| More

translator

АЛБАНИЯ И АЛБАНЦИТЕ. ЕТНОГРАФСКИ ОЧЕРК

Юлия В. Иванова

превод от руски език: Петър Трифонов

публикувано в: "Албания и албанските идентичности. Изследвания", Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаймодействия, С., 2000 г., 119-159 стр.

сайт: www.imir-bg.org

Албания е малка страна. Тя заема площ 28,7 хил. кв. км. Главна нейна особеност е извънредното разнообразие на природните условия: релеф, климат, растителност и на този фон - многообразни вариации на културата. В каква­то и посока да се придвижвате из страната, непрекъсна­то Ви поразява смяната на пейзажите, Видът на селата и градовете, външният облик на хората и дори техният говор. 

Това се дължи на обстоятелството.че Албания е разположена в планинска местност - от всяка точка, къде­то и да се намирате, се виждат планини. Най-високи са северноалбанските Алпи (някои върхове се извисяват над 2,5 хил. м). Климатът в тази зона е суров, зимите са студе­ни, падат дълбоки снегове, които често пъти не се разто­пяват дори и през лятото (ледници няма). По склоновете и седловините на планинския масив са разхвърляни селища, плътността на населението е много малка. Клисурата на р. Дрин, течаща от изток на запад към бреговете на Адриа­тическо море, от стари времена е служила за свързващ път между вътрешните области на Балканския полуост­ров и крайбрежието. По нея и сега е прокаран автомобилен път.

В планинските котловини и в долините на реките Дрин, Мат, Шкумбин и техните притоци са разположени населени места, разхвърляни или скупчени - в зависимост от релефа на местността. Най-плодородната долина е в югоизточната част на страната - района на гр. Корча. Тук има големи села, заобиколени със селскостопански имоти. Крайбрежието на Адриатическо море в протежение на 200 км от Шкодренското езеро до Вльорския залив оформя хълмиста равнина с неголяма ширина - само 20-30 км. Заедно с Корченската котловина тази равнина е главният район на земеделие; обработват се плодородните наносни почви - резултат на бавното течение на реките, стичащи се от планините. В равнините, чийто дял е 1 /4 , е съсредоточена половината от населението от страната. Южна Албания е заета от невисоки планински вериги. Те почти плътно достигат до крайбрежието Йонийско море, а там, където не го достигат, са малки, защитени от ветровете долини, в които по никога не пада сняг и виреят цитрусови и други южни култури. Заради мекия й климат тази зона е получила названието Албанска Ривиера.

Възможно е покритите със сняг планини да са свързани с етимологията на етнонима за древните жители на Илирия: от латинския “albus” - „бял", за пръв път споменат през II в. от н.е., се е образувал вариантът „албанец” у византийците Албанос”, а страната - Албанон, за да премине в западните източници като arbaneses, страната Аrbanum, Аlbaniа, а при славяните-като арбанаси, страната Рабан. По-късно в турския езици възниква изопаченото „арнаути"; това название станало популярно в България, в Русия и в други страни. Себе си средновековните албанци наричали агbeг, Arberesh, а страната - Агbena. Подобни етноними са се запазили във възникналите през късното средновековие албански диаспори в южната част на Италия, в Гърция страната се наричала Арбания, албанецът е “арбанос”,, а езикът - “арбаники”.

Теориите за възникването на албанския етнос се основават на данни от археологията, езикознанието, историята на културата. Археологическите паметници разкриват пряка приемствена връзка от южните илирийци през Средновековните арбъреши към днешните албанци. Тази приемственост се потвърждава и от албанските етнос когато изучават традиционните костюми, религиозни култове, погребалните обичаи, орнаменталните мотиви много други факти[1].

Езикът на албанците се отнася към индоевропеиското семейство, но не се включва към никоя от групите на това семейство. Някои изследователи откриват в него илирийски, други - тракийски субстрат, посочвайки лексиката която го сближава с румънския език. Трудно е обаче да се определи съотношението на елементи от илирииско-тракийския езици поради оскъдността на документални източници. Съвременните албански учени считат, че основен спор между привържениците на илирийската и тракийската теза е непродуктивен. В края на краищата трако-илирийския свят е бил очевидно доста еднороден. Освен това, в албанския език, съществуват доста латински елементи, проникнали от народния латински или непосредствено, или чрез славянските езици и гръцкия език. Процесът на формиране на всеки език е сложен, в него се наблюдават пресичане и съединение на различни форми на езикови норми[2].

Нито един етнос не съществува без общуване с други носи - сьседни или такива, с които са го срещали историческите обстоятелства. Стопанските, културните,идеологическите (включително религиозните) връзки са сьздавали особености и разнообразие в сферата на материалното, усложнявали са представите за света, обогатявали са лексиката. Жизнената дейност на илирийските племена, населяващи крайбрежията на Адриатическо и Йонийско море, е била свьрзана с гръцките колонии, които започнали да възникват по илирийското крайбрежие от втората половина на III в. пр. н.е. Това са Бутрот (лат. Бутротум, днешен Бутринт), Епидамн (или Дураки, днешен Дуръс), Аполония, разположен около днешния гр. Фиери (разрушен през IV в. от н.е., разкрит сега от археолозите).

Постепенно жителите на колониите прекъсват връзките си с метрополиите. Укрепват техните Връзки с илирийците, сред които се формира държавност и възниква градски живот по гръцко бие и с участие на гръцкото население. Градовете Амантия, Бюлис, Фойнике са извесни днес от разкопките, които пьк са положили основата на днешни градове: Скодра (днешния Шкодра ), Дамастион (около днешния Дибра), Антипатрея (днешният Берат), Антигонея (недалеч от Гирокастро). Държавни формирования на южните илирийци започват да възникват от IV в. пр. н. е. Те простират своето влияние върху околните земи, като границите им се менят. Епирската държава например, която достига разцвет през първата половина на ІІІ в.пр. н.е., е обхващала крайбрежието от Аполония до Коринтския залив, а на изток е включвала част от древна Македония и Тесалия.

От ІІІ в.пр. н.е., започва римската експанзия на Балканския полуостров. След неговото окончателно завоюване през I в. от н.е. и до IV в. тук стават сериозни промени в обществения и културен живот. За разлика от илирците, населявали северните области на Балканския полуостров и поради своето сравнително ниско икономическо, културно и политическо развитие претърпели значителна асимилация от страна на римляните (като резултат на това е изчезването на илирийския език), южните илирци, чиито земи са обхващали и територията на днешна Албания, съумяват (поради по-високото си равнище на развитие, да се противопоставят в някаква степен на натиска на римската администрация. В културно отношение обаче римското влияние е забележимо.

Латинският език заменя гръцкия в официалните документи, като илирийският език остава като разговорен сред местното население. Родовите общини започват да отстъпват място на връзките по съседски признак, общинската собственост се превръща в частна. Прокараните от римляните пътища подпомагат разширяването на търговията: от Дирархия и Аполония до Тесалоники (Салоники) е прокаран пътят Виа Игнация, който не загубва значението си и през продължителен следващия период.

От средата на първото хилядолетие на Балканския полуостров започват да проникват славянски племена, на територията на бъдеща Албания те се появяват в самия край на VI в. - началото на VII в. Съдейки по данните на топонимиката, славяните са се заселвали по земите на южните илирийци: Дибра (србск. Дебар) означава „скат", „клисура", Голо Бърдо-„планина без растителност", Берат идва от славянското Белиград, характерни са названията на реки - Бистрица и т.н. Славяните са проникнали до най-южните части на Балканския полуостров, за това свидетелства названието на Пелопонес „Морея" и други топоними. Очевидно планинските местности не са били привлекателни за славяните земеделци, предпочитащи низините и речните долини. На албанските земи са преобладавали южнославянски племена от югоизточната група, именно онези, които след време ще формират българския етнос следователно основният миграционен поток е бил от изток. В северната част на албанския етнически ареал се усеща влиянието на племена, разпространявали се от север и положили началото на сръбския етнос.

През средните Векове на Балканския полуостров възникват дьржави, нито една от които не е била моноетническа: Зетската държава (ХІ-ХІІ и ХІV-ХV в.) обхваща днешните Черна гора, Южна Сърбия и Северна Албания; от средата на ІХ в. до началото на XI в. арбърийските земи влизат в остава на Пьрвото българско царство, сръбското кралство (ХІІ-ХV в. ) обхваща славянски и албански земи; царство на Стефан Душан (XV в.) се простира от средата на днешна Сърбия до Акарнания и Тесалия. Във феодалното владение на Балша (XIV в.) на север и североизток от Шкод-ра живеят славяни и албанци. Точно такова смесено е населението и в домените на други албански феодали, във владенията на Черноевичите (XV в.), на земите, заети от Венецианската република. В онази епоха не е имало такава отчетлива представа за етносите, както в наши дни, съзнанието на хората е било по-скоро регионално, земско. Те са имали еднакво обществено устройство, бит, възгледи върху връзката на човека с природата (откъдето са възниквали обреди, насочени към стопанско благополучие) и т.н.

Естествено, имало е и брачни връзки, смесени бракове. Поради това не може да се каже например, че „албанци са живеели в славянски земи или че „славяни се намирали във владенията на албански феодали". Етническото смесване се е запазило. В продължение на всички следващи векове то се е превърнало в днешно време, за съжаление, във външен повод за политически недоразумения.

В продължение на цяло хилядолетие развитието на Югоизточна Европа се определя от Византийската империя. Балканските народи ту се включват в състава на нейните поданици, ту и се противопоставят политически и с военна сила, но мощната византийска империя и култура ги е въвличала всички в орбитата на своето влияние. Чрез нея средновековните предци на албанците, арбърешите, както и други- балкански народи, се приобщават към християнската религия. Арбърешите приемат християнството - по косвени данни от лексиката - примерно преди края на IX в. (времето на покръстване на българите и унгарците). Храмовата архитектура в характерния Византийски стил в различни места на днешна Албания напомня за онова време, византийските канони в иконописа са се смятали за задължителни в албанските църкви дори до началото на XX в.

Разколът между западната католическа и източноправославната (ортодоксална) църква става в началото на XI в., границата на тяхното влияние минава някъде по ал­банските земи. Значителна част от албанските християни са били православни и в различни периоди са се подчинявали на Константинополските, българските, сръбските патри­арси. Голямо влияние върху тях е оказвала Охридската пат­риаршия, а понякога - и Печската. Католицизмът се е разпространявал от Ватикана, а впоследствие активна дейност е разбила Венецианската република в стремежа си да се установи на източното крайбрежие на Адриатика. Център на католическия култ става гр. Тивар, а по-късно-Шкодра[3].

* * *

Страната Арбърия, населена с народа арбъреши, за пръв път се среща в съчинения на византийски автори в XI в. Това показва, че по онова време вече се е осъществявала консолидация на населението, териториалното му обеди­нение и създаване на етническа общност. В продължение на цялата доиндустриална епоха се установява, развива, получава допълнителни импулси етническата култура - комплексът особености, присъщи на дадения етнос. Във всички аспекти на неговата жизнена дейност.

За албанците са характерни няколко вида стопанско-културни комплекси, свързани непосредствено с околната среда. В ранните етапи на развитие на производителните сили техните форми са органично включени в природните процеси, съобразявайки се с техните закономерности. Независимо от това, дори и в онази епоха, да не говорим за следващите етапи, при осъществяването на своята сто­панска дейност хората са въздействали на природата, променяли са я заради извличане на максимална полза. Етносът и обитаваната от него среда съставят обща систе­ма, или, както е прието да се нарича сега, етноекологическа система[4].

В планинската местност се развива скотовъдство от чергарски тип с вертикално придвижване по зоните за паша на стадата (трансюманс). Понякога в литературата такова животновъдство се нарича „номадизъм" (чергарство), но това не е правилно: номадският стопанско-културен модел на Балканите е бил присъщ на някои групи източ­ни романци (наричат ги различно - влахи или влехи, цинцари и т- н.). Целият човешки контингент напролет е напускал зимовищата и, натоварвайки на мулета цялата покъщни­на, е тръгвал след стадата към летните пасища, за да избърши през есента обратното придвижване. Власите в Албания са осигурявали зимна паша недалеч от Адриатичес­кото крайбрежие, а през лятото са обитавали планините в югоизточната част на страната (преди Втората светов­на война са преминавали югославската и гръцката грани­ца). Постепенно обаче са започвали да се установяват в албански села или да образуват квартали в градовете, тъй като чергарското животновъдство е доста непродуктив­но. Албанците пък винаги са имали постоянни населени места и са практикували само откарване на стадата на подходяща паша[5].

Албанските скотовъдци - както в миналото, така и сега - отглеждат предимно овце (кози имат в малки коли­чества), през лятото ги пасат на високопланински пасища (биешки), а през зимата ги откарват към долинните ливади. Във времената на разбитото нестационарно животно­въдство със стадата са се придвижвали пастирите-мъже. Спирали се за известно време на междинни пасища, след това се придвижвали нататък, към високопланинските части. На пасищата организирали станове (или буни) за бита, за преработка на млечните продукти, заграждали кошари за доене и стригане на овцете. Жените също живе­ели в становете, занимавайки се с приготвяне на млечни продукти, преди всичко овчи сирена, които заедно с други изделия на млечната кухня били в основата на прехраната на скотовъдците.

Чуждестранни пътешественици още през XIX в. са отбелязвали, че в селата през лятото остават малко хора - колкото да наглеждат дворното стопан­ство. Есента започвало придвижване В обратна посока-през междинните пасища към низините на зимна паша. Но тогава стадата се придружавали само от пастирите, вечните крави били буквално отделни бройки, те били дребни и жилави, в търсенето на трева се катерели по планинските склонове не по-зле от овцете. Старинен начин за приготвяне на месото е печенето на шиш (по-късно и този начин, който е доста нерационален, започнал да се използва за приготвяне на ритуална жертвена гозба - курбан). В храната преобладавали животинските мазнини. Вече в средата на XX в, възрастни планинци са си спомняли, че техните деди по навик малко употребявали хляб и зърнени варива, задоволявали са се с млечни храни.

Основният хляб на скотовъдеца е царевичният. По ал­банските земи царевицата се появява сравнително късно-примерно през XVI в. и получава широко разпространение В планинските местности благодарение на това, че не е капризна култура и съзрява и на голяма височина (до 1300 м). Царевичния както и пшеничния хляб са пекли без мая във вид на големи питки: тестото, замесено В дървени коритообразни нощви (маджя - тадже), са слагали на голям мета­лен тиган (тепси - покривали са го с камбанообразен капак - карак (каки) и в открито огнище са го засипвали с горещи въглени и пепел.

Водата носят в малки дървени буренца; снабдяването на дома с вода е изключително женска работа. Младите жени (дъщерите, снахите) са закрепвали качетата на грьб и са отивали на планинския извор, който най-често е кап­тиран и оборудван с чучур за удобство при ползване. Похо­дът за вода, беседите около извора се превръщат В свое­образен женски клуб, където се научават новините, обсъж­дат се всякакви събития. Останалите домакински съдове също са пригодени за чести придвижвания - те са метални. Особено са се ценели медните калайдисани казани. Типични­ят съд за течности е мехът. Маслото, кашкавала и извара­та държат в малки дървени качета. Маслото бият в дърве­ни ръчни маслобойни, понякога - в мехове.

Естествено, по планинските пътища коларският тран­спорт е неприложим: за превоз на товари използват мага­рета, мулета, понякога коне. За транспортиране на големи тежести (камъни, трупи и т.н.) построяват влекове, поня­кога с плазове. Но голямо количество багаж са пренасяли самите хора: укрепвайки на гърба с презрамки големи плете ни кошници (кошове), са носили в тях всичко, вклю­чително земя от речните долини за създаване на полета по каменистите склонове. Характерно е измерването на разстоянието - не в километри или други мерни единици на дължина, а в часове на пеши или конен преход. Дори документи от средата на XX в. се срещат съобщения-някое си населено място е разположено на два часа път от столицата и т. н.

Занаятчийската дейност на скотовъдеца е ограничена в рамките на всекидневните битови нужди и непосредст­вено е свързана с типа стопанство. Обработват се кожи, от тях се шият горни дрехи, приготвят се различни нас­тилки; обработва се кожа за изработване на обувки и домакински предмети (чанти, мехове и т. н.); от вълната степват качета, вълнените тъкани се използват за дрехи, различна покъщнина, от тях се изготвят сукна; дрехите и домашните принадлежности се допълват с плетени аксесоари. От етнографски данни е известно за използването в миналото на комплекти дрехи, изцяло приготвени от вълнени тъкани и кожи. Сега такива костюми няма дори в музеите.

И така, в стара, средновековна Албания жителите на планинските райони са водели стопанство от затворен тип, осигурявайки се до голяма степен с всичко необходи­мо. Дори през XIX в. това е било характерно за Северна Албания: местностите Дукагин, Никай, Мертури, Бериша, Люма и др. Разбира се, това не е било натурално стопанст­во в строгия смисъл на понятието, тъй като връзки с другите области са били необходими. Преди всичко е тряб­вало да се доставя сол, след това - оръжие и амуниции: без лично оръжие е бил немислим нормалният живот на семей­ния, родовия, обществен колектив. Колкото и да са изос­тавали в индустриалното си развитие страните от Юго­източна Европа в сравнение с други нейни области, през XVIII—XIX в. на Балканите, включително в албанските земи, връзките дори на отдалечените планински райони със зе­меделските местности и с градските пазари са били ес­тествен елемент на стопанския и социален живот. Главна­та стока, заради която планинецът е отивал на градския пазар и заради която е бил принуден да продава част не само от излишъка, но и от необходимия продукт, е бил хлябът.

Нестационарното скотовъдство обаче при неговата неефективна технология не е било в състояние да осигури нео6ходимото производство за увеличаващото се население-действат и социални фактори: пътищата на стадата и зимните пасища са се оказвали в частни ръце, за ползването им е трябвало да се плаща аренда. Докато сроковете на прекарване на стадата са зависели от климатичните условия, пътищата за прекарване (особено дълги са били в местностите Лабрия и Малсия-е-Маде) - от условията на земевладеене. Съществували няколко в таза преодоляване на възникващите трудности , изграждали обори с хранилки за изхранване на добиците през зимата, за целта трябвало да подготвят куп сено и клонки от бук и дъб, което, разбира се, ограничавали броя на добитъка. Второ, самите планинци започвали да сеят царевица, за което на планинските склонове оформяли тераси, като нанасяли плодородна почва от речни долини и прекарвали вода от близките ручеи за напояване. В северната високопланинска зона преходът към комплекс животновъдно-земеделско стопанство е най-характерен: местността Дукагин, докато в Малсия-е-Маде скотовъдството си остава основен вид поради това, че местните жители са владеели пасищните имоти в низината Задрш.

Главно следствие от увеличената плътност на населението са миграциите: излишният контингент се изтласква от основната област, като се разселва на зимните, по-късно и на летните пасища, основавайки там постоян­ни селища[6].

Миграциите от този тип - спускане на планин­ците в долините - са закономерно явление, то се наблюда­ва в различни места по една и съща схема (на Кавказ напри­мер осетинците, населявали склоновете на Главния Кавказки хребет, от северния склон са се разселили нашироко по равнинните части на днешна Северна Осетия; така в съдбата и на лезгините, които сега са се оказали в различни държави - Русия и Азърбайджан, в Европа баските живеели от двете страни на Кентабрийския хребет Испания и във Франция). Главният миграционен път за североалбанците е насочен на север - към планинските склонове и долините на Косово. Тъй като тенденцията към уседнал живот на скотовъдите е съществувала винаги, днес политизирани спорове - дали албанците или славяните заселили по-рано Косово - са лишени от всякаква историческа логика[7].

През втората четвърт на XX в. в скотовъдното стопанство започват да проникват капиталистически организационни форми, особено в южната част на страната предприемачи изкупуват млякото от селяните често построени направо тук, в планините, приготвят различни видове кашкавал. В градовете Гирокастро, Корча и работят фабрики от полузанаятчийски тип, за овчи кожа и вълна.

Производителното земеделско стопанство се разпространява в Средиземноморието през VI—V хилядолетие пр. А културните насаждения-житните растения, коларотранспорт и много други проникват в Югоизточна Европа, от едно от най-древните огнища на цивилизация - Предна Азия, а след това преминават в Централна Европа-нататък на запад. На албанските земи от стари време и досега преобладават зърнените култури: основна култура е пшеницата, в по-малка степен - ръжта. Сее се също ечемик и овес в планините, просо в долините. В навечерието на Втората световна война 60 % от посевната площ, вече заема царевицата. През XIX в. започва от­глеждането на картофи, особено в дворните градински участъци. През средата на XX в. се появява нова култура -захарното цвекло. Тютюн за собствена употреба селяните отглеждали масово, а райони на тютюнопроизводство за промишлени цели са околностите на Шкодра и Елбасан.

Албанските селяни както и всички балкански орачи са познавали два вида оръдия за оран - ралото и плуга. Още в бронзовия век се е използвало еднозъбото рало. По-нататъш­ното усъвършенстване на ралото довежда до различни варианти на плуга. Това продължава в римския период (в балканските езици се използва латинска земеделска терминогия). Типовете оръдия за оран на всички балкански народи не се различават много едни от други. Старинният бански плуг, в който са впрягали чифт волове (понякога биволи), имал два варианта: единият от древнобългарски произход (от X—XII в.), а другият-познат на север и североизток на албанския ареал[8] и сръбски (от ХІІ-ХІV в.). През XIX в. дървеният плуг излиза от употреба и да се заменя с железен.

Тотално се използвал ръчен начин на сеене. Браните са били няколко вида: най-примитивната-сноп трънливи клонки, сплетени около пръчка. По-съвършена, рама с дървени или железни зъбци. Оръдие за жътва е бил сърп с назъбено острие (-draper). В югоизточната част жътварите, подобно на българите, са слагали на лявата си ръка дървено приспособление (пламбер, паламарка на български- бел. прев.) с кука, с чиято помощ може да се захване голям сноп класове. За вършеене са използвали и волове, които, движейки се по плътно утрамбован харман, са изтъпквали зърното от класовете. В употреба били също валяци и дъски с кремъчни (по-късно - железни зъби (на български диканя - бел.прев.). Мелели са зърното във воденици (мули), а за бързо осигуряване в домашни условия - чрез ръчни мелнични камъни (мокер).

Както в цяла Югоизточна Европа голямо значение стопанството е имала маслината. За храна се употребяват солени и мариновани маслини. Зехтинът преобладава менюто на селяните от средните и южните райони и гражданите по цялата страна. Дребен отрасъл на стопан­ството е лозарството. Примитивният начин за отделяне на сока за приготвяне на вино е мачкане на гроздето с крака в специално изплетен кош от вейки, закрепен н кацата. Овощарството получава развитие известно време след лозарството - но буквално из цялата страна; по-южното морско крайбрежие от Вльора до Саранда виреят цитрусови, смокиня, дюля, праскови; на изток, включително в планинските местности растат сливи, круши, ябълки: има много лаврови, орехови, кестенови дървета; печеш варени кестени широко се употребяват в храната.

От техническите култури в Албания се отглежда л коноп, по-късно памук, тютюн. До Х1Х-ХХ в. процъфтя производството на копринен текстил: широко е разпространено отглеждането на черничеви дървета и развъждането на копринени буби. Обработването на копринен нишка и тъкането на материя се извършва и в домашни условия, и в работилници. Особено са се славили с копринините си тъкани Шкодра, където в началото на XIX в. наброявали до 200 работилници, и Елбасан. По-късно, конкуренцията на европейска вносна коприна задушава занаятчийското производство.

Пчеларството е развито от стари времена. Примивните кошери са били издълбани дънери, по-късно използали плетени кошери, а сега - дъсчени. Особено развитие, този отпразъл получава през ХVІІІ в., когато в Шкодра до 100 лавки са търгували с мед и восък.

През средните векове се развива интензивна търговия със селскостопанска продукция: през XII—XIV в. през Шкодра и Дуръс, по керванните пътища стотици товарни коне, са пренасяли жито, кожи, мед и восък, копринени стоки градовете Улцин (Улчин), Тиват, на пазарите в Косово. През пристанищния град Дуръс се е въртяла търговия с Рагуза (Добровник), Сицилианското кралство. Венецианската република се е разпореждала в източна адриатика в края на XIV - началото на XV в. Тя е окупирала градовете Шкодра, Леш, Дуръс, Венецианският сенат налага зърно да се изнася само в тази република, забранява на чуждестранни кораби да превозват сол, добит на или около Дуръс и на остров Корфу. Тези действия парализират външната и вътрешната търговия на Албания[9].

По такъв начин значителна част от албанските земи са били включени в системата на културен тип стационарно-орно земеделие с високоразвита лозаро-овощарска специа-лизация. Като допълнителен източник на прехрана за всич­ки-планински и равнинни - райони са били ловът и риболо­вът. В стари времена в местата с малка плътност на населението са се срещали вълци, чакали, диви свине, а сега дивият животински свят е почти на изчезване, някакво значение в поминъка има ловът за водоплаващи птици в езерата. Риболов се практикува главно в езерата, малко в реките, морският не е развит. Рибните блюда почти не се срещат в албанската кухня. И в земеделските райони в селските стопанства се е отглеждал в малки количества едър и дребен рогат добитък за месо, мляко, вълна. В менюто на земеделците е имало месо и мляко с неговите производни, животински мазнини, но за разлика от скотовъдците в по-голяма степен са се консумирали тестени храни и зърнени варива, преобладвали са растителните мазнини (олио и зехтин), повече зеленчуци - зеле, фасул, лук и т.н.

Хлябът (царевичен или пшеничен), който са употребявал е бил пресен или с мая. Този с мая е бил изпичан в затворени стационарни фурни. Значението на хляба като основна храна се отразява в много обреди, във лечебни и магически кухненските съдове преобладават грънчарски из­готвели са в глинени гърнета, в тях пак са слагали солени храни, мед, сгъстен гроздов сок (пекмез), като неотдавна се е практикувал дребен рационален метод за запазване на вода в глинени съдове, подобни по амфори - в тях водата дълго запазва и хлад. Жените с необикновена ловкост носят големите амфори на главите си, същевременно носят в ръце други два по-малки съда.

В дрехите на земеделците, разбира се, ги има и вълнени тъкани, и сукно, и кожени обувки, но все пак повече, отколкото скотовъдците употребяват ленени, копринени тъкани, по-късно - и памучни.

Пътищата в равнинните местности позволяват да се използва коларски транспорт: малки каруци с четири колела (около 1 м) или двуколки с две високи (1,8 м). Впряга нето предимно е с теглич (процеп) като на работния инвентар (значително по-рядко е със стръки). До развитието на автомобилния транспорт превозите най-често с денкове на коне, мулета, магарета. Същите тези животни са се използвали и за яздене. В някои случаи са се използвали пътнически коли - открити или закрити, - впрегнати коне, волове или биволи. Речният и морският транспорт не са достигнали голямо развитие[10].

Автомобилният транспорт започва да се разбива през XX в. и сега е основен за страната. Във втората половина на XX в. асфалтирани пътища свързват всички градове промишлени центрове на страната. Личен транспорт са леките автомобили, в градовете широко се използват велосипеди.

На практика описаните по-горе скотовъдски и земеделски стопанско-културни типове са имали множество междинни варианти - колкото са се доближавали към индус триалното развитие, толкова повече са се появявали комплексен тип стопанства, включващи различни нововъведения, идващи от градския свят и от социално издигнати групи, запознати с другоетническа култура, както източна, така и западна. Обмяна на продукция между вътрешните райони на страната и крайбрежието, между планините и равнинни селища, между града и селото се е осъщестала непрекъснато[11].

* * *

Стопанската дейност на хората, свързана преди всичко с природната среда на обитаване, дава отражение на дните от календарния и семейния цикъл, а също и на инцидентни. Значителен слой от тази обредност отразява вярвания, възникнали доста преди разпространението на християнството и запазил местни митологични образи. Според древните представи на албанците дивата недокосната от човека природа, се опазва от свръхестествени същества - прекрасните деви Зани и силните „зелени мъже”. И едните, и другите обитават горските гъсталаци и планинските ручеи. Те наказват хората, които хищнически секат дървета или нанасят друга вреда на природата[12].

Грижливото отношение към природните ресурси страна на хората, остро чувстващи своята зависимост от тях, с времето обаче се променя от егоистично отношение към природните богатства като към стока: орната земя и ливадите постепенно стават обект на покупко-продажба, горските масиви от общинска собстве-ност преминават в частни ръце и се изсичат за различни нужди, включително за продажба. Предишното трепетно отношение към природата се запазва в разбитата обред­ност, при която хората чрез магически средства се опитват да запазят и увеличат източниците за своето същес­твуване[13].

При всички скотовъдни народи на Европа, първото за новата година изкарване на добитъка на пасища се придружава с обредни действия, призвани да съдействат за блаполучна паша на добитъка през целия летен период. Балканското пастирство придава специфична насока на комплекса обичаи за първия ден на изкарването на стадата, съвпадал с Гергьовден (23 април по стар стил или 6 май по нов стил). Образът на този светец - един от най-популярните в християнската религия - е извънредно сложен.

За Югоизточна Европа, най-важни са обредите, свързани със скотовъдството, относително по-слабо изразени земеделските, които са по-популярни в митологията на западните и източните славяни, по-силно са застъпени тези, отнасящи се към брачносемейния кръг, значително по_слабо са застъпени характерните за западните в западните народни мотиви на змееборчество[14].

В Албания на този ден на планински върхове са се стичали богомолци, които в очакване на изгрева слагали на очите си листа от дървета, намокрени във водата на планински извори.

Следователно в единен ритуал са обединени елементи на култа към Слънцето, характерен още за албанските предци, почит към водата и свежата зелена растителност като символ на плодородието и представата Георги като за покровител на добитъка. На Гергьовден тържествено са колели жертвено животно (бик или в краен случай петел). Опеченият на шиш курбан задължително се изяждал (жертвата се изяждала, разбира се от самите жертвоприносители, поради което в наше време, свещеният ритуал се е подменил с Весел пикник)[15].

Традиционна дата на завръщане на животните от пасища, е денят на св. Димитър (26 октомври по стар стил или 8 ноември по нов). Тези дни са били като ориентирни дати в народния календар: от Гергьовден до Димитровден е „лято", а от Димитровден до Гергьовден -“зима”
Върху тези дати са се планирали много стопански дейности: наемането на пастири и разплащането с тях, заминаването на гурбет есента и завръщане напролет, сключва­нето на всевъзможни сделки.

Изкачването на планински върхове се е извършвало и на други дати от народния календар. Култът към планината, толкова естествен за планинска страна, познат и в много други места по света - се е сливал в тези ритуали с поклонение на слънчевото светило. Със соларния култтов смисъл е свързан и култът към огъня. Сред албанците особено северните планинци, е разпространено ритуал “разпалване”. В нощта срещу Рождество на голяма цепени (бузми). В домашното огнище, обсипване с искри факли на домашния добитък за получаване на обилен приплод и т.н. Земеделската обредност из цялата страна, включва събиране на пресни треви и цветя на ориенти те дати на календара, ритуална бразда при началото сеитбата на зърнените култури, поръсване на хора и добитъка със зърно за приплод на добитъка, добра реколта на полето, здраве и Всякакво благополучие на хората, също обреди за дъжд при суша и т. н.[16].

В османско време древните религиозни представи, се допълват с нови: започват да твърдят, че на култови места се намират гробове на мюсюлмански светии, но към тях е насочено богомолството.

В наше време обредната страна на тези ритуали, голяма степен се е изтрила, те са се превърнали казионни празници. Такъв е примерът с изкачването на планината Томори (около Берат), която сред местните е известна като „татко Томори".

Заселването на хората из дадена местност, изборът на строителни материали зависят от природните условия, които формират и развиват всеки конкретен етнос, докато типът на жилищните и стопанските постройки е вече биологичен начин на защита на човека. В Албания са се оформили няколко типа селища: В планинските и хълмисти места се избира повече или по-малко равна площадка близко до водоем, на плоската повърхност на хребет, по склоновете над река или в нейната долина (но не до самата вода, тьй като планинските реки бурно преливат извън корита­та). За икономия на обработваема земя постройките са уплътнени в тясна ивица под планинския склон. В приморс­ката зона хората се заселват над линията на прилива, а в наводняваните хълмисти долини на приморието-на билото на хълмовете. Около 60% от селищата в Албания са разположени на височина 400-750 м над морското равнище и 40%-от 750 до 2500 м.[17].

Основните типове населени места са постоянни и вре­менни, които се изграждат на местата за паша на добитъ­ка или пък на полето, далеч от постоянното населено място и са със сезонно предназначение.

Формата на селищата, т.е. планировката на парцелите и ориентацията на фасадите, е най-разнообразна. Срещат се разхвърляни селища, където обработваните имоти за­почват непосредствено от дома, или компактно събрани, като орната земя, овощни и зеленчукови градини са разполо­жи извън селото. Редовна поквартална планировка има в съвременните селища, строени съгласно държавен градоустройствен план. Грешна е разпространената представа, че в Югоизточна Европа преобладава каменното строителство, а между другото-най-древен строителен материал е било дървото (неслучайно в известни образци на древногръцка архитектура детайли, изпълнени от камък, са били първоначални дървени конструкции). Широко се използва също глина и нейни производни - сурови и печени изпечени тухли, също така и плетни конструкции. За покриване на покрива са използвани природни материали - слама, камък, слама, дървени летви и фабрични изделия - керемиди или шиферни плочи. Всички тези материали често се използват в комбиниран вид, в най-разнообразни помещения[18].

Както в цялата южна зона на Европа изходната част на жилището е еднокамерна постройка с огнище, което се явява негово централно помещение, а основна домакинска част според степента на усложнение на дома се превръща, като се пристрояват допълнителни жилищни размери (за разлика от северните и централните зони на Европа, където основна клетка е жилищното помещение до него са студени прустове).

В хълмиста и планинска местност същинската къща е вдигната над цокъл, който се превръща в приземен етаж. Дом от такъв тип условно се нарича „средиземноморски", тъй като е разпрострат по цялото Средиземноморие. В приземния етаж селяните са прибирали добитъка, гражданите са правели работилници, в лозарските райони - Винарски изби. На втория етаж са се качвали по външни стълби. Средиземноморският тип (разпространен по целия Балкански полуостров-в Гърция е познат от II хил. пр. н. е.). С негови модификации и досега са застроени албанските градове. Традиционният албански дом в планинската зона на горния, жилищния етаж има две помещения: „стая на огнището", където в старо време се е разпалвало открито огнище без комин, и „гостна стая"-по-благоустроено помещение, отоплявано от вградена в стената камина. Тук стопанинът е приемал гостите: ритуалът на гостоприемството със задължителната почерпка с кафе е един от основните белези на обществен живот. Камината се превръща В символ на семейството, богатите градски домове я украсяват с орнаменти от дърворезба (по-късно-с гипсови), изразът „семейство голяма камина" означава аристократичен произход[19].

С времето селският дом се усъвършенства. Към края 90-те години в албанските високопланински райони, например Дукагин, съвсем изчезва класическият средиземномноморски тип: добитъкът е изведен в специални помещения, партерните етажи се превръщат в жилищни стаи, и се свързват с горните чрез вътрешна стълба. Откритите огнища останали в спомените, наред с камини откъм пруст се появяват електрическите печки. Градска мебел е с ла традиционните софри за хранене, табуретките за сядане около огъня, високите дъсчени одъри за почивка, ниските ложета, разстилани на пода.

В равнините се е разпространил т. нар. „панонски" тип дом, основен в средната равнинна част на Албания, като той е познат във Войводина, сред хърватите от Посавина, в планинската част на Словения, в равнинните зони на Гърция-често той има един етаж, понякога два. По фронталната фасада под стрехите на покрива, подпрени със стълбове, минава галерия, към която излизат вратите на разположените по дължината на галерията и несвързани едно с друго жилищни помещения.

Най-функционална се е оказала тип къща, разпростране­на по всички балкански земи: двуетажна (рядко едноетажна) с полегат четирискатен покрив, многостайна. Една част от горния етаж е без стени и образува открита веранда под общия покрив. Такова разположение на поме­щенията е удобно за бита и съответства на климатични-те условия. В съвременното албанско село сред новопост­роените домове се налага дом с Г-образна форма (покривът е с шест ската) с открита веранда. Строителните мате­риали са най-разнообразни и най-често се използват в раз­лични комбинации: В старинните традиционни домове дол­ният етаж може да бъде каменен, а горният - дъсчен или с пълнеж, чийто дървен кофраж може да бъде запълнен с неизпечени тухли, дъски, хоризонтално положени в кухините на кофража, плет, измазан с глина и т.н. В кое да е описание на Албания задължително се споме­нат кулите-kulle, приспособени за обитаване и отбрана. Те са познати по целия западен Балкански полуостров от Босна до Пелопонес (където могат да се видят и досега) масивни каменни кули, обикновено триетажни, с надвесени бойници, покрити с шистоби плочи или керемиди. Конструкцията няма дървени детайли извън каменните стени, малките прозорчета се затварят отвътре с каменни плочи с капаци. Трудно е било да се запали такава конструкция. Още по-трудно - да се завладее с атака: на горния етаж бойниците са приспособени за водене на далечен и близък бой. Първоначално такива кули са строени само с отбранителни цели, най-често колективно от родовата общност; след това започват да ги използват като жилища или плътно до тях да пристрояват жилищните сгради. И с времето стават атрибут на господстващата социална прослойка. В северната част на Албания кули са започнали да строят преди около век и половина, южната част - малко по-отдавна.

Традиционното облекло както и жилището към социалните културоформиращи фактори именно в своя генезис не може да не е свързано с приемане условия и с насоката на стопанската дейност на хората[20].

При цялото разнообразие на форми могат да се опрелят изходните елементи, от които се състои всеки локален комплекс дрехи. Тези елементи са: риза с туникообразна кройка и наметната разгърдена горна дреха. Ризата употребявана от всички без изключение балкански народи, известна от археологически паметници от средата на І хилядолетие пр. н.е., по-късно започва да се използва и с римляните под названието „далматика". Тя може да е конопена, ленена, копринена, памучна (по-късно) тъкан винаги с бял цвят.

Горната разгърната дреха, наметната на плещите, е от кожа или от парче тъкан. На албански се нарича „гуна”- дипа, „джуба" - хpupа, има много аналогии сред всички балкански народи, в названията на различни езици е забележително съвпадението на корените, което подсказ­ва общ генезис на дрехата и общност на езиковия фонд.

Специалистите отделят два типа традиционни албански костюми: тип джублета и джуба. Първият тип е характерен за скотовъдците от северните райони. Той изцяло е направен от вълнена тъкан. Жените са носели много широки камбанообразни корсажи, ръкави и елечета. Всички тези елементи не са зашити един за друг, в местата на връзката по краищата са пришити пищни ресни. Краката са обути в гети от парче вълнена тъкан и опинци - цървули от едно необработена сурова кожа, прикрепвани към краката с тънки ремъчета. Мъжки костюм от този тип не се е запазил до днес.

Костюма тип джуба са носили всички, които са смавали с комплексно земеделско-скотовъдно стопанство. Над ризата с туникообразна права кройка без шев върху гащите мъжете и жените са надявали разгърната горна дреха-джуба. Нейната кройка, цвят, аксесоари много варирали в мъжките и женски костюми в различни разновидности: ту ще се срещне като сравнително дълга куртка с ръкави, ту като дълъг елек или къса жилетка.

Всички албанци през XVIII в. са носели фустанела (fustanella-“поличка"): долният много широк край на памучна роба се оформял с множество сгъвки (плисета) впоследствие полите на робата се трансформират в отделна поличка, шита от множество клинове, а джубата се скъсява и се превръща куртка. В началото на XX в. този костюм се е срещал още в южните райони на страната, като подобни на него са съществували в Румъния и в Гърция-централните райони на Пелопонес. Сега може да се види в ансамблите за народни танци и у гръцките гвардейци, които са на караул при гръцкия парламент, в друга разновидност на комплекта “джуба”, гетите са се превърнали в плътно обхващащи гащички (тирчи), които имат аналози в България, Югославия, Румъния. През XIX в. такива гащи в съчетание с жилетки и куртки от различни фасони са носили всички албанци, а в средните векове -само северняците и косовците. Примитивните опинци се опъват с по-съвършени кожени обувки, понякога са с по-широки извити носове за по-удобно ходене по пресечена мест­ност. Гетите от парче кожа или вълнена тъкан се заменят оплетени дебели вълнени чорапи в ярки цветове.

Женският костюм се допълва със задължителна прес­тилка. Измежду разнообразните форми на женското облекло е много любопитен костюмът на жителките на Задрима и Пострипа: Върху широката дълга роба те вместо пола са закрепвали две незашити платна от тъкан. Такъв вид дре­ха е позната сред славянките. Разнообразието в женското облекло идва от модификации на основните типове и укра­шенията: не само различните области и градове, но понякога и отделните селца имат свои традиционни варианти, в началото на XX в. етнографите са наброявали 140 свое­бразни комплекта женски костюми, като албанският традиционен костюм е допълнен с шевици, акации, плетени на куки вълнени детайли и дантели, плетени с игла, а също така черни и златни шнурове, колани с метални токи, всякакви сребърни накити. Тези метални украшения са близки по стил на онези вещи, които се намират в изобилие в могилните разкопки от илирийската епоха. Изходните цветове на албанския костюм са белия и черния (цветовете на небоядисана вълна), към тях се прибавя и червеният. (Цялата гама на разнообразни украшения, такова привидно разностилие е учудващо хармонична: тя е ярка, но не груба, съчетанието на цветове е смело и в същото време изискано).

В албанския костюм е отразено влиянието на съседните бившите Венециански владения (град Шкодра и околностите му) до началото на нашия век са носели черни шалвари - мъжете до колене, жените до глезените. Трайно се е настанила и турската мода, за която ще се говори нататък. Влиянието на европейския костюм по естествен начин се е отразявало по-силно в градовете и по мъжете, докато жените от всички социални групи са оставали по-дълго (в селата до средата на XIX в.) привързащ към традициите. В края на XX в., във всички села и градове на Албания преобладава общоприетият европейски кос­тюм с някои местни отличия[21].

Особено е интересна моди­фикацията на мъжките шапки. В средата на нашия век, всички селяни са носели бели шапчици от кече (челеши), по формата им (високи или ниски, сферични или с плоско дънце, от сплъстена вълна или плетени) можело да се определи от кои райони е човекът. На север, включител­но в Косово, Метохия, за защита от студените ветрове, върху челешите намотавали памучна кърпа. В последните десетилетия на нашия век шапчиците излязоха от употре­ба във всички социални и възрастови групи.

* * *

От XIV в. започва настъплението на османските турци в средиземноморското крайбрежие на Мала Азия и Югоизточна Европа. Османците разширяват границите на своят държава за сметка на намиращата се в упадък Византия империя, през 1453 г. превземат Константинопол и превръщат в столица на османските султани. Оттогава основните етнически процеси по двата бряга на Егейско море се заключават във взаимодействие на местната тура, формирана в рамките на южнославянските племена. Византийската империя или пък в кръга на Византииската култура, и традициите на тюркския етнически елементи преки потомци на скотовъдци чергари. В младата военно-феодална държава съществува система на задължение, съгласно която всички земи на империята принадлежат на султана и се раздават в ленно владение с условия за Военна повинност. Тази система задължава ниците към тотално подчинение на централната в ст, спомага за укрепване на монархията, чиято сила и  съществуване се основава на завоевателните походи, а доходите се попълват чрез ограбване на завоювани­те и покорени земи[22].

Албанските земи административно са включени час­тично в двата санджака Албания и Дибра, които влизат в по-голямата административно-териториална единица вилаета Румелия, обединяващ всички балкански владения на османците, и частично са обявени за владения (тимари) на феодали, признали зависимостта от султана. Османците са получавали отпор от разпокъсани феодални държавни формирования, които ту се обединявали за обща борба срещу завоевателите, ту сключвали сепаративни догово­ри с тях. От 1443 до 1468 г. сериозна военна съпротива на османците оказва Георги Кастриоти, именуван от турци­те Скендербег заради забележителния му военен талант (В чест на Александър Македонски, на турски Искандер-бей). Той съумява да сплоти албанските феодали за обща борба. След неговата смърт албанският народ продължава съпро­тивата, но в края на краищата тя е сломена и всички бански земи се оказват под властта на султана. С времената на славната епопея на Скендербег е свързан и главният албански символ - флагът на фамилията Кастриоти, черният двуглав орел на червен фон, което става и албанско национално знаме. На 28 ноември 1443 г. Скендербег е провъзгласен за глава на княжеството Кастриоти. Няколко века по-късно, на 28 ноември 1912 г. Албания провъзгласява независимостта си от Османската империя[23].

Османското завладяване има за балканските народи важни последствия. Първото от тях е емиграцията. Вдовицата на Скендербег със сина си и други феодали, които са отказали се подчинят на властта на султана като много други албанци намират подслон в Неаполитанското кралство и в други о южната част на Апенинския полуостров.Там се живеят бежанци и от гръцките земи, където е имало албански селища, както и балканци от други етноси. Днес са известни само потомците на албанските емигранти от първата диаспора на този етнос. Те са заселени в Италия и на Сицилия и ги наричат арбъреши по средновековното название на албанците. В бита си те са запазили албанския език. В неговата архаична форма к по хода на развитието си и под външни влияния е със съществени различия от съвременния албански език. Езика на арбърешите е създадена богата литература то трябва да се разглежда като съставна част от албанската култура.

Фундментално следствие на османското господство разделението на обществото по конфесионален принцип. Икономическият и социален натиск върху немюсюлманските поданици на империята заставя много от тях да приемат мюсюлманската вяра: преди всичко към това ориентира социалната върхушка, стараеща се по този начина запази имотното си и обществено положение, възможността да заема административни длъжности. Селяните са се ориентирали към това, за да избегнат непосилните данъци и „кръвния данък" - отвеждането на момчета за попълване на еничарския корпус. Гражданите занаятчии чрез такова решение са се стараели да осигурят същест­вуването си, тъй като с определени занаяти са можели да се занимават само мюсюлмани. Ислямът прониква в онези балкански области, където политическата съпротива се оказала най-слаба. Такава е била Средна Албания: феодалите, оказали въоръжена съпротива на нашествениците, били физически унищожени или принудени да емигрират, а останалите са били принудени да се приспособяват. Друга зона на активна ислямизация е станала Босна, трета Родопите[24].

В северната част на албанския ареал, в планини области, запазва своите позиции католическата църква на юг, където албанците са живеели мешано с гърци-православната. Същевременно ислямът е приет и от славянски групи, и от малък брой гърци. По такъв начин, етносите се оказват разцепени, хора от еднакъв произход се оказват или от привилигированата категория “правоверните", или от безправната рая. Самото понятие етнос във всекидневната употреба е заменено с конфесионалното: „турци" се наричали всички мюсюлмани на етническия произход, а „гърци" - всички православни, а „латини" - католиците.

Ислямът е внедрен в балканския конгломерат чрез насилствени политически и икономически мерки, но прониква дълбоко в съзнанието на народа, в неговото физическо осмисляне на света. Ето защо сред албанците, славяните, циганите и т.н. възниква уникалното явление “криптохристиянство”[25].

При благоприятни условия хората са преминавали от исляма към християнството, а при ни обстоятелства отново са се обявявали за привърженици на Пророка. Тази ситуация неведнъж с учудване е отбелязвана от чуждестранни пътешественици и дипло­ми. Албанците никога не са били фанатици на нито една религия (с изключение, може би, донякъде католиците), което представлява особеност на обществения бит и в наши дни.

Административното деление

В Османската империя ни­кога не е съвпадало с етнографските граници. Румелийският вилает е бил разделен на шест санджака: Шкодра, Дукагин, Елбасан, Охрид, Вльора, Делвин (с течение на времето границите и названията на административните единици се е променяло). В санджаците както и в по-малките адми­нистративни единици са живеели хора с различна етничес­ка принадлежност. Търговските връзки вътре в адмистративните граници и извън тях - с Венецианската република например и с други партньори - също са обединявали представителите на всички етноси, особено жителите на гра­бете - обикновено полиетнически.
Още едно сериозно следствие от османското господство е смесването на населението. Населението на Балканите и преди тези събития в етнически план е било доста мешано. 

След завладяването започват интензивни миграционни процеси. Съпротивата на народите срещу османското господство се изразява или в пасивна форма - в описаната по-горе емиграция и оттегляне в труднодостъпни планински реки и местности, или в активна форма - военни сблъсъци и вьстания, след които също се налагало да бягат от нападателните отряди. Едрите феодали понякога от лични или военни съображения преселвали своите поданици от цели села (така действал например Али-паша Янински- полунезависимият от централната власт глава на Янински пашалък).

Извънредно размесено е било населението по албано-славянските контактни райони (в днешните граници: юго-изтока на Черна гора, юга на Сърбия, запада на Македония).

Пространствата на север от Албанските Алпи от древни времена са се заселвали от планинци, усвоявали равнинните места със стопанска цел: нестационарното скотовъдство при неговата ниска технология не е било в състояние да осигури необходимите жизнени ресурси за постепенно увеличаващото се население, излишният човешки контингент се е изтласквал извън родните места и е организирал зимните пасища в долините като постоянни селища. Ръстът на народонаслението и миграцията му от планините в долините е естествен процес, известен практически по целия ойкумен. (Ето защо днешните политизирани спорове за това кой по-рано е заселил Косово и Метохия-предците на съвременните албанци или славяните са лишени от историческа логика).

Манталитетът на хората от планинската зона (днешна Южна Черна гора) е бил един и същ независимо от етническата принадлежност (трябва да се уточни, че в онази епоха хората не са имали такова ясно етническо самосъзнание, както в съвременността, съзнанието им е било по-скоро регионално). Те са имали еднакво уреждане в битово-стопанско отношение, общес­твено устройство на основата на традиционните (към XIX в. по-скоро легендарни отколкото реални) родово-племенни обединения (србск. „племе", албанск.„фис"), чии­то главни особености са обща собственост (србск.-„комунице", албанск.-„куйрия") и самоуправление. Те по естествен път са влизали в различни връзки едни с други брачни, кумство и побратимство, В еднаква степен са подчинявали на законите на гостоприемството и кръвната мъст[26].

Следователно на битово равнище хората пълно могат да съжителстват мирно, докато не започнат да ги разделят противодействащи политически сили. Такива външни сили, пречупили живота на стотици хора, започват да господстват през османската епоха.

Миграциите, изброени по-горе (търсене на благоприятни места за обитаване със стопанска цел, напускане на делни хора или малки групи поради заплаха от кръвна мъст, сезонни работи на занаятчиите), се добавят и политически: бягство по време на военни действия, опити за отклоняване от реформите на танзимата. Всичко това и крайно нестабилна обстановка, разорение на селяните, разбойничество, което предизвиква нови придвижвания на хора.

Към стихийните миграции се добавят и други, организирани от администрацията:

- заселват се области, опустели от военни действия и бягство на населението. Два пъти 1689 и 1773 г. - османските власти предприемат акции за заселване на Косово, откъдето значителна част от населението се е преселила на север. В съответствие със своята концепция - уповаване на мюсюлманските поданици, властта насочва като мигранти (мухаджири) именно мюсюлмани - албанци и славяни. Между мухаджирите и завареното население (същите албанци, както мюсюлмани, така и католици, сърби, цигани и пр.) възникват конфликти, които в литературата често се описват като сблъсъци между албанци и „кореняци" сърби. В действителност това са били не етнически, а социални противоречия. Пос­тепенно в областта Санджак, Косово и Метохия, в района на Дибра (србск. Дебар) и съседните земи на днешна Маке­дония се концентрира мюсюлмански елемент. Онези албанци, които при настъплението на турците към Косово са се изселвали със сърбите на север към придунавските равнини, постепенно се славянизирали; сърбите, които са оставали, ако не са се връщали към християнската вяра (както в Босна след окупацията на Австро-Унгария през 1878 г.), се сливали с албанците. След провъзгласяване на независи­мостта на Черна гора (1878 г.) оттам прогонват местни­те мюсюлмани - в Босна и Шкодра. По такъв начин възниква един доста голям ареал със специфични „източни" черти в бита, където славяните мюсюлмани („потурнаци", „торбши") по начин на живот са се сближавали с албанците, "едомс мюсюлманското население в градовете и селата са веели православни - сърби и албанци, и католици - албанци. Още в края на XIX - началото на XX в. руски учени и дипломати (ПА Ровински, Е.П. Ковалебски, Г.С. Шчербина и подертават приятелските отношения между албанците и славяните от тази зона. Имало е немалко смесени бракове).

Към качалото на XX в. по приблизителни пресмятания около 70% от жителите на Албания са изповядвали исляма, главно от сунитското разклонение, имало е и малка група бекташи (мюсюлманска религиозна група, изповядваща шиитските религиозни норми и християнско сектанство) Около 20% са православни и приблизително 10% - католици. Времето на османското владичество в Югоизточна Европа се установява синкретичен културен комплекс, който традициите на местното население са се обединили с навиците, предадени от социално господстващия турски етнос. Най-пълно това се проявява в градския живот. Макар изобщо на Балканите мюсюлманите винаги били малцинство, този комплекс обхваща централните области на полуострова (както и западното крайбрежие Мала Азия). Същността на това яление трябва да се във фактора фактора “престижност”, по силата на който култура на социално господстващата група, преди всичко битовата и професионалната (занаятчийско-търговската) оценява по-високо от местната; Всичко, което идва от столицата и други големи градски центрове, се възприели като образец за подражание - преди всичко от градската селска аристокрация, а след това и от всички слоеве н населението.

Градовете на Албания са много дребни, някои са извесни от антично време: Дуръс (Епидамн или Дирахий), Вльора (Авлон); над днешните Гирокастро, Шкодра, Леш се извися­ват средновековни крепости, които чак до XIX в. са служи­ли като отбранителни съоръжения. В Елбасан, Берат досега в крепостите има жилищни квартали, по традиция християнско население, в последно време - смесено. Градоустройството носи следите на няколко епохи. Скупчени квартали, прорязани от тесни криви улички, напомнят Византийското време; разположението на домовете в дъното на дворовете зад непристъпни дувари - за турците. Външният вид на градовете с джамиите, минаретата, часовниковите кули, обществените бани би имал тип „източен" колорит, ако в съседство с тези съоръжения стояха православни църкви, камбанарии, католически молитвени домове. Жилищните квартали са групирани по конфесисионална принадлежност на жителите.

Особеностите на стопанско-културния тип на занаятчийско-търговските дейности в албанските (както другите балкански и малоазиатски) градове в османско време са следните: непълно отделяне на занаята и търговията от селското стопанство, неразделност на занаята и търговията, производството и бита, зависимост занаятчийската специализация от конфесионалната принадлежност. Търговията се въртяла в специален търговско-занаятчийски квартал, там лавките работилници (дюкяни) в които занаятчиите сами продавали произведените се разполагали в редици, групирайки се по професии, между тях се кътали безброй кафенета, кръчми, адвокатски кантори. Търговският площад същевременно е място и народни събрания, осъществяване на правосъдие, за прекарване на свободното време от мъжкото население. През нощта този вечно шумен квартал затихва, портите на търговските чаршии с най-ценни стоки безистени, заградени със стени, се затваряли. В средните векове социалната стратификация е непоклатима:: майстор - калфа - чирак, като всеки е имал определен задължения, преминаването от калфа в майстор е подчинено на строги правила. Занаятчиите са обединени в “цехове”, които са представлявали сериозна сила в обществения и политически живот на империята. От XVII в. значението на цеховата организация започва да запада, а през XIX в. конкуренцията на евтини европейски стоки задушава местните занаяти[27].

През османския период в цялата зона на Югоизточна Европа (с малки изключения като Пелопонес и някои неголемите острови) и по западното крайбрежие на Мала Азия се е разпространил тип дом, който условно може да бъде наречен „ориенталски" (понякога го наричат турско-ориенталски, македонски, в България - родопски). Това е дву-, понякога и триетажна постройка, предимно със скелетна конструкция, с надвесени издадени навън затворени балкони еркери на втория и на третия етаж. Връзката между етажите е по вътрешна стълба. Долу са били домакинските помещения, горе - жилищните помещения и гостна в еркера, чиято подредба се диктувала от модата: до стените били разположени дивани, а самите стени са били покрити с многоцветна живопис - букети цветя, изгледи от Истанбул. Дървените табани, вратичките на стенните са украсени с изящна резба. 

В богатите домове на Шкодра и други градове, големите гостни били оборудвани с украсена с резба преградка (трапазан), от чийто горен балкон жените са могли тайничко да наб-развлеченията на мъжете. Килимите в албанския бит, не са се отнасяли към предметите на разкошот камини и мангали. Албанските килимарки с изкуство тъчели килими - qilim без влакна или пък пухко дълго влакно (Велендзи - уе(епха). И в скромните жилища, подът и спалните места по необходимост са били покрити с килими или поне с рогозка-камъш. Още повече че почти навсякъде (освен в Европейските градски и селски домове) е било прието да се сяда на пода, на ниски възглавнички или табуретчици. Хранели са се на ниска кръгла масичка („софра"), седнали на пода скръстили крака „по турски". Днес за този бит се говори като за отминала екзотика, но килимите си остават желан елемент на интериора.

Ориенталската мода се е отразила на костюма. Непра­вилно е да се мисли, че с нея са се съобразявали сам мюсюлманите, съвсем не: модата, идваща от центъра страната, винаги е била привлекателна, особено в районите с преобладаващо мюсюлманско население, например Косово. Под турско влияние много албанки започват да носят широки шалвари, понякога черни, кафяви, най-често от лека цветна или светла тъкан в съчетание с късо елече и малка кръгла шапчица. Престижна става горна отворена дреха (джюба, пирпери), вталена, от кадифе с друга плътна тъкан, обшита с едри сърмени орнаменти (на Балканите, където традиционни са били сребърните украшения, това също е влияние от изтока). Излизайки от дома си, мюсюлманките от Тирана, Елбасан закривали лицето и цялата си фигура с бяло наметало, а жителките на Шкодра - с черно. По техен пример и католичките се загръщали или с червени, или с бели тъкани. По-късно гражданки приемат от жените на турските офицери черните и черни наметки до талията с гъст воал на лицето. Работата не е опирала само до религиозни предразсъдъци: понякога и християнките се скривали под черни наметки, за да избегнат нескромните погледи на туските властници-способни да избършат всякакво беззаконие.

В османската епоха се е формирал особен модел на живота - не само в дрехите, жилището, десените на килимите, платовете и т. н., но и в етикета, съжденията, културните предпочитания, маниера да се пушат лули или от дълги цигарета и много други детайли на бита. Обикните хора са усвоявали турския език, запознавали се с турската поезия, ислямската философия и други елементи на източната култура[28].

Това явление не може да се счита за културна асимилация; балкано-малоазиатският комплекс се е създавал в продължение на няколко века в смесена среда с общите усилия на хора, принадлежащи към различни етноси и конфесии. „Източните" черти са станали присъщи главно на материалния бит, докато манталитетът на балканските народи, заложен в културно-религиозната общност, е противостоял на асимилационните процеси.

* * *

Албанският етнос както и всеки друг включва разклонения, които е прието да се наричат етнографски групи. Тяхното обособяване е свързано с периода на феодалния строй, когато на територията на днешна Албания са съществу­вали политически формирования на различни равнища: държави, владения на независими феодали, съюзи на феодали и т.н. Поради планинския релеф те са били затворени в планински котловини, речни долини, крайморски равнини. Обособените групи от феодалния период днес се проследяват по три признака: 1) собственото име на всяка група и свързаното с него наименование на жителите на дадена територия; 2) някои местни особености в културата на жизненото осигуряване и в народното творчество - на практика във всички жанрове; 3) комплексите на обичайното право - „канун" (закон, обичай, канон), които носят имената на свои легендарни основоположници („канунът на Скендербег", „канунът на Лек Дукагини", „канунът на Пап Жули и т.н.) и са се прилагали в обществения живот на в дадена историческа област[30].

В северните албански земи такива области са Гегния, Лекния или Дукагина, Малсия, Приморската и Източни равнини. Вътре във всяка група има малки териториални обединения, „крайни", е те заедно съставят историческата област Гегния (или Гегерия). Южната част на Албания, Тоскрия, е съставена от областите: собствено Тоскрия, (Муг, Лабрия (, Чамерия (Сатена), също с подразделения. Границата преминава приблизително по река Шкумбин (Шкумбини). Започвайки от епохата на късното средновековие и до сегашно време (формирането на индустриялното общество) се наблюдава процес на сливане на малките етнически подразделения в по-големи. Между гегите и токите (от Гегия и Тоскрия) - северняците и южняците-езикови различия; местните говори в Тоскрия постепенно са се слели в единен токски диалект, докато на север обединителните процеси са били забавени, специалистите говорят не за диалект, а за група наречия. В основата в съвременния литературен език е залегнал тоскският диалект с отчитане на ред особености на гегските форми[31].

Понякога в литературата се срещат твърдения, че геги и тоските са две различни етнографски групи албанци, в действителност обаче групирането на етнографските особености е друго, тук става дума само за езикови различия.

Политическият и икономически хаос от първите веко­ве на османското господство е последван от известна стабилизация през XVIII в. В резултат от укрепването частната собственост и отслабването на централната власт възникват полунезависими пашалъци - Шкодрински начело с фамилията Бушати и Янинският под властта Али-паша Янински[32]. 

Икономиката отбелязва известен подем, появяват се предпоставки за сплотяване на народа. Средновековният етноним „арбърийци" постепенно е забравен, хората са се определяли по мястото на произход-крайните. Възниква и постепнно се утвърждава новия етноним, общ за всички албанци, живеещи в границите на Османската империя - „шкиптар" (shqiptar), в основата на който е названието на езика shqip- „произнасям, изговарям", следователно шкиптари са тези, които говорят езика „шкип". Страната съответно се нарича Shqiperia. Извън страната нейното и на народа й название се запазва като производни на Alb, Arb. Думата шкиптар, за пръв път в литературата е отбелязана през 1706 година на север и през 1774 г. на юг.

През XIX в. терминът утвърждава окончателно. Като повратен момент в историята на албанския народ е провъзгласяването на независимостта от Османската империя на 2 ноември 1912 г. Границите на новата държава (на първо време-княжество) са прокарани от представителите на великите сили по такъв начин, че извън Албания остават области със смесено население. Така възниква нова албанска диаспора-областите Косово и Метохия в Кралството на сърби, хървати и словенци (впоследствие Югославия). Разделянето е станало болезнено, тъй като границите разединявали родствени фисове, минавали през селскостопански имоти. Постепенно за 80 години самос­тоятелно развитие извън границите на Албания жители­те на Косово и Метохия, а също и албанското население от западните райони на Македония формират етнокултурна общност със свои особености на езика, високоразвита литература, театър, изкуство, наука.

Малки албански анклави същестуват в Хърватска, по-­точно в Далмация, и са запазили своеобразна форма на езика.

В южната част на албанския ареал от новата държава са отрязани райони със смесено албано-гръцко население - южните региони на историческата област Чамерия. Онази част от албанците чами, изповядващи християнството, постепенно се е сляла с гърците, а мюсюлманите ги очаква сложна съдба. Някои от тях се прехвърлят в Турция при размяната на население между Гърция и Турция през 20-те години, други са прогонени на територията на Албания по и време на Втората световна война. Потомците на албанците заселили се по гръцките земи още от ХІV в. (повече живеят малко компактно в централен Пелопонес и източна Атика), съставят диаспора с много отслабено етническо значение и с почти изчезнал език[33].

Албанската диаспора в Европа и САЩ, възниква като следствие на ниското развитие на производството в . В османската епоха, когато албанските земи са по периферия на империята, много занаятчии са принудени да търсят работа далеч от родните места, възниква традиционната „специализация" на районите, а някои са се ректрутирали и като наемни войници. Понякога занаятчиите заселвали на новите места. Албанският фолклор пази много предания за завръщане на мъжа в къщи след многогодишно отсъствие. В САЩ има многобройна емиграция, която се състои от потомци на преселници от югоизточните области на Албания. Има православна албанска църква в Бостън[34].

Албанци има и в Русия, където попадат в началото ХІХ век. Много православни албанци от районите Девол, Корча, и граничищите с Македония земи някъде в края на XV началото на XVI в. са се преселили в България, а после с вълната „отвъддунавски колонисти", пристигнали в Русия от османските земи, се оказват в Бесарабия. През 60-те години на миналия век, част от тях се преселва по крайбрежието на Азовско море. В днешно време, всички тези места са в границите на Украйна. Тамошните албанци говорят своеобразен език, отразяващ старинни форми, попълнен лексически от славянските езици[35].

*
* *

Албания както и в другите балкански страни, борили се дълго време за независимост, утвърждаването на националната култура започва още в епохата на националното Вьзракдане (края на XIX - началото на XX в.) и се характиризира със съзнателно насочен процес на изчистване на националната култура от османското наследство, при общаване към постиженията на западноевропейските народи.

Трагедията на албанския народ е в това, че той не е имал възможност да натрупа опит в държавно отношение в продължение на много десетилетия. Още със създаването на самостоятелна албанска държава започва Първата световна война. Преодолявайки вътрешни противоречия, в 1924 г. се установява демократична република, която ще бъде заменена след няколко години от режима на крал Ахмет Зогу. През 1939 г. следва италианска анексия, след това немска окупация, граждански размирици. Възникналата след Втората световна война- Народна република Албания, по-късно Народна-социалистическа република Албания, променя обществения бит и народното съзнание, приемайки социалистическа ориентация на характеристиката на общия културен фон постановлението на правителството за всеобщо задължително безплатно начално образование и създаване на 11- класно средно образование. Предприети са мерки за ликвидиране на неграмотността сред възрастното население. Пьрвото Висше учебно заведение е Педагогическият институт в столицата, на чиято основа през 1957 г. създаден Тиранският държавен университет. През 1972 г. е основана академия на науките.

Две общодържавни мероприятия оказват влияние върху обществения живот в страната: развитието на образователното дело и големите строежи. До времената на социалистическото преустройство на живота семейните традиции в албанското село са запазили принципите на патриархалния строй, в някаква степен дори манталите­та, характерен за родово-племенната система: брачните връзки са били подчинени на традицията на родовата екзогамия, запазвали са се обичаите годеницата или младата съпруга да отбягва роднините на мъжа, сгодяването на малолетни[36].

Всичко това предстояло да се преодолява от млади учителки гражданки, изпращани в дълбоката селска провинция. На големите строежи - прокарване на пътища, изграждане на електроцентрали и т. н. - се срещат млади хора от различни райони на страната, с произход от се­мейства с различна религиозна принадлежност. Момичета получават свободата самостоятелно да планират своето бъдеще. Макар и в предишна Албания между конфесионалните бракове да не са били изключение, сега техният процент нараства, особено след приемането на Конституцията 1974 г., провъзгласила Албания за атеистична страна на всички конфесии правата са възстановени в началото на 90-те години.

В сферата на бита става рязка промяна към европейски модели във всекидневния живот, дрехите, етикета. Още забележимо е това обстоятелство в областта на духовната и физическата култура: разпространение на печата, развитие на театралния живот, кинематографията, телевизията, изобразителното изкуство, всички видове спорт. Разбира се, фолклорните жанрове се преместват от всекидневния живот в сферата на художествената самодейност и приложни занаяти за обслужване на туризма. Още по-силно на тези процеси повлияват политическите събития от 90-те години - краят на комунистическата идеология, извънредно масовата трудова емиграция извън страната, безусловният избор на приоритетите в посока на културния европоцентризъм.

Предметите на народното художествено творчество наред с други паметници от миналото днес са само музейни експонати[37].

Най-древен художествен занаят на албанците по всеобщо признание е обработката на сребро - изкуство, чиито корени се проследяват в илирийската епоха. В средните векове и в ново време художествени отливки се практику­ват в Елбасан (катарами за колани, инкрустации за орьжие и др.), в Тирана и Шкодра се изработват фини украшения за мъжкия и женски тоалет: верижки, висулки, обици, гривни (този вид приложно изкуство процъфтява и сега).Примитивното производство на вълнени тъкани е породило килимарското изкуство. Големи гладки килими, пухкави „Велендзи", малки Влакнести „санджаде", калъфки за въз­главници, дамски чанти и други подобни вещи изпьлват съвременния бит. В геометричните орнаменти на албански­те килими преобладават топлите, сочни тонове. В изображенията на змии и птици може да се долови отглас от древните религиозни поверия.

Такава дребна традиция продължават и съчетанията от геометрични фигури, с които пастирите, бродейки стадата по планините, са покривали своите тояги, лули, геги също хурки и други предмети на бита. Професионални: резбари са работели с длето. От тънки чамови, орехови или дъбови дъски те са създавали изящни композиции - оплетени клонки, листа, лози. Тяхната работа украса жилищни домове, църкви, джамии. Дърворезбата достига разцвет през XVII - XVIII в., после започва упадък и XIX в. Дървото е сменено от гипсова отливка. Единственият вид художествена обработка на дърво, която се практикува сега, е струговане на детайли и полихромни орнаменти на цигарета и други дребни предмети на всекидневието.
С разпространението на исляма особено значение добива орнаменталният декор на култовите и жили сгради.

В църковната архитектура в православната на част на страната преобладава византийското (запазени са паметници от XIV в.), а в католическата северна част - романският стил (има образци от ХІІІ в.). Център на православната култура през XVII—XVIII в. са били градовете Воскопое и Виткуки (около Корча). Църковната стенопис в Албания дълго време запазва Византийските традиции. Едва от XVI в. започва да прониква влиянието на Европейското Възраждане. Забележителни живописци, изписали фреските в много храмове, са Онуфрий от Неокастро неговият син Николай, Давид от Селеница. От средата на XVII в. монументалната живопис запада, заменена от иконопис, която до първите десетилетия на XX в. запазва застиналите Византийски канони. Първите неуверени опити в онези видове изобразител­но изкуство, характерни за европейската култура, - кавалетна живопис и скулптура - се отнасят към края на XIX началото на XX в. Днес албанските художници и скулптори, получили професионална подготовка в страната и чужби­на, се представят с успех в музеи и картинни галерии, украсяват с монументални скулптури площадите на градо­вете[38].

Може да се прецени като много сполучливо решението четири древни града - Дуръс, Гирокастро, Берат и Круя-да се обявят за градове музеи. Историческите центрове на тези градове са запазени като паметници, ноlи постройки са разрешени само извън тях. Масово застрояване на градове започва след Втората световна война и продължава и сега. Обикновено това са три-пет-етажни многоквартирни блокове с много проста архитектура. В Тирана, която става столица на страната през 1920 г., останали от миналото квартали с безразборно отрупани, без планиране домове, се разрушават. Центърът е застроен още от италианците (административните сгради, университетът, театърът, стадионът), а сега той се премества в друга посока. По подражание на най-новата европейска мода са построени Исторически музей, Оперен театър, дворец на конгресите, няколко високи хотела. Богатите хора строят в страничните улици дву-триетажни къщи с изискана архитектура. Всичко заедно създава впечатление на крайна еклектика, като свой облик столицата и другите градове големи градове нямат.

В епохата на албанското национално Възраждане от страна на просветителите се появява интерес към устното народно творчество. Издавани са текстове на народни песни записани още през XVIII в. Най-интересен и пълен е сборникът „Албанска пчела", издаден през 1878 е. от Тими Митко. Много интересни са връзките на албанския фолклор с устното творчество на съседните народи, особено славянските[39]. Основите на най-древния общобалкански са се утвърдили от последвалите многостранни връзки. Обширен е цикълът на юнашки оказания; исторически песни за Скендербег показват колко е жива сред народа, героичната съпротива срещу турските завоеватели[40]. Както у всички народи, и у албанците е разнообразна на любовната лирика, обредните песни, изпълнявани сватби, приспивните, погребалните песни жалби[41]. Събитията от новата и най-новата история също са влезли в песенния репертоар на народа[42]. Съвременните учени фолклористи продължават да събират, изучават и публикуват образци на народното творчество, чийто поток наистина е неизчерпаем.

Бележки: