Friday, November 10, 2006

4 Христо Чучков: Град Велес. Учебното дело и революционните борби

| More

Христо Чучков: Град Велес. Учебното дело и революционните борби. С., 1929 г. 44 стр.

(Велес, Veles, Hristo Chuchkov, Hr. Cuckov, Cuckov, Chuchkov)

В памет на покойния ГЕОРГИ ПАЛАШЕВ, който с ръководството и сътрудничеството си при събиране и подреждане на материалите по „Исто­рията на гр. Велес", даде ценен примeр за служба към родината.

Авторът

2

Уводни бележки

Какво е било учебното дeло и грамотността на българите в Македония, при завоеванието й от турците, с положителност не се знае. Но предвид цвeтущето положение на тогавашните чер­кви, митрополии, манастири и многото боляри, чиновници, войводи, свещеници, калугери, калугерки, еснафи, занаятчии и др. предпо­лага се, че и учебното дело е било доста напреднало. Училищата, а следователно и грамотността са били доста разпространени, като се гледа на множеството книги—ръкописи (църковни с разно съдържание в оргинали и в преводи), даже стари (написани с глаголници), и по-нови (проповедите на богомилската ерес и пре­пирните по нея) са били в изобилие, които гръцките владици отпосле изгорили и уничтожили.

[+/-]ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ


С превземането на страната от турците, всичко това изведнъж се спряло, прекъснало се, защото в онова време никой не мислил за друго, освен как да спаси и запази живота си. Едни били изклани, другн избегали далеч, трети потурчени още тогава (особено болярите и заможните), а останалите волю-неволю почнали да се помиряват с положението на раята. Последните били разкласирани от турците на разни привилегировани служби: войници, дервенджии, соколари, марталози и пр.; но и когато поутихнали работите, не могли да отворят училищата си, или да поправят разорените си черкви, нито да построят нови, защото тур­ците имали намерение всички да потурчат, както това станало на много места. Но когато турците се убедили, че не в интереса им да потурчат целото население, защото не ще има, кой да работи земите им, тогава чак станало възможно на нашите оста­нали живи книжници, да се приберат при митрополиите, черквите и манастирите, особено в привилегированите градове и села, и да подновят и продължат учението, с което да подкрепят и поддържат свещениците и калугерите. Всичко това се извършвало частно, тайно и прикрито от турците.
Така е ставало в цела Македония, а следователно, и във Ве­лес и селата му. Това частно преподаване се извършвало по кили­ите на черквите и на манастирите, затова се нарекло „килийно уче­ние", дето единични грамотни лица, са учели ограничено число деца, на прочит и на писане по славянски и български (XVI и XVII век). През XVIII век, освен в горните места, частни „дас­кали" започнали и по домовете си да преподават на деца от двата пола. Това учение започнало с азбукето; подир него следвала наустницата, после псалтирът, святчето, апостолот и

3

най-после евангелието. Учили се да пишат и да преписват с паче перо по книга, а тъй също и да сметат по четирите първи действия от аритметиката със славянски цифри. В тези частни училища постоянно се е развивал и новобългарския език, а между 1760—1770 година са били въведени в смятането и арабските цифри.

II. Учебното дело през XVIII век.

Деятели от миналите столетия. — Отваряне на първото българско училище. — Първи учители.

Велес, като град разделен по средата от р. Вардар, е образувал отделни две купчини — две големи поселия — махали от българи, които съставлявали две отделни български общини, със свои черкви, манастири и училища, независими една от друга. Едната е на изток, наречена „Бързоречка"1), а другата — на запад, наречена „Спротивска". Всека община сама за себе си и на свои средства се е грижила за своите общински, черковни и учи­лищни заведения от най-старо време, та до около 1870 година, когато се обединиха в една община.
В средата на Бързоречката община, от старо време има един параклис Св. Георгия Самописца. Черквата му е построена на площ от 8 метра широка и 14 метра дълга. Кога е построена, това е неизвестно. Около черквата има 3—4 къщи, които в по­следствие служели за главни мъжки и женски училища, а взаим­ното училище (един салон с много прозорци, 20 метра широк и 20 дълъг) е построено в 1837 година. На западната страна — Спротивската, тоже има две здания без черкви, които в послед­ствие послужили за училища. Тия две заведения на двете страни са общински и останали още от старо време вероятно са заве­щани от некои родолюбиви българи. Населението ги нарича вакъфи (посветени), а в по-ново време започнаха да ги наричат „метохи" — първият на Рилския манастир, а вторият на Св. Горския манастир.2)

Преданието казва, че никога в гр. Велес не преставали да съществуват по неколко частни училища, в които се учели по славянска книга, и че, особено от началото на ХVІІІ-я век, такива даскали-калугери и калугерки са се умножавали и подържали книжнината. Ние, обаче, нямаме доказателства или паметници за по-рано от 1740—1750 година, а оттогава насам ние разполагаме само с устните разкази и с живо предание на хора, които са се раждали, учили и боравили с тия работи по оново време, като граждани, търговци и първенци на гр. Велес.3)

Затова ние ще си послужим, като със живи паметници, с нашите прадеди и дедовци, от онова старо време, за да представим нагледно положението на учението по книга и грамотност и неговото бавно, но сигурно, постепенно развитие и напредък.

Бързоречани

Прадеди, родени около 1740—1760 г.

Дядовци, родени около 1780—1810 г.)

1. Хаджи Оце - синове: х. Пано и х. Трайче х. Оцеви;
Димко х. Панов.

2. х. Димо Палашов-Михаил, Георг Перка х. Димова
— Пелашови.

3. Кимо Лапев - Димо, х. Давче, Георги, Зафире и
Саздо Лапеви.

4. х. Митко х. Стоянов - Петруш, Тоше, Георги, х. Йордан х. Стоянови.
5. Атанас Радев - Димко Радев, Яне и Косте Радеви.
Велко Радев.
6. Палашовци -Ангелко Палашов.
7. Атанас Георгов -Янакия, Яне и Андрей х. Георгови.
8. х. Тасе и х. Коста Мискинови -Тоше х. Тасев; Андрей и Давче х.
К. Мискинови.

9. Мишо Шулев - Петруш синове: Димко, Андо, Косте, Георги Саздо Шулеви.
10. Цветко Соколов-Урум. - х. Каменко синове: Манче, Димко и
Йордан; Петрушъ, син: Йордан, Диме и Саздо; Цветко - син: Йордани х. Стефко Урумови.

11. Бошко Пракицов - х. Гоце, Димко и Коста Працикови.
12. Леовци - х. Наум Шута, Арсо Шута Леовции др.
13. Христовци - Янко; Димо синове: Косте, Пане, Андрея и др.
14. Трайко Пулков - Давче, син: х. Иордан; Косте, сино­ве : Йован и др.
15. х. Георге (Васков) - Андрей х. Геошо и Тодор Васкови.
16. Димитрия Джайков - Ангеле, Петруш, Атанас, Горгия и Саздо х. Джайкови. 17. х. Пано Намич - х. Панзо, Димко и др. Намичовци.
18. х. Константин Джинот - Йордан, Георгия, х. Петрушъ Джинови, нови.
19. Кимо Войнов - Манасия, Иордан и Перко Войнови.
20. Карамфиловци - Петруш, Тевче и др. Каранфилови.
21. Яне Митин (Белобурнджук) Андрея, Димко, Косте Митини.
22. Ангел Караордев-Коста, Иордан и Мишко Караордеви.
23. Чолаковци-Димитрия, Димко и др. Чолакови.
24. Стефановци-Ангеле, Петруш и Андрея Стефанови.
25. Кусовци-Косте, Андо, Иорданъ и Диме Кусови.
26. Байчевци-Бошко, Ангеле и Андрея Балчеви.

Западната страна

27. х. Мице Кушов х. Янко, х.Георги, х. Андония и х. Косте Кушови
28. х. Наум Кушов х. Манасия, х. Петруш, х. Пано, Арсения и Йован Кушови.
29. Весовци-Янко Весов, синове: Ангеле, Илия, Петре Весови; Адрея Весов, син. х. Иоан и Саздо Весови.
30. Ангелко Станин- Зафир Ангелов — Станин.
31. Наум Свакяров- Петре Свакяров.
32. х. Митко Свакяров- Яно, х. Георги, х. Никола и х. Петруш Свакяров-
(Янко — Йован х. Георгиев е бил войвода в Сърбия).
33. Спас х. Мишев (Ангелчев)-Ангелчо, син: Тодор, Онче и др. х. Мишеви
34. Драндаровци-х. Тефо, х. Давче, х. Мане, синове: х. Георги, х. Давче, Онче, Димко, Януш и Петре Драндарови.
35. Атанас Тодоровци-Гошо Тодоров и др.
36. Крепиевци-Йованчо, Димко, Стефан, Лазо и Илия Крепиеви.
37. Давче Богдановци Георги, х. Яндо и др. Богданови, Георги, х. Андо и др. Богданови.
38. х. Бошковци Наум, син: х. Яндо, Панче, Георги, Саздо и Мите х. Бошковци.
39. Салджиевци-Трайко, Димо и др. Салджиеви.
40. Машко Менкаджиев-х. Орде, Алексо и Андо — х. Димко, Трайче, Косте, Георги и др. Менкаджиеви.
41. Коробаровци-Арсо, Георги, Ангеле и Йордан Корабарови.
42. Теовци-Поп Тефо, син му Никола п. Стефанов.
43. Петруш Трайков Ихчиев-Андрей, син: Диаманди, Панче и
Петре Ихчиеви.
44. Петруш Бояджиев-Димко, Йован и Геошо, Андрея Бояджиеви.
45. х. Ангеловци-Косте х. Ангелов и др.
46. Пешо Бояджиев-Пешовци Наум Пешов и др.
47. Богдановци-синът му Андрея Богданов и др.
Каракашовци, Паликрушовци, Ветрусинковци, Елезовци, Буновци, Читкумовци, Спасовци, Кирковци, Караяневци, Резневци, х. Миовци, Дерменджиевци, Джебаровци, Гьорчевци, Глушковци, Оцевци и Чочковци.

Свещенници

Поп Янко, син: Андрей;
поп Даво, с. Наум, Трайче, Косто;
Поп Димитрия, с. Неде и Давче;
Поп Димитрия Намич с. Яндо, Косте и Геошо;
Иконом поп Яне; Поп Тефо Чингар; Поп Алексо с. Иордан;
Поп Яне Чукниов с. Саздо; Поп Монасия с. Йордан; Поп Илия; Поп Наце;
Поп Наум;
х. Поп Андо;
Поп Андо Гараганот;
Поп Кочо с. Георги;
поп Трайко с. Косте;
Поп Васил с поп Георги,
поп Христо;
поп Йордан и др.

Първите от тех, най-старите, са се учили между годините 1755—1780 в частни училища при даскали, калугери и калугерки на славянска книга, като пишели и цифрите по църковно-славянски.


Всички били грамотни, с изключение на 3—4, и всички разби­рали от черковно пение. Те измрели между годините 1815 — 1835; некой от тех живели даже до 1850 година.

Вторит от тех т. е. — дедите ни, са се учили между годините 1795—1825, пак от частни даскали — учители, но вече в общински помещения, и са заплащали пак частно — от себе си. И те били всички грамотни; сметанието, въведено от 1770 го­дина, е вървело вече с арабски цифри. Мнозина от тех знаели черковно пение по псалтикия. В черквите вече имало и печатни черковни книги, защото владиците тъкмо по онова време били анатемосали пергаментните книги и като еретически ги предавали на огън. Мнозина от тех знаели гръцки и сръбски, даже и немски , а турски говорели всички. Между тех имаме добри и бо­гати търговци, които отивали в Сърбия, Ромъния Австрия, Шкодра и в други страни по търговия. Те измрели между годините 1855—1875, а неколко от тех доживели до 1890 година. Така щото, те видели благодеянията на първата половина на XIX век, а именно: съставянето на градски общини и общински училища — ново учение на български, възобновяването на черквите и монастирите, печатници (печатание книги и вестници), избиване на яничарите, бунтове на кърджалиите и албанскитъ паши, опустоша­ване на разни градове и села, преобразуванията на турската дър­жава, (чрез Хати Шерифа, Хатихумаюна и Вилаетските закони), 2—3 руско-турски войни и най-после — освобождението на българите, ограничено от Европа чрез Берлинския трактат. Така щото, има какво да се слуша и да се научи от тия добри във всяко отношение старци — патриоти. Те прекарали един чисто български, задружен, патриархален и нравствен живот; били трудолюби­ви и скромни стопани, напредничави, сговорни и честни, както в частнитъ си, така и в общественигв работи. Заслужават уваже­ние и подражание в много отношения. Същите похвали, даже и с по-големо право, може да се изкажат и по отношение на нашите бащи, защото и те положиха на времето си големи старания за усъвършенствуването на учили­щата и на обществените работи — съграждание на нови училища, черкви, монастири; за изкарването на добър край черковния въпрос — освобождението ни от фанариотските владици и достой­ното представляване и защитата пред местните власти; — за със­редоточаването и разширяването на търговията и занаятчийството на гр. Велес, вследствие на което населението на града и око­лията му в кратко време се обогати и заживее мирно и спокойно. Но те извършиха и един, може би, несъзнателен грех, че въведоха в страната — градът и околията му — един нечуван и невидън дотогава разкош и салтанат, вследствие на който начина на живота поскъпна и стана не по силите на гражданите; а като последствие от това търговията спряла, последвал един застой, както в пазарите, така и в производството и занаятите, та населението изпаднало в крайна сиромашия, оскъдност и ми­зерия, и било принудено да се изселва и да търси прехраната си на вън. Това пък се отразило много зле, върху нашето и на на-

7

шите наследници иконоеско положение, както в частните, така и в обществените ни работи.
Според разказите на тия наши добри старци излиза, че от незапомнени времена във Велес е имало частни даскали, които в собствените си къщи са учили децата на книга с некаква малка заплата от самите ученици; но около 1740 година, дошли отвън двама калугери — единия от Рилския, другия от Св. Горския монастири, които се настанили в Бързоречкия метох — Св. Георги и почнали да учат децата — момчета и мо­мичета на азбука. Около 1750 година дошли и се настанили в същия метох две калугерки: едната велешанка, а другата чуж­денка, които събирали момичета да учат на буквица и черковно пение. Като се указало тесно помещението, единият от ка­лугерите се преместил в западната община в вакъфското здание, дето учел децата на тая страна. Тук, в отделно помещение, се настанила и местната калугерка Мария Самуркашева, която отделно събрала момичетата да ги учи на книга. Така вървело дълги години. За труда си те вземали от 1—5 пари в неделята от всеки ученик, но имало по-богати които пла­щали по 10—20 пари в неделята, а зимно време носили и по едно дърво за отопление и други подаръци за праздниците. Давали са им по нещо и от черквите, защото те служили и като псалтове наедно съ учениците; вземали нъщо и от мъртавцитъ, на които отивали да четатъ псалтиръ и да пъят на погребението; те церили и като лекари даром населението от разни рани и бо­лести, и така скромно се препитавали. Населението ги почитало и уважавало, а първенците чрез черковните епитропи, се грижело да им направят помещенията по-удобни за живение и за учи­лища, като ги считали за общински учители и учителки, макар да не е имало тогава специално наредена за училищата община. Жално е, че имената на тия полуобщински книжовници, даскали, калугери и калугерици, останаха неизвестни. Вероятно, по призвание, като посветени в духовно звание са обикаляли градовете да проповядват и просвещават населението в християнска религия, а там дето им се харесвало, оставали за по-дълго време и да учителствуват.
Поради наплив на ученици населението било принудено да приема и други учители. Около 1780 година в метоха на Бърцорек се настанил даскал Косте Скотето, родом от Велес, той учил децата до 1800 година. Около 1785 година настанил се в същото общинско помещение даскал Наце, родом от Велес и той е учил децата докъде 1810 година. Около 1804 година, отворил училище Гоце Митков и учителствувал до 1827 година, когато син му го заместил — Наум (Наце), баща на гиндо Наце.

В западната страна, тоже в общинските помещения, почнал да учи децата Поп Наум, родом от Велес, от 1790 — 1820 година1). В същите сгради в запад учителствувал от 1795 — 1818 година, даскал Илия Зограф родом от Велес, който в последствие, като зограф работил в Сърбия: в Ниш и в Лесковец, дето се и оженил.

8

При тия даскали учили децата — мъжки и женски — на славянска книга и да пишат по български, като въвели вече и сметанието с арабски цифри. Предметите, които преподавали тогава, са били: Азбуке-буковица (Буквар), наустница, псалтир, Святчето, Апостолот и най-сетне Евангелието, а на желающите и черковно пение по псалтикия.

III. Учебното дело през първата половина на XIX в.

Създаване на първата училищна община в Бързорек — Йордан х. Константинов Джинот (живот и дейност) — Учители в Бързорек — Създаване на втората училищна община в западната страна — Учители в западната страна — Установяване на празника Св. Св. Кирил и Методи за всенароден.

В началото на XIX век велешките граждани, като виждали ползата от училищата, започнали да размишляват: как да образуват училищна община и как да изнамерят средства за да се учат децата даром.

Според едни, липсата на средства било главното препятствие; според други, немали още понятие как требвало да се заведе общината, и най-после трети, бояли се от владиката да не им прати некой грък даскал, та да въведе и гръцкия език в учи­лищата, за което много пъти им натяквал. Без съмнение, съществували и трите препятствия, но най-главното било липсата на силна воля у гражданите, особено у първенците. Затова се огра­ничили само: да направят некои и други постройки в учи­лищата ; да заръчат на черковните епитропи да се грижат за чистотата на училищата, а чрез черковните клисари (слуги) да се метат училищата и снабдяват с вода за пиене и пр.

Около 1802—1805 година, в двете общини вече наброявали, 20-тина момчета — големи ученици, които са се приго­товлявали за свещеници и калугери и са учели Апостолът, Еван­гелието и черковното пьение. Но като немали книги за писане заличавали писаното върху стари кожени книги (пергаментни) и то преимуществено ония, които не са могли да ги четат — глаго­лицата, та върху заличеното са писали ново писмо. Второ, 30—40 ученика, които учели наустница и псалтир и трето, 100-тина уче­ника и от двата пола, които учели азбуке. Последните понеже имали книжки — буквари, то Хаджи Стефко Урумов, около 1805 година им написал около 20—30 таблици от азбуке, слогове, речи, изречения до молитви и даже философски мъдрословия, но толко искусно написани, щото всеки ги мислел за печатани. Тия таблици окачени по стените на класната стая служели за обуче­ние на учениците в училището над параклиса Св. Георгия.

В западната община се настанил да учи децата около 1800— 1818 година Давче Ангелов Станин, родом от Велес, който бил много грамотен и написал дори некакво си тълкувание, което може би и днес се съхранява в къщата на некое от по-интелегентните семейства във Велес.

9

В същата година, Петруш х. Михов, родом от Велес, написал Църковна катавасия, с много тропари и обряди, за слу­жене литургия, в която тук там имало нещо и на гръцки, но било написано със славянски букви и на славянски текст. Тая книга е била много искусно написана, като да е напечатена. В 1826 година е била подвезана в Цариград от баща му Михо и от братята му Георги и Косте. До скоро се намирала у Георги Менкаджиев, от дето по-късно е изчезнала.

Около 1810 година, се настанил в Бързорък, даскал Митре5) или Митре Българмицев, родом от с. Нагоричино, Кумановско. Той е бил един от най-добрите и примерни дас­кали и сладкогласен певец в черквата. Носил е карцула чохена или кожена черна шапка. Той е учителствувал във Велес около 45 години, от които 22 години като частен, полуобщински и 23 години общински учител. В последните години учел е само момичета. Неговите ученици и ученички, със стотини се броят само в града, а освен тех, в околните градове и села са се разпространили доста грамотни търговци, учители и свеще­ници. Той около 1855—1857 година, се отеглил от училището, защото вече невиждал, а около 1865 година умрел от старост. Той оставил двама синове, които били добри певци в черквата.

Около 1810 —1830 в западната община се настанил друг ветеран, даскал Пано, родом от Велес, който дълги години учел децата и от двата пола на книга и църковно пъение. Той знаял и нещо по гръцки.

Около 1820—1835 година, двама нови даскали са се наста­нили : единия в Бързорък Янко Скатев, родом от Велес; а другия в Западната страна Коце, син на поп Наума, който тоже учителствувал около 15 години.

Около 1820 година гражданите, особено по-бедните, почнали да натякват на първенците: че вече е време да се нареди общин­ско управление, което да се грижи за безплатното учение на бедните; да тури ред в училищата; да прочисти учителите, като остави само по-добрите и да снабди училищата с книги, по които да учат децата и пр. Вследствие на тази агита­ция, събрали се първенците- в една от стаит на Бързоръчкото училище и като взели пред вид: че още нема парични средства за да се обърнат училищата на общински (безплатни); че нема книги и пособия за училищата и пр.: то взели следните мерки: 1) заръчали на черковните епитропи, щото от приходите на черковите да се плаща за 20 ученика и за 10 ученички бедни ; 2) за­ръчали на тия търговци от помежду си, които отивали по търго­вия в Бълград, Буда Пеща, Виена, Брашова, Букурещ и др., да купят учебници и географски карти за училищата, и да търсят некой добър от новата система учител; и 3) направили и некои разпореждания в черквата в смисъл да се увеличи при­хода от свещи, дискуси и пр.


Едва в 1824 година некои от гореупоменатите търговци донесли неколко екземпляра буквари напечатани в Брашова от

10

Петър х. Берон ; други донзели пак буквари, напечатани в Будин в 1826 година от Василий Ненович, които тутакси били въведени в училищата; а трети направили парични подаръци.
Търговците велешани: Зафир Ангелов, Ангелко Палашов и Яню х. Георгиев Свакяров, като отивали за Виена и Пеща, в последния град ги срещнал учителя на Славяно-сръбското училище в Земун, Георги Захариади, и им препоръчал из­дадената от него „Славянска граматика", напечатана в Будин в 1832 година. Те, след като чули неговите обяснения, запи­сали се за спомоществователи и на връщане взели по неколко екземпляра, които и въвели във велешките училища. Характерно е, че записването на тримата търговци е станало в Пеща за което дословно четем следното:

„Господ Йоан Хаджии Георг из Велеса!" „Господ Михаил х. Пано и Зафир Ангело из Велеса", а четвъртия е бил записан като спомоществовател във Велес.
— „Велес, у Македонской. Господар Ангелко Палашов, Болгарин, Велики Търговец, любител книжества и основател Библиотеке Велеске."

Един екземпляр от тая славянска граматика имало у П. Урумов.

Същите търговци, след две години, донесли около 66 таб­лици, които били печатени в Бълград, от габровския учител Неофит Иеромонах Рилски, за въвеждането в българскитe училища на бейлланкастерската система — за взаимо обучение.

Всичко това ни показва колко са били редки в онова време, българските книги, а особено учебниците.

В 1832 година, първенците от Бързоръчката страна, се събрали в метоха Св. Георгий и като прегледали всичките сметки на епитропите от приходите на черквите и от разходите на училищата, избрали изпомежду си 6 души, от които 2-ма за черковни епитропи и 4-ма за училищно настоятелство; един от първите като касиер и един от последните като библиотекар на училищата. Така е била съставена първата учи­лищна община във Велес6), която прогласила: 1) че учението е вече безплатно, и 2) че на учителите ще се плаща от общината — от черковните приходи. Всичко това било извършено без формалности и без писмени актове, а просто устно и мълчешката, защото е съществувала опастност от турците или пък от вла­диката, за да не стане въпрос и съмнение, та да се спре и про­падне училищното дело. Доколко се помни за епитропи на черк­витъ били избрани Т. Килисаров и Хаджи Тоне, а за надзиратели на училищата х. Димо Палашов, Давче Пулков, Кимо Лапев и Ангелко Палашев (библиотекар). Настоятелството до гдето намери главен и по-добър учител, оставило за такъв даскал Митре с 1000 гроша годишна заплата и двама помощници с 500 и 300 гроша заплата. Разделени били в три помещения : големи, средни и малки, обаче, мъжкии женски наедно. Ангелко Пала­шев, който се учил в Австрия, е бил най-млад от другите и понеже имал големо влечение към книгите завзел се да на­реди в една училищна стая библиотека.7) Покрай многото чер-

11

ковни книги, ръкописи на пергамент, имало и разни печатни книги: на славянски, на български, печатени в Солун, като: Камен падна от небето, Еврейте и Християнската кръв, Бъл­гарско евангелие, печатено с гръцки букви в Солун и др.; книги печатени в Москополе, особено един речник на 4 езика, гръцки, български, латински и албански; 1 —2 книги печатани в Ватоша; друга, печатена в Самоков; гръцки, печатени в Мелник; сръбски книги, печатени в Белград и в Будин; други печатени във Венеция и в Милано на илирически и италиянски език; 2—3 тома голем формат латински речник и 2—3 тома тоже голем гръцки речник и пр. пр.


Училищните настоятели давали сметка на 3—4 години в събрание, гдето пак са бивали преизбирани или пък на техното место са избирали други.

В 1837 година, училищното настоятелство условило младия учител Иордан х. Константинов — Джинот, родом от гр. Велес, за главен общински учител в Бързоречката страна, с 300 гроша годишна заплата.

Предполага се, че Йордан Хаджи Константинов — Джи­нот да е билъ роден в 1818 год. в една проста къщица във Велес, махала Бързорвик, по настоящем ремонтирана и собственост на Илия Къртов, некогаш негов любим ученик.

Семейното положение на Джинот се състояло от: баща му Хаджи Константин, добър българин и дългогодишен клисар (черковно-служител) в черквата Св. Спас на из­точната страна на града; майка му — Милица ; братята му Хаджи Петруш и Хаджи Георги и сестра му Маца (Мария), богоязливи, трудолюбиви и честни българи на града. Въпросните членове от семейството на Джинот не са оставили следи от своята църковно-национална дейност във Велес.


Много малко се знае, какво образование е имал Иордан х. Константинов Джинота, къде го е получил и кои са били неговите доблестни учители 8). По показания на едни велешани, некогашни негови ученици, Джинот първоначално се е учил при прочутия за времето си във Велес — учител — Митре, във велешкото българско училище Св. Георги, метоха на Рилската Обител; по късно се учил в Самоков на тъй нареченото в това време „Ново учение" при учителя Никола Самоковлията и най-сетне заминал за Солун, където е изучил Ланкастеровата ме­тода. По сведения на други велешани, тоже ученици на Джинот, техният учител след като е изучил: наустницата, псалтира, святчето, апостола и евангелието, малко емвтане, писане, черковна пение при музикословния Даскал Митре, отишъл да учи в Са­моков при Никола Самоковлията, който по късно станал бъл­гарски учител във Велес, в училището Св. Георги, а след като е свършил учението си и при него отправил се в Белград и в Русия. Когато Джинот се върнал във Велес с намврение да стане български учител, разбрал е, че в Гърция и в гърцките училища в Солун се е въвела Ланкастерова-метода, и за

12

това е заминал за същия град, дето е престоял двв години за да изучи въпросната метода.
В 1836/7 учебна година Джинот е отворил частно свое българско училище във Велес, а в 1840 година става вече народен български учител в училището Св. Георги.

Джинот се явява с обширни за времето си познания по география, история, етимология, фонетика, математика, физика, естествена история, философия, логика, риторика, методика, черковнопеение и краснописане. Той владеел повечето от славянските езици и дори неколко чужди, като старогръцки, новогръцки, турски, албански, влашки, а на стари години е изучавал цигански и санскритски.

При тоя интелектуален багаж Йордан Хаджи Константи­нов-Джинот е притежавал твърда воля, самоуввреност, по­стоянство, изобретателност—и влечение към самоусъвършенствувание и търсене на старинни (книги,монети и други предмети). В училище Йордан Хаджи Константинов — Джинот е бил сериозен строг, взискателен, нервозен и безпрвкословен. Не обичал нареждания, съвети и припомвания от страна на черковно-училищните власти.

Той е завещал за ввчни времена на свещениците изучава­нето на: наустницата, псалтира, святчето и други черковни книги ; а в общинскитв училища във Велес, Скопие, Прилеп и другаде из Македония е въвел "Новото учение". Въвел е тоже в употребление „Песъчницата" 9) с подвижните букви, с които децата бързо се научавали да образуват : слогове, думи и изречения. Джинот раздвоявал учениците си на три класи : І. Клас, наречен клас за малки деца и с програма: присловници, Богонравница, География (Европа), Аритметика (4-те прости действия), Църковна история (до 5-то гоение), Свещена Исто­рия (до Израилските съдии), Катихизис, Пословици, Вексели и облигаци.
II. клас — за средни деца и с програма: Буквар, Славянски разговори, Сръбски имена (вероятно славянска граматика), Руски пространни катихизис, География (Турция, Русия и Герма­ния), Примври от добродетели (5 глави), Граматика (осемьте части), слова сръбски, славянски и руски с правила, числителници (про­сти раздробления и тройно правило), Всемирна история (старите времена до Христа), Църковна история (Седемтех събори), Свещенна История (до Иерусалимското пленение от Навхудоносора), Три слова за въскресение, преображение и успение Богородично, Енциклопедийте от Г. А. С. Б., Кратка антропология, нещо за планетите, Пословици и дневник глиренски (Чармилски 2).

ІІІ. клас — за первите (най-големите деца) и с про­грама : Граматика Мразовича, Захаревича, Цветник (изучаване 50 учебни листа с писмо и слушателно). Всемирна История с Генелогия, Хронология и География, Физика, Стематография, Све­щена История, Църковна история, География с изображание на карти. За планетите, Митология, Практическа аритметика, История на Св. Св. Кирила и Методия с свидетелства, За старите фило-

13

софи, Компас. Биография на знаменити мъже и философи (слушателно), Славянска граматика, Свещенослужение, Речник 500 речи славяно-руско-български с етимология, Български речи със славянско граматическо склонение.

Въпросната програма на Джинот е била обнародвана в Цариградски вестник 1852 година № 68 и преподавана в Ско­пие. Предполага се курса на I клас да е траел една година, а онзи на II—III класове по две години.10)

В запазените, макар и непълни записки от Илия Г. Къртов, некогашен ученик на Джинот, се намират наименова­нията на предметите, по които е държано бележки, а именно: гра­матика, реторика, поетика, музика, живописание, глиптика, хоревтика, архитектура, богословие, философия, логика, физика, зооло­гия, законословие, язвословие, математика, история и др. Предпо­лага се, че въпросните предмети са били преподавани на учени­ците от специалния (висш) клас.

Учениците на Джинот немали учебници, а са се учили по записки, които им диктувал поменатия учител. Той е давал своите записки на учениците си от учебници и ръководства на руски и сърбски езици. Географическата карта на Европа е била на руски език. До колко методично са били преподавани от Джинот пъстрите материи от учебната му програма и до колко са били усвоявани от учениците му, мъчно е да се каже, без обида на самата истина. Впрочем, неможе да се отрече, че той се явява както обновител и реформатор на българските училища и учебни програми във Велес, Скопие, Прилеп и дру­гаде в Македония. Характеристично е, гдето Йордан х. Константинов Джинот силно вервал по негово време за близкото ос­вобождение на България, Македония и Тракия, дори той е давал да изучават учениците му стихотворения и речи за посрещане на руските освободителни войски във Велес.

Йордан х. Константинов-Джинот е бил на средна възраст човек, съсстрог поглед, с тънки правилни черти на лицето, с бледа чиста кожа и с малка брадичка. Носил европейски дрехи, чиста бела горна риза с черна връзка. Той е прекарвал един вид аскетически живот. Хранел се е много слабо с хлеб, млеко, сирене, яйца, зеленчуци и то в много ограни­чено количеств. Чистата вода е била едничкото му питие. Тютюн не пушел, но и спиртни питиета не употреблявал.11)

През свободното си ваканционно време той е обхождал позните градове и села, на населението на които е проповедвал събуждане от национално-политическата им заспалост. Същевременно е давал много добри описания на редица градове и по-големи села, които описания публикувал в Цариградски Вестник № 113 от 1853 год.

В същия вестник, Джинот е писал разни статии по опро­стяването на правописа, изхвърлянето на: Ъ, Ер малък, [ттт. и заменяването съ: О, Ъ, г\ и Я. Той е апелирал за приемането в употребление от славянски свет на обща славянска граматика и правопис. Вж. (Цариградски вестник 1852 година № 69, 70, 79, 82 и 83).

14

Йордан Джинот е приготвил некакъв си речник от хиляда думи на 23 езици, от които 14 славянски и 9 чужди, но говорими в Турция (Цариградски Вестник, 1853 година № 149).
Той по думите на Цариградския Вестник, боравил и с драматургия, написал е „Диониси Тиран", драма в едно дей­ствие и „Филман Скъртов", драма в три действия; а също така е имал готови за печат :

„Некои съчинения многополезни за деца и учени стари".
„Как се кръщава младенеца", „Две части святия служба".
„Хронология до 1524 година, основана на Св. Писание", „Анофорическо основание на все священое писание", „Книжица поп Асен, пвеней Цар Соломона" (Ц. в. 1852 год. бр. 92, 1853, бр. 141.)

Неизвестността, обаче, забуля издавани ли са въпросните трудове и каква е техната морално-научна стойност.

Джинот е бил в писмени отношения с руски и сръбски учени, между които е Милоевич и Управителния Съвет на Дру­жеството „Сръбска Словестности" в Белград, с редакторите на Сърбския „Гласник", който вестник е давал прием на статиите му, също е имал познанство с некой си Михаил Попович от Браила, който му е изпращал учебници за училището в Скопие и най-сетне с Чомакова, Тъпчилещова и други пионери по църковния въпрос в Цариград, на които редовно им из­пращал писма и документи.

Джинот обичал и уважавал достойните за уважение гръцки философи и писатели. Но е мразел от дън душа гръц­кото духовенство, грандоманите, фанатичните и българоненавистните гърци, които изобилствували по това време.

Той бил в приятелски отношения с лекаря във Велес Василаки, грък, родом от Серес, но човекъ с напред­ничави идеи и демократ по убеждение.

Паралелно с това, той се показал на обществото във Велес и другаде, където отивал, добър християнин, горещ патриот и високонравствен човек. (Вж. Ц. в. 1852 год. бр. 89, относно писмото за страстите и другите дела).

На първо место в своите речи и проповеди Джинот е поставял народността. С разни притчи и доводи, е правил да се разбере от слушателите си, че онзи, който се от­рича от народността си, неможе да бъде добър човек.12) По мнението на Джинот българинът изобщо, и велешанецът в частност, са разумни хора и като такива за нищо в света нема да се откажат от народността си.

Той е бил слушан и уважаван от съгражданите си. Той е обичал и милеел повече за средната занаятчийска и долната работническа класи. Духовенството и богаташите стоели далеч от сърдцето на Джинот; дори е изобличавал публично некои от чорбаджиите и духовниците за техните надутости, среболюбие, мания да ръководят и управляват народа, та макар и по крив път и най-сетне за техната национална-политическа заспалост.

При тоя ред на нещата Джинот е бил в опозиция с велешките първенци и свещеници и в края на краищата е треб-

15

вало да напустне училището, за да отвори частно такова в което се разпореждал, както той е намирал за добре.

Когато Джинот е напуснал общинското училище във Велес, и се отказал да приеме 6000 гроша общинска заплата е бил заместен от некогашния си учител Николай Сомоковлията (1846 г.).

Частното училище на Джинот е било посещавано от много ученици, на които е било преподавано: граматика, география, исто­рия, сметане, пение и краснописание. Тук са дохождали мнозина от пробудените граждани — българи, разбира се в свобод­ното време на учителя, на които граждани Джинот е разправял, че българите са народ със славно минало, имали са свое царство и царе и са нанасяли големи победи на гърците и на другите врагове на България. Дошло е време, говорел той, българинът да се събуди от вековния си робски сън, да се осво­боди църковно и политически и да заживее свободно и да върви в пътя на прогреса. Препоръчвал е на съгражданите си идеята за обединение на славяните, на първо место българи, сърби и руси, като представялъ изгодите за славянския народ от въпросното обединение.

Джинот, както споменахме и другаде, през летните вакан­ционни дни обикалял по разните градове и села в Македония, където е проповядвал национално-политическа пробуда на българ­ския народ. Естествено е, че въпросния апостол не е могъл да не бъде забелезан и преследван от гръцките владици и техните органи, както и от самата власт, ала при все това, нищо не е могло да отчае ревностния проповедник.

В 1848 година Джинот е бил повикан от скопските първенци Хаджи Георги и Хаджи Христо Попови за народен учи­тел, където с готовност е заминал и станал български на­роден учител в Скопие.

Тук той е заварил българското народно училище много не­уредено; в него са се изучавали на черковно-славянски език: на­устница, святче, псалтир и други неколко черковни книги. Но подпомогнат морално и материално от скопските първенци братя Хаджи Христо и х. Георги Попови, братя х. Кочови, Константин Икономов и др., Джинот е наредил веднага българско народно училище по образеца на велешкото.

Въпросното училище се помещавало в едно приспособено за тая цел здание в черковния двор на Св. Богородица. През учебната 1850—51 година въпросното училище е било посещавано вече от около 180 ученика, разпределени по образеца на учили­щето във Велес на три класа и при почти същата програма.

Джинот е въвел строга военна дисциплина между учени­ците си. Всеки 10 ученика имали по един десетар, който носил червена лента на рамото си. Над десетарите са били по­ставени старши ученици, които носили жълта тенекия на гърдите си, а най-горния чин е билъ чинът на стотниците, които носили освен горните отличителни знаци и дървени сабли.13)

16

Длъжността на изброените началници — ученици е била да пазят ред и мир в училището, вън от него, в черквата и по скопските улици.

Учениците на Джинот в Скопие преди и подир учебните занаятия нареждали са се в черковно-училищния двор и с висок глас четели молитва. В празднични дни поменатите уче­ници под ръководството на любимия си учител декламирали избрани стихотворения, казвали диалози, комедии с научно нравствено-патриотичен характер и пр.; а самия той в празднични дни е държал в черквата проповеди, с които е канел населе­нието към борба срещу гръцките владици, които се стремели вся­чески да одушат всичко българско. Говорил и за славното ми­нало на българския народ и държава, за онеправданата с нищо национално-политическа заспалост на бьлгарите и пр.

Между всичко туй Джинот е проповедвал в Скопие дъл­бока нравственост в живота и строга въздържателност от всекакви излишества.

Джинот и неговото „Ново училище" се прочуло и в далеч­ната околност на Скопие. Ученици от: Куманово, Тетово, Дебър, Призрен и другаде дошли в Скопие и са се записали като негови ученици.

Скопският гръцки владика Йоаким, лукав и фанатичен гърк, обърнал целото си внимание върху Джинот и неговите проповеди14 и търсил случай да махне от Скопие, това плашилище за гръцкото паство.

В 1850 година Джинот и други Скопски първенци били оклеветени от Високопреосвещения брат на Юда—гръцкия вла­дика Иоаким, носител на християнското братство, пред турските власти в размирничество. Братя Попови, едни от стълбовете на българщината в Скопие са били заточени; а Джинот е бил оправдан и останал в Скопие за учител, както и по-рано.
Кримската война, обаче, е озлобила турските власти към бъл­гарите изобщо и учителите и свещениците в частност. Възползуван от това обстоятелство, Йоаким е успел повторно да издей­ствува от тогавашния Скопски мютесариф Мехмед Али бей да отстрани от българското народно училище Йордан Хаджи Константинов — Джинот. Последният прибрал се в къщата на верния си другар Божидар Ботум, където е преподавал частни уроци на Скопската младеж с по-голем ентусиазъм и енергия.

В 1857 година вследствие новото оклеветяване на Джинот от гръцкия владика пред Скопския мютесариф, че той преповедвал на Скопското население да не плаща данъци на държа­вата, е бил арестуван, и въпреки големите усилия на видни Скопски българи пред находящия се по това време в Скопие Теофик Паша, е требвало да напустне Скопие и да замине за Белград. Джинот изпроводен от множество народ, който със сълзи на очите изпращал любимия си учител,15) напустнал Ско-
15) Ц. вестник 1857 год. бр. 319.

17

пие, в който град 8 години наред е достойно учителствувал и е заминал за Белград, където са били заточени братя По­пови. Тук той живеел добре, и е успел дори да намери некои нему познати сърби и велешани — българи, които му помогнали в много отношения.

Обаче, свободния живот в Бълград не е привързал Велешкия българин-патриот Джинот за столицата на Сърбия. Очите му са били обърнати винаги другаде . . . в стеняща в робски окови Македония, в която живеели „пресладките за Джи­нот болгари".

И наистина не след много той е успел да се снабди с препоръчителни писма от Белградския паша и сръбското прави­телство и след едномесечно стоене в Белград, върнал се об­ратно в Скопие. (Ц. в. 1857, 323).

Впрочем, при самото пристигане в Скопие, Джинот е бил забелезан и наклеветен отново от гръцкия Скопски владика пред мютесарифа в бунтовничество и по негова заповед е бил съпроводен под конвой в Призрен при валията. Тук е бил хвърлен в Призренския затвор и след неколко време под стража е бил изпроводен чак в Битоля, понеже Велес по това време е попадал административно под същия град.

В затвора в Битоля той е стоял около един месец и благодарение застъпничеството и поръчителството на Димко паша (Велешанеца Радев) е бил освободен при задължение да не отива вече в Скопие. Освободен от затвора, върнал се е във Велес и се е предал на книжовен труд. Той е написал дълги и подробни описание на Прилеп, Велес, Кратово, Охрид, Преспа, Дебърска ръка и много други градове, села и монастири, които описания са били помествани в Цариградски вестник.

В 1859 година Джинот, въпреки запрещението да отива в Скопие, отишел в любимия си град, където е учителствувал цели 3 години, но не е можал да живее дълго време незабелезан от неприятелите си. Поради което е напуснал града и е зами­нал за Прилеп, където също се условил за учител.

Впрочем, Битолския владика Венедикт бил добре известен за гъркофобството и дейността на велешанеца учител-апостол, та побързал да го изпъди от Прилеп, но за големо негово съжаление, не успял.

И тук той е показал голема дейност и преданост към църковно-училищното дело. Народът извънредно много го обикнал и почитал, защото той е дал силен потик на борба срещу тогавашния гръцки владика Венедикта.

Поради това, Венедикт, който се е върнал в Битоля, го оклеветил като бунтовник и молил бързото му премахване от Прилеп. „В затвора е местото на неблагонадежните и бунтовниците българи", казал в мезлича, носителя в Християнското братство — Венедикт.
И наистина, през пролетта на 1860 година Джинот, по заповед на Битолския валия, бил арестуван и под стража отведен за втори път в Битоля и затворен в тамошния зат-

18

вор. И тоя път, благодарение постъпките на влиятелния пред турските власти Димко Радев, известния под името Димко паша, Джинот е бил освободен и изпратен на постоянно местожи­телство в родния му град Велес.

Интерниран във Велес той е отворил свое частно училище, но не могъл за дълго да просвъщава учениците и гражданите си, понеже дошлия по това време във Велес Пелагонийския гръцки владика Венедикт, заедно с Велешкия гръцки владика Антим не­милостиво напади от Джинот, оклеветили го пред великия везир Мехмед Паша Къбразлията, че той е много опасен човек за държавата, че е бил в сношение с руското и сръбското правителства, от където е получавал пари, в замена на което е готвил българското население във Велес, Скопие, Прилеп и другаде към възтания против държавата и, че дори много пъти е бивал подушван и арестуван от местните власти и пр. Великият везир при наличността на тия обвинения наредил да го арестуват и да се обискира къщата му.

При обиска намерили в библиотеката му съчиненията на Раковски и други писатели забранени от тогавашната турска цен­зура поради което поменатият учител и апостол за трети път под стража е бил арестуван и изпратен в Битоля.

Велешкият родолюбец Димко Радев и други битолски първенци и този път са се опитали да се застъпят за народния си учител, обаче не могли да издействуват помилването му. Джинот е бил осъден на заточение и изпратен пеша и под силна стража в Айдан — Азия.16)

Големи изпитания, лишения, грубости е претърпел този велешки народен мъченик през дългия път (около 200 километра) от Велес до Айдан. Некой от съпровождающите го стра­жари дори е искал по насилствен начин да му вземе златния часовник. Джинот се е възпротивил на това обирничество на стражаря и затова е получил от последния един камшик с удар в лицето, следствие на което се е пръснало едното му око.

Той е пристигнал в Солун съвършенно изтощен и от там е заминал за Чанак-Кале, където е чакал цел месец параход за Смирна.
В Смирна тоже е престоял един месец, но тук властите са се показали по милостиви спрямо измъчения и болен заточеник, като са взели грижата за лечението му. От Смирна той е заминал за Айдан. Тук благодарение, владението на гръцкия език, запознал се с един влиятелен грък и при това кмет, който се застъпил за освобождението му и свободното му живеене в Айдан.

Същият грък погрижел се за постъпването и церенето му в една гръцка болница. Тук той се е пооправил и оконча­телно заздравела раната на окото му. Наскоро напуснал болни­цата и си е наел една къщица, в която е предавал частни уроци по гръцки език на много гръцки младежи от Айдан, с чиито бащи се бил запознал.

19

Характерен е за случая следния чуден парадокс: Когато духовните пастири на гръцкия народ не се спирали пред сред­ствата да оклеветят и изпратят на заточение българския учител-апостол Джинот, намирали се други техни сънародници, които употребявали всичкото си влияние за неговото освобождение, изцеряване, настаняване и прехрана в Айдан ... И на тоя опасен враг за гръцкия народ и църква, те поверявали образо­ванието и възпитанието на милите си рожби ? . . .

От друга страна святелите на българското самосъзнание и заклетия враг на гръцкото духовенство и народ открива гръцко училище, макар и частно и преподава гръцки език на гръцките момчета! ...

Обаче по застъпничеството на некои цариградски българи, след двугодишно заточение в Айдан, Джинот е бил освободен и в 1864 година през Цариград се е завърнал във Велес. Тук отваря частното си училище и започва преподаването, както по-рано. Училището му, се е посещавало от достатъчно ученици. Приятелите и познайниците му посещавали са го в свободното си време и уважително са слушали неговите разкази, поучения, мъдрувания и други.

В 1866/7 година бил отново нает за главен учител в училището Свети Георги в Бързорек.
Като главен учител отхвърлил вече употреблението на „Песъчницата", като задължил учениците да пишат направо на чер­ните си плочи. Азбуката е била учена по буквар, а сетне е вър­вело и изучването на таблиците.

На по-възрастните ученици давали са се познания по: све­щена история, българска история, всеобща история, граматика, гео­графия, аритметика, краснописание и черковно пение.
В 1869 година Йордан х. Константинов — Джинот е отишъл да учителствува в Скопие на местото на Стоян Костов, които е станал секретар на Паисия, Скопски гръцки владика, родом от Кукуш и по всека вероятност и българин. Но още в началото на 1870 год., се е върнал във Велес, защото променили са се вече времената, въздигнало се е народното съзнание, науката прогресирала, по ясно очертани станали народните идеали и пред­стояли вече да се обмислят покъщите патища за реализирането на обединението и църковно политическо освобождение на бъл­гарския народ.

Ветеранът на българската кауза—Джинот — отстъпил местото си на по-млади, по-деятелни синове на България, в очак­ване реализирането на неговите идеални мечти. Берлинскиятъ договор отровил старческата душа на Джинот и направил тъжни последните му години. На 19 август 1882 година ненадейната смърт17), след като е боледувал само три дена, е повлекла в гроба великия за времето си български учител, апостол и революционер Йордан хаджи Константинов — Джинот, като записа в историята на Македонските българи с ярки слова неговата дейност за преуспеването на народната кауза и ги е завещала за вечни времена като пример на съгражданите и сънародниците му.

21

Той не е оставил наследници, понеже бил неженен. Книж­ките от библиотеката му били разграбени, само известна част за­пазени от тогавашната община (черковна), а друга, главно ръкописите, по невежество са били разкъсани и разхвърляни.

Говори се още, че Джинот е имал и много пари и то в звонково злато, които били взети от окръжающите го при смъртното му легло; мистерия, която може би един ден бъдещето ще открие.

Около 1843 година, когато главен учител в Бързоречката община е бил Йордан х. Константинов-Джинот, който е имал да взима 7,000 гроша заплата, наложило се поради липса на средства да се прегледат сметките на черковното и училищното настоя­телства и видели, че има 2-3000 гроша дефицит. Затова в едно събрание били избрани нови училищни и черковни настоятели, и записани били волни помощи—пожертвувания от гражданите. Едни давали готови пари, други в запис със лихва, която са пла­щали ежегодно, а трети — в материали, нуждни за жилища и пр. В това събрание протокола бил написан от Ангелко Пелашов в училищната кондика (училищния тефтер) като нарекъл общината: „Славяно-Българско училищно настоятелство на Бързоречки Св. Георгия Самописца". Той снабдил общината и с печат издълбан в Пеща, който наоколо има следния надпис: „Печ. Велеското-Българско училище: 1845"; посредата е изрисуван петел, който е зинал да изкукурига, а зад него едно от­сечено дърво, от което поникнала нова клонка с един добър лист18).

Ето и самия училищен печат:
Ето и частния му печат:

На местото на Йордан х. Константинов за главен учител условили некой си Спиридон от Ниш, който бил интелегентен човек, и учителствувал в Бързорек от 1845—1848 г. с по 5000 гроша годишно. Той бил и медик, та успешно це-

22

рил хората. За негов помощник, покрай другите учители, бил условен и Димко Хаджи Давчев, родом от Велес, който учителствувал от 1845—1848 година с по 600 гроша годишна за­плата.

На 23 април 1847 година, прегледани били отново сметките на училищното настоятелство, в което е бил Янко Христов, и според училищния тефтер указало се следното. „Янко Христов и другарите му за 4 години, като епитропи на Славяно-Българското Бързоречко училище Св. Георги предадоха сметка:

Направили капитал от нищо от № 1 до № 52 . . .
Облигации и броени гроша 34,749
Волни облигации има отъ гроша 9,690
44.709

Това са издействували Янко с дружината, което се намира по-доле записано подробно".
По-горе видехме, че първите и последующите черковни епи­тропи са бивали по двама, а училищни—4-ма. В 1847 год., обаче, определили, първо да бъде само един черковен епитроп, а учи­лищни надзиратели двама, с право да се преизбират всека го­дина и второ, сметките да се дават всека година. Вследствие на това, на 23 април 1847 година, избрани били за училищни на­стоятели: Ангелко Палашов и Хаджи Мишко х. Стоянов. По тоя случай Ангелко е написал в училищната книга следното:


„Аз гръшньш и раб Божии Ангелко Палашов зрител и настоятел словено-болгарской учйлиште Брьцоречког стаго Георги Самописца начна водит рачун со страх Божи и да будет милост и благодат верху ма. Божи будет амин.
месец Април 23, лето 1847 г.

Велес город

В същата книга има напечатано и следното:


Во има отца и сина и светаго Духа: Амин! Со милости Божию ммй же двама зпотроим училищньi Словено-Болгарскогъ стеаго Георги А. Самописца за грешни Ангелко Палашов и X. Мишко X. Стоанович влегохме епитропи да служимо на нашево кчилище с душам и съ телом сос тим уставот (заглавието) на годину рачун предават со страх Божи потом же за во будуще другу годину друйш епитропи да се постават со общин­ско избиране да будетъ то-есть да има що годъ понале от наука училищна и тако дале! И от една година више епитроп да не буде! Ного како дойде годината да моли община училищна ра­чун да си предаде со страх Божи.


Да покаже приход и заход.........


Велес у 30 Април лъто 1847-о
Печ. Велеското Българско училище 1845"".

23

Същата година новото настоятелство условило за главен учител Николай, родом от Самоков (според едни Константин Николакиев, а според други Николаки Костантинов), с 5000 гроша годишна заплата. Той е бил един от добрите учители, много скромен и интелегентен човек. Учителствувал в Бързорък от 1847—1850 година, когато умствено се побъркал, и напустнал училището. Преподавал граматика, география, исто­рия, Св. история, краснописание, аритметика и нещо за търговия, за записи, за сметки и пр. Той раздал на отличните ученици на изпита, по неколко екземпляри от Фотиновото „Любословие" купено от собствени средства. За негов помощник бил условен Георги Скотето, родом от Велес, (който добре изучи Ланкастеровата метода в Габрово, изпроводен нарочно за това от Бързоречката община), с 2, 400 гроша годишна заплата; а за помощници на последния били: Димитрия Илия Пашов, родом от Тиквеш, с 750 гроша годишно и Андрей Петкович от Башино село с 1, 000 гроша годишно. Последният, след като напу­снал училището, заминал за Русия да се учи, гдето станал генерален консул, както и брат му Костантин. Георги Скотето бил умен и трудолюбив учител, той наредил взаимното учи­лище при най-усъвършенствуваната система. Населението било много доволно от него, особено за сладкогласното му пение в черквата. Той е учителствувал от 1848—1863 година. Заплатата му се увеличавала всеки две години. Това е могло да става, за­щото общината значително е забогатела.


И наистина през 1848 година Бързоречката община е имала вече свой капитал в облигации 43, 912 гроша. От лихвите на тези облиции и от църковните приходи се е подържало учили­щето. Църквата, след като е посрещала своите разноски, давала е годишно на училището около 13, 000 гроша.


През същата година в Бързоречката община условили за учителка Митра Козарска, родена от Велес, с 325 гроша го­дишна заплата, а за нейна помощница Митра Милова, родом тоже от Велес, с 250 гроша годишна заплата. С това са отделили поне по-големите ученички да се учат самостоятелно в женско училище.


Около 1849 година Бързоречани условили за учител Архимандрит Дамаскин, родом от Панагюрище, (възпитаник на владиката Авксентия), с 5, 000 гроша годишна заплата. Той учи­телствувал до 1885 година. Преподавал на 40 ученика в една голема стая: Закон Божи, Катихизис, Св. История, Граматика, Езопови басни, Аритметика, География и пр., а на 10-тина по-големи ученика, освен това и гръцки език. Разбирал и от ланкатерската система, затова постоянно надзиравал взаимното училище и училището на даскал Митре за черковното пьение. За да възбуди съревнование в учениците, направил премии от кръгли тенекета, колкото 20 стотинки, предупчени на две места по края и проврени с връв, върху които имало положен печат с червен восък: за единиците само от едната страна, за десетиците и от двете страни, а имало и стотици; те се казвали пулове

24

(вулинки — печати). На ония ученици, които добре отговаряли урока си давал им по един такъв пул, и като се съберат 10 разменявал ги с една десетка и по тоя начин можел да знае кой ученик напредва. Обаче, хитрите деца, намирали средство да му развалят тая хубава сметка Така, когато учителят си стоял в своята стая, и пред него в открита кутия, поставени били полувете, тогава наговарали се 2—3 деца, вън на коридора да се сбият и да нададат писъци, а едно или две деца, отиват да обадят на учителя, който като излезал в коридора да се разправя с бие­щите се, то тия които го повикат — посегали в кутията и откраднали колкото могат пулове, особено от десетиците, даже и от стотиците, които после си разделяли помежду си, та в провер­ката те излизали най-добри и най-силни ученици. Това озадачило учителя, който като не могъл да открие истината, се чудел и маел как е възможно лениви и тъпави ученици да имат най-вече пулове. Но след като открил работата, захвърлил на страна пуловете и започнал да огбелезва на една тетрадка забележките към учениците си. Той бил един от добрите учители, а при това скромен и тих20, който си знаел добре работата.


През 1856 година условили за главни учители: Нешкович и жена му Тина или Сия, родом от Австрия, той за главен учител, а тя за женското училище, с 10, 000 гроша годишна за­плата на двамата. Понеже не знаели добре български език, препо­давали на хърватски, предметите: граматика, история, землеописание, естествена история с образци и окачени фигури по стените, стокознание, аритметика и немски и пр. и то на един клас от 40—50 ученика, а другия клас от 10—15 ученика освен гор­ните предмети още и търговски сметки, книговодство, обезателно записи, контракти, писмоводство и немски език.
Той бил свършил правните науки в Пещанския университет. Много е дружел с Георги Икономов и наедно работели против гръцкия владика и възбужуавали населението, особено пър­венците, да искат български владици. Той е стоял две години, а третата не можал да довърши, защото се скарал с епитропите за ненавременното изплащане на заплатата му и защото бил неврастеник, та от малко се сърдел и ругаел ; например когато оти­вали учениците в стаята му да го питате, какво ще каже „застава", той ако не могъл леко да им разправи на български, изведнаж с ярост ги изгонвал и изругавал.


А жена му учела 30—40 най-големи ученички, освен на книга, още и на ръкоделие, което е знаела много добре, та е привлекла вниманието и обичта на всички велешанки.


Гражданите от Западната страна, като виждали Бързоречките училища отдавна обърнати на общински и добре наредени, захванали и те да говорят и да натякват на своите първенци, че требвало вече да вземате пример от Бързоречани и да наредят общински училища. Западните първенци, събрали се на неколко пъти по тоя въпрос, но все немогли да се съгласят да направят училищата общински. Причината за това: според едни е била, че тия първенци, като по-близо до митрополията, в която

25


взимали участие неловко им било в отношенията им с вла­диката да отворят градски общински училища; а според други, немало е средства за да се подържат училищата от чер­ковния приход. Види се и двете причини са съществували, но най-после по натиск отдолу, първенците били принудени да наредят щото на учителите да се плаща от черковните приходи чрез епитропа. Тогава били условени: 1) даскал Елиско П. Янков, родом от Велес, който учителствувал с 1400 гроша годишно от 1840 година до 1858 година, но половината от последните си години учил само момичета; 2) Елисей Поп Теофилов, родом от Велес, с 1, 000—2, 000 гроша годишно, от 1840-до 1860 година, когато се запопил. 3) Георги Трайков (Поп Грую), родом от Велес с 1, 000 гроша годишно, от 1840—1856 год., когато тоже се запопил. Първият от тех даскал Елиско бил „ала даскал Митре" и се ограничил само с черковно сла­вянски книги и черковно пение, а другите двама, като по-млади въвели в училището и нещо от по-новите учения на български. Разбира се, че и на тримата постепено заплатата им е бивала увеличавана.

По такъв начин и в западната страна, наредили вече учи­лищно настоятелство, по образеца на Бързоречките училища и се плащало редовно на учителите от черковните приходи и от частни волни помощи Така, щото Велес вече се гордеял със своите добре наредени, за онова време, училища. Но владиката постоянно им натяквал да условят и един гръцки учител, за­щото патриаршията не го оставала на мира. Първенците отго­варяли, че немат средства и помещение за гръцко училище. То­гава владиката поставил един свой човек за гръцки учител в митрополията, като му плащал от себе си да учи българче­тата даром на гръцки език. Събрали се 10-тина ученици, осо­бено децата на чорбаджиите, които немогли да откажат пред владиката. Всички ученици недостояли нито два месеца, защото един по един избегали, тогава и самият гръцки даскал изфирясял.


Този малък факт ни дава повод да отбележим, че Бързоречката страна никога недопуснала, нито гръцки учител, нито пък да се чете и пее в черквата по гърцки, когато в Западната страна, макар и с големи усилия, владиката е сполучил да прокара щото от десната страна в черквата да се пее по гръцки, макар когато той сам, лично е служил литургия.

Не след много време и Западната страна, почнала да чув­ствува училищен дефицит, затова в едно събрание от граж­дани, епитропите изложили положението за материалната част на училището; тогава събрани били волни помощи в пари и в облигации, (по същия начин както бързоречани). Мнозина от заможните издали записи за да плащате лихвите им, които за­хващали от 100—2000 гроша, а и черквата давала ежегодно по 10,000 гроша. Така се закрепила и тая община, която броила 170 ученика от двата пола.

Всичко това се наложило, защото напливът на ученици бил поразителен за общинските училища и на двете страни които възлизали на 385 от двата пола. Усещало се вече голема нужда.

26

В 1848 година, в Западната страна условили. Янко Менкаджиев, родом от Велес, с 1, 500 гроша годишно, който учил до 1851 година; Милутин Будимирович, сърбин, който се оженил във Велес за влаинка. Той бил и медик, та церил от разни болести; учителствувал до къде 1855 година21); Жинзифов, родом от Струга или от Преспанско, баща на Ксенофонт — Райко Жинзифов, той бил учител на Българ­ски, Гърцки и Псалтир с 2, 400 гроша годишна заплата до къде 1854 година, бил тоже и добър аптекар ; Андон Кирков, ро­дом от Велес, учителствувал като помощник,от 1849—1878, с годишна заплата от 1, 200—2, 400 греша и пеял като псалт в черквата; Арсо Иванов, родом от Велес, учил частно де­цата в Западната страна от 1853—1858 година, а до 1862 година, като общински учител с 1, 600—1, 800 гроша годишна заплата ; Хаджи Косте Свакяров, родом от Велес, от 1855 — 1861 с 1, 500—2, 000 гроша годишно, а в 1861 година се запопил, той знаел и гръцки език.


Най-сетне в 1857 година, условили един добър учител, Георги Икономов, родом от Дупница, с 10, 000 гроша годишна заплата, като главен учител. Той наредил западните училища, в новосъградените помещения за главно и за взаимно училище, като ги разпределил на отделения и класове. Подир свършването на таблиците, учениците учили аритметика, граматика, всеобща исто­рия, българска история, кратък катехизис и пр. Той учителству­вал 4 години до 1862 година. От него били доволни всички. В негово време, най-напред в 1858 година, се отпразнувал всенародно и тържествено праздникът Св. Кирил и Методи, когато Икономов в приежетвието на владиката е държал една бляс­кава реч, за миналата слава на българския народ. От тогава, ежегодно се празнува тоя народен празник, от тогава датира и началото на черковния въпрос във Велес — борбата с гръц­кия владика и с Патрияршията.

IV. Учебното дело през втората половина на XIX век.

Учители чужденци — Сливане на двете училищни общини в една — Деви­ческо образование — Първите жени учителки — Статистични данни за учеб­ната 1890/91 година — Устройство и издръжка на българската община

Маджарската революция в Австрия в 1848 и 1849 година е спомогнала на множество търговци велешани, които са имали ра­бота с Будапеща и Виена да се обогатат, а пък Кримската война е спомогнала на всички търговци в града и въобще на цялото население, както в него, така и в селата да замогнат.


Това благосъстояние, внесе таково и в черквите, и в монастирите и в училищата, приходите на които се удвоиха и утроиха, а и негде отидоха много далеч. Например годишно: от 1, 000 гроша приход черкв. Св. Георгия почна да дава гроша 4, 000

27

6000 „ „ „ Спас „ „ „ „ 15000
„ 5000 „ „ „ „ Панталеймон „ „ „ 16000
„ 2500 „ „ монаст. „ Димитрия „ „ „ „ 3000О
„ 1000 „ „ „ Архангел „ „ „ 5000
„ 1000 „ „ „ „ Иован „ „ „ 6000
„ 500 „ „ „ , Бог. Согле „ „ „ 3500
300 „ * Св. Илия и др. источници „ „ „ 2000

17300 " 81500


От лихви на записи и от други волни помощи
се събирали гроша 68500

всичко 150.000

Казват даже, че в некоя и друга година, приходите се възкачавали до 2000 лири на двете общини.


В 1856 година ,гражданите от Западната страна, купили, един голем двор от западналите турци Доксанедлевци, в сред града с цел да строят нова църква, понеже другата е била вън от него. На следующата година, обаче, построили вместо църква едно училище за взаимно обучение за отделенята, а по­дир това, в същия двор построили и друго двуетажно училище. за класовете. По покупката на местото и по постройката на училищата се е похарчило най-малко 1, 500—2, 000 турски лири.


Но и бързоречани не останали по назад, насърчени от едно завещание на Димитри Чокалов от 120, 000 гроша, те ку­пили в центъра на града, покрай реката Вардар, местата на един тоже западнал турчин Манафът, с цел да строят нова черква. Но и те не изпълнили това обещание, а построили едно големо двуетажно здание за класно училище дълго 20 метра, широко 15 метра и високо 10 метра и посредата широки салони, което и действително стана такова с 4 класа за целия град, когато се съединиха и слеха в едно двете общини. Така, че и те похарчили много пари, а строенето на черква в града изо­ставили на бъдещите поколения. И действително по-нуждни били училищата, защото вече в двете общини се наброявали до 600 ученика от двата пола.


В 1859 година в Бързорек бил условен за главен учител Георги Милетич, хърватин, родом от Австро-Унгария, с 6, 000 гроша годишна заплата. В началото, понеже не е знаел български преподавал на сръбски по книгите, останали от пред­шественика му Нешковича22, но скоро изучил български „местното наречие" и с купени книги от Дановата книжарница, обърнал всичко на български и подобно на Икономова, изравнил учебните предмети еднакво в двете училища. Преподавал и немски език, както предшественика си. Съставил тоже и певчески хор от учениците, които пеели в черква и по домовете за благотвори­телна цел. Поради това населението е било много доволно от неговата работа. Оженил се е дори във Велес за да стане, като местен жител, обаче на 3-та или 4-тата година, понеже с учи­телските власти немогъл да се споразумее за заплатата си, бил принуден да напусне града 23).

28

От 1858—1861 година за помощник във взаимното училище в Бързович с 900—1, 100 гроша годишна заплата е бил назначен Петър Михалиев Цеков, родом от Велес. А в Западната страна през 1863 и 1864 година е бил условен за помощник учител Георги Менкаджиев, родом от Велес, с 900 гроша годишна заплата. Същият, обаче е бил условен за такъв и в Бързоречката страна с 1, 000—2, 000 гроша годишна заплата и е служил от 1865—1875 година.

А за помощници с 1, 000 гроша годишна заплата през 1863—1855 година, били условени: Илия Къртов, родом от Велес и Георги Миленков, родом тоже от Велес.
През същите години бил условен за главен учител Васил Диамандиев, родом от Охрид, който се учил в Русия с 5, 000 гроша годишна заплата. Него, обаче, го освободили от учителство, защото свирел на цигулка, когато хората се черкували в параклисът Св. Георгия, гдето той като бекярин квартирувал.

В Западната страна бил условен за учител Отец Алексия, родом от Галичник, Дебърско, (Зографски монах). Той е учителствувал от 1862—1868 година с 6, 000 гроша годишна за­плата. Гражданите били доволни от него, понеже е бил прилежен, умен и тих човек, и е преподавал същите предмети, които Г. Икономов бил въвел.
В същото училище за помощник и черковен певец бил условен Константин Илиев, родом от Прилеп, с 1, 500 гроша годишна заплата.

Ог средата на 1868 година до средата на 1872 год. бил условен за главен учител Константин Босилков, родом от Копривщица с 6, 000 гроша годишна заплата, който е преподавал и в класовете. По-преди той е бил по професия книжар във Велес, която и през време на учителствуванието си не напуснал. Той е владял добре турски език, та през време на борбата с владиката, а особено при посрещане и изпращане на пашите е държал бляскави речи на турски език, от което всички оста­вали доволни.

Около 1864 година, търговеца от западната страна Михаил Кумов довел от Австрия, една учителка Мария, родом от хърватско за да учи децата му и близките му роднини на книга и на ръкоделие. Това е ставало на негова частна сметка, затова я настанил в едно свое здание. След една-две година тя ста­нала общинска учителка и стояла до 1869 година. Тя е била много способна по ръкоделие.24)

В 1869 година хърватката Мария била заместена от учи­телката Зумбюла Петрова, родом от Стара Загора, която учителствувала до 1873 година с 4, 000 и 5, 000 гроша годишна заплата. Тя я била една от способните учителки и населението било много доволно от нея.
В Бързоречката страна в началото на 1870 година усло­вили за главен учител Лука (Вълко) Нейчев, който се е учил по правото в Париж. Той учителствувал само една година с

29

6, 000 гроша годишна заплата и като екцентричен човек напус­нал училището. Него го заместил Стефан Иванов, който учи­телствувал от 1871—1875 година, цели 5 години, с 5, 000—6, 000-гроша годишна заплата. От работата си разбирал добре и като тих и скромен човек задоволил всички. Оженил се за велешанка от добра фамилия и останал да живее във Велес до освобождението.


В 1870 година, по инциативата на некои от по-младите пър­венци, възпитани в чужбина, се съединили и слели в едно двете общини, Бързоречката и Западната, и се образувало едно общо 10-членно училищно настоятелство, което прибрало всички стари сметки, книги, облигациии и нови сметки от приходите и разходите на черквите, монастирите и училищата. Това ново на­стоятелство, се заело с първата задача да намери един добър главен учител, който да може да нареди, както требва учили­щата в града.


За такъв през 1870 година бил условен — Васил Попович 25), родом ог Болград (Бесарабия) с 12, 000 гроша годишна заплата. Той учителствувал три години, а именно до 1873 година, защото токмо в това време създало се една силна опозиция срещу него от страна на чорбаджиите. Причините за това били следните: първата че съгласно дисциплинирания правилник, той отстранил временно от училището неколко уче­ника за големи престъпления. Изключените ученици били деца на първенци, деца разглезани, на чиито простъпки предишните учи­тели гледали през пръсти, понеже назначението им зависело от. бащите им. Ходатайствата и заканванията за да бъдат опростени провинилите се не помогнали. А втората и важна причина че тогава еснафското движение срещу чорбаджиите било в раз­гара си, а учителя Попович държел страната на еснафите.


Поради това неговите противници чорбаджии не преставали да му причиняват всевъзможни неприятности. Отишли дори до там, за срам на града, че довели сръбски учител и съдейству­вали да отиват учениците при него. Независимо от това, повикали от Щип и покойния Иосиф Ковачев за да го условят като инспектор на училищата в града, с единствена цел да понижат Поповича. В туй време града Велес бил посетен от стария Петко Р. Славейков, който е успел да убеди Ковачев, че най-доброто щяло да бъде, ако той не се съгласи да остане в града. Тогава в раздразнено състояние Попович написал една остра критика на току-що отпечатаната „Школска Педагогия" от Йосиф Ковачева, публикувана в издаваното в Цариград списание „Читалище". А в хуморестичния вестник „Шут"(?), издаван от дядо Славейков, в неколко броя под заглавие „Грохотски химни", в стихотворна форма, силно е подиграл всички чорбаджии.

При това положение Попович не можал да се задържи по­вече от три години във Велес. Говори се дори, че най-сетне чор­баджиите подшушнали на каймакамина, че немали доверие в него като човек от Влашко, който можел да внушава противодър-

30

жавни идеи на младежта. Поради това каймакамина го посъветвал, че по добре ще направи да напусне града, което и направил през 1874 година, и става учител в Пловдивската семенария по български език и литература. Неговият план, постепенно да се отвори в гр. Велес едно поне петокласно училище, в което да следват ученици и от околните места, не можал да се осъществи.


Но в замена на това учителя Попович внушил на мно­зина от учениците си да не се задоволяват само с тия знания, що получават в родния си град, а да отидат в чужбина. Така, братята Георгови (Георги, Илия, Иванъ) отишли в Австрия; Иван Богданов в Русия; Тодор К. Танев, Тодор Божков, Алексо и Лазо Богданови в Пловдив и пр.


Ала въпреки всичко, той е успел да нареди училищата така: едно взаимно училище в Бързорек с 180—200 ученика в 4 отделения с 4-ма учители, като заменил таблиците със звучната метода; едно взаимно училище в Западната страна с 150—180 ученика в 4 отделения с 4-ма учители; едно женско училище в Бързоречката страна, с едно отделение и един клас с 1 учи­телка и 1 помощница на 60—70 ученички; едно женско училище в Западната страна с едно отделение и един клас с една учи­телка и 1 помощница на 50—60 ученички; едно главно училище в Бързорек, покрай Вардара, с 4 класа и 4 учители на 110 уче­ника или всичко 5 училища, 12 учители, 4—5 учителки, 560—620 ученици, от които 110—130 ученички. Разходите за тех—за учите­лите, учителките, прислугата и пр,—първата година не стигнали 1000 турски лири, а последната се възкачили даже до 1, 500 турски лири. По него време, велешките училища, стигнали до най-големия си разцвет, дори били едни от най-първите, най-усъвършен­ствуваните и образцови в цела Македония, та ученици се стичали отъ целата страна, за да се учат; а учители идвали отвред, за да видат редът и програмите, за да наредят и те своите учи­лища. Но уви, славата не траяла дълго време! Защото щом се довършила желъзопътната линия Солун—Велес—Скопие—Митровица и почнала да работи, изведнаж последвало едно икономи­ческо разстройство, един застой в търговията и се почувствувало един упадък в пазаря, а от там вече оскъдност и в об­щинските, черковните и училищни приходи. Ала все пак за допълнение и комплектувание училищата били условени за учители и помощници следните лица:

Тодор Танев родом от Велес от 1870—18/4 г.
Георги Арсо Михаилев „ „ „ 1870—1873 „
Александър Свякяров „ „ „ „ 1870—1872 „
Димитър Христов „ „ София „ 1871 — 1872
Онче (Йордан) Каракашев „ „ Велес „ 1871 — 1872
Димитър Ст. Стояновъ „ 1871 — 1872
Димитър Стоянов Белаянин „ „ Щип „ 1872—1873
Андрей Богданов „ „ Велес „ 1872—1873
Лазо Караянев „ 1872—1874
Димитър (Диме) Андов „ „ „ „ 1872—1874


31

Онче Свякяров „ „ „ „ 1872—1874 „
Диме П. Андов „ „ „ „ 1872—1873 „
Тодор П. Грайов „ „ „ „ 1873—1874 „


Горепоказаните учители и помощници получавали всеки според силите си,а именно от 1, 000 до 3, 000 гроша годишна заплата.


От 1874 година нататък били условени за учители и учи­телки редица енергични просветители: Никола Живков, родом от Търново за главен учител, с 6, 000 гроша годишна заплата.


Филип Симидов, родом тоже от В. Търново, за класен учител с 5, 000 гроша годишна заплата. Той бил роден на 25 май 1852 година близък другар на Стефан Стамболов, заклет, още като ученик в Търново, в революционното дело лично от великия апостол Васил Левски и помощник на Стоян Заимов в апостолската му служба във Врачанския окръг. Си­мидов е заминал за Солун през 1873 год., и в споразумение с дедо Цанков от Цариград той е получил покана от Ве­лес да заеме учителското место в града.


В неговите автобиографични бележки върху учителствуването му във Велес срещаме следното :


„Във Велес заварих сръбски учители и влашка пропаганда. С помощта на гражданите българи успех да прогоним и сръб­ския и влашкия учители (Антон Драндар тогаз беше във Ве­лес, току що си бе дошъл от Виена). Вдигнаха се куцовласите (36 къщи) и завзеха горе на баира едната българска църква, на левия брег на р. Вардар. Веднага разпуснах децата, като им казах да кажат на бащите си, да тичат горе при черквата, за­щото власите я превзеха. Ний учителите ударихме черковните клепала и скоро народа (жени и мъже) се събра от целия град при черквата. Власите упорствуваха, стана схватка, един куцо-влах извади един шиш от бастуна си и промуши един българин, който умре веднага, кипна народа и полетя да избие всички куцовласи, но жандарми дойдоха, взеха убиеца, изгониха куцовласите и се избави черквата.


„От тогаз каймакамина ме взе на око, искал от влади­ката Дамаскина (български) сведения кой съм, от къде съм и пр.и ме привика на обяснение — пусна ме и пак си почнах работата в училището.


„Една вечер бидох нападнат в училището (дето спех сам с един слуга — Коцето), но като дадох десетина истрели с пушката си, дойдоха жандарми и ме откараха в затвора. Сутринта, ме изкараха пред каймакамина, пак запитвания, обясних му защо съм гърмял и ме пусна. Един ден, като преподавах на децата, вдигнаха ме двама жандарми от училището и право в затвора и право при катилите (убийците). Написах си сам прошението на турски до каймакамина и го питах защо съм затворен и то при убийците. Отговор нема! Децата ми носиха ядене в затвора. След месец разбрах защо съм за­творен. Каймакамина лют фанатик в турцизма, като гледаше, че събуждаме българщината усилно чрез сказки в черквите,

32

в събрания в училищата, чрез театрални представления и пр., и като гледаше, че обучавам децата на гимнастика, игри в над­бягвания, в надхвърляне камък и пр., а при това и помирисал, че се събирали нощя неколцина на гуляй (а то беше събрание на бунтовния комитет. Пръв бунтовен комитет в Македония се основа във Велес от мене в 1873—74 година), всичко това го карало да бесней и ми се заканвал, че нищо не можеше да улови за факт да ме затвори. Тогаз той прибегнал до лукавщина като известил владиката Дамаскина да му даде такрир (репорт), че не гарантира за мене като учител, пратен от ек­зархията и пр. — На основание на този рапорт ме и затврри. Сретнах владиката (виках го да ме изповяда в затвора като „болен" уж) и му казах, че както глупаво е направил да ме затворят, тъй умно ще стори пред Екзархията да ме пуснат, защото ако ме проводят в заточение, както се заканва каймакама, аз нема да отида сам, а заедно с него, (владиката). Тъй го заплаших с едно негово писмо у мене. След три месеци по заповед от Цариград каймакамина ме извика и ми съобщи, че съм свободен, но люто ми се закани, че в три дни ако не се махна от Велес, той ще ме очисти (бен сени сокак ортасънда геберти режем — аз ще туря да те убият на сред ули­цата). Не ме остави да дам изпит на децата. След три дни една вечер, бидох нападнат на улицата (като си отивах в тъмно) но ножа на убиеца разпра панталоните ми и джеба на жилетката като одраска кожата на корема ми и втори удар не му дадох да направи, защото с един удар го повалих на земята и изчезнах. Тъй не умрях. Махнах се от Велес и дойдох в гр. Оряхово (при Дунава), дето станах учител в Бяла Слатина".
К. Папучев, родом от Сливен, учител на турски език с 3, 000 гроша годишна заплата.
Александър Онче Драндаров, родом от Велес, за класен учител с 5, 000 гроша годишна заплата.


Тана Коларова Шивачева, родена в Стара Загора, за главна учителка с 5, 000 гроша годишна заплата.


Луй Вуйткович, поляк, за учител по френски язик с 5, 000 гроша годишна заплата.
И за помощници: Хр. Бояджиев, родом от Казанлък, с 3, 000 гроша годишна заплата, и Пандо Белев, родом от Велес с 2, 000 гроша годишна заплата. Последният бил командирован да учителствува в Башино село. Всички тия учители и помощ­ници престояли по две-три години в училищата.
А за допълнение на женските училища, били условени, като учителки и техни помощници следните лица:


Стоянка (Сава) Дудикова, която в последствие се оженила за В. Поповича, е учителствувала от 1872—1874 година с 3, 000 и 4, 000 гроша годишна заплата.
Баба Неделка Петкова, родом от Сопот и дъщеря й Славка Петкова, учителствували в двете училища от 1872 до 1874 го­дина т. е. две години с 6, 000 гроша годишна заплата за двете.26)
Сута Танева — Чоджукот, родом от Велес, която била

33

помощница учителка, през 1872 и 1873 година с 2, 000 гроша годишна заплата.
Зафирка Славова, родом от Стара-Загора (внучка на бив­шата учителка Зюбюла Петрова, учителствувала от 1872 година до 1874 година с по 3, 000 гроша годишна заплата.
През това време съставено било и едно дружество, за отва­ряне училища по селата и подпомагание на отворените селски такива. То се управлявало от едно особено настоятелство, което още в първата година на своята дейност е отворило училища в Башино село, в Богомила, в Чичово и в други села.


Споменатата по-горе група учители били млади хора, свободни, пеели в черковен хор и давали театрални представления в големия салон на главното училище, гдето присъствували и най-главните от турските власти, и при стечение на много народ, който оставал особено доволен. Учителите били много буйни, гу­ляели нощно време с други младежи, та освен че пеели бун­товнически, забранени песни, но и гърмели с пушки и пищови, та тревожили полицията, с което задавали грижи на първенците, за да ги оправдават пред властите. Това революционно брожение от ден на ден ставало по-силно, та приличало като че ли Велес е избран за 5-й или 6-й революционен окръг на българските комитети. Скоро, обаче, избухна Босно-Херцеговинското възстание и явиха се други политически тъмни облаци по небосклона, та турските власти удесеторили вниманието си върху младите хора, с революционен дух, които били принудени да се разпилеят и да изчезнат временно от революционната сцена.


Тогава се намерил сгоден за времето главен учител, Пенчо Маринов, родом от Стара-Загора, който учителствувал от началото на 1876 до краят на 1878 година с по 5, 000 гроша годишна заплата. Той е бил тих, скромен и с мълчалив характер человек. Благодарение на него велешките училища про­караха ония усилни и опасни през войната (Руско-Турска) години без голямо сътресение и без човешки жертви, а само със зат­вори, давание рушвети и бътание на младите зад граница. .


Подир войната обществените дела във Велес претърпели тежък кризис. Причините за това били първо голямото осиромашаване на народа, и второто, изселванието на интелегенцията.27)
В късо време един голем брой велешани от най-добрата класа на града се изселил в България. И тъй за Ве­лес настанали тежки времена. От прежната търговия останала само сенка, а от интелегенцията нито сенка. Най-напред учили­щата усетили кризата. Общината осиромашела и нямала от где да плаща на учителите. Църквите немогли вече да събират пари. Требвало да се разхвърля училищен данък на гражданите, а те били съвсем сиромаси. Един-два опита се указали твърде нес­получливи. Лицата, които стоели на чело на обществените работи, се мъчели и незнаели що да направят. Некой предлагали да се затворят класовете и да останат само отделенията; но мнозина възтанили против това и класовете не се затворили; но затова пък заплатите на учителите намалили до минимум. Глав-


34

ният учител требвало да получава не повече от 35 лири годишно, а заплатата на некой учители от отделенията не над­минавали 6—8 лири.
Числото на учениците твърде намалило. Нямало половина от учениците, отколкото до войната. Родителите търсели на децата си каква годе работа, за да изкарват поминъка си.
Обаче, от 1888 година работите на града почнали постепенно да се поправят. С успешното обработвание на афиона, насе­лението малко се посъвзело. Това се отразило много добре и на общинските работи. В едно събрание през 1889 година, граж­даните събрали помежду си волни помощи 50 лири. През 1890 година се събрали двойно повече волни помощи от миналата година.


И през 1890/91 учебна година, последната година от раз­глеждания период, училищата във Велес били поставени вече доста добре, във всеко отношение, сравнително с другите маке­донски общински училища.


Така в двете части на града е имало по едно първоначално училище. В Бързорек, мъжкото и женско първоначални училища били смесени и се помещавали в долния етаж на новото големо здание. Училището било посветено на Св. Георгия. В Западната страна мъжкото първоначално училище било отделено от жен­ското, и било посветено на Св. Кирил и Методия. А трикласното училище се помещавало в горния етаж на Бързоречкото училищно здание в което момичетата и момчетата били смесени.


Имаме на лице две таблици, които нагледно ни показват числото и разпределението на учениците в първоначалните учи­лища и трикласното за през тази учебна година [28]:

35


От тази сравнителна таблица става явно, че интересът към образование по една установена системност всека година все по­вече и повече се е усилвал, до дето е обхванал всички слоеве на града. Този всестранен успех на учебното дело в града Велес още от най-ранни години се дължи на големата мате­риална и морална подкрепа, която се давала от страна на граж­даните. Последните по-късно дори са се организирали в една българска община, която действително е изиграла грамадна роля в живота на града и околията, поради което българския колорит във всъко отношение и за всякога остава непокътнат.29)


Тази българска община се състояла от 12 души, които всека година се избирали от народа. При общината имало училищна комисия, състояща се от 6 души, която се грижила за училищата в селата. Тая комисия е успела през 1891 година да отвори нови 6—7 селски училища. Също тъй е имало училищно настоятелство което се е грижело за градските училища. То заедно с председателя на общината, назначавало учителите, грижило се за помещенията и за всичко, що се касаело до училищата.


Общината имала под своя надзор освен двете градски църкви, още 4 монастира, които се намирали в епархията. За тия монастири общината назначавала всека година по един настоятел, който държал редовно сметки за приходите и разходите. Една малка част от монастирските приходи взимала Велешката община за градското трикласно училище. Освен тези грижи общината разглеждала всички спорове от духовно естество между българите. Нейните решения се уважавали от населението. Спрямо правителствените власти в последните години, общината е успяла да се постави много добре. Наистина, тя не е могла да завземе онова положение, което е имала цели 50 години почти до 1875 година, но сравнително тя е имала голем успех. И това прави само чест на тогавашните велешки граждани.


През тове време приходите на общината са били 30):
1) От вули. За всеко позволение за свадба се е взимало известна такса.

37

2) От монастирите. Четиритех монастири давали около 10, 000 гроша на общината а повече не са могли да дадат, по­неже много са западнали, тъй като населението около тех осиромашело и не е могло да жертвува, както е било едно време.


3) От завещание. Във Велес се е осветил един прекрасен обичай да завещава всеки българин преди смъртта си по нещо за училищата. Отначало само по-богатите са правили по­добни завещания, но по-късно този обичай станал всеобщ. Най-големата сиротица в града имала приготвена поне една бела меджидия, която стояла вързана в единъ възел на дъното на сандъка. Когато свещеника отивал да даде святите тайнства на болната, тя ако не могла да говори, посочила му сандъка и дедо поп и роднините знаели, че там има некоя жълтичка, спес­тена за да се поднесе в предсмъртния час на олтаря на науката. В една особена книга, която свещеника носил със себе си при пречистяването на болния, се записва името на подарителя и количе­ството на подаръка. В една особена недъля правела се литур­гия за успокоение душите на всички, които са подарили нещо на училищата, като се споменават имената им.


4) От училшцен данък. Във вид на волни помощи всеки възрастен велешанин е бил длъжен да внесе по некоя пара за училището. Този данък е бил от 1/2 бела меджидия до 2 лири на богата къща. Но само 5 — 6 къщи плащали от 5 до 10 лири годишно.


5) От българските църкви. Този приход, обаче, никак не влизал в касата на общината. Той си имал особено назначение. Двете градски църкви давали месечно по 320 оки брашно и по 200 гроша на бедните от техните енории. Освен това епитропите им се грижели за поправките на училищата и за отоплението.


Всичкия общински приходи с мъка достигнали цифрата 500 лири. Това ни показва, че при най-добрата воля на българите във Велес когато сиромашията е била много голема, не могли да се съберат достатъчно пари, за да се посръщат както требва общинските нужди. Едно време приходите на тая община са надми­навали 1, 500 лири, дори достигнали са и до 2, 000 лири.


От тия пари 400 лири отивали само за заплата на град­ските учители и учителки, 44 лири се плащали на 4 слуги, които служели в училището, 8 лири на председателя на общината, 30 лири — на секретаря на общината, а с останалите се посръщали разни градски нужди. Ако в края на годината се окажело неоди-мък, което често ставало, гражданите се мъчели да го покрият с волни помощи.

V. Заключителни бележки.

В заключение, за да се види по-нагледно, какво старание са полагали велешките училищни настоятелства, за подържание и напредъка на училищата, достатъчно е да процетираме в. „Ден",

38

от 11 юлий 1907 година, брой 1956 в който е напечатано след­ното важно съобщение:
Българщината в Нишко и в Македония през първата половина на миналия век.

„Из живота и архивата на покойния Александър Екзарх".

За просветителната дейност на Александъръ Екзарх най-красноръчиво говори факта, че той е открил повече от 22 училища из разните части на българското отечество. И после тия училища са продължавали да получават парични помощи от него, а некой са се издържали само с неговите лични средства, за което свидетелствува преписката, водена между него и настоя­телствата на тия училища, запазена в архивата на покойния. Той е открил и облагодетелствувал училищата в Стара Загора, Пловдив, Пещера, Пазарджик, Мустафа Паша, Панагюрище, Стрелча и пр."


„От македонските градове най-живи сношения покойния благодетел е подържал със Скопие, Велес и Башино-село. В тия места са били открити български училища още през първите 50 години на миналия век. Първенците на тия градове гра­мотни и полуграмотни, както засвидетелствуват техните подписи в писмата до Александра Екзарха, постоянно са се грижили за напредъка и преуспяването на своите училища, за откриване на нови такива, и когато техните средства са били недостатъчни, обръщали се за помощ към своя благодетел Екзарха."


„Ето например, какво пишат първенците на града Велес до Александър Екзарх през 1848 година 2 февруари.

Високородному Господшу Г-ну Александру Бейоглу Екзарху у Константинопол.


Високоблагослоньи и Милостивъй Благодетелю! Висоокопочитаемьи Господине!
Вашето Високопочитаемо писаше од 22 го Децембра 847 Года! На нашето общество: Чрез Господина Теодора Мисковика чиито примшхме — из което разбрахме, что прискорбно сърдцето Ваше содрогается! О состояние нашите училища — но да нам опростите — что нашите училища! От една година какво приели начало редовнаго учешя —; а по напред съветите прости бьли. — За това й трпъием скудостта? Какво у книги и прочи работи —.
При това Вьи покорнъйше молиме по могуството Ваше и потръбньи книги за двъе школи; но Вашето благодеяше милост та благонаклонна сторите и какво похарно знаете извольте со охота благодътелствувате на което ся и надяваме това благодъяше! От Вашата щедра рука улучит:

— Първо.

Второ: Благодарние Маненчки тъ- усердное Вамъ приносим; что толко благолъпно възбуждеше сме удостоили ся; со Вашето благонаклонно писаше, и щедро е благодъяние; Намъ което обе­щавате дати на уч: по 1, 000 гроша —: ради уреждашето за моми-

39

чета една школа — имаме дом — и още ще ся потрудиме и за учителя до некой ден; а Ваша милост обещаное нам ускорите. Трето: На черковиге имена од ова страна Вардар името на Церквата Вознесешето Господне или Св. Спас! А спротив преко Вардар е името на църквата Св. Целителя Пантелей — тълко имаше тува у градот Церкви ; и у те две тая нужда ся нам рова.
А кол то прашате за состояшето на свещенството со учешето, колкото за богослужеже иматъ способност; а за проче ся оскудни.
Со това днес отговаряме и за напред пак щем Ви ся отговориме на Вашето пращан впрочето молим Вас не забравите нас, за сега, което ся надяваме на милост и щедростта Ваша която непрестанно ожидаваме и Есме Вашего Високородия! и Милостивъйшего Благодя с високопочитаниетъ на всегда! 2-и февруария 848 года! у Велес

Покорнейши услугам

„х. Михаил: х. Стоянович.
„Петруш Михаил Шулев,
„Наум х. Бошков.
„х. Георги х. Стефо Драндар
„х. Манаси х. Хратович
„Сава х. М. Драндар
„Ангеле Плетенник (?)
„х. Георги х. Трайко Крепиевич
„Арсения Иован
„Янко Христович
„Илье Атанасовичъ Георгов
„Васил х. Георгович".


„Както вижда читателят, това писмо на Велешките пър­венци до Александра Екзарха в 1848 година излезло от перото на некой тогавашен учител или недоук писар, носи отпечатъка на всичката тогавашна недоделаност на българския език, на то­гавашната оскъдност от образовани българи, но заедно с това и на тогавашната неутолима жажда за наука и просвета и току що самосъзналите се като народ македонски българи. Правописът, а до нейде и стилът представляват истинско смешение на езиците. Писачът си служи на места доста умело с ь, ъ, ъ, но често не туря ъ в края на думите, употребява редовно гръц­кото е, а на едно место сръбската буква Ъ. Езикът му е тоже смешение от българския литературен език, от черковно сла­вянския и от местното наречие.


Но какви благородни чувства и мисли са предадени с тоя недодялан език, който в ушите на днешния българин е една какофония. С това си писмо велешките българи в 1848 година съобщават, че от година насам училищата им функционират

40

редовно. По-напред тия училища са били съвсем прости, затова сега в тех се чувствува оскъдност от към книги и пособия; ето защо те молят своя благодетел Старо Загорчанина Александър Екзарх да им изпрати потребните за две школи книги. Те още благодарят на Екзарха за дето им обещал по 1, 000 гроша годишна помощ за училищата им; с тех те ще си уредят и открият и едно школо за момичета", за която имат вече дом, а и за учител ще се потрудят. Те съобщават на благодетеля си имената на двете си градски черкви и за състоя­нието на свещениците си. Последните са способни, колкото за богослужението, но в друго отношение са „оскудни".


Имали по-съкрушителен аргумент против всички безчестни шарлатании, които от десетолетия се вършат от страна на сър­бите за сметка на езика, народността и съзнанието на македон­ските българи? Чувствата и мислите, изразени в тоя документ могат ли да бъдат резултат на една подкупническа българска пропаганда, която действува за побългарявание на чужди на­роди? В това време, българският народ не притежаваше още ни черковна ни политическа самостоятелност. Не съществува никакво официално учреждение, което да се грижи за просветата на българите и да ръководи техното национално пробуждание. На всекъде, където е успел да проникне лъчец от светлина — възгласите на Паисия Хилиндарски, бъл­гарските книжлета на Софрония Вратчански, проповедите на Миладинови, на Неофита Илариона — навсекъде в Бъл­гария, Тракия и Македония, изникват като от земята пламенни проповедници, любящи своя български род и почват да работят за неговото пробуждание и засилвание. Това става едновременно във всичките части на българското отечество. Навсекъде, където националното чувство е задремало и заспало дълбок сън, като българско, в отдалечените робски времена, навсекъде то почва да се събужда пак като българско. Миладинови, Пейчинович и Жинзифов, рожби на Македония, но просветители на целия бъл­гарски народ и работници за общото българско национално дело, немогат да бъдат рожби или последователи на Неофита и Ила­риона, защото се явяват съвсем самостоятелно, а по време не по-късно, даже по-рано от последните. Да не говори, че пред вестника на българското пробуждане Паисий Хилендарски е тоже син на Македония.


Плод на искуствена пропаганда ли са тия първи признаци на събудена българска национална свяст, в едно време, когато българското съзнание в по-голема част от тракийските и мизииските българи още спи, а в Скопие, Велес, Щип, Прилеп и Охрид са горди вече със своите български училища и със своята българщина? България тогава немаше, ни Екзархия. Между ви­новниците за създавание на Екзархия на първо место личат Скопие, Велес и Охрид; това са три от първите български градове, които се сдобиха със свой владици не чрез бератина, официална България или чрез молби и постъпки на българската Екзархия — нито едната, нито другата, тогава не съществуваха — а

41

чрез своята жива борба за българска черковна независимост.

В това време, когато българският народ едва започваше да се събужда едновременно във всички части на отечеството си, сърбите са били народ, признат от всички, със живи исторически тра­диции, с особена култура, с литература и с две свободни държавици, резултат на освободителни борби. Скопие, Ве­лес, Прилеп и Охрид, не се раздвижиха заедно със северните си славянски съседи, не счетоха сръбските освободителни борби за своя собствена борба, не обърнаха погледите си към свобод­ните сръбски княжества—Сърбия и Черна гора, нито свързаха съдбата си с тех. Те се събудиха само като българи, бореха се в първите редове с българите от Мизия и Тракия, считани от всички за един и същ народ, както и от сърбите до Сретковича и Милоевича".

42

Бележки:

1). Бързоречка се нарича източната страна, защото на рeката, на край града има една грамадна карпа (каменист блок), вдаден във Вардара, та стeснява водата и я прави мого бърза. Населението си налива оттам чиста сладка вода и нарича мeсността „Бързайче". До тая мeстност, от едната страна, е градът, а от другата-една пространна мeстност, наречена „Рeчани", която е обърната само в градини. От тия две названия на мeстноститe (Бързайче и Рьчачи) е произлeзло името Бързорeй, което от най-старо време се отдава на източната страна на града; нeкои от простолюдието за по-лъко го изговарят “Пърцорек”.
2) За двата гореупоменати метохи, се знае от по-интелегентни стари хора, че не са метохи на монастири, а-прикрити градски училища, защото турците не оставяли българите свободно да се учат на книга. Те служили и като седалища и гостоприемници на разни книжовници и народни хора: калугери, калугерки, учители,проповедници, черковни певци, училища частни за учение на книга, за преписване на стари черковни и летописни книги, за учение псалтикия, за черковно пьение и за церене гражданите от разни болести от лекарки-жени, наречени баби екимджийки.
3) Много данни и сведения за учебното дело във Велес заимствуваме от бележките и разказите на покойните родолюбци Пантелей Урумов, Ник. Мисканов, Геор. Меканджиев, Ник. х Тонев, Геор. Богданов и др.
4) К. — (Карамфилович) Сегашното и неодавното минало на гр. Велес, Пер. спис. 1892. кн, XI. стр. 558.
5) К. — цит. статия, стр. 558.
6) К. — цит. ст., стр. 559.
7) К. — цит. ст., стр. 557.
8) В. Кънчев — Йордан К. Джинот, София, 1902, стр. 1—3; К. —цит. ст., стр. 562—3.
9) Песъчницата представлявала: една дълга маса, от странитъ с рамки, пълна със песък, която е била изравнявана с една дъсчица и върху която у-ците са пишели с дървени клечки — слогове, думи, изречения и цифри.
10) В. Кънчев — цит, ст.. стр.6. п) В. Кънчев — цит. ст., стр, 2.
12) В. Кънчев — цит. ст., стр. 12.
13) В. Кънчев — цит. ст., стр. 2.
14) В. Кънчев — цит. ст. стр. 11-
16) В. Кънчев — цит. ст. стр. 15.
17) В; Кънчев — цит. ст., стр. 20.; К. — цит. ст. стр. 590.
18) К. — ц. с стр. 564. Благодарение на тия две рисунки ние се въз­ползуваме да ги възпроизведем тук, а освен това и умесните негови за­бележки, относително значението и тълкуванието на тия два важи за времето си печати: „Печатът е от ония, които са били въведени в българските учи­лища по предложение на В. Априлова из Одеса, и най-първо в год. 1835 при отварянето на новобългарското училище в Габрово, родно место на Априлов. Както се вижда от рисунката петелът е зинал да кукурига, което напомнюва на българите, че зората е настъпила и е време за събуждание. Зад петелът стои отсечено дърво, от което обаче поникнала клонка с един добър лист. Това дърво, по всека въроятност, ни представлява от­ношенията с гръцкото духовенство на българска писменост, която наново по­карала." „Той е имал печат частен (свой собствен) с лев в средата и корона над главата му, на когото значението е разправял подробно на своите съотечественици и ги е карал да се възхищават от неговия лев. От тоя печат аз намерих само един отпечатък, от когото привеждам копие".

43

19) Горните пасажи написани със славянски букви взехме от „К" стр. (565-6), като пропуснахме критиката му за сърбизма и русизмите. Ние не разполагаме със същата велешка книга за да можем да използуваме по обширно и по систематично данните от нея, за които по училищните работи тя е единевената писана книга.
20) Сметка извадена от книгите на Бързоръчката община на училищния Епитроп Коста Радев за год. 1853 и 1854, по „К" стр. 568.
1853 година, на Георги Даскалот за 2 лета...... гроша 5301
1853 „ „ Димитрия Даскалот за 3 месеца платка „ 170
1853 „ „ Женското школо за две даскалици „ 500
1853 „ за 2 лета на Мица Козарска ..... „ . „ 510
1854 „ на Андрея Даскалот за 9 месеца . . „ 820 54 „ за 7 месеца на Митра Милова .... „ 140
1854 „ на Митра Даскалот....... „ 1060
1855 „ за 6 месеца на Дамаскин Даскалот „ 2540
21) К. — цит. съч. стр. 561.
22) К. — цит. съч. стр. 572.
23) Георги Милетич (според „К" стр. 573—4), се е родил пръз 1837 год. в селото Мошорин, което се намира в южна Унгария, близо до град Тител. Първоначалното си образование е получил в Тител, а след това свършил реално немско училище в Митровица. Като искал да се избави от воената служба, младия Милетич избегал из Австрия в 1858 г. и през Босна с един предприемач отишел в Африка, гдето неколко време работил при разкопванието на Суеския канал. След това дошел в Цариград гдето се запознал с бившия Велешки владика Двксентия и по препоръката му дошел във Велес и се условил за главен учител. Той се оженил във Велес през 1860 г., за Евка х. Поп Даова. Учителствувал последователно: 3 год. в Щип, гдето оставил както и във Велес добри възпоменания; 1 год. във Видин(, но бил преследван от гръцкия владика; 3 години в Кукуш гдето имал за другар Г. Шапкарова. Като се условил за учител във Вашота, а се намирал в Струмица, дошел Солун­ския Валия Якиф Паша, дето владиката го наклеветил, че имал сношения с бунтовнически чети, що минавали Дунава. Валията заповедал да арестуват Ватошкия учител, като опасен за държавата. Милетич бил вързан и конвоиран през Велес в Битоля, гдето стоял затворен от Иванов ден до Георговден 1862 год. За него се застъпили некои влиятелни велешани, а най вече Димко Паша. Съдилището го освободило с условие, че не може да живее в друго место освен във Велес и не може да учителствува без особено разрешение. Във Велес в 1870 година пак бил условен за учител, но при дохожданието в града на Битолския Мутеса-рифин, бил принуден да напусне учителството. Тогава се почнало напра­вата на железницата Солун—Велес—Скопие, гдето се условил като драгаринин на компанията и работил между Велес и Скопие до 1873 година. Сетне заминал за София, гдето служил при работенето на линията София— Кюстендил до началото на Сръбско-Турската война. По късно Милетич за­минал за Ромъния, гдето постъпил в четата на Панайот Хитова и изпълнявал службата на секретар. С тая чета той е бил на Чипровския балкан, участвувал и в сражението на Корито и пр. Подир отварянето на Руско-Турската война, преминал и в редоветъ на руските войски, гдето служил в Червения кръст до края на войната. Подир освобождението е заемал разни длъжности в България, дето и се поминал.

И тъй тоя добър работник в продължение на 12 години изпълня­вал трудната учителска длъжност в Македония, с уважение и любов към езика и народността на местното население и когато в ново време се появиха сръбските претенции за тая страна, той ги е посрещнал испърво с очудване, а после с негодувание.



44


4 коментара:

nemabugari said...

BUGARITE VO MAKEDONIJA BILE I KE BIDAT OKUPATORI - KRVNICI I UBIJCI.
BUGARITE BILE I KE BIDAT SVETSKO POZNATI FALSIFIKATORI NA ISTORIJATA(NE SAMO NIVNA)A BOGAMI POZNATI I NE SAMO PO FALSIFIKOVANJE NA ISTORISKI DOKUMENTI``KNIGI``...pari,toaleti...
ima koj da zboruva za Veles
a najmalku vylgarotatarite

Anonymoussaid...

Ciao,
mi interesserebbe molto leggere il tuo blog, ma purtroppo in cirillico :) e la traduzione online non è mai comprensibile.
Mi dispiace :)
Sabry
http://isidestoria.splinder.com/

nETsOLDIER said...

Zdravo i tebi :)
Vidim da imaš dosta znanja o povijesno-kulturološkim zbivanjima..

Svaka čast!!!

Anonymoussaid...

Zdravo na sve i od Italy i od Hrvatska. Kako sto bi morao da znate, BUGARI VO MAKEDONIJA E IMALO, IMA I KE IMA I VO IDNINATA!
Posto vo ovoj kraj BUGARI SE OD ILIJADI GODINI!

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial