Saturday, October 14, 2006
0
Любор Ниедерле - Славянската раса (откъс за Македония)
Етническият характер на населението в България
и Македония, според
ЛЮБОР НИДЕРЛЕ (LUBOR NIEDERLE)-чешки учен роден на 20.09.1865, починал на 14.06.1944 г. Един от най-видните световни славяноведи. От 1891 до 1929 г. заема професорска катедра в Карловия университет — Прага. Работел в областта на славянската история, култура, антропология и археология. Автор на фундаментални трудове. Монументалното му съчинение „Slovanske starozitnosti”(в 2 тома), Прага, 1921 — 1925, затвърди името му в европейския и световен научен елит, като основоположник на съвременната славянска археология. Неговата известна книга „Обозрение современного славянства", излязла най-напред (1909) на руски език, а после на чешки, френски и английски език, има и днес важно научно значение.
Тук се дава извадка от книгата му „La race slave", Раris, 1936, ч. VIII.
VIII БЪЛГАРИТЕ
ф.33. Историческо въведение.
[+/-]... целият текст
Последният славянски народ, възникнал от диференцирането на групата южни славяни, се състои от българите. Те почти всички живеят на Балканския полуостров.
Родното им място, както на другите южни славяни, е много по на север, някъде при Карпатите, в съседство с русите. Между III и V в., напускайки Карпатите, те започват да се промъкват през земите на тракийските и скито-сарматските племена към долното течение на Дунав и през VI в. стигат до Балканския полуостров. По това време славянските племена на полуострова още нямат общо етническо име. Наричат ги славяни, както техните съседи сърби и словени, но те все още не образуват обединена група.
В VII и VIII в. в източната част на Балканския полуостров живеят все още множество отделни племена, твърде слабо свързани помежду си, северяните и седем неизвестни славянски племена в днешна Северна България, румелийските славяни, освен това драговичи, смоляни, струмци, ринхини, сагодати и берзити в Македония. Очевидно с тях са свързани от езикова гледна точка славяните, които проникват в Гърция и архипелага: велегезити, ваюнити, милинги и езерци. Към този период започва обединяването на племената, но под натиска на чужденеца. В 679 г., водени от Аспарух, известен брой българи, живеещи край Волга — от тюркски произход, — преминават Дунав, навлизат в Добруджа и стигат до Варна; те подчиняват съседните славянски племена, обединяват ги и полека-лека обединяват всички славяни от централната част на полуострова.
От друга страна, българите от Волга, сравнително по-малобройни, се претопяват много бързо сред славяните, смесвайки се с тях. [1]
Само името, дадено на новата държава и нейния народ, напомнят за този другоплеменен елемент. Впрочем българите в същност винаги са били славяни, макар че не са се отказали да асимилират и чужди групи. Сред тези групи наред с тюркските българи трябва да споменем и остатъците от старите траки, германи, по-точно готи, тюрки, авари, към които се присъединяват по-късно много други азиатски групи: поляци, кумани, огузи, цигани и накрая османски турци.
Българското царство от времето на Симеон (893—927) обхваща голяма територия; то нараства чрез непрекъснати битки, от една страна срещу византийците и, от друга — срещу сърбите. Славяните, които живеят в най-крайните му гранични области, в периода, когато седалището на царя и патриаршията е в Охрид2, се чувствуват толкова по-силно българи, колкото по-отдалечени са от първоначалното родно огнище на нацията. Те запазват това по-малко или повече силно чувство на солидарност, от една страна, срещу сърбите, чието царство граничи с техните земи, и, от друга — срещу османските турци. В 1393 г. турците завладяват Търново. През 1396 г. след победата при Никопол те завършват покоряването на България. Страната остава под робство до 1876—1878 г., когато намесата на Русия връща свободата и независимостта й. Първа е освободена областта между Дунав и Стара планина; в 1885 г. по мирен път се присъединява и Българска Румелия до планината Доспат, по течението на Арда, Сакар планина и Бургаския залив. Тази част от българите, която образува компактна маса в Македония, все още очаква освобождението си и края на едно положение, което въпреки усилията на Великите сили остава все така мъчително.
Такава е политическата история на българския народ. Развитието на нацията освен това е било спъвано от непрекъснати смутове, вълнения, разместване на етническите групи. Когато гърците влизат във владение на предишните си родни земи, южните славянски групи се изтеглят на север, а славяните в Гърция се претопяват напълно през средновековието. Най-сериозната катастрофа обаче е турското нашествие.
Когато турците проникват в Европа, предвождаки от Мурад I, те се установяват в областта около Пловдив (Филипополи) и Загора; по времето на Баязид I те се установяват между Пловдив и Балкана и остават там по поречието на Марица, по-точно в долните области, до XIX в. Това следва от събраните сведения към 1819 г. от поп Константин и от предимно турските наименования в страната (имена на села, полета, реки, гори, пасбища, хълмове и др.). От 52 села в Чирпанска околия само две нямат турски имена, а в района на Сеймен само три. Друг център, в който се заселват турци, е източната част на Северна България, по-точно Добруджа, която е истинска пустиня през XV в. В тази област преди турците са се установявали много печенеги, узи, кумани (чиито потомци днес се наричат гагаузи), а по-късно и татари.
Както изглежда, първото турско заселничество в Делиорман се извършва към XV—XVI в., а по-късно в Тузлука и Герлово. Дубровничанинът Павел Джорджич, който пътува из тези области, отбелязва, че в Герлово, Делиорман и Добруджа има многобройно турско население. Тези краища биват напълно асимилирани от турците едва през XVII, а Герлово през XVIII в. Но много турски села запазват славянските си имена.
Това заселничество ка турци в Североизточна България очевидно има за цел да осигури планинските проходи особено след пораженията, претърпени във войната срещу полския цар Владислав през 1443 г.
От първоначалното славянско население остават само тук-там следи около Провадия, Шумен (Шумла) и Разград. Също така в XVI в. голям брой турци (юруци и коняри3) идват от Азия и се установяват в някои области на Тракия и Македония. След турското нашествие старите български славяни естествено се оттеглят в планинските области. В XVI в. тяхната граница се определя от селищата Девня, Монастир, Кривня, Равна, Неново, Невша, Калугерица, Дивдядово, Ново село, или, с други думи — линията от Варна до Шумен (Шумла). Но на юг славяните скоро започват да се съвземат и да печелят терен. Османците загиват малко по малко в непрекъснатите войни и нови заселници не ги заместват. От друга страна, нови българи прииждат от северните области (Ловеч, Никопол) — арена на смутове и непрекъснати опасности.
Главните сражения се водят по бреговете на Дунав и славяните от тези области се изселват. За това движение и изселване, датиращо от много далечен период, имаме документи едва от XVII в. Така знаем, че през 1741 г. български заселници се установяват в Темешварски Банат, където техните потомци още живеят във Винга и Бешенов. От 1752 до 1754 г. голям брой българи и гагаузи преминават в Южна Русия, а други през 1787—1791 г.; по време на войните от 1801 до 1812 г. много българи предимно от Видин се заселват в Бесарабия. Тази емиграция се повтаря след войната от 1828—1829 г. През 1821 г. в Бесарабия се наброяват 1735 български семейства с общ брой 38000 души; в 1829г. те достигат 4400 семейства, или 270 000 души. После започва отлив. През следващите 50 мирни години много семейства се връщат в родината си въпреки нещастията, които я сполетяват. През 1833 г. от Бесарабия се връщат 900 семейства. От друга страна, много българи слизат от балканските области към равнината, по-специално към Русчук, Добруджа, в областите между Одрин и Бургас, между Чирпан и Стара Загора, в околностите на Кавакли [4], Къзълагач [5], Ямбол, а при миролюбивото царуване на Мохамед II чак до околностите на Родосто, Деркос и Цариград. В резултат на войната от 1877—1878 г. започват нови движения, чиито последствия се чувствуват и до днес. В началото на тази кампания българите бягат масово от Стара Загора, Казанлък, Гьопса6 и Златица към северните области и се връщат по родните си места едва когато русите напредват на юг. От друга страна, турците и черкезите напускат селата, в които са живели дълго време; едните емигрират от страх пред русите; другите по-късно, защото не могат да се приспособят към новия порядък. Иречек, историк на българите, определя броя на турците, емигрирали от 1878 до 1884 г., на 100000. На тяхно място идват българи от Румелия и Македония, които според Берлинския договор остават подчинени на турците.
От друга страна, прииждат заселници от Румъния, Бесарабия, Таврида, Мала Азия и се установяват в околностите на Свищов, Варна и Тузлука. Македонците продължават безспир да се изселват. Иречек посочва цифри, които дават възможност да се създаде представа за промените, станали сред населението. През 1896 г. от 338 християнски селища във Варненска и Шуменска епархия 135 имат след войната съвършено ново население. Остават само редки представители на предишната генерация. От друга страна, според Милетич предишното българско население води качалото си от не повече от 120 години.
На запад от Янтра има малко стари села и много нови, основани от преселниците, дошли от Ловеч и Севлиево. Това ново население се отличава от старото по традиции, носии и най-вече по наречие. От друга страна, има много нови заселници на юг от Балкана към Бургас, Айтос и Ямбол.
Така българската земя е била арена на непрекъснато движение и редът в нея ще бъде окончателно установен, когато македонският въпрос бъде решен. А съседните държави непрекъснато забавят решаването на македонския въпрос.
§34. Територия, заемана от българите. Тя граничи на север с Дунав, от Черна вода до Видин и после по линията от Видин през цар Петрово, Бойница и Шишенци до сръбската граница. От тази линия се откъсва при Видин ивица земя, която стига до Ново село на Дунав. Западната граница минава по река Тимок, която служи за политическа граница между Сърбия и България. Но филолозите имат разногласия по особеностите на междинното наречие в областта Пирот—Враня. Белич го отнася към сръбски, Цонев към български и за междинен смята само диалекта в областта Морава—Ресава. И така, както вече обяснихме, в поречието на Тимок, в областта Пирот, Ниш, Враня, Призрен говорят на наречие, междинно между сръбски и български. Но като оставим настрана диалектните нюанси, които нямат много голямо значеше от национална гледна точка, и държейки сметка за други фактори, които определят националното съзнание, не може да се каже, че границата на българската националност върви по Тимок, а после към Ниш и Враня, както твърди Цонев, но че започва от Велики Извор на Тимок, върви по билото на Стара планина, или, с други думи, следва политическата граница до вр. Ком; след това минава между Пирот и Цариброд, през Руй планина, минава край Власина и достига до Горна Морава при Враня. После следва пътя от Ниш до Скопие, заобикаля този град и се отправя през източните предпланини на Шардаг към Дебър.
По тази малко известна линия в територията на българите и техните съседи сърбите в югозападна посока се врязва един албански клин. От Враня до Куманово, от Скопие до Тетово се срещат много славянски села, по-малко или повече поалбаачени. В тези области е мъчно да се прокара ясна граница.
При Дебър българската граница извива на юг и следва левия бряг на Черни Дрин в посока към Охридското езеро, което тя отчасти заобикаля, после следва река Девол, езерото Малик, стига до град Горица, а след това до Костур. Околностите на Костур са още български до Крупища на река Бистрица. Тук границата извива на североизток към Островското езеро, после минава през Воден към долното течение на Бистрица и стига до Солунския залив, който следва до самия град Солун.
Околностите на Солун са славянски. След този град границата прекосява Лангадинската равнина към Халкидическия полуостров, минава през Висока, Царево, Сухо, Негован до мястото, където Струма се влива в езерото Тахино, и към Серес, където има смесено население гърци, турци и българи. От Серес според Цонев границата е начупена линия, малко позната в подробности, която минава през Турска Румелия до Димотика на долното течение на Марица, после през Узун-Кюпрю, Баба-Ески, Чорлу, Чаталджа стига до околностите на Цариград.
Източната граница на българската националност минава по крайбрежието на Черно море до Дунав.
Но границата, прекарана от Цонев, не отделя една компактна националност, а само най-крайната граница на българските групи на Балканския полуостров. Най-южните части на Пловдивски и Старозагорски район вече са по-слабо населени с българи. По липса на точни данки не мога да говоря за етнографските особености на Турска Румелия. От друга страна, знаем, че областите между Янтра и морето са по-слабо населени с българи.
Преди тридесетина години тази област беше населена предимно с мохамедани. Някои области дори бяха чисто турски, например Хаскьой до Силистра, където има 6 % българи, Осман Пазар8(12,5 %), Базаурт9(14 %), Кеманлар10(19%), Шумен (24,3 %). Българите са по-многобройни около Кесарево (59%), Русе (59%). В тези области те имат болшинство само в градовете. Според Сарафов в тази област през 1881 г. има 482 000 българи. През 1888 г. няма повече от 443 000. През 1900 г. в районите на Варна, Шумен, Търново живеят 417 694 турци, 9824 гагаузи и 18 079 татари.
Според Юркевич броят на турците в цяла България намалява от 1888 г. с 12,5%. Така положението бързо се подобрява в полза на българите.
Ето какво е съотношението между турци и българи при преброяването през 1900 г.:
Русенски окръг: 153730 турци (без гагаузите и татарите) и 175 216 българи. Плевенски окръг: 12 261 турци и 270 010 българи. Търновски окръг: 25 180 турци и 366 687 българи.
Видински окръг: 4444 турци и 142 975 българи. Шуменски окръг : 130 975 турци и 108 579 българи.
Варненски окръг: 107 839 турци и 131325 българи (или всичко 433 779 турци и 1 194 943-българи).
Околиите, в които има най-компактни маси турци, са: Балчик, Варна Добрич, Курт Бунар11, Провадия във Варненски окръг, Ески Джумая12, Осман Пазар, Попово, Преслав, Шумен в Шуменски окръг, Елена, Свищов, Севлиево в Търновски окръг, Бяла, Разград, Русе, Силистра, Тутракан в Русенски окръг. В Бургаски окръг има през 3900. 37 041 турци, 39 652 гърци и 218 189 българи; в Старозагорски — 31 379 турци при 350380 българи. В Пловдивски —24 886 турци при 313 847 българи (без помаците) [13]. В тази област турците населяват по-специално районите около Карлово, Пещера, Пловдив, Станимака [14], Казанлък, Харманли, Хасково, Айтос, Анхиало [15], Карнобат и Сливен.
Наред с турците намаляват и татарите с изключение на Варненска област, където се увеличават. След тях идват гагаузите, християнски потомци на старите тюрко-татарски завоеватели.
Гърците, както може да се очаква, се установяват предимно по брега на Черно море, по-специално в Бургаска област, и във вътрешността — земите около Пловдив (Филипополи), предимно в района на Станимака — този град днес е гръцки, — на запад от Къзъл Агач, в Кавакли и околностите. По крайбрежието най-северната гръцка колония е Ново село до Варна. Сред гръцките градове трябва да споменем още Месемврия, Анхиало, Созопол и отчасти Бургас.
Евреите и арменците не образуват никъде компактна маса. Цигани има много, но те са разпръснати из цялото царство.
В планинските области те понякога съставляват по-голямата част от населението, например в околностите на Елена и Пловдив. Според последното преброяване сърбите са много малко. Всичко на всичко 1516 души. Това е последица от бурното развитие на българите, а също така и от конфликтите през последните тридесет години. В замяна на това румънците са групирани в компактни маси по Дунава, по-специално между устието на Тимок и Видин и между устието на Цибрица и Свищов. Срещат се също така много румънци в Тутракан и във вътрешността на страната — в Сърбеница до Бяла Слатина и в Дебово до Никопол. Има и цинцари1 в околностите на София и Пловдив. По-горе вече говорихме за руските и чешките колонии във Войводова, Горна Митрополия и Бръшляница.
Вън от областта, която изследваме, групи българи се срещат и оттатък Дунава. Това са заселници, дошли тук през XVIII и XIX в. Предишните заселници са претопени от маджарците и румънците. Те водят началото си от XIII в.; това са българите от Брашов (Блазендорф), от Наги и от Киш Чергед (близо до Блазендорф), от Баумгарт (Бонгарт) и от Ройсдьорфхен (Рошчур) в околностите на Сибиу. Днес те са напълно румънизирани. На времето са ги смятали ту за сърби, ту за словени. Българската им националност е доказана от проф. Л. Милетич. Те са били католици. В Южна Унгария има още българи в Банат — във Винга, между Арад и Темешвар, Брещи при Вршац и Стари Бешенов при Се-гедин. Тези колонии са от 1741 г. Те са също католици. Освен това голям брой български колонии има в южната част на Влашко. Вайганд смята, че са петдесет с 50000 души население. Заселени са край Долж (12 села), Олтеница (2), Телеорман (5), Влашка (7), Яломица (3), Илфов (22). Най-значителни са колониите в Афумач и Киселе Ширби. Много българи има също в градовете Галац, Браила, Букурещ, Бъзъу, Олтеница, Гюргево, Крайова и Плоещ, в който има пет до седем хиляди българи.
В Русия българите се установяват към средата на XVIII в. За тях е упоменато през този период в Чешма на реката Виза и в Шинуша. Но голямото изселване става след 1769 г. Български колонии се установяват наред със сръбските по горното течение на Ингул и Ингулка. Днес те са изчезнали. В замяна на това компактни групи са останали в Бесарабия. Те са силно смесени с турците. Намират се предимно в околностите на Акерман, Измаил и Бендер. Срещат се още в Херсонска губерния до Одеса и Николаев и в губернията Таврида, околиите на Бердянск и Феодосия. Статистиката в началото на 1897 г. наброява още 172 659 българи: в Бесарабия 103 225, в губерния Херсок 25 685, в Таврида 41260. В последната губерния те се претопяват бързо. Според Мошков в официалната статистика под българи се разбират и гагаузите, чийто брой е 70000, групирани около Комрат, в околностите на Бендер.
В Мала Азия българските колонии се срещат главно в околностите на Бруса, от една страна, групирани около малкото селище Михалич (на турски Мухалич), от друга страна, около Коджа-Бунар, Суют, Кобаш, Тойбелен, Ново село, Мандър, Калайджа баир и Килик; има още няколко общини, съставени предимно от овчари по крайбрежието, и при Къздер-вент, недалеч от Скутари. Кънчов наброява тук около двадесетина български общини.
В последно време американските статистики удостоверяват съществуването на български емигранти, но тях ги смесват със сърбите, така че е трудно да се дадат точни цифри. Сигурно са към 50 000. Валявец предполага, че са 4000, но тази цифра очевидно не е достатъчна.
$ 37. Статистика. Понеже точният брой на славяните в Турция не е известен, много мъчно е да се дадат точни статистически данни за българите. Могат да се правят само предположения, а иначе да се отнесем към официалните статистики на царството, които за нещастие са твърде обобщени.
В края на 1900 г. действителният брой на българите трябва да се раздели така:
Царството (според преброяването на 31. XII. 1900 г.) 2 885 379
Турска Румелия, Албания, Цариград, Мала Азия 600 000
Македония (според Кънчов) 1200000
Румъния с Добруджа 180 000
Други страни 50 000
Всичко 4 915379
Според последната статистика в България има 2 684 735 българи и 20 664 помаци; българската статистика, не бива да се забравя, смесва майчиния език с националността. Румънската официална статистика не признава съществуването на местни българи. Тя ги смята за румънци и отчита само 7810 българи, чужди поданици. Както бяхме казали по-горе, Вайганд определя броя на местните българи на 50 000. Кънчов смята, че в Добруджа има 40000, Иширков —30000. В Унгария през 1900 г. има 12 000 българи (според В. Чинтула). В 1891 г. според статистиката те са 23 000, но тя взема за българи и някои други славяни, например сърбите от Караш.
В Америка Валявец сочи 4000 българи, но очевидно броят им не е толкова малък, защото в по-новите статистики наред със сърбите се споменават и българи. Вече видяхме, че в руската статистика през 1897 г. броят на българите е 172 659.
В Турция е по-мъчно да се правят предположения. За Македония съм се придържал към цифрите на Кънчов, съобразявайки се с неговото мнение по македонския въпрос.
Цвиич е изброил във вилаетите Косово, Солун и Битоля 1300 000 (4504-500+34000) славяни. Бранков и Скопалски дават цифрата 1 172000 българи. В Турска Румелия давам помаците заедно с българите. В Одринския вилает фон Мах посочва 370 000 българи от източноправославно вероизповедание и 115000 мюсюлмани.
Според едно преброяване, направено от Хилми паша и съобщено от Рене Пинон (чиито резултати впрочем далеч не са точни), във вилаета Косово е имало 164 476 привърженици на патриаршията, 184 912 на екзархията,1 420 388 мюсюлмани; във вилаета Битоля 309 759 привърженици на гръцката патриаршия, П 301 румънци, 8461 сърби, 178527 привърженици на екзархията, 509 307 мюсюлмани; във вилаета Солун 311 982 привърженици на гръцката патриаршия, 24 377 румънци, 244 723 привърженици на екзархията, 531 431 мюсюлмани. За тези три вилаета, приемайки старите статистики на някои околии, Пинон дава обща цифра 3 267 265 души, от които 1795 359 мюсюлмани и само около 600 С00 привърженици на българската екзархия. Той наброява 850(00 привърженици на гръцката патриаршия, румънци и сърби. Но в тази цифра броят на сърбите е съвсем незначителен.
Другите статистически данни по понятни причини могат да се приемат само за българите от царството. Това е единствената страна, която ни доставя статистически данни. Ние ги даваме тук според изследванията на Врбанич, които се отнасят до преброяването през 1888 г.
Резултатите са следните:
При българите съотношението е 1000 мъже на 965 жени; още при раждането мъжкият пол превишава женския с 54,2 на хиляда; съотношението на ергените към женените е 53%: 41,9% (4,4% вдовци). Раждаемостта е 36,36 на 1000; тя е по-ниска, отколкото при сърбите; в замяна на това обаче смъртността е по-малка при българите — само 18,0 (сравнете цифрите, дадени по-горе в параграф 31). В България много малко деца умират в първата година след раждането. При тях — от южните славяни — детската смъртност е най-слаба (само 8,3% срещу 15,4% в Далмация, 16,3% в Сърбия, 21,2 °/0 в Хърватско). Вследствие на тази особеност коефициентът на раждаемостта е, ако приемем мнението на Иречек, също тъй благоприятен, както в Сърбия; той е 1,83. За годините 1881 — 1887 Сарафов отбелязва нарастване на коефициента на 1,85 (през този период се раждат 100 момчета на 89,7 момичета); за периода 1890—1900 коефициентът, както изглежда, е малко по-нисък. В последно време Юркевич дава цифрата 1,5 за Северна България и 1,2 за Южна България.
Според Попов гъстотата на населението е 38,8 жители на квадратен километър.
От религиозна гледна точка българите спадат към източноправославната църква. Те си имат своя църква с екзарх, чието седалище е в Орта Кьой до Цариград. Наред с болшинството източноправославни има и две отцепнически групи. Първо, българските католици, или павликяни. Те говорят на източен диалект и живеят в административните окръзи на Никопол, Свищов и в седем села в околностите на Пловдив. Има също така една католическа община в Бърдарски геран до Бяла Слатина и друга в Гостиля до Оряхово (Врачански окръг). Всички произхождат от Пловдивско, където доскоро бе техният център. Някога те имаха много общини между Пловдив и Никопол. Те са основателите на българските колонии в Унгария (Винга, Бешенов), които са католически.
Друга доста значителна част съставляват българите, които под турска власт са приели исляма. Наричат ги помаци. Те живеят предимно в Родопите и представляват значителна част от населението между Пловдив и Солун. Срещат се още частично на север от Балкана, в областта на Ловеч, Плевен, по-специално между реките Вит и Панега, на юг от Плевен. В царство България техният брой значително е намалял, защото поради симпатиите им към турците от 1878 г. те са в непрекъснат конфликт с другите българи. Според последната статистика в България има 20 644 помаци, 17 055 от които з Пловдивски окръг и 2837 в Плевенски.
По отношение на образованието българите все още не са много напреднали и обяснението за това са трудните условия, при които са живели, лишени от придобизките на цивилизацията. Сега те се стремят да наваксат загубеното време. Според последната статистика броят на грамотните в България е средно 28,4%. Окръзите се подреждат така: Русчук — 38,5 %, Шумен — 35,9 <У0, Варна — 34,8 %, Търново — 34,1 %, Пловдив 29,6 %, Бургас — 29,4 %, София — 28,8 %, Стара Загора — 28,3 %, Плевен — 23,1 %, Кюстендил — 20,1 %, Видин — 19,8 %, Враца — 19 %. Естествено на най-високо ниво е образованието в големите градове: 60% в София, Русе и Варна, 49% в Пловдив, 47% в Котел и в Шумен, 37 % в Казанлък. Най-слабо ограмотени са районите около Радомир — 20 %, Цариброд — 19 %, Къзълагач — 19 %, Берковица - 16 %, Кула — 14 %, Белоградчик — 13 %, Фердинанд — 13 %. $ 38. Вътрешна диференциация. Езиково българите се разделят на три групи: 1. Западно наречие — на изток то е ограничено с линия, която започва от устието на Вит при Дунав и стига до Солун през областите на Никопол, Плевен, Ловеч, Тетевен. Пирдоп, Ново село, Панагюрище, Ихтиман, Чепино, Разлог, Неврокоп, Мелник, Петрич, Демир Хисар, Серес, Солун.
2. Източната група се подразделя на две:
а) Североизточна, където населението е известно под общото име загорци (отвъдпланинци), или хърцои, или полянци.
б) Югоизточна или родопска, чиито представители се наричат рупци или рупалани; тяхното ядро се намира между Станимака и изворите на Арда, който край се нарича Рупчос. За граница на тези две източни групи се смята Балканът и Средна гора. Тя обаче се нарушава и от двете наречия. Другите въображаеми ограничения, които правят филолозите, не съвпадат, затова не могат да се поставят точни граници. Цонев прокарва една линия от Бургас през Ямбол и Стара Загора към Пазарджик, Милетич от Одрин към Пловдив по течението на Марица (с разклонения към Чирпан и Котел.) На запад рупското наречие стига до Чепино. Очевидно преди нашествието те са стигали до Балкана и Средна гора и са съставлявали най-значителната група на юг. Има разногласия и върху границите на западното наречие. Според Милетич то стига до Пазарджик (областта на шопите). Освен трите групи при българите има и много второстепенни групи със специални имена и отличаващи се по обичаи, традиции, местни наименования и диалекти. Така жителите на планинските области край Балкана се наричат общо балканци, тези от Родопите — планинци, а от Софийско, Кратовско и Кюстендилско поле — полянци, полци, полчани. Българите от южните области наричат българите от север загорци (отвъдпланинци), а българите от север наричат южняците — отведенци (отделени).
Но ние намираме загорци, дошли от север, в околностите на Айтос и Бургас. Милетич съобщава от изток на запад следните изменения в имената, заети от наименованията на местностите: еркечани (Еркеч), гуличани (Гулица), ченгекци (Ченге), ришани (Риш), котленци (Котел), тичани (Тича), бебровци, бебровени (Беброво) и пр. Румелийците са заели имената си от местата, от които произхождат: одринци (от Одрин или Адрианспол), ямболци (от Ямбол), старозагорци (от Стара Загора) и пр. В Българска Македония се срещат безкрайно много местни наименования. Мърваци наричат населението между Струма и Родопите в областта на Серес, Демир Хисар, Мелник, Драма, Неврокоп и Брацигово. В Западна Македония има една област, наречена Мала река, от която жителите са получили името мияци. Те наричат жителите на Кичево, Битоля, Прилеп и Велес бързяци. Сред другите македонски имена Къкчов споменава още ести на десния бряг на Черни Дрин, кековци в областта Пополие, пуливаковци в западната част на Солунското поле, кецкари, улиуфи. Трябва да споменем още туриаци и торлаци, чието име софиянците дават на жителите от областите около Пирот и Цариброд, токунци, ниниовци, марачи между Осъм и Искър и пр. Българите мюсюлмани, които живеят около изворите на Арда, са наричани ахряни; това име идва от старата форма „агаряни", децата на Агар [16]; между Доспат и Места има чеченци, а под Шардаг торбеши. Говорихме по-горе (§ 33) за имената на старите българи. Приписват им още едно неизяснено название. Наричат ги хърцои, което в общ смисъл означава недодялан човек, селянин. Те живеят между Черно море и Искър, а също в областта на Видин и на юг до Странджа планина. Говорят североизточно наречие и се отличават по специалните си носии. Женските носии също са характерни с тъмния цвят на вълнената рокля, наречена сукман. Балканските преселници, които идват в областите около Шумен, Разград и Русе, са наречени поради черните си потури чернодрешковци. В Западна България има белодрешковци и чернодрешковци. Има и други прякори според кройката на потурите.
Трябва да направим една специална бележка за шопите. Те обитават предимно планинската област на Кюстендил, Кратово, Радомир, Брезник и София. Според Брох те започват непосредствено от сръбската граница при Крива Фейя, на изток от Враня и се отличават от другите българи по носиите си (бели потури) и по външен вид. Някои изследователи виждат в тях старо славянизирано тракийско племе—сапеи. Така смятат, че са открили в името рупци старогръцкото име Меропе, от което е отпаднала първата неударена сричка. Впрочем източните българи наричат шопи дори жителите на Враца и Трън, макар че те самите не си служат с това име. Според Милетич до село Мечка, по пътя Никопол—Плевен, свършват хърцоите и започват шопите. В миналото шопите не преминаваха оттатък Искър. Трябва да отбележим още, че в различните части на България има общини, наречени арнаутски, или иначе казано, албански (арнаутлар), например в околностите на Варна, Провадия, Разград, Керманлар. Жителите на тези села са отчасти от неславянски произход — албански или гръцки — и отчасти чисти българи. Наричат ги арнаути, защото са дошли от Македония, по-специално от Костур и Воден [17]. Такива са т. нар. арнаути от Силистра, Разград и Брацигово.
В замяна на това трябва да приемем като неоснователна често повтаряната теза, която приписва славянски произход на цаконите и майнотите от Южна Гърция. В североизточната част на България живеят гагаузи. Те са християни, говорещи турски. Известен брой от тях говорят на български и се смятат българи. Някои ги приемат като потомци на потурчени българи. Гагаузите от крайбрежието живеят във Варна и в някои общини — Кестрич, Карахюсеин, Дивишлий, Джаферлий, Алаклисе, Гяур Суючюк, Еникьой, Каварна, Бяла. Българските гагаузи живеят в някои общини близо до Варна и Провадия и особено в село Бейдаут в Добруджа. Съществуват разногласия по произхода на гагаузите. Иречек ги смята потомци на куманите, Мошков — за каракалпаците на руските летописци, Занетов — за стари приволжки българи. Много български гагаузи живеят също в Бесарабия в околността на Бендер, съсредоточени главно около Комрат. Мошков определя броя им на 70000, но в официалната статистика ги приемат за българи. Според Занетов българските славяни от Бесарабия били наричани тукани. От антропологична гледна точка специалистът Ватев, който дава най-добра документация, различава няколко групи в българската нация. Те обаче не съответствуват на езиковите групи.
Сигурно е само, че източните области се различават от западните, по-специално от Софийска област и от Македония, и че южните области имат свои характерни особености. Базирайки се на размерите на 320 000 ученици, 36 000 войници и формата на 1330 черепа, той стига до следните заключения за българския тип: Българинът е със среден ръст: 1 м 665 за мъжете, 1 м 567 за жените; тъмният цвят преобладава (50% срещу 5% светлоруси, а останалите — кестеняви). Трябва обаче да отбележим, че тъмният тен преобладава на изток, докато на запад и в Македония, която е била център на балканските славяни, мургавият тип е вече. рядко явление. Българинът има правилен нос, изпъкнали орбити, и дълга глава. Колкото се отнася до ширината 77°/0 са мезоцефали (показател 75—80). Средният показател при войниците е 79,65 (в Македония 79,45), а за черепа 77,97. Дългоглави се срещат главно на юг, кръглоглави на запад; в Южна Македония средният показател надминава 85.
39. Македонски славяни. Както вече казахме, сърбите и българите си оспорват славяните от Македония и Стара Сърбия. Преди всичко трябва да отбележим,че не е известно откъде започва и къде свършва Македония и откъде Стара Сърбия. Така българите отнасят към Македония областите около Скопие, Тетово и Куманово; напротив, сърбите смятат, че Скопие и Тетово се намират в Стара Сърбия; някои имат претенции за Прилеп, Охрид, Битоля, Велес; всичко това, разбира се, с политическа цел. Македония и Стара Сърбия заемат територия, разграничена— на запад с Охридското езеро, Дрин, Шардаг, на север със сръбската граница, с Осоговските планини и Рила. а на изток с река Места (на турски Карасу). Сърбите и българите еднакво си оспорват тези две области. В този спор учените от двете страни невинаги са безпристрастни; чуждите учени, славяни и неславяни, особено русите, заеха по-обективна позиция в този спор и така възникна трета теория, според която славяните в Македония не са нито българи, нито сърби, а отделен народ. Такова беше мнението на П. Драганов в 1887 г. и позовавайки се на това становище, Славянското благотворително дружество в Петербург е публикувало етнографска карта на Балканите, изработена от Комаров и Зарянко, а тази теория защищава и един виден сръбски етнограф Цвиич[18]. Историците се занимаха с взаимоотношенията на Македония със сръбската и българската държава; етнографите сравниха фолклора на македонските славяни с фолклора на сърбите и българите; най-сетне филолозите се постараха да изучат характерните особености на македонските наречия и да преценят към кой от двата съседни говора да ги отнесат. От този спор бе създадена цяла научна литература; но той още не е завършил и дълго няма да завърши, защото тук не става дума за научни въпроси, а преди всичко за политика. А от политическа гледна точка винаги ще се намират причини да не се стига до разрешение. Сърбите имат нужда от море, а Австрия им е преградила достъпа до Адриатическо море, обсебвайки Босна и Херцеговина; те са обърнали алчни погледи към Архипелага, особено към устието на Вардар, към Солун, и поради това се мъчат да докажат с всички средства, че Македония е тяхна. А, от друга страна, българите не искат да се откажат от това, което днес е свършен факт, за което свидетелствуват миналите векове, не искат да се откажат от тясната връзка между Македония и България. Наред с тези двама главни претенденти и други държави, Гърция и Румъния, предявяват твърде големи претенции; без да смятаме Турция, днес законна владетелка на оспорваната страна, без да говорим за Великите сили, по-специално Русия, Италия и Австрия, които също поглеждат към Македония. От целия този водовъртеж на литературни, политически и научни усилия безпристрастният изследовател днес може да извади тези съвсем очевидни заключения:
1. Славяните от Македония и Стара Сърбия са народ, чието национално съзнание не е напълно и еднакво развито, ако ги сравним с двата съседни народа. Впрочем вън от съмнение е, че по-голямата част от този народ се чувствува и заявява, че е български и че принадлежи към автономната българска църква, която има екзарх със седалище в Ортакьой[19]. Ог друга страна, е известно, че името българи в тези области е историческо име и не е проникнало тук чрез религиозната пропаганда през последните години. Макар че тези области бяха присъединени към сръбската държава, името сърбин не бе прието от народа. Точно поради това в последно време българската пропаганда, църковна и политическа, отговаря на въжделенията на населението в страната; сръбската пропаганда има шансове в бъдеще само в Северната област, която е в допир и във връзка поради непосредствените си интереси със сръбското кралство; тази област е Стара Сърбия.
2. От филологическа гледна точка езикът на македонските славяни представлява, това е истина, общност от местни наречия, твърде различни едно от друго. Те образуват нещо като междинен език между сръбския щокавски и същинския български език [20]. Но цялостно, а и в подробности този езак се приближава много повече до българския, отколкото до сръбския. Тези особености са употребата на постпозитивен член (след съществителното), изчезването на склоненията, запазването на носовките. Само наречието от северната област се приближава по-значително до диалектите от Враня. Ниш и Тимок, които професор Белич отнася към сръбския език, но някои филолози не са съгласни с него. Поради това, както се вижда по-горе, а също и на приложената към тази книга карта аз отнасям македонските славяни към българите, макар и да признавам, че в Стара Сърбия болшинството семейства твърдят, че спадат към сръбската нация.
3. Известно е впрочем, че въпросът, дали Македония е сръбска или българска, не може да бъде решен с второстепенни езикови и етнографски показатели, например обичая да се чествува празника „Слава"21, а чрез други фактори. Такива са историческата традиция, църковната юрисдикция, идеите и политическите тенденции. Но дори от тази гледна точка Македония не е спокойна. Тя е център на непрекъснато движение. И от българска, и от сръбска страна действуват с политическа пропаганда, с пари, чрез училището, чрез църквата. В зависимост от това, до каква степен са съсредоточени общо всичките тези усилия, от отделния индивид може да се направи съзнателен сърбин или българин въпреки наречието, на което говори. Всичките тези фактори не са спрели да действуват и няма да спрат, докато Македония и Стара Сърбия не останат под властта на Сърбия или България. Първата държава, която окупира тази област за по-дълго време, ще й даде по-траен облик. Днес Македония е българска, но това все още е под въпрос, въпрос на сила и на бъдеще, в което ще се узнае дали тя ще остане завинаги българска или ще се посърби. Естественото разрешение би било да се даде Стара Сърбия на сърбите и Македония на българите. Тогава отношенията между двата народа ще бъдат уредени и националното им развитие осигурено. Но дали ще се стигне до това политическо и национално разрешение на македонския въпрос, много е съмнително.
------------------------------------------------------------------------------------
1 Занетов и Шкорпил смятат, че са открили остатъци от старите българи у гагаузите (вж. по-долу в текста) и у турците в Делиорман между Силистра, Шумла (Шумен), Варна и Русе, наричани от съседните българи гаджали. Мошков отрича техните хипотези.
2 Днес в Македония.
3 От емирството Кония (бел. ред.).
4 Дн. Тополовград (бел. ред.).
5 Дн. Елхово (бел ред.).
6 Кааза по името на средновековния гр. Копсис (бел. ред.).
7 Шар планина (бел. ред.).
8 Дн. Омуртаг (бел. ред.).
9 Дн. несъществуващо (бел. ред.)
10 Дн. Исперих (бел. ред.).
11 Дн. Тервел (бел. ред.).
12 Дн. Търговище (бел. ред.).
13 Дн. Асеновград (бел. ред.).
14 Дн. Поморие (бел. ред.).
15 За помаците вж. следващия параграф.
16 Така наричат румънците във вътрешността на Балканския полуостров.
17 Притоци на Буг и Днепър.
18 Авторът греши. Те се наричат арнаути, понеже произхождат от славянското население на средновековната Арбанашка хора (дн. Южна и Средна Албания) — бел. ред.
19 Според Бранков в Македония 77 % са екзархисти и 23 % патриаршисти. Според Хилми паша съотношението е съвсем друго.
20 Вж. по-горе, § 37.
21 Годишен празник, в който често се повтаря думата слава, откъдето и името му.
0 коментара:
Post a Comment