Wednesday, October 25, 2006

0 Кръсте Мисирков - Дневник

| More

Кръсте Петков Мисирков(Крсте Мисирков, Кърсте Мисирков, Krste Misirkov)- "Дневник"

“...Публикуването на дневника на Кръсте Мисирков ще допълни и изясни някои моменти от неговия живот в Битоля в началото на 1903 г. Дневникът е написан ръкописно с много красив и четлив почерк на руски език. Преводът е на съставителя (А. Пелтеков-б.р.) на настоящата публикация. За начална дата е отбелязана 21 януари 1903 г., а крайна — 31 януари с. г. Представлява обикновен бележник с твърди корици с размери 16/10 см. с осемдесет собственоръчно номерирани страници, като на първа и втора страница са водени сметки за някои домашни разходи, които не се включват в публикацията. Дневникът не е воден ежедневно. В края на публикацията се дават кратки бележки на някои по-известни личности, споменавани в него. Дневникът се съхранява у частно лице.”
Из предговора на Александър Пелтеков

“Дневник на Кръсте Мисирков Битоля, 1903 г.

21. 1. 1903 г.

Тази книжка ми е поднесена като новогодишен подарък от учителките в българското четирикласно женско училище в Битоля. Най-подходящото й предназначение е да служи за дневник. В днешните опасни времена, разбира се, съвсем не е безопасно да се водят дневници, но точно тези дневници имат голямо значение за македонците най-вече сега, отколкото преди или впоследствие. Аз ще рискувам да запиша тук всичко онова, което ще преживея за в бъдеще.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ





За мен даже дневникът представлява особена духовна потребност. Тук аз се намирам в доста особена обстановка, която ме принуждава да се мятам ту на една, ту на друга страна, не намирайки никъде опора. Аз трябва да решавам най-разнообразни въпроси, които ми представя съвременният местен живот; длъжен съм да давам отговори на всички тези въпроси, без да се съобразявам с изискванията на моето „Аз"; длъжен съм заради своето бъдеще да жертвувам настоящето, което за мен е по-малко скъпо, тъй като и миналото, и бъдещето са също настояще и следователно да жертвувам настоящето сега означава да жертвувам част от своето минало за бъдещето, и то в полза на какво? — в полза на някакво неизвестно бъдеще. Ето тази главоблъсканица, в която ме тласка действителността, оправдава моето решение да си водя дневник.


И така- аз започвам своя дневник. Какво най-напред да впиша в него? Материал има толкова много, че просто не знаеш с какво да започнеш. Като въведение ще започна с описването на всичко онова, което трябваше да приживея и да изпитам след завръщането си в Битоля, а така както цялото мое настояще е тясно свързано с миналото, то не би било излишно да започна с анализ на своето „Аз", което е главен виновник за моето настояще.
И така, ще започна с въпроса, кой съм аз?


Аз съм син на селянин от с. Постол (по турски Алкалисе), намиращо се върху развалините на древна Пела, Ениджевардарска кааза, Солунски вилает, Македония. Първоначалното си образование съм получил в гръцко училище в родното село, откъдето през 1889 г. тръгнах за Белград, след това в София в същата година, после пак в Белград — в Шабац и отново в Белград. В Сърбия и България аз завърших 4 гимназиални класа и учителски институт. След това в 1895 г. заминах за Русия., където (в Полтава) завърших Духовната семинария и Петербургския университет, след завършването на което бях оставен за усъвършенствуване в Петербургския университет в катедрата по Славянска филология.. Но по уважителни причини се наложи да изоставя университета и да замина за родината си.


Моят произход, загубата на родителите ми и образованието дадоха строго определена същност на моето „Аз", Аз вече не съм селянин, но и не съм господар. Аз свикнах на най-големи лишения, но в същото време, предполагам, имам право да претендирам за повече или по-малко сносно съществувание.


Образованието ми, далече от родителската опека, разви в мен последователност в мислите и в постъпките. Всичко това постоянно направляваше и обуславяше пътя на моя живот. Тези обстоятелства и сега ме изправят пред редица задължения.


Аз получих образование с чужди средства (сръбски, български) като македонец, следователно съм задължен на своята родина за образованието, а това значи, че съм задължен да се жертвувам за нея. Интересите на моята родина, с които неразривно са свързани и моите лични интереси, изискват ежеминутно готовност да жертвувам себе си за нея. Аз съм готов да направя това. В състояние ли съм да направя това така, че моята смърт да бъде полезна за родината ми? И нима само аз съм длъжен да се може би ще умра, но не защото не обичам живота, а защото честта и родината са ми не по-малко скъпи.


Повече проценти се полагат на смъртта, отколкото на живота. А щом това е така, то се налага да живея в изключителни условия, поточно: ще знам срока на своето съществуване. Каква неприятна перспектива! Да виждаш близостта на своята смърт; да знаеш колко лишения те очакват, колко душевни тревоги; да се чувствуваш като убиец, който с ожесточение или хладнокръвно извършва едно убийство след. друго.


Аз не обичам изненадата в живота. Аз искам предварително да бъда готов за всяко събитие в живота. Затова вместо да се занимавам със свои работи, вместо да работя върху своето самообразование, налага се да се подготзям за среща с велики и тежки потресаващи събития.


Физическото развитие, практическите упражнения и рисуваните в моето въображение картини на бъдещите събития на тежка борба, както и потресаващите картини от тази борба трябва да заемат изцяло мисълта ми в сегашния мой живот, отмествайки на второ място мисълта за самообразование, за научни или литературни занимания. Каква непривлекателна действителност. А най-лошото от всичко това е, че няма възможност да се самозалъгваш с мисли за слава или нещо друго, но. бедата е там, че славата никога не ме е привличала. Какво е това слава? Това значи да одобриш иззестна постъпка, извършена масово или от отделно лице; но да цениш мнението на тълпата или на отделни лица и да се стараеш да заслужиш тяхната похвала, означава да поставиш своите действия и постъпки в зависимост от мнението на другите, значи робски да изпълняваш желанието на тълпата или на отделни лица. Пред славата аз предпочитам свободата на личността. Аз искам да постъпзам така или иначе, просто, защото на мен така ми се иска, а не защото моите постъпки ще срещнат одобрението или неодобрението на другите. Свободата на действие особено ценя. когато се решава съдбата ми за живот или смърт. А как иначе? Ще кажат — мъртвият ще живее вечно в паметта на народа. Какво ме интересува дали някой ще си цапа паметта, запомняйки моето име. От това нито шс- ми е топло, нито студено. Мисълта за славата ни най-малко не може да превърне моята прозаична смърт в поетична. Най-поетичното в смъртта е, ако тя настъпи скоро, мигновено с един куршум, след една поредица от впечетление от пролетната природа на моята родина.


28. I. 1903 г.


Днес бях поканен от А. А.[1] да прелистя книгата на Стоянович[2]- за реформите в Сърбия и Македония. Между другото аз обясних на А. А. защо ми се иска да оставям в зданието на консулството някои мои неща. Аз получих разрешение да имам свое чекмедже и то най-важно, за да съхранявам в него своя дневник. И така вече имам възможност да си водя дневник, в който да записвам всичко, което мисля че е важно.


Неведнъж ми се е искало да отбелязвам някъде събитията от моя личен живот, а също така и някои събития от живота на средата, в пожертвувам за нея? Как трябва да постъпя, ако други, намиращи се в моето положение, предпочитат личните си интереси, пред интересите на родината? Накрая затова ли изхабих толкова средства на няколко държави, та в един прекрасен ден с кръвта си да полея некоя скала в моята родина?


Когато в главата ми идват подобни мисли, неволно ми се иска да погледна дълбоко в душата си, да изуча себе си по-добре и какво тогава виждам? Виждам, че животът ми е не по-малко скъп, отколкото на другите; виждам, че не съм по-войнствен от другите; виждам, че не по-малко от другите имам право на сносно човешко съществувание. На мен животът ми е скъп и, струва ми се, бих съумял да го използувам не по-лошо от другите не само в своя, и на ближните ми, но и в полза на родината.


Аз не желая да загубя живота си, но какво да се прави, трябва да се примиря с мисълта, че моят живот не е дълъг, че ще бъде подложен на опасности, които няма да ми се разминат, ако аз не направя един много неприятен компромис със себе си. Аз не мога да забравя, че всичко дължа на своята родина и че свободата на моята родина е и моята свобода, че унищожаването на безправието в нея е мое лично освобождение и пр. Следователно, ако аз уважавам честността; аз съм длъжен честно да си заслужа правото на родина, рнсковайки своя живот в нейна полза. Ето цената на живота, който не ми е толкова скъп. Аз ято аз живея. Неведнъж аз започнах да пиша, но все се отказвах поради невъзможност да пренеса през границата (турската, разбира се) своите записки. Аз започвам да си водя дневник, но все си мислех, че при някой обиск може да го намерят и заради него да ме подложат на всякакви мъки. Сега вече няма от какво да се страхувам.


Днес не се чувствувам добре, ясно е защо. От мазето духа. От всички страни в стаята също духа. Стаята не е отоплявана вече 3 дена. Ясно е, че при такива условия и занятията в училище и в консулството не вървят както трябва. Впрочем занятията не вървят добре не само заради това. че се настаних в лоша квартира, чието единствено удобство е близостта й до консулството, но и заради политическите обстоятелства, които сега преживява моята родина.


Предстоящата неизбежна революция е ясна като бял ден. Невъзможно е да не се интересува човек от нея. невъзможно е да не й отделяш време: невъзможно е да не определяш своето отношение към нея. А колко трудно е именно последното.


Революцията е неизбежна. Но какво трябва да бъде моето отношение. Активно или пасивно? Ако трябва да е активно, то защо? И ако аз трябва да взема активно участие в нея, то доколко, как и в каква степен бих бил полезен със своето участие? Да се отговори не е толкова просто, както изглежда в началото. Аз трябва да жертвувам себе си в полза на родината. Но въпросът е в кой случай тази жертва е целесъобразна и полезна? Винаги ли или в някой определен момент и ако е в някой, то в кой? Какво е по-полезно за моята родина — моята смърт за нейните интереси или моят живот? Ако е смъртта, то трябва да се избере момент, кога в полза за родината да жертвувам себе си; и освен това трябва да се съобразя и със своето недобро здраве. Това са въпросите, на които е трудно да си дам удволетворителен отговор. За да си отговоря на всички тези въпроси, трябва да съм достатъчно далновиден, да мога да предвиждам хода на бъдещите събития а с всичко това да съобразя своето поведение. И още едно обстоятелство: Аз помолих А. А. за някои неща и благодарение на неговото любезно отношение към мен, мога ли да изоставя свойто занаятие с неговите деца, които познавам едва от два месеца. Да постъпя така ще означава безсрамно да експлоатирам неговата любезност и доверие.


Затруднението ми да определя точно своето отношение към движението се дължи и на оргиналността на организацията. За последната особено е заинтересовано цялото местно население, както интелигенцията, така и градското и селско население. Поддържат я всички— много хора изцяло посещават живота си и дейността си. Но колко много измама и мошеничество! Има хора, които с жар разказват за дейността па организацията, за нейните успехи, за своето или на близки и познати участие в тази организация. Понякога и не подозирате, че някой просто ви подхваща, или че иска просто да се похвали. Други хвалят успехите на организацията, наблягат на това., че те са пострадали или са били в ареста, или през турската граница са пренесли документи, или пък познават Марков[3] или Делчев[4], но и не помислят даже, че техният дълг към родината не се свършва с това, и че те до последна капка кръв са длъжни да се посветят на интересите на родината. Идвайки в Битоля, аз се нагледах на много неприятни картини: и вместо това да повиши ентусиазма ми, напротив, той падна; аз виждам, че ние все още сме робска нация, и ако робският дух някъде е убит, то навярно само за някои села. На самия мен ми е неприятно да говоря така за нация, към която и аз принадлежа, но фактът си е факт и да не се затруднявам, признавам една истина.


Особено тъжно впечатление ми прави интелигенцията. Може би аз още не я познавам добре, може би от мен всички се крият, може би се страхуват да бъдат откровени с мен. Но имам основание да мисля.. че не предпазливостта прави гимназиалните учители несимпатичня/а именно робският дух, който изцяло царува в тях. Те нарочно избягват всякакви разговори за бъдещите събития. Ако някой започне да говори за въстание, то другите, особено женените или четат, или разглеждат нещо, или просто влизат в клас. Това би могло да се нарече предпазливост, ако не беше следният случай: Няколко учители предложиха да се съберем в някоя събота в сградата на гимназията, за да поговорим, за отношението на учителите към въстанието.


На това събрание трябваше да присъствуват Лозанчев[5] и Дорев[6]. Един ден преди събранието беше изготвен списък с покани за всички учители, където трябваше да се подпишат всички, които са го прочели. Някои от учителите (женените) питаха своите колеги дали те ще се разпишат и едва когато получаваха положителен отговор, се разписваха. Това събрание премина без предварителна съгласуваност между учителите. Това се разбра от думите на Стоянов, който преди да се подпише в списъка, попита за целта на събранието. В отговор му бе казано между другото и това, че на събранието ще присъствуват външни лица. Тогава той каза, че по-добре би било предварително учителите сами да поговорят, а след това да викат външни лица и заяви, че. мълчанието ще се счита като знак за съгласие, но в този случай това едва ли ще бъде вярно, т. е. това, което ние бихме могли да говорим, между нас, едва ли бихме го казали пред Лозанчев. Тези разговори на Стоянов, както и това, че Темчев се колебаеше да подпише, че женените 22 учители с изключение на Бояджиев закъсняха 1/2—3/4 ч., а също така мълчанието на семейните учители и преднамереното отстраняване на въпроса за отношението на учителите към въстанието от страна на Стоянов показа, че.между тях няма единомислие, особено когато става дума за отношението им към въстанието.


На заседанието на 19. I. 1903 г.


Лозанчев заяви, че въстанието ще бъде през пролетта, Стоянов забеляза, че още не е известен планът на въстанието, затова сега не може и дума да става за отношение на учителите към въстанието. Когато стана дума за вноски в полза на въстанието, Стоянов пак каза, че за това ще поговорим между нас. Интересно е да се отбележи, че тукашните учители не си внесоха вноската за миналата година. След заседанието в течение на 10 дни почти не стана дума за ролята на учителите по време на въстанието. Ергените както и преди тичаха натам-насам, суетяха се, съобщаваха си сведения, докато женените ту очакваха новини за пристигнала в Солун флота на някоя чужда държава, ту очакваха да се даде нота на Турция, ту намесване на Европейските държави във вътрешните работи на Турция или сами измисляха най-фантастични слухове за вмешателство. Сблъсъкът между „четниците" с турските потери беше най-честият предмет на спорове и тълкувания. Но нито дума за организиране на учителската десетка или упражнения. Ясно беше, че тези разговори се избягваха нарочно, при това се избягваха от чисто егоистични съображения-За това може да се съди от следното:


1. — поведението на женените учители на събранието; 2. — от думите на Цукев: ако ти, нежененият,, трябва да се позамислиш по въпроса за участие въз въстанието, то аз трябва да се позамисля повече от теб, а Темчев — още повече и т. н. 3. — веднъж случайно при мен Темчев и Бояджиев, навярно за да разберат няма ли да дойде нечий флот в Солун, а тогава при мен бяха учителите Яраков и Димитраков, започнахме упражнение; Темчев нарочно избягваше упражненията и като се поупражнява малко, си отиде, като каза. че много се е уморил. 4. — веднъж в гимназията беше повдигнат въпросът за организиране на упражнения [с оръжие]; Ляпчев заяви, че той е видял как борави с оръжие Цеко — служител в българското търговско агентство, бивш войник от българската армия; заяви също, че тук няма човек, който-би могъл да ни обучава на военно изкуство. Отговориха му, че и сред нас ще се намерят хора, които имат сведение за най-главното. Ляпчев заяви, че това, което знае Димитраков[7] и сам той го знае и по-скоро ще се хвърли в реката, отколкото да се учи на военно изкуство при Димитраков или при когото и да е другиго от нас. По-кататък той каза, че ние преди всичко нямаме оръжие за упражнения. А когато му отговориха, че след няколко дни ще имаме на разположение пушки, то той каза „Защо не се грижим за себе си, защо се месим в неговия живот и заяви, че „зорлем позелик олмас". т е. че този, който не иска да се жертвува, насила няма да го накарат и пр., похвали се, че 12 години служи на делото и отправи няколко ругатни към тези, които го безпокоят.


Някога преди този случай той беше казал, че ако двама-трима учители бъдат изпратени в четите, той няма да идва в гимназията. От всичко се виждаше, че женените учители нарочно избягват всичко, което би ги свързало с участие във въстанието.
От всичко по-горе описано е очевидно колко трудно е да решиш към хакава позиция, определено да се придържаш, да вземаш ли участие във въстанието, кога и как?
й още няколко не особено радостни факта:


Панчо X. Здравев се старае да не бие на очи по улицата с Димитраков и Яраков, който по всяка вероятност ще участвува в движението. Неговият зет адвокат Антон Димитров[8] също се държи на почетно разстояние от учителите, особено от споменатите двама,, когато ги среща на улицата. А това стана особено забележително след бягството на Цветков[9] и след съобщението за неминуемото въстание. Всички изредени факти показват, че съществува голяма разлика между нашето българско, с което обикновено го сразняват нашите лъжепатриоти.


Но при съществуването на толкова непривлекателни страни, не може да не се каже, че в нашето движение нямаше възможност; има борци, изцяло предадени на делото. Особено забележителен е интересът към освободителното дело сред градското население. Колкото по-беден е човек, толкова по-преданно служи на освободителното дело.. Нашите учители от основните училища, учениците от гимназията с нетърпение очакват деня, когато ще могат да напуснат града. Някои учители от основното училище (Лука Джеров)[10] още сега тайно си снемат задълженията, за да могат изцяло да се отдадат на делото за освобождението; учителките шият знамена. По всичко личи. че наоколо става нещо доста сложно, в. което, поне първо време, е много трудно да се ориентира човек. Впрочем, да почакаме, бъдещето много нещо ще ни обясни.


29. I. 1903 г.


Струва ми се, като че ли моите колеги не ми се доверяват. Повод за това е вероятно подозрителността и недоверието, обяснявани с обстоятелствата. Причина за недоверието е това, че аз съм прекалено откровен с всички свои колеги за всичко. Особено искрено споделих своите възгледи по повод очакваната революция с Климент Бояджиев[11], пред когото подробно изложих впечатлението, което им направиха тукашните учители, обществото и ръководителите на движението. Аз му казах, че не вярвам особено на сведенията за подготовка на въстание, смятам, че участието на учителите е безполезно и даже безцелно. Бояджиев ме уверяваше с.радост, че той ме подкрепя, че сега има с кого да споделя искрено мислите си; уверяваше ме, че няма приятел, с когото да споделя, учителите са потайни и т. н. Всичко което тогава казах на Бояджиев, беше под влияние на минутно настроение, под влияние на впечатлението, което ми направи запознанството ми с учителите, с обществото, с подготовката на движението — разглеждането на въпроса в дипломатическия свят. Говорих, разбира се, искрено, без да подозирам низост. Няколко дни след разговора ми с Бояджиев, аз забе-лязах съвсем друго отношение към мек. Само ме питат за новини, а нищо не ми казват. Няколко пъти ме съветваха да вляза в клас, стараейки се нарочно да се отърват от мен. Два пъти забелязах, че Бояджиев прави гримаси, сочейки с пренебрежение към мен, а аз стоях обърнат настрана. Обръщайки се към него, аз забелязах неговите гримаси. Има и други факти, които свидетелствуват за недоверието на учителите към мен. А тях трябва да изложа тук, защото не е известно от чия ръка ще загина.


Малко след разговорите ми с Бояджиев аз забелязах, че учителите ме поздравяват доста гръмко, разпитват ме за новини и отбягват разговорите за движението. Обикновено са заети с работа. Моята проклета студена квартира ме принуждава понякога и след обед да оставам в гимназията. Забелязвам, че учителите и тогава избягват да разговарят не само с мен, но и помежду си. Но въпреки това аз пак оставам. След 4 ч. следобед, когато занятията завършват, аз забелязах, че всички учители са в учителската стая и около 1/2 час нито говорят, нито си отиват. Тогава един от тях се обърна към мен, че вече е време да отивам на урок, аз казах, че още има време. Някои от учителите си излязоха. След малко пак ми напомниха, че е време да си вървя. Аз се съгласих и се приготвих да си ида. Тогава другите казаха, че и за тях е вече време да отидат в кафене „Солун". Но веднага след моето излизане те се върнаха отново в учителската стая. Аз мислех, че ще излязат заедно с мен и че дори заедно ще вървим. Тези, които бяха вече готови (с палта и шуби), казаха, че ще останат още малко, въпреки че беше вече 5 ч. и тъмно. Когато аз излязох, те се разприказваха, а щом отново влязох с въпрос защо се бавят — всички млъкнаха. И особено ми хареса мимиката на Антон Димитров, който беше започнал нещо да разказва и веднага спря, щом аз влязох. Този А. Димитров е много интересен и трудно скрива това, което би искал да скрие. Той ме.поздравява, любезно разговаря с мен, а понякога говори в такъв смисъл (Веднъж в хотел „Солун" ни в клин, ни в ръкав ми каза): „Къде бяхте г-н Мисирков?" — В къщи. — ,,О, така ли, аз исках да дойда у вас да постоя, но днес е студено и затова дойдох в хотел Солун. Нищо, някой друг път ще дойда у вас." Излезе така, че сякаш е бил поканен при мен, но се извинява, че не могъл да дойде, обещавайки да дойде друг път. Аз съм сигурен, че той не е помислял да идва при мен. Това е просто привидна любезност, разбира се, тази принудена любезност не е само от негова страна. Това е услуга от страна на г-н Климент Бояджиев. Трябва да се запомни, че разговорът ми с Бояджиев стана преди изчезването на Цветков. Тогава аз му говорих и за Цветков, и за Стоянов, и за .-женените, и за неженените учители, за преувеличенията в освободителното дело, за своето отношение към него. Тогава аз дадох на Бояджиев маса материал, така че той да ме опознае добре. От моите разговори с Бояджиев стана ясно, че аз се отнасям крайно скептично или поне без преувеличение към събитията; говорих му и това. че аз съм предпазлив и спрямо ръководителите на движението, възползвам се от случая да изуча средата, в която попаднах. А ако Климент разкаже всичко това на учителите, а те — на ръководителите на движението, то ясно. че те трябва и към мен да се отнесат с недоверие. Аз споменах, че моите разговори с Климент станаха още преди бягството на Цветков, т. е. приблизително преди 20 дни и вече аз имах възможността да следя за отношението на моите колеги към мен.


По-горе аз писах, че на 19. I. в гимназията се проведе събрание с участието на Лозанчев и Дорев. За това събрание се загатваше още седмина преди гова. Но както преди събранието, така и по време на събранието и след събранието имаше съвсем малко разговори за неговата цел, а занаятията продължаваха с усърдие от страна на учителите. Как да се обясни това мълчание? Как да се отнесем към думите на Стоянов, че планът още не е известен, следователно още нищо не трябва да се говори за нашето отношение към него. Може би това означава, както и мълчанието на учителите за въстанието изобщо, че събранието се състоя предвид на това, че аз им досаждах с въпроса: какво трябва да бъде нашето (на учителите) поведение през време на въстанието? Много възможно е, това събрание да беше проведено за заблуждение. А че вероятно е така, личи от това, че не само не се изпълняват приетите решения, но-даже и дума не става за тях. Може би това се обеснява с факта че не всички са еднакво заинтерисовани от въстанието, това съшо е вероятно, тъй като когато веднъж Цветков устрои военно обучение в дома на един работник.(Кузо), всички, женени учители от гимназията с изключение на Бояджиев не взеха участие. Но ако това е така; ако всичко това може да се обясни само с нежеланието на женените учители да се ангажират във въстанието, ако с това може да се обясни гневът на Ляпчев, когато стана дума за упражнения, ако този гняв не -беше насочен към мен, за да не се присламчвам до него, за да гледам как се упражнява, то едно нещо остава неясно: Лозанчев и Досев казаха, че при мен може да се скрие една пушка, за да се упражняваме с нея. Тя трябвайте да бъде скрита в стената, за което-беше нужно предварително да поработи майстор. За това беше прието решение след заседанието в гимназията. Дорев трябваше да огледа къщата една неделя. Аз му казах да дойде веднага след църквата;.той отговори, че ще дойде малко по-късно. Дообедният оглед беше отложен за след обед.


След обед Аце Дорев един път идва в „Солун" и си отиде и се яви пак вечерта. За тях (ръководителите на движението) обикновено неделните дни са много заети и навярно затова Дорев й Лозанчев дойдоха едва вечерта да огледат къщата. И те решиха да изпратят майстор да издълбае в стената място за пушка. Но мина седмица, идва Друга, а не идва никакъв майстор. Казаха, че в понеделник, т. е. 8 дни след огледа на стаята са изпратили майстор в гимназията, но той не каза нищо за целта на своето идване. Ако организацията е искрено заинтересована от нашето участие във въстанието, то защо се бави? Не може вя$ не иска да дейстзуза по-бързо? Как да се обясни сегашното й поведение по въпроса за оръжието? Аз предполагам, че бавенето при достазката на оръжие е в резултат на недоверието към мен. Ще се опровергаят ли моите подозрения или не, ще видим по-нататък; бъдещето ще покаже. Едно само може да се каже с увереност, че не трябва заради любезното отношение към мен от страна на учителите Да си вадя заключение, че имат искрени или дружески намерения към мен. Лицемерието царува в средата, в която аз сега се намирам. Лицемерие м ужасни планове. Ето примери и за едното, и за другото.


В гимназията има един ученик от VI клас — Костов, Ал. Той е беден. За него е пуснат слух; че е шпионин. Този слух се носи както сред учениците, така и сред учителите. Учителите не искат да го изгонят от гимназията, за да не стане официален шпионин. Ко струва ми се, Яранов зададе на един учени:-; следния зъпрос: „Не можете ли да го вземете на разходка с вас извън града?" Учениците му отговориха, че това е най-лесно.


Друг случай: Някакъв студентът София, също българин, на коледните празници е тук. За него също разпространиха слух, че е един от агентите на тайната полиция. И мен предупредиха да “бъда внимателен” в отношенията си с него. Колко удивително е да се гледа как същите тези господа, които виждаха в лицето на този студент шпионин, любезно разговарят с него и по цял ден играят с него на карти. А нали те рано или късно ще станат негови убийци. Ето какво ме кара да мисля, че и аз се намирам в положението на човек, загубил пред тях доверие и обречен от тях на смърт. Смърт! — Фантазия! Тук всеки които малко от малко желае да запази своята индивидуалност, който малко от малко се отличаза от лукавата заобикаляща среда, трябва да разчита на смъртта. Разбира се, тази смърт не ще дойде веднага. За това се избират удобни моменти и тя идва оттам, откъдето вие съвсем не очаквате.


30. 1. 1903 г.


Днес се изясни, че моите предположения за недоверието на колегите към мен не се оправдават. Моите предположения за недоверие се основават главно на кезярното тълкуване на мълчанието на учителите за движението и на другите изредени факти. Днес стана ясно, че не недоверието към мен е причина за мълчанието на учителите за въстанието, а тяхното желание да вземат участие в него. Днес двама учители Димитраков и Яранов ми разказаха следното: Вчера Стоянов влязъл при Димитраков в кабинета по физика и започнал следния разговор:


Г-к Димитраков. вашата диплома е потвърдена и т. н. След това попитал: Имало ли е някакви разговори, преди да стане недоразумението между нас (ДнмитракоЕ, Яранов и мен)? Димитраков отговорил отрицателно и казал, че заради Ляпчев е станало така, че той е човек, който противоречи и на самия себе си, съчуетвува на движението само на думи, а в действителност — го избягва. Тогава Стоянов казал, че това е недостатък на нашата иктелигенцня, която в течение на десетилетие на подготозка на въстание, постоянно противоречи на себе си, съчувствуза на движението на думи, а в действителност го избягва. Това явление, заявил Стоянов, за съжаление не е рядкост.


По нататък той казал, че тъй като подобни разговори като този. който довел до стълкновение с Ляпчев, нарушават дружеските отношения между учителите и тъй като те не само на Ляпчев са неприятни, то по-добре би било, ако з бъдеще изобщо ги няма. След това повикал Яранов и го попитал не е ли ставало дума по-рано за това — по чия вина е станало недоразумението с Ляпчез. И на него му казал, че сред много от тях думите се размиказат с техните действия и че много от учителите в нашата гимназия, подобно на Ляпчев, не желаят да вземат дейно участие във въстанието: ето защо за да се запази колегиалната солидарност, по-добре занапред да се избягват разговори за въстанието и за нашето отношение към него. Тези свои разговори със Стоянов ми предадоха Яранов и Димитраков с цел аз като човек, с когото Стоянов не разговаря, да поставя въпроса за организиране на учителски десятки на учителското заседание. Сега окончателно съм убеден, че не недоверието, а по-скоро разногласията между учителите по въпроса за отношението им към въстанието е причина да се мълчи. Организацията, или по-точно нейните ръководители обръщат малко внимание на учителите, което пък напълно оправдава бавното организиране на учителска десетка и доставки на оръжие за нея.


Сериозността за въстанието от ден на ден ми става зее по-очевидна, както и от ден на ден ми е все по-ясно, че аз, ако искам в езонте собствени очи да остана честен човек, то съм длъжен непременно да взема участие в движението. Аз ще направя това независимо от всичко. И предвид на това сега се налага да се заема сериозно за работа по направлението, което ще ми посочат събитията. И така месец февруари ще ме посрещне с вече готово решение. Край на колебанията. Между-впрочем в тукашното руско консулство пристигна и секретарят, който ще може да ме забележи при занятията ми с децата на А. А. Ростковски.


31. 1. 1903 г.


Всичко, което вчера написах, го написах, за да го опровергая днес. .Написаното на 60 стра[ница] навярно написах, та още днес от него да се откажа. Много е вероятно, че Стоянов е викал Яранов и Димитраков и ги е молил да не провеждат разговори, неприятни за много учители, но също може би, макар и по-малко- вероятно е, че това е измислица. Фактът е само такъв, че учителите не подхващат разговори за въстание: а това означава много. По същия начин и организацията не праща майстор за оръжие. Мен малко ме интересува оръжието като такова и упражненията с него: аз се радвам само на обстоятелството, че ангажиментът на организацията с оръжие ми даде възможност по-правилно да погледна на самата организация, както и на нейните ръководители, отвори ми очите и за отношението на организацията към мене. Говориха, че днес в гимназията ще дойде майстор, но той не дойде. Впрочем той неведнъж не идва. А това, както личи, мирише на лъжа.


Яранов и Димитраков са в постоянна връзка е организацията, но щателно избягват да ходят заедно с мен при нейните ръководители; веднъж само ми се случи да ходя заедно с тях в централното училище, където съвсем случайно беше Лозанчев. Тогава впрочем аз узнах много важна новина, че Лука Джеров се е отказал да учителствува и само в очите на полицията е все още учител. Той си има свой заместник, струва ми се, училищният слуга. За това знаят само неговите колеги и никой от страничните, нито неговото началство, т. е. митрополията. Тогава той искрено говореше за своята оставка. Но никакви разговори повече за развоя на събитията. На масата се валяха формуляри на комитета, които аз поради разсеяност не прочетох. Между мен и Лозанчев, както и с Аце Дорев и Лука Джеров нито дума не стана за движението, може би и заради това, че аз не ги питах; макар че, ако ги бях попитал, те едва ли щяха да бъдат искрени. А може би и няма какво да кажат: това което говорят, обикновено е известно или пък много просто. Говорят например за някое сражение, за падналите в него, за покупка на оръжие и патрони, за разполагане на четниците и т. н. или за някои формуляри. Повече от това нищо. А и за всичко това се говореше в мое присъствие, но не само заради мен. Аз не съм присъствувал на нито едно тяхно събрание. Струва ми се, че те гледат на мен като ненадежден и като на неопасен за организацията човек. Недоверието към мен преобладава (макар и) до крайност.


А сега да видя какво ме кара днес да противореча на това, което писах вчера в своя дневник? Преди всичко същото отношение на учителите, каквото беше и вчера. Днес сутринта ме уверяваха, че днес в гимназията трябва да дойде оня работник, брат на Дамян Груев[12], който трябва да подготви място за пушка. Но той днес не дойде. Днес Димитраков и Яранов два пъти се питаха не е ли идвал майстор. На мен ми се струва, че работата не е до майстор, а може би да свършат с мен. Но това не е толкова важно. Сутринта Наков заявяваше, че нашата работа през време на въстанието е да си оставаме такива лоялни, както и България е лоялна по отношение на Турция. По повод това, което каза Наков, аз говорих с Димитраков и попитах как трябва да постъпим ако болшинството учители си останат тук и не вземат участие във въстанието. Димитраков не ми даде отговор и каза, че наистина, от една страна, ние сме длъжни да изпълним своя дълг към родината, но от друга, не знаеш как да постъпиш, виждайки равнодушието, на своите колеги. Впрочем голяма част от отговорите, които аз получавам от Димитраков и Яранов, както и от други учители, се подготвят от самите мои въпроси. Яранов също се старае някак си да се откачи. Днес вечерта, след 4 часа аз бях в учителския кабинет. Тук: както аз, така и другите учители брояхме отсъствията на учениците, всеки за класа на който беше класен ръководител. Всички са заети. Панчо X. Здразев се шегува ту с един, ту с друг. Другите или приказват, или мълчаливо работят; чувам как Цунев тихо казва на Димитраков: „Виж какъв сериозен е станал." Аз веднага погледнах и единия, и другия, и не само че нищо не чух от Цунев, но забелязах, че той е с наведена глава и си работи като че ли нищо подобно не е казал. Димитраков също нищо не говореше и гледаше пред себе си. Тръгвайки си, аз им казах довиждане и те всички силно ми казаха прощални думи.


Вчера вечерта, когато се разделихме, аз вървях, с тях до главната улица и там те тръгнаха в обратната страна. Те обикновено ходят вечер в хотел „Солун", където се срещат с разни лица, т. е. вчера, точно в часа, когато трябва да са в хотел „Солун" в 5 часа вечерта, те завиват точно в обратна на хотел „Солун" посока. Какво показва това? Не показва ли това скритост. Ако се съпостави този факт с разказаното по-горе, т. е. със съветите към мен да влизам в клас, както и с това че днес всички останаха в канцеларията след 5 часа, очаквайки аз да се изпаря, показва, че недоверието към мен съществува, че е силно и че много трудно и неминуемо се скрива.


Това недоверие предизвика в мен буря от недоволство, която ме накара да се откажа от учителство в гимназията, за да се избавя от такава компания като моите колеги. На път към Консулството, когато отивах за урок случайно срещнах А. А. Ростковски. Попитах го дали му е нужен репетитор до края на годината, и той ми отговори утвърдително. И да обоснова въпроса си аз му казах, че искам да се откажа от длъжността си в гимназията, мотивирайки се с преумора и недоверие към мен. Тогава ние започнахме искрен и много зажен разговор за въстанието. В този разговор А. А. ме съветваше не като руски консул, а като частно лице, като човек. Независимо от неговата заинтересованост за уроците на децата му, да не вземам участие в движението. По-нататък той каза, че участието на учители и гимназисти във въстанието ще предизвика затваряне на гимназиите, обявяване на военно положение в града, арести и бесилки за останалите ученици и учители и пр. По негово мнение движението в Македония само ще попречи на усилията на Русия да принуди Турция да въведе поне някои реформи. Той признава, че тези реформи няма да бъдат Бог знае какви, но все пак, те ще бъдат нещо отколкото нищо. После каза, че турците ще усетят за въстанието, тъй като имат огромна тайна полиция в България. В България, каза той дрънкат и се хвалят в кафенетата, където има много турски шпиони, за всичко и с всички, неподозиращи. че всичко, за което си говорят, след няколко дни се знае и в Турция. Турски търговски агент във Варна, мисля, съобщил за дейността на Дамян Груев[12] и възоснова на неговия донос той е бил арестуван. А между другото за брат му Н. Груев, когото искат да командироват при мен, уж за да направи място за пушки. Това е човек, казаха ми, който нощем е водач на четите от едно село в друго и се сражава заедно с всички, а денем работи своята работа. Да. имаш такъв „майстор" вкъщи, при тоза насаме, неволно си мислиш, действително ли Груев от Смилево е дошел, за да направи място за пушки, или за да довърши по указание на комитета, ненавистно за комитета лице. Неволно мисляш за своята смърт. Ето до какъв извод стигам 24 часа след като бях написал, че съм готов да се жертвам и пр.


Днес сутринта Стоянов идва в квартирата, за да изпраща Христов в Скопие през Солун. При мен не се отби. Няколко думи за И. Христов.
Христов по всяка вероятност е един от видните представители на тукашната българска общественост. Той е селянин, който преди е бил върл гъркоманин, а сега се превзема като краен български патриот. Той е трудолюбив човек, лукав, хвалипръцко, лъжец и много нервен. Непрекъснато следи за новини и усърдно ги разпространява, препускайки ги през силно увеличително стъкло. Сред тукашната интелигенция за него се знае, че е умник и че не е по-глупав от гимназиалните учители Ляпчев, Темчев или Бояджиев. Винаги на вечеринките се поканва и „агентът на застрахователното дружество Ню Йорк". Христов навсякъде „влиза" — из руското, и в австрийското консулство, и в Българското дипломатическо агенство. И при българите, и при гърко-маните, и където искате. От визитата на Стоянов се вижда, че господа учителите го обичат. А знаете ли защо? Защото (разбира се) тук всички пропаганди или както искате ги наречете, желаят да си имат свои видни представители. А такъв тук е именно Христов.. Може би това е така и защото Христов в нравствено и умствено отношение е малко по-долу от г. г. Стоянов, Ляпчев, Темчев. Бояджиев и компанията.


Да разкажа ли какъв и кой е Стоянов? Той е извънредно интересен субект. Димитраков днес така се изказа за него: Стоянов е същество твърде неопределено; той (Стоянов) пред началството си (тукашния митрополит) се старае да се покаже извънредно религиозен (помниш ли речта му преди Нова година? Цветков страшно се възмущаваше от него и го псуваше на ум); пред руския консул се старае да блесне като поклонник на Русия и славянството, ти обърна ли внимание на въпросите, които той зададе на своя син в навечерието на Нова година (всички учители посрещнаха Нова година в сградата на гимназията, където беше уредена вечеринка): „— Стефче, коя е най-голямата държава?


— Русия.
— Стефче, а кой е цар на Русия?
— Николай."


Пред австрийския консул Стоянов желае да се покаже западняк, затова той искаше от името на учителите да го поздрави по случай издигането му до ранг генерален консул.
Пред представители на организацията се старае да.изглежда горещ патриот и пр. Ето кой е Стоянов съгласно днешната характеристика от Димитраков. Бояджиев, когато имах глупостта да му говоря за движението и за своето отношение към него, ми казваше за Стоянов, че той е много хитра и подла твар, която само това и прави, да търси случай да нанесе удар на своите врагове. Той ми казваше и това, че Стоянов е пускал остроти по мой адрес, когато разбрал, че ще бъда назначен на мястото за учител в тукашната гимназия. Много се страхувал, по думите на Бояджиев, да не би да му взема директорското място. За Стоянов още много би могло да се каже, по се налага да спра дотук, поради липса ка място в този тефтер.”


БЕЛЕЖКИ:


1 Александър Аркадисвич Ростковски (1860—1903), още съвсем млад е назначен на дипломатическа работа в Близкия изток (Ерусалим и Бейрут), където се оженва за Мария Да-бита. През 1884—1885 г. е секретар в Руското дипломатическо представителство в София, елед това бива назначен за консул в гр. Битоля (1895 г.). След две години изработва статистика за жителите на Битолски вилает по народности и вяра и в 1897 г. го публикува в списание Ж и в а я старина. Убит на 26 юли 1903 г. от турски жандар в Битоля.

2 Любомир Стоянович (1860—1929). сръбски държавен деец. филолог и историк: редовен член на Сръбската академия на науките; професор в Белградския университет. От 1897 г. се отдава на политическа дейност: министър на просветата, министър-председател. Проучва и издава литературното наследство на Вук Караджич, обнародва стари сръбски надписи, има изследване върху сръбския език и история. В научните си трудове изявява великосръбски шовинизъм.



3 Марко Лерински (Георги Иванов-“Геройски”) (1862—1902), подофицер от българската армия, войвода на организационна чета в Леринско.

1 Гоце (Георги) Делчев (1872—1903), всепризнат ръководител и идеолог на ВМОРО, задграничен представител и създател на четническия институт на организацията.

5 Анастас Лозанчев (1870—1945). фотограф, търговец, член на Бктолския окръжен революционен комитет и на Главния щаб на Илинденското въстание в Битолско.

6 Аце Дорев (1871—1941). книжар, деец на ВМОРО, касиер и член на Окръжното управително тяло в Битоля.

7 Никола Ляпчев, от гр. Ресен. учител, член на ВМОРО, брат на Андрей Ляпчев.

8 Антон Димитров (1867—1933), учител, адвокат, един от създателите на ВМОРО и член на ЦК. Член-съдия в Битолския апелативен съд; участвува в учредяването и дейността на Съюза на Българските конституционни клубове. Председател на Градския революционен комитет в Прилеп; един от ръководителите на Македонската федеративна емигрантска организация в България.

8 Парашкев Цветков (1875—1903), учител по музика в Битолската гимназия, районен войвода, секретар на Смилевския конгрес през април 1903 г.

10 Лука Джеров (1868—1948), учител, член на Битолския окръжен революционен комитет, кичевски войвода.

11 Климент Бояджиев, учител в Битолската гимназия. Да не се идентифицира с генерала със същото име.

12 Дамян Груев (1871—1906), учител, създател и виден деец на ВМОРО. Член на ЦК, ръководител на Илинденското въстание в Битолско.



Публикувано за пръв път от: А. Пелтеков, в “Известия на държавните архиви”.

0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial