Sunday, January 13, 2008

2 Мара Бунева-живот и подвиг

| More

МАРА БУНЕВА-ЖИВОТ И ПОДВИГ


Статията е публикувана в сборника:

Никола Коларов. Слова край Вардар. Библиотека "Целокупна България"-№ 1, Скопие, 1942, 61-76 с.
"Граждани и гражданки на Скопие!

С последният наш санитарен влак, който напущаше Македония през един тъжен септемврийски ден на 1918 година, пътуваше, за да намери убежище в старите предели на България, и кмета на Тетово Никола Бунев. Като всички българи-борци в Македония, минали през пламъка на нашата национална революция и възпитани в оня висок морал, който отличаваше тия борци, Никола Бунев носеше със себе си средствата и важните документи на Тетовската община и на С. Г. О. П., чийто председател бе той. С Никола Бунев пътуваше четвъртото му дете,

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ




една седемнадесетгодишна девойка, която дълбоко изживяваше в тая най-впечатлителна възраст погрома, който се разрази над Македония, и раздялата със своя прекрасен роден град от подножието на дивната и величествена Шар планина, тъй скъпа за всяко българско сърдце. Споменът от това бежанство и това всебългарско нещастие остави незаличими следи в душата на младата девойка. Десет години след това, същата тая девойка, тук, сред Скопие, гдето една чужда и насилническа власт бе организирала чудовищен апарат, за да преобрази душата на най-българската земя, обезсмърти името си с един героичен жест и разнесе из цял свят славата на българското борчество и протеста срещу извършената жестока неправда над Македония.

61

Мара Бунева е родена през 1901 година в гр. Тетово. Нейният баща — Никола Бунев, другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, е завършил педагогическо училище в Скопие. Син на стар и заможен търговец от Тетово, макар и с това солидно за времето образование, Никола Бунев приема и продължава професията на своя баща, като става един от най-видните манифактуристи в тетовската Долна чаршия. Обаче, завидното материално състояние и щастието от многобройната му челяд не го затварят в кръга на личното и семейно блаженство. Той е от оня разред богати българи в Македония, за които народното дело стоеше над всичко. И точно участието на тия българи в освободителното дело увлече и народните маси, за да се превърне то в общонародно, в общобългарско дело. Още млад, Никола Бунев влиза в революционната организация и става впоследствие член на градското ръководно тело, като бързо се изтъква като един от най-дейните и най-просветлени борци и родолюбци в Тетово. И затова по време на Световната война, когато Тетово бе свободно, той става негов кмет. Майката на Мара Бунева, Ана, произхожда също от едно от най-видните и най-заможни тетовски семейства. Тя е дъщеря на големия търговец, богатия и родолюбив българин Захарий Маноилов, който със свои лични средства е построил черква в тетовските гробища и е вземал живо участие в църковните борби и във всички родолюбиви начинания.
Детството на Мара Бунева протича в оная атмосфера на майчини и бащини грижи, която отличава встжо наше патриархално семейство. Но още от малка нейната самостоятелна воля и властна натура нарушават често ония понятия за покорност и чинопочитание, които в некои семейства избиваха в една угнетяваща и парализираща духовните заложби на децата подчиненост. Но, което е още по-интересно и което още тогава посочва силата на духа и на характера на Мара Бунева, то е, че тя като дете вече си извоюва едно особено привилегировано положение сред семейството и

62

роднините. Любимка на своите родители, на нея се позволява да върши онова, което на другите не се позволява; на нея се доверяват неща, които и на по-възрастни не се доверяват. Макар и четвърта от деветте деца на Буневи, тя всички подчинява на волята си, но същевременно е и техна покровителка. При провинения, тя сама се изправя пред родителите си и поема целата отговорност върху себе си. Нейната майка също всичко й поверява в къщи. Но и Мара напълно оправдава оказаното й доверие. Тя спечелва в целата махала славата на голема къщовница, на редко привързано дете към домашната работа. Още тогава тя притежава изумителна сръчност, схватливост и съобразителност, които качества тъй блескаво прояви и в самата си революционна акция. Със своята жизнерадост, игривост и гласовитост, тя добива симпатиите на всички роднини и познати. С една дума, тя е белязано дете.
Първоначалното и основното си образование Мара Бунева получава в Тетово. Нейни учители са все добри родолюбци: Еленка Талаганова и Гора Албанска от Скопие, директора на прогимназията Христо Гюрков, от Щип, Хараклия Сарафова, от Скопие, която живее в къщата на баща й и се занимава с възпитанието и училищната подготовка на децата. Мара Бунева не остава незабелязана за своите учители. Тя е силна ученичка, декламира хубаво патриотични стихове на праздници, проявява се и като отлична гимнастичка.
След като свършва прогимназия, при завидното материално състояние на баща й, пред Мара Бунева се открива хубава перспектива да продължи образованието си. Обаче, нейните родители желаели по-скоро да я подготвят за добра домакиня. Затова те я изпращат в стопанското училище в Скопие, гдето остава две години. В стопанското училище тя се проявява като много трудолюбива и особено се отличава в ръчната работа. Още тук, тя обръща внимание с изискаността на облеклото си, с която изисканост тя винаги е правила впечатление до последния ден на своя живот.

63

През 1917 година Мара Бунева се завръща в Тетово при родителите си. Тук тя остава до месец септемврий 1918 година, когато, както вече казах, поради настъпилата катастрофа, тя избегва с баща си в София. Там Мара Бунева остава за малко — до края на годината. По това време сред нашите бежанци се развиваше, под патронажа на американската легация, една усилена агитация за връщане в Македония. Лично американския пълномощен министър уверяваше наши сънародници, че живота и имота им ще бъдат гарантирани, ако се завърнат по родните си огнища. Завърна се в Македония и Никола Бунев със своята дъщеря.
На следната година, през месец май, Мара Бунева идва наново със своята майка в свободна България. Те гостуват на своя брат и син Борисъ Бунев — кавалерийски офицер в Ямбол. Но когато изтича срока на визата, за изненада на нейната майка, Мара заявява, че ще остане в Ямбол. Майка й се връща сама в Тетово.
Тук, в Ямбол, Мара Бунева за пръв път влиза в досег с офицерската среда, с която бързо се фамилиаризира и получава от нея онова влияние, което се оказа тъй благотворно за нейното родолюбие и за школовката на борческия й дух. По това време в кръга на нейния брат и на ямболските офицери е скопянина Васил Гавазов, един безумен храбрец, героят от Пороите под Беласица по време на Световната война, с когото Мара Бунева се свързва с едно чисто другарство. Въобще, на Мара Бунева са имионирали храбреците, силните хора, у които тя е намирала сродство по дух и характер. А точно по това време неуспеха от Световната война бе използуван от политизирани и анационални елементи, за раздожителна. дейност сред народа ни. Изживяваше се тогава тежко и болезнено оная следвоенна криза, която сред другите победени държави от Четворния съюз се изрази в кървави революции и промени на държавния режим. За щастие на нас тя се изживе не с такива големи сътресения, въпреки

64

външните подстрекателства. Изживе се, защото имаше един здрав слой от българския народ, на който гръбнака бе македонската емиграция и българското войнство — македонската емиграция, която знаеше цената и значението на свободната държава, и българското войнство, което дълбоко в наранената си душа носеше и светло пазеше заветите на падналите при Дойран, Червената стена и Тутракан. В тогавашните стълкновения с разрушителните елементи Мара Бунева взема дейно участие редом с военните и зачудва всички с героичното си държане и в най-опасни положения. На езда с офицерите тя е първа; в салона на Военния клуб минава за най-добрата танцьорка; в компании тя ръководи настроенията и дава тон на разговорите. В кръга на мъже нейната личност също е ярко подчертана. Тя е приятна и добре дошла за всеко общество. Чувствуват я особено и мъжете. Импонира им силно с интересната си фигура, с живия й пъргав ум, със силата на духа, ала никой не смее да се влюби в нея. За мъжете тя остава другарка — приятна, верна, задушевна. А на жените тя също импонира с ония прекрасни женствени качества, които е притежавала: финес в държанието и облеклото, силна наклонности и похватност към изискана и уютна подредба на жилището, безподобна сръчности в бродерията. Сред ямболските си другарки тя бързо си спечелва името на жена със златни ръце.
В Ямбол тя не се задържа за дълго. През 1920 година превеждат брат й в София, в Кавалерийската школа. Тя го последва. Обаче, заплатата на брат й тук се оказва недостатъчна за двама души и тя отива в познати къщи да шие, за да облекчи материалната издръжка. Тук, обаче, чрез брата си, тя се запознава с дейци от Македонската революционна организация и у нея се поражда необикновен интерес към освободителното дело на Македония. Тя чете непрекъснато подходяща литература. Зазрева вече в ума й мисълта да бъде полезна на освободителната борба. Така, още от това време, Мара Бунева заживява с македонското дело.

65

Но пребиваването й в София, както и в Ямбол, бива краткотрайно. През 1921 година тя отива със своя брат в Русе, гдето той е преведен. В Русе тя наново влиза в офицерската среда и живота й от Ямбол се повтаря. Тук тя си спечелва другарството на неколцина офицери, които са запазили незабравими спомени за дружбата си с нея. Между тех най-добър и неразделен й е бил г. полковник Тодор Антонов, който има щастието, като командир на Гвардейския полк, да дойде тук и се поклони на самото лобно место пред паметта на своята другарка-героиня. В Русе Мара Бунева се запознава и с ротмистър Иван Хранков, който после стана нейн съпруг.
През 1923 година Мара Бунева наново се връща в София със своя брат. Същата година тя се омъжва. Сега вече Мара Бунева влиза напълно сред македонските борчески среди. В нея окончателно се затвърдява мисълта да се отдаде всецяло на борбата. Оттогава започва нейната подготовка за революционна акция. Подготвена отлично, през 1926 година Мара Бунева скланя своя мъж да й разреши да отиде в Тетово, за да види своите родители. На 24 май, в деня на Солунските равноалостоли, тя пристига в Скопие, гдето я дочаква баща й. Заедно с него тя заминава за родния си град. Нейните домашни и роднини я посрещат с необикновена радост, още повече, че тя идва от свободна България — бленуваната страна за всоки българин от Македония.
В Тетово Мара Бунева престоява неколко месеци, като отвреме-навреме прескача и до Скопие. Всъщност, нейн обект е Скопие, обаче, няма основание да живее в Скопие, когато родителите й са в Тетово.
Ето как, в писмо до брата си от Скопие, с дата 22 юлий 1926 година тя описва, с оная предпазливост и уговореност за значението на думите, пребиваването си в Тетово и нуждата да бъде въ Скопие:
„В Тетово прекарвам много скучно. Ако не е чичо Б. (Божин), не може да се живее. А тук Бойч-

66

евки почнаха да ме изгонват". И по-нататък, в същото писмо: „Пропуснах да ти пиша как стана годежа на Ленка. То беше цела сватба, имаше много чиновници, разни адвокати, съдии и още много други чиновници. Аз немах никакво настроение, но накрая, преди да си отидат нашите роднини, кипнала от яд, аз грабнах чашата с вино и казах: „Господа, пия за здравето на моя мил брат и за здравето на моя мъж!" Това направих, за да ми поолекне, а татко почна да ме целува и да вика: „Ах, керко моя, керко моя, много се сещаш!" Когато съм в Тетово, немам никакъв апетит и не се чувствувам добре, а тук в Скопие, се храня с голем апетит".
Фразата, „когато съм в Тетово, немам никакъв апетит и не се чувствувам добре, а тук в Скопие, се храня с голем апетит", за посветения разкрива ясно замислите и намеренията на Мара Бунева. Наздравицата, за която пише Мара Бунева, е всъщност една твърде внушителна и подсказваща демонстрация пред присъстствуващите. С тази наздравица Мара Бунева е зачела една наша национална сила — българската армия, към която са се числили тогава нейния мъж и иейния брат.
Съобразителна, както винаги, Мара Бунева се решава, макар и с цената на неописуеми душевни мъки, да създаде поводи за напускане на Тетово. В къщата на Никола Бунев настъпва влошена атмосфера и отношенията така се обтегат, че тоя тих и патри-архален дотогава дом става неузнаваем. Мара Бунева прави всичко, за да стане стоенето й невъзможно в Тетово и по-скоро да замине за Скопие, гдето требва да подготви и извърши замислената акция.
Обаче, срока на визата вече наближил да изтече, а Мара Бунева, неуспела още да извърши акцията си, изпада в тежко, безизходно положение—още повече, че сръбските полицейски органи й напомнят вече да напусне сръбската държава. Тогава тя се решава на една стъпка, която изненадва мъжа й, създава неописуеми терзания за родителите, хвърля и нея в страшна мъка: измисля предлог за недобър жи-

67

вот с мъжа си, за да се разведе с него и да остане в Македония.
С искането си за развод, Мара Бунева успева да получи разрешение да остане, за което е отивала и до Белград. Нейната задача е да се добере до Скопие. Най-после, Мара Бунева успива да се настани в Скопие и да започне подготовката на своята акция.
Живота й в Скопие е живот на една велика, ненадмината конспираторка-революционерка. Използувайки обстоятелството за развода на брака й, за да остане и изпълни своята мисия, същевременно тя изживява с всичкия трагизъм положението на една разделена от мъка си жена, върху която тежат всички тия подозрения на провинциалния град със старите разбирания на нашата патриархална сръда. На времето нашитъ врагове се опитаха да засегнат морала на тая високонравствена героиня, за да омаловажат историческото значение на нейното велико дело. Обаче, напраздни останаха усилията им. Всъщност, Мара Бунева е била силно любеща съпруга си жена, но която с Ботевска твърдост е подчинила тая своя любов пред дълга към Родината и към поробените си братя. Подобно на другите наши национални герои, тя е сметала, че нема право на лично щастие Силна обич тя изпитва и към своите близки — към роди-телите си, към своя брат и сестрите си, и тая обич тя изразява с непринудени и топли думи в писмата си.-Особено трогателна е нейната обич към сестра й Надежда, единствена посветена в нейната мисия, жена с чиличен дух, но с тежка болест в гърдите, която я завлече в гроба, далеч от роден край — в Лейзен, Швейцария. Обичта й се простира към всички близки и познати, бих казал към всички българи. Точно затова тя е била извънредно предпазлива в отношенията си с българите в Скопие, за да избегне каквато и да било афера след нейната акция и да не пострада нито един българин. И требва да се подчертае, че величието в подвига на Мара Бунева се състои и в това. че нейната революционна акция не повлече никаква афера подире си. Дори нещо

68

повече: с поведението, което избрала, за да заблуждава сръбските власти, тя е будела известно подозрение сред скопските българи. Чувствителна и експанзивна патриотка, тя изживявала това подозрение доста болезнено. И на три пъти, като фантом, се е озовавала на младежки патриотични сбирки през пролетта на 1927 година в манастира Побоже, Марков манастир и в село Шишево, гдето смутените младежи са преустановявали своите конференции, опасявайки се от нея да не е агент-провокатор.
Като илюстрация на конспиративната сръчност на Мара Бунева, нека приведа едно нейно писмо, в което тя изразява мъката си, че не й се е отдало да извърши един атентат в навечерието на Христовия праздник: „Обстоятелствата, при които се намирам, ме карат да подлудея. Ех, брате, нема на тоя свят по-измъчено същество от мен. Утре е първия ден на свътлия праздник, а за мене черен праздник, черен, казвам, затуй, защото не можах да го посрещна така, както аз мислех и както требваше... За себе си ще ти пиша: все тъй болна съм на крака. В Скопие работя усилено, за да изкарам некоя пара за храна и квартира, въпреки, че всеки ден ме тресе грозница. Работя по цел ден; вечер, като се върна, като луда грабвам да работя „пердетата на Верчето". В мене има силно желание да ги направя за праздниците, но чакам да ми пишеш ти, дали това тя настоява и дали държи на ония „модели и филета" с много работа, или пък оставя на мен да й направя по-малко „филе". Бродериите са вече готови. Остават само филетата. Но ако има кой да ми помогне, щех много отдавна да ги направя. Щеше да има сега и за спалнята нови пердета. Те требва да ми влезат в положението, че без помощничка слабо иде тая работа. Аз те моля веднага да ми пишеш какво да правя. Далеч от теб, Зорка, Йорданка, и другите, аз се пренасям духом при вас и ви целувам много силно и ви желая всичко най-хубаво. До година тук да го празднувате. — Мара".
В Скопие Мара Бунева често пъти изпада в за-

69

труднено материално положение. Посредством скопския гражданин Стефан Паркачев, чрез когото са й изпращани писма — тя е получила незначителни парични суми, без самия той да е бил лосветен в мисията й. Въобще, нейната акция е акция, която най-малко е струвала на Революционната организация. Липсата на средства я принуждава да работи в шиваческото ателие „Арабия", на което прокурист-счетоводител бил Димитър Давидов, с когото Бунева се сприятелява, но и нему не открива намеренията си. Тя работи и в частни къщи, но въпреки реномето й на отлична модистка, на жена с златни ръце, или, както живописно казва нейната хазяйка г-жа Мила хаджи Христова, „от руки и огин излизаше", мизерията е постоянна спътница на Мара Бунева. Паричните й задължения са я стеснявали и тормозели твърде много. И в предпоследното си писмо, вече в навечерието на атентата, тя пише на брата си: „Моля ти се, брате, да ми изпратиш 1500 динари. Те ми са нуждни да изплатя некои дългове, които не желая да оставя. Моля те побързай телеграфически да изпратиш".
В самото навечерие на атентата, мисълта й най-много се носи към героичната, но тежко болна нейна сестра Надежда, която вече е в свободна България. В предсмъртното си писмо до своя брат тя отправя трогателни поръки за нея като за себе си, с оня дух на себезаличаване в саможертвата на борците, които има Македония. Мара Бунева пише следните фрази: „За мене хич да не мислите, бъдете весели и доволни...”
В разстояние на няколко месеца, съвсем сама, но с удивителна сръчност, умелост и предпазливост. Мара Бунева вече напълно подготвя своята акция. Тя е избрала обекта си. Това е Велимир Прелич. юрисконсулт на Скопската жупания. Но всъщност най-големия вдъхновител на оная противобългарска дейност която в течение на три десетилетия се разрази с невиждана свирепост над северната област

70

на Македония. Като помощник на Богдан Раденкович, шеф на сръбската пропаганда за Македония, той идва още след младотурската революция в Скопие и става десна ръка на сръбските консули Живоин Балугджич и Йоца Йованович — същият Йоца Йованович, на когото преди две-три години сърдцето се пръсна на път за Охрид, след като разбра, че, въпреки сръбските насилия и издевателства, българския дух на местното население остава непоклатим, за което най-красноречиво доказателство беха му дали със смелата си демонстрация две малки българчета на неговото събрание във Велес. Велимир Прелич бе участник и в ония четнически акции, които не само, че не беха насочени срещу турското владичество в Македония, но и със съдействието на тогавашните поробители беха организирани изключително срещу българското население. Като истински мародери, сърбите се нахвърлиха в Кумановско и Скопско след неуспеха на Илинденското въстание и след възстановяване на революционната дейност подир медения месец на младотурската революция, когато българите беха поставени въ най-затруднено положение. Сърбите не се посвениха след тая младотурска революция дори да предложат формален съюз на турците, със скритото намерение за печелене на терен в Македония. Специалист по противобългарската дейност, Прелич бе първия съветник на сръбските власти в Скопие след Балканската война. Като такъв той бе на служба пак в Скопие след Световната война и незабравими ще останат всички ония големи афери, които той инсценира в първите години на сръбското робство, когато в скопските полицейски участъци, съдилища и затвори се изнизаха хулени и малтретирани, стотици и хиляди наши селяни от Черногооието и Блатията — тези красиви, смели и корави българи, които образуваха оная жива стена — непревзимаема крепост, срещу която безславно се разбиха всички усилия и пристъпи на сърбизъма. Прелич доби печална слава и по време на студентския процес когато на подсъдимата ска-

71

мейка беха поставени млади синове на Македония, онези, които въпреки десетгодишния срок на Пашич за сърбизиране на Македония, въпреки шовинизираната система в сръбското образователно дело, останаха верни на своята национална принадлежност и разкриха безсилието на сърбизма да проникне и сред най-младите български поколения в Македония. Може би, когато човек проучва живота на Мара Бунева, когато вижда колко сложна душа е носела тя, когато има предвид силата на духа и величието на подвига й, да дойде до убеждението, че Прелич макар и със значително служебно положение, все пак е бил малък обект за делото на тая героиня. Наистина, Мара Бунева е била достойна за обекта на Владо Черноземски. Но Велимир Прелич бе инструмент на една шовинистическа и империалистическа политика, която целеше да направи господар на Балкана най-малобройния и най-малокултурния балкански народ; той бе вдъхновител и крепител на онзи позорен режим който бе установен в Македония от белградските управници, чиято грандомания бтз ги довела до мисълта да сметат българския народ като тор за сръбската нива. И Мара Бунева бе пратена от Бога не само да повали един перфиден и жесток мъчител на българщината въ Македония, но да удари право в сърдцето самата противобългарска политика на сърбите и да посочи, безсилието на белградската инквизиция за извратяване душата на македонския българин.
Мара Бунева не случайно избра и град Скопие за своята акция. В Скопие бе монтиран целия онзи полицейско-милитаристически апарат, пипала и оръдия на който беха разни сръбски потераджии и лумпени-пришелци, които безчестеха, грабеха, разоряваха и избиваха българското население в Македония, като се превръщаха на бегове и самозабравили се феодални владетели. С големия гарнизон, с многочисленото чиновничество, с безбройните пришелци от Шумадия и Черна гора, с певачиците — тоя сръбски специалитет за културтрегерство, сърбите искаха

72

да овладеят Скопие, за да им послужи като врата, като отправен пункт за Македония. Сърбите искаха да представят главния град на Северна Македония като чисто сръбски град — тоя град, в който, по признания и на белградския вестник „Политика" от 1.V.1928 година, е имало преди 40—50 години всичко на всичко две сръбски кръчми и един сръбски пои; тоя град, от който като будещ камбанен звън прокънте по цело Българско първия повик за самостоятелна българска църква; тоя град, в който витаеха духовете на Петър Делян и Георги Войтех, на първия български книжар Кара Трифун, на приснопаметния владика и голем революционер Натанаил Охридско-Пловдивски, на великия воин Борис Дрангов, на легендарните войводи Васил Аджарларски и Лазо Дивлянец; тоя град, в който, въпреки изкуствения сръбски макияж в центъра и квартала „Буняковец", туптеше, верно и героично, истинското, велико в страдания и борби, българско сърдце на Чаир, Топаана, Карадаг махала, Нова махала и Пайко махала! . . .
На 13 януарий, в 12 часа и 40 минути, на десния брег до самите води на свещената българска река, бе повален не само един палач на българщината, но в тоя велик миг на историческата 1928 година борческия български дух намери най-възвишен израз на героична проява, на себепожертвувателност, на кристално родолюбие, в делото и предсмъртните думи на Мара Бунева: „Аз обичам своята Родина!" Нема значение, че озверените и обезумели тирани скриха нейните тленни останки, че днес ние не знаем где е безкръстния й гроб. Важен бе нейният подвиг — той хвърли в паника поробителите, той посочи на цел свет чия е Македония, той раздруса с радостна и обнадеждваща тръпка душата на поробените българи.
Некои оприличаваха и оприличават Мара Бунева на Шарлота Корде, на Вера Засулич. Мара Бунева не е нито едната, нито другата. Защото в подбудите на Шарлота Корде и на Вера Засулич един-

73

ствена роля играеше политическия елемент, а не националното чувство и никоя от тех двете не украси своето дело с драговолното себепожертвувание на Мара Бунева. Равна на Мара Бунева нема в историята на никой от народите, които са се борили за своето освобождение, дори и в историята на ирландците, чиято освободителна борба най-много прилича на освободителната борба на македонските българи. Мара Бунева можеше да се роди само тук, в Македония — страната, която бе дала героите от „Но-жот", от върха Видин, от с. Цер, Солунските гемиджии, които подобно на нея геройски се самопожертвуваха в люта борба с поробителя. Но върху безсмъртното чело на Мара Бунева грее и друг ореол — обстоятелството именно, че тя, бидейки жена, можа да извърши тоя безнримерен мъжествен подвиг.
Уважаеми родители на Мара Бунева*). Аз видех вашия дом в Тетово, вашия трие-тажен дом, с чимширения двор, в който некога е греела радостта от многобройна челяд и е цъвтло благополучие от завидно богатство, но в който сега цари потискаща заглъхналост от материално разорение и безмерна скръб по загубени и разпилени рожби. Тоя лом обаче, пред мен изгре с оная лъчезарност, с която един ден сигурно ще го залее почитта на целокупния български народ, като отплата за туй, че в него се роди и израстна Мара Бунева. Аз разбрах и вашата невиждана мартирология, особено от 1928 година насам. Но вие требва да се тешите и да се гордеете, че дадохте на българския народ такава велика героиня.
Скъпи братя от Македония! Вие също требва да бъдете горди, че точно из вашата среда излезе Мара Бунева, която с величавия си подвиг наново потвърди героичния характер на

*) На чествуването на Мара Бунева присъстваха нейната майка и баща й, дошли нарочно от Тетово в Скопие.

74

българщината в Македония. Бех казал, че всеки наш новоосвободен кът внася своята характерност в общобългарското отечество. Ако Южна Добруджа носи прозвището „житница на България", ако Западна Тракия, със своята благодатна почва и с прозореца, който ни отваря към топлото и свободно южно море, открива блескави перспективи за материално благополучие на целия български народ, то Македония влиза в границите на уголемената ни държава с името на най-героичната българска земя. Тук, по бреговете на Вардар, на Струма и на синия Охрид, по Плачковица, Беласица, Пелистер и Вич, се изписа с кръвта и саможертвата на легендарни борци оня героичен епос, който най-много краси страниците на общобългарската история. Това е страната на нашата национална романтика, на нашето духовно величие, на нашата държавна мощ. И в пантеона на великите фигури, които даде тая земя, образа на Мара Бунева блести с особена чистота и сияние, блести с величието на първа наша национална героиня. Българи и българки! Сега, когато чествуваме за пръв път в свободно Скопие паметта на Мара Бунева, нека си спомним и за сестра й Надежда, нейн явочник по дух и родолюбие, достойна да повтори подвига й, ако неизлечима болест не бе я повалила тъй рано в гроба. Нека си спомним и за скопския първогражданин Милан Генов, за видния тетовски българин Борис Андрейчин, които наскоро след подвига на Мара Бунева станаха жертва на сръбската мъст и българомразие. Вечна да бъде и техната светла памет!
Българи и българки! Мара Бунева ни остави не само славно име, но и велик завет за верна национална служба. Делото, за което тя тъй героично се пожертвува, не е напълно завършено. Нам предстои да доизградим нашето национално обединение. Нам предстои да заемем местото на Балкана, което заслужаваме по числености и по оная роля, която ще играем в преустроения европей-

75

ски югоизток. В това национално и държавно строителство ще бъдат потребни усилията на всички българи. Без съмнение, в него македонския българин, с присъщото му родолюбие и държавнотворност, ще вложи своите усилия. Ще ги вложи, защото той има съзнанието, че най-величественият паметник, както за Мара Бунева, така и за всички славни герои, които Македония роди и поднесе на българщината, ще бъде сградата на целокупна България — от белия Дунав до топлия Егей и от тъмно-зеленит талази на Черно море до белите върхове на Шар.

76

2 коментара:

Anonymoussaid...

la macedonia è greca da 3000 anni gli albanesi,zingari e rom di scopje non potranno mai essere chiamati greci, come il kossovo è e sara serbo.

macedonia is greek from 3000 years
kosovo is serbian

Anonymoussaid...

The most important thing that somebody has to understand is that Macedonia is a geographic place and not a country. It is divided in three pieces. The biggest part belongs to Greece, a smaller to Bulgaria and even smaller to Vardarska Macedonia. The most of the Macedonian monuments are located in Greece. Vergina, capital of the kingdom of the king Phillipe and Pella the capital of the kingdom of Alexander the Great are in Aegean Macedonia. All monuments have written parts and all of them are in Greek. All the other races came much later including the Bulgarians and the Slavs. We are called macedonians because we leave in this geographical place and this is good, but historicaly we are not. God bless all that are feeling Macedonians indipendentelly if they are or not.
The Balkan Macedonian.

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial