Thursday, March 15, 2007

1 Страданията на 323 македонски затворници в Диарбекир, през 1903-1904.

| More

Страданията на 323 македонски затворници в Диарбекир, през 1903-1904
 

Спомени от бившия заточеник Георги Т. Ачков, прередактирани от Димитър Розалин.

София, 1923 г., печ. “Розова долина”, 32 стр.


Група от Диарбекирските заточеници през 1903-1904 г.

1) Михаил Богатинов, род. от гр. Прилеп
2) Никола Белагушов, род. от гр. Прилеп
3) Свещ. Иван, род. от с. Джупа, Кичевско
4) Свещ. Дуко, род. от с. Дебърца, Кичевско
5) Григор Кръстев, род. от гр. Прилеп
6) Мице Николов род. от с. Екши-су, Леринско
7) Анастас Яйчаров, учит., род. от гр. Охрид
8) Борис Каракашев, род. от гр. Прилеп
9) Георги Т. Ячков, род. от гр. Прилеп
10) Пане Николов, род. от с. Гопеш, Битолско
11) Ничо Филипов, род. от гр. Прилеп

2



3

Като проследи човек историята на човечеството от коя и да е епоха, той ще се натъкне




на факта, че пътя към светлите висини на идеала за свобода, правда и братство неизбежно води през тъмния път на голготски мъчения. Като че ли туй се явява необходимо условие за усилване и утвърждаване на добродетелите в живота. И колкото по-тежки са тия мъчения, с толкова по-голема сила блести сиянието на тия добродетели и с толкова по-голем фанатизъм човек се стреми да ги утвърди в живота си. Тоя неизбежен исторически закон с особена ярка светлина блести в живота на многострадалния македонски народ, който, въпреки своята жизнеспособност и зрелост за независим живот, поради обстоятелството че е заселен на такова мъсто, което възбужда алчните апетити на великите Европейски държави, е осъден тъй несправедливо още да носи тежките вериги на робството. В настоящите си спомени ние ще изтъкнем една макар и малка страничка от неговите робски мъчения под вчерашното иго на турците. И в изложението на фактите ние ще гледаме да бъдем строго обективни.


4


5

Майски ден. Напук на черния робски живот на македонеца природата беше разкрила всички омайни прелести на своя живот. А може би, с това тя искаше да подслади неговата горчива участ. Слънцето пращаше своите благодатни лъчи, ручеят нежно фъфлеше и птичка сладко пееше в гората, в недрата на която бродеха верните чада на Македония с пушка в ръка и очакваха с нетърпение сигнала за общото Македонско възстание за счупване на тежките робски окови. Те бродеха там гладни и измъчени и черпейки сила от идеала за свободата, те държаха бодър духа на целото македонско население. И аз, опиянен от тоя дух, счетох за своя свещен дълг да взема активно участие във вихъра на борбата, която предстоеше да се започне с тирана. Уговорих се с другарите си да идем и ние в гората и с пушка в ръка и ние, неколцина прилепчани, да сложим живота си пред олтаря на милото ни отечество. Обаче тиранът е подушил нашия план и почнал зорко да ни следи. 


Една заран, именно оная паметна за мен заран, когато с другарите си щях да поема балкана, излезнах полуоблечен на пътната врата, за да проверя дали няма някой да следи и

6

останах изненадан, като видех да се изпречват пред мен мускулестият полицай, на име Яфъза, с помощника мухтарина Иван Николов, 11 въоръжени заптии и няколко войници, които веднага ме поканиха да ги последвам и не обръщайки никакво внимание на молбата ми да се върна в къщи, за да си взема храна и дрехи, по риза бях откаран от двама войници в Управлението, а другите тръгнаха по друго направление, за да ловят и други неблагонадеждни като мен елементи. И те успили са да заловят доста мои съмишленици, защото след престояването ми три дни в долап, аз бях изкаран на очна оставка в затвора със следните арестувани лица: х. Здраве, х. Илиев, х. п. Иван п. Адамов, Мицан Богатинов, Григор Кръстев, Андон Връвцов, Борис Каракашов, Никола Мавров и Трайко Илиев. Отначало аз не можах да ги позная, освен двамата х. п. Ив. п. Адамов и Мицан Богатинов, защото очите ми бяха се примрежили от нанесения ми бой в затвора. Две нощи бях изтезаван по следния начин. Поставиха ме в чувал и ме удряха с тояги и прикладите на пушките си, до като дойда в безсъзнание, след което гардиянът Кямил чауш ме посипваша с

7

вода да се свестя, за да бъда подложен на нов побой. След 10 минути от очната оставка аз можах да позная всички арестувани лица и на въпроса на властите, какви сделки съм вършил с тех, колко оръжие съм раздал, колко пари съм внесъл в революционната организация, аз давах само един отговор: „Нищо не знам! Не ми е познато ни едно от стоящите пред мен лица". След това доведоха при нас двама шпиони, които с уплаха посочиха на нас като на вредни за Султанската държава елементи и съучастници на В. М. Р. Организация. 


Закараха ни всички в общ кауш и там взаимно се утешавахме и церихме раните си от нанесения ни побой. Освен това, нашия дух в Прилепския затвор доста черпеше сила и от утешенията и ободрителните думи на външни посетители, че скоро ще дойде часа, когато ще се радваме на свободата и нашето место в затвора ще заемат тираните. В първите дни на м. май 1903 г. чухме печалната вест, че четата на Хр. Оклев е разбита. Паднали са убити сам Хр. Оклев и трима четници. Опиянени от тоя временен успех, тираните почнаха да ни се заканват, че скоро и нашите глави щели да бъдат натъкнати на ко-

8

лове. Чаушинът дойде при нас с вериги, с които ни върза и ни съобщи, че ще бъдем зака-рани в Битолския затвор. Кой с белезници, кой със синджир, вързани здраво, потеглихме за централния затвор в Битоля, конвоирани от анадолски войници, които ни нанасяха ужасни побои, раздразнени от геройския подвиг на войводата Пито Гулев, който беше слезъл с четата си в гр. Крушово и храбро се бореше с обкръжилата го безбройна войска.


В Битоля бехме за малко настанени в така нареченото Басмахане и скоро бяхме изкарани пред вожда, пред който ние стоехме с пълно равнодушие. По решение на вожда ние бехме откарани в затвора в отделението за политическите престъпници „Катилхане", като ни се съобщи, че сме осъдени на доживотен затвор (Кале ибент). Тогава стана убийство на руския посланник Ростовски и раздразнението на турското население в Битоля бе толкова голямо, че се очакваше поголовно клане от тяхна страна, затова ние затворниците, чакахме всяка минута да нахълта турска сган и да бъдем подложени на жестока сеч. Но страхът им от Европа надделя над тоя им бес и ние останахме живи, за да

9

видим още по-големи и нечувани затворнишки неволи. В затвора видех да споделя нашата участ и съгражданинът ми Владимир Хр. Милчинов в дебърска носия и под чуждо име. Еднаж седейки на пейката пред вратата на затвора и записвайки си некои работи в бележника си, пред мен се изпъчи майка ми, облена в сълзи, и при ужасите на затворнишките ми неволи тя прибави още един ужас, като печално ми съобщи, че баща ми отивайки за с. Сенокос, Прилепско, е бил смазан от бой от двама войника, задето неговия син е бил комита и след три дни от побоя той се е поминал. Разделих се с майка ми, като взаимно се утешихме с мисълта, че скоро ще счупим тежките окови на черното робство. 


На 8 септември 1903 год. преживях и друга трагедия, която като първата остави незаличим спомен в паметта ми. Лежех в болницата на изкъсан сламеник в студена и мръсна стая с два прозорци със счупени стъкла и с изкъртени мазилки. От безсъзнание главата ми беше подута, жилите опнати. Вратата се блъсна и надигнах се, за да схвана от какво произлиза тоя шум и разбрах, че търсят мене — болния. Изкряскаха ми да стана и да ги послед-

10

вам, но не можайки да сторя това, те ме хванаха за веригите, с които беха вързани ръцете ми и ме отвлекоха в двора на болницата „Хаста-хане". След малко докараха при мен с вързани ръще Константин Пърданов от гр. Лерин, а след него — Фоти Николов от с. Зеленичево, Леринско. Неговите ръце не беха вързани, понеже като ранен в крака не е можал да бега. Правейки догадки помежду си, като какво ни очаква по натам, от към изходната врата на болницата зададе се една беледийска кола за боклук и по даден сигнал спре пред нас и чухме креслив глас: „Качете вътре тия боклуци!" (Биндер ичери о боклаи!) 


На бърза ръка натовариха ни на колата и след половин час бързо каране се озовахме на Битолската гара, където се композираше товарен трен, който да ни заведе неизвестно къде. Когато да ни качват в един вагон на трена, полицията ни удари по неколко камшика, сигурно в чест на нашето заминаване, а като влезнахме във вагона намерихме в него докарани от затвора в Битоля още 62 души с участ като нашата. Като се поокопитихме, ние търсъхме с погледи познати измежду насъбралата се любопитна публика, за да им поискаме дрехи и пари, но поли-

11

цията не позволяваше да се доближи никой до нас и след малко трена потегли за Солун. На гара Воден некои от затворниците се опитаха да избегат, но не можаха да сполучат и беха ужасно бити и вързани един за друг с вериги. На Солунската гара под силен конвой бяхме закарани в околийското управление.


По пътя до там бехме страшно бичувани и до като стигнахме до управлението, падна пребит и промушен със щик Симо Трайков от с. Бяла, Кичевско, който биде занесен в Солунската държавна болница (Хаста хане), гдето след 10 дни е починал. Той бе първата жертва, която падна по пътя на нашето заточение. От управлението ни закараха в затвора, гдето ни принуждаваха да дадем клетва за верност на Падишаха, който е бил едничкия всесилен цар на земята и небето и по чиято заповед е могло всичко да се преобърне на прах и пепел. Три дни лежахме в Солунския затвор на голи плочи всред зимния студ, без хлеб и вода, понеже не ни се е полагало храна като на приходящи.

Вследствие на това толкова жестоко третиране ние подадохме до френския посланик писмена молба и по негово настояване веригите ни замъ-

12

оковани в тежки вериги ни закараха на Солунското пристанище. Боят и псувните нямаха край. На пристанището се оказа, че двама от затворниците липсвали: те са успели в навалицата да се укрият и избавят. Така грубо бяхме блъскани в лодките, които ни закараха на парахода, че някои падаха в морето и биваха пак изкарвани за да се продължи мъченическата им участ. Френският консул поиска да влезне в парахода за да разгледа обстановката ни, но полицията при парахода не го допусна.


В парахода всички бяхме наблъскани като добитък в хамбарите до машините и затворени здраво с капак. Капитанът на парахода, по народност грък и кървен и българомразец, заедно с придруващия ни полицай дойде при нас, отвори капака и с ехидна усмивка ни се закани, че нема нито един от нас да остане жив до брега, на който е определено да слезнем.


Параходът потегли и ние изпитахме дълбока скръб в душата си, че не можем из тия тъмни хамбари да погледнем още веднъж милия роден брег и обладани от силен патриотически ентусиазъм запехме гръмко:

13

"Парахода бурно тръгва вдига вълни и беснее злобен грък капитанин на съдбата ни се смее.
Днес е жално за народа и за всичка природа че закарват свойта рода в незнайни страни.
В железници параходи по пътища друмове със синджири извързани във пранги оковани.
Всички тичат разплакани мъже, жени и деца вчерни дрехи облечени в последно сбогуване.


Седем десет дена вървим без хляб, вода и без сън по друмове момци падат от Кюрдински ятаган.

14

Ах недейте ни мъчете Кървопийци тирани и ви кюрди цветнокожи, Азиятски зверове...."
 

Капитанинът, раздразнен от тоя буен изблик на горещ патриотизъм, в съгласие с придружаващия ни полицай заповеда на матросите си да отворят капака и ни полеят с гореща вода, в отговор на което ние още по-разпалено продължавахме да пеем. От съчувствие към злата ни съдба некои солунчани беха взели билети да пътуват до некъде с нашия параход. Измежду затворниците беше и Димитър Мирчев, когото свалиха на о-в. Митилин, а преди слизането :и даде ни 10 наполеона за 22 души. Като пристигна параходът в Смирна, ние бехме настанени в Смирненските казарми. По пътя до казармите бехме ругани от турското и от гръцкото население и бити от конвоиращите ни. Тогава биде пребит и почина Неделко Атанасов от с. Годеч, Битолско. Стояхме 4 дни, докато пристигнаха в Смирна нови затворници от Солун и на петия ден заедно с новите затворници бидохме настанени на параход, на който капитана се

15

оказа пак грък и безподобен българомразец. Той ни ругаеше по най-хамалски начин. По него­ва заповед не ни пуснаха да излизаме вън от хамбарите, а 5—6 дни минаха и ние бехме при­нудени вътре да отиваме по нужда. Най-сетне из­черпа се нашето търпение, счупихме капака на хамбаря, излъзнахме вън и след дълга борба успехме да издействуваме да бъдем на открито. Заканите на капитана, че ще бъде убит затвор­ника Гарванов не се изпълниха благодарение на взетите от нас предпазителни мерки. На о-в Родос биде оставен затворникът Иосиф Кондов и други. 


В Подрум оставиха други затвор­ници Солунчани. А затворниците, които бехме от Битолския окръг, бехме откарани на пристанище Александрета (Скендерона). Тук в парахода оста­наха Гарванов, Влахов и други, за да бъдат откарани на заточение в Акия. Настанени в за­твора на Александрета, ние бехме капнали от умора и чувствувахме ужасни болки на краката си, подути от прангите, които ужасно ги стегаха. В затвора дойдоха 4-ма ковачи, които взеха да ни изкарват прангите от краката ни и почнаха да ни връзват със синджири по 8 души на ред и като не достигнаха,

16
останалит по 6 души вързаха 16 с въжета. Всичко това стана в разстояние на два часа и издаде се заповед да потеглим за с. Ешели бахче, отстояще на 12 клм. от Алексан­дрета. Целият път до това село ние бехме ужасно малтретирани от конвоиращите ни араби, които на брой колкото нас. Като изминахме 3—4 клм. ние бехме поразени от вика на Мицо В. Кирицов от с. Гопеш, битолско, на когото очите беха се пръснали от стегащето го по шията въже и изобилна кръв бликаше из тех. Той издъхна и биде оставен на пътя, като плячка на кучета и орли. Като изминахме около 200 крачки, от вери­гата, в която бех вързан аз, падна полумъртъв Панчо Манев от с. Нерет, Костурско. Не го изкараха от веригата и требваше да го носим на ръце още 1 клм., след което биде доубит с приклади и хвърлен на пътя. Тия две жертви ни ужасиха и всеки миг, всеки от нас си чакаше смъртта. Безлунната нощ от

17

зловеща ни стана още по-зловеща. При влизането ни в селото би­доха промушнати със щик Яне Грозев от с. Свинища, Битолско и Филип Божинов от с. Чумово Прилепско задето не са могли да вървят. Нощта прекарахме гладни, защото според нареждането хлеб требваше да ни се даде в с. Хамам кьой, 17 отстояще на 30 клм. от с. Ешели-бахче. А на дру­гия ден ни отправиха за с. Хамам кьой и на по­ловината път срещна ни Бекир-паша, който с 4 души кавалеристи от гр. Халеп до Александрета. Спрени и разпитани от пашата, ние му из­ложихме мъките, на които сме подлагани от войниците. Пашата им даде наставления, че не треб­ва да бъдем малтретирани и че във време на поход не требва да бъдем във вериги ; че ако така биваме измъчвани, Европа ще счете турците за варвари. Пред него ни смъкнаха веригите от вратовете ни и въжетата от ръцете ни и след 8 часов път пристигнахме в село Хамам-кьой, гдето пак ни вързаха с веригитъ и въжетата и така останахме с тех до край.

От село Хамам-кьой ни отправиха за гр. Ха­леп — далеч 30 километра. Дълъг път. Войниците, които ни придружаваха, снабдиха се с коне и ние требваше да вървим наравно с тех. Само 1 клм. можахме да вървим така и почнаха да падат хора от умора, а това вбеси войниците, които звърски ни удряха с приклади и ни мушеха със щиковете. Тоя ден не можахме да пристигнем в гр. Халеп и пренощувахме на открито на 10 клм. до града. На другия ден про-

18
дължихме пътя и като стигнахме на 1 клм. до града, спреха ни в едно медресе и ни заповедаха да се изчистимъ, като заличим всека следа от кръв по телото и дрехите ни, та като влизаме в града, да не разберат гражданите, че сме били жестоко изтезавани по пътя. В гр. Халеп ни по-срещна доста любопитна публика, от която едни оплакваха нашата горчива съдба, а други —турци, араби и пр. — ни отправяха най-безобразни хули и псувни. Град Халеп е разположен при по­лите на Бакърна-планина (Мадем-балкани), който е заселен с доста европейци. Прави впечатление със широките си улици. Търговията там е доста развита, особено търговията с местни тънки плат­на. Тук престояхме два дни в централния затвор и на третия ден ни отправиха за гр. Урфа, като кордона ни от войници беше не араби, а кюрди, които държат рекорд пред всички кърволоци. Облечени в дебела риза с наметната сива черга, препасана с каиш, с голи крака, а на главата с 12 разноцветни кърпи (шамии), увити като чалма, въоръжени всеки с ятаган, с по два револвери и с пушки кримки, те представля­ваха жив образ на див звер, способен на всеко кърволочество. И ние бехме сигурни, че ни

19 
очакват още по-големи ужаси от ония, които преживяхме до сега. Още не излезли от града, те измъкнаха ятаганите си, смъкнаха една редица от нас, състояща се от 5 души, в една яма, близко до шосето и ги съсекоха най-безмилостно. Пътуването продължи 6 денонощия, през което време беха съсечени от кюрдски ятаган 21 заточеници. Полунощ беше, когато влизахме в гр. Урфа, пребити и изнурени, и настанени в един говедарник, опразднен от говедата преди 2 часа. Лежахме там полумъртви цело денонощие без хлеб и вода и чак на другия ден, когато се отвори вратата на говедарника, ние разбрахме, че се намираме вече в гр. Урфа, гдето почина от нанесения му побой 20 годишния младеж Миле Наумчев от с. Вранче, Прилепско. Град Урфа се намира всред Кюрдистан — историческото место, където са били изклани 1500 арменци в монастиря „Св. Наум" до града във време на арменското възстание. Град Урфа, разположен на каменисто место, е стар полуразрушен римски град. На третия ден ни опътиха за гр. Береджик пътувахме по 11 часа на ден бехме предвождани

20

от кюрди на коне и ние требваше при всичката ни отмала, да вървим наравно с тех, за да не бъдем съсъчени от кюрдски ятаган. Обаче, не всички можехме да сторим това. По-отпадналите не можаха да вървят тъй усилено, оставаха назад и биваха безмилостно съсичани от кюрдите. След 5 дневно пътуване ние пристигнахме в Береджик, като оставихме по пътя умрели: 4 души от преумора и 7 души съсечени от кюрдите. Един от съсечените на име Наумче Грозданов от с. Вранче, Прилепско, заклан откъм врата и недоклан, пуснат в една рекичка, съвзел се и вечерта, гдето нощувахме, той пристигна с превръзка. Той живя половин месец и почина. Преди пладне озовахме се пред реката Ефрат, на левия брег на която се намира гр. Береджик. В продължение на това ни 5-дневно пътуване дадоха ни само по 2 оки хлеб, а вода намирахме на вевки 24 часа по некоя утайка от дъждове. Когато бехме пренасяни през реката с лодки за към гр. Береджик, нарочно, лодкарите оставаха лодките си да плават по произвола на речните вълни, само и само да увеличават нашити страдания. В гр. Береджик престояхме 2 дни и на тре-

21 
тия ден ни отправиха за Мишмиш-хан, отстоящ на 200 клм. от града. Градската кюрдска сган ни изпрати със сопи и камъни, а като излезнахме от града, конвоиращите ни кюрди — войници продължиха своя кръволочен бес. Двама от тия войници вързаха за ръцете затворника свещ. Бюлбюл Чутуров, наметнаха му друго въже около врата и го вързаха за опашката на един арабски кон. Яздачът на коня-кюрд, препусна коня в силен ход с един-два удара с гърбача си, свещеника требваше да го последва, но като потича 200—300 крачки, пръсна се мозъка на тоя нещастник- мъченик и простре се мъртав на земята и така дълго бе влачен от коня. Не стига това, кюрдите му отрязаха брадата заедно с кожата и я вързаха за опашката на коня. Тоя истински Христов служител по-рано бе раняван със сабя на три мъста, но благодарение на здравата му натура той можа да издържи. Той бе едър и висок, а и неговия дух бе едър и висок, защото само човек с едър и висок дух може да се принесе в жертва за висок идеал. 

По-натам кюрдите повалиха на земята затворника Гълъб Митрев от с.

22 
Бръждани, Кичевско, отрязаха му ушите и с камъни сплескаха му главата. Времето до гр. Береджик бе горещо и знойно, но тук то стана прохладно и приятно и ние сред тая райска Ханаанска земя требваше да бродим с пранги и облени в кърви подобно на И. Христа, когато е отивал на Голгота. След 5-дневно пътуване пристигнахме в Мишмиш-хан, като изгубихме още 9 души: една редица от 5 души, която си е позволила да се отстрани от строя, за да отиде по нужда, бе застреляна, а 4 души по единично промушени със щик. 

В Мишмишхан престояхме 1 ден и на другия ден бехме отправени за градчето Суверик, отстояще на 100 клм. от хана. Пътувахме 2 денонощия, през което време беха пребити с камъни от местното население, подстрекавано от конвоиращите ни войници, 3-ма души. Внушаваше се на това население, че ние сме пленници —московски гяури хванати в плен от най-великия цар на царете — Султана. 

На 10 ноемврий 1903 год. пристигнахме в гр. Суверик, последна инстанция за крайната точка на нашето заточение Диарбекир. По нареждане на Диарбекирските власти тук бехме задържани 2 дни. На третия ден ни приготвиха за потеглюване в следния ред: вързаните с въже-

23 
та ни наредиха по двама, а вързаните с вериги по вратовете останаха по колкото беха на редица. При вратата на затвора, от който щехме да потеглим на път, беха поставени по двама войници от двете страни. Когато почнахме да излизаме, войниците ни мушкаха със щиковете си. И под носа на каймакамина 16 души промушнати кой в мозъка, кой в ушите издъхнаха моментално, а 19 души промушнати оставихме в агония и след един месец се научихме, че те са били доумъртвени от насъбралата се тълпа. 33 души бехме по-леко мушнати и вървехме облени в кръв до гр. Диарбекир, гдето р. Тигър биде щастлива да омие кръвта на мъчениците за свободата.

Потеглихме от гр. Суверик, терзани от ужасно мъчителна неизвестност, която още повече се увеличаваше от ужасната азиятска жега. Но за да не изпаднем в крайно отчаяние, което би помрачило чаровния блесък на идеала, за който ний ежеминутно бивахме подлагани на явна смърт, провидението — това чудно провидение ни дойде на помощ, за да влее и укрепи угасналите в нас сили и да постави в недоумение кръволочните тирани. 16, 17 и 18 ноемврий ще останат паметни дати за нас оцелелите заточеници. Сред

24 
ужасната жега в миг на небето появява се малко облаче, стоейки винаги пред слънцето, за да ни пази сенка. По която и посока да вървехме, то винаги стоеше над нашите глави и ни пазеше от ужасния слънчев пек. На едно мъсто по заповед на придружаващия ни мулязимин Галиб-ефенди ние бехме спрени на почивка 1 час, а облачето си стоеше над нас. Това замисли мулязимина и смекчи коравото му сърдце. Той заповеда да се снемат от нас всекакви вериги и въжета и тъй отвързани ние се движехме до вечерта на 16 ноемврий, а нощта прекарахме на открито без никаква завивка.

Като потеглихме на 17 с. м., пак облачето ни покровителствуваше, което накара мулязимина да поотстрани кюрдите от нас и да ни позволи да се движим по-бавно. Същото бе и на 18, когато към обед се намерихме пред западните порти на гр. Диарбекир. Пред вратите на крепостта Диарбекир стояхме един час и бехме поръсени с вода, която е стояла повече от 10 дни в умрели змии (акрепна вода), за да не сме заразили тамошното мохамеданско население с нашата гяурска мана (болест). Двама войници отвориха вратите с лостове специално приготвени

25

за отварянето и затварянето им, минахме през улица 7 м. широка, Тахта-кале чарши. Султан-Селим-джамиси и влезнахме в определения за нас затвор Хасан Пашов хан. През 3-дневното ни пътуване от гр. Суверик до гр. Диарбекир ние дадохме още една жертва плюс оста­вените в гр. Суверик, а именно Васил Анев от с. Баница, Леринско. Той умре от нанесените му рани във врата. Седемдесетдневното ни пътуване гладни, голи, в ужасни физически и душевни мъки накара ни да се спрострем като умрели в килиите на зат­вора и едвам след 10 дни можахме да излезнем в двора на тоя затвор, който се състоеше от 48 стаи дълги и широки по 2—3 метра. Камен­ните подове на тия стаи много допринесоха за тежкото заболяване на мнозина от нас, които бяхме абсолютно без никакви завивки. Като се поокопитихме, ние се заехме с обсжждане на мерките, които требва да вземем за подобрени­ето на тежкото ни положение в затвора, от който не ни пускаха в града, макар че бехме осъдени на заточение с право да се движим свободно из гр. Диарбекир. Писахме 2 писма, едното до Арменското общество, което в града възлиза на внушителната цифра 15,000 души, а другото до Американското

26 
Благотворително Брат­ство. Арменското общество събра доста облекло и завивки, но въпръки горещото му съчувствие към нас и настойчиви молби пред властите да ни раздаде всичко това, не му бе позволено да из­върши това човеколюбиво дело. 

А Американското Благотворително Братство ни снабди със сламеници като след 20 дни от негова страна яви се при нас Американския пълномощник с 4 милосердни сестри, придружен от двама представи­тели на властта, раздаде на всекиго по една де­бела памучна антерия, ризи, гащи, чорапи, сапун и по 10 гроша. Тая помощ много ни спомогна временно, докато можахме чрез писма до домаш­ните ни да се снабдим със средства, което можа да стане едва след 3 месеци. В това време ние правехме постъпки пред Валията за облегчение на нашата участ, но всичките ни молби останаха напраздно. 

Еднъж сина на Валията и секретаря на Валията по народност грък на име Георгиядис ни посетиха и гърка захвана да ни ругае, като казваше, че заслужаваме не помощ, а да бъдем всички издупчени с нажежено железо. Ний кипнахме, взехме да го блъскаме навън от

27 
затвора и благодарение на стражата можа да спаси живота си. В Диарбекирския затвор се поминаха от нанесенит им рани и от изтощение 25 души затворници, които беха погребани в арменските гробища, където през арменското възстание са били погребани изкланите в града 5,000 души арменци. Град Диарбекир е разположен на дясния брег на р. Тигър, заобиколен с крепост висока 8 м., а дебела 3 м. с 4 порти римски стил. На портите има стража, която заран ги отваря, а вечер — затваря. Ако някой гражданин, излезал вън от града, закъснее от 12 часа по турски вечерта, не бива допускан в него и той трябва да прекара цялата нощ вън на полето. 

Градът е снабден с вода отвън, главно от р. Тигър. Населението му възлиза на 28 хиляди души, повечето от които са арменци, а останалите са кюрди и неколко къщи гърци. Търговията е слабо развита, но земеделието е много развито и то съставлява главния поминък на населението. Животът е много евтин: 100 яйца се продават за 5 гроша; месото е 20 пари оката; млекото 10 пари; хлеба 7 пари; гроздето, овощията и зеленчука по 5—6 пари. Износ нема никакъв, понеже града е далеч от пристанище и нема удобни пътни съобщения. Жито се ражда в изобилие: от 1 ока се раждат 40 оки. Бостаните дават изобилен плод и една любеница достига на тяжест от 70 до 100 оки.

28 
Когато пътувахме от Халеп до Диарбекир ни се даваше вместо хлеб арабско бело просо, прилично на леща, изкълцано в каменни дибечета. То приличаше на ярма, която се дава на добитъка за храна. Тая ярма се изпичаше във вид на мукавена кора с обем 40—50 см. в окръжност и по едно таково парче ни се даваше дажба за 24 часа. Както споменахме, пътуването ни до Диарбекир трая 70 дни. От Битоля потеглихме 323 души, от които 121 загинаха, докато стигнем до Диарбекир, а именно: на 5 души бяха пръснати мозъците, 42 съсечени, 48 промушени със щик и 26 умрели от рани, умора и други изтезания.

Съжалявам, че не мога да задоволя любопитството на почитаемите си четци да узнаят имената на всички 323 заточеници, понеже написаната ми тетрадка с техните имена е унищожена от домашните ми в Прилеп от страх през турския тиранически режим.

29 
На 10 априлъ 1904 г. получихме радостното известие, че се дава амнистия на полит. затвор, че сме освободени. 

На 14 с. м. потеглихме обратно, като между Береджик и Урфа от страни на пътя преобърнахме един грамаден камък и издълбахме с чукчета, както и написахме на книга, която херметически затворихме и вмъкнахме в камъка следния надпис: „Македонски българи заточеници в Диарбекир, 1903—1904 год." И преобърнахме камъка, като го поставихме на други четири по-малки камъни. След 54 дни стигнахме благополучно, без да дадем ни една жертва, в нашата мила родина, за свободата на която е тъй благородно да се работи, тъй възвишено да се страда и тъй сладко да се мре:

30
"Триста двайсет и три на брой- ний вървихме всички в строй,
към Голгота бе ни път с кръста мъченически в глад,
в просторите далеч Кюрд умразен с ятаган готвеше без милост сеч,
с кръв в очите — страшна сган.
И един след друг до там косеше без жал,
без срам стигнахме сто двайсет и един клет бе македонски син."

31 
Част от заточениците:
- от село Вранче, Прилепско - 12 человека;
- Мажулчица - 6;
- Забърчани „ 4;
- гр. Прилеп- 9;
- село Цапари, Костурско 14 ;
- Баница, Леринско 4.

32

1 коментара:

Anonymoussaid...

"многострадалния македонски народ,"
интересно...

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial