| More

translator

Акад. Йордан Иванов-Населението в югоизточна Македония. (Серско, Драмско и Кавалско). С., 1917 г.

 

Югоизточна Македония наричаме областта между южния Пирин, Струма с Тахино, Бяло море и Места. Нейната повърхнина е твърде разнообразна: високи планини, дълбоки долини, котловини и ши­роки поля. Планините й съставят продължение на Рилско-Пиринския масив, който постепенно се спуска към Бяло море, дето се изливат и двете големи реки на източна Македония-Струма и Места. Край разбитите планински вериги и масиви (Шарлия, Сминица-Боздаг, Кушница) се простират три по­лета: Серското, Драмското и Зърненското. Серското поле е обширно; то държи между Струма, Тахино, Шарлията, Сминица и Кушница. Драмското поле се намира между Боз-даг и Кушница. Зърновското поле е същинска котловина, включена между южните пирински склонове и Боздаг. Във всяко едно от тия полета има по едно езеро-блато: Тахинско, Правишко и Зърновско. Югоизточна Македония, в означените граници, заедно с покраината Чеч, източно преко Места, влизаше след Букурешкия договор от 1913 год. в гръцкото кралство. 



Тя има пространство около 7500 кв. клм. близо колкото южна Добруджа (Си­листра-Добрич). В етнографско отношение югоизточна Маке­дония представя три отделни целини: най-голямата от тях е, северната, която слиза до железницата Сер-Драма-Бук на Места, е населена главно с българско население; югозападната част е предимно гръцка, а югоизточната турска.

3

Исторически тая област има дълго и разно­образно минало свързано с различните държавно-политически епохи. 

Тук се наследват едно по друго: тракийската държава на първите известни местни жители тракийци, македонската, римската, ви­зантийската, българската, владичеството на франките, турското, новогръцкото и сега новобългарското. След вековните преселения на народите и политическите промени са докарали и големи етнографски промени, и в това отношение югоизточна Македония много прилича на Добруджа. На нейното малко пространство сега живеят освен поменатите групи народности - българи, турци и гърци, още и гагаузи, цигани и евреи, а българите бяха поделени доскоро на три: екзархисти, патриаршисти и помаци.

В предстоящия си доклад ще изложа на­кратко за заселването на различните главни народ­ности в тоя край, за политическите и верски отно­шения по между им и ще посоча числените промени на тамошното население от 1912 г. насам. За изработването на доклада ме улесниха досегашните ми научни занимания с миналото и сегаш­ното на Македония, както и неколкото пътувания, които правих из тоя край през 1907, 1912, 1913, 1916, 1917 год.

За най-стари жители на югоизточна Македония историята знае траките. Векове преди християн­ската ера те били вече добре засегнали там, зани­мавали се със земледелие, скотовъдство, рударство и лов, образували племенни държавици, обединявани по некога в силна военна организация. В V век пр. Христа се явили гръцки търговски колонии при устието на Струма и в Кавалско. Като искали да си осигурят златните рудници по планина Кушница, те проникнали към Драбескус (сега Драма), но били жестоко поразени от тракийците, които избили 10, 000 гръцка войска, дошла от Гърция. Гърците през всичките стари векове не могли да заседнат по-дълбоко от бреговете и останали само с

4

крайморски свои селища и градове. На вътре про­никвали само с културата и търговията си, без обаче да могат да поставят там и своята поли­тическа власт. Със своята култура гърците бяха спо­лучили да насадят някои гръцки нрави и външни форми у съседните траки, но до погърчване не можа да се дойде. Гърците даже трябваше да заемат от траките известни култови особености. Гръцкото влияние напредна по-късно, когато римляните завла­дяха Тракия и когато в източните области на им­перията остана да господствува гръцкият език. То се засили още повече с християнството и черквата, особено откакто източно-римската империя (Византия) възприе гръцкия език и за държавен. При тия условия, местното тракийско население бе отчасти романизовано, отчасти погърчено, не толкова по кръв, отколкото по култура и език. Не е чудно, следователно, ако в югоизточна Македония се откриват често старински надписи на гръцки език; те издават само официалния език на страната, но не и народния тракийски, кой го се явява в надписите с местни и лични имена, предадени с гръцки букви.

1) През древните векове като гръцки колонии там били известни неколко крайморски градове и съседната селска колония по планина Пангей. От градовете известни били: Амфиполис при устието на Струма, Аполония източно от него, Датон при Левтера, Неаполис на местото на сегашна Кавала. Пангейската гръцка група била настанена по полите на Пейгей (Кушница), за да работи на златните руд­ници. Градът Датон служил като пристанище за рударството. Гръцкият елемент тогава се засилил и във Филипи, между Драма и Кавала. Пангейската гръцка ядка се запазила през средните векове, а през турското робство дори се засилила за сметка на околните български села, които лека полека били погърчени. Такива са например: Правища, Дървени;
2) Напоследък се откри един много ценен златен пръстен с надпис на тракийски език и с гръцки букви. Той се пази в Народния музей в София.

 
5

Мощяни, Никишяни, Кормища, Ангиста, Вълчища, Радоливо, Подгоряни, Здравик, Локвица и др. Тъкмо тези погърчени българи сега съставят най-силната гръцка покрайнина в югоизточна Македония. Следите на българщината в тях личат освен в мест­ните имена, още и в някои отделни махали, които още говорят български, както ги има напр. в се­лата: Витачища, Ангиста, Кюткьой, Доксат, Едирнеджик и пр. Другата гръцка вътрешна група са гърците. Нейната първа ядка била в град Сер, който още в древността имал гръцизирано тракийско население. Тази ядка е щяла да загине, ако да не се е подхранвала по-късно с претопване на бъл­гарски и влашки преселници. Тя е била подкре­пена през края на средните векове и с нова гръцка колония, дошла от Гърция и заселена в източ­ните села на Сер, които преди това били българ­ски. 

Преселенците гърци били наречени дарнаци или по гръцки дарнакидес, поради употребяваната от тех дума дари вместо тора (=сега). Тe и сега живеят в пет големи села източно от Сер: Везник, Довища, Тополяни, Субашкьой и Сармусакли. Гърците в Кавала, Драма, Доксат, Демир хисар, Чаталджа при Драма са от по-ново време, едни преселени там, а други са погърчени бъл­гари или власи. Така, преди сто години туку-речи цялото население на Кавала (около 3000 души то­гава) е било турско, както туй знаем от френ­ския солунски консул Божур, който често е посещавал тоя град. 

До преди петдесет години в Драма не е имало никакви гърци. 

Покрай мно­зинството на тамошното турско население имало власи и българи, които под влиянието на гръц­ката черква лека полека образували гръцка община център на която станала гръцката митрополия. Втората етнична група, по време, която за­седнала здраво в югоизточна Македония, била

 
6

българската. Българското заселване там почнало през VI в. и се завършило през VII в. То било предшествувано от великото преселение на се­верните европейски народи на юг и от честите опустошения на тия народи в балканските об­ласти на Византийската империя. Славените опустошавали също така. 

Една част от местното тракийско и край брега гръцко население било избито, друга част пленено, трета част било при­нудено да се разбяга. През 548 год. славените опустошили беломорското крайбрежие, нападнали и превзели укрепения град Топир при устието на Места и изклали 15, 000 от неговите жители. По­добни нахлувания на славените и другите северни народи ставали току-речи всека година на юг от Дунава. Отслабналата Византия не могла да стори нищо, и през VII в. словените се настанили сво­бодно в опустошените и обезлюдени области на полуострова. 

От това време до ден-днешен Балканския полуостров станал истинско отечество на славянските племена, които от края на VII в. почнаха да се зоват с политическото име българи. Родопите и Беломорието получили българска физиономия, която се спазвала при раз­личните владения на тоя край : българско, визан­тийско, турско. Ето по-важните исторически известия, кои­то посочват как югоизточна Македония от VI век насам била обърната в славянска, българска етнографска област. 

През VI в. в югоизточна Македония заседнали здраво славени, които се делили на две: едните струмяни, а другите смоляни. Първите заели средната и долна долина на Струма т. е. демирхисарското и серско полета; другите били на изток от тях, в Драмско и по средна Места. 

През 685—687 г. струмци се съединили с рахините и други славени, които живели на изток от Солун, и почнали да нападат тоя град, който оставал във византийски ръце. На чело на съюзените славени стоял ръ-

 
7

хинският княз Пребъд. Тези славени нападали и беломорските острови и Пропондита, отдето до­карвали плячка с кораби в своята земя, която обхващала и бреговете между Струма и Места. Император Юстиниян II през 688 г. трябвало да предприеме от Цариград поход срещу тия славени. Но и това не помогнало: славянските племена запазили своята независимост и през следния VIII в, когато и император Константин Копроним трябвало да устрои поход срещу тях в 758 г. Подробности за тия събития намираме у византийския летописец Теофана и в Чудесата на св. Димитрия Солунски, твърде важен гръцки извор за присолунските славени. 

През следните IX—X в. струмските славени пазили още своята вътрешна самостойност. Те се управлявали от свои местни войводи, князе, и по отношение на Солун се броили като съюзници - „славени струмци съюзници". Над отделните славянски князе в струмската област се намирал един върховен губернатор, стратег, избиран от Византия. През 904 г., когато арабите със силна флота и войска нападнати Солун, тогава градът се молил за помощ на своите съюзници, струм­ски славени. За тия събития ни разказва доста подробно съвременникът солунчанин Йоан Камениат. 

Всичко туй показва, че струмските сла­вени са били запазили от VI до X в. не само своята племенна самобитност, но дори и полити­чески били обособени и само понякога се нами­рали в доброволно или принудено съюзничество с Византия. Всички паметници от тая епоха знаят по Струма само славянско население и за ни­какви гърци няма помен. Сам Методий, славянския просветител, е бил стратег на това место. Струмският край запазил тьй будно своето племенно обособление и през византийското роб­ство, тъй че когато през 1195 г. българските войски на Асеня и Петра се явили в Серско, изведнъж

 
8

целият край се отметнал от Византия, защото бил заселен с българи. За това ни разказва византийският историк Никита Хониат. След половин век, когато тия краища били пак за­владени от Византия, струмци дигнали в 1255 г прочутото възстание на Драгота в Рупелските теснини. Въстанието успело, защото всичкото сел­ско население било българско. Гръцките гарнизони от Сер не стигали, та требвало да дойде сам императорът с много войски, да пръсне възстаниците из горите и селата. 

През тия векове Византия, като не е могла да потърчи тоя славен­ски край, старала се е поне да засили чрез преееленци гръцкия елементъ в крепостите, като напр. в Сер и Мелник. В 1246 г. вече мелничани се хвалили, че са чисти ромеи, пресе­лени от Пловдив, както разказва Георги Акрополит. Доколко обаче гърците са били силни в града, личи от поменатото възстание в Рупел, водено от войводята Драгота, който бил от същия този Мелник. Българщината не е могла да изчезне и в другата силна крепост, Сер. Българското население в Сер е било тъй зна­чително през средните векове, че то е оставило дори своите имена на градските махали — Горня Каменица, Долня Каменица, както и на двата град­ски потока — Клокотица и Серовица, тъй познати между гърци и турци. В източния дел на югоизточна Македония, както рекохме, било заседнало друго славенско племе — смоляните. От известните стари до­кументи личи, че смолените са населявали Драмско и средня Места и че в началото на X в. те си имали епископство,което било подчинено на митрополита във Филипи (между Драма и Кавала). 

През византийско време селищата на смолените образували особена административна област, тема на смолените. Подобно на струмските славени, и смолените живели ту съвсем независими, ту при­знавали върховната власт на Византия, но спазвали своето вътрешно самоуправление. 

От края на VIII век или началото на IX в. е известен един старобългарски надпис, намерен при Филини. В него се говори за български завоевания към Беломорието в областта на смолените. 

Виж по-подробно за това в книгата ми Български ста­рини из Македония, стр. 1 и следв.

 
9

Смолените запазили своето племенно име и през X, XI, XII векове. 

Така, през X в. си имат епископство с име „смоленско"; през XI век се поменават във византийски грамоти, във Вачковския устав в църковно-литературни произведения; през края на XII век-Иванко, като Калоянов съюзник, завладява Беломорието Ксанти, Кушница и Смоленската тема; около 1199 —1201 г. в родопско-беломорските и смоленски краища става открито народно движение за при­съединение към България. 

Когато през 1255 г. избухнала война между Византия и България, същите крайща веднага преминали към българите, защото населението било българско, както разказва византийският писател Акрополит Побългарената Кавала тогава се наричала Морунец. За съхранението на българския елемент в югоизточна Македония през XIV в. са запазени само така неколко исторически вести. 

В инвен­тара на Хилендарския монастир за монастирски земи по долня Струма през XIV в. срещаме бележки за неколко села и за тяхното население. От тоя паметник (обнародван в Споменик III) виждаме, че най южните струмски краища около Тахино, дето гръцкото влияние е било най-силно, българският елемент през XIV в., преди идва­нето на турците, е бил добре запазен. 

Там са поменати села: 

Куцово, Крушево, Градеца, Кумица, Кондогрица, Мунзени, Лужец, Каменица и местностите: Слано, Каменна земя, Падище и др. 

Тия български главно имена наистина не говорят още за българско население, но поне посочват, че там по-рано се били заселили масово българи и дали

 
10

своя топонимия. За българското име население обаче и през XIV в. свидетелствуват личните имена в същия списък.

Там, покрай общохристиянските имена, които не издават народност, са отбелезани и такива, които явно посочват българското население на речените долнеструмски села. 

Такива са: 

Драгана, Доброта (мъжко име), Добромир, Вълкона, Георги Врана, Бтело, Нета, Стана, Белян, Смедко, Смедана, Драгоча, Богдан и др. Все от това време се издават и първенци бъл­гари в югоизточна Македония: такъв е военачалникът Райко в Броди и Търлис, дукът Врана в Кърчево, дето и сега стои неговият български надпис в гранитните скали на кьрчевската крепост и др. 

Към средата на XIV в. югоизточна Македо­ния била завладена от сърбите.

Сер паднал под техна власт в 1345 г. Десет години след това Душан умрел и се захванало бързото разкапване на държавата му, когато много вой­води се прогласили за независими. 

Войводата на Драма — Воиха и зет му Углеш заграбили югоизточна Македония с крепостите Сер и Драма. След смъртта на Углеша в Маричкия бой на 1371 г. турците-завоевали постепенно юго­източна Македония, за да я държат до 1912 г. И тъй, когато в края на XIV в. турците завладели югоизточна Македония, те заварили там българско население, заседнало от векове в се­лата главно и отчасти в градовете; заварили също и гърци в крайморските градове и в селските колонии около Пангей и Сер (дарнаците). Покрай тези два етнични елемента там живела и третя група, турци християни (гагаузи). Едни от тех произлизали от тъй наречените туркопули, турски наемни чети във Византия, които се засел­вали в последнята и оженвали за местни жени. Други прозхождали от ония турски племена които, през XIII и началото на XIV в. опустошавали беломорските брегове заедно с каталаните,

 
11

заселили се в южна Македония и приели христи­янство. Изрично се поменават в паметниците Кавала, Солун, Бер (Караферия), Св. гора и др., опустошавани от тях. В югоизточна Македония такивато турци християни сега живеят главно в Зъхненската околия. Те говорят турски, казват се „християнлар" и едва в по-ново време, под влияние на гръцката черква и училища, почнаха да се наричат урум (ромеи). Напоследък школуваните от тях и имащите търговски връзки с гръцки търговци в Кавала, Сер и Солун, се стараят да говорят гръцки в чаршията и по­между си дори. Жените обаче държат на турския си език. 

Тези турци християни наброяват до 4,000 души и живеят в следните места: Зеляхово, Старо Зъхна, Рахово, Погна, Толос Чепелджа, Мандил, Горня и Долня Нуска и др. В послед­ните има и българи.

Турското завоевание и владичество в юго­източна Македония трая пет. столетия, до 1912 г., и направи дълбоки етнографски промени. Едни от старите селища и градове били разрушени, други приели турски вид, както напр. Драма, Сер, Демир хисар (старото българско Валовище), Кавала и др. Беломорските области — Гюмюрджинско, Саръшабанско били колонизувани с малоазийски коняри, които и сега дават силен турски отпечатък на страната. Част от гьрците били при­нудени да приемат мохамеданство и с това да изгубят езика си, други, като приели мохамедан­ство, запазили своя гръцки език. Такова е селото Ляльово в южно Неврокопско, което вероятно е преселено там от юг. Докато, обаче, гърците мохамедани се претопили съвсем в турската стихия, с изключение на горньото село, българ­ското население, благодарение на своя селски живот и консервативност, и след като било при­нудено да приеме мохамеданство в източния дял на югоизточна Македония, запазило изобщо бъл­гарския си език. Такава е голямата помашка група

 
12

по склоновете на Родопите, по средня и долня Места, в Драмско, в Кавалско и Правишко. Тя се изчисляваше в пределите на югоизточна Ма­кедония под гръцка власт (1913—1916 год.) на 23, 500 души, и то в Драмско (заедно с покрайната Чеч и южните некогашни неврокопски села) около 18, 500 души, в Кавалско около 4, 000, в Правишко 550 души. Много изложена на потурчване е Кавалската помашка група, състояща се от селата: Корита, Ески Кавала, Хорша, Кокала, Куртли, Кьосе Елиас. Тя е заобиколена от всекъде с турци юруци. Мъжете, които са служи­ли в турската войска, знаят турския разговорен език. 

В Правишко помаците до преди неколко десетилетия още говорили български, като напр. в селата Пренджово, Канали, Самоков.. Сега е останало с българския си език само едно село — Кучкар, на югозапад от Левтера. Зем­лището му държи до морето. Турското училище в Кучкар, залегането на ходжите и служенето в турската войска са направили доста успех за насаждането на турския език и там. Домашният език обаче и сега е останал българският, както можах туй и лично да констатирам. 

Езикът на кавалските и правишки помаци съставя дел от българските родопски говори. Това показва, че малоазийската турска колония е заседнала тук сред български селища; онези, които не са били потурчени и по език, са останали като оазиси сред турската егихия, именно шесттех села в Кавалско и Кучкар в Правишко. 

Кавалската група е в съседство помаците но десния брег на долня Места, а тия последните, през реката, допират до големата помашка група по склоно­вете на Родопите. През турското робство тукашните българи изгубили не само количествено; те ударили назад и в културно-просветително отношение. Средна и западна Македония се намирали под Охридската

 
13

патриаршия и запазили по-буден българския дух. Наистина и Охридската патриаршия през по-дългото време на своето съществувание бе в ржцете на погърчено висше духовенство, но там се запази българската книга в уединените пла­нински монастири и селски черкви, дето и духо­венството си остана българско. Освен това, там и гръцките владици и патриарси продължаваха да култивират българските спомени, свързани с имената на българските светци Климента и Наума, и с гордост носеха прозвищата, свързани с българското име. Така, битолският митрополит се титулуваше „екзарх на всичка Българска Ма­кедония", Костурския беше „екзарх на стара България", струмишкият се титулуваше „екзарх на Българска Македония" и пр. Югоизточна Ма­кедония, потисната от силно турско население и предатена на духовните грижи на Цариградската гръцка черква, изгуби духовните си връзки с българската книга и черква. Двата главни монастиря на страната, Продром и Кушница, ако и възобновявани от български поклонници, както личи от имената на дарителите, култивираха гръц­ките традиции и разпространяваха елинската народност. Българинът там живееше уединен в своето домашно огнище, без свои училища, запазил само името българин, езика си и своя фолклор. В градовете той се учеше по гръцки, ми­наваше за грък и скоро забравяше езика си. За да се види обаче доколко, при изброените неблагоприятни обстоятелства, българския елемент е съумел да запази своята племенна самобитност в югоизточна Македония, през време на турското робство, ще приведем некои истори­чески свидетелства от 150 години насам. 

Така, българският историк Паисий, който е познавал югоизточна Македония, бележи че през негово време (1762 г.) в епархиите Драмска и Серска „до днес вулгари живеят по тези места". 

През 1771 г. сръбският патриарх В. Бър-

 
14

кич направил описание на вътрешното състояние на Турция. 

За Сер казва, че е населен главно от турци, покрай които „поминуват и гърци, кюрди и българи...". 

Селата обаче били главно български. 

В пътеписа на френския консул Кузинери, от преди 100 години, който дълго време е живел в Солун и често посещавал Серско, срещаме такива свидетелства за етнографията по долна Струма: 

„Още в X век току-речи всичкото Струмишко поле и цялата страна към Керкинската планина са били засе­лени, както са и днес, с българи". 

За Сер той казва: 

„Старата част на града се нарича варош.. В Сер тая махала е населена с гърци, българи и няколко еврейски семейства". 

- През 1839 г. през Серско минал руският богомолец монах Партени. За серското християнско население той казва: 

„Богослужението си извършвате на гръцки език. Там живеят три племена православни християни: гърци, българи, а най-вече власи". 

Тия именно погърчени власи по-късно дадоха най-силния контингент на серското елинство. За Серския монастир този русин разказва, че тогава имал около 100 калугери „всички българи", че в монастирската библиотека се търкаляли по­вече от 1000 славянски ръкописни книги, не калугерите не можели да ги четат, защото били учили гръцки и не знаели славенски. 

Монастирът бил силен разсадник на гърцизма, защото от там излизали много учители, погърчени българи за да ширят гръцката книга из близките големи села: Броди, Търлис, Крушево и др. Само некои от тия заблудени българи са съумели да се свестят о време и да заявят своята истинска народност. 

Такъв е бил напр. Иван Симеонов от с. Търлис, който ако и да е печатал гръцки книги, не е забравил да издаде рода си, казвайки в една своя гръцка книга от 1840 год.,: „моя

 
15

народ, е българското племе" (то етнос му, лего то генос тон вулгарон). 

По-далеч отиде Иван Гологанов, също от Търлис, който като се поосвободи от своята гръцка слепота, стана български Макферсон и съчини тайно Веда Словена, за да подигне българския дух и да раздви­жи умовете на европейските учени. Неговият брат, също гръцки възпитаник, рано заработи за българската си народност като учител, по-сетне като митрополит (Теодосий) в Скопие и Гюмюрджина, и като български писател. 

Руският славист В. Григорович минал през югоизточна Македония в 1845 г. За Сер той казва: 

„Жителите на града са турци, българи, цинцари и гърци. Последните два елемента значи­телно надминават българите". 

А за Демир хисар, дето напоследък гъркоманите бяха тъй много засилени, Григорович бележи: 

„Във Валовища аз разгледах вароша т. е. най-горнята част на града, дето живеят българите, разгледах черквата Св. Георги и училището, в което се учи по гръцки".

След кримската война почна известно съ­буждане и у най-заспалите в национално отно­шение българи. Тогава се размърда и югоизточна Македония против гръцкото духовно иго. 

Затова събуждане четем във вестника "Сръбски Дневник" от 20 април 1859 г.: 

„Драмският архиепископ Мелентий се съгласява добре с турските бейове, за да може по-лесно да угнетява християните бъл­гари. Поради гръцката пропаганда и злоупотреб­ления на гръцките владици, почнаха да се будят и западните (македонски) българи. Гърците искаха да погърчат македонските българи и то посредством училищата, и доста сполучиха, защото привлякоха мнозина бьлгари към своя страна. Но сега против погърчването българите намериха опора в споите училища; освен това и бълга­рите почнаха вече да палят гръцките книги, както по-рано гърците горяха българските. Фа-

 
16

нарнотските владици, като взеха да угнетяват българите, отвориха очите на последните...". 

Това българско настроение е отбелезано в същия сръб­ски вестник от 14 април 1860 год. така: 

„Известяват от Солун, че там са пристигнали няколко български депутации, които искат да се съединят с римската черква и да припознаят римския папа за черковен глава. Тези българи са от епархиите Серска, Дойранска, Нигритска. Касандрийска и пр.".

През 1860 г. излезе в Белград първият сборник с народни умотворения от югоизточна Македония. Сборникът бе озаглавен: "Народне песме македонски бугара". Сакупио Ст. Веркович. У Београду 1860. 

Събирачът на песните беше пре­воден в Македония от сръбското правителство и музей за проучване и за купуване старини. Сборникът бе напечатан в сръбската държавна печатница и посветен на сръбската княгиня Юлия Обренович. 

Най-многото песни за сборника бяха записани от Серско. Тая книга е интересна и със своя предговор, гдето сърбинът Веркович посочва границите на българското племе. За югоизточна Македония той казва: 

„Българите се простират от Солун на север, през градеца Кълкъш (на български-Кукуш), през Дойран, Петрич, до Мелник. От Мелник на изток, сетне през Демир Хисар (на български Валовища) и Сер; сетне през Субашкьой, Везниково, Довища, Просочени, Драма и Кузлукьой до река Места, която дели Тракия от Македония". 

От време на черковната борба с гърците имаме документи, които посочват как гръцката духовна власт от Серско и Драмско се оплаква от българското движение и моли патриаршията да се застъпи за елинизма, толкова повече, че местното население било българско. Българите от своя страна се оплакват от недостатъчното родолюбие на монашеството в Серско и Драмско, което, ако и българско по род, работи с гър-

 
17

ците. 

В дописка от 1867 г. във в. Македония (брой 36) четем: 

„Наистина, во тая страна сички скоро калугери са от болгарско происхождение, сиреч по сички монастири що ги има по Солун­ски, Серезки и Драмския санджак, но, за жалост, мощно са ретки, кои имат чувство Болгарско... Не верувам да и прави Гърци повеке мразат болгарски род колко що всеки един от калу­гери Болгари по тукашни монастири!.. А това сичко е направил нашия въчен и непримирими неприятел, сиреч свирепо елинско племя!" 

В същия вестник Македония, брой 28 от 1870 г, четем между друго: 

„Сер (Серес).

Българите от тази епархия, както и от Мелнишката и Драмската ся готвели да подадат жалби на Солунския валия за присъединението си към Българската черква. Но Сереския гьрк владика, като ся известил за туй, побьрзал да излезе по селата дано отвьрне селяните от таквоз грешно дело... Селяните-българи като не щели да слушат гръцкия си вла­дика, си продължавали работата... Тогаз фанарютинът, разгневен за несполуките си, показва по-голема дьрзост и смелост та сам с ръцете си, съдира колкото български книги намерил по черквите и училищата в селата Баница, Фращен и Мертат... Но като не сполучил и с това, решава да наклеветива българите пред валията като бунтовници.. Валията тутакси телеграфирал до Серския мютеарифин да изпита работите, и това що ся случва в това същото време когато и българите от казаната епархия дошли в Серес да представят жалбата си..." 

За това на­родно движение четем и в сръбският вестник “Йединство” от 12 февр. 1870 г.: 

„Българите от Серския и Драмския санджак се решиха да поднесат на Портата обща прозба, за да им се позволи да прекъснат духовните си връзки с Цариградската патриаршия, а след туй да се съединят с Българската народна цьрква. Изпърво това духовно движение обикновено вървеше твърди

 
18

мъчно, но най-сетне се сполучи, както се желаеше, защото, за щастие, можаха да съберат подписи на тая прозба от всичките села на архиепископиите-Серска, Драмска и Мелнишка, с изключение само на един незначителен дял от някои селища..."

Докато българите така работили за своето духовно и национално отцтепване, гърците също така не стояли празни, както туй узнахме от книгата на Гедеона, хартофилакс на Цариград­ската патриаршия. 

Гърците тайно са признавали, че серските села са български, но явно не са смеяли да заявят туй. Така напр. в едно писмо от декември 1872 г. до патриарха се съобщава, че в училището на серския монастир обучението се водело наистина на гръцки, но учениците били 

„главно българчета от селата на околниге три епархии - Драмска, Серска и Мелнишка". 

В книгата на Гедеона има и други подобни писма, с кои го се признава бъл­гарщината на онзи край. 

С  течение на времето етнографския образ на югоизточна Македония ставаше все по-важен и за науката. Докато изпърво чужденците знаеха, че източна Македония и особено крайморские облас­ти са само гръцки, лека-полека науката узна, че там живеят и българи и то повече на брой от гърците. Докато напр. в картата на г. Шафарика от 1842 г. току-речи целата югоизточна Македо­ния е представена като гръцка земя, с малки оазиси турци, скоро след това, в картата на Ами Буе от 1847 г., който лично кръстосва Евро­пейска Турция, българите заемат вече цялата северна половина на речената област, с градо­вете Демир Хисар, Джумая, Драма и част от Сер. Още по-точна е картата на Лежана, който обиколи Европейска Турция през 1857-1858 г. Там българският елемент е поставен още по на юг, до р. Ангиста и до Правишкото блато, приблизително такива са даннигте за източна Македония и

 
19

в картата на английските пътувачки, Мекензи и Ерби, които пътуваха из Македония през 1863 г. За пръв път обаче в картата на Киперта от 1876 г. беха отбележени българските помашки селища, едни в Правишко, други в Кавалско. На Цариградската конференция в 1876 год., представителите на европейските сили като решиха да създадат автономно българско господарство, в което да се присъединят областите, дето населението е повече от половината българско, включиха в новата българска държава трите се­верни кази на Серско. Южно от тия кази оставаха още българи, но те като не надминаваха по брой турците и гърците взети наедно, южната част на областта бе оставена в проекта под Турция. На Санстефанския мир, 1878 г., като се взе предвид, че речените турски и гръцки селища в из­точна Македония, имат характер на колонии между българско население, беломорското крайбрежие от Порто лагос до Орфанския залив бе отстъпено на България. 

Санстефанският договор не можа да се осъществи, но българското население в югоиз­точна Макеюния продължаваше да крепне в на­ционално съзнание и да се отделя постепенно от гръцката духовна опека. С изключение на Кавала, дето имаше само неколко десетки българи работ­ници в тютюневите фабрики, във всички други градове и много села, в Демир Хисар, Сер, Драма, Долня Джумая, Крушево, Просеник, Просочани, Плевня, Броди, Скрижево и др. се откриха български училища, основни, класни, а в Серъ и педагогическо. В старите черкви взе да се чете на роден език и да се градят черкви. Едновре­менно с просветителното, напредване, национал­ното съзнание се закрепваше и каляваше чрез революционното българско движение, в което уча­ствуваше целото българско население. Паметни са още многото сбивания на българските чети с турските потери из околностите на Сер, Де-

 
20

мир Хисар, Драма и др. В Баница над Сер загина и легендарния Гоце Делчев. Когато пък в 1908 год. Турция бе принудена да обяви своя хуриет, Серско-Драмският край взе живо участие в отвоюването на българските народни свободи, в изборите за народни български представители в турския парламент. Пък може да се каже, че не малка роля в турския хуриет, игра рево­люционната българска организация на югоизточна Македония.В навечерието на Балканската война (1912 г) народностите в югоизточна Македония (от Стру­ма на изток, които влизаха по-сетне в гръцка Македония по Букурещкия мир 1913 г.) брояха: 

Статистика 1912 год.
 (от Струма на изток):

Каза или част от нея 

               Българи—Турци—Гърци—Власи—Албанци—Цигани—Разни—Всичко

Сeрска... 22,000—16, 000—17,000—2,000—10,500—2000... 64,102.

Д.Хисарска...12, 000—10, 000—21,570—71559024,2203.

Зъхненска...9,000—6,500—16,400—375354203360*)36,0904.

Драмска...24,000-18,000-40,000-6,700-1600-40300-098094,3205.

Кавалска...2604—00912—93014—6001235—23002850')—38,1756.

Правищка. .—55011—16010—60050—470—22,8307.

С.Шабанска...—12,740135—27013-26067—37522—550109—33065—650596-

5) Евреи и черкези. '-)

Гагаузи.

3) Главно евреи. 

21
 

И тъй, югоизточна Македония, от Струма на из­ток, която на Букурещкия мир влезе под гър­ците, имаше население българи-109,330 турци-65,650 гърци-51,960 власи-8,500 албанци-12,175 цигани-9, 780 разни (гагаузи, евреи и др). Всичко 292, 905 души. 

През 1912—1917 г. настанаха и други про­мени, които се отразиха още по чувствително върху броя на населението в тоя край. За да установим това число по народности за 1917 г, требва да посочим какви разселвания, доселвания и из­селвания станаха там пръз последните пет години с турци, българи и гърци. Промени с турското население... 

При завоевание­то през 1912 г. на югоизточна Македония от бълга­рите, поради известното вековно настроение между българи и турци, близо една третина от турското град­ско население избега. Така напр. Сер, който имаше около 13 000 турци, остана сега с 8, 000 заедно с циганите мохамедани. Изселиха се главно в Мала Азия. Същото стана и с ред села.

Така напр. с. Махмутли (Д. Хисарско) се изсели в Мала Азия; с. Харк махле (Д. Хисарско) — също; с. Мутафли (Д. Хисарско) — също; с. Гюдженли (Д. Хисарско) се изсели една част в Мала Азия, а друга част се пръсна в селата Инанли и Юренли; с. Мрамор се изсели през Солун за Мала Азия; тур­ските къщи в с. Крушево (Д. Хисарско) се изсе­лиха в Мала Азия; с. Мусаджали (Сърско) се из­сели в Мала Азия; с. Еникьой (Серско) — също и др. Част от населението в тия села загина във време на самите боеве с българите, както напр. в с. Еникьой, дето населението стреляше из къщите по българските войници и дето едвам се спасиха българските князе Борис и Кирил. През 1912 г. турското население изселено и избито ще да възлиза на 20—25, 000 души.

22
  

През 1913 г., през време на гръцко-българската война, много пострадаха и българските сепа. Част от населението избяга към България, друга част се пръсна из горите или бе избита, трети се пра­селиха в села, дето имаха сродници гъркомани или познати.В писмата, заловени в чантите на убити гръцки войници и обнародвани в факсимиле през 1913 г., четем признанието на гърците:

„Ние изгорихме всички села, които беха напуснати от българите". 

Друг войник пише: 

„Ние запа­лихме селата Даутли и Баница, огнище на страшни комитаджии, като прекарахме без милост всичко под нож и огън, с изключение на жените, децата, старците и черквите". 

Трети гръцки вой­ник пише: „От Серес та до българската граница ние запалихме всичките български села", и пр. От сведения, които събрах от селяни от по­страдалите села, както и от личното посещение, което направих в повече от тех, личи, че изобщо току-речи всички български екзархийски селища в югоизточна Македония са пострадали през 1913 г., едни от гърците, а други и от турците, които наместа се присъединили към гърците. Има неколко села обърнати в пепелища; други са изгонени отчасти; в трети е пострадало населението, което е било ограбено, оголено и на места избито.

Ето списък на повече пострадали­те села: 

1. Герман (Д. Хисарско). Селото изгорено и разорено, жителите едни избити, други се пръс­нали в България, трети в съседното с. Елешница. 2. Пулево (Д. Хисарско). Селото разорено, част от жителите избегали в България, други в с. Радево. 3 Кърчево (Д. Хисарско). Половината село ра­зорено. Некои от жителите избити. 4. Горно Броди (Серско). Селото (1, 200 къщи) изгорено и разорено почти цялото. Жителите избегали в България, мнозина избити.

23

5. Баница (Серско). Селото изгорено и разо­рено почти цялото. Жителите некои избити, други се пръснали и избягали към България. 6. Даутлич (Серско). Цялото село изгорено и разорено. Част от жителите избити, другите избягали към България. 7. Орехово (Серско). Също положение като Дутлия. 8. Лакос (Серско). Също положение. 9. Фращани-Горно и Цолно (Серско). Постра­дали частично. 10. Мъглен (Серско). Пострадало частично. 11. Дрешово (Серско). Също положение. 12. Скрижево (Зъхненско). Изгорено цялото и разорено. Едни от жителите избегали, другите избягали в България. 13. Калапот (Зъхненско). Също положение. 14. Алистратик (Зъхненско). Пострадали бъл­гарските екзархийски къщи и семейства. 15. Клепушна (Зъхненско). Пострадало ча­стично. 16. Криводол (Егридере. Зъхненско). Същото положение. 17. Плевня (Драмско). Частично пострадало. 18. Каракьой (Неврокопско). Частично. 19. Долно Броди (Неврокопско). Частично и др. 

Избити българи е имало из всичките помена­ти села, пък и в други, като напр. в Волак, Гюреджик, Белотинци, Ливадище, Бутин, Черешово, Куманич, Зърново и др. В избиването им уча­ствували освен гърци, още турци и помаци Из­битите българи се просмтугат на неколко стотин души. През 1916 и 1917 г. избягалото българско население взе да се връща заедно със заемането на юго­източна Македония от българските войски. По-го­лямата част от това население преди това бе нас­танено в съседните до границата краища, Невро­копско, Мелнишко, Петричко. През м. май 1917 г., когато минах през с. Горно Броди, беха се вър-

24

нали вече 213 семейства бродчани и други беха на път да се върнат. В разореното с. Герман вече беха се завърнали десетина къщи. Екзархистите в Алистратик също тъй беха се върнали отчасти, както и в Просочани (Драмско), Криво­дол, Гюреджик, Зърново и др. С други думи, българското население с възвръщането си, запазва изобщо старото си положение. Неколкото стотин души избити българи през 1913 г. от гърците не променят общия брой на хилядите. През време на гръцкия режим (1913—1916 г.) „българска народност" в югоизточна Македония не се признаваше: там живееха само гърци и турци; българите християни бяха на­речени елини българогласни или славяногласни, а помаците — чисти турци. Гръцката статистика от това време, за да омаловажи инородните елементи, българи и турци, постави (на книга) във всички селища и гръцко на­селение, без обаче точно да обозначи колко са гърците. Докато обаче официално, в статистиката на правителството и в списъците на гръцките митрополити, гледаха да задушат българщината, иначе всички усещаха силата на българския елемент и, когато не можеха да го сломят насил­ствено, прибегваха до обещания и угодливости. Това се прояви особено по време на изборите за народни представители, през 1915 г. Тогава гръцкият характер се обрисува в неговата вековна типичност. Венизелисти, за да спечелят избо­рите, заявяваха пред българските избиратели между друго: 

„Ако гласувате за нас и Венизелос дойде на власт, тогава ще дадем на България не само Сер, Драма и Кавала, но и целата славяногласна област, т. е. до Костур" (вестник “Тофи”, от 24 май 1915 година).

25
  

Гръцкото население също така претърпя про­мяна в броя си от 1913 до 1917 г. Тая промена стана в полза на гърците Освен Сер и Доксат, които пострадаха през войната 1913 год., иначе гръцките селища останаха здрави. А когато гръцката власт се настани здраво и турците поч­наха да пъдят от Тракия и отчасти от Мала Азия гръцкото население, последньото бе заселено в гръцка Македония. Там се заселиха и ония гърци и гъркомани, които не искаха да останат под българска власт въ Ксантийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко и др. Гръцкото правителство сметаше с тези колонии да даде гръцки характер на южна Македония. То избираше за засел­ване плодородните краища или онези села. които беха напуснати от българите. Пък освен това заселваше гърци и сред останалите български села, с цел да ускори елинизацията. От офи­циалното и подробно гръцко изложение по наста­няването на гръцките преселенци узнаваме, че от Струма на изток, в югоизточна Македония били настанени: 

1. Демир Хисарска околия.....2,600 души (в града Д. Хисар 1729 д.) 2. Серска околия с Джумая .... 5,983 „ (в Сер 1009 д.) 3. Драмска околия .........12,907 души (в гр. Драма 5159 в гр. Доксат 1504) 4. Зъхненска околия ........5,180 „ 5. Кавалска околия.........5,857 (в гр. Кавала 4444) 6. Правишка околия.........2,766 „ (в гр. Правища 1330) 7. Саръ-Шабанска околия ..... 2,663 Всичко . . 27,956 души.

26

Между тези 27, 956 „гърци" голема част са българи патриаршисти и кавказци християни, гово­рещи турски. Българи патриаршисти има от Деркос при Цариград, от Силиврийско, от Одрин­ско, Димотишко и пр., които от турските и гръцки власти са били насилствено изпратени в Маке­дония. Аз имах случай да приказвам както с тия български патриаршисти, тъй и с кавказците. Ако смятаме всички тия преселенци за истински гърци (27, 956 души) и ги прибавим към старото (в 1913 г.) гръцко население в югоизточна Ма­кедония, което броеше 65,650 души, то всички гърци в тая област сега би били 65,650 + 27,956 =± 93,606 души. В същност обаче толкова гърци сега нема в югоизточна Македония, защото още при българското настъпление в 1916 г. много гръцки съмейства, особено от градовете, както и онези от селата, които се сметали за провинени за своите изстъпления против българите през 1913 г., избегали в гръцка територия към Солун, едни през Орляк, Коприва, Чаязи, а други през Кавала по море. Брият на тия бежанци е неизвестен, но той не ще бъде по-малък от 5—10 хиляди души. 

Независимо от това, откато през летото на 1917 г. българското правителство разреши на желающите гърци преселенци да се заселят в стара България, дето да намерят прехрана и работа (известни бяха скъпотията и гладът в Серско, Драмско, Кавалско), гръцкото население в югоиз­точна Македония намаля още повече. Ако, следвателно, гърците, които напуснаха тоя край, бегащи от българската войска в 1916 г. и онези, които се изселиха в стара България, се пресметнат на около 13, 000 души, то сега в югоизточна Македония ще да има гърци 93,600-13,000=кръгло 80,000 души. Речем ли, възоснова на сведенията за горепосочените промени в броя на населението, да посочим сегашната приблизителна статистика на народностите в югоизточна Македония, ще имаме за 1917 г. кръгли числа: 

27

Българи с помаци 90, 000 а) Гърци .....80,000 Турци......89,000 
2) Власи...... 6,000 Цигани.....12,000 Разни......10,000 287,000

3) Забележка. Поради бойните операции по долня Струма от 1916 г. насам, всичкото население от полето, между железопътния мост на Струма под Рупел та до Тахино, е евакуирано назад и живее в Демир-Хисар и по демирхисарските и серски села. Заключение. Вземе ли се предвид изложе­ното етнографско положение на югоизточна Маке­дония в свръзка с географските, стопански и по­литически условия, за защита на българската дър­жавна кауза могат да се формулират следните тези: 

1) Югоизточната македонска област географски принадлежи към българските земи. Тя е продъл­жение на наклона, който се спуска от Рила и Пирин към Бело море; към това море текат и двете големи реки на тая област Струма и Места. 

2) От средните векове насам основното и селско население на областта са били българите.. И докато българските селища съставят продължение на северното българско население, гръцките имат характер на уединени колонии. Турското на­селение, при липса на турска държава, скоро се изселва. 

3) Българското население по брой държи пър­венство наспроти турското и гръцко населения, взети по отделно. 

1) Считаме, че мнозинството са се върнали вече.

2) Вместо 109,000 през 1912 г.

3) По гръцката офиц. статистика от 1916 година на изток от Струма в гръцка Македония е имало 315,000 души, заедно с новоприселените гърци (27, 956).

28

4) Кавала като пристанище има значение само за България; Гърция има десетки пристанища. Вла­дението на Струмската долина и на източна Маке­дония изисква своето необходимо съобщение през Кавала или през Левтера.

5) Беломорска Македония е свързана от край време с България и в стопанско-скотовъдско от­ношение: стадата лето пасат по хладините на Рила, Пирин и Родопите, а зимуват по беломорските ТОПЛИ НИЗИНИ. 

6) Беломорска Македония е присъждана на България и в международни и дипломатически решения: Цариградската конференция даваше на Бъл­гария трите- северни каази от Серско; Санстефанска България включваше целата област на Порто-лагос до Орфано; настроението въ Букурешкия-мир беше да се даде Кавала на България; Венизелос на неколко пъти заяви готовността си да се отстъпи Кавала на България.  

7) Остров Тасос географски припада към Беломорската област. И политически неговата съдба е била свързана със съседното крайбрежие. Неговото основно старо население е било тракийско, а сетне погърчено. В средните векове по него е имало и български колонии, сега също така погърчени. Глав­ното селище Волгаро още напомня българите.

29