| More

translator

Борис Сарафов
(1872-1907)Борис Сарафов

 

Борис Сарафов е роден (12 юни 1872 г.) в Либяхово, днес Илинден, Неврокопско. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон са били водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско. Учението му минава през местното екзархийско училище, през Солунската гимназия и на края през Военното училище в София. Като гимназист в Солун в края на 80-те годинн основава революционен кръжок, в който членуват Гоце Делчев, Борис Дрангов, Лазар Маджаров, Петър Дървингов, Христо Саракинов - все имена, които по-късно ще бъдат във фалангата на организацията, разтърсила основите на Османската империя с въстанието през 1903 г. С някои от тях Сарафов заедно постъпва във Военното училище през 1890 г., за да го завърши след три години с чин подпоручик и назначение в 15-и пехотен полк в Белоградчик. Там той организира офицерско и унтерофицерско братство.

 
Негови съмишленици са бъдещите известни войводи Христо Чернопеев, Никола Божиков, Иван Савов, Димо Янков.

През 1895 г. Борис Сарафов, вече поручик, е приведен на служба в 1-ви пехотен полк в София. По това време в столицата се полагат основите на Македоно-Одринската организация начело с Върховния Македоно-одрински комитет, оглавен от Трайко Китанчев. С него Борис Сарафов заработва за провеждането на т. нар. Четнишка акция в Македония и Одринско.

Целта е била няколко чети да навлязат във вътрешността и с действията си да предизвикат намесата на Великите сили да поискат от турското правителство въвеждането на прословутия чл. 23 от Берлинския договор, предвиждащ автономията на двете области. Една от четите води поручик Борис Сарафов. Планът е бил разработен от поручик Д. Венедиков. На 12 юли 1895 г. Сарафовата чета от около 70 души атакува град Мелник и го овладява. Акцията получава широк отзвук в Европа, а името на Сарафов изведнъж придобива голяма популярност. От този момент той, уволнен от войската (и след като за кратко е бил слушател в Николаевската военна академия в Санкт Петербург, откъдето го отстраняват заради "революционни идеи"), изцяло се отдава на организационна дейност. И заедно с Гоце Делчев извършват обиколка в Македония, където се срещат с Дамян Груев и проучват нуждите от въоръжение и боеприпаси. Една година по-късно Сарафов е възстановен на военна служба, но през 1899 г. окончателно сваля мундира, тъй като на V македонски конгрес е избран за председател на ВМОК. До 1901 г. той работи в сътрудничество и разбирателство с ръководителите на ВМОРО. Напуска поста си подир заповяданите от него убийства на Михайляну и Фитовски в Букурещ, които злепоставяли националноосвободителното движение на българите в Македония. Тогава се стига до криза в отношенията между България и Румъния и Сарафов е арестуван (24 март 1901 г.). През следващата година той пътува из Западна Европа, за да пропагандира борбата на македонските българи и да търси средства за ВМОРО. Преговаря и със сръбски правителствени среди, макар че няма пълномощия за това. Завърнал се през есента на 1902 г., в София веднага го поставят под полицейско наблюдение по искане на турското правителство.

Звездата му изгрява отново при подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание. Във вътрешността Сарафов влиза още през пролетта на 1903 г. и на Смилевския конгрес е избран за един от тримата (редом с Д. Груев и Ат. Лозанчев) членове на Главния щаб на въстанието. Тук той разгръща способностите си на организатор и военен ръководител, сформирайки въстаническата армия в Битолския революционен окръг. И от юли до септември участвува в редица успешни сражения с аскера. За втори път името му прогърмява в европейския печат, а когато подир потушаването на въстанието се завръща в София, посреща го многохилядно множество като национален герой. Оттук нататък Борис Сарафов е една от най-действените фигури във възстановяващата се ВМОРО. Сериозните разногласия между водачите й го превръщат в противник на Сандански, който застъпва тезата, че въпросът за освобождението на Македония не може да намери разрешение, ако организацията продължава да го поставя като български въпрос. Патриот с цялата си душа, Сарафов е крайно възмутен от небългарската позиция на Сандански и неговото обкръжение.

На Рилския конгрес (1905) Сарафов е едва ли не подсъдим: върху му се сипят обвиненията на Сандански, най-силното от които е "съглашенството му с Белград". На следващия конгрес (1906), провален от представителите на Серския революционен окръг (Сандански и съмишлениците му), ВМОРО се разцепва.

Все по това време непримиримият Сандански издава смъртна присъда на Сарафов и Иван Гарванов, койчо е обвинен за съдбоносното решение на Солунския конгрес (началото на 1903 г.) за вдигането на въстанието. Борис Сарафов е знаел за издадената му присъда. Смята се че е бил предупреден от писателя Антон Страшимиров, но не е допускал че ще се стигне до изпълнението й. Приел е вестта само като опит за сплашване и се твърди, че дори е търсил пътища за помирението в името на общата цел. Очевидно не е познавал издълбоко кръвожадния характер на Сандански.

Изпълнителят на убийството е Тодор Паница, убеден санданист и дългогодишен войвода, който през есента на 1907 г. из македонските среди в София се представя за противник на Яне. Спечелил благоразположението на Сарафов, той е поканен на 28 ноември вечерта у дома му на улица "Осогово" 36. Тук е и Иван Гарванов. Очаквали са да дойде и Христо Матов, но той бил възпрепятствуван. Сарафов, Гарванов и Матов по това време са официалните задгранични представители на ВМОРО в София. Паница е бил готов да убие и тримата, но се задоволява с прострелването на домакина и Гарванов. Избива ги почти от упор пред къщата, когато жертвите му го изпращат след дългочасов разговор. Както често е ставало в нашата история,

онова, което не е могъл да извърши врагът, постига го братът.

Защото това е удар в сърцето на Вътрешната организация. Всички са го почувствували, след като на погребението е излязло цялото население на столицата включително и трима членове на правителството. На другия ден дипломатическият ни агент в Черна гора д-р. Н. Колушев докладва писмено до Министерството на външните работи:

В тукашните пансръбски кръгове, които не скриват радостта си, убийството се счита като страшен удар, нанесен на българското дело в Македония, и като косвен, но силен успех на сръбската пропаганда. Дори само това сведение в защита на Сарафов да бе оцеляло от онова време, то е достатъчно за да свали всички обвинения срещу него и да остане той в историята и паметта ни с непомръкващия ореол на личност, за която свободата на македонските българи и целокупността на отечеството в етническите му граници са били целта и смисълът на проявленията й.

Откъси от неговите спомени:

1. ...Истовремено еден руски полковник, некојси Бешков, обиколуваше низ Македонија, и се искажуваше многу неповолно за нас Бугарите во Македонија, правејќи не Срби, што не се достојни за слобода и сл.. По тој повод му напишав едно писмо до гроф Игнатиев, со кого се имав запознаено во Петербург. Му се оплакав на руските конзули, што отворено и даваат поддршка на српската пропаганда во Македонија...

2. ...Отидов во Хилендарскиот манастир, каде повеќето од калуѓерите беа Бугари од Македонија...