Sunday, November 12, 2006

2 Денационализация на българското население във Вардарска Македония (1945-1949)

| More

Добрин Мичев: Денационализация на българското население във Вардарска Македония (1945-1949


След снемането на М. Шаторов от поста секретар на Покрайнския комитет на ЮКП през 1941 г. и на останалите пробългарски настроени членове на комитета и натрапването на сърбофилски настроени дейци, ЮКП употреби много усилия, за да откъсне революционното комунистическо движение във Вардарска Македония от БРП. Тя се помъчи да му придаде национален антибългарски характер, отколкото социално-класова насоченост. За да изолира революционната борба от тази в България, ЮКП съзнателно печаташе своите материали във Вардарска Македония на местен диалект, стараеше се да насажда и раздухва антибългарски настроения, правеше всевъзможни спънки на работата на пълномощника на ЦК н БРП Боян Българанов в Македония [1]. Антибългарската пропаганда и сепаратистичните действия придобиха широки размери и абсурдни форми особено в края на Втората световна война и в годинитe след нея. Това беше свързано с усилията на югославските ръководители да създадат от македонските българи т.нар. „македонска нация", както и да организират новата федерална държава на антибългарска основа. Още при първоначалните начинания в това отношение беше предприето решително настъпление против всички ония, които бяха запазили някакви резерви или се противопоставя. на решението на македонския въпрос в границите на федеративи югославска държава. Така още на първия пленум на ЦК на МКП на 20-21 януари 1945 г. Л.Колишевски отбеляза, че сред населени то и комунистите има „неразбиране" на македонския въпрос. С тях се разпространявали „буржоазни и непартийни възгледи", които били в разрез с политиката на ЮКП". [2] Затова след пленума беше извършена структурна и кадрова реорганизация на партийните и държавни органи, с цел да се избегнат нежелани хора в партийния и авния апарат, да се наложи по-голяма централизация и контрол от страна на ЦК на МКП.

През март 1945 г. бяха извършени първите законодателни избори. Вардарска Македония, проведени при големи насилия над тези, които изявяваха своите български чувства и настроения. В. „Нова Македония" в навечерието на изборите отправи остри нападки против ония среди, които смятаха изборите за прибързани.[3] Затова те поотекоха, според югославския историк Б.Петранович, под лозунга “Който не отиде на избори е предател". [4] Поради подчертаната антибългарска и македонистка насоченост на законодателните избори, голяма част от населението ги бойкотира.

На първото заседание на Народното събрание на НРМ за председател беше избран Методи Андонов -Ченто,[5] а за министър-председател Лазар Колишевски . В заявление министър-председателят се похвали, че в правителството му са представени всички националности, но не спомена за българите. Той напомни, че все още се чувствували „зловредни влияния", които разединявали „македонския народ" и се срещат сериозни мъчнотии в изграждането на новата държава .[6] Обърна внимание върху непопулярността на политиката и правителството по македонския въпрос и отправи открито закани против опозиционните сили.[7] Колишевски посочи, че правителството с всички средства ще поведе решително борба с „всички шовинистични и сепаратистични сили, които искат да омаловажат нашите придобивки, които не признават националната самобитност македонския народ..., с всички агенти на... великобългарския шовинизъм. "[8]

В декларацията на правителството нищо не се приказваше за България
За да нанесе удар върху симпатиите на българското население във Вардарска Македония към България в края на 1944 г. и началото на 1945 г. скопското ръководство предприе редица мерки, за го изолира от българския народ . Беше направено всичко, за да попречи на възстановяването на телефонните връзки между София и Скопие, а границата фактически беше затворена, за да не може населението да общува свободно .[9] Хиляди сръбски колонисти гонени от македонските българи през 1941 г., отново бяха върнати в земите около българо-югославската граница, за да се възстанови „санитарният кордон" между България и Югославия и се улесни македоиизирането на населението. Това предизвика силното недоволство на населението, като избухнаха бунтове във Велешко, Тиквешко, Гевгелийско и др. - в селата Ресово, Градско, Ватоша, Рибарци, Сирково, Мързен и др. [10] Правителството остро нападна разбунтувалите се селяни като врагове на нова Македония и посочи, че това е работа на „великобългарските агенти". [11] С възпротивилите се властите, се разправиха по най-брутален начин.

За да се нанесе удар върху симпатиите на българското население във Вардарска Македония към отечественофронтовска България, се внесе страх у него да не смее да изразява българските си чувства, още след изгонването на германците властите в Скопие извършиха голям брой убийства без съд и присъда на изявени българи. Само заради своите симпатии към България и заради това, че се явяваха като българи, от органите на Държавна сигурност (УДБА бяха извършени масови разстрели. Тези убийства се ръководеха и насърчаваха пряко от Св.Вукманович-Темпо и Л.Колишевски. Така например в Скопие бяха избити 12 души, във Велес - 53, в Куманово- 43 и др.[12] През март 1945 г. председателството на АСНОМ назначи „Съд за защита на македонската национална чест". Този изпредем съд трябваше да съди всички лица, обвинени, че са дали „македонската чест", т.е. тези, които не са съгласни с политиката на правителството . [13]

Съдът „за защита на македонската чест" монтира през 1945, 1946 . 1947 г. значителен брой дела и произнесе тежки присъди. Значителна част от подсъдимите бяха осъдени на смърт и избити, а други - на дългогодишен затвор и изпратени на тежка каторжна работа. Единствената „вина" на подсъдимите беше тая, че те се смятаха за българи и имаха дързостта открито да изявяват своите български национални чувства, не бяха съгласни с антибългарската политика на ръководството на МКП. Обикновено те биваха заклеймявани като „михайловисти", „ВМРО-вци" и „сътрудници на българските окупатори". [14] Специалният съд гледа повече от 11 процеса - в Скопие, Битоля, Щип, Прилеп, Струмица и Гевгели. По тях бяха осъдени 47 души - 21 интелектуалци, 2 свещеници, 24 търговци и занаятчии и пр. Тези присъди предизвикаха голямо възбуждение сред населението, което се вдигна в защита на подсъдимите. Например група граждани в Щип отправиха писмо в защита на подсъдимите по щипския процес. В. „Нова Македония" злобно нападна тези граждани за дръзката им постъпка, като ги квалифицира като „народни врагове" . Остри нападки срещу тях отправи на третото заседание на АСНОМ и Л.Колишевски. [16]

През 1945 г. съдът „за защита на македонската чест" устрои кървава баня в Куманово над 48 българи, обвинени в сътрудничество с бьлгарските окупатори", като на смърт бяха осъдени Сп.Китинчев,Чкатров, Д.Гюзелев, Ил.Коцарев и Д.Раев. [17] През февруари 1946 Скопският областен съд гледа делото против секретаря на Централния комитет на Българските акционни комитети от април 1941 г. Васил Хаджикимов, главния редактор на в. “Македония", Ст.Стефанов, Никола Гичев и много други. Хаджикимов беше осъден смърт и разстрелян, а останалите бяха осъдени на дългогодишен затвор .[18] Същият съд гледа и делото против арх. Й.Чкатров, който беше осъден на 15 години строг тъмничен затвор. [18]
В началото на 1945 г. във Вардарска Македония беше възстановена ВМРО начело с д-р Илия Чулев от Кавадарци, д-р Димитъп Златарев - юрист от Охрид, Коста Хрисимов - учител от с. Старчища и др. Главната задача на тази организация беше да повдига българския дух на населението и да се бори против македонизма. Организацията беше наречена „Демократичен фронт на Македония „Илинден" 1903". Нейният център се намираше в Битоля. Тя успя да изпрати до ООН меморандум, в който изнасяше тежкото положение на българите и настояваше за обособяването на Вардарска Македония като отделна българска република под егидата на международната организация. „Ваши Превъзходителства - се казваше а меморандума - ... македонският народ, който неведнъж е въставал срещу своите поробители, народът, който даде писмеността на цялото славянство, който даде първите борци за социална правда-богомилите, днес пак пъшка под тежко робство. Белград измисли нова форма на владичество във Вардарска Македония. Създаде някаква си НР Македония, като провъзгласи българите за „македонци" по националност. Смени се само формата, а целта си остана същата - бавно, но сигурно сърбизиране на македонския народ.

Затворите са пълни с българи. Няма населено място, в което, не са извършени убийства. Мъченията над българите в затворите са средновековни. Титовото разрешаване на македонския въпрос не разрешение на същия. Защото никой честен македонски патриот се е борил и не се бори за такава Македония... Ние сме съгласни в международна анкета, която да проведе референдум и се увери, че суверенната воля на македонския народ е, че Македония трябва свободна, независима, т.е. Швейцария на Балканите и обединително звено на Балканите.” [19]

Скоро Демократичният фронт на Македония „Илинден 1903" бе закрит от органите на УДБ-а и бяха извършени масови арести негови членове. Д-р. К.Терзиев, д-р В.Иванов, д-р К.Тренчев, М Попов, Бл.Гастев, Н.Попов и Ас.Ценов бяха осъдени на смърт и зстреляни, а останалите подсъдими бяха осъдени от 6 до 20 годи-строг тъмничен затвор. [20] По-късно беше гледан и друг процес срещу дейци на нелегалната ВМРО с център Битоля. Разрастването на нелегалната съпротивителна борба на българите във Вардарска Македония против политиката на скопското правителство беше принуден да признае и сам министърът на вътрешните работи и убиец на българщината Цветко Узуновски. В Народното събрание той посочи, че дори „определен брой хора... излязоха в гората", като обърна внимание, че „въоръжените банди" наброявали 1050 души. [21]

В първите дни на януари 1945 г. в Скопския и Щипския гарнизон избухнаха масови войнишки бунтове. Войниците излязоха от казармите и изразиха своето недоволство от просръбската политика на скопските управници и своеволията на сръбските офицери, изразя-айки симпатиите си към отечественофронтовска България. [22] Тези бунтове бяха потушени с дивашка жестокост, като голям брой войници и старшини бяха арестувани, съдени от военен съд и разстреляни, а полковете им разформировани. [23] Причината за тези справедливи бунтове беше хвърлена върху бригадата „Гоце Делчев", която била заразена от „великобългарски шовинизъм” [24] бяха използувани от управляващите за засилване на антибългарската пропаганда в НРМ .[25] Така на 15 януари 1945 г. Л.Колишевски прави груби нападки към организаторите на бунтовете съвещание в Щип, които били причинени от „вътрешни и външни неприятели". [26]

Трябва да се отбележи, че зачестилите процеси и масови убийства чрез съд и без съд на българи във Вардарска Македония не избягва от погледа на българското правителство. Въпреки провеждана-определено проюгославска македонистка политика, чрез МВнР -обърна внимание на Белград, че в Скопие се съдят „само българи”. И дори то се опита да ходатайствувала някои подсъдими. [27] Неговите усилия обаче остана празни и без резултат. Нещо повече, то беше упрекнато, в прикривало „престъпниците" от Македония . [28]

Избиванията на изявени българи без съд и присъда, както и многобройните процеси, по които бяха произнесени смъртни присъди потресоха цяла Вардарска Македония. Това накара председателя на Президиума на АСНОМ Методи Андонов-Ченто публично да протестира, като по този начин сам си нанесе гнева на просръбското ръководство начело с Л.Колишевски. [29] Преди това този честен българин при гласуването на член 1 от Конституцията на ФНРЮ, който не се предвиждаше правото на отделните републики на определение до отделяне, заедно със свои съмишленици от Скопие напусна Скупщината [30] в знак на протест . Заради този дързък акт, беше подложен на остри атаки от Л.Колишевски, С.Гигов, Л.Арсов и др. и отстранен от заемания висш държавен пост на министър-председател и председател на АСНОМ. [31] На 14 юли 1946 г. М.Андонов-Ченто беше арестуван и обвинен, че искал нелегално да замине за Париж и предаде меморандум на Парижката мирна конференция по македонския въпрос. Срещу него беше подета остра политическа кампания, като той беше обвинен във „великобългарски шовинизъм". На монтирания срещу него политически процес Ченто беше осъден на 11 години затвор с принудителен труд и 5 години лишаване от граждански и политически права . [32]

Съдбата на М.Андонов-Ченто споделиха и други комунистически дейци и антифашисти във Вардарска Македония, които по време на войната бяха работили съвместно с дейци на БРП(к) или бяха дошли от България или от емиграция в Съветския съюз. [33] Така заради своето несъгласие с просръбската политика на Л.Колишевски и неговата група, редица партийни и държавни дейци бяха снети от отговорна работа и изпратени в Белград или пенсионирани. Други бяха арестувани, пребивани в УДБ-а и ако оцелееха поемаха тежкия път на югославския ГУЛАГ. Стотици заслужили за освободителното дело на Македония дейци бяха засегнати от репресиите. Така известният революционер Павел Шатев беше освободен от поста министър на правосъдието, арестуван и пребит в Битолския участък, вследствие на което по-късно почина. Следвоенните репресии засегнаха и бившия ръководител на ВМРО(об.) Панко Брашнаров, Ем.Чучков и много други. [34] Така личности като Александър Мартулков-Бисмарк (Алеко Мартулков) и др. дори не бяха допуснати до отговорна работа или бяха принудително изхвърляни на улицата.[35] Поради несъгласие да списва в. „Нова Македония" с алфавита на сръбската азбука на Вук Караджич, както и с политиката на ръководството начело с Л.Колишевски, беше освободен от работа директорът на ветника Васил Ивановски и изгонен в България. [36] На преследване обругаване беше подложен и поетът Венко Марковски. Той се бе обявил открито против провежданата във Вардарска Македония антибългарска и сърбоманска политика, както и срещу опитите партийното и държавното ръководство да се създаде силно сърбизиран „македонски език" и по този начин населението да се откъсне от родния си български език и народност. Марковски беше снет от ръководството на АСНОМ, обвинен във „великобългарски шовинизъм", оставен без работа и средства и фактически поставен под домашен арест. [37] Скопските ръководители не можеха да му простят и му се сърдеха, че беше възпял БРП в „Орлицата". Остро в печата беше нападната неговата пиеса „За родния кът", тъй като сеела омраза срещу сърбите и разпространявала „великобългарски шовинизъм". [38]

Тя беше представена само веднъж като премиера на скопска цена и снета от репертоара по нареждане на партийното ръководство . [39]

Заради несъгласие с политиката на Л.Колишевски и неговото обкръжение за известно време бяха поставени в сянка дори такива дейци, изявили се със своя антибългаризъм, като Димитър Влахов, ген. Михайло Апостолски, Кирил Григоров и др. [40] Върху тях беше паднало подозрението, че са се поколебали в своите македонистки разбирания. Така например само заради това, че беше отишъл в България, за да отведе в санаториума в Искрец тежко болния си брат, генералът беше преместен от Скопие в Генералния щаб на югославската армия в Белград, а след това в Сараево. [41] За Л.Колишевски беше станал за определено време „опасен и вреден човек" такъв деец като Димитър Влахов. Той беше смятан и като човек която се стреми да измести Колишевски от неговите партиини и държавни позиции. Статиите на Д.Влахов за известен печатни ечатаха на страниците на скопските вестници или се редактираха по такъв начин, че той бе принуден да престане да пише. Дори имаше ограничения да говори на събрания и митинги. [42] Изобщо през последните години на Втората световна война и
първите години след нея, в периода на изграждането на НР Македония и на създаването на т.нар. „македонска нация" според някои непълни данни във Вардарска Македония бяха репресирани повече от 10 000 души. [43]
Възмутени от насилствените методи на скопското ръководство, редица дейци обърнаха поглед към БРП(к) и Г.Димитров. Те изложиха с голяма тревога опасното влияние на сърбизма и антибълга-ризма в развитието на политическия, обществен и културен живот и помолиха за оказване на помощ. Например на 28 ноември 1945 г. Ал.Мартулков се срещна в София с Г.Димитров и му разказа за антибългарската политика на скопското ръководство. Заедно с това той му обърна внимание и върху опасностите, които крие тази политика за съдбата на българското население във Вардарска Македония и помоли за неговата намеса . [44]

На 1 декември 1945 г. бившият директор на в. „Нова Македония”. Васил Ивановски се обърна с обширно писмо до Г.Димитров и В.Коларов. В него той изрази своята и на редица дейци от Вардарска Македония тревога от насилствените методи на скопското ръководство при създаването на т.нар. „македонска нация", от следването на всичко българско, както и на функционери, изяви съмнение или несъгласие със сърбизацията на обществения живот и езика и културата. „Драги и многоуважаеми другари - пише Ивановски. - Сбогувайки се с близките от Вардарска Македония, Влахов, и ген. Апостолски, и председателят Ченто, и В.Марковски поискаха да знаят дали се познавам с другарите Димитров и Коларов. Желанието им бе да мога да ви осведомя за това, що става там. Ченто дори ме задължи да предам, че „по причини на някои отговорни фактори, ние в Македония не можем да си изпълним делото така, както трябваше". А генералът дословно ми каза: “не вярвам, че работите ще се изменят, иначе не намирам смисъл да живея и ще си тегля куршума". [45] И по-нататък В.Ивановски излага подробно насилията, които се вършат във Вардарска Македония над партийните кадри, въвеждането насила особено сърбизнран „македонски език", широката идеологическа обработка на населението и главно на младежта против БРП(к), България и българския народ и т.н. И накрая той пише: „В заключение да кажа, че здравите, правилно ориентирани кадри в Македония, много се надяват и разчитат на вашата подкрепа и връзка със Съветския съюз и с маршал Тито за поправяне на положението. А народът е убеден, че това „няма да е така както сега", т.е. вярва, че не ще бъде убит българският дух във Вардарска Македония." [46]

На 28 юли 1946 г. Павел Шатев посети българската легация в Белград с риск да бъде арестуван и води дълъг разговор с отговорния сътрудник Т.Мечков. Той настоятелно помоли казаното от него да стане бързо достояние на Г.Димитров и на ЦК на БРП(к). Според него във Вардарска Македония „се води борба против българите и българофилството; всички, които по един или друг начин изразяват симпатиите си към България, са гледани с лошо око и към тях се хвърля едно подозрение, че са сепаратисти, михайловисти и фашисти". И по-нататък П.Шатев разказа редица факти за недопускането на българска книжнина, за преследване на „по-будните македонски дейци", за начина на подготовката на „македонската азбука" и пр. И накрая заключи: „Нека БКП знае всичко това и разчисти тези отношения и ако тя не ни помогне, то ние ще се оплачем в Москва". [47] Според него положението във Вардарска Македония се характеризира така: „фирмата македонска, съдържанието сръбско. Затова и всички стрели са насочени против БРП(к), българския н род и България . [48]

За жестокото преследване на българщината във Вардарска Македония, информира Г.Димитров и регентът Т. Павлов. В две свои писма от 26 януари 1945 г. и 2 юли 1946 г. Павлов посочи, че просръбската около Л.Колишевски под предлог, че води борба против „великобългарския шовинизъм" фактически преследва всичко българско и вкоренява сърбизъм. Те насаждат омраза към българския род и българската култура, не допускат да се внасят и четат български книги и вестници. Т.Павлов настоява да се направи всичко възможно, „за да се спре главно антибългарската политика на Колишевски и другарите му, провеждана под формата на борба против великобългарския шовинизъм..." [49] Т.Павлов информира за положението във Вардарска Македония и секретаря на ЦК на БРП(к) Тр.Костов, като го молеше да осведоми и Г.Димитров, че „положението в НРМ е много лошо". [50] За съжаление, въпреки подробната информация, с която разполагаше Г.Димитров и останалото ръководство на БРП(к) и на държавата, те не взеха конкретни мерки, за да се ограничи поне антибългарската македонистка вълна, заляла Вардарска Македония. И не само това. Тези очебийни факти за сърбизацията на българското население под формата на борба против „великобългарския шовинизъм" и създаването на т.нар. „македонска нация" не повлияха и на политиката на БРП(к) и правителството по македонския въпрос и развитието на българо-югославските отношения, нанасяща сериозни щети на българските национални интереси.

Антибългарската и просръбска политика на скопското ръководство при формирането на т.нар. „македонска нация" и създаването федералната държава се изрази и при определяне на администравно-териториалните граници на НР Македония със Сърбия. Граната беше очертана така, че минаваше през Чатирски рид на 10 км северно от Куманово, докато истинската етническа граница на Македония беше по р. Морава и р. Пчиня, като обхващаше околии-Тьрговище, Бояновци, Прешево и връх Козяк, т.е. триъгълника Крива паланка, Босилеград и Враня. Този край беше населен с македонски българи и приобщен от сръбската въоръжена пропаганда към сърбизма. ЦК на ЮКП съзнателно го запази в териториално-административните граници на Сърбия, без, разбира се срещне каквото и да било възражение от Скопие. [51]

В НР Македония бяха открити дори сръбски училища в села Четирци, Никулени, Нагоричани, Куманово и др. с цел допълнително да се сърбизира населението и се обезличава българщината. [52] В замяна на това всички български училища бяха закрити и в т, започна да се преподава на т.нар. „македонски език". Затова с голяма самоувереност и цинизъм Милован Джилас - един от главните идеолози на следвоенната чистка във Вардарска Македония и н; т.нар. „македонска нация" заяви: „Това, което не можаха ръководителите на бивша Югославия да направят за 30 години, ние, новите ръководители, го направихме за 3 години." [53]
След освобождението на Югославия в НР Македония бяха запазени пенсиите на бившите сръбски жандарми и на сръбските учители денационализатори на българското население. На бившите български учители обаче бяха отказани всякакви пенсии и те биваха изгонвани от работа, тъй като били „екзархийски учители" и проводници на „великобългарския шовинизъм" и „завоевателната" политика на България. [54] Л.Колишевски публично се изказа да се дадат училища на сърбите в НРМ и да не се гледа на всеки от тях като на „дражевисти" . [55]

В усилията си да оградят с „китайска стена" влиянието на България и на българската култура върху населението във Вардар" Македония и по-лесно да утвърждават т.нар. „македонска нация, скопските ръководители възпрепятствуваха по всевъзможен начин, всяко общуване с българския народ и неговите културни дейци. Дори и с емиграцията в България. Те особено остро реагираха на прякото изпращане на помощи от България за НР Македон тълкувайки това като „сепаратизъм" и опит „да се завладее" отново Македония . [56] Така например, когато охридското братство в София събра повече от 1000 кг захар и я изпрати на своите съграждани в Охрид, помощта беше отхвърлена. Тази постъпка на братството бе изтълкувана като „рушвет" за освобождаването на бившия охридския кмет Коцарев, „вината" на който беше, че през 1944 г. събра населението 4 кг злато и откупи от разстрела на германците пленените от тях 25 български войници и офицери. Раздразнен силно от тази изява на българския дух, Л.Колишевски публично заяви: Доколкото нашата емиграция или някой друг искат да ни помогнат, това може да стане само по пътя София-Белград-Скопие" [57], т.е. забрани прякото общуване и контакти на населението с емиграцията в България.
В изпълнение на подетата линия за насаждане на омраза против България и българския народ , към неговата история и култура, ръководството на МКП забрани внасянето и разпространението на български вестници, списания и книги. Дори органът на ЦК на БРП(к) в. „Работническо дело", както и на НК на Отечествения фронт в. „Отечествен фронт" не бяха допуснати за продажба, въпреки големия интерес на читателите към тях. [58] Кореспонденциите на специалния пратеник на в. „Работническо дело" в Скопие Г.Т.Мадолев (Южнорилов) бяха подложени на предварителна цензура, тъй като БРП(к) нямала правилна политика по македонския въпрос. [59]

Скопското ръководство достигна дори дотам, че забрани разпространяването в НРМ органа на Съветската армия в България в. «Дружба", Мотивът за това беше, че той се списвал на български език. [60] В замяна на това бързо се популяризираха и продаваха сръбски вестници и книги, всячески се насърчаваше проникването на сръбската култура. На въпроса защо не се допуска разпростра нието на „Работническо дело" във Вардарска Македония, Л.Колишевски отговаряше високомерно, че имало в. „Борба" и,че “нищо какво да научим от „Работническо дело" и “БКП" [61] или: “ Ние не допускаме „Работническо дело" и „Отечествен фронт", защото ако допуснем тях, трябва да допуснем „Изгрев" и „Земеделско знаме"... Ние сме отишли толкова напред в изграждането на социализма, че от „Работническо дело" ли ще се учим на социализъм." [62] „По мои лични сведения - пише П.Шатев - ЦК на ЮКП е решил българската книжнина да не се допуска в Македония за един период от 5 години. И това решение се провежда от ЦК на МКП. Според мене това е една проява на отрицателно отношение към отечественофронтовска България.” [63] Брошурата на П.Шатев „Македония и балканските проблеми", която беше отпечатана в България, бе забранена само защото е на български език. По същите причини беше блокирана и книгата на Хр.Силянов за освободителните борби на Македония, както и други книги. [64]
След 9 септември 1944 г. в Скопие не бяха поканени да гостуват представители на българското изкуство. В същото време те бяха канени и многократно посещаваха Сърбия, Черна гора, Хърватско и други републики. [65] Това се правеше, тъй като ръководните фактори се страхуваха от културната близост на българското население във Вардарска Македония с България. Те считаха, че колкото то се държи по-далеч в културно и политическо отношение от България толкова по-бързо може да се формира отделна „македонска нация и да се приобщи към народите на ФНРЮ.

За да се отдалечи населението от България и българския народ скопските ръководители се заеха с непосилната задача да фалшифицират и произволно да прекрояват неговото историческо минало. Отначало те развиваха схващането, че историята на „македонски народ" започва от 1941-1944 г. Затова Л.Колишевски дори отрече славата на Гоце Делчев, тъй като той бил „един българин" без значение за Македония и освободителното движение. Тъй като на Илинденското въстание се гледаше като на българско въстание, Джилас направи постъпки в Белград то да не се чествува в НР Македония. [66] В Скопие не обичаха да се говори и пише за Майския манифест от 1924 г., за ВМРО и ВМРО(об.) и т.н. [67] Скоро обаче, то видяха, че отсичат клона, на който стоят, че една нация не може Да съществува, без да има историческо минало, ръководите на МКП коригираха своята линия и пристъпиха към изопачаване и фалшифициране на историята на националноосвободителното движение на македонските българи. Те започнаха да си присвояват историята на Западното българско царство на цар Самуил, такива изтъкнати дейци на възраждането на българския народ като П.Хилендарски, Н.Рилски, братя Миладинови, И.Хаджиконстантинов -Джинот, К.Шапкарев и много други, да търсят корените на „македонската народност" дори в държавата на Ал.Македонски. За тази цел започнаха да се публикуват статии, брошури и др. До края на 1948 г. вече бяха подготвени и публикувани 9 брошури по „националната" история на „македонския народ". [68] Тази политика на ръководството в НР Македония продължава и днес, когато в нейното довеждане е включена огромна армия от историци, лингвисти, журналисти, политически дейци и др., създадени са специализирани Институти, като за тяхното реализиране се хвърлят с щедра ръка огромни финансови средства. Важен момент в усилията на скопското ръководство бе, да създаде и утвърди на антибългарска основа т.нар. „македонска нация" във Вардарска Македония беше създаването на литературен „македонски език" и на „македонска азбука". Това се извършваше върху основата на западнобългарския а- говор, който „по своя характер е регионална форма на българския език". [69] Изработеният първоначален проект от комисията на АСНОМ обаче беше отхвърна от партийното ръководство, тъй като бил твърде близък с бъл-гарския език и българската азбука. Заради това, че държеше в азбуката да се запазят такива български букви като „Ь, „Ж „Ъ" „, В.Марковски беше изваден от комисията и снет от ръководството на АСНОМ и както посочихме, подложен на политически репресии. [70] ЦК на МКП в лицето на Св.Вукманович-Темпо и Л.Колишески настояваха да се въведе сръбската азбука на Вук Караджич и изхвърляха всички букви, напомнящи за българската азбука, концепция беше проведена с помощта на Бл.Коневски - бъдещ доцент по българска филология в Софийския университет, и на съветския лингвист Е.Бернщайн. [71] Те взеха за основа на „македонски език" силно посърбеното прилепско-битолско-охридско наречие, т.нар. „централно" наречие, а не източното наречие, тъй като бе „силно повлияно" от българския език. [72] Основната идея на творци на изкуствено създавания „македонски език" и на „македонската азбука" беше - колкото се може те да бъдат отдалечени от българския език [73] и азбука и приближени до сръбската азбука и сръбски език . Нещо повече - голям брой български думи бяха заменени сь сръбски, като се утежняваше и структурата на изречението с възприемането на немската, привнесена в сръбския език. [74] Старателно се изхвърляха от езика и хубави руски думи, проникнали и въведени в българския език, все със същата задача - колкото се може по далеко от българската култура . [75] Поради това някои скопски ръководители не се отнесоха с необходимото внимание и към апела Н.Державин [76] и Ил.Еренбург, които не възприеха „македонския език" и „македонската нация", утвърждаващи се на антибългарска основа и с насилия. В статията си „Писма от Югославия" И.Еренбург написа, че „македонският език" е много близък и не се различава от българския език, [77] което силно раздразни ръководството Белград и Скопие.

Официалното Въвеждане на „македонския език" и на „македонската азбука" на 5 май 1945 г. със заповед на Министерството на тата на НРМ [78] беше възприето с голяма тревога и нежелание от болшинството от населението. Поради изхвърлянето на „Ъ, ,Ж, Ь" много думи не можеха да се пишат правилно. Както вестника и книгите напечатани на този „език" трудно се четяха. Те не се приемаха лесно от населението и учащата се младеж. [79] Във връзка с това, Шатев пише: „В земята на първоапостолите Кирил и Методия, в Македония е въведена Буковата азбука вместо кирилица...
Това е направено с цел македонската азбука да се отдалечи от българската, за да не могат подрастващите поколения да се ползуват от българската книжнина и да бъдат поставени под влиянието на сръбската книжовност..." [80]

Отнасяйки се с недоверие и високомерие към България и БРП(к), към българския народ, ЮКП и скопското сърбоманско ръководство достигнаха дотам, че не разрешаваха окачването на публични места портретите на Г.Димитров.[81] На забележката на българската делегация на конгреса на Народния фронт в Скопие (2-4 август 1946 г.), че липсва портрет на Димитров, Л.Колишевски отговорил твърде надменно, че той е известен само за БРП(к) - комунистическата партия в България, а Тито - на цял свят; когато се разреши окачването му в Югославия, ще се окачва и в НР Македония или че нямало портрети на Г. Димитров .

Властите на НР Македония преследваха всеки, който дръзне да говори на български език. Затова група ученици се оплакаха на българската делегация за конгреса на конгреса на Народния фронт в Скопие, че „не могат да разменят помежду си две български думи....” [82] Въпреки, постигнатата договореност в Скопския печат и по радиото, не се популяризираше животът в България, борбата за утвърждаването на народнодемократичната власт. Не се правеше нищо, за разликата между българския народ и монархофашизма и се говореше и пишеше с нескривана омраза и презрение към България и българския народ, обвинявайки ги във „великобьлгарски шовинизъм" и стремеж да заграбят Македония. [83] Тази омраза достигна дотам, че когато завеждащият отдел „печат" иа ЦК на МКП Д.Хаджи- митревски реши за нуждите на партийната просвета да внесе от България „Кратък курс на ВКП(б)", тъй като нямаше сърбохърватски превод, той да бъде снет от този пост и внасянето на книгата да бъде спряно от ръководството на партията. [84]

Твърде показателен, за насилствената денационализация, които упражняваха скопските власти при създаването на т.нар. „македонска нация", беше случаят със съдбата на повече от 10 хил. българи от Западна Тракия и Егейска Македония. Те бяха избягали от жестокия гръцки монархофашистки терор и се заселили в България. Българското правителство ги настани главно в Пиринска Македония, като положи немалко грижи за тяхното оземляваме, настаняване в жилища и пр. [85] Тъй като българското правителство в съгласие със своята политика ги третираше не като българи, а като „македонци", сред тях започнаха да работят усилено агитатори, увещавайки ги да се изселят в НР Македония. При съществуващи приятелски отношения между България и Югославия през 1945 беше подписано официално споразумение тези бежанци да се наетанят във Вардарска Македония . [86] Българските власти снабдиха семействата с храна за няколко дни, осигуриха транспорта до българо-югославската граница и им дадоха възможност да си принесат цялата покъщнина, земеделски инвентар, дори и работен добитък . [87]

При преселване на бежанците в НРМ обаче административните власти от тази страна, извършиха и груби насилия над тях. От 20 юни да 15 август 1945 г. през Петрич за Струмица бяха преминали няколко стотици семейства. Веднага обаче, след като преминаха границата, бежанците се убедиха, че даваните щедри обещания от скопските агитатори са чиста лъжа и измама. С цел да ги лишат от българската им националност, те бяха разселени в най-затънтените и отдалечени от българо-югославската граница села и настанени в полуразрушени и нехигиенични жилища. Не беше направено нищо и за тяхното устройване на работа, за снабдяването им с храна и за оземляването им. Към егейските българи беше приложен специален режим, вследствие на което заедно с другите ограничения и лишения, от тях беше отнето най-грубо едно от най-елементарните граждански права - праното на свободно движение. На тях беше строго забранено да напускат селата, в които живеят, дори и за медицинска помощ. По време на преброяването най-строго им бе забранено да се запишат като българи, да декларират своето българско гражданство и националност. Тъй като те отказаха категорично да се запишат като „македонци" и потърсиха контакти с българската легация в Белград, за да бъдат подпомогнати да се завърнат в България, около 7000 души бяха насила изселени за 24 часа във Войводина - с. Гаково и Крушовле. На тях беше забранено да вземат повече от 30 кг багаж, като едновременно с това беше забранено на съселяните им да закупят каквото и да било от тях.

Режимът, на който бяха поставени българите от Егейска Македония във Войводина, по нищо не се отличаваше от тоя на концентрационните лагери в Югославия. Те бяха насила заставени да обработват държавна земя и бяха използувани за най-тежка физическа работа в рудниците; нямаха право да напускат селата и вечерно време да се движат по улиците. И тук югославските власти се опитаха да ги заставят да подадат декларации, че са „македонци". Но отново те заявиха, че са българи и желаят да се завърнат в България. Югославската милиция извърши многобройни арести и насилия над българите. [88] Около 5000 бежанци от с. Гаково изпратиха стотици молби до българската легация в Белград, в които „със сълзи на очи" молеха да се вземат „бързи мерки" и се облекчи тяхното положение. Те изпратиха писма и до Г.Димитров, но не получиха отникъде отговор. [89]

За да сломят съпротивата на бежанците, югославските власт посред зима ги натъпкаха в товарни вагони и при силна охрана върнаха в НРМ. Тук те отново бяха разселени по селата във Велешко, Св.Николско, Гостиварско, Щипско, Кочанско и др. Но и тези драстични мерки не сломиха волята на българите да се откажат от своята националност и да се преродят в „македонци". И отново арести, побоища и затвор, разписвания всеки ден на целите семейства в милицията. В края на краищата скопските власти бяха принудени да разрешат на част от егейските българи да се изселят, но не в България, а в западни страни. [90]

Израз на системната кампания, провеждана във Вардарска Македония против всичко българско, против българския народ и неговата култура, беше и старателното заличаване на всички български надписи върху училищните сгради и паметниците на културата. Бяха разрушени и паметниците, напомнящи за борбата на българите против жестокия сръбски потиснически режим. Фамилните имена също бяха променени, за да не напомнят с нищо на българските, като пример за това станаха партийните и държавни ръководители. Така Лазар Колишев стана Колишевски, Цветко Узунов - Узуновски, Благой Конев - Блаже Коневски и пр. [91]

Въпреки вършените насилия и жестокости, въвеждането на „македонския език" и на „македонската азбука", масираната антибългарска пропаганда и ограждането на НР Македония с „китаиска стена" от България и българската култура, процесът на изграждането на т.нар. „македонска нация" на антибългарска основа, се натъкна на решителната съпротива на македонските българи. Както по време на сръбския режим между двете световни войни, така и сега, те търсеха всевъзможни начини, за да изявят своята българска националност, своята неугасима любов към България и българската нация.
Това се изразяваше в тайното слушане на радио София, в четенето и разпространяването от ръка на ръка на български вестници, книги и т.н.

Скопските ръководители бяха принудени да признаят големите брожения на македонските българи към България. Така по време на осещението на Д.Ганев в Скопие през ноември 1944 г. те се оплакаха от все още силното влияние на „великобългарския шовинизъм" сред населението и неговата омраза към сърбизма. [92] Националната конферениия на ЕНОФ за Македония, състояла се на 1 юли 1945 г. официално беше принудена да признае, че част от населението се противопоставя на македонистката политика на правителството и отправи закани към „великобългарските агенти", които били главните проводници на българизма в НРМ. [93] А в един разговор с българския пълномощен министър в Белград П.Тодоров, министърът на колонизацията в Югославия Сретан Вукосавлевич (доверено лице на Тито) призна, че във Вардарска Македония болшинството от населението ,.се чувствува по-близко до България - желае Македония да се присъедини към България". Според югославския министър само едно малцинство от населението, което беше учило и се възпито в сръбски училища и университети, сраснало се по време на сръбския режим до голяма степен със Сърбия, желаело Македония да остане в Югославия. Тъй като болшинството от населението се чувствувало българско, сърбите били много ревниви към всяко културно проникване на България в НР Македония, за да не се българизира допълнително. Според Вукосавлевич НР Македония трябвало да се вгражда като „една национална държава", в която населението да чувствува с „македонско" национално съзнание, а не в нея да има българи, македонци, турци, сърби и т.н." [94] По-нататък югославския министър признал, че „македонското национално съзнание" у населението в НРМ не е „така силно развито" и че се създават трудности за уреждането на федералната държава.

При един разговор на Ем.Чучков - министър в скопското правителство, в разговор с Т.Мечков - отговорен сътрудник в българска легация в Белград, му доверил, че „в Македония стават неща които с основание може да се заключи, че се води една кампания против българския елемент, което нещо дразни не само българите, но и една голяма част от македонците в Югославия, пък и в България". [95] А според изказването на секретаря на английското посолство в Белград Г.Мейджър, направено през пролетта на 1945 г., голяц брой от населението във Вардарска Македония има българско национално съзнание, което силно затруднява скопските власти в утвърждаването на „македонската нация". [96] Свидетелство за това беше и фактът, че населението оказа решителна съпротива по време на изборите за Учредителното народно събрание през септември 1946 г., като една значителна част от него ги бойкотира. [97]

Изобщо практиката на създаването на т.нар. „македонска нация във Вардарска Македония в края на Втората световна война и през първите голини след нея красноречиво показва, че това беше фактически осъществяването на нечуван заговор на ЮКП и Югослави против българската нация и България. В борбата им за хегемонна ръководна роля на Балканите, ковеше се едно коварно оръжие за вечна вражда между българския и югославските народи. Тази „нация" се изграждаше единствено на антибългарска основа, като изкуствено и с насилнически методи се откъсваше една част българската нация, за да се създаде от нея оръдие на великосръбския шовинизъм. Затова и „творците" на тази „нация" поведоха такава ожесточена и кървава борба против всяка изява на българск дух, мразеха България и всичко българско, с всички средства със семената на омразата против българската култура сред населени и го ограждаха със стена, за да не общува с нея, „с огън и меч разсичаха корените на вековните традиции и връзките на македонските българи със своята Родина и своите братя. Цялата пропагандна машина, както и училището,
ежедневно очерняха най-светлите страници от историята на България, имената на нейните най-достойни умове. В усилията да се създаде „нацията", нейните творци посегнаха с нечисти ръце на българската история. По нечуван начии те фалшифицираха
основни събития от историческото ни минало, ролята на отделни дейци, присвояваха си безцеремонно културното наследство на българския народ, без което той не би могъл да се осъзнае като нация и не би могъл да има бъдеще.

„Македонската нация" в НР Македония се създаваше с помощта на огромен административно-полицейски апарат. Бяха приведени в действие изпитани от сръбските шовинисти оръжия като недоверието, терора, насилието и физическото изтребление на всички онези, който не скланяха глава на съгласие със сърбоманската политика на ръководството начело с Л. Колишевски и неговото близко обкръжение, за да се преродят от българи в „македонци". И преките изпълнители на този невиждан чудовищен заговор срещу българската нация извършиха нейни синове и дъщери, и то наричани „комунисти", отвърнали се от род и Родина, затънали в сърбоманство и ка-риеризъм. В своето угодничество пред Тито те надминаха турските еничари, които не дръзваха да потурчват своите сънародници.

Но нации с решения, с насилия и терор не се създават. Те са исторически категории, естествена рожба на определени исторически, икономически, културни и езикови фактори. А „македонската нация” не почива на такава основа и има всички характерни белези на едно изкуствено творение, преследващо определени нечисти политически цели. Тя е политическа, а не етническа категория, няма нищо общо с характеристиките за нациите и националния въпрос и с доброволното самоопределение на населението. Нейната дълбока сьщност е изкуствена, тенденциозна и националистическа, завоалирана с марксистка фразеология. Една такава „нация" не може да бъде историческа реалност и тя няма да има трайно историческо присъствие, времето не може да работи за нейното утвърждаване и перитет. Крепяща се на насилието, тя непременно ще се сгромоляса, заедно със своите създатели при условията на свободното и демократично волеизявление на населението.

Въпреки че това беше тяхно свещено право и задължение, БРП(к) и правителството на Отечествения фронт останаха глухи и слепи към борбата на българите в НР Македония против варварската и нечовешка денационализация на комунистическия режим. Самите те, както видяхме, робуваха на коминтерновската постановка за „македонската нация" като нещо различно от българската нация и българския народ, клеймяха ожесточено онези, които виждаха и протестираха срещу това страшно престъпление спрямо българщината, наричайки ги „фашисти" и „великобългарски шовинисти". Така обективно те оказаха съдействие за македонизирансто на българското население във Вардарска Македония и забравиха, че то е българско, неразделна част от българската нация.

Част (стр. 76-100) от монографията на проф. Добрин Мичев: “Македонският въпрос и българо-югославските отношения, 9 септември 1944-1949”, С., 1992 год.

П.П. По-късно ще бъдат качени и бележките под линия...

2 коментара:

Anonymoussaid...

A zosto bugarija go prizna postoenjeto na makedonski narod ako statijava e istoriski verodostojna

Makedonskisaid...

Pa ja dokoliko znam, Bugarija se uste negira postoeneto na "mak.narod".

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial