| More

translator

История на Албания, 1912-1991

любезно предоставен материал от Е. М. (българин от Голо Бърдо)

История на Албания в периода 1912 – 1944 година

На 12 ноември 1912 година Албания обявила независимостта си от турската империя под чиято власт е била за 500 години. На 30 май 1913 година Лондонския договор официално признавал независима Албания. Великите сили решили също Албания да бъде конституционна монархия и когато трябвало да изберат принц, следвали модела, приложен от тях в Гърция, България и Румъния и избрали германец. През ноември 1913 година принц Вилхелм от Вид, трети син на Вилхелм, принц на Вид, и Мари, принцеса на Холандия, бил посочен като техен кандидат за трона на новата албанска държава. Но 35 годишния млад принц страдал от пълна липса на административен опит и трудностите в управлението на Албания се оказали непреодолими и така на 3 септември 1914 година, точно 6 месеца след неговото пристигане, принц Вилхелм III от Вид напуснал Албания, за да не се върне никога повече.

През януари 1920 година в град Лушния се свикал Национален конгрес под председателството на Сулейман Делвина. Последвало създаването на ‘Националното законодателно събрание” едновременно със създаването на регентство и формиране на национална армия. До избирането на владетел неговите функции щели да бъдат изпълнявани от Висш държавен съвет съставен от четирима регенти. В помощ на регентството конгресът назначил кабинет, отговорен не пред регентството, а пред 37 – членен сенат, който имал основната власт в държавата. Тирана която по това време все още била само малко градче със 17 000 души население, била провъзгласена за столица на страната. Градът се приемал като неутрален район, по средата между севера и юга. Доста скоро обаче правителството на Сулейман Делвина паднало и през април 1921 година били проведени първите избори. Оттогава до 1924 година правителствата в страната често се сваляли. През юни 1924 година в резултат на така наречената Юнска револуция на власт постъпила Демократическата партия и Фан Ноли станал министър-председател. Основна цел на неговото правителство била амбициозна програма за радикална аграрна, законодателна и административна реформа. Първоначално Ноли отказал да легитимира своята резолюция чрез общи избори. Обаче през ноември неговото правителство се подготвяло за избори за Велико народно събрание в отговор на международния натиск да придаде някакъв законов статут на неговия революционен режим. Въпреки това, преди да бъдат обявени изборите, Ахмет Зогу подготвил и успял да реализира преврат на 13 декември 1924 година. На 31 януари 1925 година четиричленното регентство било отменено, Ахмед Зогу бил избран за президент на новообявената Албанска република. Приетата наскоро след това конституция имала за цел да засили властта на Зогу. Заради голямата власт предоставена на президента, системата действала най-вече като Президентска република. Поради нуждата от финансиране на своя режим Зогу бил принуден да възприеме политика на сътрудничество с Италия.

 Крал Ахмет Зогу

На 20 януари 1925 година Албания и Италия подписали пакт, според който Италия получавала монопол върху корабоплаването и търговски концесии. През същия месец италиански финансисти основали Националната банка на Албания, която емигрирала албанки книжни пари. Режимът на Зогу бил субсидиран и с италиански заем от 50 милиона златни франка, отпуснати чрез специално създаденото Дружество за икономическо развитие на Албания. По този начин Италия постепенно засилила своите икономически и политически интереси в страната. През февруари Зогу ратифицирал и споразумение постигнато през 1922 година между Националното събрание и англо-персийска нефтена компания, според което албанското правителство щяло да получи увеличени приходи от експлоатацията. С предоставянето на тази концесия Зогу получил уверения, че британската дипломатическа подкрепа ще продължи. Концесии получили също и няколко други компании като Ferrovia Dello Stato Italiano, Syndicat France-Albanie и Sinclair and Standard. По това време последвало и подписване на военен договор с Италия, в който Италия гарантирала да се притече в помощ на Албания в случай на нападение срещу нейната територия. Но най-важно е било подписването на 27 ноември 1926 година на договор за приятелство и взаимна подкрепа между Албания и Италия. Това било въпроводено със засилено италианско присъствие. Макар парите за икономическите инвестиции в страната да били малко, повечето от тях, като например строежът на мостове, пътища и проекти за разрастване на пристанищата, отговаряли на италианските военни и стартегически цели. Въпреки това Италия все пак финансирала няколко малки търговски предприятия като фабрики за цигари и сапун, мелница за цимент, работилници за щавене на кожи и обществени сгради, като по този начин извличала полза от своя изключителен патронаж над Албания.

Зогу постигнал успех в изграждане на стабилна система за спазване на обществения ред и закона. С цел да осигури своя собствена властова база, той уредил създаването на Британски инспекторат на жандармерията. В сравнение с другите полицейски сили, Британската полиция се смятала за относително честна, надеждна и лоялна. Жандармерията се оглавявяла от генерал-майор сър Джоусълин Пърси, виден военен офицер,който имал под командването си осем британски офицери и боеспособна сила, наброяваща три хиляди души. Пърси се опитал да обучава офицерите и войниците, че те трябва да се отнасят с хората честно и справедливо и да печелят тяхното доверие, а не тяхното подозрение или враждебост. Въпреки хроничните подкупи и корупция в страната, жандармерията успяла да вдъхне уважение към закона и реда. Грабежите по пътищата всъщност намалели до такава степен, че движението било безпроблемно по около половин дузина от пътищата в страната.

Несигурнен в народната подкрепа, Зогу решил, че вероятно монархията би предоставила на режима му по-голяма сигурност и продължителност от републиканската форма на управление. Албания била единствената балканска държава, която не била монархия. И така, на 1 септември 1928 година, Зогу изоставил тюрското си име Ахмед и „у”-то от Зогу и се коронясал като „Зог I, крал на албанците”. През декември 1928 година била приета и новата конституция, представляваща един безразборно съставен документ от 234 члена, постановявала, че Кралство Албания е демокраична, конституционна и наследствена монархия. Цялата власт произтичала от народа и била прехвърлена на краля и едно-камарен парламент. Всъщност новата конституция давала на краля неограничени законодателни, съдебни и изпълнителни правомощия. Това било така защото на изборите имали шанс да победят само кандидати, които са верни на Зог, тъй като политическите партии били извънзакона, еднинствено такива кандидати се явявали на избори.

В края на 20-те и началото на 30-те Тирана била постепенно превърната от стар, потънал в летаргия османски град в нещо подобно на столица. Улиците били разширени и павирани, когато италиански архитекти започнали да работят над нов план на града. Голяма част от централната зона била изцяло построена наново, единствената централна обществена сграда, избегнала разрушаване, била джамията Хаджи Етем бей, построена през 1796-97 година. Италианските проектанти добавили няколко хотела, няколко сполучливи къщи като например новия кралски палат. През царуването на Зог голяма част от държавния бюджет отишъл за изграждането на обществени сгради. По това време Тирана приютила голям брой от италиански съветници, които работели по обществени проекти и „контролирали” министрите. Например италиански съветници се настанили в министерството на образованието, където се опитвали да влияят върху училищната програма, за да я доближат повече до италианската. Те поддържали католическите училища и се стремели да въведат италианския като втори официален език в Албания, амбиция, която не била реализирана до 1933 година.

За да разшири прекия си контрол над цялата страна, Зог обърнал голямо внимание на строителството на пътища. Това щяло да подпомогне не само търговията, но и събирането на данъци от недостъпните по-рано райони. Чрез програма за строителство на пътища отдалечените долини били превръщани в достъпни и така се ускорявало премахването на грабежите и кръвната вражда. Това включвало и прорязване на планинските склонове с криволичещи серпантини, форма на пътно строителство, която била много трудоемка. Базата на тази пътна инфраструктура използва се и до днес. Зог през април 1930 година, приложил и закон за аграрна реформа с който целял да поправи съществуващото положение. По това време голяма част от плодородната земя била все още в ръцете на едрите земевладелци. Законът гласил земята на всеки бей щяла да бъде разделена на три части: една трета щяла да остане под негов контрол, в случай че я обработва в пълния и капацитет; втора третина оставал неотчуждаема, за да не може той или неговият приемник да продаде земята и да остави семейството си да мизерства; и една трета щяла да бъде конфискувана от правителството и препродадена при изгодни условия на селяните. Изглежда, обаче, че било изминало прекалено много време между дебатите по реформата, приемането на закона и неговото привеждане в действие. Малките опити, направени, за да се конфискува земята от бейовете, били осуетени с различни средства. Когато правителствени служители отивали за да конфискуват определена земя, открили че собственикът така я бил разделил между различните членове на многочисленото си семейство с нотариален акт за продажба или дарение с по-раншна дата, че нямало какво да се конфискува.

За да осигури продължителност и сигурност на своето yправление, на 27 арил 1938 година Зог се оженил за Жералдин Апони, родена през 1915 година от брака между американката Гладис Стюърт и австро-унгарския граф Юлиус Апони. Сватбата била пищна и сред многото подаръци двойката получила яркочервен свръхмощен „Мерцедес”, изпратен от Адолф Хитлер. Бракът бил добре посрещнат както в Албания, така и в чужбина.

През юни 1936 година граф Галеацо Чано, зет на Мусолини, станал италиански външен министър. След като посетил за първи път Албания през април 1937 година, той пледирал за драматичен ход, който можел да се противопостави на увеличения престиж на германския Райх и така да повдигне духа в Италия. Чано настоявал Италия да анексира цяла Албания, която можела, по думите му, да осигури домове за около два милиона италианци. Той смятал, че понеже албанското обществено мнение било силно настроено срещу Зог, то било проиталианско. През лятото на 1938 година италианците контролирали всеки важен сектор в албанската държава. Около 170 000 италианци работели в Албания по засаждане на дървета, изграждането на напоителни системи и пътища. Зависимостта от италианската икономика се засилила до такава степен, че през 1939 година 92,1% от албанския износ бил предназначен за Италия (срещу 68% през предишната година) и 82,5% от нейния внос идвал оттам (при 36,3% през 1938 година). В средата на март Мусолини взел решение за нападение. Страхът му от Германия се засилил от предприетата от Хитлер окупация на Чехословакия. Събитие което сложило край на съмненията му по отношение на Албания. На 25 март Мусолини предявил ултиматум, настояващ за официален италиански протекторат над Албания и правото да поддържа италиански военен гарнизон в страната. Това на практика означавало край на албанския сувернитет.

На 1 април 1939 година в Тирана се състояла голяма антииталианска демонстрация и разгневена тълпа искала оръжие, за да се бори срещу италианците. На 5 април италиански военни кораби се появили близко до албанското крайбрежие, италиански самолети хвърляли листовки над Тирана, в които инструктирали албанците да не се съпротивляват. Понеже Зог не дал никакъв отговор на ултиматума на Мусолини, призори на 7 април Албания била внезапно бомбардирана. Над 40 000 италиански войници стъпили във Вльора. Слабата съпротива, която албанците били в състояние да окажат, дошла предимно то Дуръс, където малка, лошо въоръжена група начело с офицера от жандармерията Абас Купи се държала, докато не била преодоляна само поради огромната разлика в числеността.

Първата грижа на краля през онези съдбоносен ден била да осигури безопасността на семейството си. Кралицата и нейният син, който бил на два дни, били изпратени час и половина преди нападението с керван от коли през планините към гръцката граница. След като и последните му отчаяни опити да преговаря с италианците се оказали безплодни, Зог взел решение да последва съпругата си и замине в изгнание.

Италианската победа била бърза и пълна. Преди да се спусне ноща на 7 април, Италия вече държала по описанието на Хитлер „една крепост, която щяла неумолимо да господства над Балканите”. След добавянето на още 2 милиона и нещо мюсюманиски албанци към Италианската империя Мусолини решил да издигне джамия в Рим.

Веднага след окупирането на Албания италианците се заели да разрушат албанския държавен апарат. Монархията и конституцията от 1928 година били незабавно отменени и било съставено ново правителство начело с видния земевладелец Шефкет бей Варлаки. То останало на власт до декември 1941 година, когато било свикано Велико народно събрание под италианско опекунство. Короната тогава била предложена на Виктор Емануел III, крал на Италия, който я приел с благодарност. Бил обявен „личен съюз” между Италия и Албания и италианската пропаганда вдигнала доста шум около „свободния” съюз между „две равни братски нации”. За няколкото седмици на окупация най-накрая бил създаден митнически съюз между Италия и Албания – един популярен ход, понеже довел до падане на цените на вносните стоки. Така била създадена профашистка колаборационистка албанска администрация. Всичко, което останало от албанската независимост, било нейното име, знамето, езикът и и правото и да печата собствени пощенски марки.

Фан Ноли

През ‘20 години на миналия век, Албания била единствената балканска страна, която нямала комунистическа партия. Най-първите албански комунисти били последователи на сваления епископ Фан Ноли, които по-късно през Виена и Париж се установили в Москва. Там те сформирали Национален революционен комитет, станал по късно част от Балканската федерация на комунистическите партии и минал на подчинение на Коминтерна (комунистическия интернационал). Коминтернът осигурявал на албанците финансова и политическа подкрепа. Официално Албанската комунистическа партия била създадена през август 1928 година в Съветския съюз и нейните членове били изпратени обратно в Албания, за да организират комунистическото движение там. 

Най-важната фигура по това време бил Али Келменди, който бил обучаван в Москва и след това изпратен в Албания, за да организира първите комунистически партийни ядки. Фашизмът не се радвал на широка подкрепа в Албания, тъй като бил свързван с идеологията на италианските окупатори. Богатите бейове – собственици на земя – били толкова подозрителни към комунистическите планове за социална и аграрна реформа, колкото и към намеренията на Ноли и Зог. Поради тази причина някои от тях се отнасяли с по-голямо съчувствие към италианците и по-късно към германците. До края на 1941 година имало само няколко малки комунистически групи, главно от средите на интелектуалците и гимназистите от южните градове. Понеже не била създадена единна комунистическа организация, скоро след германското нападение на Русия през 1941 година Йосиф Броз Тито, лидер на Югославската комунистическа партия, ръководена от Коминтерна, изпратил двама свои представители в Албания. Те се смятат за създатели на Албанската комунистическа партия. Тяхното постижение било предимно на организационно ниво, издавайки инструкции за създаването на партийни групи и набирането на първите членове. Официално обединената албанска комунистическа партия била създадена на 8 ноември 1941 година. Броят на партийните членове нараснал от средите на младежите и недоволните по-бедни селяни, пренебрегвани от предвоенния режим. Тези елементи били лесно спечелвани от силата на комунистическите обещания за освобождаване от окупация, поземлена реформа и цялостна социална и икономическа промяна.

Югославяните назначили Енвер Ходжа, един от албанските създатели на корченския клон на АКП, за секретар на партията. Ходжа, син на мюслюлмански земевладелец, бил роден през 1908 година в Гирокастар (Гирокастър, Гирокаста-б.а.), Южна Албания. Той учил във Френския лицей в Корча, преди да замине за Шариц, където бил изпратен да следва в университета в Монпелие с държавна стипендия. Там той влязъл във връзка с албанските комунисти-изгнаници, вкючително и с Али Келменди. По-късно заминал за Брюксел, за да следва право. През 1936 година се върнал в Албания, без да е завършил образованието си във Франция и Белгия и започнал да преподава френски език в старото си училище в Корча. На 16 септември 1942 година АКП решила да свика Национална освободителна конференция в Пеза, на 14 мили от Тирана. На нея двайсет и няколко делегати от различни съпротивителни групи се споразумели да изоставят основните си различия и да създадат Национален фронт за освобождение (известен с албанските си иницали LCN). На конференцията бил повдигнат деликатният въпрос за режима, който щял да се установи в Албания след войната. Идеята да се обяви „демократична република” била отхвърлена от комунистите като неподходяща за момента. В края на годината партизанските отряди на LCN действали активно по цялата страна. Главният партизански военен командир бил Мехмед Шеху, син на мюсюлмански свещеник, тоден през 1913 година. Завършил агрономство в американското професионално училище в Тирана, той по-късно посещавал италиански военен колеж, от който бил изгонен за леви убеждения. Завърнал се в албанското офицерско училище, той по-късно напуснал, за да се бие в испанската Гражданска война, където командвал Четвърти баталион на „Гарибалдийската бригада” на интербригадистите. По-късно бил обявен за най-способния албански военен лидер от периода на войната.

На снимките от горе-на долу: 

албанец в униформа на СС Скендербег

Група балисти, действали в западна Македония през периода 1941-1944 г.

Скоро след създаването на LCN най-консервативните антизогистки настроени националисти започнали да се тревожат от разрастването на комунистическото движение. Ето защо те решили да създадат техен „Национален фронт”, Бали Комбетар (БК, чийто привърженици били известни под името балисти). Това яростно антикомунистическо националистическо съпротивително движение се противопоставяло напълно на връщането на Зогу и подкрепяло съзтановяването на републиката с границите от 1941 година, част от която било и Косово. Но докато LCN била привърженик на широка въоръжена борба, пренебрегвайки репресиите на Оста, балистите поддържали един по-пасивен подход, пердпочитайки да си пазят силите, докато порацението на Пста не станело очевидно и тогава да се опитат да организират национално въстание.

През декември 1942 година Обединените нации обявили признаването на албанската независимост и това дало сили на съпротивителното движение на LCN, което бързо набирало мощ. През март 1943 година в Лабинот, близо до Елбасан била проведена първата конференция на Националната комунистическа партия. На нея Енвер Ходжа бил избран за генерален секретар на политическото бюро на партията. Главното, взето в Лабинот решение било да се основе Албанска национална освободителна армия (АНОА), която да бъде сформирана по модела на Националната освободителна армия на Тито. През лятото на 1943 година много млади албанци избягали в планините, за да се присъединят към LCN, донякъде и поради про- LCN радиоизлъчванията по BBC и Гласът на Америка.

През първата седмица на септември започнала втора конференция в Лабинот, която се събрала, за да обсъди новата ситуация, създадена в резултат на събитията от лятото и очевидната предсмъртна агония на италианската окупация. Било решено националните освободителни съвети да се обявят за единствена държавна сила в Албания, като по този начин се осуетят всякакви опити на балистите да заграбят властта. Националната освободителна армия била изпратена да окупира всички зони и градове които били в ръцете на оттеглящите се италианци, и да сформират национални освободителни съвети в тях. Когато на 8 септември 1943 година Италия най-накрая капитулирала, повечето италиански войници се предали на германците, които по това време били вече влезнали в Албания през Македония и Гърция. Около 2000 души обаче отишли при партизаните, сформирайки собствена бригада, наречена Антонио Грамши.

Падането на Италия накарало много хора да повярват, че войната в Албания свършила. Тогава обаче германците много ловко поели контрола върху окупацията. Те се установили, също като италианците, в големите градове. Силите на съпротивата, наследили значителни количества оръжие от победените италианци, продължили да действат от планините.
За да подсигури стабилна албанска администрация, германската армия, чиято главна квартира била в Елбасан, определила регенство на мястото на Зог и свзстановила предвоенната албанска конституция.

През есента на 1943 година напрежението между националистите и комунистите в Албания било такова, че гражданската война изглеждала неизбежна. По това време в Албания били внедрени няколко британски офицери за свръзка, за да се опитат да координират и окуражат опозицията срещу италианците, а след тяхната капитулация и срещу германската окупация. Още през 1940 година британците започнали да проучват възможностите за подпомагане на зародилата се в Албания съпротива. В края на 1940 година в Лондон бил създаден Отдел за специални операции (ОСО), който внимателно наблюдавал събитията в Албания от Кайро и Истанбул. Британците били готови да подкрепят с оръжие и оборудване онази група от съпротивата, която според тях би могла да нанесе най-големи поражения на силите на Оста. През пролетта на 1943 година в Албания била изпратена британска военна мисия от Междусъюзническото средиземноморско командване, която да работи с националните освободителни сили. Нейната главна цел била да победи силите на Оста; втора цел била да установи на власт албански режим, добре настроен към британската политика. През пролетта на 1944 година британците решили да помагат само на LCN, понеже вече било ясно, че партизаните били главната сила, атакуваща германците. Така партизаните получавали оръжия, пари, дрехи, храна и комуникационно оборудване от британците. През лятото на 1944 година към Британското балканско командване в Бари била прикрепена официална мисия на LCN. Въпреки това в крайна сметка възникнали сериозни различия между британците и LCN, що се отнася до техните приоритети. Основната грижа на Енвер Ходжа също като балистити и зогистите била да се справи с вътрешните си врагове. По настояване на британците той с пехота унищожавал инфраструктурата на страната , за да се пререже пътят на силите на Оста. Той, от своя страна, искал да я запази, за да я използва след войната. Това бил един от многото фактори, който накарал Ходжа да бъде твърде подозрителен относно намеренията на съюзниците по отношение на Албания.

Към края на войната обаче водачите на LCN силно се старахували от съюзническото дебъркиране, смятайки, че съшествува американски план за разделяне на Албания и окупиране на по-голямата и част. Това било причина за спешното свикване на конгрес в Пермет на 24 май 1944 година. Комитетът , избран от конгреса в Пърмет, на който присъствали 200 делегати, бил признат като временно правителство. Всичи предишни политически и икономически споразумения, които правителството на Зог било сключило с чужди държави, били анулирани и връщането на Зог било възпрепятствано. Конференцията в Пеза поставила основите на новата държавна власт, конференцията в Лабинот овластила и централизирала тази власт, а конгресът в Пермет създал основата за конституцията на следвоенната албанска държава.

Югославяните също се интересували от съюзническте планове за бъдещето на Албания. След 1944 година югославският натиск срешу LCN значително се засилил. Югославска делегация действаща по инструкции на Тито, твърдяла, че Албания е прекалено малка и твърде слажа, за да остане независима след войната. Ето защо бъдещето на Албания щяло да бъде най-добре осигурено чрез нейното обединяване с Югославия и превръщането и в седмата република. Ходжа, който бил на първо място и преди всичко албански националист, както и повечето лидери на АКП, решително отхвърлил арогантното и покровителствено отношение на Югославия.

На 20 октомври 1944 година в Берат била проведена втора среща на Националния съвет. На нея антифашисткият национален освободителен съвет бил превърнат във временно правителство на Албания. То се оглавявало от Енвер Ходжа като министър – председател и министър на отбраната и били създадени 11 правителствени министерства. На 25 октомври партизаните започнали да се сражават за освобождаването на Тирана. Макар че германците се придвижвали на север към Шкодра, те оставили след себе си цяла дивизия, за да държи столицата, докато последните им сили се изтеглят от Гърция. Цели две седмици за всяко късче земя в столицата се додели яростни улични боеве. Най-после Тирана била освободена на 17 ноември и правителството на Ходжа влязло в столицата под акомпанимента на 21 оръдейни салюта и улични танци и песни. Шкодра паднала на 29 ноември и така всички албанци били освободени от войските на Оста.

Съветската Червена армия не взела участие в освобождението на Албания, не изпратила нито войски, нито доставки. Като се има предвид това може да се твърди, че ако не беше помоща на съюзниците, LCN нямаше да победи националистите без яростна и продължителна гражданска война. Към края на войната никой от съюзниците нямал желание да поема и най-малки политически ангажименти към Албания. Те нямали истинска политика по отношение на страната, която изобщо не била споменавана в Москва, Ялта или Техеран.

Партизанската армия имала определено предимство с това че нейните членове, за разлика от националистическите групи, били млади. От 70 000 партизани шест хиляди били жени, докато националистите рядко наемали жени и така оставили ценни източници на помощ неизползвани. По-добрата организация и дисциплина на партизаните, убедеността им в тяхната идеология и непоколебимата им вяра в победата, дори и при яростната съпротива от страна на Оста, укрепвали решимостта им не само да освободят Албания, но и да вземат властта след победата. След разпадането и унищожаването на националистическите групировки комунистите можели, тъй като нямало правителство в изгнание, да запълнят властовия вакуум в страната, оставена без взаимодействащи си политически институции.

И така се оформили предпоставките които ще продиктуват следвоенната история на Албания.

Албания, 1945-1991

 

Пропаганден плакат

/И днес дамгата от 45 годишното комунистическо управление в страната продължават да личат/

Когато през 1944 година Енвер Ходжа сформирал своето правителство в Тирана непосредствено след войната, той външно поддържал сътрудничество с онези некомунистически елементи от съпротивата, които все още съществували и имали желание да се включат в новия Демократичен фронт (преименувания Национален фронт за освобождение). 

Но след като комунистическата партия затегнала хватката си много от патриотическите, националистическите и демократическите сили в страната напуснали и по-голямата част от тях се установили в Америка. През декември 1944 година държавата поела контрол над промишлеността, банковото дело и транспорта. Пормишлената, търговска и земеделска собственост на онези, които били напуснали страната по политически причини, била реквизирана без компенсация за предишните собственици. През следващото лято била приета нова албанска конституция, която била точно копие на югославската. Новото албанско правителство започнало промени по модела на северната си съседка и въпреки ентусиазма и доверието в новия режим, АКП се превърнала предимно в придатък на КПЮ. Бил създаден митнически съюз като първа стъпка за пълното сливане с Югославската федерация. Албанската валута – лека, която силно девалвирала по време на войната поради развихрилата се инфлация, била привързана към югославския динар и изучаването на сърбо-хърватски език станало задължително в албанските училища. Така албанската независимост била практически прекратена от Югославия.

След победата на Демократичния фронт, на изборите от 2 декември 1945 година, Великото народно събрание провъзгласило Албания за народна република и монархията била официално премахната. След това град Кучова, центърът на нефтената промишленост, бил преименуван на Сталин. Както в Югославия, временното комунистическо правителство на Енвер Ходжа започнало разправа с „военнопрестъпниците” и колаборационистите и скоро цялата останала опозиция била унищожена.

Албания излязла от войната като най-изостаналата страна в Европа. Основният, нетърпящ отлагане проблем, който новия режим трябвало да реши, бил възстановяването на разклатената албанска икономика. Разрушенията, причинени по време на войната, макар и относително леки в сравнение с някои разкъсани от войната европейски страни, били често срещани. Почти една трета от всички сгради били разрушени, както и една трета от добитъка; почти всички мини, пристанища, пътища и мостов били неизползваеми и само няколко завода работели.

През август 1945 година бил приет закон за аграрната реформа, според който цялата земя на собственици, надхвърляща някаква определена граница, се преразпределя между безимотните селяни. Продаването и купуването на земя било забранено. Така една нова класа на селски фермери, благодарни за земята, която получили, се превърнала в яростен поддържник на новия режим, докато бейовете загубили предишното си икономическо превъзходство и се оказали политически изолирани и обложени с тежки данъци.

Програма на Обединените нации за подпомагане, UNRRA (Администарция за подпомагане и възстановяване на Обединените нации), която заменила непосредствената краткосрочна помощ, предоставена от съюзническите средиземноморски щабове, била много ефективна. Главно благодарение на тази програма за помощ Албания избегнала големия глад. От септември 1945 година до пролетта на 1947 година, когато UNRRA завършила работата си, Албания получила общо 26 милиона щатски долара в различни стоки, материали и оборудване. Въпреки тази щедра помощ всекидневният живот в Албания се характеризирал със суровите си след военни ограничения. Все още имало хроничен недостиг на храни и стоки за бита в повечето части на страната и през цялата 1945 година бил въведен порцион.

През пролетта на 1946 година Народното събрание избрало нов кабинет. Енвер Ходжа получил постовете на министър-председател, външен министър, министър на отбраната и главнокомандващ армията. Той останал и генерален секретар на АКП. По това време почнало и първото почистване на партията от „нежелани елементи”. Един от първите изгонени бил Сейфула Малешова заради неговите десни възгледи по отношение на вътрешната и външната политика и на икономиката. Той отстоявал позицията си за независима външна политика на Албания, която да създаде по-тесни връзки със Запада.

Междувремено британската и американската мисия в Тирана смятали, че за тях става све по-трудно да изпълняват своите функции. Били наложени сурови ограничения върху движението на техните официални служители, които били обвинени, че подпомагат и поощряват активните противници на режима. През април 1946 година Великобритания изтеглила своята мисия от Албания с обяснението, че диломатическите отношения между двете страни са станали невъзможни при създалите се условия. Около седем месеца по-късно правителстовто на Съединените щати предприело същата стъпка. Анго-албанските отношения още повече се влошили в резултат на един инцидент с британската военна флота. Към края на 1945 година британски миночистачи започнали изпълнението на трудна задача – да почистят канала на о-в. Корфу от мини, въпреки протестите на албанците, които заявили, че техните териториални води се простират на три мили от албанската крайбрежна ивица. Британците оспорили албанските твърдения, настоявайки, че каналът е международен воден път. Албанците отговорили на 15 май 1946 година, като открили стрелба по британски кораби в канала. 

Тогава британците изпратили четири разрушители от Корфу през канала и на 22 октомври два от корабите се натъкнали на мини и потънали заедно с 44 души на борда. Когато британските миночистачи продължили да разчистват района, Ходжа се оплакал в ООН, че чуждестранни морски съдове нарушават албанските териториални води. ППН обсъдило проблема, който бил препратен в Международния съд. Той най-накрая решил, че Албания е напълно отговорна за загубата на двата кораба. Доказателствата срещу Албания били доста неубедителни, понеже албанците твърдели, че те били единствената страна в района на Средиземно море, която нито притежавала мини, нито миноносци, нито персонал, който да е обучен да се справя с мини.

В условията на студена война в следвоенна Европа Албания се оказала в особено уязвимо положение. Отношенията със Запада след инцидента край Корфу били в най-ниската си точка. Ето защо албанците нямали никаква алтернатива освен да си сътрудничат с Белград. През юли 1946 година Югославия и Албания подписали Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ. По това време планът на Тито за Балканска федерация набирал сили и подобен договор бил подписан и с България. Основната цел на следвоенната югославска външна политика била да се създаде Балканска федерация, в която да влизат Югославия, Албания, България и Гърция. Ходжа обаче виждал Югославия като заплаха за своето лидерство, което става ясно от опитите му да се отърве от тях.

От друга страна имало известни финансови предимства във връзката с Белград. През юли 1947 година Югославия предоставила кредит от 40 милиона щатски долара, за да помогне на Албания да изпълни икомическия годишен план. Това било равно на около 58 % от държавния бюджет на Албания. И въпреки това недоволството срещу югославското влияние постепенно нараствало. Албанското правителство започнало да възразява срещу югославската оценка на албанските експортни суровини, срещу метода, по който се пресмятали албанските инвестиции в съвместните компании, срещу мнимия неуспех на югославяните да внесат договорения дял от капитали в компаниите и срещу очевидните опити от страна на съвместна транспортна компания да контролира албанската външна търговия.

През лятото, докато Тито бил зает с организирането на Коминформбюро (информационно бюро на комунистическите партии), Сталин тайно поканил Ходжа в Москва. По време на посещението било подписано Договор за приятелство и сътрудничество с България, който Албания подписала, естествено след предварително одобрение от страна на Сталин. Това било демонстрация на независимост от страна на Югославия.

Възползвайки се от влошаването на отношенията между Съветския съюз и Югославия, Ходжа очаквал подходящ момент за да се отърве напълно от югославското въздействие. За негово голямо успокоение Югославия била най-накрая изключена от Коминформ през юни 1948 година и на 1 юли официално се прекъснали всякакви отношения между Белград и Тирана това станало понеже всички икономически споразумения между Албания и Югославия били анолирани. Югославия получила заповед да закрие своя информационен център в Тирана и на югославския персонал били дадени 48 часа, за да напусне страната. Периодът на югославското опекунство, през който Албания си останала югославски сателит, довел до влошаване на албанската икономическа ситуация.

През есента по причини, които никога не били изяснени, Единайсетият пленум на Комунистическата партия на Албания решил да промени името на АКП на Албанска партия на труда (АПТ).

За Албания цената за независимостта от Югославия била по-нататъшна зависимост от Съветския съюз. Периодът на доминиращо съветско икономическо влияние в Албания започнал през септември 1948 година, когато било сключено първото съвместно икономическо споразумение, допълнено по време на посещението на Ходжа в Москва през 1949 година СССР купувал албанските износни стоки на двойна цена, а стоките, внасяни от Съветския съюз, били доставяни на половин цена. Нещо повече, СССР подновил всички кредити, които били давани от югославяните.

Албанският режим се сблъскал с най-трудната вътрешна ситуация от всички социалистически държави заради относително изостаналите условия и нисък стандарт на живот. Комунистическото ръководство се опитвало да се справи с тази ситуация, като приеме стандартите на сталинския модел за силно централизирана планова икономика със засилен акцент върху самозадоволяване със стоки на тежката промишленост. По време на войната проучването на полезните изкопаеми, извършено от италианците, разкрило размера на албанската суровинна база, макар и Съветският съюз, и Югославия да искали албанците да се концентрират повече върху развиването на селското стопанство, отколкото върху техните значителни минерални ресурси. Въпреки това ударението все повече падало върху развитието на промишлеността. Двегодишният икономически план от 1949 до 1950 положил основите на последвалите петгодишни планове. По това време започнали големи проекти, като хидроенергийната централа „Ленин”, която трябвало да задоволи нуждите на района около Тирана, текстилните заводи „Сталин” и захарната рафинерия „Малик”. През януари 1949 година Централният комитет въвел нова система за снабяване и доставка с цел подобряване на икономическите връзки между селото и града. Държавата гарантирала доставки на стоки на пазара на фиксирани цени за работещите на базата на купони; бартерният пазар осигурявал на селяните промишлени стоки в замяна на тяхното селскостопанстко производство; а свободният пазар служел на онези хора в градските и селски райони, чиито нужди не били покривани от другите два пазара, или защото те нямали купони, или не били ангажирани с кооперативно селскостопанско производство. Цените на свободния пазар били много по-високи от другите и така се смятало, че парите, натрупани от по-богатите хора в страната, постепенно щели да бъдат прибрани.

През 50-те години Албания започнала амбициозна програма за електрификация и индустриализация. Въпреки протестите от страна на Москва, било обърнато по-голямо внимание на експлоатацията на богатите албански полезни изкопаеми, които включвали хром, нефт, никел, въглища и мед. Оказало се, че първият петилетен план 1950 -1955, който бил насочен предимно към прекратяване на най-острите дефицити и заздравяване на цялата икономика, бил прекалено амбициозен, пренебрегвайки тежкия недостиг на машини, квалифицирана работна ръка и развита система за комуникация в Албания. Все пак той успял да произведе циментовите заводи във Влюра, фабрика за захарна тръстика, завод за ферментация на тютюна в Шкодра и текстилен комбинат в Тирана, няколко трактора и вършачки.

Състоянието на Албания било представяно в държавните публикации като „управленчески израз на диктатурата на работническата класа, макар да не можело и да се говори за работническа класа. АПТ, освободена от югославската икономическа и политическа хватка, сега се чувствала свободна да предостави директиви на албанското общество кат цяло, стремейки се „истинската” социалистическа политика и ръководна власт да командва всички аспекти на развитие.

Една област, в която Ходжа следвал непримирима независима линия, била религията. Албанското правителство често и открито критикувало Съветския съюз и другите комунистически държави за тяхното „толерантно” отношение към религиозните общности. Резултатът от религиозното преброяване, проведено през 1945 година, показал, че 70 процента от населението са мюсюлмани, 20 процента – православни, и 10 процента – католици. Преследването на католическите свещеници от правителството в Тирана било по-жестоко от това, насочено към мюсюлмани и православни, главно защото католическата църква в Албания се разглеждала като инструмент на Ватикана. Ходжа смятал католиците за по-малки патриоти от мюсюлманите и православните. През 1951 година католическата църква била принудена да прекъсне връзките си с Рим, за да стане национална църква със свой собствен устав, който признавал нейното пълно подчинение на държавата. Членове на правителството и висши партийни функционери също повели интензивна кампания, насочена към дискредитиране на религиозната вяра и отчуждаване на хората от религиозните институции. Възгледите на религиозния свят и възгледите на комунистическия свят били обявени за несъвместими, а свещениците били разглеждани като врагове на социализма и следователно на народа. Тази кампания продължила през 50-те години и така бил подготвен пътят за истинското подчинение на религиозните институции.

През март 1953 година умира Сталин. Смъртта му причинява огромна тревога сред албанските ръководители. Те били изгубили своя защитник и сега трябвало да чакат и да видят дали приемникът на Сталин ще осигури същата защита от многото врагове на Албания. Докато в Москва се водела борба за власт, Ходжа решил да засили своите позиции в Тирана чрез някои бързи промени в Министерския съвет. Мехмед Шеху съответно станал новият вицепремиер. През следващата година той поел министър-председателския пост от Ходжа, който останал първи секретар на партията. Повече от половината от 53-мата члена на Централния комитет на АПТ били роднини.

Продължилото подобряване на отношенията Москва-Белград било възприемано от управляващия албански елит като сериозна заплаха за независимостта на страната. И въпреки това на Третия конгрес на партията през май 1956 година Ходжа нямал друг избор освен да следва съветската линия и да промени политиката си към Югославия, обявявайки, че всички обвинения били несправедливи и Албания шяла да установи приятелски отношения с Югославия. В действителност обаче албанците се съпротивлявали на съветския и югославски натиск за реабилитация на подръжниците на Югославия, които, както и Ходжа бил разбрал, щели да послужат само за ускоряване на собственото му сваляне. Той успял да оцелее през този период благодарение на своето тактическо съвършенство и целенасочена твърдост, подпомогнати от изолацията на Албания и на нарастващото напрежение в Унгария и Полша. Ако през 1948 година Ходжа бил спасен от конфликта между Тито и Сталин, така през 1956 година Унгарското въстание го спасило от унижение и почти сигурна смърт. Руската инвазия в Унгария през ноември 1956 година разклатила плановете на Тито за продължаващо затопляне на отношенията между Съветския съюз и Югославия. Ходжа продължил да има сериозни опасения по отношения на съветската политика още от времето на подобряване на отношенията с Тито и дискредитирането на Сталин. В резултат на това той действал предпазливо, търсейки си друг господар.

Постсталинисткото ръководство в Москва ясно било пресметнало, че финансовите разходи за подкрепата на албанската икономика сега значително надхвърляли политическата и стратегическата важност на страната за Съветския съюз. Непосредственият ефект от подобряването на отношенията между Хрушчов и Тито за Албания бил засилване на безработицата и намаляване на стоките, които идвали в страната от комунистическия блок, макар частично това да било компенсирано от Китай, който внезапно предоставил на Албания дългосрочен заем заедно с 20 000 тона пшеница, 100 000 метра коприна, 2 000 тона ориз и 2 000 тона за храна като подарък за албанския народ.

Опитвайки се да подсигури външна подкрепа за режима, Ходжа посетил Китай през октомври 1956 година и по време на това пътуване били положени основите на албанския съюз с Пекин.
Албанския режим останал нащрек, наблюдавайки с подозрение отношенията на Хушчов с югославяните. Ходжа със сигурност имал много основания да бъде подозрителен и твърдял, че когато руснаците изпращали „експерти” по нефта и „геолози” в Албания, те подготвяли два доклада: един точен, с точни и верни данни за разкритията на различни полезни изкопаеми; и един фалшив, който уж посочвал, че проучванията са дали негативни резултати. Първият доклад бил изпращан в Москва чрез центъра на КГБ, който се наричал Посолство на Съветския съюз в Тирана; вторият се изпращал в албанското Министерство на промишлеността и мините.

Преживял бурята на Унгарската революция, Хрушчов бил нетърпелив да подобри отношенията между Югославия и Албания понеже в Източна Европа продължавали да преобладават разногласията. Съответно той подмамил албанците с обещания за финансова и материална помощ. В края на 1957 година Москва предоставила на Албания заем в размер на 160 милиона рубли и източноевропейските сателити последвали примера и. През втората петилетка (1956-1960) на река Мати била изградена хидроелектроцентралата „Карл Маркс”, нефтена рафинерия била построена край Церик, а край Влъора, Елбасан и Шкодра били открити консервни фабрики.

През 1958-59 година, известни по-късно в Албания като „златни години”, когато в страната св вливали капитали от целия Източен блок, се наблюдавало и стабилно повишаване на китайските кредити. Всичко това довело до бърз икономически ръст на Албания и промяна в грамотността, здравето, образованието и общите жизнени стандарти. През 1953 година била създадена социалноосигурителна система, като пенсиите за старост и инвалидност станали задължителни. От 1950 до 1959 година броят на лекарите се увеличил от 129 на 378, а медицинските кабинети от 67 на 125. маларията била практически елиминирана благодарение на продължаващото пресушаване на блатистите земи в западните райони на страната. През 1957 година след сливане на няколко колежа бил основан Тиранският университет, а много студенти заминали да следват в Съветския съюз и Източна Европа. Опозицията срещу правителството била заглушена поради широката власт на режима, слабостта на албанската интелигенция и твърдия контрол, който партията упражнявала върху всички публикации, включително и свързаните с въпросите на литературата и културата. Съюзът на писателите служел само за да прави волята на партията достояние на обществото. Но в края на 50-те години колективизацията в селското стопанство била тласната напред с опасна скорост, като оставила след себе си хаос и намалила производството на хлебно зърно до 23 процента о неговото равнище през 1957.

За съветския съюз отказът на Албания да следва същата линия като другите източноевропейски страни бил разстройващ и създавал неприятности. Руснаците се опитали да успокоят албанците, като им подарили ново хубаво филмово студио в Тирана, където през 1958 година бил направен първият албански филм.

В края на май 1959 година Хрушчов направил двуседмично посещение в Албания, за да покаже колко важна е за него тази малка балканска страна и да се опита да направи страната по-зависима от Съветския съюз. Албанското ръководство смятало, че основната причина за посещението на Хрушчов била изграждането на американски ракетни бази в Гърция и Турция и той искал да направи същото в Албания. По време на неговото посещение Хрушчов притиснал албанците не само да подобрят отношенията си с Югославия, но също и да насочат своята икономика към отглеждането на цитросови плодове, вместо да се концентрират върху индустриализация и разширяване на нефтената им промишленост. 

Ходжа коментира случая „...искаше Албания да бъде превърната в колония, отглеждаща плодове, която да служи на ревизионисткия Съветски съюз, така както банановите републики в Латинска Америка служат на Съединените американски щати.” Възмутен от покровителственото отношение на Хрушчов, Ходжа започнал да демонстрира общ интерес с китайците, когато неговото незачитане на Москва станало по-явно. След разцепването на Китай с Съветския съюз през юни 1960 година Ходжа нямал друг избор освен да обяви, че подкрепя Пекин.

В средата на 1960 година албанските отношения със Съветския съюз още повече се влошили. На срещата в Букурещ през юни възникнали различия между Китай и Съветския съюз. Там Албания твърдо подкрепила китайците, като открито поставила под въпрос съветското господство сред социалистическите държави и обвинила Хрушчов в ревизионизъм. След Букурещ, Хрушчов предприел съгласувана атака, за да върне албанците към вярната линия, като наредил задържането на много необходимата на Албания доставка на зърно. По това време страната била поразена от глад, причинен от поредица суши, наводнения и земетресения, и имала запаси от зърно само за петнайсет дни. Почти незабавно китайците се намесили и изпратили в Албания голяма доставка от зърно, купено от Франция.

По това време Албания започнала да играе значителна роля в задълбочаващото се китайско-съветско разделение, което се дължало на продължителните гранични спорове и политическите различия към Запада и Третия свят. През ноември в Москва се състояла още една среща на комунистическите лидери, на която присъствали делегати от 81 партии от целия свят. Отново центарална тема бил китайско-съветският конфликт и още веднъж албанците застанали на страната на Китай. Те обвинили Хрушчов, че е изоставил идеологическата политическа борба срещу „империализма”. Практически речта на ходжа така яростно осъдила Хрушчов, че дори китайските делегати изглеждали притеснени. Ходжа напуснал срещата по-рано, като тръгнал по суша и минал през Австрия и Италия, вместо да рискуват да претърпят „произшествие” със съветски самолет. Той никога повече не посетил Съветския съюз. Това било и последното излизане на Ходжа извън Албания.

През 1961 година албанската комунистическа партия била изцяло прочистена и малката управляващ групировка начело с Ходжа и Шеху била по-сигурна, че сега те контролират верността. Така режимът бил в състояние успешно да се справя с всяка появила се опозиция.
По време на конгреса на АПТ бил обявен третият петилетен план за страната (1961-1965) и съветът на Хрушчов бил напълно пренебрегнат, тъй като албанците решили да се насочат към промишлено, а не към земеделско развитие. Разширяващият конфликт с Хрушчов бил подчертан от факта, че Ходжа не присъствал на важната конференция на Варшавския пакт през 1961 година. Последвало изтегляне от Албания на персонала, финансите и съоръженията, предоставени от Съветския блок, включително и на осем подводници от Вльора. Съветският съюз направил енергични усилия да запази известно присъствие в базите във Вльора, която била единственото им пристанище в Средиземно море. Съветското посолство и посолствата на страните от Източна Европа били драстично съкратени и обещаните от тях кредити за петилетния план 1961-65 година били незабавно отказани.

Пренебрежението на Ходжа обаче причинило големи финансови трудности и сериозно разтроило албанските икономически планове. Планирането на петилетката от 1961-65 година разчитало главно на доставките на промишлено оборудване и резервни части от Съветския съюз и Източна Европа; освен това по-голямата част от албанския търговски и селскостопански износ и внос била насочена към страните от Източния блок. При тези несигурни и експлозивни политически обстоятелства освен китайската икономическа помощ Албания силно се нуждаела и от политическо покровителство срещу бъдещи опити за сваляне на режима. Ходжа бил принуден да пази автономията на Тирана във вътрешен и външен план и съюзът с Китай бил един опит да постигне тази цел. За Китай ползите от този съюз очевидно превишавали по значение разноските. Въпреки икомоническите задължения на вече обременената китайска икономика, Албания била важна политическа придобивка. Тя можела да служи като плацдрам в Европа, от който Пекин би могъл да отправи предизвикателство към господството на Москва в Източна Европа. Така Китай предоставил на Албания заем в размер на 125 милиона щатски долара, който напълно компенсирал отказаните съветски и източноевропейски заеми за третия албански петилетен план. Заемът, оценен като най-големия някога отпускан от Пекин, бил предназначен за закупуване на съоръжения за 25 промишлени предприятия, трактори, селскостопанска техник, стоки за потреблението и други продукти.

Понеже по-голямата част от населението били все още фермери, които често живеели в отдалечени и изолирани общности, техните възможности да променят режима в Тирана били изключително ограничени. Основната задача на тайната полиция Сигурими била да контролира и да елиминира всякаква опозиция на правителството. Сигурими въвела политически терор, покривайки цялата страна с мрежа от информатори. Децата били учени да шпионират собствените си родители и мрежата от информатори била така здрава, че било невъзможно материализирането на каквото и да е организирано дисидентско движение. Сигурими контролирала изкъсо затворите и трудовите лагери. Условията в тези институции били ужасяващи; намиращите се в тях били непрекъснато измъчвани и страдали от липса на прилична храна и медицински грижи. Хиляди хора били или изпратени в затвора за политически престъпления, или пратени в изгнание в отдалечени села, където местните селяни се държали с тях като с изгнаници. Много от затворниците наистина били антикомунисти, но цели семейства били заточвани, защотоедин техен член е разказал виц, насочен срещу Ходжа, или е бил открит да слуша чужди радиостанции. Но не само провинилото се лице било осъждано, а цялото му семейство било интернирано далеч.

След падането на Хрушчов от власт през 1964 година не били направени значителни промени в същността на съветската външна политика и новото ръководство в лицето на Брежнев и Косигин продължило да дразни Китай чрез политиката си за съвместно съществуване със Запада. През този период китайската помощ в Албания непрекъснато нараствала. Докато съветската помощ се ограничавала в рамките на леката промишленост, храна и инфраструктура, китайците помагали на Тирана в изграждането на тежка промишленост, създавайки по този начин реална база за дългосрочна увереност в себе си. В резултат на това през третата петилетка били завършени няколко главни промишлени обекта. Това включвало хидроелектроцентралата „Енгелс и Сталин”, заводи на меден и стоманен шмалт край Джеджиян и Елбасан. Въпреки това новият план, със засиления акцент върху промишлеността за сметка на селското стопанство, съдържал същата основна грешка, довела до неуспеха на предишните два петилетни плана. В него отново на промишлеността и минното дело бил отреден 4.2 пъти по-голям бюджет от този за селското стопанство. Дори като се вземе предвид фактът, че някои промишлени обекти, като например фабриката за изкуствени торове, били главно насочени за селското стопанство, планът си оставал небалансиран, като на промишлеността се падал съветският пай от инветициите, а селското стопанство било напълно подценено.

След неочакваната съветска инвазия в Чехословакия през 1968, Албания официално се изтеглила от Варшавския пакт. Тъй като връзките с Китай не предвиждали какъвто ида е военен съюз, отсега нататък Албания трябвало да сключи в своята програма за самостоятелност и самоотбраната. В резултат на паниката, която обхванала албанското ръководство, из цялата страна спешно били изградени около 400 000 бетонни бункери.

Както станало ясно, географската отдалеченост на Китай не можела да осигури адекватна защита на непосредствените опасности, затова албанското ръководство се опитало да подобри отношенията със своите съседи: Италия, Гърция, Румъния и Югославия – като последната внезапно се превърнала от национален враг номер едно в потенциален съюзник срещу съветската агресия. И Белград и Тирана разглеждали съветската интервенция в Чехословакия като застрашителен знак и били принудени да преосмислят външната си политика. Албанското ръководство също започнало да разширява своите източници за икономическа помощ, понеже огромното географско разстояние между Китай и Албания правело експорта на албанска продукция за Китай изключително непечеливш. В опит да разнообрази търговията си Тирана сключила ново търговско споразумение с Италия и италианските авиолинии Alitalia открили маршрут от Рим за Тирана. В Албания били поканени италиански инженери и селскостопански специалисти. Бил назначен албански посланик във Виена и били сключени търговски споразумения с много други страни.

В края на 60 години, в зората на Китайската културна революция Албания въвела множество нови промени. Поредицата от пропагандни кампании била насочена предимно към еманципацията на жените, отменянето на религията и съкращаване на прекалено раздутата бюрокрация. Ходжа, изглежда, проявявал истински интерес в промяната на положението на жените. Непосредствено след войната задължителната трудова повинност за жените допринесла за решаване на първоначалния недостиг на трудови ресурси в страната. Жените на теория сега били равни с мъжете. Но в действителност, макар вече да не можели да бъдат продавани като собственост на мъжа, те се превърнали в собственост на държавата. Жените продължавали да работят по толкова часа на полето, както и преди войната. Те нямали право да контролират своята фертилност, понеже абортите и контрацептивите били незаконни. Това било в съответствие с линията на партията за повишаване на населението. Раждаемостта достигнала до най-високите си стойности през 1955 г. – 43.8 на хиляда и бавно спаднала до 30.6 на хиляда до 1975 година. Междувременно продължавала да намалява смъртността, достигайки само 7.2 на хиляда през 1975 година. Последвалото увеличаване на населението силно изострило вече сериозния недостиг на жилища, в резултат на което голяма част от хората живеели на тясно, при мизерни условия. Практически именно в тяхната традиционна роля на майки жените били най-ценени по време на режима на Ходжа. Медал за майчинство се присъждал на жените, родили 6 деца, а тези които имали по 12 деца, получавали медал „Майка героиня”.

Мощната атака срещу религията била още един аспект на порива да се разрушат традиционните нагласи. Религията, наред с други неща, била обвинявана, че застрашава социалния напредък като опрощавала уредените бракове между деца, предопределяйки живота на хората и влизайки в конфликт с движението за женска еманципация. Непримиримата война на партията срещу тази „демонстрация на изостаналост” достигнала връхната си точка в затварянето на повечето от 2169-те религиозни сгради в страната, някои от които били превърнати в културни центрове, спортни зали, театри или складове. Традиционите религиозни ритуали били заменени със светски празници. Следователно може да се твърди, че Ходжа е надминал Сталин и Мао по официална забрана на религията и продажба на религиозни книги и икони. Макар Албания да се обявила за първата напълно атеистична държава в света, не може да се твърди, че религиозните вярвания и традиции били изкоренени. Един вторичен продукт от антирелигиозната политика на режима бил проблемът с мюсюлманските и християнски имена. Родителите били активно разубеждавани да дават на децата си имена, които имат някакво религиозно значение. От време на време бил публикуван официален списък с езически, така наречени илирски или новоизмислени имена, които се смятали подходящи за новото поколение на революционните албанци. Едно такова име, станало доста популярно, било Маренглен, съкращение от Маркс, Енгелс и Ленин.

Промените в социалната, индустриалната и селскостопанска политика на комунистическия режим постепенно разрушили традиционната семейна, родова и регионална лоялност.голямото патриархално семейство било под постоянен натиск и бързо изчезвало. В онези селски райони, където то продължавало да съществува, неговият глава бил загубил голяма част от предишната си власт, престиж и уважение.

Областта, в която комунистическият режим отбелязал значителен прогрес, било образованието. Преди войната Албания била единствената европейска държава без университет. След 1945 година започнала непримирима кампания срещу неграмотността и хиляди хора били записани във вечерни училища, където минавали от началните до основните класове. Практически премахването на неграмотността трябва да се смята като едно от най-големите постижения на режима на Ходжа. От 1963 година всички били задължени да завършат основно образование. Преди да имат право да се запишат за висше образование, всички завършили основно образование трябвало да работят една година, така че да могат „да държат връзка с масите”. Участието на студентите във физическа работа, като например в изграждането на железопътни линии, терасиране или засаждане на дървета, щяло да обезсърчи подобни буржоазни наклонности като мързел и интелектуализъм.

С въвеждането на достъпно за всички медицинско обслужване били направени някои забележителни промени и в областта на здравеопазването. Били построени болници, клиники и санаториуми и средната продължителност на живота се удължила от 54 години през 1950 до 67 години през 1970 година.

До 1991 година в Албания били забранени частните коли и с изключение на лидерите и изтъкнатите личности хората пътували, когато им е разрешено, с разнебитени стари автобуси, влакове, велосипеди и волски каруци. Първо колите станали достъпни за отделния гражданин по определена токова система, както това било в Съветския съюз, но собствениците на коли започнали да вземат пари от тези, които возели, и съществувала силна конкуренция, за да попадне човек по-напред в списъка. Това се разглеждало като един вид егоистична буржоазна етика, която се кореняла в частната собственост. Ето защо всички коли били изтеглени и събирани. Обществения транспорт бил практически безплатен.

Населението било държано във възможно най-голямо неведение относно условията на живот извън Албания. До средата на 70-те години пътуването в чужбина било забранено за всички с изключение на партийния елит, а чуждестранните посетители били строго контролирани.

От средата на 70-те отношенията между Китай и Албания започнали постепенно да залязват. Албанците винаги имали големи проблеми, опитвайки се да разчетат китайските намерения през воала на секретността, който забулвал техните действия.китайците също започнали да преоценят техните отношения с малкия си балкански съюзник в светлината на постепенното излизане на тяхната страна от изолация. Албанско-китайските отношения станали изключително обтегнати, особено след сближаването на Китай със Съединените щати. Ходжа никак не одобрявал новите отношения между Вашингтон и Пекин и започнал внимателно да пренасочва албанската външна политика. Споделяйки загрижеността на Пекин от съветската заплаха, тирана не вярвала, че заплахата от САЩ е намаляла значително, за да се гарантира – според тогавашните китайски мнения – превръщането на Вашингтон от основен неприятел в не толкова голям враг. Ходжа смятал, че двете суперсили са еднакво опасни и отказвал да прави разлика между тяхната „империалистическа” политика.

След опита с югославяните, а по-късно и с руснаците, Ходжа бил в очакване на знак от китайците, че отношенията им са приключили. Засилващото се идеологическо отчуждаване довело до намаляване на китайската помощ, което постепенно се отразило неблагоприятно върху албанската икономика. Промишлени обекти били обречени на затваряне, защото отчайващо нужните материали и машини не били доставяни. След смъртта на Мао през септември 1976 година китайско-албанските отношения се влошили още повече. Към края на десетилетието Албания престанала да бъде ценната политическа придобивка за Китай, каквато била през 60-те. Наслединиците на Мао пренебрегвали идеологическата съвместимост в търсене на съюзници срещу съветския съюз. Албания също се превръшала в икономическо задължение и през юли 1978 година китайците най-накрая приключили своята програма за помощ. Всички китайски съветници били извикани в Пекин, а албанските студенти се завърнали в Албания. След скъсването с Китай, била обявена политика на максимално самозадоволяване. Тя разчитала единствено на вътрешните човешки материални ресурси и прилагането на строг режим на ограничения. АПТ се опитвала да създаде впечатление, на Народна република Албания, като единствената истинска „социалистическа” страна в света, изправена пред блокадата на „империалистити-ревизионисти”, няма алтернатива, освен да върви по пътя сама.

Грижата за националния суверинитет била, както винаги, ключовия фактор за определяне на албанската външна политика. От този момент нататък Албания трябвало да се откаже от всички амбициозни програми за развитие, но дотогава страната си била осигурила самозадоволяване със зърнена продукция, нефт и електричество, което дори изнасяла в Югославия. Албания била доведена до степен на самоналожена идеологическа и политическа изолация, на които едва ли може да се намери някакъв съвременен паралел. За първи път в своята съвременна история Албания била без чужд „покровител”. В обкръжението на потенциално вражески настроените съседи имало сериозни основания за тревогите, неспокойствието и подозренията на Ходжа. Той започнал да дрънка оръжие, за да убеди всеки, който би могъл да има някакви съмнения, в бойната готовност на страната: „Те никога няма да ни изненадат в съня ни, ние никога няма да изгубим бдителност и ще дадем на всеки ясно да разбере: стените на нашата крепост са непоклатими гранитни скали.”

Междувременно здравословното състояние на Ходжа започнало бързо да се влошава. Той не можел вече да произнася дълги публични речи и посещенията му извън столицата станали редки. Мехмед Шеху бил най-вероятният кандидат за наследник на боледуващия Ходжа, доколкото той всеобщо се възприемал като номер две в ръководството на Ходжа. С помоща на неговата властова мощ в Сигурими Шеху успял да заздрави своя контрол върху държавните механизми. Напоследък обаче започнали да се появяват знаци, че Шеху не се ползва вече с такова благоразположение. При правителствената реконструкция през април 1980 година той бил освободен от задълженията си като министър на отбраната, но успял да остане на поста министър-председател. 

Понеже Албания била изправена пред засилващи се социални проблеми и икономически спад в зората на скъсването с Китай, Ходжа очевидно решил, че Рамиз Алиа бил по-подходящ от Шеху да носи огромните отговорности и тежестите, които приемникът му щял да наследи. Алиа се смятал за по-предвидим и по-умерен от Шеху. Ходжа, според съпругата му Неджмие, „имал голяма вяра и високо ценял своя близък сътрудник другаря Рамиз Алиа, в когото той виждал революционно съчетание на способности, кураж, мъдрост и решителност, необходими за пълното построяване на социализма под ръководството на Централния комитет на АПТ. Набързо били подготвени планове за отстраняване на Шеху, който не давал признаци за доброволно оттегляне. На 18 декември 1981 година било оповестено изненадващото съобщение, че Шеху се е самоубил в „състояние на нервна криза”.

Доколкото основната властова база на Шеху били военните и Сигурими, Ходжа бързо предприел големи чистки на редица военни и служители в Сигурими, които поддържали Шеху. Всеобщото мнение било, че или самият Ходжа е застрелял Шеху, или че отговорността за това носи неговата охрана. И все пак ходжа е имал под ръка други, не така драматични средства за отстраняване на Шеху. Вероятно никога няма да се разбере какво точно се е случило с Шеху и защо Ходжа се е обърнал с такава жлъч срещу бившия легендарен генерал. Но като цяло се смята, че двамата са имали противоположни схващания по отношение на икономиката. Ходжа настоявал да се да се потдържа принципът на самозадоволяване, докато Шеху бил за по-интензивно икономическо взаимодействие със Запада. По това време обаче фракцията на Шеху била напълно прочистена и цялата потенциална опозиция била елиминирана.

След дълго боледуване ходжа починал на 11 април 1985 година на 76 години. Според официалното медицинско комюнике той страдал от 1948 година от диабет, който с годините нанесъл сериозни поражения на кръвноносните съдове, сърцето, бъбреците и някои други органи. През 1973 година в резултат на тези поражения той получил смущения в сърдечния ритъм. През последните години се развила силна сърдечна недостатъчност. Година по-рано той претърпял исхемичен мозъчен инсулт с преходна хемипареза.

Последвали осем дни на официален траур, през който Ходжа бил погребан в тиранското гробище на Мъчениците на родната земя. Повече от 40 години той управлявал малката си държава, изолирана в своя отдалечен ъгъл на Балканите. Неговата сложна и противоречива личност повела Албания по уникален и самотен път и е оставила своя отпечатък върху всеки един аспект от албанския живот. Макар страната да спечелила от подобреното земеделие и промишленост, и особено от развитието на здравеопазването и образованието, тези инициативи били засенчени от ужасяващото наследство на брутални репресии,пълната истина за които тепърва ще трябва да бъде разкрита.

Единственият най-важен въпрос за Ходжа бил този за оцеляването: не само на албанския суверенитет, но и на неговата малка управляваща клика. Това означавало да бъдат елиминирани всички истински или потенциални съперници. Ходжа ще бъде помнен с горчивина заради всичко извършено от него в Албания, но в международен план той ще бъде предимно споменаван с яростен, непримирим национализъм, който беше противопоставил на Тито, Хрушчов и после Мао. Малко преди смъртта му в реч, посветена на 40-та годишнина от освобождението, Ходжа окончателно заклеймил „титовиститие, съветските ревизионисти и онези от страните в Източна Европа, Китай на Мао Дзедун, който имали задни, вражески и поробващи цели. Ние свалихме тяхната маска и им казахме направо, че Албания не се продава за шепа банконоти или за няколко рубли, динари или юана”.

Два дни след смъртта на Ходжа Рамиз Алиа бил избран за първи секретар на АПТ. Алиа бил роден в Шкодра от родители косовци на 18 октомври 1924 година. Той влязъл в комунистическата партия през 1943 година, а през 1948 година бил избран в Централния комитет на партията. Придвижвайки се неотстъпно напред през партийните постове, той се ползвал със забележителни позиции в младежката организация и пропагандния отдел на Централния комитет. След като завършил образованието си в Съветския съюз, Алиа станал кандидат-член на Политбюро през 1956 година, като по-късно бил избран за негов член и член на Секретариата на партията. Не така харизматичен като Ходжа, Алиа успял да оцелее при различните чистки, като не се набивал много на очи. Макар че желаело да създаде чувство за приемственост, в края на 80-те години правителството на Алиа започнало постепенно да се дистанцира от наследството на Ходжа.

Последвали предпазливи опити за децентрализация и либерализация. По-гъвкавата външна политика довела до подобряване на отношенията с редица европейски страни. Албанските отношения с непосредствените и съседи Югославия и Гърция се подобрили някъде в края на 80-те години. Отношенията с Гърция се подобрявали след двустранните преговори през 1984 година. Нещо повече, през 1987 година Гърция решила да сложи край на поддържаната досега официална позиция, че се намира в състояние на война с Албания. Това „състояние на война” съществувало от 1945 година.

През февруари 1988 година Албания взела участие в конференцията на балканските външни министри в Белград, първата официална среща на всичките шест балкански държави за повече от 50 години. Чрез своето участие Албания показала жест на добра воля, уверявайки отново своите съседи, и особено Югославия, в готовността на страната да помогне за установяването на една обща рамка за сътрудничеството в региона.

Албания предприела умерена реформистка политика поради социални и икономически причини година, година и нещо преди падането на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 година. И все пак примерът на революциите от 1989 година, особено бързото падане на режима в Румъния (и най-вече гледката на пронизаното с куршуми тяло на Чаушеску) трябва да е показал на албанските ръководители, че оцеляването им е свързано с незабавното прекратяване на остарялата политика на международна изолация и самозадоволяване и публичното обявяване на готовност за извършване на реформи. Албанското насесление може и да било изолирано и затворено в рамките на собствените граници, но то било напълно наясно с онова, което ставало във външния свят, понеже ненаситно гледало италианска, гръцка и югославска теливизия.

През ноември се появил първият предвестник на политическа либерализация с обявяването на амнистия за политическите затворници. Ходът на реформите се ускорил, когато 45 годишното отчаяние избухнало в поредица от демонстрации и стачки през пролетта на 1990 година. През януари антиправителствена демонстрация в Шкодра била насилствено разпръсната от силите на сигурността, но през месеца се появили съобщения и за други демонстрации. Последвал IX пленум на Централния комитет на АПТ, който бил свикан , за да одобри план за реформи от 25 точки, предлагащ по-голяма децентрализация на икономиката, награди за работниците в някои ключови производства, промяна на цените и известна деценрализация на партийната власт. Били обещани засилени доставки на храни и стоки и предприятията щели да получат право да продават част от произведените в повече стоки на свободния пазар. И все пак Алиа продължавал да отхвърля идеята за многопартийна система, твърдейки, че тя не е подходяща за Албания. Населението обаче не мислело така.

В отговор на продължаващия народен натиск за по-радикални промени Алиа обявил предложение за реформиране на политическата система, включително и преразглеждане на ролята на АПТ и нова изборна процедура, изискваща представянето на поне двама кандидати за всяко място в парламента. Като най-голяма промяна на предишната политика, религиозната служба сега се толерирала, макар офицаиално Албания да си останала атеистка държава.

 Енвер Ходжа

Въпреки увеличаващата се либерализация, през юни 1990 година отново избухнали вълнения, когато силите на сигурността насилствено разпръснали антиправителствена демонстрация в Тирана. Веднага след насилието четирима албанци поискали убежище в посолството на Федерална република Германия и през следващите няколко дни няколко други хиляди последвали техния пример и потърсили убежище в други чужди посолства. Кризата с бежанците била окончателно разрешена, когато около 5000 албанци получили разрешение да напуснат страната, подпомогнати от многонационална операция, координирана от Обединените нации и наблюдавана по целия свят от любопитни телевизионни зрители. Докато чуждестранните наблюдатели коментирали дали нахлуването в посолството било резултат от организирана политическа опозиция, Рамиз Алиа се появил по държавната телевизия и обявил бежанците за „дезориентирани хора, бандити, демагози и спекуланти от кафенетата”.

В съответствие с политиката за вътрешни реформи били извършени и значителни промени във външната политика. През юли било обявено възстановяване на дипломатичиските отношения със Съветския съюз, последвано от разговори във Вашингтон относно възобновяване на дипломатическите връзки със Съединените щати. Правителството на САЩ обаче проявило известно нежелание да възстанови отношенията, преди да получи уверения, че ще бъдат обявени многопартийни избори.

Продължавайки демонстрациите в Тирана, студентите сега настоявали за по-добри условия на живот и въвеждане на пълна многопартийна система на предстоящите избори за Народно събрание, насрочени за февруари 1991 година. Подкрепата за студентите бързо нараствала и на 11 декември, изплашен от засилващите се вълнения, Централният комитет на АПТ най-накрая се съгласил да легализира независими политически партии.

Образуването на Демократичната партия на Албания (ДПА), първата законна опозиционна партия отпреди Втората световна война, било обявено на следващия ден (12 декември 1990 година). Водена от икономиста Грамоз Пашко и д-р Сали Бериша, кардиолог, ДПА обявила, че желае да види постановките от окончателното Хелзинкско споразумение (което поставяло условие за самоопределение на народите чрез свободата да гласуват в многопартиийни избори) като основа на албанското общество. Лидерите на ДПА настоявали Албания да се придържа към четирите принципа на Парижката харта (подписана от членовете на ОССЕ – всички европейски страни освен Албания – в Париж в края на 90-те): свободна пазарна икономика, самоопределение, свободни избори и правото на частна собственост.

Обявяването на новата партия дошло сред още по-яростни вълнения в Шкодра и други градове на страната, където студенти горели книги на Ходжа и атакували правителствени сгради. Силите за сигурност били изпратени да прекратят вълненията. Демонстрациите изглеждали спонтанен израз на недоволство от страна на хора, на които били обещани фундаментални реформи, а налице били едва забележими резултати. Дефицитът на потребителски стоки и купоните за основни храни и стоки довели до горчиво разочарование и искания за по-радикални промени. В началото на 1991 година страната била обхваната от стачки в мините и обществения транспорт. Стачките били последвани от правителствени промени при които за вицепремиер бил назначен Фатос Нано, икономист-реформатор. След заплахи от страна на зараждащата се опозиция, че ще бойкотира предстоящите избори, ако те не бъдат отложени, правителството обявило, че вместо на 10 Февруари, те щели да се състоят на 31 март.

Пролета на 1991 година била време на политическа криза и хаос в Албания, като много от наблюдателите предсказвали, че ще се стигне до намеса на армията. Студентите в Тирана били увеличили исканията си, призовавайки за оставка на министрите на външните работи, на вътрешните работи и правосъдието. Демонстрациите в тиранския университет в началото на февруари прераснали в гладна стачка, в която участвали и студенти и преподаватели – техните искания включвали и премахването на името Енвер Ходжа от названието на университета и прекратяване на задължителното изучаване на марксистко-ленинската теория. Седмица по-късно няколко хиляди души се отправили към центъра на Тирана и съборили гигантската, 10 метрова, статуя на Енвер Ходжа на площад „Скендербег”. Напрегнатата политическа ситуация довела до още повече отстъпки от страна на властите, сключително и махането на името на Ходжа от наименоването на университета. Това заедно със засилените действия на силите на реда довело до временен край на бунтовете.

В началото на март започнала нова криза. Когато социалният и икономическият живот в страната бил в състояние на колапс, а хранителните продукти били на изчерпване, хиляди албанци се опитали да избягат в Италия. Около 20 000 потенциални емигранти, главно безработни младежи, завземали кораби в пристанищата на Вльора и Дуръс и отплавали към италианското пристанище Бриндизи. Първоначално албанското правителство възприело пасивно отношение към масовото изселване през Адриатика, вероятно за да не обезкуражи толкова много антикомунисти да напуснат страната преди предстоящите избори. Но след като Рим настоял Тирана да предприеме действия за спиране на бежанския поток, албанското правителство обявило пристанището Дуръс за военна зона и заповядало на полицията и армията да влязат в града и да спрат събирането на потенциални бежанци.

След спешни разговори между правителството и опозиционните партии било постигнато споразумение работниците да се въздържат от стачки до 1 май в замяна на отлагане на изборите до 31 март. Така опозицията получила повече време, за да се организира. И други по-малки партии започнали да се регистрират за изборите, най-значими от които били Републиканската партия, Аграрната пария, Екологичната партия и Демократическият съюз.

Със заплата в размер на 20 щатски долара на месец и безработица, достигаща 40 процента, ДПА обещавала в своята програма промяна на жизнените стандарти. Това щяло да бъде постигнато чрез членство в ЕО, западна финансова помощ и работа за албанци в италиански и германски фабрики. Стените в Тирана скоро били покрити с предизборни плакати на ДПА, включващи и символи, напомнящи тези на Европейската общност. Що се отнася до по-малките партии, най-важна от тях била Републиканската партия, с програма близка до тази на ДПА, но малко по-дясна. Тя обещавала програма за постепенна приватизация на земята, разчитайки на чуждестранни инвестиции, за разлика от ДПА, която била за бърза приватизация и незабавно преминаване към свободна пазарна система. Аграрната партия обещавала да вдигне жизнения стандарт на предимно селското население, което възлизало на около 60 процента от цялото население.

Въпреки вълненията, които ги предхождали, първите многопартиинйни избори в Албания за последните шестдесет години преминали спокойно. Почти 97 процента от 1.9 милиона имащи право на глас застанали пред избирателните урни, най-висок процент на гласували в многопартийни избори в Източна Европа. На първия тур АПТ спечелила 162 от 250 места в Народното събрание. ДПА спечелила 65 места, включително 17 от 19 места в Тирана. Опозицията спечелила във всички градски зони, докато селското население, което се страхувало от промените и се тревожело за сигурността си, гласувало изненадващо за АПТ. Основен фактор за поражението на ДПА било широко разпространеното схващане, че тя ще приватизира и преразпредели земята, докато АПТ обещавала да запази селячеството от приватизация. Освен това опозицията страдала и от скромното си образуване, а и поради лошата инфраструктура на страната тя нямала възможността да разпространи идеите си повсеместно и бързо. Най-изненадващият резултат бил,че Алиа не успял да спечели място в Народното събрание.

Новото Народно събрание било свикано на 10 април и приела новата конституция която съдържала много структурни промени, включително и установяването на политически плурализъм и преименуване на страната. Народна република на социалистическа Албания сега станала Република Албания. Държавата била определена доста неясно като „демократична и правова, основаваща се на социално равенство, защита на свободите и човешките права”. Правото на частна собственост било потвърдено, както и правото на стачки, на демонстрации и емиграция. Вместо от президиума на Народното събрание, изпълняващият длъжността президент на страната щял да бъде избиран с две трети от гласовете в Народното събрание. Рамиз Алиа бил избран на този нов пост с изненадващо мнозинство, но всички депутати на опозицията се въздържали.

И така въпреки неуспеха на опозицията на изборите, Албания загърби комунистическото си минало и отвори врати към нова глава в историята на страната. Както Бериша казал на репортерите след изборите „ Ние сме моралните победители. Това е истинският край на комунистическа Албания”.

 Рамиз Алия

Снимки: вестник "Вечер"-Македония, www.wikipedia.com и архив от Интернет.