Wednesday, October 25, 2006

2 Спомени на Кръстьо Лазаров (Кръсте Лазаров-Кумановски)

| More

КРЪСТЬО ЛАЗАРОВ (Кръстю Лазаров, Кръсте Лазаров, Krstе Lazarov)

Кръсто Лазаров Иванов е роден през 1881 г. в с. Коню, Кумановско. Първоначално участва в революционното движение в Македония с четите на ВМОРО. От 1901 до 1903 г. е четник в четата на капитан Юрдан Стоянов. Участва в Илинденско - Преображенското въстание като четник в четата на скопския войвода Никола Пушкаров. След въстанието е четник в четите на Михаил Чаков и Коста Нунков в Кумановско. Ст 1905 до 1931 г. е кумановски околийски войвода. Кр. Лазаров участва най-активно в борбата срещу сръбската пропаганда в Кумановско. През септември 1944 година, за да се сломи рязко българофилството в града, той заедно с още четиридесет и няколко души българи, е убит от отряд местни македонски партизани (в случая става дума, за сборна формация рекрутирана от сръбските и шиптарските села в Кумановско), като славния войвода е жив закопан. Спомените му се съхраняват в: ЦДА, ф. 1932 к, оп. 1, а. е. 130, л.1- 43. Оригинал. Машинопис. Вж. и НБКМ ВИА, кол. 42. а. е. 37, л. 1 - зд.

Кръстю Лазаров-СПОМЕНИ

Спомените на Кръсто Лазаров Иванов - дългогодишен кумановски войвода са стенографирани. Първата ми среща с него се състоя на 18 септември 1931 г. Аз се възползвах от неговите краткотрайни пребивавания в София и успях в продължение на няколко срещи да стенографирам изцяло неговите спомени. Кръсто Лазаров поиска, след като аз дишифрирах стенограмите, да му ги прочета. Той пожела това, за да проконтролира сам себе си, дали през време на разказа не е направил някакви опущения. И вярно, през новите ни срещи Кръсто направи някои допълнения, а също така изправи някои допуснати от него грешки. Спомените му в завършен вид бяха привършени едва към средата на 1933 г.

София, 4 август 1952 г. Б. Мирчев

"Революционната дейност в Кумановско

[+/-]Прочети повече...


Роден съм в 1881 -1882 г., в с. Коню, Кумановско, сега Кратовска околия. Баща ми се казваше Лазар Иванов и се занимаваше със земеделие. Майка ми се именуваше Таска (Анастасия). Село Коню е малко село, чифлигарско, има - няма 40 къщи. Аз съм се родил след смъртта на баща ми, който се е поминал от собствена смърт. Отгледан съм от брат ми Дойчин. Бехме четирима братя, жив съм останал само аз. До 8 - 9-годишна възраст бех в село, после, понеже трябваше да се изплащат задължения, се преселихме в Куманово. Една вечер натоварихме на една кола това що можахме и избягахме в града; всичкия недвижим имот оставихме. Имахме дълг около 50 наполеона на бега и той прибра всичкия добитък, покъщнината и другото, което не успехме да вдигнем при бегството, всичко бе прибрано от бега. Майка с двама от нас се прибра в Куманово. Единият от братята беше в България. Най-старият ми брат се засели другаде. В Куманово чиракувах по кръчми, после при един шивач. Това трая няколко месеца, но занаят не научих.

Наскоро дойде Винишката афера. В Куманово живеехме заедно с Ангел (Геле) П[оп]арсов Малински, който минаваше за войвода. Той бе родом от село Малина, Кумановско. Негов баща бе поп Арсо. Доколкото зная, той е бил комита още 1895 год. наверно е взимал участие при нападението на Мелник със Сарафов, още преди Винишката афера, та като се разкри последната, турците потърсиха и него. По-рано той е бил файтонджия на Скопския владика. Та, в Куманово, живеехме с него в една къща. При него се укриваше един негов приятел, на име хаджи Михаил, от гр. Струмица. И понеже, както казах, живеехме заедно, често пъти аз виждах оръжие, което се носеше при тях. Тогава много редко можеше да се види такова нещо и това ми правеше голямо впечатление. Донасяха по 5 - 6 револвера и ни ги предаваха, за да ги укрием, но това, разбира се, ставаше по-късно, когато ни опознаха, пък и малки бехме, почти деца. така че естествено беше те да се пазят от нас. Говореха пред нас все против турците, нещо което мен много ми допадаше. Като се увериха, че аз няма да издам нищо и че оръжието ми правеше голямо впечатление, почнаха да ми се доверяват. Казаха ми: „Всичко това е за турците, ще вършим нещо." Започнаха да ми поверяват револвери, които аз трябваше да занасям до определени места. Пъхна ги в пояса и отида в чаршията, където ги предавах на някои от еснафлиите: Иван Бучински, Анто Илиев, Стойче Павлев, се еснаф хора. Тогава аз нямах никаква представа за организацията. Не се мина много време, около 2 години, след като се преселихме в Куманово, се откри Винишката афера. Тя беше почнала от Виница, Кочани и следваше по другите околии, като всеки, който беше замесен, намираше спасение в бегство. Аферата наближи и към Куманово и една вечер Ангел заедно с хаджи Михаил избягаха. Аферата стана достояние на всички, започнаха да се носят слухове, че турците били открили нещо, и че всички замесени лица са търсени по тефтери. В Куманово докараха арестуваните паланкалии. Започнаха да се правят обиски и в Куманово, обаче турците нищо не можаха да открият и биха мнозина от селата. Аферата не се движеше бързо. Към арести в Куманово се пристъпи чак на 15 - 20 ден след откриването на аферата. И, ако е имало нещо за скриване, или е било вдигнато о време, или пък е било добре укрито. Направиха се арести, обаче, мен не арестуваха. След това освободиха арестуваните, но наскоро пак се пръсна слух, че турците се готвели да пристъпят наново към арести и тогава вече аз се бях принудил да избягам. Помогна ми моя хазаин Никола Канаревски- Чорбаджийски. Той бе богат човек. После, през 1907 г., той бе заклан от сръбските чети, когато последните започнаха да действат в нашия край. Сръбските чети успеха да посърбят целото село Канарево, но неговото семейство, което броеше около 30 члена си остана българско до край. Когато идваше владиката от Скопие, отседаше в къщата на дядо Никола, гдето имаше за него определена специална стая. Почти всички замесени във Винишката афера избягаха чрез него, през село Жигняне, Канарево и Паланечко.

Във връзка с Винишката афера от Куманово избягаха: Голомехов, Христо Кипрянов, Стойчо Чекъров. Аферата в Куманово засегна: Доне Градишки, който бе [бит] много; Анто Илиев, Георги Стаменов, Юрдан Сечков, Миле Бенков, Денко Думановски. Имаше арестувани и други в Куманово. От селата беха засегнати: Малино, Градище, Кокошини и Мургаш. Селата откъм Козяк планина, като например: Канарево, Жегняни, Младо Нагоричени, Байловци. Тук е имало организирани хора, но аферата не ги засегна. От селата беха арестувани учителя Иван Кралев, от Мургаш, свещеник Анани Анастасов, учителя Арсени Николов. Оръжие бе намерено в селата: Малино и Градище, и то предимно револвери - бешлии. От Куманово избягах и заминах за Кюстендил. Избягах със селяни. В Кюстендил се срещнах с моя съквартирант Ангел, който ми даде 5 - 6 лв. за храна. Започна да ми обяснява задачите и целите на организацията. Успокояваше ме. Аз бях тогава на 14 - 15 години и се бех доста изплашил. От Кюстендил заминах при брата си в София. Тук продавах из улиците сладки, гевреци и баници. И така изкарвах по някой лев и прекарвах добре. Това продължи до бегството ми от 1900 г.

Организацията започна да действа с чети и в мен се породи желание да взема участие в тези работи. Брат ми ходи четник през 1895 г. заедно с Бозуков и Матов. Запознах се с четници-предимно от България, (върховисти). По това време из София се чуваше за Върховния комитет, та аз завързах познанства с техни хора, като продавах сладки, посещавах различни локали, между които и Ломски хан, гдето виждах четници. Като ги гледах така у мен се породи желание да стана и аз четник. Завързах познанство с някои от тех и те ме заведоха в канцеларията на Върховния комитет, която се намираше на площад „Славейков". Тук ме записаха за четник. За мен беше безразлично с кого ще замина за Македония. Немах представа за борбите, които се водеха между централисти и върховисти. Важното за мен бе да замина за Македония. Бех малък, та когато молех, или пък запитвах, за да бъда записан за четник, отвръщаха ми с присмех. И така един ден отидох в канцеларията на Върховния комитет и ме записаха четник. Тогава заедно с мене беха приети за четници и неколцина други младежи. Не се мина много време и ми съобщиха да се готвим за път. Аз напуснах работата. Вън от София, някъде към Драгалевци, в една барака, близо до тухларната фабрика ни снабдиха с пушки и калпаци, на които беха прикачени лъвчета. Във Витоша имахме в продължение на час и половина упражнение с пушки и тук аз за пръв път стрелях с пушка. С войводата на така комплектуваната чета се срещнахме в село Рила, Дупнишко. Той беше капитан Йордан Стоянов. В четата бехме 30 души и до село Рила стигнахме по разни пътища. Пътувахме с пушки на рамо. Като наближихме Дупница почакахме малко да падне нощ и така влезехме в града. На края на града ни причакаха, преденувахме и на другата вечер продължихме за село Рила. За водач на групата ни бе назначен, бившия полицейски стражар от В[елико] Търново, на име Трайко, едър голям мъж. В групата имаше и офицери. Както казах с капитан Йордан Стоянов се срещнахме в село Рила, откъдето потеглихме за границата. Като излезохме от с. Рила, наблизо до границата замениха ни пушките, като ни дадоха манлихерови, открити пушки. Границата минахме към Чатал, срещу Рилския манастир. Преминахме границата и се срещнахме със селяни. Нашият комитлък тогава продължи кратко време. Отидохме в село Сърби- ново и от тук няколко души се върнахме. Аз се бех разболял и трябваше да се върна. Прибрах се пак в София и започнах стария си занаят. Това става към 1901 г.

Наскоро подир това, непосредствено след Джумайското въстание, през 1902 г. се записах пак за четник. Оттогава вече за четници записваха масово. Събрахме се около 60-70 души и по същия път преко Витоша се упътихме за Дупница. Сега водач ни беше капитан Димитриев, родом от гр. Русе. Него аз виждах за първи път. Той обичаше много да пие ракия и беше човек в напреднала възраст.

Минахме границата и се навъртахме няколко дни около село Марлево, Джумайско, защото не можахме да влезнем във връзка с тамошните чети. След въстанието Джумайско беше съвсем разнебитено, та влезохме около 10-15 километра към село Марлево, престояхме няколко дни и пак се върнахме. На връщане на няколко километра пред границата бехме открити от стражата, която бе значително увеличена. Започна сражение и ние един по един се прехвърлихме на българска територия, и се разпръснахме в различни посоки и после всички здрави и живи се събрахме в Рилския балкан, където престояхме 2-3 дни. Тук пристигна, не зная откъде, капитан Йордан Стоянов заедно с група, нашата чета се разформирова, капитан Димитриев замина за София, като голяма група от четата остана с капитан Йордан Стоянов. Пристигна генерал Цончев и от всички четници се образува чета от около 30 души. След няколко дни заминахме отново за вътрешността. Войвода на четата стана капитан Йордан Стоянов. Влезохме в селата: Бистрица, Марлево, Градево, Сърбиново и от тук се упътихме през село Сенокос, и за село Ошава. В селото не влезохме, а се разположихме на една скала, вън от него. Беше есен и бехме наседали на скалата, печейки се на слънцето. Часовоите съобщиха, че се задавала потеря. Напуснахме местото и след малко време там се показаха турци. Ние се изкачихме по-нависоко. Нашето изтеглюване стана много набърже и някои от четниците не можаха навреме да се изтеглят. Турците беха заварили един от четниците да спи и го убиха. Всичко това ние наблюдавахме от височината, където бехме заели позиция. Откриха ни около обед. Сражението се водеше от една страна. Ние бехме на една скала, а турците под нас, долу. Те, кой знае защо, не ни обсадиха и сражението продължи до вечерта. Даде се заповед за отстъпление и без да дочакаме да се стъмни добре ние отстъпихме, движейки се по една стръмнина, за да не бъдем забелезани от турците. Отстъпвахме с прибежки. По едно време турците ни забелязаха и започнаха да ни обсипват с огън. Раниха ме в левия крак, в дебелите меса, над коляното. Раниха също и един стар опълченец, който бе родом от гр. Русе. Избягахме нагоре и преко планината се отзовахме в село Сърбиново, останахме около един ден в балкана и на другата вечер през Предела преминахме обратно границата за българско.

Настъпваше есен и аз отново се прибрах в София, гдето се залових за старата работа. Някакво славянско дружество ми отпусна дрехи и в продължение на близо един месец получих издръжка, докато ми оздравее крака. В болница не постъпих, а се лекувах амбулаторно.

През 1903 г., преди Гергьовден се сформирова отново чета под войводството на капитан Йордан Стоянов и като настъпи пролетта, рано преди Великден заминахме за Македония, сега вече не през Витоша, а поехме през Самоков, докъдето пътувахме пеша. Облекоха ни край София, близо до Борисовата градина. В Самоков престояхме в една къща - мелница, беше студено и почти премръзнахме. Беше рано, около 20 дни преди Великден, който отпразнувахме после в село Пирин. От Самоков заминахме за Рилския монастир, където престояхме в постницата над скалите около 2 дни. Снабдяваше ни с храна един калугер и за нашето пребиваване знаеше само той. С нас беше и подпоручик Танушев. Като наближихме границата, дойде капитан Йордан Стоянов, като до неговото идване групата се ръководеше от фелдфебела Мицов, родом от България, който беше определен и за войвода. До Самоков пътувахме без оръжие. Границата преминахме през Чатала.Това става през пролетта на 1903 г. Преминахме границата и обиколихме селата: Влахи, Пирин и Лиляново. Обикновено ние се движехме, като държехме високите села, а долу бе Сандански. Часовоите съобщиха, че се задавала потеря и ние денски поехме нагоре към балкана. Започнахме да обикаляме Пирина. То гава комитаджилъка беше особен-движехме се вседенски. После пак се зърнахме по селата, като не влизахме в тях, а отсядахме обикновено по колибите, където ни изнасяха хляб. Понякога отивахме на лов из Пирина за диви кози и пр. Ще хвърлим 20 - 30 пушки и пак ще се приберем при групата. На лов отивахме по-младите другари, по 5 - 6 души, а останалите ни очакваха в някоя местност. По Великден ни завари в село Ошава. Намирахме се на едно високо място, селяните донесоха храна, заклахме едно говедо и започнахме да го варим и печем. Но не се мина много време и съобщиха, че идвала потеря. Бехме предадени от селянина Манчо, ръководител на селото. Открихме огън, избегахме в местността Мандрите. На на шия огън отговориха и турците. От наша страна не дадохме жертва и се оттеглих ме нагоре, а турците се отдръпнаха надолу и не ни проследиха. Изкачихме се по върховете и продължихме пътя по гребена на планината, в посока към Разлог. Накладохме огън от смрика и пренощувахме. Беше летно време, Гергьовден и не беше студено. На другия ден поехме надолу по селата Сърбиново и Сенокос. Из несоха ни храна. Започна да вали лапавица, бехме на висско и спрехме и запа лихме огън. Не след дълго съобщиха, че сме били открити от някоя потеря, която забелязахме когато се беше доста приближила. Открихме огън. Беше паднала мъгла и турците беха успяли да се приближат доста близо до нас. В нашата чета бе и комитката Катерина Арнаудова. Пръскаше сняг. Сражението продължи до вечерта. Турците стреляха от ниско, а ние бехме заели позиция на високо. Бехме боса команда. Падна нощ, отстъпихме, но поради голямата мъгла една група от нашата чета от 5 - 6 души се изгуби. По върховете на Пирина беше паднал дебел сняг. Търсихме другарите, но не можахме да ги намерим. В групата на изгубените бех и аз. Старшията от Търново, един даскал от Серско и един момък - четник от село Сърбиново. Като останахме сами не знаехме кой път да хванем и започнах ме да се лутаме насам, натам. Като най-после решихме да се върнем назад, на мястото където бехме открити от турците. Обаче, непознавайки местността ние бехме слезли по-надолу. Гората се беше развила, а горе се трупаше сняг. Преденувахме с голям страх, но нищо не се случи. Останалите другари се бяха завърна ли в България. Ние поехме към село Лиляново, водени от даскала и старшията. Селяните беха започнали да изкарват по планината овцете и от овчарите раз брахме, че в сражението са били убити двама души: Ангел, от с. Красна - учител и Страшимир, от гр. Елена. Денувахме в село Сърбиново, откъдето взехме хляб. Селяните се беха доста изплашили: потера арнаути беше влезла в селото и убили двама, трима селяни. След като се снабдихме с хляб заминахме за село Бачево, към Предела, все държейки посока за България. Куриер ни стана един от селяни те, който ни бе донесъл хляб. След тридневно пътуване преминахме границата при Равна нива и се отзовахме в Рилския манастир. В село Рила се снабдихме с храна и заминахме за Дупница, гдето пунктовият ни даде по няколко лева, нахра нихме се и продължихме за София.

Илинденското въстание още не беше обявено. Аз непосредствено слад въста нието напуснах комитета на върхсвистите и от Дупница заминах за Кюстендил, където се сформирова Скопско - Кумановска чета с войвода Никела Пушкарев. В тази чета влезех аз и заедно с 30 души, начело с войводата заминахме за Маке дония. С четата беше и кратовския войвода Димче - Берберчето. Границата минахме близо до връх Руен. Бехме всичко 60 - 70 души и за пръв път минаваше границата такава голяма чета. С нас бе и поручик Панчо Константинов, велешки [войвода] който ни придружи 2-3 дни и после се завърна обратно в България, заедно с 10 души. Неговата чета, която ни изпроводи до село Дренък служеше да предвожда групи за Македония. Кратовската чета, начело с Диме Берберчето остана в Кратовско, а ние продължихме за Кумановско, Скопско, към Вардара. В Куманово е водил чета някой си Душко, от Малешевско и Васил Георгиев, непо средствено след Винишката афера, и Димче Попарсов.Те са били като група и са обикаляли селата; били са учители по тия места и преди 1903 г. стават нелегални. В Скопско са водили чета Кожухаров и Албански. Заминахме за Скопско, с цел да бомбардираме ж. п. линия. Стигнахме между Скопие и Велес, точно на устието, където се влива Пчиня във Вардара, и се отбихме в село Нова чани. Оставихме взривния материал на Диме Рупчето, а ние се върнахме към Ветренския манастир. С нас имаше около 5-6 души четници велешани. След като престояхме 2-3 дни в манастиря, през една вечер отидохме към линията, за да я разгледаме и сложим взрив. Наредено бе през същата вечер да се постави взрив и при село Новачани, пътя Велес - Скопие, а така също при Кожле. Диме Рупчето беше успял да постави взрив при Новачани, а ние се бехме приближили до линията към село Кожле. Наблизо имаше палатки с войници и правехме смет ка след взрива да открием огън по тях, обаче бехме забелязани от турците, откриха ни огън, отговорихме и ние, като успехме да убием няколко души, след което турците се пръснаха в бяг, като оставиха пушки и други боеви материали. Влезохме в чадърите им (палатки), прибрахме оставените материали и бързо се оттег лихме пряко река Пчиня на една височина над Ветренския манастир. С нас беха дошли и няколко селяни от с. Кожле. Манастирът отстоеше на 5 - 6 клм. от лини ята, където водихме сражението с турците. Денувахме в една малка гора над манастира, защото предполагахме, че на другия ден сутринта ще се появят потери, както и стана. Откъм село Кожле се появи потеря. Това бе на 2 август 1903 г. Отдалеч забелязахме, че потерята беше подкарала пред себе си група от 20 - 30 души селяни. Открихме огън и аскерът се пръсна да бяга по баира. Ако се не лъжа загубихме и един от селяните, разбира се, без да искаме това. Започна сражение и пристигна потеря от към Велешко - Ивановци и др. Ние се бехме залостили близо до линията, като през деня обстрелвахме и влаковете. Забелезахме пътническия влак Скопие - Велес и по него открихме огън и принудихме влакът да се върне обратно. Тук, до река Пчиня, при влизането й във Вардара, трасето е тясно и то се движи по също такова тясно дефиле. Турците започнаха да ни обстрелват от всички страни. Пристигнаха много турци, башибозук и сражението при голямо ожес точение продължи до вечерта. Падна нощ и отстъпихме към Щипско - Кумановско. Ние не дадохме жертви, а само се изгубиха няколцина от нашата чета, с които после се намерихме в България.

Когато бехме още във Ветренския манастир, селяните доведоха при нас една

срьбска чета. Тя била дошла от Враня, приета била добре от селата и после й бил

даден нашият канал и селяните я доведоха при нас. Това беха селяни от Поречието. Войвода им беше някой си Ангелко и четата броеше 9 души. Ние не им сторихме нищо, пък и тогава помежду ни нямаше враждебност. Сърбманската се яви при нас още преди атентатите, в които после взе участие. Тя взе участие, в завързалото се сражение. Те не дохаждаха в Македония да вършат атентати. Вечерта отстъпихме към село Дивля - Скопско, и се срещнахме с Боби Стойчев който минаваше за скопски - кумановски войвода. Той беше надушил, че сърбите минали през неговия район. Каналът, по който се движеха сърбите, водеше в Битолско, за да ги настигне и да разбере каква е тая работа, Боби Стойчев беше поел да ги дири. Последният с другарите си беше чул за нашето сражение и идваха при нас. Това бе на 3. VIII. 1903 г. От към Скопско и Кумановско се зададоха потери, като такива не закъсняха да се появят и от към Велес. Поехме за Овче поле, Св[ети]николско, към една височина над Гюрешкия манастир, която господства над цяло Овче поле. Тук се допират четирите околии: Кумановска, Скопска, Велешка и Щипска. Както сръбската чета, така и групата на Боби Стойчев бехас нас и ние бехме вече около 50 души. Като пристигнахме в гората на Гюрешкия манастир, отделение от наши четници отиде в селата Тръстеник, Сопот за да се погрижат за храна. В манастира стигнахме преди съмване. В нашата чета бе като четник и Тодор Паница, който беше избягал като войник. Група, по-стари другари отидоха над манастиря, за да изберат място за сражение в случай, че бъдем открити. Избраха Калето-така наричаха едни останки на една височина от римска крепост, недалеч от село Сопот. Когато нашите другари се упътиха към Калето, по тех бе открит огън - турска потеря беше заела вече Калето. Още от първите изтрели бе ранен един от куриерите. От село Дивля до тук ни водеше Ефрем Тасев от с. Тръстеник. В първия момент настъпи смущение, защото не можахме да разберем дали срещу нас имаше чета, или пък се стреляше от потеря. Успоредно до нас се издигаше друг рид, който не беше така удобен, както Калето и турците се съмняваха в нас, дали сме потеря, или комити. И така настъпи затишие. Беха ни взели за потеря. За нас бе от интерес сражението да се започне колкото се може по-късно. И така, затишието продължи до 8 - 9 часа сутринта, през което време ние се окопавахме, а същото вършеха и турците. По едно време турците изпратиха при нас един пъдар, българин от с. Сопот, за да види що за хора сме, защото никой от турците не се решавал да дойде при нас. Пъдаринът се оказа наш работник, позна го Боби Стойчев и ние го задържахме при нас. Открихме огън, започна сражението и турците разбраха, че сме чета. Потерята беше дошла от Велешко, от Св[ети]николско, Павлишенци, Койнаре, Скопско и от всички турски села наоколо, от Койнарията, така се казват някои турски села в Скопско. Пристигна потеря и от Иванковци - Велешко, от Юручките села – Горабинци. Сражението продължи до 9 часа вечерта и от нас падна убит Мирасчиев, а раниха 3 души. С падането на нощта ние отстъпихме към село Дивле - Скопско и преденувахме в с. Живене - Кумановско, гдето престояхме два дни, и после отидехме в с. Павлишенци - Кумановско, защото към Кратовско имаше много войска и бе невъзможно да се отстъпи. Поехме посока към Куманово, Пезово, Коню, Беляковци към сръбската граница. Денувахме в с. Сейланци, после минахме през Малотино, Пчинския манастир ,,Св[ети] Прохор" и прехвърлихме в Сръбско, като влезохме във Вранското село Бушрене. Минахме с помощта на сърбите и при нас се яви един сръбски граничен офицер, на име Рафаилович. Доведоха го при нас Арбите, които беха с нас и ние отседнахме в едно манастирче, недапеч от граница. После се отправихме към Вранска баня, като сърбите останаха в едно село, а през Мосул минахме на българско. До границата ни придружи един сръбски „полицейски стражар”. В Гюешево българите ни арестуваха и после ни интернираха. Не се мина много време и бе сформирована чета от около 400 - 500 души, войводи на която беха: Сотир Атанасов, Мурджев, Пушкарев и Ганчев. В същата чета беше и Глигор Соколов, който по-късно стана сърбомански войвода. Влезохме 3 - 4 клм. в Македония и после пак се върнахме. Илинденското въстание беше към своя край и турците здраво пазеха границата. Целта на тая голяма чета бе да запали гр. Паланка. Границата минахме при село Коприва, но след едно съвещание на войводите даде се нареждане да се върнем обратно. Пропуснах да кажа, че при преминаване на границата, турците не ни откриха огън, а след като минахме границата те запалиха факли по целата гранична линия и успяха да ни видят. Това обстоятелство, може би, стана причина да се върнем обратно. Връщайки се при преминаване на границата, турците като видяха, че сме толкова голяма чета, се разбягаха. Открихме огън по тях. От нас убити немаше, но понеже бехме голям калабалък, мнозина беха паднали и си беха счупили, кой крак, кой ръка, кой глава и беше настанала голяма бъркотия. Минахме границата и на стотина - двеста крачки от нея легнахме да спим. На сутринта констатирахме, липса на около 200 души. Още през първата вечер беха избягали около 100 души. Кой къде свърнал легнал да спи, после станал, оставил пушката и избягал, и така групата се беше разпръснала. На другата сутрин заминахме в посока към височината Църноок-[Босилевградско]. Пушкарев остана покрай границата към Паланка. Мирасчиев беше с повредени очи от динамит. После разбрахме, че една група от 40 - 50 души се прехвърлила на сръбска територия към Враня. Те беха от групата на Глигор Соколов и Мурджев. Ние нощно време нападахме турските постове, навлизахме около 2 клм. турска територия и оттам ги обстрелвахме. Турците за отмъщение (нападнаха селото Караманица, задигнаха брашно, сирене и др., но не убиха никого И населението беше избягало от селото. Турците също беха задигнали добитъка на селяните. На другата сутрин селяните ни заявиха, че те сами ще се справят с турците, които беха навлезли в една от махалите на селото. Тогава Глигор Соколов, заедно с Атанас Мурджев се беха за нещо скарали и Глигор Соколов - Ляме се прехвърли в Сърбия и после започна да действа като сръбски войвода. Нашата чета се разформирова и се прибрахме в село Доганица, недалеч от Фаницата, като останахме само 5-6 души да пазим оръжието. Стояхме доста дълго време, после дойде войводата Мише Развигоров и прибра оръжието. В Битолско въстанието беше вече ликвидирано и ние всички се прибрахме в Кюстендил. Настъпваше зима. През 1904 г. 7 - 8 души, начело с Тодор Паница Заминахме за Македония. Изпрати ни Пушкаров, който минаваше като кумановски-скопски войвода. С нас замина за Паланечко и друга чета. С тях ходихме до Кратовско. В Кратовско имаше отделение, което се водеше от Йордан Спасов. Тодор Паница отиваше за войвода в Кумановско. Минахме през много села и бехме добре приети. Тогава обиколихме за пръв път към ,,Св[ети] Прохор" - селата, намиращи се покрай сръбската граница, към Байловци, Козяка... В село Пчиня бехме случайно открити, беше ни забелязал един турчин пъдин. Тук за пръв път аз се сражавах самостоятелно; Тодор Паница беше отишъл по работа в Куманово и аз бех останал за старшия на четата. Открихме огън и след това се оттеглихме. Турците подпалиха една от махалите на селото и убиха двама души селяни. След това обиколихме някои от селата от околията и в село Жегняни се срещнахме с Тодор Паница и продължихме да обикаляме селата от към Козячката страна. Тук централно село е Байловци. Обиколихме селата Байловци, Рамно, Дълбочица, Мавотино, Степанци, Жегняни, Арбанашко, Цвиланци Алинци, Осиче, Дренък, Кокино, Цветишници, Канарево, Ора, Облавци, Ругинци и Брешко. Тези села се намират под Козяка, от към сръбската граница. После обиколихме селата Пелинци, Карловци и Браготурци. Когато минахме през 1903 г. през с. Ора, в посока към сръбската граница с Пушкарев, в това село се изгубиха двама от другарите. Като се съмнало, един от тях, родом от Паланечките села успева да избега и така се спасява, а другият бива убит от турците. Още тогава ние се научихме, че са били предадени от един селянин, от Алинци, когото наказахме сега. Тогава бехме принудени да се прехвърлим в Сърбия, защото се беха появили много потери. Нашата група тогава, през 1904 г. броеше 7 души, между които и един четник на име Кръстю Търговишки. Той бе родом от село Търговище - Прешовско и през 1903 г. бе с нас. Като преминахме в Сърбия, той остана в гр. Враня и после започна да действа със сръбските чети. През първо сръбско -1913 г. той бе потераджия. Както вече по-горе споменах, през 1903 г. ние бехме с четата на Пушкарев. Кръстю по едно време действаше с четата на дебърския войвода Максим, но после Мицко, когото заварихме във Враня го беше склонил да действа със сърбите. Сръбските чети още не беха започнали да действат. Те започнаха в началото на 1904 г. през пролетта. Мицко беше още цивилен и тогава той ни говореше да останем в Сърбия и ни даваше съзети да оставим и пушките си там, като казваше „тая работа е все една - било като се действа от там, или отсам". Ние отказахме да оставим пушките си в Сърбия и поради това сърбите поставиха нашите пушки в един чувал и с един стражар ги закараха на границата. Мицко дружеше със сръбския капитан Рафаилович, който беше представител на сръбската организация.

През 1904 г., към Великден, се прибрахме в Кюстендил. По това време се готвеше да замине за Кумановско и Скопско чета. Сандо Чолака от Щип беше определен за войвода. Той замина за Македония, гдето стоя около 1 месец, убиха неколцина четници от четата му и той се завърна. След Сандо Чолака, за Кумановско, Мише Развигоров изпрати едно отделение, под ръководството на Костадин Нунков. С него замина и един фелдфебел от гвардията на име Гроздан. През юли 1904 г. Нунков стана кумановски войвода, а през същата година, аз заминах за Кратовско под войводството на Атанас Бабата, където се движехме около 1 месец. Четата на Бабата се състоеше от няколко отделения, едното от които водеше Йордан Спасов, който по-късно стана жертва, ако се не лъжа, при някакво разногласие.

Към Димитровден през 1905 г. в с. Живине - Кумановско, се състоя окръжна сбирка, на която присъстваха: Мише Развигоров, в качеството си на щипски войвода, Петър Ангелов, паланечки войвода, Атанас Бабата - кратовски войвода, Костадин Нунков - кумановски, Кръстю Българията -кочански войвода и Даме Мартинов, който обикаляше Велешко и Скопско с едно отделение. На сбирката присъстваха почти всички отсам Вардарски войводи. Още на първия ден се появиха потери и ние се изтеглихме към Орашец, недалеч от Куманово, гдето в една гора престояхме около 2 дни. В село Живине - Кумановско беха започнали заседанията, но не беха приключели. Групата наброяваше повече от 100 - 150 души. По това време откъм ,,Св[ети] Прохор", откъм Козяка, се беше появила сръбската пропаганда и конгресната сбирка трябваше да се спре на мерките, които трябвате да се вземат срещу тази пропаганда. Съвещанията продължиха още 2 дни в село Орашец. Гората, в която заседаваше сбирката бе чифлигарска и един турчин пъдар ни откри случайно. Селяните го хванаха и го доведоха при нас. Заклахме го и трябваше да се преместим. От село Орашец отидохме в село Мургаш, гдето продължиха съвещанията на сбирката с още една седмица. От Скопие пристигна и Даме Груев, който наскоро бе освободен от сръбски плен. Пленен беше при едно сражение в Поречието - Слатина. Той пристигна от Скопие, придружен от кумановските учители Караманов, Левков и Попсерафимов, и от селяни, облечен в селски дрехи. После продължихме за село Пезово, гдето престояхме още един ден, и от тук четите заминаха по районите си. По това време в Скопско немаше чета и околията се даде на Даме Мартинов, който претендираше за район; та спомням си по тоя случай, ние четниците по своему се подигравахме, като му казвахме: „За мен да се отдели районче." Аз се отделих от четата на Атанас Бабата и с Нунков останах в Кумановско, който район познавах добре. С нас беше и Гроздан Башчауша, фелдфебел от гвардията. Започнахме да обикаляме Кумановско, където сръбски чети се бяха вече появили за първи път и беха навлезли в Козячките села откъм Св. Прохор. Ние тогава със сърбите не се гонехме. Те беха които първи изнасилиха екзархистките села.

Наскоро, след сбирката Нунков замина на почивка в България, като за заместник остави Гроздан Башчауша. Това бе към края на 1904 г. и ние с групата започнахме да обикаляме по околията. По това време бе убит легалния работник-ръководител, на име Сотир Попандов, от гр. Куманово. Убит бе в Сърбия, на път за България, където отиваше по организационна работа. Той беше млад човек. Попандов е носел със себе си сумата от 350 - 400 лири. Издаден е бил от сръбския архиерейски наместник в Куманово - поп Ташко, по народност влах, от Крушово. Като се разбра, че поп Ташко, който се беше посърбил е издал работника, градското революционно тело на Куманово поиска от четата да го премахнем. Гроздан отговори, че ще изпрати хора, които да премахнат поп Ташко. После се тегли жребий и на мен се падна тая задача. Предреших се и влезех в Куманово, където престоях доста дълго време. Една безразсъдна постъпка на нашите хора в Куманово, беше дала на поп Ташко възможност да разбере за кроеното му убийство и той беше взел необходимите мерки. Наши безразсъдни лица беха завързали един куршум на къщната му порта, а също така му беха изпратили заплашителни писма. И турците поставиха в неговата къща цело отделение от 10 - 15 души войници, начело с един чауш, за да го охраняват. И винаги, когато поп Ташко излизаше вън до конака, където отиваше начесто, или пък в църква той винаги биваше съпровождан от 5 - 6 души аскер - патрул, та трудно беше да се издебне момент да се причака и убие. Сам не вървеше никъде. Той можеше да бъде премахнат, но лицето, което щеше да стреля по него или щеше да падне убито, или пък щеха да го заловят. И така, в очакване на удобен момент аз останах в Куманово около 30 дни. После изпратиха ми за другар още един четник. В Куманово по това време беше дошла и друга чета, а сръбската пропаганда започна вече да напира откъм “Св[ети] Прохор" .И силом навлизаше в селата: Байловци, Арбанашко с Кръстю Търговишки, от Прешовско, който като четник бе с нас. Имаше и други войводи, обаче имената им не мога да си спомня. Имаше един поп сърбоманин, на име Дичо, от с. Старо Нагоричени, който усърдно помагаше на сръбските чети. Техен шеф изглежда да беше някой сръбски офицер.

Нападението на сърбите през 1906 - 1907 г. не донесе нищо съществено за тях. Те палеха, задигаха стада и пр. Така например, село Ора нападнаха повече от 20 пъти. Нападението вършеха нощно време и задигаха всичко, каквото можеха, и се изтегляха в гората, или планината, като турските потери не ги преследваха, Също така, нападнаха и селото Канарево. Тук, при едно такова нападение убиха известния дедо Никола. Нападнати беха и селата: Свиланци, Челопек, Жегляни -почти всички села, които се беха повърнали. Сръбските чети броеха по 20 - 30 души. Вьн от това те водеха и много милиция от Прешовско, като ги насърчаваха във взимане на плячка. В селата, които ги приемаха, те заплащаха храната си и не събираха пари за оръжие. Всяка техна чета си имаше касиер. Имаше такъв случай в с. Малотино: явил се цел взвод сръбска войска, заедно с офицерите си, стояли няколко дни и после се изтеглили. Всички били във формите си. Селото е близо до сръбската граница и за една нощ можеше да се стигне до него. Сърбите не ги грозеше никаква опасност - границата бе близо, а и местността бе планин ска. В завзетите от тях села обикновено се явяваше сръбски офицер в униформа, който събираше селяните и им държеше слово и след това си отиваше. Това сърбите правеха систематически и го използваха като средство за агитация. След влиза нето на четата в някое от селата, значи след завземането му, не след дълго ще следва и окръжния войвода, шефът на четите с отделение войници и офицери, ще съберат селяните, ще им държат речи и след това ще се отдръпнат пак в сръбско. През зимата на 1906 -1907 г. така се явяваха сръбските чети пред населението и това нещо естествено, правеше голямо впечатление на населението. Но въпреки всичко, ако четата на Байчев беше се заела с преследването на сърбите, докато те се намираха по балканските села, тя можеше, без много труд и жертви, да парира техното действие още в самото начало, защото борбата щеше да бъде на равна нога. Но какво стана? Сърбите, необезпокоявани от никого навлезеха в полето и тук вече задачата за техното прочистване ставаше по-трудна. Но и на сърбите задачата не бе лесна. Те обикновено нападаха зимно време и веднага се изтеглюваха. В полето това те не можеха да вършат. Сърбите имаха съчувствието на турската официална власт. Годините 1905 -1906 беха за нас години на високо напрежение. Български и сърбомански села, които беха свързани роднински, пре установиха своите взаимни посещения, защото отиде ли някой от селяните, които имаха омъжена дъщеря в сърбоманско село и пр., биваха задържани от сръбски те чети и това стана причина да спрат абсолютно всякакви посещения от подобен характер. Преустановени беха също така и общите и междуселски събори, като всичко ставаше по отделно. Това продължи близо две години. После, през 1906-1907 г. сърбите отново завзеха повърналите се села и ги посърбиха. Посърбяването стана силом с палежи и грабежи и пр. Селата: Свиланци, Челопек. Койнци, Канарево и Ора бидоха на нова сметка посърбени и сърбите тук окончателно се затвърдиха; а в селата Облавци и Ругинци те не успеха да влезат. Тези села се намират от към Козяка и до днес си останаха първи българи. Често пъти се случва ше селата да приемат и нас и сръбските чети; такъв бе случаят със с. Канарево-улучваше се едновременно и ние да сме отседнали в някоя от махалите на село то, а сръбската чета да е в друга махала на същото село.

През 1906 г. сърбите се опитаха да упражнят натиск и над Куманово. Така те бойкотираха чаршията на Загоричкия и Врански сокаци, като селата, които беха владени от тях вършеха покупките си от тази чаршия.Това положение трая близо две години - до хуриета. За тази цел имаше поставени селяни, които следеха за успешното провеждане на този план. Посърби ли се някой веднага започваха да пазаруват от него. Селяните от сърбоманските села пазаруваха само от сърбома ни и пропагандата чрез този си бойкот искаше да посърби целия еснаф в гр. Кума ново. Усилията им, обаче, останаха съвършено безрезултатни. Арнаутите, пък, от околните села, по нареждане на своя комитет, наречен Конгра, започнаха да па заруват само от турски дюкяни. И това обаче не оказа никакво влияние. На наши те търговци - занаятчии не оставаше нищо друго, освен да реагират с предлагане на стоките си на по-ниски цени и, разбира се, това беше най-разумният начин за излизане от това тежко положение. Сърбоманите пък от своя страна, алчни за пари, искаха да се възползват богато от удалия им се случай и обираха селяните, които от пропагандата беха принудени да пазаруват от тях. Тези, които искаха да купуват от българи, вършеха това контрабанда - по скришни кюшета. Нашето революционно градско тело от своя страна нареди да се пращат клиенти от българ ските села в бойкотираната чаршия. Взимаше наш човек група селяни и ги воде ше да пазаруват от някой български търговец, друг заведе друга група селяни, в друг дюкян, и така се поддържаше българският еснаф. Както споменах, това по ложение продължи до хуриета - от 1906 г. до 1908 г.

През този период ставаха непрекъснати нападения и палежи на селата: Кана рево, Степанци, Жегняне, Челопек, Оглавци, Свиланци, Ора и Младо Нагоричане. Тези села през 1906 г. сърбите нападнаха веднаж непрекъснато през цели 14 нощи. Днес, нападнат това село, утре друго и т. н. и турците не ги преследваха, въпреки че имаше много турска войска. Ще дойде потеря, ще разбере за станалото и като им разправят селяните, че сръбски чети са извършили нападението, турците ще дадат съвет на селяните „да се бранят" и си отиде. Всички нападения ставаха с грабеж на едър и дребен добитък, задигане на покъщнина, предимно нови дрехи и чеизи на моми. Всичко задигнато се изкарваше към планината, към горното течение на река Пчиня, в посока на Враня. Дори имаше случаи задигнатият добитък да бъде пре карван във Враня. През тези няколко години задигнатият добитък възлизаше на хилядници. През тези нападения сърбите задигнаха 30 - 40 глави едър добитък и около 200 - 300 броя овце, като избиха и 5 - 6 души селяни. А те дадоха 9 души убити, като турците заловиха и един сръбски четник ранен. Малкото жертви от хора се дължи на обстоятелството, че селяните беха винаги нащрек и очакваха сръбски те нападения. През различните нападения сърбите убиха около 20-30 души. Упор стваше ли някой от селяните да се посърби, издебваха случай и го убиваха. Ние, от Наша страна, започнахме да поставяме засади на по-видните сърбомани. Така че, те не смееха да идват на пазар, а беха принудени да обикалят чак през сръбско, Враня, към Прешевско. През 1907 г. граничните села имаха вече достатъчно пушки. Така например, село Младо Нагоричане, което е най-голямото село в Кумановско, раз полагаше с повече от 200 пушки, село Облавци - повече от 60 пушки. Сега вече селата взеха защитата си в собствените ръце.


В Кумановско няма големи села. Най-голямото е, както казах вече, с. Младо Нагоричани. То броеше около 400 къщи. Тук имаше около 3 - 4-ма селски войвода Спиро Георгиев, който минаваше за главен войвода, Зафир Сайтов, Георги Лазаров и Спасов. Като се снабдиха селата с оръжие, те вече не търсеха защитата на околийската чета, а сами се бранеха по-ефикасно и с общи усилия срещу сръбските нападения. Види ли се опасност, всеки грабваше пушката и бранеше селото. Мине ли огънът, или появи ли се аскер, селянинът ставаше отново мирна рая.

Ние редко можехме да се срещнем със сръбските чети, въпреки че се търсехме. На два пъти се срещнахме в с. Ора и един път в с. Беляковци. При една засада ние успехме де убием един сърбин и да нараним друг. Раненият, турците успеха да заловят и така се откри цела афера( вероятно става въпрос за едно сражение, през май 1904 година, когато османските войски-пристигайки на местото на вече станалото сражение, откриха ранен сръбски четник. А в него, бе открит Уставът на “Сръбската четническа организация”-СЧО-б.а.) . Арестуваха много селяни от сърбоманските села. Както казах, със сърбите се срещнахме в с. Беляковци, където им поставихме засада и успехме да заловим един жив, убихме двама, а останалите се разбягаха. Ние не подозирахме, че са били в селото. След като ги открихме те избегаха към сръбската граница, към Козяк. Пак през това време, в с. Ячинци, отсам реката, ударихме на засада друга сръбска чета, която се връщаше от Велешко. Тя наброяваше около 20 души и пътуваше за Сърбия, ударихме яве в с. Ячинци, като убихме 4 души. Сърбоманските чети се движеха предимно през зимните нощи и в една нощ можеха да стигнат от Кумановско до Велешко, чак до село Рудник - Велешко. Като ги ударихме, те спряха вече да слизат надолу и село Кучкарево, което по-рано им даваше прием, сега вече отказа да им дава прием и стана българско.

След Михаил Чаков, за войвода в Кумановско пристигна Шиваров с група от 20 души. Той беше със задача да възвърне селата, които беха станали сърбомански, но не успя. Само селата, които обикаляхме си останаха наши. А пък Шиваров, вместо да обикаля селата, начесто отиваше в Куманово, гдето събираше пари за оръжие. Той бе родом, ако се не лъжа, откъм Тракия, (Чирпан?). Когато отиваше в града, той оставаше четата при мен. Един ден ни откриха в село Челопек-Кумановско. Това стана на 15. XI. 1905 г. Селото бе старо, сърбоманско, като половината бе българско, а другата половина - патриаршисти. После сърбите успеха да посърбят цялото село. Селяните се беха наговорили, когато се яви българска чета да я приемат и укрият, като сърбоманите също щели да сторят при идването на некоя сръбска чета. Така се наговорили селяните, за да се избегнат убийствата. Веднаж, българите от селото съобщават на сърбоманите, че ние се намираме в селото. Последните отиват и ни предават на турците. При завързалото се сражение ние успехме да убием около 16 души турци. После аскерът ни гони чак до Велес. А, махалата, в която бехме открити бе запалена. Сражението започна към обед. То бе доста голямо и от наша страна не падна никой. Шиваров тогава не се случи с нас, а дойде после от града и си замина за България. Беше възникнал конфликт - обвинен бе, че задирял жени, та мисля, че по тоя повод го обезоръжихме и после препратихме в България.

Из околията останахме пак същите, като сега за мой помощник стана Гоце Междуречки, родом от Кукушко, който с мене се движи 6 месеца.

В началото на 1906 г. с чета пристигна Боби Стойчев, а аз заминах на почивка в България, където не бех ходил повече от година и половина. Боби Стойчев, обикаляйки с Панчо Константинов района, биват открити във Ветренския манастир, гдето в завързалото се сражение дават 5-6 души убити и на сутринта се прикриват в с. Новачени, близо до Велес. След сражението Панчо Константинов влиза във Велес, където се укрива, а Боби Стойчев, връщайки се в Кумановско бива наново открит в с. Лугунци, гдето заедно с неколцина другари пада убит. Успява да се спаси едно отделение, което се беше откъснало още при първото сражение, останало при мана-стиря ,,Св[ети] Йоан". И така се ливидира с четата на Боби Стойчев.

В сражението при Лугунци загинаха 15 души, а успяха да се спасят само 9 души. Боби Стойчев имаше слабост да си попива, и доста начесто се напиваше и не умееше да се предпазва, иначе като войвода той бе добър. Както убийството на Боби Стойчев, така и това на Нунков ме завариха на почивка в България.

Обвиняват Боби Стойчев, че бил дал канал на сръбските чети във Велешко.

Верното е, че той бе сторил това съвсем несъзнателно. Сръбските чети били воде-

ни от някой негов четник и Боби Стойчев после се бил досетил и поискал да ги

обезоръжи, но една част от тях беше избягала към Поречието, а другата се беше

върнала назад (Познавайки хронологията на сръбското четническо навлизане в Македония и по-специално във Велешко, допускам че точно това е въпросната първа сръбска чета, достигнала до Поречьето, начело на която е стоял вече споменатия Глигорие Лямевич-Соколович, чичо на Блаже Конески-б.а.). По канала беха преведени от Даме Мартинов. Групата сърбомани са заминали надолу и се явили при Даме Мартинов, някъде към Башино - село и Даме ги превежда преко Вардара, без да посмее да ги обезоръжи и после, когато са ги подгонили, една част начело с Кръсто Търговищки избегва към сръбската граница. В тая група е имало и един четник, на име Петко, от Старо Нагоричани, и друг, на име Наце, от Велешко, които Стефан Димитров успел да ги залови. Той убива Наце, а Петко, който започнал да плаче, бил изпратен в България, откъдето по-късно се прехвърля в Сърбия, става войвода и започва да се движи в Скопска Църна гора, гдето има на подчинение около 10 села.

След сражението в с. Ячинци бе прекъснат канала за Велешко. В това сражение паднаха 4 души и пленихме доста пушки. Натиснахме селото и то се повърна и стана българско и, ако впоследствие са превеждани сръбски чети, то това е ставало тайно, без наше знание. Това ставаше през 1906 г.- година, през която не влезохме в сражение с никоя сръбска чета, а само нападахме сърбоманските села. Така например, село Довезенци (дало на сръбската въоръжена пропаганда немалко хора, но над всички тях стои вездесъщия в този край Jovan Dovezenski-б.а.) го нападнахме два пъти. Това вършехме в отговор на сръбските нападения по левия бряг на река Пчиня. Борбата със сърбите през тая година се изрази само в нападения върху сърбомански села и поставяне на засади, като със сърбите се срещнахме само в селата: Беляковци, Довезенци, Ячинци и Ора. В последното село паднаха трима милиционери. Сраженията се водеха през нощта.

Непосредствено след избиването на Бобевата чета, аз заминах с група от 7-8 момчета за Кумановско. И през годините 1906 -1907 продължиха нападенията от сръбска страна. Друг войвода в Кумановско освен мене не дойде. През тая година ние не се открихме никъде и до 1908 г. с турците имахме само едно сражение. Бехме открити и то съвсем случайно в Младо Нагоричани, гдето имаше гарнизон. Идват аскери в квартирата, гдето бехме отседнали и предлагат контрабанди тютюн, но виждайки, че вратата е затворена, те се усъмнили и по тоя начин ни откриха.

И през 1908 г. продължихме да обикаляме селата. Не бехме открити никъде.

Тогава в Скопско действаше Васил Аджаларски, в Щипско - Стоян Мишев (тъст на Кире Глигоров-бивш президент на Р.Македония-б.а.), в Кратовско-Йордан Спасов и Запрянов. Преди хуриета там се беше появило някакво разцепление. В планинската област в Кратовско действаше Запрянов. Милан Гюрлуков беше в Св[ети]николско. Хуриета завари за войвода във Велешко Александър Иглата. Всички съвещания и сбирки обикновено ставаха в Кратовско, където се навърташе и Дамян Груев, в качеството си на окръжен скопски войвода.

Точно през време на хуриета сърбите успяха да посърбят село Ругинци. Ожесточената борба помежду ни продължи до хуриета, а след него тя поотслабна. През годините 1906 -1907, както споменах вече, аз обикалях моя район и всички български села на брой около 40 - 45. После се разболях от шарка вариола и се завърнах в България. По пътя срещнах Петко Пенчев и Павел Христов, които през Кратовско и Велешко пътуваха за Битолско. Те беха само двама и се движеха от село на село. Срещнах ги в с. Станиевци. То беше в надвечерието на хуриета. Аз бех с моята чета, денувахме заедно, дадоха своите нареждания и си отпътуваха. Като напуснах района си, за мой заместник оставих Кръсте Талев, от гр. Ресен, когото сърбите убиха при първото си идване в Македония през 1913 г.

Като пристигнах в България, научих, че в Битоля се обявил хуриет. Това чух за първи път от власите овчари на Осогово, които разправяха.че в Битоля бил убит Шемши паша. Но положително нищо не можах да разбера. Едва след няколко дни, когато пристигнах в България, се научих за станалото и през Кюстендил с файтон заминах за Куманово. Моята чета не беше слезла още в града, а кратовската и щипската беха слезли в градовете. Моите четници ме очакваха, за да ги поведа аз към града. Моята чета тогава броеше 6-7 души. Срещнах ги в с. Орашец-Кумановско, откъдето се упътихме за града, гдето бехме сърдечно посрещнати. От България до Куманово пътувах с турски офицери. С мен във файтона за Македония пътуваше и един бивш четник, от с. Тръстеник, на име Мирче. При нашето посрещане от името на гражданството говориха архирейския наместник Давид Ноков, Георги Малински и Монев. Два дни след моето пристигане от България в Куманово влезоха и сръбските чети. Последните беха приветствани от Монев, Думановски и свещеник Давид Ноков. Последният владееше отлично турски език и той бе начело на групата скопяни и кумановци, която отиде в Солун. Свещеник Ноков се беше разболял от радост. След една седмица дойдоха от Сърбия и сръбските чети. Тогава дойдоха Коста Пекянец, Георги Скопянчето, Йован Довезенски и Мицко-“Стариот”.

Цяла седмица през хуриета пихме и ядохме все на турска сметка и после се легализирахме. Като легален аз прекарах от 16 юлий 1908 г. до Коледа 1909 г. На хуриета слезоха и всички чети - качаци, турци, арнаути. Така например, гр. Скопие се беше изпълнил с качаци. Такива беха слезли и в Куманово.

Турците наскоро издадоха закон за безделниците, който целеше нас, защото ние не бехме се заловили още на работа. Турците устроиха на Милан Гюрлуков кюлаф и го тикнаха в затвора. Обвиниха го в убийство. В Кумановско, в с. Станиевци беше станало убийство, та турците пипнаха Гюрлуков и го арестуваха. В Скопие бе убит Васил Аджаларски. Положението, от ден на ден, почна да се влошава. Наскоро, в Куманово, поради насилие от страна на един турчин над българи, се състоя голям митинг. Причината бе следната: един турчин бей поиска да затвори прозорците на околните български къщи, които гледаха в неговия двор. Българите отказаха да сторят това и един ден беят се покачи и започна сам да зазидва прозорците. Това даде повод да се свика митинг, на който взеха участие и сърбоманите. Държаха се речи, а митингът беше предвождай от учителя Ангел Георгиев, който впоследствие трябваше да избяга. Властта привлече под съд някои от гражданите, обаче мен още не беха ме подгонили. Но опасявайки се да не погина в затвора, през една нощ напуснах Куманово и заедно с Кралев избегахме в едно от Кумановските села, гдето по канал дойдохме в България.

През пролетта се захванах наново с четничество. Сега то ставаше при по-трудни условия: турците беха взели по-сериозни мерки. Настъпи обезоръжителната акция и из селата пливна много войска. Годините след хуриета беха трудни за четническото движение. То се водеше по същите приоми. Със сърбите не се гонехме и отношенията ни с тях беха по-смекчени. Наверно, подготовката на Балканския съюз беше оказала своето влияние. В градовете българи и сърби действаха задружно, що се отнасяше до протести пред турската власт. Нападенията между селата беха престанали и беха започнали посещенията на роднини по същите села. Сръбските чети след хуриета беха доста намалели, а сърбоманските села започнаха да се повръщат. През обезоръжителната акция турците успеха да открият част от оръжието. Обезоръжителната акция стана през 1910 г. и после ние пак отново продължихме дейността с оръжието, което не беше открито от турците. Беха останали къде 50, къде 20 пушки, а на някои места имаше и до 100. Като запитвахме селяните, защо са предали пушките, те ни отговаряха, че иначе не било възможно да постъпят. „Когато искахме да побегнем в планината, вие не ни позволявахте това, а като додоха потери, ние предадохме оръжието, защото не ни бе възможно да побегнем." Тези беха отговорите на селяните. После всички предадени на турците пушки беха заплатени от селяните. В някои от селата турците не прибегнаха до побоища. Запитали турците, къде им са пушките, селяните предават известен брой пушки и така спасяват останалата част. Всички пушки беха предадени само от с. Пчиня, като беха успяли да укрият само 3 -- 4 пушки. Поради това, селяните от това село няколко нощи по ред беха спали на открито, спасявайки се да не бъдат нападнати от околните села, затова, че са изменили на клетвата. После жителите на село Пчиня заплатиха пушките. По това време една манлихерова пушка се заплащаше 80 лв. По тоя начин беха събрани около 1800 наполеона, които пари беха използвани едва през 1920 г. за нуждите на новата борба.. Горната сума бе донесена в България от местни търговци, които я беха вложили в една банка. Пушки на селяните не се закупиха.

Нашата дейност се различаваше коренно от тази на пропагандата. Ние, като влезнем в едно село, организираме го и след това разхвърляме налог по 50-100 лири. Това беха парите, които събирахме за купуване на оръжие и всички пушки беха предварително заплащани. Сръбската пропаганда не само, че не взимаше от селяните пари за оръжие, а техният касиер, който винаги съпровождаше сърбоманските чети, плащаше храната и др. на четата. Освен това, при напускане на селото касиерът ще хвърли 3-4 наполеона за почерпка. Влизат в селото и един от първите въпроси е: „Колко ви взеха българите за пушки?" Сърбите раздаваха пушки без пари и докато нашите организационни хора беха ангажирани със своите частни работи, търговия и пр., сърбите разполагаха с платени свои хора. Така например, в гр. Куманово те имаха 5-6 души стари учители и свещеника, които получаваха по 3 наполеона златни месечно. Сърбите пръскаха много пари и това нещо оказваше голямо влияние върху масата. Техни платени агенти в Куманово беха: Миле Цакев, Коле Гребенаров, Харитон Чавдаров, Вукотич, той беше стар сърбин от с. Сеница, Новопазарски сандажак, Орде Драгоманов - който беше единственият еснаф - сръбски агент. Всички горепоменати лица беха сръбски учители и получаваха заплата, имаше и други, но те беха по-главните в града. По видни из селата беха: Трайко Попдимитров, от с. Довезенци, Динчо, пак от същото село, Манасия от село Клечовци, Петко Гръков от новопосърбеното село Кокино, поп Ташко, цинцарин от Крушово, сръбски архиерейски наместник, когото застреляхме в Куманово, беше също техен агент.

Нашата борба със своите финансови тежести, лягаше изключително върху на- селението, нещо което оказваше голямо влияние. От друга страна, трябва да се спомене също, че училищната - просветна пропаганда на сърбите беше доста ефикасна. Те даваха на учениците облекло и закуска. Всичко това бе от значение за борбата. Въпреки, обаче тази голяма пропаганда, сърбите не можаха да отбележат големи успехи. Сърбомани ставаха предимно недоволните от духовната община Например, скарали се за роднински връзки, пречещи за встъпване в брак, или пък разни такси, понеже сърбите не взимаха такива. Ето причините, които накараха някои да станат сърбомани. Семейството на хаджи Зафир Тасев от Куманово стана причина да се посърби друго семейство по такава една маловажна причина.

Ядката на сърбоманите в Куманово е от с. Отля (откъм арнаутлука). Това село брои 200 - 300 къщи и селяните беха избегали в Куманово, като беха образували първата ядка от сърбомани. Повод, за да избегат от селото, беха станали постоянните нападения на албанците. Те беха се преселили в Куманово към 1895 г.

В началото на 1910 г. забегнах в България и после пак с чета се завърнах в Македония и започнах да действам. Сега вече, след обезоръжителната акция, революционната дейност се водеше при по-трудни условия, но въпреки всичко пак можеше да се действа. Наближаваше 1912 г. През този период време ние имахме две сражения, едното при с. Пчиня, а другото - при с. Орашец. В последното село четата бе предадена и след това обсадена. Четниците успели да се отскубнат и се отдръпнали към с. Пчиня, гдето се укрили в селската черква. Това стана през есента на 1911 г. В сражението, което се е завързало, не е паднал от четниците никой. По същото време по предателство бе избито едно отделение от моята чета. Това стана в с. Орашец. В същото отделение имаше и трима милиционери; избиха ги в местността Пчела - Одзирон. Четниците бяха отишли в селото, за да разследват неморалния живот на някои жени. Това стана през м. април 1912 г. Предателите и за двата случая бяха примерно наказани; единият от тях бе сърбоманин.

В съседните околии действаха следните чети: в Кратовско - Дончо Ангелов и Ной Димитров. Последният за късо време бе кратовски войвода. В Щипско действаха - Иван Бърльо и Стоян Мишев; във Велешко - Петър Лесев, в Скопско -Трифун, братовчед на Вас. Аджаларски. Скопска околия бе почти парализирана, понеже там нямаше войвода - титуляр. В Кратовско имаше отделения, които се навъртаха в планината, като не слизаха в полето. В Паланечко действаше Максим, а после Трайко.

В навечерието на Балканската война от по-старите войводи бях останал само аз. Тодор Александров се навърташе в Кочанско, Кратовско и Осоговията. Околиите, които бяха останали без войводи титуляри, се ръководеха от него. Чавдаров беше щукнал на някъде, а Йордан Спасов бе убит, преди да слезат четите за Хуриета.

Преди обявяване на Балканската война, получи се окръжно от Централния комитет на организацията, в който по това време влизаха: Тодор Александов, Чаулев и Протогеров. Ако се не лъжа, непосредствено след Хуриета стана помирение между върховистите и централистите.Та в навечерието на войната получихме нареждане от ЦК, в което ни се предписваше да оказваме съдействие на всички „християнски войски".

Не се мина много време и Кумановското ръководно тяло ми изпрати писмо, с което ми се съобщаваше, че Ване Гичев Цакев пожелал да се срещне с мен; той бе сърбоманин. Срещата стана в с. Беляковци. Моята чета се състоеше от десет души. Получих известие, че била пристигнала и сръбска чета, с която и се срещнахме. Войвода на сръбската чета бе поручик Ранкович. На срещата бяха дошли и легални сърбомански ръководители от Куманово. Войводата Ранкович бе поручик от сръбската армия и неговата чета, която броеше 5-6 души, бе облечена в сръбски войнишки дрехи, като на главите си носеха шайкачи. При срещата сърбите предявиха искане, тъй като мобилизацията бе вече обявена, да дам съгласието си да преминат около хиляда души четници и доброволци за Велешко, преку Вардара. Такава голяма група не можеше да премине, без наше съгласие, през българските села, защото от Куманово до Велес нямаше сърбомански села. Желанието на сърбите бе тази чета да се намери при обявяването на войната в Азот. Аз им отговорих, че на своя глава това не бих могъл да разреша и ще трябва да запитам окръжния комитет. След това се разделихме със сърбите, като после те на няколко пъти ме запитваха по този въпрос, но аз не бях получил отговор и по тоя начин целият мм план се провали, като сръбски чети не преминаха навътре в Македония. Нашите разговори със сърбите продължиха повече от три часа. Аз им изтъквах, че, ако ги пропусна през моя район, ще ги ударят във Велешко и пр. По-късно, като се срещнахме с Тод. Александров, той ми каза, че добре съм сторил, като не съм дал съгласието си за преминаването на сръбски чети във вътрешността. Въпросната група от близо 800 души после действаше заедно със сръбската армия при Куманово и стигна чак до Битоля. В нея бяха Кръстьо Търговички, Гарде Спасов и няколцина стари войводи - сърбомани. С тях се срещнахме при Св[ети] Никола.

Обявяването на войната ни завари в с. Мургаш, Кумановско, което се намира в центъра на Кумановската околия. Потърсихме връзка с кратовските чети и с Централния комитет. Тодор Александров тогава действаше в Кукушко. С кратовските чети не можахме да се срещнем. Мнозина започнаха да стават нелегални и четите бърже се увеличиха, като моята достигна до 40 души. Упътихме се към Църни връх - Кратовско и до село Секулица, но с кратовските чети не можахме да влезнем във връзка. Беха ни съобщили, че за всяка околия са били на път чети от по 10 -15 души и ние поехме за с. Секулица да пресрещнем тези групи. Такива групи са дохождали в Скопско, Велешко и Битолско и пр. Аз се завърнах към с. Павлишеник, Кумановско, с около 20 души, като едно отделение от моята чета с Тодор Малински остана в Кратовско, за да търси групите. Започнаха да се чуват гърмежи откъм ,,Св[ети] Прохор Пчински". Ние тогава се намирахме в Овче поле, а сръбските войски беха настъпили към Четирци, Николяни, Старо Нагоричани и Прешово. На 4 октомврий фронтът имаше следната линия: Байловци, Ора, Страцин. На 5 °ктомврий сръбските войски настъпиха до Младо Нагоричани - шосето Скопие-Паланка. Турската войска, която бе срещу сръбската армия, възлизаше на около 15 000 души. На 5 октомврий от Гюришкия манастир пристигна турска дивизия, пресни войски. Тогава ние денувахме в с. Гавреш и ако ни беха открили, щеха просто да ни смажат. Още през същия дан, дивизията се упъти през с. Пчиня и Орашец за фронта. Сръбските войски заемаха позиции към село Младо Нагоричани, център на Кумановското поле. А разездите им беха на десния бряг на река Пчиня. Късно вечерта, турците преминаха реката и на 6 октомврий се започна големия бой, като турците отблъснаха сърбите, завзеха отново село Нагоричани, гдето селяните оказаха също съпротива. Тук турците подпалиха една от махалите и избиха около 50 души селяни, между които имаше жени и деца. Голямото сражение започна рано сутринта на 6 октомврий и продължи целия ден. Сърбите отстъпиха към село Четирци, Николяни, Старо Нагоричани, а турците станаха господари на пътя, водещ от Скопие за Паланка. На 7. X., рано сутринта, започна сръбското настъпление, което продължи до 2 часа сл[ед] пл[адне]. Турците отстъпиха по цялата боева линия и гр. Куманово бе превзет още същия ден. Част от турската армия отстъпи в посока към Скопие, а друга - към Велес. Едно отделение от 60 души турски войници се върна назад. Те беха предимно кавалеристи. Ние започнахме да ги обстрелваме и убихме около 10-15 души от тях. Моята група беше голяма и броеше около 50 души, местни селяни от няколко села. Селяните, опасявайки се от евентуално завръщане на турците, се изпокриха по селата си, а нашата чета продължи за фронта. Като разпръснахме групата турски войници, ние им пленихме около 5-6 коня. Това стана на 5. X. През нощта на 5. X. ние отидохме в местността Биели, в едно дефиле на р. Пчиня, гдето се срещнахме с друга милиция от около 80 души. Селото Пчиня беше избягало. Същото беше сторило и населението на селата: Орашец, Доброшани и Шупли-камен. Имаше милиционери и от града, та се бехме събрали около 130 души. Въоръжените с пушки, взехме позиции по височините и започнахме да обстрелваме болниците, които се намираха на около 3 клм от нас. По едно време гърмежите започнаха да се чуват все по-слабо. Това става на 6. X. Сърбите беха отстъпили и селяните милиционери се беха много изплашили. Но, както казах, започна се големият бой и турците започнаха да отстъпват. Ние стреляхме по отстъпващите войски, особено по тези, които в безпорядък минаваха реката, газейки я. Ние бранехме дефилето, където минава пътят Куманово - Шупли орашански брод. Ние успехме да убием около 50 души турци. След падането на Куманово, турците се оттеглиха на левия бряг на река Пчиня, точно при нас. Тогава ние се намирахме по скалите на двата бряга. Като се мръкна, напуснахме позициите и се упътихме за с. Орашец, за да предотвратим евентуални плячкосвания от страна на турците, които, слизайки от височините, влачеха пушките си. Ние открихме по тях огън и те се разбягаха, като оставиха оръжието си. Пътят се задръсти от коли. Турците изоставиха всичко, каквото имаха, и ние намерихме 14 оръдия. През нощта изпратих отделение от 3-ма четници да търсят и съобщат на сърбите, че турците са в пълно отстъпление. На другия ден четниците доведоха сръбска войска в Шупли - камен и след като престояхме тук два дни, се упътихме за село Св[ети] Николе.Тук беха и сръбските доброволци. Около 50 души от моята милиция дадох за водачи на сърбите и така аз останах сега вече само с моите редовни четници. В Св[ети] Нихоле пристигнахме заедно с левото крило на сръбската армия и паланечката чета. Българи бехме само тези две групи - паланечката и кумановската чета. Всички заедно продължихме за Велес, с намерение да срещнем български войски. Като пристигнахме във Велес, запитаха ни къде са българите, отговорихме, че и ние тех търсим. Във Велес престояхме два дни. После сърбите поискаха да. ги придружим до Прилеп, но аз им отказах, защото не познавах пътищата. Там беше и сърбоманинът Иван Цакев, с когото се срещнахме във Велес и той поясни на сърбите и те се съгласиха да не ги придружавам до Велес. Пристигна велешката чета на Даме Мартинов и Тодор Оровчанов. Като пристигнаха те, моят отказ вече хвана място и ние се върнахме назад. Паланкалиите, през Кратово за Паланка, а аз,

след като разпуснах моите четници, се прибрах в Куманово, гдето целата власт се зае от сърбите. Мнозина от гражданите предугаждаха, че всичко е загубено. Местните сръбски чети взимаха активно участие в управлението.

Докато бех в Куманово, сърбите не извършиха убийство над българи. Конфликт с тях произлезе по отпразнуването на Водици (Богоявление). Тогава в Куманово имаше около 10000 души сръбска войска. Сърбите пожелаха хвърлянето на кръста да стане общо, в реката. Българите пък, от своя страна, настояха кръстът да се хвърли в църквата. От това свое искане те не отстъпиха. През тази година кръстът бе хвърлен на две места. И оттук вече възниква конфликт. Замислено беше да се изпрати молба - протест до цар Фердинанд, в която да се иска да останем под българско. Подобен протест - искане било изпратено и от Тетово и от Гостивар - все от тъй наречената тогава спорна зона. Протестът на кумановци, подпечатан с множество градски и селски мухюри, бе изпратен в София по Райна Траянова. По-рано за същата цел за София бе заминал и един свещеник. Наскоро всичко това бе изнесено в софийската преса, във вестник „Мир", а именно, че е пристигнала делегация от спорната зона в София. Тогава ние в Куманово четехме български вестници и като се научиха за това Ранко Трифунович, окръжен управител, ме повика и ме запита: „Кои са тези, които са отишли в София да протестират против тукашния режим?" Аз се поизплаших, защото знаех, че сърбите можеха всичко да ни сторят. Търсиха ме почти през целия ден, за да се явя пред окръжния управител. Аз отговорих на управителя, че не ми е известно кои хора са изпратили протест, и че това най-добре трябва да знае общинската полиция, защото тя е заверила техните паспорти. Окръжният управител ми отговори, че на него са били известни лицата, които отишли в България да се оплачат от сръбския режим. Те са

били свещеник Анани Атанасов, сега свещеник някъде във Врачанско, Георги Джимврев и някой си учител, на име Александър Иванов, когото не познавах. За свещеника аз казах, че отишъл да посети своя син войник, а за Георги Джимврев, че заминал по своя работа. Окръжният управител, като чу моите отговори, се раздразни много, после аз се обърнах към него и му заявих, че като излеза вън ще науча подробности. После той стана, почерпи ме с цигара, оставайки с убеждението, че ще започна да шпионирам.

На другия ден заминах за село Нагоричани и през село Пезово пристигнах в България. И така се свърши моята легална дейност. Съобщих на свещеника да не се връща в Куманово, защото само той беше натоварен с тази мисия. Една седмица преди мене беше избегал и Теодоси Малински, когото подозираха, че има пръст в тази акция. Той още през турско беше премахнал неколцина сърбомани и сега, за да си отмъстят, сърбите искаха да го очистят. С него се намерихме в Щип. Тук, не

след дълго време, пристигна и войводата капитан Ранкович, с когото се бехме

срещнали още в турско. Аз му казах, че съм избягъл от Куманово, защото не ми е

по природа да шпионирам. След като говорихме надълго и широко, при разделата той изяви желание да се срещнем пак, като ми обеща да ми устрои среща със сръбския престолонаследник. За тая цел той идва на няколко пъти в Щип, но в края на краищата, като се убеди, че не ще може да ме склони, се отказа от това си намерение. Непосредствено след окупацията на Св[ети] Николе, последният административно бе зает от българските власти. После, като се приключи войната с турците, върна се един полк сърби, които останаха в Св[ети] Николе.) По това време се водеше спор между Кумановското и Щипско управления, защото Св[ети]николско представляваше нова административна околия, наследена от революционната организация. Българите беха изпратили там околийски началник, за което нещо сърбите протестираха, като изтъкваха, че Св[ети]николско спада към Кумановската околия. Повикаха ме да си дам мнението и аз поясних, кои села са към Кумановско и кои към Щипско. Сърбите ми съобщиха, че трябва да отида в Св[ети] Николе, за да обясня лично как стои въпросът. Аз отидох в Тръстеник, под предлог, че искам да се срещна с околийския началник Арсов, и като пристигнах в Св[ети] Николе, заварих самия околийски началник и секретаря му арестувани. Тук заварих и кумановския войвода Йован Довезенски, който е сега председател на четническото уединение в Сърбия. Той беше дошъл преди мене. На околийския началник Васил Арсов беха му предложили да замине за Щип, но той отказа, опасявайки се да не бъде убит, после аз му предложих да пътуваме заедно и той се съгласи. Новият сръбски околийски началник ми предаде писмо, което да дам на българските власти в Щип. Там аз се срещнах с Ефрем Чучков, който беше околийски началник, а Недков бе окръжен управител. Описах им положението и се завърнах обратно в Св[ети] Николе. Сърбите, като ме видеха, че се връщам, останаха изненадани и ми казаха, че са предположили, че съм убит в Щип. Тези подозрения ми разказа Йован Довезенски. Вечерта имаше банкет, а на сутринта яхнахме коне и отидохме в Куманово. И така се ликвидира със Св[ети]николската околия, която бе завзета окончателно от сърбите, които постепенно слизаха и взимаха едно подир друго селата и така стигнаха до самия Щип.

След нова година, на 15 януарий, ст[ар] стил 1913 г., аз станах отново нелегален. Напуснах Куманово и се прибрах в Щип. След Булайрския бой се сформироваха няколко дружини на македонското опълчение и около 500 души от Щип, Радовиш и Дойран и др. отпътувахме за Малгара, гдето срещнахме Т. Александров и Ал. Протогеров. Тодор се обърна и ми каза да се върна в Куманово със задача да разузнавам сръбските военни сили. В Щип се срещнах с други бежанци от Куманово, взех двама - трима души, въоръжихме се и отидохме по Кумановските села. С нас дойде и поп Никола, от с. Сопот. Питахме, разпитвахме, къде има сръбска войска и сръбски чети. Събрахме сведения и след 10-на дни се върнахме в Щип-по това време от Велес избегаха 10 души и разказаха за положението там. Одрин беше паднал и българската войска започваше да идва насам и да заема линия. Образува се фронт срещу сърбите. Пристигнаха също и македонските дружини. Дотогава сърбите беха в Щип, но после се изтеглиха на десния брег на Брегалница, като казармите останаха в български ръце. От Овчеполията селяните не дохождаха вече на пазар в Щип. Разузнавателните задачи станаха много трудни. На 2. VI. с едно отделение от 10 души, между които и двама души пионери, заминахме за да бомбардираме ж. п. линията Куманово - Скопие. Сръбската линия минахме при село Злетово - Кратовско. Оттук писахме в Куманово да ни съобщът за положението и скоро получихме сведение, че наблизо се намирала сръбски

кавалерия от 4000 души, която била настанена между селата Студена бара, Катланово и Койнаре. Ж[елезо]пътната линия беше строго охранявана от войска и ние не можахме да извършим атентат и се оттеглихме към Куманово. Не след дълго избухна войната, края на която дочакахме в Кумановско. След това се прибрахме в България, но сърбите се беха научили, че през време на войната съм бил в Кумановските села и убиха няколко души селяни, между които: Йордан Йовчев, търговец от Куманово и Лазар Митков, от с. Облавци. Последният бил повикан в окръжното управление от гдето не излезъл. Убиха също Илия Атанасов от с. Коню, Стоян П[оп]манасиев от Пезово, Вицо Краля от Павлишенци, Стоил Леков от Малино, Саздов - учител в с. Кокошине, Милан Арсов от с. Живени. Убиха също така и няколко души селяни от с. Градища и Винце. Четата, с която аз през Междусъюзническата война обикалях селата, бе комплектувана от дружината и след нейното разформироване някои от тях се бяха завърнали по родните си места и издадоха по видни хора, които бехме навестили. Повечето от тях изчезнаха безследно. Арестувани бяха повече от 1100 -150 души, които съдиха и после пуснаха на свобода.

През есента на 1913 г. с отделение от 7 - 8 души заминах за Македония и в продължение на месец и половина обикаляхме селата и се завърнахме чак през зимата. През пролетта на 1914 г. започнаха нови действия и аз заминах отново за Македония. Заминахме веднага след убийството на австрийския престолонаследник, което за нас беше добре дошло. Когато заминахме за Македония, войната между Сърбия и Австро - Унгария бе вече обявена. Тогава нашата група беше агитационна. Откриха ни в Кратовско. Тук нямаше чета и за отсам Вардара ние бехме първата група. След нас за Кратовско замина Дончо Ангелов. В Скопско действаше четата на някой си Митре. Тя действала на местна почва. В Кратовско също така действал някой си Лазо. Ние не ги срещнахме, защото те се навъртаха в планината. Ние продължихме да се движим по селата около два и пол[овина] месеца. Тогава сърбите не бяха започнали да събират войници и трудно намирахме прием. Почти във всяко село имаше по двама - трима стражари.

През м[есец] октомврий през Овче поле - Щип - Струмица, аз се върнах обратно и в София сформировах по-голяма чета от 30 души и през Кюстендил се върнах в Македония. С нас пътуваше и друга чета от около 30 души за Паланка, начело с Трайко (Брадата). Пътувахме до Паланечко заедно, като водач на цялата група бех аз. Ние тогава бехме първата голяма чета и всичко мина отлично, тъй като сърбите беха слаби. Ние дори и по-рано, с групи от 6 - 7 души, правехме впечатление, а сега още по-голямо. В Паланечко се бавихме цяла седмица и бехме добре приети. Оттука нашата група без канал пое за Кратовско и влязохме в с. Кетеново, гдето бехме добре приети. Селото е близо до Кратово. Кмет на селото бе Стойче Ангелов, бивш околийски войвода. Хазаинът на къщата предложи да се съобщи за нашето присъствие на кмета, за да се избегнело случайно идване на стражари в квартирата, в която бехме отседнали, защото стражарите били подчинени на кмета, та той щел да ги изпрати някъде по работа. Стана старецът и отиде да съобщи на кмета за нашето присъствие в селото. Призори кметът дойде да ни навести; с него аз имах далечно родство. Аз му обясних, че наново започваме борбата. Беше пазарен ден, 2 октомврий, стар стил, 1914 г. Дадох му едно писмо да го занесе в Кратово до Ванче Шатев, с което го молех да се направят някои покупки за четата. Кметът ми каза, че щял да изпрати писмото по баща си, а той щел да заблуди стражарите. Обаче, кметът дава писмото на баща си, като същевременно с друго писмо съобщава на околийския началник в Кратово за нашето присъствие в селото. Ванче Шатев беше много практичен човек, като получил нашето писмо, купил с 30 - 40 лв. поръчките, но не след дълго, като забелязал голямо движение на полицаи, се досетил, че работата е узната, става и отива право в околийското управление и съобщава, че му е предадено писмо от четата и с тази негова хитрост той успева да се спаси. Към 11 ч. в селото пристигна потера и се започна сражението. Къщата, в която се намирахме, се състоеше от няколко сгради и селяните не знаеха къде бяхме настанени. Пред къщата бехме поставили часовой. По едно време една жена извика и ние разбрахме, че сме открити и наскачахме всички навън, защото се опасявахме да не подпалят къщите. Още на излизане трима от четниците беха убити. Те бяха Йосиф Гелев, Иван Делчев и Иван Кулчев от Кукушко. Сърбите успеха да наранят и неколцина други четници. Вечерта при пробиване на обръча успехме да убием четири души сърби и 12 коня. Цялото село бе обсадено, обаче ние при излизане от обръча не дадохме жертви. Един от ранените доубихме, а другият се самоуби. Развилото се сражение бе голямо и като излязохме от обсадата продължихме за Кумановско, като през цели три дни не се явихме на никого. Бехме група от 27 души. Престояхме в една горичка до с. Пезово, без да бъдем забелязани и след обяд се обадихме на един бивш работник от същото село. Явихме се на баща му и заръчахме да ни приготви хляб, защото бехме останали без троха. После се отправихме към къщата на сина -Трайко Шуманов. Последният събира 15-20 души милиция и стражари и ни поставя засади. След като почакахме доста време, за да ни се донесе хляб, решихме 4 - 5 души да отидем в неговата къща: като, разбира се, взехме необходимите предпазни мерки. Същият Трайко Шуманов минаваше за един от първите работници. Като влязохме в къщата, заварихме хляба приготвен за нас. Синковецът, хем засада ни поставя, хем пък и хляб е приготвил. В къщата заварихме само бащата, а синът с всички други беше на засадата. Прибират четниците хляба, излизат от къщата и веднага подир тях откриват огън. Като чухме изстрелите, веднага в същата посока ние открихме огън и забелязахме жандарми и селяни да бягат. Стрелбата продължи около час, четниците, изпратени да приберат хляба, пристигнаха, заобиколихме селото и се изтеглихме към Кумановско. Селото бе пръснато на махали, отбихме се в една от тях, която отстоеше на около клм. от мястото, гдето бяха ни открили, опитахме се да оставим един от ранените още при Кестеново, но той не се съгласи и ние продължихме пътя. На въпросите, отправени към селяните, какво значат тези гърмежи, те ни отговориха, че Трайко повикал стражари от околните села, събрал милиция и започнал да гони четата. Тогава вече за нас стана ясно, кой бе извършил предателството. Поехме посока към Щипско, защото потерите щяха да се съсредоточат в Кумановско. На 4-ий октомврий, след като престояхме в Св[ети]николско, скрити зад един дол, се обадихме в с. Стройманце, Св[ети]николско, взехме хляб и казахме, че ще заминем за Кратовско, а ние взехме посока за към Църки връх и продължихме за Щипско. Стигнахме в с. Патетино, гдето пак бехме предадени. Селото се състои от около десет къщи и селяните ни казаха да излезем от къщите, защото ще бъдем открити. Излязохме от селото, като селяните ни изпрозодиха до близкото село Ранченци гдето ни оставиха в едно от търлата и после се върнаха обратно в селото си. После селяните са съобщили на стопанина на търлото, на някой си Ефрем, че в неговото търло имало чета. Последният отива в Св[ети] Николе и ни предава на полицията. Към 3 ч. след обяд пристигна потера жандармерия и милиция от селата и се започна сражение. Тук загина четника Васил Христов от Солунско. Падна мрак, пробихме обсадата и продължихме за Щипско, като се отбихме в Криводол, Щипско, гдето престояхме два дни и после отидохме в с. Сърджиево, Щипско, от гдето по канал ни заведоха към пл[анина] Плачковци. Сърбите беха узнали, че с групата съм бил и аз и удариха да ме търсят в Кумановско, а ние продължихме за Лакавица, Щипско и за 15 дни обиколихме част от Кумановско и част от Паланечко, също някои села от Щипско, Радовишко, цяло Св[ети]николско, заминахме за Струмишко, отгдето се прибрахме за България. Като стигнахме Струмишко, настъпваше Димитровден 1914 г.

През 1915 г. се сформироваха чети от по 30 души за Скопско и Кумановско и на 1 юни същата година преминахме границата на връх Руен и при Султантепе и продължихме надолу за Кратовско. Предадени бяхме в с. Гигянци, Св[ети]никол-ско. Беше призори и когато се съмна забелязахме, че се задава потеря. Мястото, на което се намирахме, не бе подходящо за сражение и още преди да наближи потерята излязохме от овчарската колиба, в която се намирахме, за да търсим подходящо място за бой. Впуснахме се денски в боева линия през полето; трябваше на всяка цена да намерим подходяще място, защото бяхме разбрали, че сме предадени. И така от 6 ч. сутринта до 9 ч. се движихме по полето, в посока на избраното от нас място за сражение в Кумановско. То се именува Остревица -височина, останки от старинна крепост. Бе 9 юний 1915 г., времето бе горещо и ние се бяхме много изморили от дългия път. Преди да стигнем до там бехме настигнати от потеря, която идеше насреща ни от Куманово. По-леките, по-бързите от нас се впуснаха да заемат стратегическото място, защото подир нас идеше също потеря от Щипско. Тази, която идеше от към Куманово бързаше да заеме височината, а станеше ли това ние щехме да бъдем принудени да приемем сражението и на открито. Няколцина от нас успяха да се покачат на височината Остревица и после почти всички, с изключение само на двамина излязохме на височината. Един от тези, които не бяха успели да се качат на височината, бе Лазар Велков Дивлянец, после скопски войвода, с когото се срещнахме една седмица след сражението. Той бе успел да се укрие и се спаси. Сражението започна в 9 часа сутринта и продължи до 9 ч. вечерта. Бехме обградени от всички страни, обаче, височината, където се бяхме окопали, ни даваше възможност да държим сърбите от всички страни доста далеч от нас. В обсадата участваше: жандармерия, войска и милиция. Войската бе дошла от Куманово, Св[ети] Николе и от Щип с камиони, дори от Кратово. През деня сърбите не можаха да ни атакуват. Имаше страни, от където те можаха да се доближат на 300 - 400 крачки, но от други страни пък ги държахме на разстояние до 2 клм. Мястото бе много удобно за сражение. Ние всички горе бяхме наредени на кръг, 22 души и на сърбите бе невъзможно да ни атакуват. Както Лазо, така и четника беха успели да се отскубнат от обръча, след като не успяха да се качат на височината. Падна мрак и до тогава, от нас не бе убит никой и ние се изтеглихме към страната, от където сърбите се намираха най-далеч. Някои от нас пробиха път и се укрихме в Кумановско. Сърбите стояли до сутринта на засада, предполагайки, че ние сме все там. Но, сутринта, като виждат, че от височината не се стреля, пращат група селяни, за да видят дали има комити. А ние по това време бехме вече в селата Винце и Студена

- Бара, гдето почивахме. Тук престояхме няколко дни и по тези села срещнахме бегълци от сръбската армия. Бехме добре приети в селата: Пчиня, Вакъв, Студена

- Бара, Винце и Коняре. В тези села направихме почивка от около седмица, след което отпътувахме за с. Дивля, Скопско, гдето се срещнахме с Лазар Велков Див-лянец, който се беше прибрал в родното си село. После Лазар започна да се движи с чета из Скопско, а аз из Кумановско. Сега вече нямаше предателства; не бе както непосредствено след Междусъюзническата война. Младите войници започнаха да бягат в четите.

Като се обяви Общоевропейската война, аз с Лазар Дивлянец, заедно с групите отидохме до Кратовско, за да изпроводим бежанци за България. Една такъв! група поехме от Велешко, но в Кратовско имаше много контрачети, та не успехме да ги прехвърлим. Водихме ги до някъде и после пак ги върнахме по домовете. Около Гюришкия манастир бехме открити от сърбите, но не можахме да установим дали имаше предателство или това бехме случайно открити. Вдигна се поте-ря от около 200 души - от Куманово, Св[ети] Николе и започнаха да претърсват селата, но ние се криехме в селата в Скопско и Кумановско. Потерята, която бе дошла от Кумановско, на връщане залови един войник - беглец, когото започва да изтезава. Заловеният беглец започнал всичко да издава и после заедно с тях започват да обикалят селата и той издава всичко и така се откри афера и се предприеха арести и започнаха изтезания. Това стана на 10 август 1915 г. Селяните се много изплашиха и сърбите им забраниха при излизане в полето да носят със себе си храна. Също издадена бе наредба при залез слънце селяните да се приберат по домовете. Това продължи около 15 дни.

В с. Пчиня имаше около 7-8 души дезертьори от сръбската армия. Всички бяха въоръжени и се укриваха близо до селото. И то по същите места, гдето се укривахме и ние. Потерите се бяха много раздвижили и един ден бегълците дойдоха при нас. От тях се осведомихме за положението, тъй като те имаха връзка със селото. Както хляб, така и провизии изнасяха ни те. Една вечер старшията на групата бегълци дава писмо на едного от бегълците с поръчение да го донесе при нас. Местността, в която се намирахме, се казваше Бислим, та представляваше дефиле. Но, между бегълците е имало някакви недоразумения и беглецът, вместо да предаде писмото на нас отива в селото и го предава на сърбите. На сутринта, осъмнахме обсадени; обсадено беше целото дефиле, обсадени беха и бегълците, които се намираха на около километър от нас. Войската, която ни бе обсадила разполагаше и с артилерия. Щом блесна слънцето ние се изкачихме по скалите и отдалеч забелязахме, че предателят водеше сърбите точно при нас. Намирахме се в местността Орловец. Тя е скалист баир, надвесен стръмно над реката, представляващ скала, в дупките на която се влизаше по разни пътеки. Това беха останки от старинна крепост и тук ние денувахме. „Пали огън!" - чухме командата и веднага започнаха да ни обстрелват. Открихме и ние огън и успехме да убием 5 -6 души, от тези които беха пред нас. Над нас стреляха от 10 метра разстояние; стреляхме и по тях, обаче не можехме да ги видим. Започна да ни обстрелва артилерията и цялото дефиле се изпълни с адски рев. След миг засвири търба и тези, които бяха над нас се отдръпнаха. Артилерията спря да стреля и сражение-

то продължи през целия ден. Започне артилерията да стреля, засвири търба, тя спира своята стрелба, тогава започне пушечна стрелба и така това продължи до към три часа след обяд. Пещерите, в които се бяхме ние скрили, се издигаха около двесте метра над реката. Отдолу бе абсолютно невъзможно човек да се покачи, а можеше да се влезе само по пътеките, по които сърбите беха поставипи засади. Артилерията изстреля около 200 - 300 гранати. Цялото дефиле ехтеше от артилерийски и пушечен огън. Артилерията продължи да стреля до два часа след обяд, разбира се, с прекъсване и като видяха сърбите, че с нея не ще могат да ни унищожат, я изтеглиха, но здраво продължиха да държат обсадата. Опасност за нас да бъдем убити почти нямаше, а опасността бе да не измрем от глад. И така боят продължи до вечерта. За другарите от другите отделения не знаехме нищо, а само слушахме гърмежи. Както и споменах вече, местността бе скалиста и гърмежа дори само на една пушка даваше продължително ехо, а камо ли гърмежите на стотина пушки и артилерия. Падна мрак и започнахме да излизаме по една стръмна пътека. Успехме да излезем петима души. Куршум можеше да те улучи от всички страни. Аз излязох пръв, а подир мен и останалите няколко другари - петима на брой. Нощта бе тъмна. Мръднеш ли, чуят шум и веднага от горе хвърлят бомби и цялото дефиле почва да ехти. Престанеха ли да стрелят, ние издебвахме момент и излизахме. Гръмне ли някоя пушка от всички страни започват да стрелят. Така издебнах случая и продължих да се движа, въпреки че бях силно обстрелван. Раниха ме в ръката и аз изпуснах пушката си, която ми падна в реката. Подир мен от пещерята излязоха още пет души, обаче с тях не можах да се намеря, защото аз бях взел друга посока. В пещерята останаха 4-5 души другари, които не се решаваха да излезат. Някой от тях изгоряха, други бяха се задушили, а трети

бяха заловени живи.

Бях ранен на десет места и се чувствах много изтощен. Отдалечих се и се скрих в търнаците на с. Орашец при манастира ,,Св[ети] Илия". Най-тежко бях ударен в ръката. В крака бях ударен от паничка на граната. По глазата също имах много рани, следствие на рекушети. Очите ми бяха пълни с кръв и когато поглеждах звездите, те ми изглеждаха голями като слънца. По главата бях ударен и от камъни, които поради рекушет се къртеха от скалите. Когато бях в дупката лицето си закривах с ръце и така се пазех и от куршуми и от камъни. Имах повече от 15 рани. Често пъти ударите бяха така силни, че ме зашемедяваха. По-серизни рани имах на 11 места. И така с настъпването на нощта аз излязох от дупката и се спасих. На сутринта сражението продължи с групите, които бяха останали в канарите, а аз се бях доста отдалечил и се намирах близо до с. Орашец.

Сражението започна на 27 август 1915 г. и на обяд на 29 с[ъщия] м[есец] (стар стил) бе привършено, като едни избиха, а други бяха заловени живи. Отделението, което бе заловено живо се водеше от Теодоси Малински.Тук заловиха живи и 6 души милиционери от селото на шпионина. А от едно село преку реката сърбите успяха да убият едного, като останалите 8 души успеха да се спасят. В групата общо бяхме 15 души четници и 24 души бегълци - от с. с. Добрашени, Орашец и Пчиня. От всичко 39 души се спасихме 16 или 15 души, като останалите 24 души бяха избити, а 13 души бяха заловени живи.

Избягах и се скрих, както казах, в шумаците на манастира ,,Св[ети] Илия" при с Орашец, гдето престоях един ден и после продължих за с. Пезово; в с. Ново-селени бях първата вечер след сражението. Тук се явих на един стар работник взех цървули, дадоха ми хляб. Превързан бях от една жена, която си даде шамията, за да превържа ръката си. Дадоха ми опинци и ми ги обуха, защото аз сам не можех да ги обуя. Бях без пушка и селяните се много изплашиха. После продължих за с.Тополовик, Талашманци, Нижилово и в Кратовската планина се срещнах с кратовската чета на Дончо Ангелов, която бе дошла специално във връзка с настъпващата война. С нея бяха пристигнали и четници, изпратени за моята чета. За моята чета идваха: Ефрем Тасев от Куманово, Гене Монев от с. Винце. С Дончо Ангелов бе и Григор Циклев. Те заминаха за районите си, а аз за България, гдето постъпих в болница. В България заварих всички македонци, свикани на двудневно обучение.

Преди мобилизацията за Македония заминаваха постоянно групи, които имаха за задача да засилят четите. Не се мина много време и се обяви войната. Аз напуснах болницата в Кюстендил и заминах за София. След падането на Куманово се завърнах в същия град.

Пропуснах да спомена, когато излезах от пещерата, на пътеката беше залегнал един сърбин, той гръмна и ме нарани в ръката, изпуснах пушката и веднага се хванах за револвера. Започнах да го обхождам, за да му дойда в гръб. Сърбинът напусна местото и отиде да се покачи на по-високо място и така пътеката биде освободена и по нея минаха и другите 5-ма другари. С двама от тях се срещнах в София, а с останалите -- в Македония. Спасилите се: Петруш Арсов, от село Олавци, Величко Спасов, от с. Нагоричани, Саздо Ямболов, от Кратово. Последният се беше присъединил към Кратовските чети, а Спасов беше останал в село Младо Нагоричани.

От 1915 г. до 1918 г. престоях в Куманово, като не заемах никаква длъжност, а бех в услуга на администрацията и воените. През 1917 г. избухна Моравското въстание и аз отидох като потераджия да гоним сърбите, а през време на отстъплението заедно с българската администрация се изтеглихме в България. През 1918 г. наши части се завърнаха, за да прекарват пленници от намиращите се покрай Вардара български войски и аз на няколко пъти успех да прекарам групи, предимно офицери по 15 - 16 души.

През пролетта на 1919 г. замина едно отделение от моята чета за Македония с разузнавателна задача. Водач на групата бе Траян Петков. В Скопско такова отделение водеше Лазар Велков. Отиваха за 10 - 20 дни и после пак се завръщаха, като целта на тези групи бе да узнаят какво е настроението на народа. Тези групи заминаваха по нареждането на Тодор Александров. През 1919 г. беше настъпила голяма деморализация между хората на организацията, пък и границата се пазеше слабо, та някои групи започнаха да навлизат в Македония на своя глава, като се отдаваха на плячкосване. Някои започнаха да се занимават с контрабанда на захарин, цигареви книжки и други. Организацията по това време беше разстроена и мъчно можеше да обуздае такива хора. Българските власти, пък от своя страна, ги използваха в борбата си срещу организацията. Обири станаха много и то предимно в Щипско и Кратовско. Начело на тези банди бе Иван Бърльо и четниците: Сандо Пеливанов, Филип Павлов и братя Циклеви. В Кочани начело с 10 души действаше Яне Велинов. В Паланечко действаше един селянин на име Яким. Това положение продължи и след опита на организацията да ги обуздае. По-късно те си наденаха червена комунистическа мантия. Тогавашната власт им съдействаше, защото тя бе в борба с Тодора. Не закъсняха да се извършват грабежи и в пределите на царството. В Кюстендил, беха изнудени мнозина от първенците -Тодор Рашев и др. В село Ранинци, Кюстендилско, беха обрани власите. Всичко това ставаше, ако не със знанието на българската власт, то при нейното равнодушие. В Кюстендил начело беха: Бърльо, Трайко Бойков, от Куманово, Сене, от Лесново, Кратовско, всички бивши четници, на служба сега в пограничните пунктове Черна скала, Раково, Саждани, Гърлен, Гюешево и за задача имаха да пазят границата, за да не минавали чети за Македония. Те следеха селяните от пограничните села, когато отиваха на пазар, или когато се връщаха, обискираха ги да не носят некое писмо за организацията. Това положение продължи до зимата 1920 -1921 г., когато организацията скъса с тях и ги обяви за изменници. Въпреки че те беха български полицаи, сами често пъти прехвърляха границата и вършеха грабежи с единствената цел да компрометират организацията. Грабежи станаха в селата: Ора, Св[ети]николско - Щипско, с. Дренок, Кратовско, Чашинци, Долни Балван, Вакъв, Паланечко, Шопско - Рударе. Борбата между организацията и българското правителство се доста изостри и мнозина от тези бивши четници, сега разбойници, започнаха да се разкайват и молеха за прошка. Пръв се повърна Иван Бърльо, Цветан Спасов, от Куманово, бивш мой четник, се поправи и през 1924 г. загина геройски в Кратовско. Простено бе също и на Пано Жиглянски, обаче неколцина от тези разбойници с грабежите си беха отишли много надалеч и понеже организацията се беше доста засилила, започнаха да провеждат нападенията си в Кюстендилско на българска територия, защото грабежи и нападения не можеха вече да стават в Македония. Това разбойничество из Кюстендилско страшно много тормозеше населението. И на 2 декемврий 1922 г. организацията се виде принудена да окупира Кюстендил, където някои от разбойниците беха наказани. След бегството на Тодор Александров от затвора, той дойде в Кюстендил и с група от 7 - 8 души влезохме в Македония. Симеон Кочански ни изпроводи до границата, а ние отидохме до Кумановско и Скопско и после пак се върнахме в България. Влизахме в селата и се явявахме на отделни лица. Условията през 1920 г. беха по-добри отколкото тези през 1913 -1914 г. След Съюзническата война хората беха много по-упорити, защото смятаха, че след приключването на войната всичко е загубено, а през 1920 г. не вярваха в нищо трайно. При първото си влизане с Тодор Александров престояхме около 1 месец и той успя да влезе в кореспонденция, с много стари работници. Нещо повече, хора, които не беха взимали никакво участие дотогава, сега изказваха готовност да работят, така например, кумановските търговци. Дори и сърбоманите изказаха готовност да помагат. Тодор успе да влезе във връзка с някои от тях, като с Трайко Божков и Димитриевич.

През време на първите избори ентусиазъма бе голям и се избраха 17 души народни представители, комунисти. Това не стана по наше нареждане, а бе израз на накипело недоволство. Разбира се, че това ставаше и с наше одобрение. Така например, в Куманово беха избрани 3-ма души комунисти, без да знаят що е комунизъм.

През 1922 г. имаше навсякъде редовни чети. В Скопско - Лазо Велков и Величко, в Кумановско - аз, в Кратовско-Мите Опилски. След убийството на Симеон Кочански, убит от българските власти и изхвърлен в село Жилинци - Кюстендилско, за кочански войвода бе повикан Панчо Михайлов, който за пръв път влизаше в редовете на организацията. Тодор го прие с резерва. В Щипско взимаха участие Герасим Муставински и Дако, които беха помощници на щипския войвода Бърльо. Ефтим Полски действаше в Кочанско. Сраженията се избегваха. През 1923 г. се откри само веднаж моята чета. През същата година бе унищожен шпионина Манчо в село Винце, който беше издал една чета. При неговото убийство паднаха и двама сръбски стражари, а от нас падна убит Гоне Манов. На 25 май 1923 г. в село Крушица, Кумановско, бехме открити и след малка престрелка избегнахме сражението и после се прибрахме в България. За Македония замина Цветан Спасов и започна да действа в Кумановско, а аз се бех прибрал в България на почивка, защото бех изморен - зимата 1922 -1923 г. бех прекарал в Македония.

През 1923 г. заминахме наедно с велешката, скопската и кумановската чета. Водехме ги: аз, Илия, от с. Чашка, Величко Велянов, Стефан Петков и Петър Станчев. Искахме да направим околийски конгрес, но засилващите се шайки на избегалите от България разбойници начело със Стоян Мишев, Циклев и другарите му правеха задачата ни много трудна. Те събираха пушки от населението, като предварително ги измъчваха по най-жесток начин. Когато някой от селяните признаваше, че има пушка, оставаха му я, като му казваха с нея да гони български комити. Настъпващата зима се яви като второ съществено препятствие за проектирания конгрес в Скопско. Станаха околийски конгреси в Кумановско и Кратовско. Кумановският конгрес стана в село Живини и заседанията продължиха два дни. За конгреса в Куманово беха дошли Петър П[оп]божинов и около 10 души селяни. Кратовския конгрес стана в село Стойково. На него имаше представители от Кратово и от селата. И на Коледа се завърнахме в България, като в Кумановско остана околийската чета на Цветан Спасов, в Скопско- на Лазар Велков, във Велешко-на Илия, от Чашка, а в Кратовско - на Стоян Леков. По-късно, през пролетта, пристигнаха в България и тези чети. Така се приключи 1923 г. При завръщането Цветан Спасов се беше открил в Кратовско.

За пръв път контраорганизацията се появи в Щипско в село Улярци и после постепенно зае всички села в околията, както и в останалите околии, като се насочи главно по планинския участък от Кратовско към Осоговията - от полето към планинската област. И Кратовската чета, подгонена от контрашайка, начело с предалия се на сърбите Мино Станков, заедно с група селяни, мъже и жени, отстъпила за България. Скопската чета беше минала Кратовско, преди появяването на контрачетите. Цветан Спасов беше останал в Скопско и Кумановско и на връщане бива предаден в село Филиповци, Кратовско и после бива открит в с. Нежилово, където се завързва сражение, което продължава през целия ден. Тук падат двама - трима четници, като сърбите успеват да заловят един жив, който е бил ранен, а останалата група от 7 души се спасява и заминава за България.

През 1924 г, месец юлий, се направи опит да се премине границата при село Саса, Кюстендилско, но сръбската граница беше здраво охранявана и опита не успя. Цветан Спасов замина с чета за Кумановско, а заедно с него заминаха отделения за Скопско и Тетовско. Границата минаха при Китка. Водени беха от кратовски куриери. Откриха ги в село Тополовик, Кратовско, още призори и сражението продължило до 9 часа вечерта, като в него са взели участие потери от Кратовско, Щипско и Кумановско. При това сражение сърбите са дали много жертви, като са действали и с артилерия. Четата била заела позиции в местността Борса – една височина, която господства над всички баири наоколо. През деня от четниците е паднал само един, а ранени са били неколцина, между които и войводата Цветан Спасов. Паднал мрак и с бомби пробиват път и се спасяват, като милицията им е дала сама път. Обаче, четниците попадат на втора засада и войводата Спасов бива тежко ранен и пада в плен. Падат още 4-5 души. Четата е броела около 20 души. При отвеждането на Спасова за Куманово той издъхва из пътя от раните си, а останалите 6-7 души четници продължават да действат из околията. След известно време за Скопско замина Лазар Велков, Петър Станчев, а Киро Тетов-ски замина за Тетовско. Те се срещнали с оцелелото отделение на Спасов и започнали да обикалят околията в продължение на 10 -15 дни. Четническия живот, станал доста труден и поради засилващите се потери, некои от четниците на Лазар Велков избегали и се предали на сърбите. Това нещо подплаши селяните от всички села, защото се откриха много афери. В село Колицко, Кумановско, се открива сражение, при което загиват Лазар Велков и помощника му Стоян Петрушев. Това става непосредствено след убийството на Тодор Александров. Останалите няколко души ранени се укриват покрай село Живени и после се упътват за България, като двама от тежко ранените остават на селския войвода, който същевременно бил войвода на контрачетата. След 8-9 месеца Тодор Димков и Величко Велянов се върнаха в Македония, за да приберат ранените. Те отидоха с чета от 15 души, която щеше да остане в Скопско, а те щеха да доведат ранените, обаче по нетактичност на Велянов те биват открити и един от тетовците, поради лошите обноски от страна на Величко, се предава на сърбите, защото бил се много изплашил да не бъде убит, та скоро Величко бива открит и раненият тето-вец хванат. По този начин бе открита цела афера, като от село Живени беха осъдени 6 души и много колиби беха опожарени. Убит бе и войводата на контрачетата в село Живени. Това нещо се отрази твърде зле в Кумановско.

След избиването на Цветан Спасов и Лазар Велков заминах начело на група от 10 души за Македония. Пет души от групата беха определени за Паланечко, а другите - за Кумановско. Границата минахме през Босилевградско и се упътихме към Враня. Но, в Паланечко аз се разболях и требваше да се завърна обратно, а другарите продължиха за Прешовско и Кумановско. Групата пристигна благополучно в района и бе добре приета в селата Дейловци и Младо Нагоричане. Целта на групата бе да извърши атентат по линията Прешово - Куманово. Но при опита за бомбардиране на линията падат убити Ванко Спасов, старшията на групата, родом от Младо Нагоричане и Сандо, от Тямино - Босилевградско. Те са били убити от двамата другари, които ни беха дадени от Кюстендил, после те се предадоха на сърбите.

През юний 1925 г., с група от 8 души, направихме опит да преминем границата, но не успехме. През тази година друг опит не се направи. През 1926 г. минахме границата, блъскахме се из Кратовско и Паланечко и се завърнахме. Имаше силни засади. През 1927 г. с 10 души заминах за Босилевградско. Пет души от групата беха определени за Щипско и 5 - за Кумановско. Пристигнахме в село Дренък - Кумановско, гдето из пътя бехме забелезани от един сърбоманин, който ни предаде. Намирахме се на един баир, вън от селото. Сражението се започна към 2 наса след обед и продължи до 9 часа. В това сражение загина Тодор Динков от с. Колицко. Той беше ранен в коленото с дум дум, а Дано Атанасов, от с. Доганица беше убит на място. Тук раниха и едно момче от Щип, мисля че се казваше Пандо; той беше ранен тежко, но после се самоуби. Като излезохме от обсадата на единия дадохме отрова, а другия се самоуби. Отровата погълна Тодор Димков, а Пандо се самоуби. Излезохме от обсадата и продължихме да обикаляме в Кумановско цели 20 дни. Сърбите знаеха за нашето пристигане и беха пуснали по нашите следи силни потери. И след 20 дни престой се завърнахме обратно. И от тогава не сме били в Кумановско. Направиха се няколко опити, но все безуспешни. През 1928 г. не се предприе нищо, поради появилите се междуособици; възможност имаше. А през 1929 г. беха поставени вече и телените мрежи. През 1930 г. направихме опит да минем през Босилевградско, но бехме заловени от българските патрули и върнати обратно. Групата броеше 10 души. Пет от които беха определени за Щипско.

Накрая, ще искам да дам някои пропуснати пояснения. Трябва да кажа, че сръбските чети можаха да бъдат обградени. Но след възстанието организацията отслабна, пък и от друга страна, не се отдаваше такова голямо значение на тая пропаганда. Като се появи първата сръбска чета всички наши чети в околията беха към село Байловци. Тук, беха Атанас Бабата, Боби Стойчев, Петър Ангелов, Милан Шуманов и Байчев. Тогава аз се намирах в Куманово със задача да премахна поп Ташко. И другарите, вместо да обмислят мерки по новосъздаденото положение с навлизане на сръбската чета, беха се разкарали и сърбите безнаказано започнаха своята пропаганда. Повод за караницата беше амбицията за първенство. Едни се явяваха като вътрешни, други като сарафисти и пр. Например, Байчев и Шуманов беха Сарафисти, също и Иван Алябака когото убиха между Велес и Прилеп. Боби Стойчев клонеше също към Сарафов и на два пъти бе обезоръжавай с целата си чета от Мише Развигоров - веднаж в село Сопот, а после в село Преод. Тогава Мише Развигоров беше щипски войвода. Това стана, ако се не лъжа, през 1906 г. Това несъгласие беше използвано от сърбите, които успеха да пуснат корени в Кумановско, докато нашите, както вече споменах, подценяваха сръбската пропаганда. Граничните села постоянно молеха за пушки и оръжие, но не им се даваше такова. Трябва да се изтъкне, че разправиите между Константин Нунков и Байчев допринесоха твърде много за посърбязането на Козяка, защото те беха го оставили съвсем на произвола. Нещо повече, убийството на Нунков, от страна на турците, бе резултат на тези караници. Той падна убит в село Кутлибег. Четите на Нунков и Байчев се гонеха и веднаж тази на Нунков бива открита в лошо място и после избита от турците, а Байчев не се е притекъл в помощ и трябва да отбележа, че това нещо става в началото на сръбската пропаганда.

След убийството на Нункова, четата на Байчев се прибра в България и околията остана без чета. Сега вече сърбите свободно нахлуха в селата и задигнаха някои учители: Петре Караманов, от село Арбанашко, учител там, Цветко Зайков, учител в село Байловци, Величко, учител в село Челопек, Граматиков, учител в село Младо Нагоричани и Теодоси Шоляков, учител в село Беляковци. Това беха едни от първите наши организационни хора. В Канарево падна убит известния дедо Канаревски - виден богаташ. Нашите, обаче все продължаваха да не обръщат внимание на засилващата се пропаганда. По това време, в България от село Ора пристигнаха селяни, за да молят за пушки. Сърбите в село Байловци убиха видния работник от преди Винишката афера - Божил Костадинов, като нападнаха и учителя в село Главци - Хаджитонев, който бе родом от Велес, но селяните, добре организирани, отблъснаха това нападение.

Сърбите разполагаха с пет - шест групи в един район, който започваше от Прешово, в посока към Враня и допираше до Босилевград. Поради този терор в Куманово забегнаха 50 - 60 семейства, все упорити българи, които не искаха да се посърбят. Най-много имаше от село Беляковци -10 семейства заедно със свещеника, от село Койнце - 5 семейства, от село Ора 5 семейства, от село Канарево 3 - 4 семейства и от село Степанци 4 семейства. После, след хуриета, те се върнаха обратно по селата си. Такива отделни личности имаше много. Забегнали семейства имаше и от други села. Със своите нападения сърбите почнаха през 1904 г. и продължиха до пролетта на 1905 г. Обаче, слизайки вече към полето те срещнаха голям отпор, както в село Младо Нагоричани, така и в Облавци, където не можаха безпрепятствено да влезат. Тук, нападаха те много често, но беха отблъсквани от селската милиция. Селата разполагаха с достатъчно пушки, пък и ръководителите беха упорити хора. В Нагоричани имаше около 40 пушки, а в Облавци около 30. Ако граничните села разполагаха с пушки, както балканските, лесно щеха да отблъснат сръбските нападения.

На сърбите в Паланечко не им бе оказана съпротива и по десния бряг на Крива река посърбиха всички села, с изключение на Джядилово, Търново и Градец. В Паланечко имаше наша чета, която се водеше от Илия Такев, от Свищов, и от Кирлиев. А начело на пропагандата действаше някой си Кара Георги, от Ямбол, бивш български четник в Кумановско. През обезоръжителната акция, той избяга в България и бе убит на границата. В Скопско действаха сърбомански чети, но те не посърбяваха българските села. Изглежда, че това те вършеха по тактични съображения, тъй като сърбоманските села се намираха близо до арнаутските.В Кумановско, сърбоманските чети се водеха от местни сърбомани. Така например, Йован Довезенски бе местен учител в старо сърбоманско село. Дитко, бе също сърбоманин, И двамата беха районни войводи. Кръстю Търговички действаше в Прешовско. Те се събираха в Прешовско, когато планираха некое нападение на български села и от тук постепено слизаха в полето. По-късно, нелегален стана и сърбоманския свещеник поп Дичо. Повечето четници беха местни хора-сърбомани. Начело имаше и сръбски офицери, които ги именуваха войводи. Нашите чети се срещнаха на няколко пъти с четите на пропагандата. За по-чести срещи не позволяваше и самата местност, пък и на сръбските чети помагаше и самата турска власт. За забелязване беше, когато ще нападат някое село, турците предварително предприемаха обиск по селата и смело може да се твърди, че те биваха предварително известявани за кроените нападения от страна на пропагандата. Имаше дори случаи-днес турците правят обиск в дадено село, а вечерта сърбоманите го нападат.

От жертвите на пропагандата, аз споменах само по-видните.

В Кумановско главен сърбомански войвода беше Георги Скопянец-Скопянчето, родом от Ипек. Имаше и един войвода, на име Темелко, от село Башино - село.

Едни от първите организационни работници, които са поставили основите на организацията в Куманово са: Авксенти Борозанов Георгиев, Стойчо Чакъров, Ангел Голомехов, Христо Кипрянов и други."

Спомените са записани в периода: 18 септември 1931 - май 1933 г. от Боян Мирчев.


Текста е публикуван по сборника: "Македония в пламъци", С., 2003.


2 коментара:

History of Macedonia said...

Proba

Anonymoussaid...

добро е.

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial