Погърчването на българите в Лагадинско. Спомени от Македония на Н. Сурин

ПОГЪРЧВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В ЛАГАДИНСКО
СПОМЕНИ ОТ МАКЕДОНИЯ
От Н. Сурин

"Вековната гръцко-българска религиозна борба в Македония се изостри особено след Берлинския конгрес, който обяви Македония за некаква неопределена страна със смесено славянско-гръцко-турско-аромънско население. На тая почва се създадоха дори от заинтересувани политиканствующи учени научни теории, че македонските славяни били нито българи, нито сърби, а нещо средно между тия два народа, докато гърците ги представяха за некакви славяно-гласни гърци. Гръцката пропаганда използува също и неуспеха на Илинденскотото въстание. За да се спасят от турски преследвания и изтезания, некои български села станаха патриаршисти. След пристигането на европейските контрольори и офицери-реорганизатори на жандармерията, населението се почувствува по-защитено от турците и можеше свободно да изкаже своите убеждения. В течение на няколко месеца само в Солунския виляет повече от 100 села преминаха обратно към екзархията. Но гърците не искаха да отстъпят и прилагаха всички средства за да за държат под своето влияние гърчеющите се българи. Всевъзможни интриги, клевети и оплаквания от български чети, които в тоя период спреха своята дейност и се държаха скрито, беха развити най-широко.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

От 1905 г. започнаха да действуват и гръцки чети. Турските власти се зарадваха, че гяурите сами помежду си се избиваха, и винаги се преструваха, че не могат да заловят гръцките андарти и дори, че и не знаят за техното съществуване. Поради това гъркоманите не смееха да напускат гръцката църква. По некои селища те се примириха със своето положение и, подкупени с всекакви облаги от гръцка, а понекога и от турска страна, станаха върли гъркомани и свирепи врагове на своя български род. Като пример за начало на такава промена в настроението аз си спомням големото и богато село Киречкьой[1], на един час растояние от Солун.
Когато аз дойдох там на разходка на кон през летото на 1904 г., жителите учтиво ме канеха и друг път на гости.
През 1906 г., когато аз пак посетих Киречкьой и минавайки по улицата на кон покрай некоя група жители ги приветствувах с „добър ден", те навъсено и мрачно ми отговаряха: „калимера, кирие". Тоя пример далеч не е единствен. Особено големи успехи гръцката пропаганда спечели в Лагодинско, и там аз имах много случаи да наблюдавам различни степени на погърчването — от тероризирани българи, които само от страх се признаваха за гърци, станали вече върли гъркомани и врагове на българщината.

Лагадина

Лагадина[2] е един малък град, разположен до Лагодинското езеро на 22 километра от Солун, от гдето ходеше към него едно хубаво шосе по равна местност. Само на 7 километра от Солун то преминаваше през дефилето Дервент планинския рид, който отива от върха Хортач, минава над Солун и се свършва постепенно близу до р. Вардар. Тук също немаше стръмни подеми и спускове, и целото пътуване от Солун до Лагодина удобно се извършваше с файтон. От тук пътя продължаваше до Орфанския залив по равния брег на езерата Лагодинско (Лангаза) и планината Бешик която представлява собствено хълмове, не по-високи от 500 метра. По-нататък тоя път водеше по морския брег за Кавала.
Нито некаква важна индустрия, нито особено богати земледелски култури съществуваха в Лагодина и в нейните близки околности, и главното си значение градът имаше като церителен курорт с два топли извора от 40° и 26°. Водата беше много полезна против ревматизъм, подагра и други болести. Баните се беха прочути по цела Македония, че летно време множество солунчани и пришелци от разни македонски градове и селища дохождаха там да се лекуват. Но редко некой се решаваше да се настани поне за късо време в Лагодина, понеже маларията върлуваше там в грозни размери. Сметаше се, че нормално около 1/3 от лагодинското население страда от малария. Банята се намираше на разтояние около един километър от града всред блатата, обраснали с висока и гъста тръстика, препълнена с блатния дивеч, змии, жаби, комари и маларийни бацили.
Повечето лекуващи си живееха в Солун и дохождаха в Лагодина само за къпане. Цели върволици файтони теглеха сутринта към Лагодина и след обед се връщаха в Солун. Езерото беше много богато с риба, особено то беше прочуто със своя шаран, който на солунския пазар се преценяваше с 20—30 на сто по-скъпо от шарана, заловен по други места. Риболовът беше откупен от един богат солунски евреин и организиран в с. Айвасил на отсрещния брег на езерото. Там имаше фабрика за сушене и консервиране на рибата, една цела флота от рибарски лодки и всички уреди за риболова.
Цялото население на града бъше гъркоманско, доста отдавна погърчено; имаше и много истински гърци — повечето търговци, кафеджии, гостилничари и др. Българи-екзархисти почти никак нямаше, а немаше ни българска църква, ни училище. Турското население в града беше малцинство и се състоеше от спокойни, мирни и работливи отдавнашни преселенци от Анадола. Градът беше напълно погърчен, немаше в него религиозни борби, понеже и гъркоманите беха вече върли привърженици на гърцизма и се стараеха да скрият своето българско потекло. Те доста свободно говореха гръцки (поне мъжете), но в семействата си, гдето никое чуждо ухо не можеше да ги чуе, винаги предпочитаха своя роден материн език. Поласкани с всякакви облаги от турска и от гръцка страна, такива убедени гъркомани ставаха послушно оръдие на гръцката пропаганда, много по-пакостни за българите от самите гърци, понеже чувствувайки своята вина те се ядосваха против братята си, останали верни на българщината. От друга страна те и по-добре познаваха слабите страни на българите и знаеха къде могат да им се нанесат по-чувствителни удари.
Спрямо мене, като «руски контролйор" по реформената жандармерия, лагодинските гъркомани беха най-враждебно настроени. Те с нищо не смееха да покажат своята омраза, но по вълчите погледи, които ми хвърляха всички минувачи по улицата, заобикаляйки ме от страна, по техните фалшиволюбезни поздрави и усмивки не беше мъчно да доловя истинските им чувства. Гърците ни намразиха от самото начало на реформите, понеже се опасяваха, че ние, русите, за техна сметка ще покровителствуваме своите братя славяни.
По всичко личеше, че Лагодина беше вече загубена за българщината. Населението бе обучено вече на гръцки език, предано на гърцизма и с готовност приемаше всичко гръцко. Оставаше му само да забрави българския си език и своите стари обичаи. От Лагодина погърчването се разпространяваше по целия лагодински район до залива Орфано, по двете страни на езерата Лагодина и Бешик. Яз няколко пъти обиколих тоя район на юг от езерата до Касандра, по брега на Орфано и по Бешикъ-планина и изнесох интересни впечатления за населението в тоя край.

Клисали

През летото на 1906 г. бех специално натоварен да наблюдавам постройката на караколите[3] в лагадинската кааза, та обикалях приблизително два пъти месечно целия тоя район по маршруг: Лагодина—Клисали— Загливери—Пазаркия—Ставрос—Враста—Яспровалта— Маврово—Сухо—Негован—Гювезне— Лагодина.
В Клисали, малко селце около 15 километра от Лагодина, между езерата Лагодина и Бешик, караколът се градеше върху един хълм покрай селото. Когато дойдох тук за пръв път, спрех се до постройката за да прегледам извършените работи и да дам своите указания. Научили за пристигането ми, свещеникът, кметът и неколко селяни дойдоха да ме поздравят с „добре дошел" и да ме поканят на една малка закуска. На моето приветствие с „добър ден" те- отговориха с „калимера" и прибавиха: „Дек ксевромен вулгарика" (не говорим български). Яз долових нещо папагалско в изговарянето на тия думи (имах и сведения, че това село е българско, въпръки своето гръцко име), но без да показвам някакво съмнение в истинското елинско произхождение на тия хора, говорих с тех на турски, разпитвах ги за техния живот и закусих малко, качих се на коня и си продължих пътя.
Но при следната си обиколка аз дойдох пак в това село привечер и след прегледа на постройката казах, че бих закъснел вече да продължа пътя си и заповедах на кмета да ми намери къща за нощуване. Той веднага доведе един от по-богатите селяни, у когото требваше да се настаня. Тоя селянин също не разбираше „вулгарика" и ние по пътя за дома приказвахме на турски. Като влязох в двора, чух, че намиращите се там жени и деца говорят български. Яз се сбърнах към домакина и му казах на турски:
— Чудно ми е, че целото ти семейство говори български, а ти не си научил и до сега тоя език.
— Аман, господине, отговори ми той, като сложи ръцете на гърдите си, българи сме и на гръцки до сега сме научили само „калимера", „каланюкта", ,адио" и „ден ксевромен вулгарика", но имаме страх от андарти та казваме, че сме гърци. Яз разбирах вече такива работи и от други места на Македония, никак не бех раздразнен спрямо тия нещастни, тероризирани хора и спокойно преминах на български в разговора със своя домакин. След неколко минути, когато седяхме до огнището, пиехме кафе и приказвахме за техните селски работи, в стаята влезоха попът, кметът и няколко души селяни. Като чу българската реч и разбра, че маската е вече свалена, попът-гъркоман ме поздрави на чист български език и така продължихме разговора целата вечер. Аз отбегвах да засягам трънливи политически въпроси, разправяхме за обикновени работи от техния живот, и аз чувствувах, че за тия хора беше приятно да забравят поне за едно късо време, че са гърци, и без страх да говорят с един чужденец на своя роден език.
Бех много доволен, че разплетох и тук една гръцка интрига и никак не обвинявах селяните, че се страхуват от андарти, защото знаех, какво ги заплашваше, ако те биха се осмелили да бъдат „еретици-схизматици". По-долу ще опиша един грозен и отвратителен епизод от гръцкия терор, следите на който имах случай отблизу да наблюдавам.

Населението южно от езерата Лагодинско и Бешик

От Клисали до Загливери пътя отначало минава по равна, малко блатиста местност между езерата и след това се възкачва на хълмове през дефилето Иридере. Подемът не е висок и води на едно широко плато с добра, плодородна почва и здрав климат. При известна височина и отдалечаване от езерата треската там редко и в слаба степен се проявяваше.
За два часа път от Клисали се стигаше в големото село Загливери със смесено гръцко-турско население. То служеше като търговски център на целата околност. В него имаше много дюкяни, неколко кафенета и гостилници. Всека седмица ставаха много оживени пазари. Околните села беха гръцки и турски. Никаква религиозна и политическа вражда всред населението тук не съществуваше, и тоя кът беше, може би, най-мирен и спокоен в цела Македония, както и съседната кааза Касандра. Турците беха мирни, работливи и почти никакви недоразумения между тех и християните не ставаха.
Известно безпокойство за властите причиняваха само некои стари обичаи на турското население, от които то не искаше да са откаже и които не можеха да се съгласуват с модерните турски закони. Много разпространен обичай беше да се крадат годеници, та множество бракове се извършваха по такъв начин. Често, когато родителите на девойката не беха против, работата минаваше мирно. Но по некога родителите се оплакваха на жандармите, и те залавяха похитителя. Но и в такива случаи това беше повече забавление за жандармерията и известен протокол за турците. Когато родителите на момата се научаваха за строгото наказание, което очаква техния зет, и разбираха, че всичките ще губят без да поправят станалото, след пазарлъка за откуп младоженците получаваха прошка и властите нямаха повече повод да се намесват в семейните работи.
Пътьт от това блато до залива Орфано (там повече го наричаха Рендина) беше много удобен и красив. Склоновете на хълмовете на много места беха покрити с хубави гори, често се отваряха гледки към езерото Еешик, което, 3—5 километра широко, се тегли на тридесет километра по дължина и през един канал от 4 километра се влива в морето. Но брегът на езерото оставаше необитаем поради маларичния си климат. Близу до брега се намираха развалини на голямото некога село Пазарния, съвършено напуснато от жителите. Там още само няколко рибари живееха в полуразрушени хижи.
По канала „Рендина-богаз", който води от Бешик езеро в морето, има богат риболов; особено много имаше шаран и грамадни змиорки, дълги до един метър. По хълмовете на южния брег на канала имаше множество диви свини. В тая малко населена местност, при пълно отсъствие на ловци, тези обикновено много предпазливи животни, пасяха заедно с домашни овци и кози. Овчарските кучета много ги мразеха, гонеха ги и се сбиваха с тех в гората. Понекога, минавайки по пътя човек можеше да чуе наблизу отчаяни свински писъци и свиреп кучешки лай. Разбира се, използувах тая обстановка и от своите обиколки по тия места донесох в Солун неколко диви свини.
Оттук аз обикновено слизах към морския брег и след тридневно пътуване по Лагодинско давах дневна почивка на хората в едно много хубаво и поетично место. Това беше скалата Ставрос, разположена до самото море на един километър растояние от гръцкото село със същото име. Там се намираше турската митница и един доста добре уреден хан. Морският бряг представляваше отличен плаж. Митницата нямаше никаква работа, понеже тук дохаждаха само рибари, които донасяха в изобилие сардини, барбуни и крезетки (скариди). Аз винаги донасях от канала Рендина-богаз змиорки, често имах и дивеч. На тоя естествен курорт ние много приятно прекарвахме по един ден. Хората къпеха конете, къпеха се сами и ядяха, кой колкото можеше, най-финни риби от Бело море. При добро време аз отивах с рибарска лодка с платна да посетя селото Аспровалта на отсрещния брет на залива, гдето тъй също имаше жандармерийски каракол.
Жителите на крайбрежните села Ставрос, Враста и Аспровалта беха смели гръцки рибари, които почти целото време прекарваха в морето и се интересуваха много повече за барбуни, скариди и октоподи, отколкото за политически борби и интриги, които се развиваха на сушата.
След почивката на Рендинските морски бани аз преминавах към северната част на Лагодинско, в Бешик-планини, гдето населението беше смесено и представляваше повече интерес за наблюдение.

Маврово и Сухо

От скала Ставрос по морски бряг се минава между Бешик-езеро и Рендинския залив за един час до гръцкото село Враста, гдето гръцкото население се занимава от части със земледелие, от части с морски риболов.
От там пътеката се възкачва около един час по едно каменисто дефиле на едно широко плато на Бешик-планина. Почвата е повече песъчлива и глинеста, малко плодородна. Малки села с гръцко и турско население доста на редко са пръснати.
Първото големо село, което се сръща по тоя път, е големото турско село Маврово, на брега на езерото със същото име. Населението му се състои, както и в другите лагодински турски села, от чисти турци, стари преселенци от Анадола, мирни, работливи, сериозни, почтителни и гостоприемни. Аз неколко пъти нощувах в Маврово при ходжата Ибрахим, с когото станахме добри приятели. Той беше един типичен турчин на 75 години, висок, силен и бодър, с дълга, побелела брада. Той дотогава имаше четири или пет жени и целият му двор бъше препълнен с множество деца от всички възрасти до кърмачета включително. Макар анадолец, Ибрахим тълкуваше корана както европейските турци „Мохамед забранява да се пие вино, за коняк не казва нито дума". И той пиеше коняк като вода. Когато имаха намерение да пренощуват в Маврово, аз още на обед пращах от един хан по пътя между Враста и Маврово един конен жандарин да донесе на ходжата Ибрахим моя поздрав и да го предупреди, че ще дойда при него на гости. Той ме посрещаше на вратата на двора си със „селям-алейкюм". Лагодинските турци винаги поздравляваха с тия думи дори и христианите, когато турците по други мъста сметаха това приветствие прилично само за правоверните “Алейкюмъ-селямъ!” отговарях аз, като слизах от коня и веднага гостоприемният ходжа изваждаше от джоба си бутилка коняк и чашки и ме черпеше още на вратата.
След това ние влизахме в селямлъка — голема стая, цела постлана с меки килими, с неугасаем огън на огнището. Легнали до него ние с домакина прекарвахме целата вечер в приятни разговори. Той вареше кафе, а между нас стояха бутилката с коняк, чиния с тютюн и цигарена книга. Ходжа Ибрахим обичаше да приказва и ми изказваше такова мнение за руско-турските отношения: „На младините си нашите народи, като най-юначни, обичаха да се борят като пехливани, но това показва само, че те са най-близки и имат най-много допирни точки. Ако ме попитиш, с кого най-често се сбивах в детинството си, ще ти отговоря — съ своя брат". Требва да се признае, че изобщо идеята на Ходжа Ибрахим беше правилна.
На 10 — 12 километра от Маврово на северо-запад се намира големото гъркоманско село Сухо, преименувано от гърците на Сохос.
Обикновено имената като „Сухо", “Високо" и други подобни се срещат в ниска и влажна местност, гдето сухи и високи мъста са редки та с това се различават в целата околност. Селото Сухо напълно оправдава названието си. То наистина е разположено на сухи, малко каменисти склонове на хълмовете, но над него има широко плато с плодородна почва, обилно напоена от неколко рекички, които текат от Бешик-планина в долината на Логодинско и в езерото Бешлик. Целата тая местност беше покрита с богати ниви, овощни и зеленчукови градини.
Населението бе погърчено още отдавна. Мъжете доста свободно говореха гръцки, но помежду си и в семействата си запазваха българския език. Децата се обучаваха в гръцкото училище, гдето имаше два или три учителя, гърци. В гръцката черква имаше два свещеника, фанатични гърци пропагандисти, които енергично продължаваха да работят за да заличат българския характер и обичаите на жителите и да ги направят истински елини. Те се мъчеха толкова повече за тая цел, че в селото оставаше още само една част от жителите, която запазваше народния си характер.
Приблизително, когато и в Кукуш и в Дойран сърбите отвориха своето училище, успеха с подкупи и други облаги да спечелят на своя страна и неколко десетки от жителите на Сухо. При погьрчаването на Сухо „схизматиците българи" беха обърнати в „истинската православна вера" и се признаха за гърци, а православните сърбомани останаха незасегнати от тоя преврат и се отърваха от погърчването с цената на сърбоманството си. Сръбските учители в селото пред мене, разбира се, не можеха да лъжат и признаваха тамкашното население за българско, но оправдаваха своята дейност със следната „научна теория" : „македонските славяни не са нито сърби, нито българи; те са побългарени от българската културна пропаганда, та ние имаме същото право да ги посърбим". Но техните старания отиваха напусто. Под влиянието на трима сръбски учители неколко десетки семейства от тия „побългарени славяни" не ставаха „чисти сърби", а си запазваха своя български език и характер за голем яд на гръцките пропагандисти. Гъркоманите беха вече върли привърженици на гърцизма, изгубени за българщината.

Негован и Зарово

Около 15 километра към северо-запад от Сухо до шосето, което водеше от Солун за Сер, се намира големото българско село Негован (гърците го наричаха Ликован) и на 3 клм. от него българското село Зарово. Тия села напълно се беха запазили от всекакво гръцко влияние. Населението се отличаваше със своето родолюбие и борчески дух.
Тук беше вече пределът на гръцката пропаганда, разпространявана от Лагадина. По-нататък от Бешик-даг започваше Кукушкият район с чисто-българско население. Негован и Зарово послужиха като бариера на понататъшното промъкване на гръцката пропаганда от южна страна и изнесоха доста упорита борба за да се отърват от гръцките домогвания.
По много места в Македония аз забелязвах, че в разни селища, разположени доста близко едно друго, често се запазват различни особености в облеклото, в обичаите и в езика. Обяснявам това най-първо с планинската пресечена местност и с мъчните съобщения.които често ставаха и опасни при условията, съществуващи под турското иго. Като резултат на това човек можеше след пътуване неколко часа на кон да срещне по-големи особености в местния живот, отколкото след пътуване по железница цел ден в културни и равни страни. При различни чужди пропаганди населението пак много твърдо пазеше своите стари обичаи от всекакви нововедения, които биха могли да накърнят негова самобитност. Некои интересни особености аз намерих също в Негован, въпреки че това беше големо, културно село, отдалечено от Солун само на 40 километра. Жените в Негован носеха почти същото облекло, както и мъжете, с панталони, което аз не бех срещнал поне в съседните местности. Друга една особеност забележих в говора на негованци. Тяхното произношение беше много по-меко от обикновения български говор и беше запазило старобългарското изговаряне: като „ън" и „ен" : мъж — мънжъ, ръка — рънка; пат— пенть, реди — ренди и пр. Тия особености беха запазени също и в село Зарово, жителиге на което по своя характер напълно приличаха на негованци. Изобщо населението на тия две села правеше много добро впечатление по своята външност, весел характер и бодър дух. То притежаваше доста плодородна земя и сравнително добре живееше.
В Зарево имах случай да наблюдавам едно доста интересно природно явление. Когато дойдох един път в селото, жителите веднага ми се похвалиха : „Ще те гощаваме сега с риба." — Откъде я имате? попитах аз, като знаех че наблизу нема нито река нито езеро, а до морето има около 40 километра. „Господ ни я пратил", отговориха ми селяните и разправиха, че преди един ден над селото минала от морето една извънредно силна буря с вихрушки и пороен дъжд, с който заедно по нивит- бе се изсипало множество риба. „Некои стари хора, прибавяха че е грехота да я ядат, понеже била от дявола, но ние мислим, че е от богата от вчера целото село се храни с риба. Има до 1000 кила". Аз наистина прегледах множество риби, безсъмнено морски, и требваше да констатирам, че от една силна вихрушка бе вдигната в облаците вода заедно с риба от Рендинския залив и пренесена до село Зарово, на 40 километра разстояние.

Гръцки терор

Не е ново за никого, че главната подбудителна причина за погърчването на българите не беше културната гръцка пропаганда, нито желанието да се откажат българите от “схизмата” нито някакво тяхно си убеждение, че са от гръцки произход, а само страха от турски потисничества, а по-късно от терора на гръцките андарти. Примери за техни зверски жестокости има много по цела южна Македония. Яз знаех за много терористически дела на гръцки андарти спрямо „еретици-схизматици", разбрах, какво заплашваше по много места българите, ако те посмеят да се противопоставят на гръцкия терор, прикриван и насърдчаван от турските власти. Ще разправя тук за едно грозно събитие, на което бех близък свидетел.
През есента на 1905 г. живеех в хубавото градче Катерина. Населението там беше гръцко, имаше и власи, които се признаваха за гърци, и каракачани, които водеха ромънска пропаганда. Българи имаше само кюмурджии по гористата планина, погранична с Берската кааза. Едно дъждовно есенно утро моя гавазин рано ме събуди и съобщи: „Господарю, гърцитъ изклали 15 българи-кюмурджии в планината. Само двама избегали и са дошли сега тука при тебе." Набързо се облекох, излезох от спалнята и видех двама човека, дрипави, изцапани с кал, полудиви от страх, които ми разправиха, че към полунощ една гръцка банда нападнала техните колиби в гората. Андартите вързали с въжета всичките работници кюмурджии, изкарали ги навън и с ятагани ги насекли на парчета. Само един сполучил с едно ножче да пререже въжето на себе си и на своя другар, та двамата избегали под обстрелването на андартите и дошли в Катерина направо при мене. Яз ги изпратих при каймакамина и същевремено заповедах на ротния командир на жандармерията да назначи неколко конни жандарми, понеже и аз искам още веднага да отида на местото на произшествието.
По тая тревога турците започнаха най-енергично да се готвят за поход против „гръцки комитаджии". От гарнизона на града беха назначени две роти под командата на един бимбашия, сам каймакам бей, следовател, жандармерийски ротен командир. Всички се приготвиха за преследването и залавянето на разбойниците.
При моите най-енергични и най-резки подбутвания тоя отряд излезе от Катерина едва към пладне. При настъплението в планината, той вървеше по една лощина, като изпрати наляво и надясно по хълмовете охранителни патрули с тръбачи, които със своето непрекъснато свирене можеха не само да предупредят една гръцка банда, но и да изпъдят всичко живо от цялата планина. На едно место латрулът залови две момчета на 15—16 години, спасили се от гръцката банда. Измокрени и изгладнели те безцелно се лутаха като зверчета низ гората. Те ни разправиха, че гърците ги помилвали поради детинството им, но ги държали докато избият пред очите им техните бащи и роднини.
Привечер стигнахме на местото. Около две малки колиби на земята в калта лежаха 15 трупа с отсечени глави, извадени очи, обезобразени лица, мушкани с ятагани. Върху некои гърла, както се виждаше, още приживе беха турени горещи въглища. Каймакамът, един млад турчин с европейско възпитание, зашеметен от тая картина, се хвана за косите и извика: „Какъв ужас! Каква дивотия!".
Яз направих неколко фотографии за да остане реален спомен от средствата, с които „схизматиците" се обръщаха в „истинската православна Вера" и с които се доказваше, че македонското население било чисто елинска. За нощуване ние отидохме в най-близкото гръцко село. Вечерта и другата сутрин се водеше следствие. Разпитани беха много селяни и околни чобани, но, разбира се, никой нищо не знаеше, против никого немаше никакви улики за съдействие на бандата. Само командирът на жандармерийската рота намери в гората една изгубена от некой андартин топка, каквито гърците носят върху обущата си, и ми я представи с такава гордост и задоволство, като че ли да е заловил цялата банда.

В заключение ще кажа, че фактите, наблюдавани от мен и изнесени тук, дават пълно право да твърдя, че границата между българската и гръцката народност минава по линията Солун-Лагодинско и езерото Бешик. Южно от тая линия преди 25 години населението беше гръцко. Ако всред него имаше и погърчени българи, погърчването им се отнасяше към по-раншни времена, а през тая епоха по език, по култура и по убеждение вече се беха асимилирали с общата гръцка маса. За крайбрежното население на Орфанския залив требва да се вярва, че то е истинско гръцко. Това ясно виждах по селата Ставрос, Враста и Аспровалта и си спомнях разликата между гръцката и българската психология, подчертана от един от известниге историци на балканските народи. Настанил се на морското крайбръжие, българинът обръщаше гърба си към морето и търсеше хубава плодородна земя за земледелие, а гърка не се интересуваше за земята и цялото си внимание насочваше към морето, като търсеше прехраната си в риболова, мореплаването и търговията. Тая историческа черта не може да се оспорва и с нея се обяснява, че гръцкото влияние се е затвърдило по крайбрежията на Бело и на Черно море. Северно от гореуказаната линия населението беше българско, и преди 25 години при близко и щателно изследване доказателства за това личеха съвършено ясно и можеха да се изтъкнат на яве. Тая местност беше вече наистина спечелена от гръцката пропаганда, от част бъше и погърчена, но степента на погърчването беше различна, и всред населението в различни селища все оставаха повече или по-малко ясни следи на българското му потекло. Познавах гъркомани и в други части на Македония, погърчени повече или по-малко, но като типични примери за мерка на погърчването взимах некои лагодински села и казвах: това са гъркомани от типа „Лагодина" или „тип Киречкьой", „тип Клисали."

Тия степени на погърчването могат да се характеризират така:

1. Лагадина. Населението е отдавна погърчено, говори доста добре гръцки, своя български език е запазило в семейния живот, по настроението си е гръцко, работи за гръцката кауза и крие своето българско потекло.
2. Киречкьой. Населението е доста културно, вече гръкоманско-но явно издава своя български произход, според обстоятелства се преобръща на гърци или на българи; в благоприятни условия можеше още да се запази като българско.
3. Сухо. Характерът, обичаите и езикът остават български, но под влияние на заплашвания, а от друга страна и на облаги българите тук се подчиняват на гръцката пропаганда и приемат да се погърчат.
4. Клисали. Тероризирано българско население, което нема нищо общо с гърците, но от страх се подчинява на гръцки пропагандисти и се отказва от българщината за да запази живота си.
Постепенно типът Клисали требваше да се преобърне в типа на Сухо и от там—на Лагодина, а следните поколения да забравят своето българско потекло и език и да станат истински елини. Всичките тия степени на погърчване беха пресни явления, които се развиваха пред очите ми, а колко ли вече селища и отделни лица, погърчени от по-рано, така са изгубили своята българска народност?!
Всички тия обстоятелства имаха своето влияние при съставянето на статистиката на македонското население и трябва да се имат предвид от всекиго, който би поискал да си състави справедливо и обективно понятие за истинския народностен състав на това население."

Македонски преглед, год. ІІІ, кн. 3, 1927, стр. 15-34.

Авторът-Н. Сурин, в Македонска жандармерийска униформа.

Стара кула, край град Лагадина

Лагадинската баня

Църква в Лагадина

Каракол в Клисали

Хилядолетно дърво, край село Загливери, Лагадинско.

Каракол на канала "Рендина богаз"

Риболов на "Рендина богаз"

Българите-кюмурджии, избити от гръцките андарти..