| More

translator

АНДОН ЛАЗОВ ЯНЕВ - “АНДОН КЬОСЕТО”

СПОМЕНИ

(любезно предоставени от г-н Цочо Билярски)

За да напиша спомените на Андон Кьосето налагаше се да отпътувам за Горна Джумая (дн. Благоевград), където се бе настанил видният македонски революци­онер и терорист от лявото крило на македонската организация. В продължение на три дни записах всичко, което дядо Андон си спомни за своята бурна революци­онна дейност. Срещите ни се състояха в хотела, в който бях отседнал.
Кьосето бе нисичък, сух човек с побеляла коса. Говореше енергично, както енергични бяха и движенията му. Облечен в тъмни, шаечни дрехи, с нахлузен на главата каскет, дядо Андон без усилие си спомняше за своята дейност, както за своите приятели и врагове.
Умен и тактичен, на него са възлагали тежки и рисковани задачи, които той изпълнява с хладнокървие и успешно.
По време на разказа, когато дядо Андон започна да говори за дейността на Г. Делчев, той се запъна и заплака...
Срещите се състояха през есента на 1931 г.
В гр. Горна Джумая той заемаше малка административна служба.
Андон Лазов Янев - Кьосето почина на преклонна възраст към 1952 г.

Боян Мирчев.
Горна Джумая, 22 септември 1931 г.
Родом съм от с. Голозинци - Велешко, то е близо до арнаутското село Мелница, до река Тополка. Името Кьосе е прекор, даден от другарите ми. Баща ми се казваше Лазо и се помина в село. Той се занимаваше с чифлигарство; чифлик нямахме, а работеше като исполджия при един бег. Бехме трима братя: Никола, Йордан и аз. Брат ми Никола после ние го убихме. Майка ми се казваше Мария. Бащиното й име не мога да си спомня. Тя беше родом от село Лисиче, Велешко. То е под село Дреново и беше населено с българи, турци и арнаути. Имах и две сестри - Стоянка и Тодорка, които са подир мен. Когато излязох от дома, брат ми Йордан оставих на 5 - 6 години. Детинството си прекарах с много мъка. Баща ми ме разкарваше насам - натам, за да му пася овцете. До къде 12-15 год[ишна] възраст бях си на село. После баща ми попадна в затвор и лежа в Солун в продължение на три години. Той не попадна в затвора поради някаква афера, а поради някаква сделка. Той минаваше за първенец в селото и го мразеха. Беше против турците, не им кланяше глава; а други им коленичеха - къде е силата, все там има облаги. Пък на кого ли е идвало по това време да мисли за нация, за народ? Така, като са се раждали в Турско, те са мислили, че няма друг народ освен турския. Така са си мислили хората по онова време. Та баща ми, като осъди­ха на три години, лежа в Беяс (Баяз-б.а) - Куле (Еди - куле беше склад).
Като попадна баща ми в затвора, ние не можахме да живеем на село. Брат ми (Никола) беше по-голям от мене, но падаше малко по-будала. Във Велес имах чичо на име Арсо Мешков. Той имаше воденица на Бабуна; имаше и къща в Койник (махала във Велес). Като не можахме да живеем на село, запитахме чичо ми, дали да се преселим във Велес. И една нощ се вдигнахме от село и избягахме във Велес. После чичо ми ме цани чирак при касапите братя Славкови.Те се занимаваха също и с млекарство и мандраджийство. Напуснах овчарпъка и започнах да си работя тук - таме самостоятелно.
По това Бреме във Велес имаше един турчин на име Али Чауш.Той познаваше целия град: кой какво работи, как се казва и пр. На един празник в махалата Койник, на един кепенек, бяхме насядали неколцина момци. Али Чауш, придру­жен от един жандарм, се зададе по улицата. Тогава бе обичай да му се става на крака. Приближи Али Чауш и всички му станаха. Аз не му станах. Той направи няколко крачки и като видя, че аз не станах, повърна се и ме запита: защо не ставаш, бре гяур? Докато да му отговоря, той замахна да ме удари. У мен имах едно призренско нохче; то ми беше сгода, махнах и му разсекох мундира и се впуснах да бягам. Не можаха да ме хванат - бях бърз на пипане и бягане. Крих се няколко дни във Велес по махалите и оттам тръгнах да бягам за Солун. Опътих се за там, без да зная път. За тоя град бях слушал, ама не знаех къде се намира. Тръгнах по линията, като правех сметка от Градско да се кача на машината. Със себе си бях взел само нуфуз -кръщелното свидетелство. Стигнах в Градско и по­исках да се кача на машината. Запитах ханджията, кога дохожда машината. Той ми отговори, че тя дохаждала късно. „Ще стигнеш - каза ми той - пеша до Криволак и има пак да чакаш."
Продължих по линията за Криволак. Като стигнах там, поотпочинах си около половин час и машината пристигна. Точно бях се опътил да си вадя билет, гледам аскер кара затворници - велешани. Един от тях ме позна и каза на турците, че съм качак. Затворниците бяха велешани и ги караха в Солун. Заловиха ме и ма­шината си замина. Късно беше и нямаше кой да ме откара в Неготино. Поведоха ме за турското село Криволак, близо до гарата и ме предадоха на един млад бег. На другата сутрин щяха да дойдат да ме вземат. Бегчето ми оказа добър прием. На сутринта вместо да дойде стражар, дойде полякът, за да ме кара за Неготино. Той беше висок и носеше дълга пушка, на която можеха да накацат четиридесет кокошки. И така тръгнахме с него и стигнахме в Неготино. Тук имаше мюдюрлук и полякът искаше да ме предаде на мюдюра, за да ме кара в Кавадарци, който бе околийски град. Обаче беше дошел тук таксилдарът - държавният бирник, за да събира данъци и цялата стража бе на негово разположение. Мюдюрът се обърна към поляка и му каза: „Както си го докарал до тук, така ще го откараш и до Кава­дарци." Полякът се обърна към мене и каза: „Хайде да вървим." Аз му казах, че съм гладен. Аз имах у себе си няколко бели меджидии. Отбихме се в една гостилничка, обядвахме, платих и тръгнахме за Кавадарци. Поехме по един път; земята беше пловица, та се плъзгаше. Срещнахме една река суходолица. Брегът върве­ше надолу покрай пътя и после се отбиваше на ляво. Аз си правех сметка как да избягам. Зазяпах се, приказвайки и му дадох едно рамо и го блъснах надолу в суходолицата. После аз завих надолу към Кожух планина, и през едни ниви хва­нах гората. Беше се вече мръкнало. Какво бе станало с турчина, не можах да Разбера. Хванах планината Кожух, като се движех все по звездите. Ходих и през Деня, та чак до тъмно. Беше студено. Ходя, ходя, па седна да почивам. Една сут-Рин рано призори чувам Вардар да ячи, ама къде е реката, не може да се разбе­ре- Седнах и си мислех: ще срещна пастирчета и ще ги запитам къде е правият път за линията, и ще тръгна да вървя по линията. Но под мене се намирало село Миравци, Гевгелийско. Чувам петли пеят, псета лаят. Станах и по-надолу се

натъкнах на един егрек (търло овце и кози). Срещнах един пастир, чоеек средна възраст. Гледа ме той окапал и ме запита какъв съм. Казах му: „Не ме питай кой съм, ами кажи ми къде е линията." Той ми показа пътя, слезох на линията и видя Вардара. Пастирът ми каза: „Като слезнеш на линията, ще се върнеш малко на] зад и ще хванеш Гърчища, Гявато, Стояково." Тръгнах и вечерта стигнах в с. Гърчи! ща. На селския площад пет - шест души селяни водеха разговор. Приближих до тях и ги поздравих с „добър вечер". Те ми казаха „кали спора". Какъв бе този поздрав, аз за пръв път го чувах, защото по нашите места нямаше гъркомани. Запитах ги къде има хан, гдето да мога да пренощувам тази нощ. Беше студено, Мит- ровден беше минал. „Хан няма - отговориха те, - но можеш да преспиш в учили­щето." Отидох в училището. Тук ме пресрещна един стар човек с голяма брада който бил прислужник в училището. Запитах го дали има място за пренощуване. В коридора имаше пейка и той ми я посочи, казвайки ми, че там ще мога да спя. Бях изпотен, пък и духаше един тънък вятър. Дойде една жена, придружена от една момче и донесоха зелник, погача и павур с ракия и бъклица с вино. Всичко това те предадоха на старика и си излязоха. След малко дойдоха трима души работници които са работили в черквата. Влязоха вътре, накладоха огън, задимиха и седнаха да си пият ракията. Аз стоя вън, в коридора, и никой не ме кани от тях да вляза в стаята. Изпиха ракията, нахраниха се и си отидоха. Погледнах през прозореца и видях, че бе останало доста от яденето. Гладен съм много. По едно време старецът излезе от стаята и аз, възползвай от това, влязох в стаята и взех от яденето, което беше останало в тепсията. Старецът се върна, посрещна ме и ме запита, защо съм задигнал храната. Аз го хванах за брадата, свалих го на пода и се опътих за Гявато. Призори минах през селото, незабелязан от никого. Тръгнах по пътя. Не познавах никого. Пред село Богородица, Гевгелийско, седнах до една воденица пред една чешма, пих вода и хапнах от погачата. По едно време зададоха са отдолу един мъж, придружен от един момък, които караха сюрия говеда. Запитам ги за къде карат говедата. Отговориха ми, че ги карали за Солун. И аз съм тръгнал за Солун. Взех една тояга и тръгнах заедно с тях за село Женско, а по турски Афретхисар, където стигнахме в мрак. Тук завъртяхме говедата, а ние влязохме в един хан. Запитахме ханджията, дали има нещо за ядене. „Има - рече, - сирене, масло" „Тури! - рекох. - Да се пържат яйца." „Колко?" „ Тури, колкото искаш!! Викнах говедарите, а те казаха: „Момче, ние не можем да плащаме." „Яжте, никой от вас няма да ви иска пари." Нахранихме се, изпихме едно кило вино и отидохме да спим. Платих, защото на сутринта рано щехме да потеглим на път. На другият ден стигнахме в Галик - близо до Солун. Преспахме е един хай, хапнахме, починаха говедата и потеглихме за Солун. От Галик се виждаше града Солун. Дойдох­ме до една местност, която се казва „Тумбата". Като дойдохме на това място аз казах: „Хайде карайте говедата, аз ще остана на това място." Мръкна се. Тук имаше велешани грънчари. Бях научил, че мястото се казва Суук бунар (Студен бунар). Намерих велешаните и им рекох, че съм дошел за работа. Те ми казаха, ча ще ми дадат земя. за да правя грънци. Работих колко за хляба около два дни; пари си имах от дома. Имахме няколко овце и ги продадохме. Имахме 10 овци. Оттук влязох в Солун и се поразходих.
От Велес някои писали на Дамян Груев. Аз лък нищо не зная за организацията! Бях слушал нещо, обаче като в сън. Обаче какво е, що е, не можах да си обясня. По това време имаше един Тано Мурджев. Той е бил даскал и е бил във връзка с тази работа. Даме Груев го е задължил да намери това „момче". Обаче Даме Груев не се явява предмен. Запознаха ме с поп Стамат, този когото убиха гърците. Той ми каза: Ще дойдеш вечер там и там." Аз отидох в една къща; изпита ме Мурджев подробно и ме запита какво мисля да правя. Аз му отговорих: „Къде ми очи, там глава!" И тогава той ме закле и ми каза какво имало, що имало. Говори ми надълго и наширо­ко как България се е освободила; за Левски, за Ботев. Аз си рекох на акъла - това е за мен! Аз мислех да ставам разбойник. След като ме закле, каза ми с кои хора да дружа. Казах му, че си имам пари, след това като ги изядох търпях два дни. Сега искат да ми дадат някоя лесна работа, за да ме изпитат. Туриха ме за таен полицай. Гледат ме, че ме бива за тази работа. Дадоха ми да извърша една акция, едно убий­ство. И това свърших. После една вечер забих ножа на един гърк.
Имаше един Дончо Джангальозов от Кукуш, който държеше при Зехтинлика ханче. Аз отивах често при него. Откраднах около 380 килограма тютюн, та ходех във влашките гробища. Там бехме направили нещо като гроб и бехме го закопали с тенекия и оттам го носехме в Кукуш и други места и пълнехме патрони.
Една вечер Тано ме покани да отидем в ханчето. Отидохме двамата и седнах­ме. Малко дюкянче. По едно време влезе един арнаутин, той е бил бегчия, носи пушка чифте и пищол. Влезе и му вика на Мицо: „Дур, бе гяур бар раки!" (Тури една ракия.) Мицо му носи една чаша ракия. Поиска мезе. После пи две - три ракии и се обърна да излиза. Мицо му вика: „Дай пари за ракията." Но турчинът започва да псува: майка, деца, вера. Мене ми кипна и исках да го убия. Аз се разтреперих и Тано ми вика: „Хайде да вървим." Аз избухнах, но Тано рече: „Седи!" Най-после Тано се убеди, че аз няма да го убия, понеже той си бе вече отишъл. Излязох и тръгнах по шосето. Беше вечерно време - 7 - 8 часа по европейски. Настигнах турчина и го хванах алабраце. Аз съм от дясно, а камата ми е отпред, а револвера ми отзад. И като минавахме по един мост, аз взех да се чешам и ръгнах камата в гърдите му. Той бе едър мъж - цяло страшилище беше. Той падна от моста и аз ударих в дясно към българските гробища „Моло", та на Пиргите. Отидох при един дебърчанин и там се укрих. Той бе млекар и с него се познавах от по-рано. Тано Мурджев като чул за тази работа, бегайки беше изгубил обущата си. На сутринта на местопроизшествието се явява войска. Те го намират жив, обаче по пътя за болницата умира, като не е успял да каже нищо.
Тано разказал за случката на Дамян Груев, който много се ядосал и казал: „Хич това ли му е работа, да върши такива произволи!" Започнали да ме търсят и Тано ме намери. Излезнахме си свободно. През това време аз бях започнал да се движа свободно. Няма кого да хванат. От този момент започнах да правя срещи с Дамян Груев. Даме ми каза: „Такива работи занапред няма да вършиш, макар и да те нагруби някой. Само когато ти се възложи някоя задача, само тогава ще действаш."
Нейсе, претърпях всичко!
По това време в Солун се подвизаваше една джебджийска шайка, състояща се от гърчета, български бежанчета, които денски обираха хората по улиците и по къщите. Те пречеха на нашата работа. Хората се бяха изпоплашили и не смееха Да излязат навън. Аз станах член на тази банда и завързах връзки с тях. Ще крад­на заедно с тях. Те си имаха цяла канцелария с председател, касиер и пр. Всичко имаха. Една вечер ме поведоха към тяхната канцелария - тя представляваше

един дълбок зимник. В групата членуваха и интелигентни хора. Заклеха ме. Върлувах с тях в продължение на 15 - 20 дни. Каквото обера - носех им го. Една вечер отидох в канцеларията, гдето заварих председателя и касиера. Тук и пушка да гръмне няма да се чуе. Извадих пистолета си и ги убих и двамата и избягах, кой беше, що беше не се разбра. Като разтурих това гнездо, бандата се разнищя Сега вече аз започнах да действам здраво под диктовката на организацията. Убия ството на бандитите стака по моя инициатива, по мое усмотрение. За това нещо аз после съобщих на нашите хора. Тогава председател беше д-р Христо Татарчев,
След това възложиха ми акция: убих Ичев от с. Богданци; убих го на гарата Осъден бе от организацията за противонародна дейност.
Беше минало известно време от убийството на Гане Ганев, когото убиха в „Кея ломбо". Както е известно тогава нараниха и Гарванова. По това време аз посеща вах редовно „Коломбо", но през нея вечер не се случих там. След станалото убия ство в „Коломбо" започнаха да преследват безделниците. Аз бях без работа. Тога­ва д-р Татарчев ме взе у него, колкото за лице. Станах му пайтонджия. Сега вече аз бях свободен да се движа навсякъде.
По това време в Солун имаше един сърбин на име Борис, железар по профеа сия. Започнах да го следя, за да го премахна. И аз тръгнах по дирите му, за да го трепам. Тогава аз бях хлапак на бой, но на години и ум бях зрял. През една вечя аз влязох в „Коломбо". Отзад имаше градина. Седнах и си поръчах една черм бира. Свиреше музика. Не се мина много време, ето че дойде Борис, същия когото търсех. Трябваше да го убия, за да отмъстя за Ганевото убийство [1], за убийството на учителя. Той бе силен мъж на сърбите. На излизане ударих му ножа напипах с бастона лампата и бягам да изляза през вратата. Един полицаи на име Умер ефенди, се впусна да ме хване. Но, докато да стори това, аз гръмнах с пищяла и го ударих в гръцмула и пряко него избягах. После той се изцери, но не щеш ли позна кой съм. В шашармата никой не можа да ме познае, пък и никой не можеия да се сети как стана тази еврейска шашарма.
Турците са ме търсили въз Велес. Тук те подмамили моя по-възрастен брат, ката му обещали нещо и научззат, че съм в Солун. Обаче кой съм, не ме знаят. Доведат турците моя брат в Солун и започват да ме търсят. В Солун по това време има ше един учител на име Пейчинович; после той стана директор на сръбското училище. Същият бе и оръдие на турците, Той бе начетен човек, млад, бърз човек, жива натура. Турцете го запознават с моя брат и двамата започват да ме търсят. Власта също ме търсеше. Но, вместо да ме заловят те, аз залових брат ми и с измама го подкарах у Татарчев, в зимника, гдето го държах през деня. За станалото съобщих на Дамян Груев. Както Дамян Груев, така и д-р Татарчев, които влизаха в Централния комитет, не можеха да си позволят да дадат нареждане за премахване на брая ми. Поради това аз им предложих, че сам ще го премахна. Ако го пуснем, рекох аз за мен вече тук няма да има място. Те се съгласиха с мен и казаха: „Прави това което намериш за добре!" Изградихме план: „Вземи тези три лири и ги предай на майка, когато стигнеш във Велес." - казах му аз. Изпратихме го скромно, под вниманието на други хора. Облекли го бяха в нови дрехи. Казали му: „Хайде, ще те водим на друго място." След убийството веднага съобщават на Даме и той започа да ми се извинява. Аз му отговорих: „Какво, за един човек ли да скръбя, че се изгубил? Ако аз съм вреден и мен ще трябва да убиете!"
Оттогава вече аз добих голямо доверие. Срещите ми занапред не ставаха чрез Тано (Мурджев), а направо, лично (с Даме Груев).
Аз продължих да бъда пайтонджия на д-р Татарчев, като същевременно изпълнявах и възлаганите ми терористични акции, файтонът впрегах само, когато се налагаше д-р Татарчев да отиде някъде.
Възложено ми бе да убия Пейчинович. Казаха ми, че макар и да е бавна под­готовката, но да е внимателна, без да те заловят или пък убият. Аз им рекох, че лтова не е ваша работа". Купих си една ловджийска пушка, извадих си на чуждо име билет и станах ловджия и започнах да се движа по селата и да агитирам за български училища. Движех се уж като ловджия, пък в някои села събирах по-видните хора и им внушавах да отварят български училища. Аз си правех сметка - при едно избягване да зная местата и да имам ятаци. Този план го кроя отдалеч. Нашите ми казаха: „Гледай да не пострадаш, защото много ни си нужен." Селата обикалях в продължение на няколко месеци.
През пролетта другарувах с Иванчо Карасулски и Митре от Дудуларе, близо до Солун. С тях другарувах от време на време. Казах им, че: „Ние с вас ще вършим една работа - можем да убием човек, да запалим къща."
Започнахме да следим Пейчинович. Но заедно не вървим. Една вечер го чака­ме към сръбското училище, към Пиргите. Ако се не лъжа махалата се казваше „Керим - Ефенди", до морето. Срещнахме Пейчинович, който се движеше пеша към училището. Той вървеше много бързо: ние да тичаме не бихме го настигнали. От нас Митре беше много бръз; беше и по-дълъг в краката.Той носеше едно църно палто и един „карадачки пищов". Носеше го в ръката под палтото. Митре го на­стигна, преди той да влезе в училището. Настигайки го, Пейчинович си обърнал главата и куршумът му отнесе ченето. Ние завъртяхме и избягахме към „Пиргите". Пръснахме се насам - натам.
Поп Стамат имаше един брат на име Митре, който държеше хан на „Тереке пазар". Отидохме при него. Той знаеше що се върши; сещаше се. Вечеряхме и се разотидохме. Вечерта аз си отидох у д-р Татарчев. На сутринта властите свикаха всички доктори в Солун. Татарчев нареди да впрегна коня, да туря ръкавици и да поставя цилиндъра, форма на файтонджиите в Солун, форма, каквато бяха задълже­ни да носят и частните файтонджии в града. Качи се докторът на файтона и аз завъртях точно пред портата, където стреляхме, пред училищната порта. Татар­чев слезе от файтона и се качи горе в сградата, за да прегледа и той Пейчинович. По това време турските власти поддържаха сръбското училище. Пристигнаха също и други лекари, на брой около 5-6 души. Бавиха се около един час и после излязоха всички вкупом, казаха си по някоя дума на френски език и се разделиха. От властите бяха дошли прокурорът и каймакаминът. Ние с Татарчев поехме об­ратен път. След като разпрегнах (конете), д-р Татарчев ме извика в амбулатория­та; собствено той не ме извика, а аз отидох. Запитах доктора, дали ще го бъде ..моя приятел". Няма да го бъде. Да бяха искали, нямаше така да го наранят.
Докторът говореше, като че нищо не знае. Сърбите вдигнаха Пейчинович и го откараха в Белград, но из пътя той починал.
В Гевгелия имаше един Цицо. В продължение на две години наред бяха изпра­щани хора да го убият, но не можеха да сполучат. Той правеше много пакости. Беше много силен. Каже ли някой да бъде обесен - обесваха го. Във връзка с тоя случай, аз се бях много амбицирал. Предложих на Даме, и по този случай ние него доста спорихме. Той инспектор - аз „копаран чауш". Обаче какво ще прави луда работа. Как така две години време да не може да се премахне; цяла околия да пищи! „Не може - рекох, - аз ще отида и ще го премахна!" Даме върти глава и ме разкандърдисва. Обаче, аз се бях амбицирал. „Каква организация представляваме ние - рекох му аз, - ако не можем да премахнем такъв човек? Аз ще га премахна!" Даме мълчи и не ми дава отговор. После той замоли Татарчев, да ми говори. Още същата вечер с една бележка аз си дадох оставката. Те не искаха да ме изпуснат; искаха да ме задържат в Солун. Тогава организацията беше още слаба. В продължение близо на седмица не искаха да ми приемат оставката. Най-после аз им казах - искат приемат, искат не приемат!
Аз познавах Цицо, той бе цинцарин, гръкоманин. Директор бе на гръцкото училище. Беше голям туркофил. Притежаваше всички качества. Неговата дума не ставаше на две. Намерих едно момче от Кукуш на име Ицо Джорлев. То не знае­ше нищо. Дръпнах го настрана и му говоря: „Аз имам вяра в тебе и ти ще дойдещ с мен, за да свършим една работа." „Каква е работата, която ще трябва да вършим?
- „Каквато и да е, може и убийство да запланувам, съгласен ли си?" Ицо даде своето съгласие. Дадох му кама и пищов и отпътувахме с машината за Гевгелия. Бяхме с нуфузи. Облякохме селски дрехи като мандраджии. Стигнахме в Гевгелия и трябваше да направим среща с Аргир Манасиев, учител, с когото се познавах от по- рано. С него отидохме в с. Сехово, неговото родно село, и аз му съобщих целта на нашето идване. Пропуснах да кажа, че Даме Груев, като видя, че аз не отстъпвам ми каза да гледам жив да не се предавам и колкото се може по-тайно да го убия и после отново да се прибера в Солун.
- Гледай да не те изгубим. - каза той.
Отидохме при Аргира. Посрещна ни майка му. Вечеряхме и после двамата спахме под крушата. На другата сутрин отидохме в града. В продължение на два дни търсихме Цицо. На третия ден вече аз се амбицирах и си казах - в 12 часа ще отида в дома му и там ще го тепам, пред децата му! Дотам се бях решил! Почуках! на портата. Излезе дъщеря му. На гърдите й висеше гердан, все с лири. Запитах за Цицо. „Няма го!"- беше отговорът. „Ами къде е?" „Той е в конака и за обяд ще остане там, при каймакамина. Защо го търсите?" „Искам да наема дюкянчетоя „Що ще продаваш?" „Масло, сирене." „Ех, чичко - каза момата, - да се махне тази кръчма от тук." Излязохме и дента не можахме да свършим работа. Търсим го, не можем да го намерим. На другия ден сутринта отидохме при кръчмаря Чакъров. Поръчахме да ни направи гювеч и да ни изстуди ракия и вино в бунаря. “Готово”-рече. Ние тръгнахме пак да търсим Цицо, но и този път търсенето ни бе напразно. Към 6 часа отидохме за вечеря. Пихме и ядохме гювече. С нас пи и Чакъров. След като се нахранихме, легнахме да спим. Обаче сън ме не лови и шептим си с Мицо! Казах му: „Понеже ти не го познаваш, няма да стреляш. Аз ще го свърша. Но, ако ме изненадаш, знай, че тебе ще убия." Мицо излезна обаче сериозен човек.
След като пристигна влакът, пътуващ от Велес за Солун, забелязахме да са движи Цицо по улицата заедно с каймакамина и един юзбашия, който бе го хванал под ръка. Цицо бе в средата. Бяха се упътили за гарата. Ние тръгнахме подии тях. Движение голямо от хора, идещи от гарата. По едно време към групата с присъединиха и Хаджи Митре и Хаджи Нако, та станаха всичко 5 души. Знаех, че последните двама души са наши хора. Сега вече всички се върнаха обратно и се отбиха в една градина. Подир тях влязох и аз, за да се подготвя и като се върна да стрелям. Обаче, докато аз се върнах, те станаха. Слънцето зайде. Тъкмо сме на един ачиклък пред българското училище. Когато дойдоха пред бирарията, аз за­почнах да крача на широко. Сега вече бяха останали трима души. Извадих револ­вера и извиках: „Давранма!" (да не се противи да бяга). Те се разцепиха, аз стрелях и той падна на гърб. Беше едър мъж. След това аз извиках по турски: „Юри бе!" и направих няколко крачки. Обаче остана ми мерак, защо да не го ухапя още веднаж и направих го. Народът побегна къде му очи гледат. Аз през бирарията и оттам към българското училище и към Сехово. Беше наредено от Аргир да ни причакат. Тъкмо излязнахме от една уличка извикаха: „Дурунам!" Камата ми беше в ръката; тя се беше изкривила и не влизаше в ножницата. Турнах я в устата, изкарах пищола и започнах да викам и по български: „Назад!" Говорех нарочно по турски, за да не разберат, че сме българи. Избягахме. Бяха съобщили в Солун да хванат пътищата. Не влязохме в с. Сехово, а отидохме в с. Шльопинци - Гевгелийско.Там има река суходолица. Срещнахме един орач, впрегнал воловете и ездещ едно магаре. Запитах го къде е тръгнал. Отговори, че отивал на месечина да оре. Слезна от магарето и го разпитах от къде е. Извадих камата и го заклех никому да не казва, че ни е видял. На това място не можехме да стоим; отдалечихме се от селото и отидохме в една голяма пшеница. Обаче сутринта жънат, пък и нивата била турска. До нас имаше деренце и ние се оттеглихме там. После, по линията дойдохме на Удовската гара, после къде Гумендженско, та към с. Крецово, Кукушка околия. Тук над селото Дино Диляков имаше мандра и се отбихме при него. Той ни каза: „Що мълчите, зная що стока сте вие!" Даде ни мътеница и ние пак тръгнахме за Солун. Тук вече бяха съобщили от Гевгелия, че работата бяхме свършили ус­пешно. След три дни ние влязохме в Солун вечерно време и се обадихме на поп Стамат. Той живеше в църковния двор. Вечерта дойде Тано, взе Ицо Джорлев и го заведе някъде, а пък аз останах там. Поп Стамат рече: „Къде ще те крия аз тебе? Ще те скрия на тавана в църквата." Беше празник. Поп Стамат седна пред вратата на църквата. Отидоха си всички. Клисарят чака да стане поп Стамат, за да затво­ри църквата. Поп Стамат се обърна и му каза: „Дай ми ключа, ще искам да поос­тана малко. Аз ще затворя църквата." След като си отиде клисарят, поп Стамат ме повика да слеза долу и вечерта ме заведе и укри в една къща.
След убийството на Цицо в Солун пристигна неговият син, придружен от кръчма­ря Чакъров, и започнали да ме търсят и заловят. Те обаче не можаха да ме наме­рят. По това време в Солун бяха блокирани всички ханища и навсякъде ме търсе­ха. Запитан бил и д-р Татарчев, който е казал, че аз съм напуснал службата си, Файтонджия при него, и че той не е знаел къде съм отишъл. Въпреки всичко, оба­че, аз излизам, без да питам никого. Излязох с намерение да ги търся и там къде­то ги намеря да ги убия. Дамян Груев като разбрал, че съм излязъл, казал, че „той ще направи някоя глупост, ще ги изтепа." Даме ме настигна къде гарата. Там има­ше колджии и ми каза да се върна. След това отидохме в житния пазар, където останахме на продължителен разговор. Аз видях, че за мен няма живот и отидох квартирата, която бе определена за мен. Рано сутринта дойде Тано Мурджев и и каза да отида при галичанина - млекарин. къде еврейската махала, там където едно време бе пожаря, „Йосиф махала". На едно от кьошетата ме срещна баш - полицай Атанас, българин, турски полицай. Той познаваше много хора, позна и мен. Той стои на едно кьоше, беше в цивилни дрехи, а друг един старшия пък седи на друга маса в кафенето, на открито. Тъкмо пресичах улицата, той ми извика „Андоне, Андоне!" Аз продължих да се движа. Той извади пистолет. Аз завих накъм кьошето и зачаках го да го убия, обаче не можах да го ударя, защото той се върна, а пък аз избягах към галичанина, където се укрих. През деня дойде Тано Мурджев, Беше се разбрало, че съм в Солун и движението на полицията се бе усилило, Вечерта дойде Тано и ми каза: „За теб вече няма място, решихме да бягаш в гр. Лъгадина и оттам в Серес."
Донесоха ми хубави, нови, цивилни дрехи, даскалски. Аз станах призори, когато се прибира полицията и отидох във Вардар - капия, за да наема файтон. Пазарих го за две бели меджидии и тръгнахме. Из пътя гледам дрънчи файтон. В него да ти бъде Даме Груев; дошел подир мен, за да види какво ще стане с мен. Него не гони никой. Пристигнахме в Лъгадина. Даме ни следва на 200 - 300 крачки. Отседнах при един учител от Щип. Ето че след малко пристигна и Дамян Груев.Той донесе една бутилка коняк и една кесия череши. Но още същия ден бяха намерили дирите ми, че съм в Лъгадина. Започнаха обиски. Вечерта ме скриха в един зимник, където престоях два дни. На третия ден бе пазар и от с. Зарово, пристигна Димитър Попангелов, младо даскалче и заедно с него заминах за с. Зарово [2]. Кондисах при Петър Канелов. По това време при Петър дойде един юзбашия с 50 души аскер. Те престояха около час и си отидоха. През нощта на другия ден излязох и се опътих за Сер. По това време се запознах с Динков, който по-късно стана шпионин. Запознах се и с Божик Атанасов от с. Скрижево, с когото в продължение на два - три дни правехме разходки. Но и тук властите се научиха, че съм дошел в Сер. Тук престоях 4-5 дни. Излизах в околностите на града, но после се крих в продължение на една седмица.
През един ден се отбих в една бирария с певачки. Тя беше градина. Седнах на една маса и си поръчах бира. Беше вечер. На моята маса седна една женска и ме накара да й поръчам нещо. По моите следи от Солун бяха изпратили Умер ефен­ди, по когото стрелях в Солун. Той бе пристигнал за тази цел в Серес и ме намери в бирарията - градина. Той идеше по улицата и искаше да влезе в градината, но като ме видя, започна да ме гледа под око и мина покрай пармаклъците и пак се върна. Върви нагоре и под око гледа. Като се закри зад кьошето изтичал към полицията, за да вика за помощ. Обаче, докато се върне аз излязох и се упътих към Чомлек - дере. Тук, в една кръчма, изпих една ракия и отидох при книжаря Ников. Той се чудеше къде да ме скрие. По едно време аз намислих, че най-добре ще бъде да отида при (Атанас) Наумов, секретар на българското консулство. Умъкнах се там, като си рекох, където и да правят обиск, там няма да правят. Обадих им се като им казах: „Знаете, че мен ме гонят, от друга страна зная също така, че тук няма да претърсват. Ако ме предадете ще знаете, че конакът ви ще превърна наопаки." Със себе си имах бомби, пистолет, отрова и кама. И така, те ме пазиха в продължение на 3 - 4 дни, като ме храниха отлично. И оттам, като се поуталожи малко, с един селянин от с. Врашани, на едно муле аз и на другото той, тръгнахме за с. Брод.
Аз бях чувал за Делчев, но лично не се познавах с него. За моето родно мяста знаеше само Дамян Груев. Бях казал на Даме - „Ако желаеш да си останем приятели, не трябва да казваш на никого къде съм роден, иначе ще те убия." Тогава, като чу това, Даме се засмя и ме запита: „Дали би посегнал върху мене, Андоне?" аз му отговорих, че това бих извършил! И Даме запази докрай тайната на моето село, докрай - до своята смърт.
И така аз тайно дойдох до с. Брод. Посрещна ме един човек, който трябваше па ме укрие. Тогава аз получих писмо от Гоце Делчев, въпреки че не се познавахме. По това време в Брод имаше един мюдюрин, името на когото не мога да си спомня и Делчев ми пишеше в писмото да го убия. Посочиха ми го други хора. Обаче, полицията бе близо до него, та като я свърша тази работа, къде ще мога па бягам. А пък аз излизам само нощно време, как да я свърша тази работа! Скро­их и наредих всичко, но получих второ писмо от Делчев, в което ми пишеше да не предприемам убийство на мюдюра, а да отида при дедо Илия Кърчовалията. „Ще го срещнеш - пишеше Гоце в писмото, - аз съм му писал за тебе. Заедно с него ще влезете в селото, ще хванете жив Петър Шишко, ще му вземете пари и след това ще го убиете, защото пари ни трябват." И аз тогава се укрих на нова сметка при Йован Жилев от Брод. (Него го обесиха преди Хуриета.) Укрих се в зимника. Имаше дупка и летно време се завивах с влашки ямболии, защото беше много студено. Тук престоях около 20 дни. Йован ми носеше ядене, а в зимника имаше една бъчва и аз при всяко ядене пиех по една чаша вино.
През един ден Коста Ковача (той се помина преди някоя година в Св[ети] Врач) донесе писмо, че дедо Илия Кърчовалията пристига с чета. Бяха определили мя­стото, където трябваше да се срещнем. Обаче те не дойдоха. Съмна се и Коста Ковача отиде в селото, а аз се качих на един дъб да седя през деня. Дойдоха овчарчетата да пасат стадата си. Мръкна се, овчарчетата се прибраха и ние с Коста отново отидохме на среща на определеното място. Чакахме 1 - 2 часа; те са били наблизо, но не са могли да стигнат. Дадохме си знак, срещнахме се с двама от куриерите и така се събрахме.
Аз бях с обуща, а опинци нямам; облечен съм в цивилни дрехи. С дедо Илия бе Михаил Попето от с. Бистрица, Софийско. Баща му се казваше Апостол. Той бе секретар на дедо Илия Кърчовалията. Дедо Илия Кърчовалията бе хайдутин от миналото. Михаил Попето бе поставен от Делчев да му внуши, да го опитоми. През деня дедо Илия ми направи опинци, които обух и ми даде една калъчка. А пък аз си имах пистолет.
На площада в Брод имаше чешма, а срещу чешмата - аскер. Полицията бе къде мюдюра. С дедо Илия решихме задигането на Петър Шишко да стане още същата вечер. Решихме и тръгнахме. Беше още видело. Започнахме да слизаме по един път от гората. С дедо Илия бяха 9-10 души. Тук - там, докато стигнем в селото се мръкна и веднага всеки зае мястото, за което бе определен: едни хвана­ха пътя на полицията, други легнаха до чешмата, за да хванат пътя на аскера, а пък аз, с дедо Илия и Михаил Попето, сме напред. Аз влизам в дюкяна най-напред. Тук заварихме няколко души. Още с влизането си (в дюкяна) аз извадих жлъчката и извиках: „Всеки на мястото си, защото иначе ще бъде убит!" По това време Петър Шишкото стоеше на тезгяфа и беше взел в ръце чашка и се чукаше с другите. Като влязохме, веднага чашката му падна от ръце. Дедо Илия го хвана за рамото. „Хайде, бай Петре"- и го изведоха навън. Аз се обърнах към останали­те в кърчмата и им казах: „Никой да не мърда!" Петър Шишкото излезе вън и седна на пътеката и не искаше да върви. Дедо Илил му вика: „Не бой се Петре, няма да те убием. Пари искаме." „Пари ли? - запита Петър Шишкото. - Пари ще дам." Това чуха горе и ето че носят цяла тепсия пари. Но едновременно с това полицията се затича. Попето вдигна пушката и го уби на място. Удариха и по нас, така че ние трябваше да избягаме. Не стана нищо. Хванахме Али Ботуш. Излея аскер, но не можа да ни открие.
Из Али Ботуш обикаляхме в продължение на десетина дни. Тук дедо Илия знаеше местата. Аз намерих една сръбска пушка и се въоръжих. Попето от своя стра на вече се убеди, че аз служа честно на организацията. Неговото мнение за дядо Илия още не беше се избистрило; Попето продължаваше да се съмнява в дядо Илия, защото той все още гледаше на хайдутлук. После Попето успя да опитоми и него. Тогава аз към Попето се обръщах с името му - Михаил.
Решихме да се отделим за Кукушко. Още преди 2-3 години аз бях запланя вал нещо. Бях си казал: ако съм жив, ще платя на този човек!
Имаше едно момче на име Мито, който по-късно уби Михайляну в Букурещ. [ 3 ] Беше с четата на дядо Илия. Реших да го склоня да отидем в Кукушко. С нас се съгласиха да дойдат и другарите Мито Междуречки, Йован Апостолов, Атанас Станимашко и Христо Илиев от Тракийско. Всички бяха другари на Дедо Илия. И така всички склоних да дойдат в Кукушко. Планът бе да заловим едно момче за пари. Аз рекох, не съм дошъл да се крия около Али Ботуш, аз имам работа с хора за да постеля на организацията. Това трябваше да кажа, за да съглася Дедо Или и останалите момчета да дойдат с мен в Кукушко. Те бяха на брой петима и по рано са действали с Муструка - стар разбойник. И така, аз тръгнах за Кукушко Минахме през Демирхисарско, с. Джермен, денувахме в местността, където би заловен от турците Кулич войвода и вечерта през Демирхисарско поле поехме Кукушко. Ударихме през едни бостани. Месечината грее и катоден е! На месечи­ната лъщят наште патрондаши. Мито носеше манлихера. Такъва пушка имаше! Дедо Илия, а пък Михаил Попето носеше дълга манлихера. Като ни видяха турците да се движим из бостаните, скочиха от чардаците и .започнаха да бягат. Я съмване стигнахме местността Орляк, откъдето навлязохме в гората. През деня останахме на това място. Дойдоха козари, но не можаха да ни открият. Стъмни! и вечерта тръгнахме през Круша планина. На едно място седнахме да почивам! По между си приказваме на турски, искахме да минаваме за такива, а не за християни. Седнахме в една бахча до едно лозе, недалеч от с. Междурек. От селси не знае никой, че сме там. В същото село Мито имаше брат на име Стоян. Пред нас се изпречи един поляк, когото хванахме. Именуваше се Асан Пеливан. Същият излезе познат на Мицо. Полякът се поосвободи малко. Вечерта пратихме Стоян, обаче без да види Асан Пеливан. Повикахме и други селяни. Дошлите селяни молеха да не се убива поляка. Оставихме го и си тръгнахме, уж ще върви на някъде, пък влязохме в селото и престояхме около три дни. Оттук аз нареди да заловим сина ча Яно Железаро, той сега е в Пловдив. Причините, кои го а накараха да го заловя, не ги знаеше никой от организацията. Също така никой от организационните хора не знаеше, че аз съм дошъл долу в Кукушко. Те ме знаеха, че съм в Серско. Всичко държа в тайна. Обаждам се само на калаузите. Такива Кукушко ми бяха Дино Ралев и Тано Аджолов. Те бяха мои стари калаузи. Същия членуваха и в организацията. Направих свръзка да дойдат, ако не двамата, поне един от тех. Дойдоха и им казах да ми намерят място, защото аз ще искам да влеза в Кукуш. Обаче какво съм намислил да правя - не казвам нищо. И те не знаят моя план. Вечерта дойде Тано и влязохме в града и се настанихме в една квартира. Наредих да дойде и Дино (Ралев). Сега вече и на двамата съобщих какво съм намислил да върша. Казах им: „Дали ще бъдете истински свет на орга­низацията или не - сега ще ви разбера. Ще искам да ми правите калузлук да хвана сина на Яно Железаро." Това е моя амбиция от преди две - три години. Моят другар Мицо Междуречки, мой другар и чирак, не се съгласи, а настояваше да заловим Тенчо Тодоров. А пък аз цяла околия ще запаля, но него нема да ловя. Започнахме борба с Мицо. И аз се обърнах и му рекох: „Слушай, ако ти му мис­лиш добро на Мицо и Яно, ти мене ще слушаш. Защото наопъки ще обърна къща­та, но ще изпълня това, което съм намислил. Пък после, ако искат нека ме съдят."
Тогава Мито, след като видя дебелия край, даде съгласието си. Тогава вече аз казах на Мито всичко и калаузите започнаха да следят Мицо. (Беше през август 1897 година.) На третия ден се случи празник. Към залез слънце един от калаузи­те дойде и ми съобщи, че по това време Мицо се намирал вън от града, е бирари­ята - градина, където с един турчин играел на табла. Тогава казах на другарите: „Стегайте се всички, но гледайте да не ни забеляжат от коя къща излизаме."
Като излязохме на улицата слънцето вече захождаше. Пред портата се зададе една баба, която като ни видя каза: „Мили синко, ще ни изгорите!" Погледнах надо­лу, нагоре по улицата нямаше никой. Всички другари тичат подире ми и веднага се отправихме към градината. Казах на другарите и ги предупредих никой да не приказва по български. С посочване им казах кой път да хванат. Имаше двама -трима турски офицери, които като ни видяха-веднага се скриха. Влязох в градината, а подир мен влезе Христо Илиев. Той носеше черен мундир. Още с влизането си аз извиках по турски език: „Хер кесперенде отурунос ничин бидер дем сиз!" (Никой да не мърда - защото ще ви убия всички!) - и Христо Шлиев изтегли кальчката и застана на вратата, а аз с влизането хванах Мицо за рамото и му викам по турски: „Калк!" И точно той се накани да проговори, да каже: „Андоне!" - аз му ударих един шамар и му викам: „Мен ли ти гуярин ще правиш!" Хванах го и го поведох. Никой не мръдна! Офицерите се бяха скрили под масите. Изведох Мицо през вра­тичката и го предадох на Апостолов Иван и му викам: „Ал!" А всички останали стоят с пушките и никой не мърда. После дръпнах Мицо на страна и му казах: „Не бой се, баща ти ще даде пари и ще те пуснем!" И веднага ударихме към с. Енешево, а като се стъмни ударихме на друга страна. Тъкмо стигнахме на шосето за към манастира ,,Св[ети] Георги", по шосето се зададе кавалерията. Легнахме в една падина, като стегахме здраво пушките. Казах на Ристо: „Отбият ли се към нас, веднага откривай огън." Но кавалерията си отмина по шосето, а ние излязохме на чуката при манастира.
Другарите бяха насядали и Мицо се бе обърнал към Мито Междуречки и се оплакваше: „На мен ли трябваше да направите това? Хем сме роднина, хем хляба си ни ял!" „Мицо, няма какво да се оплакваш на мен - аз си имам началство, войвода." Заварих ги на тоя разговор. Обърнах се и аз към Мицо и казах: „Баща ти веднаж ма нарече „посерко", сега аз му показвам, кой е посерко!" I Преди 2-3 години на различни хора от организацията бяха представени бе­лежки за внасяне на суми в полза на касата на организацията. Те бяха по 2 - 3 и 5 лири. Мнозина от кукушките чорбаджии внесоха исканата от тях сума. Сьдействие оказа тогава много сьс своите съвети за щедрост Тенчо Тодоров. Но Железаро, който минаваше за един от най-големите богаташи-чорбаджии, не се трогна от съветите му. Първият път бяха поискани с бележка да внесе в полза на орнизационната каса пет лири. Отказал. Изпратили му втора бележка, сега вече размер на 10 лири. Обаче и този път отказал. Отказал и за трети път. За това нещо се научих случайно при разговор с Даме Груев. Като чух това казах: „как така той отказва да внесе исканата от него сума!" - и казах на Даме, че лично ш отида да поискам внасяне на исканата от Яно Железаро сума. Но Даме започда ме съветва; човек учен, няма да му откажа, свалям шапка пред живота и смърт му! Аз имам проект, но още че съм силен. После станах стар вълк и на други давах акъл. Реших да отида аз сам и да поискам сумата, и Даме Груев даде съгласие си и ми дадоха разписката, която аз лично да предам на Яно Железаро. Ако дад пари да ги взема, ако не ги даде - нищо да не предприемам.
Станах аз от Солун и отидох в Кукуш и се отбих в къщата на Яно Железаро. Прие ме един стар човек, един голям фанатик. Въведоха ме при Яно. Ние останахм сами двамата. Аз му подадох разписката. Той я прочете и после започна да се смее и каза: „Не ви е срам, мързи ви да работите, а сте тръгнали да събирате пари с чорбаджиите! Посерковци ниедни!..." Мен ми кипна кървта - да го убия ли, или какво да правя? Казах му: „Знай, ако ме предадеш на турците, аз жив няма да им се дам, ще избия мнозина от тях!" „Ами, тебе ще предам, такова „лайно". - каза Яно.
Станах и си отидох. Разправих цялата случка на Даме...
След като ние задигнахме сина на Яно, Тенчо Тодоров се обърнал към Централния комитет на организацията и запитал, дали те са предприели някаква акция срещу Яно. Отговорено му било, че те въобще не са известени за движени на чета в Кукуш и околността, а що се отнася до Кьосето: „Знаем, че той не се намира там." Трябва да кажа, че същият Тенчо Тодоров минаваше за близък й некой от Централния комитет и често му доверяваха някои неща. След повтори запитвания от Солун му известяват, че те ще проучат отново случката и ще видя дали това, което е извършено там, е дело на хората на организацията или й Минават няколко дни. Аз изпратих писмо до Яно, в което между другото се казк ше: „Спомняш ли си, дядо Яно, когато веднаж ти дойде гостенин и ти го нареч „посерко" и каза, че сме били „мързеливи и не сме искали да работим и че аз давам пари, за да ги пият посерковците... Сега слушай какво ще ти кажа: щ искаш да видиш своя син, ще трябва да изпратиш хилядо лири, ако ли не - щя отрежа главата и ще ти я изпратя з една торба, а чифлика ще го изгоря... всичко ще ти изгоря."
Даме (Груев) от своя страна, както казах вече, знаеше за цялата тази работа когато се научил за съдържанието на писмото от Тенчо Тодоров, веднага се досетил и си казал, че тази работа е моя.Тогава Даме казал: „Имайте малко търпение, работата ще се разбере."
Тогава се стресна цялата Солунска околия. От където бяха поискали пари, всякъде почват да постъпят.
Имаше един Никола Чедото, родом от Дойран, който в продължение на няколко години бе живял в Румъния. Същият бе близък на хората на организацията в Солун. Познаваше и мен. Обаче като се обадих с писмото, понеже знаеха Чедото, се добра до моите хора -Тано Аджолов и Дино Ралев. Те отнача­ло са отказвали, после ми съобщиха. Този, Чедото, е искал на всяка цена да раз­бере чрез тях къде се укрива Андон Кьосето. Централният комитет от своя страна искал да узнае това. Обаче, трябва да кажа, че тези пари аз щех да взема за в полза на касата на организацията, а не за мен. Защото аз бях човек на организа­цията. Дотогава моите другари ме слушаха, но после те изпортват и съобщават, че действително направеното е от мен. Тогава Даме намира за добре и изпрати Никола Чедото в Кукуш с писмо до мен. Мойте ятаци ми изпратиха писмото. В това писмо Даме изказваше своето учудване, че се намирам в Кукушко и че съм пред­приел такъва акция срещу Яно Железаро. Аз му съобщих, че причината, за да предприема това нещо срещу Яно Железаро е моята стара история с него и че тогаза на времето аз бях силно наскърбен от него. Обаче, съобщавах аз по-нататък на Даме: „Ако вие от ваша страна осъждате моята постъпка, аз съм винаги готов да се подчиня на вашето решение и да прегърна смъртта."
После аз получих второ писмо от Даме Груев, с което той ме молеше да пусна сина на Яно Железаро на свобода, дори без да получа от него пари. Аз му отгово­рих, че без пари няма да пусна сина на Яно.
Никола Чедото успя лека по лека да се добере до мен. Аз му казах, че синът на Яно няма да пусна без пари. После започнаха преговорите за парите. Преговори­те водехме чрез Тано Аджолов и Стоян, брат на Мицо. На 25-тия ден от задигането на Яновия син получихме хилядо лири, без да направим нито стотинка отстъпка.
Преди да се разделя с Мицо, дадох му съвети, какво да каже в случай, че бъде запитан как е станало задигането му. Казах му да каже, че хората, които са го задигнали са говорели турски помежду си, че той не е дал никакви пари и че е избягал, когато те са спели.
След като взехме парите тръгнахме нагоре към Серско, по същата диря. Дру­гарите вече се обърнаха срещу мен. Те искаха да поделим парите, като оставим за организацията само сто лири. При нас дойде Никола Чедото; изпратен бе за парите. Аз му дадох само една част от тях. Чувствах се безсилен. И така тръгнах­ме по Серско.
Една част от парите са в тях, а друга в мен. Минахме през Пирина и дойдохме в Голешево. Тук намерихме една хайдушка чета. Мито се оказа техен познат; ня­кои от четата са го познавали. Тук вече или парите ще спася, или главата ще си дам. Аз зная, че парите са взети за организацията. В същата чета имаше едно Дебърчанче, на когото обещахме пари, за да ни изпроводи до границата и като я минем да се пръснем.
Като стигнахме в Пирина, аз бях полегнал да си поспя.Тримата мои другари се бяха вече съгласили да ме убият, да вземат парите и после всички да заминат преко граница. Това си намерение те съобщили на Христо Илиев, който не се е сьгласил. Спед време те откриха това на Гоце Делчев. Илиев е казал, че аз няма Да посегна на него, защото той е известен човек на организацията. Настъпило разногласие и не ме убиха. Оттам минахме Пирина и през Разлог излезехме на Елешница и тук минахме границата.
Аз се влача под тяхна диктовка. Викам си на себе си, съветвам се сам: „Или ще те убият, или ще спася парите! Аз трябва да излеза чист пред организацията, както съм дал клетва." Минахме край границата, покрай едно гюмашко село и призори се отбихме в една курия. Аз не познавам вече пътищата и се влача подир тях. Отидохме в Чепино - Баня. Тук те са имали стари ятаци. Отидохме при дядо Стоилко, стар техен ятак. Поръчаха за всички цивилни дрехи. Сумата, която се намираше у мен беше малка.
Тук аз прибегнах до един шпионлук. Имаше един пристав на име Димов. За да запазя парите дадох на едно дете левче, слезох с него долу и му казах: „Ще одеш и ще кажеш на пристава, че у нас има комити." Аз знаех, известно ми бе че този човек е наш. И детето, наистина, отишло и казало на пристава това, както му заръчах. Той, от своя страна, дава на детето левче и му казва, да не съобща на никого за това. После приставът, от своя страна, проследява всички лица, която в чували донасят цивилни дрехи, за да се преоблечем, и не след дълго къща в която ние сме отседнали, бива заградена от войници. В това се състоеше моета предателство. Предполагах, че тези хора имат връзка с Гоце и Даме и няма да вземат парите. И тъкмо влиза човекът с чувала, подир него влизат приставмям старшията. Другарите се изплашиха малко, а аз се правя на бай Ганю. „Хайде, каза приставът, - ще отидем в участъка." Откараха ни е участъка, където влязохме в една стая. Къщата, пропуснах да кажа, беше заградена от около 20 войници Един -два часа след нашето отвеждане в участъка, при нас се яви един офицер, на име капитан Комсиев. Ние бяхме се само обръснали, но не бяхме се облеклия цивилни дрехи. Офицерът ни поздрави и ни даде по една цигара. Обаче, аз не го познавам, че е той. Гледа мустакати мъже и после той запита: „Кой ви е войводата? Докато бяхме в гората те не ме признаваха за войвода, а сега всички отговориха, - аз съм войводата. Като чух техния отговор, казах: „Сега ме признавате за войвода а по-рано като взехме парите, не ме признавахте за войвода!" Офицерът, капитан Комсиев, ме повика и ние се отделихме с него в друга стая. Запита ме как се казвам. Казах си името. ,А-аааа, ти ли си Андон Кьосето?" И той, от своя страна, каза името си. И му разправих всичко. Той ми каза, че парите няма да се предават тук на зластита „Сега ще отидем в Лъджене и там ще очаквам отговор от министерството на кого да ви предам, дали на военните власти или на администрацията." Опътихме се затам подкарани от войници. Капитанът взе от нас, без да ни обискира, 90 лири и 10 напя леона, за да не са само лири. Взетите от нас пари той постави в една каса и каза „Ако у вас бъдат намерени повече пари, то вие ще бъдете обявени за разбойници! След това капитан Комсиев каза, че не трябва да споменаваме, както пред военните, така и пред административните власти имената на Делчев и Груев, а „ще казвате само, че сте хора на организацията". Не минаха 5 - 6 дни и ние бяхме предадени на военните власти. Войници ни подкараха през Батак за Пловдив. Като стигнахме Батак, аз пожелах да разгледам църквата, в която бяха изложени костите на загиналите през време на въстанието и която бе превърната в костница. На другия ден стигнахме в Пещера, а на следващия ден пеша стигнахме в Пазарджик. След кратък престой отпътувахме за Пловдив, където ни сложиха в затвора. На втория ден бях повикан от следователя, който ме разпитваше в продължение на два часа. Я му казах, че не познавам никого и че съм член на Македонската организация и не мога да търпя турската тирания. Казах му също, че не познавам Делчев. Бяха изминали вече 10 дни, откакто бяхме в затвора.
Един ден тъкмо бяха затворили килията, в затвора дошъл Делчев, лридружен от Бозуков. Те веднага намерили следователя и дошли в дирекцията на затвора. Дойде ключарят и се провикна да излезат комитите и да отидат в дирекцията на затвора. Тук, в дирекцията на затвора аз за пръв път видех Делчев. Знаех го по портрет. Гоце погледна ни всички и запита: „Кой е Кьосето?" Обадих се и след това на всички ни даде по един пакет тютюн и по едно тефтерче цигареви книжки. Но после Гоце запита: „Андоне, къде са парите що ги взехте?" Аз му казах, че кол­кото пари е имало у нас, те са сега у властта. „А другите пари?" „Бай Гоце - казах му аз, - други пари няма." След това Гоце отново повтори въпроса, казвайки ми, че няма какво да се страхувам. Тогава аз се обърнах към Гоце и му казах: „Парите са у мен." Гоце каза: „Утре ще излезете от затвора!" После той нареди чрез дирек­тора на затвора да бъда поставен в отделна стая, а останалите другари в друга стая. Парите носех в едно вълнено фермеле, наложени от всички страни. И да ми направеха обиск не можеха да ги намерят. Направил бях ги с мушама от восък. На другия ден ни пуснаха от затвора. Тук беше и Делчев. Като излязохме, тръгнахме подир него. Опътихме се към река Марица. Гоце седна на песъка, скръсти ръка и ми вика: „Хайде, давай сега парите." Аз съблекох елека и извадих парите. С нас беше и Бозуков. От хиляда лири, ексик се оказаха само петнадесет лири. Да­доха по пет лири на Тано и на Дино и пет лири на Стояна... След това Делчев ни запита дали ще искаме да се храним за своя сметка или за сметка на организаци­ята. Гоце после даде ни на четиримата по 20 лева. На мен също даде 20 лева. Аз казах на Гоце, че аз имам нужда от пари за дрехи и за пътни до София, или по право до Кюстендил. Защото аз съм човек, който не принадлежи на себе си, а на организацията. Моите другари, щом като взеха парите, веднага се пуснаха по шантаните. На другия ден Делчев ме взе от хотела и ме заведе в един магазин и ми купи дрехи, балтон и прочее. Той плати около 40 лева. После Делчев ми каза да хвърля старите дрехи. Хвърлих старите дрехи, облекох се и станах „интелиген­ция". След това аз, Делчев и Бозуков отидохме на разходка и пийнахме по някоя чашка. На заминаване за София Делчев ми даде едно писмо, което ми каза да предам на Христо Чемков, който се намирал в хотел „Братя Миладинови", недалеч от гарата. Като пристигнах в София, аз отседнах в същия хотел. Вечерта обаче не можах да се срещна с Христо Чемков. После на другия ден го намерих и му преда­дох писмото. Съобщих му устно, че след два - три дни Делчев ще се завърне обратно. След няколко дни аз отидох да спа в неговата квартира, в една стаичка, в която имаше едно креватче. Беше много нечисто. Той имал да плаща на хотела Бр[атя] Миладинови" и на други. По това време, организацията беше в много за­труднено материално положение. Като пристигна Делчев, аз му казах, че ще за­мина обратно в Македония.
Имаше един тогава Гоне Бегинин и Атанас Чопката от Гърдобор, до Солун. Гоце ми ги даде и двамата. Когато аз бях хванал сина на Яно, те бяха уловили едно гърче, но то се опитало да избяга и те от своя страна бяха го убили. Та Гоце ми ги даде двамата за другари и аз с тях заминах за границата. гоце беше наредил следното: един малашевец е бил осъден, та от Берово щели Да го карат в Скопие. Та аз по нареждане на Гоце трябваше да ударя стражата. Минахме границата при Елешница, над Клисура. Хванахме двама аскерлии и ги убихме. После заловиха двама селяни, които лежаха невинно. Отидохме в село Владимирово, Малешевско и се явихме на Трайко Христов от Велес, учител там. Пристигнахме с препоръка от Делчев. Хвана ни лошо време. И във Владимирово останахме няколко дни. И след това се върнахме обратно в Кюстендил, разбира се пак по нареждане на Делчев, който ни беше съобщил да не предприемащ никаква акция. На връщане на Атанас Чопката измръзнаха краката.
След два месеца пак същите хора заминахме в Малашевско, оттам Струмишко и Поройско. Движехме се бавно. Като настъпи пролетта отидохме в Кукуш се отбихме в с. Мутулово. Някои от нашите хора - ятаци, амбицирани против моите двамата другари, които сега бяха с мен, поради убийството от тях, събират няколко селяни и искат да им предам Гоне и Атанас, за да ги убият. Аз, разбира се им отказах. Между тях беше и Кара Васил от с. Грамадна. Аз не предадох моите другари и вечерта без куриери се опътихме за с. Стояково. В последствие тоя въпрос се изглади и ние след 5 - 6 месеци пак отидохме в Кукушко.
Започнаха да ме викат в Поройско и Струмишко. Чети нямаше още. Ние ся движехме като терористическа - агитационна група; движехме се навсякъде. След това при мен дойде Михаил Попето, с когото действахме в продължение на три години. Ние с него се погаждахме твърде много. Попето беше също много привързан към Делчева. Мене ми беше твърде лесно с него. Аз се грижех за домашния живот на четата - облекло, храна и прочее.
След известно време, след като се събрахме с Попето, при нас дойде Делчев който също стана нелегален. Нашата група не беше голяма - броеше 5-6 души. Решихме и Делчев се съгласи да ловим Назлъм бег. Но как да го заловим? Той имаше чифлик в село Василево, на около два километра от гр. Струмица. Поста вихме калаузи. Те съобщиха, че бегчето ще дойде на другия ден в чифлика. Калаузите бяха поставени да следят. Още през нощта Делчев, аз, Попето и Йован Реджо от с. Владимирово, Струмишко, отидохме в града, където се преоблекохме в майсторски дрехи. Взехме тесли, чукове и др. В Струмица отидохме, за да пря верим дали сме били верно осведомени от нашите калаузи. И действително, бега взе своя гавазин и се опъти за село Василео. И ние чакаме да дойде времеи когато бегът ще се върне обратно в града. Ние излязохме един час по-рано от града. Със себе си носехме бичкии, чукове и пр. Милиция бяхме събрали от Малешевията и те бяха овчари, говедари, въоръжеи с разни пушки. Същите оставихме близо до пътя Василео и Струмица, на около петстотин крачки от пътя. Ние излязохме от града; ходим пък поседнем и си правим сметка как ще излезне срещата ни. Правехме си зеззеклъци. Тъкмо наближихме Василео и забелязахме, че бегът излиза от селото яхнал на кон, гавазинн му подир него. Той бе зет на солунския паша. Поседнахме, за да се оправим приготвим револверите и тръгнахме. Започнахме да се караме с Делчева: „Не, викам, така да му платиш." „Аз не съм взел нищо - вика Делчев." „Не, не - викам аз на Делчев, - ти си батакчия." - и го кюскам. Караме се и ходим. И тъкмо бегча то да мине покрай него, Делчев хвана дизгините на коня и се провикна; „Дръжте конят се изпущи назад, но Йован Реджо удари коня с една нога и свали бега от коньо. Попето стреля по гавазина и той падна от коня. После той като видя, че няма да водим борба, Попето се обърна към нас. Милицията от своя страна, която беше царевицата, като чула пушките, дотърча и тя. Бегът сполучи да извади пищоля срещу Делчев и тъкмо да гръмне в гърдите му, Попето хвана ръката му и куршумът удари Попето през пищалката и излезе над пакета. И така Делчев се спаси. Бегът беше много силен и сега вече той започна да води борба с всички. Не можем да го вържем. Борбата той води със зъби, маха с ръце, докато най-после го притиснахме. После той отпусна ръце и извика: „Ева гиттим!" Неговият гавазин от царевицата беше успял да избяга. После ние по Роянската река се опътихме към с. Нивичани и оттам стигнахме в с. Гарван, срещу Баирица. Натам го изкапахме през дента. Дойде аскер, обаче ни изгуби дирята. Стъмни се и ние се от­правихме за Малешевска планина. След като починахме един ден, започнахме па правим планове за водене на преговори за пари. Определи се откупа да бъде в размер на 10 хил[яди] лири. После обаче като започнахме да водим преговори, намалихме откупната сума на пет хиляди лири. Всичко, разбира се, ставаше под диктовката на Делчев. След това бе определен денят и къде ще трябва да бьдат дрнесени парите. Определено бе те да бъдат внесени на части по 2500 лири. По­сле аз с момчетата отидохме да чакаме парите. Попето замина за България, за да се цери, а Делчев остана сам. Аз отидох да причакам парите при Баирица на предварително определено място. Поставил съм калаузите далеко, за да не по­падна в някой капан.
Гоце остана в една колиба в Митрошинската гора заедно с бега. С Делчев оста­наха двама другари от милицията, нередовни четници. Единият от милиционерите е стоял на вратата на колибата, а другият бил при бегчето. През това време Делчев се е тръшкал от болки в стомаха. Болките са го надвили и той е заспал. Като заспал Делчев, бегчето казало на един от милиционерите, на часовоя, да запали огън, защото е било студено. Милиционерът отишъл за дърва. Взел със себе си пушката, но забравил револвера. Бегчето през това зреме успяло да измъкне камата на Дел­чев, да отреже въжето, с което бил завързан и така освободил ръцете си. Извадил револвера от калъфа на Делчев. Било тъмно и той станал, за да излезе през врата­та на колибата. На излизане бегчето стреля подир часовоя и го ранява в ръката и сполучва да избяга в посока към с. Нивичани, където бе и чифликът му. Като набли­жил до селото срещнал един овчар и с два револвера - този на Делчев и другия на милиционера - накарал овчаря да го води за Струмица. Като срещнали Роянската река, недалеч от една воденица, бегчето срещнало хората, които са носили парите, откупа и им казал да се върнат назад, съобщавайки им, че той успял да избяга и да се спаси. И хората се връщат заедно с парите.
През това време ние чакаме, за да ни бъде предадена сумата. Обаче, полу­чихме съобщение от Делчев, да се изтеглим нагоре и да вземем мерки, защото бегчето успяло да избяга. Още същата нощ ние отстъпихме и се събрахме с Дел­чев отново. Делчев веднага нареди милиционерите да си отидат по домовете, като Укрият оръжието си. Властта не бе узнала, че те бяха станали нелегални.
Останахме Делчев и аз. Бегчето, като стигнало в Струмица, оттам след някол-кочасов престой се отправило за Солун. Ние двамата с Делчев решихме да оти­дем в Солун. Влязохме в Солун и намерихме добър прием. Укривахме се в продължение на два - три дни. На третия ден поискахме да сменим квартирата и вечерта аз и Делчев поехме към Пиргите. Тук щехме да търсим друг ятак. Ние не можахме да прекосим други по-къси улици и трябваше да минем пред „Коломбо". Аз вървях напред, а Гоце подир мен. Идем откъм българската махала, от една картира над българската църква. Аз бях вече отминал вратата на „Коломбо" и бях близо до кьошето. Бегчето да ти бъде е (бирария) „Коломбо" и Гоце се случи точно, когато бегчето отваряло вратата, за да излезе оттам. Аз бях вече отминал на 2 - 3 разкрача. Бегчето, като видя Делчев, се спря. Спря и Делчев и каза на бегчето. Аз съм наблизо до тях. И Гоце се обърна със следните думи на турски към бегчето: „Ашкосун сен беджерене ерке емишин качмишин факът белерсън нерд] гидирсън е икер каваларсан гене буладжам фекат бен сенинин джанани башла рам еигер сенин делсини заинтересен. Сос чикарсен еенин аджаси сенин амуц сука син гене чикарджам."
Бегчето му отгозори: „Капетан ефенди, екер бендер лаф чикарсан не япарсая япан, колмбени."
Аз стоя и държа пистолета. Делчев тогава му каза: „Хайде баклам дииле недеим.
И Делчев си тръгна. После ние с Делчев продължихме към морето, към Отоман банк. Бегчето от своя страна не се върна, а удари надолу към Бурма - чаршия. На другата вечер разбрахме, че то полудяло. Казвало си е: „Бре, тези хора все ме гонят и преследват." По едно време разбрахме, че бегчето постъпило в болница, че здравето му се подобрило, но то отново пак се разболяло и умряло. Обаче пари ние не взехме.
След това ние с Делчев се разделихме и аз отидох в Енидженско, а оттам з Гевгелийско. Това бе след Бинишката афера. Започнах да развивам по-голяма дейност с терористическата група, като наказвахме шпиони и т. н. Михаил Попея се изцери и дойде при мен и така започнахме да действаме в Кукушко, Дойранско, Гевгелийско, Поройско, Малешевско, Струмишко. Викаха ни навсякъде. По едно време положението на организацията се стабилизира.
Имаше един свещеник в с. Гърчища, Гевгелийско, който по-рано бил български свещеник, после станал гръкоманин. Веднаж го предупреди организацията, вто­ри път, не се отказа. Решихме да го накажем, разбира се, със съгласието на мест­ния комитет. Един ден отидохме в курията Погана, над село Гърчища и вечерта слязохме в селото. През същата вечер бяха дошли в селото чиновници по крепо­стните актове, придружени от няколко души стражари. Попът с няколко души се­ляни бил при тях, но ние, без да знаем това, заграждаме къщата му и вместо него заловихме домашните му. Едно от децата изпратихме да го повика. Наредихме да му каже, че са му дошли гости. Попът поискал позволение и ето, че пристига а къщи. Аз стоя до вратата в сянка, а Полето е в къщи и държи децата и жената. Другите часовои са скрити. Тъкмо попа да влезе във вратата, ме забеляза и избяг­ва в двора. Аз вдигнах пушката, той завъртя расото и падна. Атанас Градоборлията, който беше също с нас, изкара пала (крива турска сабя) и му отсече главата. Избягахме и се упътихме към с. Гявато, като гръмнахме няколко пушки. Същата нощ преминахме Вардара и се отбихме в с. Мировци, Гевгелийско. Тук имаше раз­дор между гръкомани и българи. Ние отидохме у българския поп. В селото имаше два попа. Като дойде празник единият чете на български, а другият на гръцки. Веднаж попа бе предупреден от страна на легалния комитет; предупреден бе също и от нас, обаче той не иска да се помири. Отидохме при българския поп и се настанихме в една голяма стая. Планът ни бе вечерта да заловим гръцкия поп. Бяхме 7-8 души и тъкмо седнахме, съобщиха, че таксилдарина дошъл. Той бе се упътил направо към къщата на българския поп, знаейки, че попът има хубава къща Попът излезе навън и му каза да почака, за да се почисти стаята. През това време ние вдигнахме капака на зимника и един по един влязохме в него. После попът излезе и каза на бирника да заповяда. Той с 3 - 4 души. Бирникът нареди да викат коджабашията и селяните, за да платят данъците си. Бирникът почнал да разпитва пр. Онези от селяните, които не са имали пари да платят данъците си, затворил в аура (конюшнята). Вечерта някои от селяните пусна; пусна тези, които можаха да платят данъците си. Стъмни се. Дойде българският даскал. Той знаеше, че ние сме там. Бяхме наредили да се съберат някои от по-виднит селяни. Качих се и аз горе. Обаче никой не знае какъв план имам. Моето желание бе всички да бъдат свидетели. Даскалът се бе усетил. Настъпи мрак и те започна­ха да пият. Даскалът започна да им угажда. След като се стъмни, ние изля­зохме от селото и оттам нагоре.
Гръцкият поп имаше търло (егрек). Заградихме търлото, хванахме един внук на попа и го накарахме да ни каже къщата му. Отидохме пред поповата къща. Тя имаше задна врата, където аз поставих часовой. След това аз казах на момчето: Тропай да ти отворят." Но попът се бе усъмнил и се беше укрил.Търсихме, търсихме и най-после го намерихме в една каца, покрита с черги. Наредих Сандо (Нехтин, род[ом] от гр. Щип), който бе убил офицерина, да го убие. С нас беше и Михаил Полето. След една седмица убихме и българския поп.
Настъпи есента, след нея дойде и зимата. Ние се навъртахме в Кожух плани­на. Тук имаше около 500 души, които правеха кюмюр.Това бе в Мировската гора. Тук имаше много колиби. Производството на кюмюра се експлоатираше от мангабашите. Работниците се пазареха от Митровден до Гьоргьовден и бяха твърде зле платени. Предриемачите бяха двама бези (бегове). Единът със седалище в Цариград, а другият в Солун. Всичкият кюмюр минаваше през тях. Когато стиг­нахме в Мировската гора при колибите, беше дошъл платеца, който бе събрал всички кюмюрджии. Както вече казах, кюмюрджиите наброяваха 500 - 600 души. Ние и сега бяхме с Полето. Аргир Манасиев знаеше това положение, но той тога­ва бе още легален. Какво да се прави? Събрахме кюмюрджиите и им предложих­ме следното: „Хей, слушайте, досега каквото сте пазарили, пазарили сте го, но от сега нататък, от днес до Гьоргьовден има един месец. Ще направите сметка и ще изсечете толкова дървета и ще направите толкова кюмюр, колкото може да се направи от насечените дървета. Занапред няма да се пазарите. Който стори това ще [го] закова на буките. Ако ви извикат да се пазарите, вие кажете, че не можем да водим пазарлък, защото ни е страх от комитите. Ще кажете и имената ни -Михаил Полето и Андон Кьосето."
И тъкмо наближи краят на месеца, солунският бег повикал ги да се пазарят. Кюмюрджиите отказали да водят преговори за цената на кюмюра. След това бегът изпратил свои хора и пазарил в Прилеп 500 балтии, като им е дал капаро от по една лира. Научих, че от Прилеп ще пристигнат работници и ги чакам. И един ден от Прилепско съобщиха, че кюмюрджиите са тръгнапи за Гевгелийско. От Градско щели да се качат на Мировската гора и оттам щели да вземат пътя за планината.
Отидох към Кривата река и при един от говедарниците поставих засада. Те влязоха в засадата и ги спрях. Казах им да се върнат от където са дошли. „Ама сме взели по една лира капаро." - отговориха ми те. Казах им: „Ще се върнете през панината, без да спирате никъде. Спрете ли - ще ви изколя до един!"
Не се мина много време и тази работа се разбра и от Солун. И от мнозина тьрговци започнах да получавам писма, с които ме молеха да освободя гората. Защото целият Солун се снабдявал с кюмюр от тази гора. И действително, това бе верно! Обаче, аз съм намислил, местните селяни да използват тази гора, а не се използва от двамата бегове. Балкан с хиляди квадратни метра. На пъря писмо не отговорихме. На следващото, второ писмо съобщихме, че въпросът да бъде уреден „чрез преговори". „Който си има брада, ще трябва да си намей гребен!" - В гората - пиша им, - аз съм господар!"
По това време турците организираха от своя страна три потери по 60 души. Облекоха ги в жълти комитски дрехи, сложиха им каскети на главите и ги пусн! да ни гонят. Аскер поставиха по всички села, в случай, че ни открият, аскерът се притече в помощ. Ние пък сме предупредили от своя страна населението, че пуснати потери, облечени в такива и такива дрехи и че аскерлиите говорят български. Скитаха, скитаха и в продължение на шест месеца не можаха да напр нищо - не можаха да ни открият. По едно време аз се бях изтеглил в Ениджен, с. Ошин, едно влашко село - Ливада, лежащо между Енидже и Гевгелия.
Узнахме, че са се събрали в Гевгелия турци и цигани и се тъкмели да се готвят за Кожух планина, за да берат дърва. Бяха се събрали доста калабалък, за да се пазят. Обаче аз им взех мерка. Съобщих в Гевгелия да ме известят свое менно за тяхното излизане. Аз с моите другари дойдох до влашкото село Хус, където в една гора поставих и засада. Групата цигани и турци щеше да мине оттук, друг път за Кожух планина нямаше. Една сутрин при изгрев слънце ето, че групи се зададе отдалеч. Обсадихме ги и ги хванахме и им теглихме един сатър. Бяха около 30 - 40 души. Коне, псета, магираша, мулета, всичко мина под сатър. А ние бяхме около 10-12 души. Имаше и 2 - 3 кучета и тях изтепахме. Тръгнаха много потери - на глава не се излиза.
По едно време бегът започна да води преговори. Пожелал да влезе влиза във връзка с мен. От с. Серменин, Гевгелийско, ми съобщиха, че същият бег е дошъл в селото и на всяка цена иска да се срещне с мен, като е рискувал дори живота! Аз отказах да се срещна с него и наредих, че онзи, който се осмели да доя бегът при мен, ще го убия. Не се минаха няколко дни и получих писмо от гевгелийския каймакамин. В писмото каймакамииът пишеше следното: „Капитан вземи освободи гората, освободи балкана, за да правят кюмюр. Ако ти трябват дрехи другарите ти - ще ти дам, пари, ако ти требват - ще ти изпратя, що искаш да дам? Защо осъждаш целия град Солун?"
Писмото бе написано на френски език. Туше от с. Богданци бе мой секретар, та знаеше френски. На първото писмо аз не му отговорих. Минаха няколко дни и получих голяма молба за отговор. Тогава аз му изпратих писмо със следното съдържание: „Получих твоето писмо, пиша ти, понеже ме молиш много и искаш да имаш отговор от мен. Не мисли,че аз пазя гората, за да се крия в нея. За мен, полето и гората са едно и също. Храна имам; облекло - също, а и смели другари имам. Но знай едно нещо, ти си каймакамин в град Гевгелия, а аз съм на цялата гората, и на балкана и на полето. Аз не спирам гората, за да се крия, а защото полето ще остане без вода!"
Минаха се десетина дни, обаче, отговор не получих. Малко по-късно получих пимо от Цариград. Цариградският бег ми пишеше: „Изпращам ти шест сребърни часовници, кавказко сребро, с позлатени капаци, както и шест кордона за часовници. Изпращам ти и шест кутии със сребърни цигарлъци, а също и един тас лъжици, вилици и ножове." Бегът после пишеше: „Моля те, капитан ефенди пращам ти този бакшиш, но ще те моля да освободиш да работят пет балтии, колкото за мен."
Отговорих му следното: „Благодаря ти, че си ми писал. Бакшишът получих и разбрах молбата ти. Обаче, аз едно нещо предлагам: не пет балтии, а петдесет балтии ще ти освободя, но при едно условие - и ти сам да дойдеш да работиш!"
И така бе прекъсната всякаква кореспонденция. Взехме, че разпределихме го­рата между всичките села и определихме цената на кюмюра, цените на които се спояхме бяха следните: за товар магарешки - 15 гроша, за товар конски - 20 гро­ша, Това бяха минималните цени. На цени по-високи можеше всеки да продава, обаче всяка продажба на цена по-ниска от определената се наказваше със смърт.
Нормираха се и кукулите (кожурците). Всичко ставаше без пазарлък. Българи, турци, цигани - всички вършеха своите сделки без пазарлъци. Определен бе и налогът, който трябваше да се дава на организацията.
По това време един от реформаторите на турската армия (генерал) фон дер Голц (паша) беше дошел с едно отделение жандармерия в село Смоквица, Гевге­лийско и пожела да се срещне с мен, но му отказах.
Турците като се увериха, че не ще могат да ни намерят, спряха потерите. Това бе след Винишката афера (1897 г.).
Апостол Боимички Апостолов водеше група в Енидженско. Направихме среща и после заедно се движехме около десет дена. Той бе с дух на кабадаи и обичаше салтаната, а пък аз се носех много простичко - облечен бях с един жълт костюм. Селяните - власи от с. Ливада есенно време се спускаха към топлите места, към Кавала, Скече, Солун, като в селото оставаха около 7-8 души, със задача да пазят къщите. Сред селото имаше конак, в който отседаше турска войска. По на­реждане на Делчев отидохме в селото, хванахме власите бегчии и им казахме да пишат на чорбаджиите си напролет да си поискат влашки учители, а не гръцки. Наредихме също така да им съобщат да не искат напролет в селото да дойде аскер. В противен случай, ако дойде аскер горе в с. Ливада, да знаят, че ние ще им направим пакости. Хем съвет, хем закана! През зимата изгоряхме конака, гдето квартируваше аксера. Сградата беше гевгирена и лесно изгоря. Напролет дойдо­ха учители и учителки, но аскер не дойде. И така на всяка страна бе свободно. Отида аз в селото, пристигне и Апостол, и си правим срещи. А пък власите ни викаха от своя страна „нашето войвода". Ушиха ни влашки дрехи. Аз ги носих няколко месеца, колкото да им направя волята, после взех, че ги захвърлих. Беше ми срам да ги нося, бяха груби, пък и хич не ми приличаха. Тези власи ни бяха в помощ и то във всяко отношение. Опълчихме ги против гърците. Появеше ли някъ­де гръцка чета веднага ни съобщаваха и ние ги гонехме. С гърците повече се чукаше Апостол и щом видеше зор канеше и мен.
И така аз започнах да се движа навсякъде, като минавах и отсам Вардара, в Кукушко, Дойранско, Малешевско, Струмишко. По едно време аз трябваше да обикалям и други околии. Появеше ли се някъде раздор, или пък не върви ли Добре района, Делчев веднага ми предписваше да отида там. Стегна ли този рай­он, изпращаха ме в друг район, като района предавах другиму. Разправях се само с неприятности. Като че ли се намирах изправен пред една гора, през която не минава път, та аз със секира в ръце трябваше да преправям път сред тази гора Скоро подир това вече излязоха чети - за всеки район чета. Те ние бяхме първата чета. И аз тук отида, там отскоча, къде с добро, кьде с нож, по едно време се стреснаха. Стресни, внуши и владей! Докато партизанлька владее началото цепи и владей, при нас напротив се изхождаше от началото: стресни, знущи, групирай! Така е, докато не стреснеш това население, няма то да дойде да му пълниш главата.
Правехме събрания, събирахме пари от селяните за оръжие. Селяните даваха различно, кой бяла меджчдия, кой повече, кой по-малко и така купи се малко оръжие, раздаде се на селяните и ние започнахме да ги учим да си служат със стрелба, пазене и пр.
По това време в Струмишко се откри афера. Турците от своя страна започнаха да нанасят побоища на селяните и да търсят от тях пушки. С тази цел турците, почнаха да обхождат селата. Аз тръгнах подир тях. Те излизат от селото, аз влизя в него и давам кураж на селяните като им казвам дръжте се, всеко чудо за три дни
По едно време се бяха събрали някои по акълии и бяха отишли при владиката в Струмица да поискат от него съвет - що да правят с оръжието. Селяните разказали на владиката, че войводата им дал пушки и че сега аскерът дава зор и търсел в селата оръжие, пушки. След като ги изслушал, владиката им казал: Оръжието да хвърлят в реката. За това нещо ние се научихме и казахме на селяните, никой да а посмее да хвърли пушките в реката, защото главата ще му счупим.
На другия ден аз заедно с Михаил Попето отидохме в с. Дабиля, Струмишко, преоблекохме се в селски дрехи, турнахме по една чалма на главата си, взехме по една торба и се упътихме за гр. Струмица. Отидохме право при Варналиев който бе учител там. После аз и Попето отидохме в митрополията. Тук почукаха на портата, излезе секретарят, когото запитахме за владиката. Отговори ни, че владиката не бил в митрополията. Той ни запита по каква работа го търсим. Отговорихме му, че му носим писмо. Секретарят поиска писмото, но ние казахме, че искаме лично да му го предадем. Слезнахме долу и останахме да чакаме владиката. По едно време владиката дойде и ние отидохме при него. Михаил Попе влезе пръв, аз подир него, като с гърба си затворих вратата. Попето започна говори на владиката. Последният разбра от думите му, че той не е някой загубен селянин, както наглед можеше да бъде взет. „Дедо владика, ние сме дошли да те предупредим устно, че съветите, които сте дали на селяните да хвърлят оръжието си в реката, са опасни."
Владиката от своя страна разбра с какви хора има работа и всичко се нареди.
Получихме писмо от Гоце Делчев, с което той нареждаше ние с Попето да се разделим, като аз замина за Тиквешко, а пък Попето за Гезгелийско. Но нито аз нито пък Попето, искаше да се разделим. Мина известно време и Делчев ни писа ощеняколко пъти, но ние все продължавахме да се движим заедно.
В Букурещ бе застрелян Михайляно и дочухме, че между България и Румъния, щяло да избухне война. С Попето решихме да заминем за България и да постъпим в българската армия. Събрахме няколцина другари и всички през Валандово, Струмишко стигнахме в Кюстендил. Границата минахме при с. Ветрино и поскрихме оръжието. Писахме на Никола Зографов, който беше пунктов началник (в Кюстендил). Писахме му писмо, с което искахме да ни осветли за положението в България. Никола Зографов от своя страна известил на Гоце Делчев за нашето пристигане и Делчев ни повика в София. От Ветрино отидохме з Кюстендил, отседнахме в квартирата на баба Дона. Тук заварихме и Ефрем Чучков. Кюстендил по това време беше като сборен пункт. Оттук с файтон се отправихме за Радо­мир. А оттук взехме машината и стигнахме право в София. На гарата бяхме посрещнати от Боян Ачков и Гопе Такиджиев, които ни заведоха в хотел „Братя Миладинови". Тук се видяхме с други дейци: Мих. Герджиков и др. Събрани бяха калабалък. Гоце Делчев ни каза да отидем на другата сутрин в Представителството. Тогава в Представителството като председател влизаше Б. Сарафов. Както бе наредил Гоце Делчев на сутринта отидохме в Представителството и седнахме в коридора. По едно време разсипиите се раздвижиха и съобщиха, че идвал Борис Сарафов. Ние бяхме заели място на една пейка в коридора и на главите си имах­ме нахлупени каскети. Борис Сарафов, като ни забеляза, обърна се към разсип­иите и запита: „Кой пусна тези мръсни хора тук?"
Той за нас беше чувал, но ние не го познавахме. Нас ни доприсрамя и му цапнахме по една дума. Отвори се вратата на една от стаите, където се оказа, че бил Гоце Делчев. Последният, като чул шума, изтърча и се обърна към Борис Сарафов, казвайки му: „Абе, Борисе, това е Попето и Кьосето, не ги ли позна­ваш?!" Тогава Сарафов се обърна и каза: „Защо не се обаждате бе хора!" А пък ние бяхме заели място в коридора с Попето, без да се обадим на някого. На поз­драва на Борис Сарафов отговорихме с половин глас, а пък Попето дори не си подаде ръка, казвайки му: „Ние сме мръсни хора, ще ти измърсим ръцете." След това Попето се обърна към мене и каза: „Хайде Кьосе да си вървим, за нас не е тука." Делчев изтича подире ни и започна да ни увещава: „Недейте прави това. Попе, Андоне, чакайте, почакайте..." Ние зеднага напуснахме Представителство­то, отидохме в Градската градина, където седнахме на една пейка. По едно време Попето се наведе и започна да си крие главата зад мен. От кого се прикриваше той? Пред кафето минаваха две млади момчета по на 15 - 16 години. След като те отминаха, Попето ми каза, че един от младежите бил неговият брат.
После отидохме при фотографа Карастоянов и се фотографирахме. Казахме на фотографа да не ни изкарват портрети, докато чува, че сме живи. И накрая го заплашихме. После през Княжево, Владая и, то все пеша, стигнахме до Кюстен­дил. Гоце ми предложи да замина за Велешко, като казваше, че две сили на едно и също място не трябва да действат. Отговорих му, че ще отида там където ми наложите, даже, ако щете в Цариград, но във Велешко не отивам! Вие може би ще ми наложите да отида там, и аз ще отида, но полза няма да допринеса. Причи­ните са тези: роден съм в едно от Велешките села, близо до гр. Велес (моето родно място Гоце не знаеше, пък не бях го казал на никого, освен на Даме Груев), като отида там аз имам приятели и неприятели, хора които са ни напакостили. Баща ми на времето, една седмица след излизане от затвора почина. Ако отида там, ще трябва да избия тези хора. После човек в своето родно село редко се ползва с респект, който го има или пък го придобил другаде. Аз там няма да про­щавам, нито на роднини, нито на познати. Хората ще кажат: „Не го знаем ли какъв човек бе... овчар... Аз като чуя това, земята ще изгоря..."
Делчев като чу моите възражения намери, че съм прав. Разделихме се с Поп­ето и след две години го убиха. С Попето се разделихме с чувство на мъка и като че и той да предчувстваше, че скоро ще бъде убит. Дзамата бяхме свикнали да
работим така съгласувано - той със своите качества на водач, а аз като практик - изпълнител. Той ни водеше и подготвяше почва за действане. И аз не му завидях. Замина за Кукушко, но докато стигне там другарите му се разцепиха и се разбягаха. Завърна се сам в България. Тук престоя известно време и после и нова сметка замина с чета за Македония. Тогава действах в Струмишко. Един ден ми съобщиха, че Полето идвал с чета и поискаха да им отзоря канал, за да продължат за Кукушко. Отворих канал и се срещнахме в Струмишко. Събрахме се и се движихме в продължение на една седмица. После му отворих канал Кукушко. При раздялата аз казах на Полето: „Щом стигнеш в района си и видиш, че е опасно да ми пишеш, за да дойда в помощ. Не бе се изминало много време от нашата раздяла, очаквайки от него писмо (бяха се изминали 10-15 дни), получих съобщение, че Попето бил заграден в с. Чугунци, Кукушко, и убит, като само част от другарите се спасила, като се добрали до четата на Иван Карасулията, а други се присъединили към четата на Апостол Петков.
След един месец аз отидох в Кукушко, за да разуча как е станало предателството. Попето бил издаден от арнаутите и те го бяха убили. Пратих (метнах) им една пукутевица и ги избих всички...
След избиването на арнаутите, всички се стреснаха и започнахада идват при мен за съвет: какво да се работи, какво да се прави. В Кукушко останах около десет месеца и после се изтеглих към Поройско, прехвърлих Белица и дойдох в Струмишко.
Получих писмо от Яне Сандански от Дупница. По това време той беше директор на затвора и председател на македонското дружество. Не го познавах, но беше слушал за мен. В писмото си той ми даваше акъл. Пишеше ми, че „сьм жесток, че не трябвало да убивам попове и даскали, а необходима било да усилим агитация, защото тези хора щели да ни бъдат нужни..." Писмо с подобно съдържание, Я ние Сандански беше писал и до Централния комитет в Солун. Не се мина много време и аз получих копие от това писмо. Съдържанието на писмото, което беше отправил до Комитета в Солун, беше както моето. Писмото на Яне ме яде твърде много и аз взех, че му писах писмо със следното съдържание: „Яне, получих твоето писмо и в отговор ти съобщавам следното: Вън от границите на Македония не приемам да ми се дават съвети. Пък от друга страна си правя сметка, че все ще ни доведе случая да се срещнем..."
И наистина, не се мина много време и към 1900 година получих съобщение да излеза към границата и да присрещна Яне Сандански, който идел с чета. Излязох към границата и към с. Лешко, Горнсджумайско, им дадох канал - пратихме куриери и преминаха границата. Срещнахме се с Яне и го разпитах за новини от България. После разменихме мисли за движението, как да се действа и пр. Въпроса бяха все от организационен характер. Яне ми даваше съвети как да действа, но му възразих, че не познава още условията, при които се работи. Но трябва да кажа, че съветите, които ми даваше не бяха лоши. Но той, както вече казах, не бе осведомен за условията, при които се работи тук, не познаваше манталитета на простото население. „Аз сега ще се отделя от теб - казах на Сандански, - и ти трябва да отидеш в Мелнишко, но имай винаги предвид моя съвет - не се издавай наведнъж пред всекиго, защото ще бъдеш веднага предаден." „Не е верно - отговори Сандански, - за тези работи се иска ум, иска се акъл!" Разбира се, че аз че намалях значението на тези две неща - разума и тактиката. Подчертах обаче, че не навсякъде организацията е силна и че има още хора, които просто спят, хора, които ще могат да разберат какво се иска от тях.
Разделихме се. При раздялата аз казах на Сандански: „Карай както щеш, но най, че и двамата се водим от един и същ правилник, един ЦК и прочие."
Наскоро след нашата раздяла Сандански се отбил в едно от селата, събира всички селяни и, кой знае, кой не знае ги заклева. Държал им реч, агитирал, но кой го е разбрал, кой не и след това напуснал селото. Но, докато стигне в друго село, той бил предаден. Почва войската да го преследва и поради това Сандански бил принуден да побегне към планинските села. Сега вече Яне разбра, че тази работа не е била така, както той си е мислил. Аз се научих своевременно за ста­налото. Организационната поща функционираше редовно. И писах на Яне: „Е, спом­няш ли си какво ти казвах?..." Притиснат до стената Яне замълча... След това Яне издири предателите и във всяко село екзекутира по един - двама души. Не зная, дали това той направи по мое внушение или пък си бе начертал сам план... Яне по цели месеци не слизаше по селата. Та казвам, Яне във всяко село отряза главите по на двама - трима. През една вечер Яне Сандански разделил четата, дал им нареждане - ти ще отидеш там и там, ще накажеш този и този и после отново всички се събрали на определения пункт. Сега вече селяните започнали да търсят Яне Сандански и да молят, обаче той не слизал, не се явявал пред тях. И така лека - полека Яне им влезна под кожата и сега вече престанаха всякакви преда­телства. И така Яне разбра, че аз бях прав.....Стресни, пък после внушавай! От
страх ще дойдат при теб и тогава ще им пълниш главата; тогава ще започнат да те гледат право в очи, за да разберат какво искаш, какво да работят."
Мина време и районът се разпростре навсякъде; хората започнаха да работят. Яне имаше интелигентски свет около себе си. В неговата чета влизаха: Тодор Пани­ца, Буйнов, Кантарджиев, Таската Врански, Скрижевски Георги, Петко Пенчев и др. Сандански стана окръжен и простре ръка към Неврокоп, Серско.Той изпрати в Драм-ско една десетка, начело с Тодор Паница. Яне остана в Мелнишко, в Неврокопско -Атанас Тешовалията, а Георги Скрижевски дохождаше чак в Разлога.
Чернопеев действаше още преди Сандански. След като убиха Михаил Попето, Христо Чернопеев взе Кукушкия район.
Бяха се събрали Кръсто Асенов, Сандански, Савата Михайлов, Чернопеев и ДР- и кроеха план за вдигане на Сулеман бег в Горна Джумая. Писаха и на мен да. Дойда и да взема участие в проектираната акция. Събрахме се и се започна обсъждане на плана, по който щеше да стане задигането на бега. Всички бяха на мнение, че бегът трябва да се задигне. Взех думата и се изказах по замислената акция. Организацията по това време бе в много тежко финансово положение -парите, а така също и складовете с оръжие се намираха в ръцете на върховистите. Другари, започнах аз, въпросният бег се храни в турския военен клуб (в Горна Джумая), гдето прекарва и по-голямата част от свободното си време. Нареждате задигането на бея да стане оттам, от клуба, от ръцете, така де се каже, на офице­рите. Другари, при наличността на силите с които разполагаме, мен ми се вижда това почти невероятно, пък и не трябва да се забразя, че не всички хора са годни за такъва акция. Ето на, ти Яне разполагаш с 10 -15 души, а аз с 12 души, Чернопеев има също толкова хора, та всичко се събират около 40 души. На първо място ще ни бъдат необходими 10 души, с които да попречим пътя на полицията; 15 души трябва да поставим около казармата - станаха 25 души. И после надали ще сполучим да задигнем бега жив - това го зная от опит. За тази акция, според моите пресметания са необходими барем стотина души другари, а ние, както казахме, разполагаме едва с 40 души. Пък и между тях трябва да се направи подбор, защото акцията е сериозна и изискза здрави хора. Да допуснем, че ще задига бега, но при най-благоприятен случай няма да вземем повече от 10 хиляди лева, откуп а шумът, който ще вдигнем ще бъде голям.
Американката - мисионерка мис Стон се канеше да посети Сярско и Струмишко. Решено бе да се изостави плана за задигането на Сулеман бег и да се организира пленяването на мис Стон, което нещо би донесло по-крупна сума новия план всички се съгласихме и после се разотидохме. Започнахме да следа за движението на мис Стон. Аз тръгнах за Струмишко с намерение...

Продължава....