „Европейска комисия". Частно за разловчани процесът свърши с това, че фамилията на п. Стоян: попадия, две снахи, две дъщери, внучета, две ратайкини с децата си и други близки роднини бяха поставени под полицейски надзор, от който се освободиха след 5 месеца. Слугата на п. Стоян, Димитър Ташов, един от изгубените в с. Разловца въстаници, бе тоже докаран като обикновен пленник, но [*] той призна своето участие във въстанието и затова, биде изпратен на вечно заточение в Мала Азия, отдето се върна след две години с общата амнистия.
Около това време, ще отбележим като заключение на събитията, в един от броевете на издавания тогава български вестник „Зорница" [32] в Цариград един протест обърна вниманието на четящия свят. Авторът на тоя протест беше една жена, жената на двигателя на въстанието, която силно подкрепена от скопския митрополит, издигна високо своя глас против опустошенията на войските, от които във висока степен бяха пострадали имотите на селяните, а главно на мъжа й. Техните многобройни стада станаха плячка на гладните башибозуци и големите пълни хамбари на разловския поп преминаха в десятъчния хамбар. В резултат тоя протест можа да предизвика една комисия, в която влизаше кюстендилският митрополит Иларион [*] и по представленията на тази комисия правителството издаде заповед, която предвиждаше съзиждането на изгорените от турците къщи и отпускаше даром на селяните нужните за сеитба храни.
Това беше, по видимо, едно помирение между победените и победителите. Тези, които бяха съзнали, че животът им е несигурен, че те са длъжни да спечелят своето право, за което проляха и своята кръв, бяха помирени. Но те получиха ли удовлетворение на това„ що искаха, подобриха ли своя материален живот? — Не и пак не! Те се смириха, но аргументацията на това помирение беше оръжието. Наместо свобода, хляб, живот — даде им се огън и сеч, които запушиха устата на робите, и те престанаха да викат. Селяните взеха да се връщат по домовете си, които окадени или само облизани от пламъците, навяваха особено мрачно впе-
*. Другите членове в тая комисия бяха: каймакаминът Мехмед бей, Хр. Ст. Бекиларчев и Димитър Чорбаджи Гогьев.
66
чатление на бедните техни души. [*] Ръцете бяха оставили оръжието, за да грабнат остена, те вече не меришеха на барут и мушкаха вола над закоравялата отдавна неораиа земя.
С това, може да се каже, завършва първата част на въстанието, защото, както ще видим по-нататък, то не угасна заедно с подавлението на мирното безоръжно население, а само доби по-друга форма.
*. Някои домове, обаче, интересно е да отбележим, останаха завинаги пусти, защото нямаше вече кой да ги обитава. Една такава къща беше тази на братя Горанови, от които един по име Илия умря в четата, вторият Атанас падна от куршум при първото опустошение на с. Разловца от 8 май, а третият брат Георги беше в числото на ония нещастници, които турците съсякоха на селския път. И днес не остава нито един изземък от тая къща, който да напомня за нейната печална участ. Тази същата история се повтаря във фамилията на Иван Ташов, един от гореспоменатите четирима пленници. Брат му Димитър, слуга у п. Стоян, наистина се върна от заточението в Мала Азия, обаче той умря много скоро след това от зловредните последствия на затвора. А майка им, баба Яня, умря убита със се-кира, като спала пред кошарата си, така щото и тази нещастна къща остана звинаги пуста и като единствен потомък от двамата братя не оставя да съществува [никой], освен детето Митра Иванова, която днес е храненица на кюстендилския гражданин Стефан Касабов.
24. Село Пехчево е център на мюсюлманите в Малешевската кааза. По данни за 1864 г., изготвени по искане на Ст. Веркович, селото било „място мюдюрско (т. е. седалище на околийския началник — Б. К.) с 500 къщи турски и 90 християнски". — Документи за българското възраждане... с. 108.
25. Планът, както и проследяването на конкретните действия по време на въстанието твърде наподобяват действията по време на Априлското въстание. По този въпрос вж. Дойнов, Д. Националнореволюционните... с. 111—112.
26. Става дума за подмяна на документите за собственост върху земята, претекст, използуван от султанските чиновници да свикат населението.
27. Съпикяса — забеляза.
28. Давия в Хюкюмата — в смисъл да заведе дело пред управлението.
29. Мълзят — доят.
30. Става дума за Сръбско-турската война. Освен отклоненият отряд редовна войска, в Пиянечко пристигнал и потушителят на Баташкото въстание Кел Хасан паша с един батальон анадолски войници и 2 планински оръдия.
31. За съдбата на тези българи научаваме от един документ от 5 януари 1880 г., открит от Д. Дойнов в архива на М. Хитрово, пазен в Института за руска литература в Ленинград. „Преди 3 години чета въстанали българи уби близо до село Митрошинци (Малешевско) двама турци, вследствие на което последва арестуването на пет невинни българи от това село (един от тях е някой си свещеник Георги) и се държат и досега. Един българин от техните близки дойде днес в канцеларията в Солун и със сълзи на очи моли ходатайството на Ваше превъзходителство за тяхното освобождение от затвора. От гореказаните 5 човека само двама (свещеникът и някой си Иван) са останали живи, а тримата са се спасили със смърт." Цит. по Дойнов, Д. Националнореволюционните... с. 125. За потушаването на въстанието в Разловци вж. Пак там, с. 121—131.
32. В бр. 25 от 18 юни 1876 г. на българския протестантски вестник „Зорница" е поместена дописка с доста умерен тон, в която се акцентира върху башибозушките насилия при потушаване на въстанието. За отразяването на Разловското въстание в българския и чуждия печат, в консулските донесения, както и в кореспонденция на съвременници вж. Дойнов, Д. Пос. съч. с. 118—121.
postamble();

IV. ХАЙДУТИ
ЧЕТАТА СЕ ДВИЖИ МЕЖДУ МЕЛНИШКО, ПОРОЙСКО И ПЕТРИЧКО. ТЯ Е ПОСТАВЕНА В МНОГО ТРУДНО ПОЛОЖЕНИЕ. ГУБЕНЕ НА МОМЧЕТАТА, КАКВО СТАВА С П. СТОЯН РАЗЛОВСКИ. ЗИМАТА И ЧЕТАТА. РУСКО-ТУРСКАТА ВОИНА. НАРАСТВАНЕТО НА ЧЕТАТА. ТЯ БРАНИ СЕЛАТА ОТ БЕЖАЩИТЕ ТУРСКИ ВОЙСКИ. КАКВО ПРАВЯТ ТУРЦИТЕ В ОТСТЪПЛЕНИЕТО СИ.
Малочислената въстаническа дружина, на брой около 30 души, мина през околността на Мелник, дето непрестанно имаше спънки от усилените потери. Целта на въстаниците беше да стигнат Беласица планина и тук, предполагайки, че ще намерят съмишленици, да изгорят някое турско село и пренесат отчасти турската сила към Поройско. Поп Стоян и Димитър Беровски —
67
един от старост, другият поради раната си — не можеха пеши да продължават пътя и за по-бързото движение на четата им се предоставиха двата коня, които дружината бе взела със себе си още от с. Разловца. При едно сблъскване в планината, над Мелник, конете избягаха към лагера на турците и п. Стоян биде принуден да остане в колибата на един планинец, на когото предварително се даде приличното възнаграждение, за да го храни и чува до известно време. Като другар на п. Стоян остана също тъй братът на Димитър Беровски, п. Иван, който тоже беше стар и страдаше от спадане. И тъй, момчета, предвождани от Димитър Беровски, който беше вече на оздравяване, се опътиха към Беласица планина, Поройско. Но през нощта, минавайки край селото Стиняк, те предателски бидоха вкарани от брата на стиняшкия поп в пусията на турците, които им откриха упорит огън. Това ги ангажира в една престрелка, която трая дълго време през нощта без никакъв резултат за едните и за другите. Това обаче осуети намеренията на другарите да минат към Беласица и сега не им оставаше, освен да се върнат в планината Огражден. Тази планина беше изпразнена от стоката заедно с пастирите и още на същото утро бе заобиколена откъм всички устия с аскер и башибозук, които се навъртаха в голямо количество из околните села. Дружината се закрепи в една здрава скалиста местност, която при каквато и да е сила от страна на нападателите правеше блокадата безопасна. Затова турците решиха да избягват всяко сбиване в тая неблагоприятна за тях позиция и цели два дена двата неприятеля се гледаха при едно мълчание, което бе нарушавано само от редките далечни пушкания на турците. На третата нощ четата сполучи незабелязано да се промъкне през неприятелските линии на обстъпа и се задълбочи в планината, след като изгуби още няколко от момчетата. Гладни, убити духом, останалите 18 души намериха едно стадо свини без пастир, от които една, и тя безобразно мършава, стигна, за да нахрани временно дружината. Още два дена след това момчетата можеха да се борят юнашки с глада, но най-сетне взеха да чувствуват как силите им с всяка нова минута се намаляваха. Буковият лист и киселекът залъгваха донякъде стомаха, но този почна вече
68
сърдито да се бърчи и упорито да отблъсва всякакъв вид растителен порцион. Те рискуваха да помрат от глад или пък, с безсилни ръце и крака, да се отдадат евтино в ръцете на турците, които с превъзходни и добре хранени сили непрестанно ги преследваха. На третия ден вече всички негодуваха и настоятелно предлагаха да се разпръснат кой накъде види, за да търсят спасение, и работата достигна до съвещание. Георги Пецов Цоцо, който още имаше сили да говори, пръв взе думата и убеди дружината да не помислят за разцепление, а на пръв план да се доберат и отпочинат в някое от близките села. Слънцето засядаше към запад, когато момчетата, едва поддържайки оръжието в ръка, взеха да се спущат из планината, като се спираха да почиват на всяка стъпка. В този момент те не би замерили неприятеля от 50 крачки. Не яли, не спали, те най-сетне осъмнаха и се видяха едва на един час разстояние от мястото, в което ги бе сварила нощта. Тук те намериха стадото на един турчин, пазено от двама българи, и около 3 оки брашно, при самия вид, на което момчетата се оживиха. Те заклаха едно теле, подкрепиха се и не закъсняха да отпускат най-огорчителни съждения по адрес на киселека. Нахранени добре, другарите заминаха към Петричко, като над един турски чифлик заблаговременно се озапасиха с храна, която беше достатъчна за няколко дена.
Аскерът, който се останови в с. Добри Лаки, в съседство с което беше и кошарата, дето се укриваха оставените от дружината п. Стоян и п. Иван, прекъсна всяка възможност да им се достави храна и те, след няколко дена напразно чакане, тръгнали по кошарите да дирят хляб. Тъмната нощ, която не закъсняла да раздели двамата скиталци, довела п. Иван до едно място, дето, изгубен тоже от своите другари, въстаникът Стоян Микин блуждаел в най-плачевно за човека състояние. Те се обяснили накратко и решили да бягат в Сърбия. След дълги перипетии из Кюстендилско и Радомирско, те преминали безкрайното Софийско поле, Стара планина и най-сетне се озовали в Белград при войводата Дядо Ильо. Стоян Микин отпосле го видяхме в българското опълчение при Шипка, а след това — в Малешевските планини. Поп Иван, дошъл
69
ведно с руските войски до Кюстендил, помина се тук след три месеца.
Коте Карчов, от друга страна, също тъй изгубен от другарите, намерил п. Стоян, който все още безизходно се скитал из планините. Последният възнамерил и убедил другаря си да отидат в Рилския манастир, игуменът на който бил от числото на съмишлениците и негов познат. Коте Карчов одобрил този план и съгласно взетото решение те минали Малешево, Пиянец, Джумалийско, дето намерили и Илия Горанов, също тъй изгубен от дружината и най-после дочули екота на буйната манастирска река. Поп Стоян твърде добре знаял колко скъпо би коствувало на обителта едно тяхно появление пред манастирските слуги, затова трябвало да се търси друга възможност да проникнат до предполагаемия покровител, отец Панталеймон [33] (така беше името на игумена на Рилския манастир). От друга страна, нощем тук влизането беше невъзможно, защото, според заведения обичай, вратите на манастира биваха залоствани всяка вечер още във видело. А между това, времето минувало и вече клепалото възвестявало обед в стените на манастира. Това насърчило донякъде п. Стоян и му дало повод да допусне, че даже ако би имало полицейски хора, те ще бъдат заняти с обеда и няма да го съпикасят. С това предположение той оставил камата и двустволовата си пушка при двамата свои другари и наметнат с една дълга черна дреха, която донякъде мязала на попско расо, се упътил към самоковската врата, като не забравил да пъхне револвера в един от джобовете си. Влязъл п. Стоян през широките манастирски врати и право тегли към помещението на игумена. Кое-как той достигнал под стаите, които стоят успоредно с храма, но за нещастие тук пред него се изпречва един от калугерите, добър приятел на турците, и го спира.
— Стой — казал подлият божи служител — или върни се отдето си дошъл.
— Остави ме, моля те, да се ява на игумена — отговорил п. Стоян — или ако щеш сам иди го извести за мене.
Калугерът проумял в що се състои работата, която прочее, не за пръв път му се бе случвала, и с още по-висок глас и по-настоятелно почнал да го изтирва навън. Това спречкване обърнало внимание на заптие-
70
тата, които тъкмо тогава, поради размирното време, квартируваха в манастира. Излезли четирима души от тях — улавят го, бързо от срещната манастирска врата пришли още шестима заптиета, които, като го претърсили, намерили само две чохи от попска капа, при което револверът по едно чудо останал незабелязан в джеба на панталоните му.
— Кой си ти, откъде идеш? — го питали. — Ти си поп Стоян.
— Аз не съм поп — отговаря този с висок глас, за да го чуе игуменът, — аз съм манастирски слуга, стоя при водениците и игуменът ме познава.
Последният, обаче, благоразумно отказал да помня да го познава и нещастният поп Стоян, който със сълзи го молил за една само дума, която беше в състояние да го избави, още същия час бил затворен в страшната манастирска кула. Два дена той водил преговори с игумена и предлагал да се сменят с някого приличен нему от братята. Но последният не смял да се ангажира на такава решителна постъпка, макар това да беше много приемливо и безопасно за онзи калугер, който приемеше да представлява мнимия п. Стоян. Той намясто това искал чрез пандурите револвера му, за да го предаде на двамата негови другари, които като го причакат някъде из пътя за г. Дупница, ще избият заптиетата и ще го избавят. Това обаче се видяло невъзможно на п. Стоян, който вече се съмнявал в искреността на игумена, а, от друга страна, не бил сигурен, че наистина ще бъде закаран в Дупница и че, според уверенията на игумена, ще го придружават не повече от трима заптиета. Така п. Стоян решил да чака последния си час, като изказал съжаление, че не последният, а първият куршум е назначен от орисията му да отправи срещу собствения си череп. Това негово решение, въпреки изгодната обстановка, която му даваше възможност да убие най-малко петима души преди себе си, съдържаше едно рядко християнско самопожертвувание, което съображаваше спасението на обителта от напаст. На третия ден въоръжените заптиета обиколили вратата на затвора и с един пандур начело отключили тежката брава, една сянка се мръднала в тъмния кът на затвора и наближила към вратата. Това бил п. Стоян. При са-
71
мия вид на въжето, което се виело в ръцете на едното от заптиетата, и при вида на обтегнатите пушки към себе си — той се досетил за какво го викат и излишно било да му казват, че трябва да се готви за път. Последен път и най-силно по лицето му се изрисувало едно явно колебание, но — взето един път решението, той трябвало да му се подчини. Тогава под претекст, че си забравил дрехата, п. Стоян се връща обратно в затвора и. . . един гърмеж долетял из дълбочините на кулата, който събудил ехото на заспалата обител. Така довърши своето отечествено дело великият безизвестен герой п. Стоян Разловски. Неговото тяло стояло два дена незарито и чак на третия ден братята го погребали в манастирската гробница. [34]
През същия месец, мимоходом казано, един селянин от Пеянец, по име Георги Стойков напусна Тросковския манастир, дето бе ходил да работи като дюлгерин, и се опъти за гр. Крива Паланка. По милостта на едно приказание, насочено против ония от въстаниците, които преличени, пребягваха към Сърбия, в силата на което всяка непозната личност трябваше да се счита за подозрена, невинният Георги Стойков се озова в ръцете на паланечките власти. Тези, виждайки го стар и при това внушителен, твърде лесно подозряха в него личността на п. Стоян и, след едно официално известие за улавянето на „разловския поп", тържествено го поведоха към Кюстендил, дето още нямаха известие за печалната случка в Рилския манастир. [*] С вързани ръце и шия мнимият п. Стоян е вече близо. Той минува пред кулата на с. Враца, което е на два часа от града и достигва до с. Жиленци, дето го чака едно настоящо азиатско тържество: по-
*. Смъртта на п. Стоян, считаме за нужно да кажем, се държа в тайна до самото освобождение на България. Коя е причината на тази мистериозност не ни е известна, обаче, с положителност знаем, че манастирът е броил около 100 лири на ония, които са отишли да удостоверят самоличността на попа. След това, лесно можем да се осветлим в тайната, ако допуснем, че тук е имало малко заплашване в съобщничество с въстаниците, още повече, като вземем превид личността на почтителния кюстендилски гражданин Айдук-Сульо, който беше един от двамата дошли за проверка в манастира и който, знайно е, въртеше големи от тоя род спекули за обогатяване.
72
вечето от турското градско население е излязло да види разловския поп. Нещастният 65-годишен старец, обкръжен от канибалски викове и ревът на нарочно изпратените за него тъпани, най-после достигна и спря в двора на полицията. Тук за известно време настава някакво си адско сметение, което се изразяваше в ожесточени възклицания и заканвания.
„Не бил той, друг някой бил" — тези думи преминаха от уста на уста през хилядното множество озверени и любопитни хора. За голямо свое удивление бедният дюлгерин, който нищо още не разбираше от всичката тази церемония, биде пуснат на свобода и днес неговия забавен епизод мнозина от кюстендилските граждани помнят и разказват с присмех.
Четата, време е да се повърнем към нея, значително намаляваше и много от момчетата се бяха разпръснали по разни страни. [35] Тя не можеше да има никакви съобщения с другари, съмишленици, нито с народа. А, между това, зимата почна да дава своите предисловия и вече доста осезателно напомняше за себе си. Тогава останалата част от въстаниците, заобиколиха из някои и други местности и вредом съветваха населението да седи мирно и предвид на настъпающата зима и голямата турска сила. Много мъчно ставаше на момчетата, когато биваха принудени да слушат упреците и негодуванията на населението, което сърдито им говореше: „Де ви е Дядо Ильо, който щеше да дойде уж с 3000 души? Де е Сърбия, която при първа пушка щеше да нахлуе в тая робска земя?" На това момчетата не можеха да намерят никакъв отговор: до тях още не бе достигнал трясъкът на руските щикове. А между това, зимата отлетяваше и пролетта вече прибираше своите момчета, разпилени из разните кошари и заселища. Сега за тях отново се почва свободният, пълен с работа живот и те благосклонно си спомнят за зимните бедствия, когато, между другото, веднъж за 7 оки хляб бяха дали един наполеон, който равнеше 92 гроша. Дружината, която сега наброяваше около 30 души юнака, се упъти към Осоговските планини, дето прекара до края на лятото, когато разнебитената от войната турска войска бягаше из линиите на честния бой и се предаваше на плен, обир и убийства. Затова момчетата, числото на които зна-
73
чително бе нараснало от нови неволници — като Иван Козаров Кугрульо, Торолинко и други — се разделиха и завзеха трите главни прохода, през които ставаха най-вече частични бягания на турския аскер. С тая цел, едни се закрепиха над с. Разловца, други — в Широки дол, дето минаваше пътят за Радовишко и Струмишко и трети — на Кресненското устие, Мелнишко. Населението в тоя случай много помагаше на четата, като й даваше верни сведения за отправленията на освирепените беглеци, от които то доволно много си патеше. Отначало превъзходството на турското оръжие над онова на четниците [*] правеше май мъчна борбата за последните, колкото и малочислени да бяха тълпите от бежащите войници. Но, снабдени с хубави аскерски мартини, те можеха вече сполучливо да оперират из тия тесни устия, които предоставят превъзходна охрана и на най-малочислената, но добре въоръжена сила. Хубавото оръжие, което тоя род тактика даде възможност на четата да притежава в доволно голямо количество, както и обстоятелството, че с. Разловца служеше като прибежище на цяло Пиянечко и Малешевско, способствуваха за значителното нарастване на четата. Дядо Нико чорбаджията, п. Данаил, Христо Киселички и още много други непрестанно идваха да се запишат в редовете на въстаниците. Сега вече турците не тъй безнаказано можеха да произволствуват в тия области, както дотогава. Сега духът в робите беше повече повдигнат и пред тяхното негодуване падаха най-неразрушимите препятствия. Те ставаха войници за право, очакваше се само подходящият за тях войвода.
*. Известно е, че току пред самата война турското правителство снабди по-голямата част от войските си с английски мартини.
33. Йеромонах Панталеймон, роден 1819 г. в Костенец, умира 1887 г. в Рилския манастир. Един от най-заслужилите членове на риломанастирското братство. Игумен в манастира от 1864 до 1868 и от 1875 до 1881 г. „На о. Пантелеймона — пише проф. И. Иванов — като игумен, манастирът дължи своята непокътнатост през размирните времена, които докараха освобождението на България". Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917, с. 119. Вж. и бел. 61 в предговора.
34. В своята статия „За събитията в Рилския манастир след Априлското въстание" Г. Царев, ползувайки документи от архива на Националния музей „Рилски манастир" и манастирската кондика, доста аргументирано уточнява редица факти и събития. Той смята, че поп Стоян не може да бъде задържан при влизането си в манастира, тъй като се явяват два месеца и половина разлика от отделянето му от четата до пристигането и залавянето му. Г. Царев предполага, че поп Стоян се е криел в самия манастир през тези два месеца и не е предаден от рилски монах, тъй като в противен случай става необясним големият подкуп от 4558 гр., даден от манастирската управа на душшшкия каймакамин „ ... да не ни кара на София на истинак (изпитване — Б. К.), че повече сме щели да похарчим и за нас не било добро". Царев, Г. Пос. съч., — Исторически преглед, 1984, № 1, с. 57—63.
35. Основният брой на четата на Димитър Попгеоргиев Беровски след разгрома на въстанието е около 20 души. В списък от 1876 г. срещу номерата на раздадените пушки фигурират 13 въстаници — Димитър и брат му Костадин Попгеоргиеви, Стоян Микин, Христо Митов, Трайко Въчев, Орсо Очипалски, Ефтим Ангелов, Арсо Масларов, Теше Мицов, Траян Кръфията, Стоян Брач, Мако Шуман, Гоце Мищов. Към тях са прибавени още Нико Станков, Михаил Оджов, Петър Коларски, Китан, Нако Убавенски, Георги Еладжи. В други списъци се срещат имената и на Георги Миреняк, Трайко Гелин, Косте Гаячо, Илия Горане, Смилан, Спасе, Нако Миреняк, Петре Гроб и др. Вероятно към четата са се присъединявали отделни четници. Вж. Дойнов, Д. Пос. съч., с. 156, бел. 11.
postamble();


V. ДЯДО ИЛЬО ВОЙВОДА
ДЯДО ИЛЬО В С. ЦРЪКВИНЕЦ. БЪЛГАРСКО САМОУПРАВЛЕНИЕ В ЦАРЕВО СЕЛО. ДЯДО ИЛЬО В ДЖУМАЯ. НЕГОВИТЕ ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ СПРЯМО ТУРСКИТЕ СЕЛА: КРУПНИК, БРЕЗНИЦА И ДРУГИ. ЛИЧНОСТТА НА ДЯДО ИЛЬО. САНСТЕФАНСКИЯ МИР И ПОВИКВАНЕТО НА Д. ИЛЬО В ЦАРИГРАД. КРАЙ НА ВЪСТАНИЕТО. РЕСТАВРАЦИЯ НА ТУРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ. ПРЕСЕЛЕНИЕ НА ПЕЯНЕЧКИТЕ БЪЛГАРИ. ЗАКЛЮЧЕНИЕ.
Четата, която видяхме, нарасна значително и със своето добро въоръжение тя беше наклонна да даде по-широк простор на своите действия. Едно много обикновено обстоятелство дойде да угоди на нейните наклонности и й даде повод за решителни постъпки. Преди три седмици чаршията в Царево село бе станала плячка на бежанците, у които напоследък военните несполуки бяха значително повдигнали войнствения дух спрямо безоръжните селяни и това нещо накара въстаниците да се приготвят за едно задружно нападане и избиване на турското население в тоя малък град. В разгара на тия приготовления в с. Разловца пристигна едно повелително писмо, което се отнасяше до всички въстанически дружинки. Този, който го донесе, беше куриер на Дядо Ильо войвода: „Колкото чети се намират — грозно повеляше Дядо Ильо, — всички утре да осъмнат при мене в с. Цръквинец."
Тоза писмо достигна до въстаниците в Пиянеца и още призори 40 души момчета бяха на крак пред войвоводата. За същия ден Дядо Ильо бе свикал по три-четирима агалари от всяко пеянечко село и им заповяда да приберат сами оръжието от турското население, да го натоварят на коне и му го донесат в едно най-късо време. Той им напомни същевременно да не помислят да пренебрегнат неговата заповед, защото, при едно най-малко попълзновение от тяхна страна, всички села ще бъдат предадени на огън и сеч. Турското население побърза да изпълни грозното приказание и скоро пред нозете на дядо Ильо биде събра-
75
но и натрупано във вид на арсенал всичкото оръжие от пеянечките села, което той препрати на властите в Кюстендил. След два дена в с. Цръквинец пристигна още една малка четица от Малешевско, която се предвождаше от Коте Карчов и Георги Цоцов. Тя се присъединени към Дядо Ильовата дружина и сега вече, считайки положението в Пеянец напълно успокоително, те всички можеха да се върнат обратно в Кюстендил. Това беше около последната третина на януари 1878 година.
През същото това време и местното българско население устрои привременно свое народно правителство, което следваше от самостоятелна инициатива, но по подтик на онова, което русите бяха наредили в Кюстендил. По молба на пиянчани кюстендилският временен управител господин Савойски за тая цел изпрати известния нам Христо Ст. Векиларчев от Кюстендил, който се ползуваше с голям авторитет между българското и турското население. В резултат, на 4 февруари се основа привременното управление, което наброяваше следните лица: Иванчо п. Иванов, Димитър Бояджиев, Мито Киселички, Ангел Чипев, Анастас Иванов, Мане Щипски, Амид Кадийски, Мехмед Сулев и Сулейман Пръчев. Новото правителство започна своята деятелност, като назначи на пръв план 10 души стражари, които трябваше временно да си набавят оръжие и дрехи на собствени обдръжки. Техният отличителен белег беше една тенекийка, която те носеха пришита на гърдите си с надпис „Полиция". Седалище на новоучреденото правителство беше градецът Царево село и то можа да трае само два месеца, до нашествието на Хафъз паша.
Последното обстоятелство е от едно естество, което по своята важност заслужава особено третиране.. Това, обаче, в интерес на последователното развитие на събитията може да отложим за по-после. Поставени в такива граници, ние сме принудени да се повърнем към произшествията около руския гарнизон в Кюстендил.
Градът Джумая, който отстои на няколко часа от Кюстендил, по това време оставаше още непокътнат от руските войски и беше пълен с бежанци, които, известно е, носеха много бедствия със своето отстъп-
76
ление. Непоправими в това отношение, те и тук не закъсняха да възпроизведат страшните някогашни свирепости, които потресоха на времето си целия мислителен свят. Селата Селище, Кържено, Железница, Стоб, Поромино, Бараково — всички имаха жестоката участ на Панагюрище и Батак, която беше още повече чувствителна, защото се повтори в самата заря на освобождението. След представянето на уверенията за зверствата в Джумалийско пристигна и многоочакваната заповед за превземането на тая област. Вследствие на това една част от кюстендилския гарнизон се упъти за гр. Джумая и го превзе, без да се простира, обаче, по-нататък из околията, която бяха наводнили паплач бежанци от Дупница и Самоков.
Между другото, заслужава да се отбележи друга една случка, която е твърде характерна за тогавашното време. Това стана между 12 и 13 февруари на струмския мост при с. Железница, който биде изгорен и продънен от няколко души съзаклятници с цел да попречат на бягството на турците от гр. Джумая. Те бяха около 15 души, между които Христо Киселички, Георги Видимлията, Иван Бачев, Траян Кръфия, Трайко Стоилов, Георги Меринякът и др., всички някогашни участници в разловската чета. Техният план излезе много сполучлив, защото турците така истерически се забъркаха при вида на зиналата пропаст, в която беснееше дълбоката Струма, щото на съзаклятниците, които се бяха скрили наблизо, оставаше само да се появят и започнат своето изтребление. Всички сварени на големия мост бидоха съсечени между задръстените коля или предадени на стръвните вълни на Струма. По-голямата част от ония, които се точеха в нескончаемата върволица по джумалийското шосе, последва същата участ и само една незначителна част от тях можаха да избягнат отмъщението.
Живееше по това време и се славеше със своите лудости едиц поп на име Ангел, с прякор „делията", който, както ще видим, странно подхождаше към персоната на попа. Той беше лежал преди няколко години в някой затвор, и то по една твърде проста причина. Тя се състои в това. Един път, като пътувал със своя хат [36] (попът бил много любител до подобен род пътувания) към някое село, застигнал един ходжа, кой-
77
то яздел на магаре. Известно е какво наслаждение изпитват ходжите, когато се клатушкат на гърба на познатото четвероного. Поради това, настроението на ходжата било крайно щастливо и, разбира се, между двамата пътници скоро се завързал разговор. От дума на дума той преминал върху коня на попа, който без да му мисли много, сондирал своя събеседник дали ще може да гони 40 души турци с тоя кон. Турчинът отговорил на това, че ако е рекъл Алахът, не 40, а 400 души ще може да гони. И двамата пътници се разделили, обаче после тая случка единият от тях се озовал в затвора: това бил п. Ангел Делията.
Много още лудории се отдаваха на личността на попа, който справедливо бе чуен в няколко каази. След тая случка, обаче, той страшно намрази турците и само чакаше времето, когато ще може да яхне още един път своя кон и си отмъсти. Всичко минува в тоя свят и всичко се забравя, но нашият делия нямаше това щастие — да забравя. Затова той, щом чу за бягството на турците, събра десетина души другари из пиянечките села, възседна своя кон, пусна го през села и полета и като вихрушка се зададе по джумалийския път — за страх и ужас на нещастните бегълци и за голямо чудо на съзаклятниците. Те всички рязали в изстъплението си, но най-люто е отмъстявал п. Ангел Делията, когото турците дълго още ще помнят.
След превземането на Джумая Дядо Ильо, който бе последвал русите, събра своите юнаци, каквито той бе навербувал напоследък в доволно голямо количество, и с около 100 души замина за джумалийските села с твърдото решение да ги изпразни от всякакъв турски елемент. Това негово решение се одобряваше от русите, които него намираха за най-подходящ към тая работа.
Така той доближи до селото Симитли, което се отличаваше със своето гостоприемство по отношение към турските бежанци. Тези, щом узнаха за присъствието на Дядо Ильо, се преместиха в ближното турско село Крупник, което войводата реши да превземе по какъвто и да е начин.
Още същия ден той даде команда за поход и въстаническият отряд се повдигна към селото Крупник. Най-напред в една цеп [37] вървяха около тридесет души
78
конници и те съставляваха въстаническата кавалерия:, Зад тях се нижеха и стройно пристъпяха пешаците, на брой повече от 70 души. И тъй, начело с барабанния бой, повтарян от ехото на сивите скали, те доближиха и удариха на турското село.
Въоръжените турци — такива бяха почти всички в селото — излязоха на единия край и, закрепени в едни много добри позиции, откриха огън на дружината. Целта на турците беше да задържат нападателите, докогато жените и децата от селото успеят да се доберат до скалите на Кресна, дето местността сама дава сигурност на оня, който се брани. В тактиката на отбранителите имаше добър и изпълним замисъл, защото скоро наистина въстаниците забележиха една дълга ивица от хора на отвъдната страна по шосето: това бяха бежанци, които се спасяваха и изнасяха покъщнината на селото. След малко турците почнаха да отстъпват в най-голям порядък, без да прекъснат боя, и най-после успяха да се укрепят в една скалиста местност, дето Дядо Ильо отказа да ги преследва. Той реши да се върне в с. Долна и Горна Сушица, изпращайки същевременно в Джумая осем души турци като пленници от превзетото село [*].
Дядо Ильо мислеше да остане за по-дълго време в селото Сушица, защото получи известие, че ще дойдат въстаниците от друга една чета, която се движеше в Петричко и Мелничко [**]. Тая чета, в която, като по-видни ще споменем лицата Костандия, Око, Златко, п. Димитри Рибнишки [***], Торолинко, Котрульо„ Иван Козаров и други, пристигна още същия ден. Това даде подкрепление на Дядо Ильо за нови действия.
Още на другата сутрин той напъти своите сили против турското село Брезница, което беше нанесено от бежанци от Джумалийската околност, а особено от
*. Къде отидоха тия 8 души пленници, какво стана с тях, никому не е известно това. С положителност каквото се знае,. то е, че подобни пленници никой не е виждал в Джумая. Чудна мистериозност покрива този акт.
**. На нея чета се дължи устроеното тук самоуправление, както в Пиянец.
***. Златко и п. Димитри всякога водеха със себе си и своите деца. Детето на първия тогава беше на десет години и се именуваше Дончо, сега той е мъж и в отечеството му го зоват Пирински цар.
79
селата Симитли и Крупник. Но преди да започне блокадата, Дядо Ильо раздели дружината на две части, като отдаде едната, по-малката, на четника Димитър Трифонов и му заповяда да бъде готов да атакува всякой път ония от обсадените, които би се опитали да бягат.
Въоръжените турци посрещнаха нападателите вън от селото на много яки позиции и почнаха да ги обстрелват. Верни на своята тактика, те с това се опитаха да изиграят повторно своите обсадители, но те се измамиха в сметките си. Пак, както миналия ден, жени, деца, коне, добитък — всички натоварени с покъщнина, попъплиха на отвъдната страна на селото и кой как може се втурнаха към моста на Струма. Тук, обаче, те бидоха принудени да се отрекат от намеренията си, защото другарите, които четникът Димитър Трифонов сполучливо и незабелязано бе подвел в едно доста благоприятно място, почнаха да ги обстрелват и ги накараха да се повърнат обратно в селото. Отчаяното положение принуди обсадените да се бият решително. До три пъти въстаниците с голяма сила ги нападаха и много турци погубиха, обаче, всички техни опити да ги изкарат из окопите останаха безуспешни.
Боят трая три часа непрекъснато и само настъплението на нощта определи края. Тогава Дядо Ильо се оттегли в планината с една загуба от десет момчета.
На следващото утро, щом се съмна, Дядо Ильо заповяда на четниците да се готвят за път, че ще ги води обратно за Джумая. Това свое решение войводата базираше върху мисълта да набере нови по-достатъчни сили, която мисъл се породи в него вследствие на последните му неуспешни опити с турците. По дадената заповед уморените момчета взеха да стават и един по един почнаха да доближават до огнището, дето отдавна и пръв бе седнал войводата. Седи Дядо Ильо до огъня и три-четирма селяни, въоръжени с тояги и по един пищов на пояса, го обкръжават и му думат нещо кротко и подобострастно. Техният разговор се касае до някакви си откраднати стада, които те в своето страхопочитание пред Дядо Ильо, не смеят да отнемат от турците помимо неговото позволение. Според техните донесения, тия стада били някога бъл-
80
гарски, които турците в своето бягство били зарязали по планините. Ето защо те намираха за най-коректно да си ги присебят отново. През всичкото време на разговора Дядо Ильо мълчеше и само слушаше внимателно събеседниците си. А времето между това минуваше, момчетата бяха вече готови и той най-после с един силен поглед прекъсна своето упорито мълчание.
— Вие искате да намерите работа на тоягите си — каза той на тримата користни овчари. — Ще закарате овцете — добре, а знаете ли, че щом се разнесете по колибите, турците ще ви изколят? Не може! Ето аз ви оставям десет души от моите момчета, които ще ви пазят, защото ме е страх да не наточите по някой турски нож, ако се върнат ония от селото.
След тия думи Дядо Ильо даде заповед и дружината потегли за с. Сушица, дето пристигнаха след два часа. Още при влизането на войводата биде докладвано, каква сума големи стада, на брой около две хиляди овце, били прекарани от планината към джумалийските села. И това съставляваше за селяните една настояща гатанка, която те никога не можеха да разтълкуват. Работата, обаче, не представляваше такава заплетеност за нашите въстаници, които скоро се досетиха за хитростта на овчарите.
Тези, сега му е мястото да отбележим, се движеха по един много хитър план спрямо Дядо Ильо, който — те бяха уверени в това — по никой начин нямаше да им позволи да закарат турските стада. Приемайки това обстоятелство в съображение, тям не оставаше друго средство освен измамата. Така и бе сторено. В продължение на току-що изложения разговор покрай огнището между войводата и тримата пастири, техните другари вече скарваха добиците из най-потайните гънки на планината, като при това изпразниха по няколко пъти пищовите си с цел да подплашат стадата и да ги накарат да се движат по-бързо.
От друга страна пък, турците из околните села изпратиха на свой ред при Дядо Ильо 4-ма селяни, за да искат стадата си, завдигането на които те отдаваха до известна степен лично на него. Но, разбира се, те ги подучиха как да изпълнят своята мисия и не забравиха, да им напомнят да полъгват по малко. Те
81
се явиха пред Дядо Ильо скоро по пристигането на четата в с. Сушица.
— Много ти години, капитан Ильо — казаха те в придоха да му целуват ръка, като свалиха шапките си и му се поклониха ниско до земята.
Той само се ръкува.
— Не съм владика да ми целувате ръка — отвърна сурово войводата. — Когато отидете в Мелник при владиката — той позна селяните по дрехите, че са оттам, — нему целувайте ръка.
— Капитан Ильо — заговориха четирмата парламентьори, — нас ни пращат нашите аги да те молиме да им върнеш овцете. Знаеш и за тях е язък, защото те са чували, гледали тая стока, молиме те. . .
— Аз мислех — отговаря кротко Дядо Ильо, — че вие сте дошли да ми се оплачете от теглилата, що ви сторват турците, ще искате пушки и ще ни придружите да гоним заедно тази гад турска, а вие — сърдито повдигна гласа си Дядо Ильо, — види се, още искате да бъдете овчари на турците. Вас са ви пратили да искате овце от мене. Аз не съм търговец, нито овчар: аз съм войвода.
След тия думи той даде на четирмата пратеници да разберат, че трябва да се отдалечат, което те побързаха да направят по-скоро. Тогава времето беше такова, че съвсем не съответствуваше на четата да се занимава с въпроси, които се касаеха до някакви си турски откраднати стада. Нейните задачи бяха по-обширни, нейните стремежи засягаха по-далечни цели. Тя бързаше да постигне тяхното осъществение. Нейният път лежеше на юг и допираше вълните на Бялото море.
По сключения Санстефански договор, обаче, операциите на Дядо Ильо бидоха прекъснати и сам той биде повикан с една заповед от Цариград. Той побърза да изпълни заповедта и около 22 март замина за квартирата на главнокомандуващия руските войски великия княз Николай Николаевич. Няколко от другарите му го последваха до Цариград, а останалите получиха заповед да стоят мирно до завръщането на войводата. Това повикване на Дядо Ильо в Цариград може да се счита като край на въстанието.
Но при все това с тоя акт не свършиха събитията,
82
защото историята има да отбележи още много случки, които следваха от правилното развитие на тия именно събития. Думата ни е за ония инциденти, що съпровождат Хафъзпашовото нахлуване, за което бяхме упоменали на свое време в съчинението си и които трябва да бъдат отбелязани поради своята историческа връзка с по-прежните събития.
Окуражени от отсъствието на Дядо Ильо и слуховете за очертанието на новите граници, пиянечките турци намислиха да изиграят една хубава шега на българите.
Нашествието на Хафъз паша от Скопие, което последва едва една седмица след отпътуването на войводите в Цариград, беше резултат на тоя отмъстителен замисъл. Затова с неговото нахлуване в областта на Пиянец ние виждаме как местните турци, придружени от всичкия башибозук из Кочанско, грабват наново оръжието и озверени се устремяват за отмъщение. В тях имаше доволно много оръжие, защото по-голямата част, и то преиумуществено по-хубавите пушки, те скриха и запазиха за себе си, като колкото за лице предадоха на Дядо Ильо ония, които им бяха излишни или съвсем негодни за работа. Българското население беше сравнително лошо въоръжено и след няколко изстрела изпразни цялата местност в един ден. Това стана тъй ненадейно, щото всичките 34 пиянечки чисто български села, а особено с. Цръквинец, което най-много имаше да дължи за своята слава — останаха с всичките си покъщнини и стада на разположението на победителите. В добавък на това, много от тия села бидоха опожарени, а мястото на някои от тях, като Долни и Горни Цръквинец и съседното с тях с. Очипаля, след тия грозни събития можеше да се определи само по пушека и черните пепелища. И тъй лишени от всякакъв поминък, нещастните бежанци се упътиха за Кюстендил, осланяйки се само на милостта на свободното кюстендилско население. И наистина те тук можаха да се радват на добър прием на българите: изпразнените турски къщи и техните пълни житници се отвориха, за да дадат подслон и храна на тоя злочест народ; фурни, нарочно устроени вадеха ежедневно хляб за бежанците, дрехи и помощи се сипеха отвред като признак на братския прием на
83
кюстендилци, без който те щяха да паднат в най-отчаяно бедствие. Обаче те не забравяха своето родно място и всякога хранеха надежда да се върнат в своите имущества заедно с победоносните руски войски.
Уморени от многобройните подвизи из селата, турските войски се върнаха в Царево село, като поставиха за всяка случайност силна стража откъм Кюстендил. Те тук прекараха в почивка цели два месеца и не предприеха никакви действия против селото Разловца, макар то да беше три часа по към вътрешността на Македония. Ненапразно то бе оставило онова страшно име за турците.
Една вечер, това било в първите дни на въстанието, откъм Голак планина над Царево село се задало стадото на селския козар, който по обикновено скарвал козите си към селото. Като съгледали това нашествие, няколко души турци вдигнали страшна тревога из селото и завчас всичкото турско население застанало на крак да чака „попа Разловски", който ще дойде да изгори Царево село. „Неприятелят", между това все повече и повече наближавал към укрепеното село и прахът от стъпките на грозните нашелници добивал все по-продълговата и по-видна форма из селския път. Най-после той допира до самото село, неговите кълба продължават заедно с враговете да нахлуват в селската уличка, навивайки се над ниските селски къщици, дорде се загубят съвсем из росните листвени градински дървета. Какво е ставало през това време в душите на турците: где се е дявало тяхното войнствено настроение при вида на опърничавите брадати четвероноги? — нека всеки се помъчи да си представи това.
Най-после турците решиха да развалят спокойствието си и изпратиха петстотин души аскер и башибозук, които придружени от две горски оръдия — едното на Средна, другото на Голак планина — окръжиха селото Разловца. Оръдията прогърмяха по няколко пъти и известиха на селото за приближението на турците, които скоро след тази демонстрация взеха да слизат по всички околни рътове и настъпиха в селския синор. Случайно тук се криела една чета от около 20 души въстаници, но тя можа да даде само няколко изстрела и, без да се ангажирва в едно по-се-
84
риозно сражение, се отдалечи в планината. С това можеше да се счита за свършена мисията на аскера, обаче той изкара докрай своята помирителна задача, уби две момичета говедарчета, уж по погрешка, и влезе победоносно в истерически настръхналото село.
За голямо чудо на селяните аскерските началници взеха миролюбиво да ги увещават и кротко да се отнасят с тях, като им хвърлиха само лекия упрек, какво „не могат да си оставят от стария занаят". Селото биде простено под обещание, че занапред ще бъде покорна рая на султана.
След тая капитулация войските се върнаха в Царево село, като известна част от тях останаха, за да се отбият към Голак и приберат оставеното там оръдие. На пътя солдатите от тоя отряд срещнаха една доста голяма търла с кошара за добитък и плевня, които те решиха мимоходом да запалят за свое удоволствие. Възползувани от отсъствието на селянина, притежател на търлата, те й дадоха огъня, и доволни от своя подвиг продължиха пътя си през кърището, дето нямаше жива човешка душа. Изведнъж един гръм, по-силен от топовния, обърна погледите на солдатите към оная ридина, дето бяха оставили пожара, който представляваше в тая минута един грозен, величествен фойерверк. Това беше една страшна експлозия, която вдигаше до облаците други облаци и кълба от дим, влачещи със себе си пламнали греди и главни от най-разнообразна величина. Войниците преминаха Голак планина под силното впечатление от произшествието, стигнаха в Царево село и едва тук можаха да си обяснят причините на тая експлозия.
Това бяха резервирани от въстаниците фишеци, които съставляваха четири големи пълни връчви и бяха поставени на различия места, далеч от всякакви обиталища. Те бяха добре гледжосани отвътре и отвън и боровата смола, с която бяха запечатани, ги предпазваше от всякаква влага. Техните скривалища бяха известни само на въстаниците и те само можеха да се възползуват от тях в случай на нужда. За нещастие, една от тия връчви биде намерена от притежателя на запалената търла, дето той бе си въобразил да я укрие; обаче, както видяхме, тя причини оня страшен взрив и сама стана жертва на пламъците.
85
Около това време въпросите на Балканския полуостров бяха взели вече по-друго направление — те преминаха под компетентността на великите заинтересовани сили. Европейският концерт пренесе разискванията от селцето „Свети Стефан" в Берлин, който срути съзиданото със стотици хиляди трупове и продължи робството на един цял неколкомилионен народ. Вцепенението и разочарованието, които последваха от скования тук договор, парализираха енергията на най-пламенните дейци от онова време. Те се чувствуваха уморени, за да тръгнат наново по трудния, трънлив път на национално събуждане. Това те оставиха като завет на грядущите поколения.
Дядо Ильо, който живя доскоро, и някои от най-старите участници в Разловското въстание, бидоха честити да видят обновението на своите идеали. От тях някои живеят и до днес и те съставляват една малка плеяда, която може да се наброи на пръсти. Такива са: братята Димитър и Костанди п. Георгиеви, Георги Пецов Цоцо, Костадин п. Стоянов и Костадин Илиев Карчов.
36. Хат — от ат — жребец.
37. Цеп — верига.
postamble();