| More

translator

ДО НАЧАЛНИК-ЩАБА НА ДЕЙСТВУЮЩАТА АРМИЯ

ДОКЛАД

от проф. В. 3 л а т а р с к и,

член на научно-разузнавателната мисия

Според представения ми рапорт за заминаване под № 8 от 12. VII. аз трябваше да замина него ден, но поради една голяма повреда по железницата София—Кюстендил тренът биде отменен и затова принуден бях да замина от София на 13 юли.

През Радомир и по новата теснолинейна железница покрай Дупница*, Бобошево и Кочериново вечерта същия ден стихнах на 2-та гара при Гор[на] Джумая**. На следната сутрин дойдох до с. Крупник с автомобил, а оттам на камион през Кресненския проход се спрях в Сали ага или Крива ливада***, наречена още от германците Auto Palanka място на бъдещия градец. Тук трябваше да се нощува.

[+/-]... Прочети текста

Главната цел на това пътуване беше с. Левуново (Ливуново). С един лек автомобил на 15 юли към 5 1/2 ч. пристигнах в щаба на втората армия. След представлението си на командующия армията генерал Тодоров, комуто доложих за целта на моето пътуване и пристигане, аз намерих там радушен прием и всички улеснения за пътни съобщения. Още същия ден следобед заедно с г[осподин] генерала ходихме при с. Катуница****,
югоизточно от Левуново, някога голямо турско село, а сега цяло в развалини и пустота, дето при прокарването на нов път била открита на I1/., м в земята мозайка от бели и синкави местни ка-

* Дн. гр. Станке Димитров.
** Дн. Благоевград.
*** Дн. присъединено към Кресна.
**** Катунци.

71

мъчета, която очевидно е била под на някоя църква, както това може да се заключи по остатъците на стените от самото здание. Градеж прост средновековен, както и мотивът на мозайката е най-обикновен. На това място изглежда да е имало наоколо и други постройки според Намиращите се там камъни, тухли, керемиди и др. От с. Катуница през селата Враня и Долна Спанча* излязохме на шосето към пункта Кула, а оттам завихме на изток, навлязохме в недавна отстъпения от гърците триъгълник източно от Рупелския проход и по един плодороден дол стигнахме в с. Сенгелово (или Ченгел)** в полите на Ченгел планина, с неговите стари железни рудници и хубава минерална баня.
Селото Ченгел е голямо и богато; населението е българско и говори серско наречие; имало е и турци, но избягали още в 1912 г. Запознаването с околностите на с. Ченгелово и особено с характера на планината Ченгел ми даде възможност окончателно да установя как е била определена при княз Борис южната граница по договора от 864 г., а именно: от дн. Узунджова границата е вървяла по северните склонове на източните Родопи до върха Кезек, оттук по главния вододел на централните Родопи, пресичала река Места там, дето границата по Букурещкия договор я пресичаше, при с. Ракищен и по малкия вододел през върха Черкова между селата Либяхово и Везме, минавала по Али ботуш и по билото на пл. Ченгел спущала се към Рупелския проход и р. Струма и по-нататък отивала по Беласица планина. Обаче при цар Симеон по договора с Византия от 904 г. границата се измени така: от Кезек тя отивала на ю[го]з[апад] по главния вододел на централните Родопи, пресичала р. Места към пл. Боздаг, по тая последната спущала се близо към Серес, който оставал византийски, и оттук в югозападната посока достигала до с. Наръш на р. Галико, 20 км северно от Солун.

Според начертания си маршрут на следния ден, 16 юли, трябваше да замина за Мелник, но дъждът попречи, а пък имаше да се пътува по нови пътища, още ненастилани. Само следобед него ден към 5 часа бях вече в Мелник. Тоя град е един от най-старите градове български и макар, че за него имаме известие само от нач[алото] на XI век, той несъмнено е съществувал вече в X век и е играл голяма роля в старата ни история поради стратегическото си положение като крепост, която пазела пътя към София по Кресненския проход и пътя за южна България през Разлог. Но днес тоя град представя истински развалини: от 2 хиляди къщи (ок. 10 000 души) сега едва ли ще се наброят до 200 къщи, в които живеят хора; всичко друго е срутено съвсем или полусрутено от пожар, или пък стоят къщи здрави, цели още, но без прозорци и врати и изобщо без дървен материал. От разпита узнах, че турската махала била запалена и съсипана от четници в 1912 г., а другата по-голяма част на града била напусната от гръцкото и гъркоманското население, което било увлечено от гръцките войски в 1913 г., когато напущали Мелник съгласно с Букурещкия мир. При това отстъпление гърците и войските им опожарили околните мелнишки български села, чието на-

* Долно Спанчево.
** Демирхисарско, дн. в Гърция.

72

селение се прехвърлило да живее в града и през зимата почнало да унищожава дървения материал в напуснатите къщи; в това немалко помогнали и българските войски, които доскоро квартирували там. Сега живеят в града български бежанци от Гръцко. В града е имало някога си 72 църкви, манастири, параклиси и пр., от които напоследък са функционирали само 7. От тях най-запазена е митрополитската църква „Св. Николай", построена в 1756 г. — обикновена базилика с икони от същото време и по-нови. Най-голям интерес в мене представляваше старата мелнишка крепост. Тя е според Скилица-Кедрин „построена на една скала и обиколена отвсякъде със стръмни и предълбоки долове", а именно на югозападния скалист връх, който доминира над едничкия вход в града по Мелнишката река и над пътя по нея с предната си част, а на задната към североизток се издига по-висок връх, на който е построен манастирът „Св. Никола" (сега напуснат и отчасти разрушен). Крепостта заема цялата неголяма площад (надлъж 150 крачки, нашир 50—60) на предната част, която отделена от входа на манастира с изкуствен повидимо му прокоп. Цялата крепост е била заобиколена със стени (от 1 1/2 до 2 метра дебели), градени с речни камъни в безредие и заливани с хоросан, а между тях се виждат леговищата на изравнителните греди, сега изгнили; облицовка от дялани камъни е нямало. От тия стени остатъци са запазени на най-издадената (ю[го]з[ападната]) част и на източната страна. Над прокопа се е намирала едничката врата на крепостта с кула над нея като най-съществена нейна част, понеже защищавала едничкото достъпно място, от нея сега лежат отделни блокове при запазените й основи. Това изолирано положение на Мелнишката крепост я правило непревземаема с пристъп, каквато тя си остана през целите средни векове. Особено голяма роля тя е играла в началото на XIII век, когато стана резиденция на българския воевода деспот Слав, който, след като се отцепи в началото на ц[ар] Бориловото царуване, образува отделно полунезависимо княжество, в чийто състав влизаха Разлог и старата област Ахридос в долината на горна и средна Арда (от това име, предполага се, е произлязло Ахър Челеби). От Мелник проектирах да отида до Неврокоп*, но по някои причини отложих спохождането на тоя град за друг път, още повече че той се намира във вътрешността на царството.

На 17 юли сутринта аз напуснах щаба на 2-та армия и потеглих за пл. Беласица. Като спирен и централен пункт за обиколката си по Беласица избрах с. Коларово на северните поли на средна Беласица. От Левуново потеглих по шосето за Демир хисар. После при с. Марино поле повърнах на запад през Струма към гр. Петрич, стара известна в X век българска крепост, развалини от която стоят на север от сегашния град. Тая крепост е имала също голямо стратегическо значение, понеже е защищавала входа в долината на р. Струма, а оттука за Солун. Самият град Петрич в настояще време е също полуразрушен.

След няколко минути път по шосето на запад от Петрич, преди да достигне моста на Струмица**, ние повърнахме на ляво по един нов път,

* Дн. гр. Гоце Делчев.
**Дн. р. Струмешница.

73

който водеше право за с. Коларово*, и в 10 1/2 ч предобед стигнахме в щаба на една наша част, в една чудна кестенова гора, дето бях добре посрещнат и настанен. С. Коларово било голямо, повече турско село (200 турски и 100 български къщи), но сега нямаше нито един турчин. В турските къщи сега са настанени бежанци от с. Горни Порой, и то повечето жени и деца, защото мъжкото население било отвлечено от французите в с. Лозица на Бутковското езеро. В същия ден срещнах една група от тия нещастници, които бяха ходили на върха на планината с цел да се спуснат по пътеките в селото си и да си вземат „руби" — дрехи, понеже всичко били оставили в къщи, но нашите постове не ги пуснали, защото французите веднага откривали артилерийски огън, щом забелязвали хора в селото. Тия жени бяха страшно озлобени и проклинаха цял свят.

На 18 юли в 7 1/2 ч сутринта потеглих на един кон за с. Ключ. От Коларово по тъй наречения Подгорски път (Подгора се наричат северните поли на Беласица отдясно на р. Струмица) на запад и през селата Димидово**, Камена и Яворица***, в които не можах да срещна човек местен, когото да разпитам, към 10 часа стигнах в с. Ключ. Селото е било също турско, около 300 къщи, но в това време нямаше нито един турчин; всички избягали още в 1912 годи[на]. Тук пак намерих бежанци от селата Горно и Долно Тодораки на Круша планина, които се преселили тук още през 1913 г. и се настанили по празните турски къщи. От тия бежанци, разбира се, не можах нищо да узная за миналото на селото и другите села, макар и да имаше между тях и старци по на 70 години. Обаче една неочаквана среща ми помогна в случая. Докато разговарях с бежанците, до нас се доближи един турчин ходжа на име Сюлейман, който бил родом от с. Ключ, но сега живеел в гръцкото село Тополница, източно от Петрич, на самата граница от 1913 год. при р. Струма, дето той заедно с други 20 семейства се поселил, след като напуснал с. Ключ в 1912 година под влияние на гръцки приказки, че българите щели да ги изколят; другите турци техенци се изселили чак в Анадол. Тъй като в с. Тополница им било мъчно да живеят, защото нямали земя и никакъв поминък, турците ключенци поискали от административните власти разрешение да се върнат пак в родното си село. Петричкият околийски началник им казал, че това е невъзможно, защото в техните къщи сега са настанени бежанци, а пък тия да се изгонят и те да [се] настанят е недопустимо. На това турците отговорили, че това те не искат да стане, а ще влязат да живеят в празни, каквито намерят засега, къщи. И тъкмо сега ходжата бе дошъл в Ключ, за да уреди тоя въпрос и да види кои и колко къщи има празни. Обаче според думите на ходжата, турците се страхували много от шопите, т. е. от българското население, което живее на отсрещния бряг, на Огражден (Малешевска планина), и чиито села образуват тъй наречената Игуменишка република, защото те като „баш комити" ще изколят всички турци. Аз ги успокоих, че отсега такива работи не е възможно да стават.

* Демирхисарско, в Гърция.
** Дн. с. Самуилово.
*** Яворница."

74

Запитан какво той знае за миналото на селото и защо се казва то Ключ, ходжата каза, че след една война на това място българи и гърци направили „килит", т. е. баращардисали се — помирили се. Той разправи, че тук станала Беласицката битка, но без подробности, и твърдеше, че всичко това знаел от историята, но очевидно чувал от други лица, може би и от българите. За съдбата нас. Ключ и на всички подбеласицки села при турското завоевание той съобщи, както чувал от стари хора, че всички тия села по северните поли на Беласица били български християнски, но при завоеванието им било обявено, че ще бъдат пощадени и неизклани, ако приемат мохамеданската вяра. Населението приело тая вяра и така се спасило. При това ходжа Сюлейман добави, че и той е един от потомците на тия българи. Останало само едно с. Кръстовица по-долу към реката което се споменува в една грамота на византийския император Алексий I Комнин от 1085 г. и било подарено на Струмишкия манастир (вж. по-долу), християнско, но то било унищожено отпосле.

За съседното село Скрит* той съобщи, че пак през времето на покорението от турците жителите на това село, християни, се крили дълго време в дълбокия дол и в гората над това село, но намерени от турците, със сила били принудени да приемат мохамеданската вяра и се поселили на мястото на това село, което е получило името Скрити. Според други пък, след като приели мохамеданството, жителите скрито продължавали да изповядват християнската вяра, като се криели в дола и гората над селото. Както и да е, но името на това село не е Скърт, а още по малко Скърб, както напоследък го объркаха, като искаха да го обяснят с катастрофата в Беласицката битка, защото самото население го нарича Скрити. Вероятността на ходжовите разкази и обяснения се подкрепя с това, че всички тия по северните поли на Беласица чисто турски села са запазили своите български имена, а пък че тамошното население е било в средните векове християнско, ни показва и разкопаният недавна в самата Беласица между селата Коларово и Демидово манастир, а такива сигурно ще се намерят още много при едни системни разкопки.

Отиването ми в с. Ключ и изобщо запознаването ми с местността по долината на р. Струмица се намираше в свръзка с въпроса за мястото, дето е станала знаменитата в историята ни Беласицка битка на 29 юлн 1014 г. Както е известно, това място се различно определя. Без да се спирам върху вероятността на разните мнения, ще посоча тук, че битката е станала „в клисурата при Ключ" северно от планина Беласица, според книжовните известния, дето била построена, т.е. преграда, засека. Тия „деми" обикновено се строяли в най-тесните места на планинските проходи; те са бивали или постоянни и се състояли в това, че в теснината от един бряг до другия се издигала висока и дебела стена с кули на горния й край, а в средата й голяма тежка врата, която се заключвала с кофари и ключове към тях и с дебели греди (сюрмета), като е представяла в тоя вид едно съвсем недостъпно за средновековното оръжие укрепление — или временни, които

75

се правили набързо от разни материали: дървета, камъни, земи и др. (защото такива „деми" са ги горили) и са имали за цел да задържат неприятеля или пък съвсем да му попречат да мине известен преход; но И в единия, и в другия случай първото и непременно условие за такова съоръжение било: мястото да е тясно и да няма близки околни пътища.

Северните поли на планината Беласица представят големи, високи наносни хълмове, пресечени от юг към север с дълбоки пороища и на места се спущат доста стръмно към р. Струмица. Тая тъй издигната и пресечена местност съставя вече големи пречки за военни действия, тъй че движение на войски е могло да става само по бреговете на р. Струмица. С левия си бряг тая река тече твърде близо до стръмните и каменисти склонове на Огражден. Най-тясното място в коритото на р. Струмица се намира северно под с. Ключ при високия и скалист десен бряг, който носи името Куфалница, на един голям завой на реката, дето днес се намира кантон и пътна стража. Тъкмо в това място на десния скалист бряг има остатъци от постройка, вероятно на някое средновековно укрепление. Ние мислим, че именно това тясно място е било „клисурата при Ключ" и тук е могла да бъде издигната „дема" — засека, която по никой начин византийците не са могли да приближат, понеже са били ураганно обстрелвани от височините.

В. И. Григорович в своето „Пътешествие по Европ[ейска] Турция" (с. 120) отбелязва „Ключ при речке Игуменец". Тая рекичка изтича от Огражден и се влива в р. Струмица, тъкмо в най-тясното място на долината Струмишка, а присъствието на остатъци от постройки на това място на отсрещния (десен) бряг на реката дава доста основание да предполагаме, че тук някога се е издигала крепостта Ключ (Ключ), от която и днешното село е получило името [си]3. Остатъците от постройки, както и скалистият (десен) бряг влизат и днес в землището на с. Ключ. Ако по тоя начин е възможно тук да се определи мястото на засеката — главната цел на император Василий II в 1014 г., то обходът на византийската войска е могъл да стане само по пътеката, която води от Глубощица през седловината между върховете Калиндорук и Тумба, дето Беласица е по-ниска и по-сложена, и се спуща между селата Габриново* и Конарени**, тъкмо в тила на българската войска; а отстъплението е могло да стане на запад от теснината при Ключ към Струмишкото поле.

На следния.ден, 14. VII. сутринта отпътувах направо за гр. Струмица, дето стигнах в З1'., часа сл[ед] пладне. Градът, почти наполовина разрушен и опожарен от гърците и гъркоманите, които, напущайки в 1913 г. завинаги Струмица, изгорили къщите си и дори църквата, представляваше твърде жалко и грозно зрелище, макар и да завзема такова чудно географско положение. Там са настанени бежанци от Кукуш, а напоследък и от Дойран. Едничката ми надежда да узная нещо за Струмица беше срещата ми с тамошния митрополит Герасим, който добре познава тоя край, но за мое нещастие той се намираше в обиколка по епархията си, а друго лице, от което бих могъл да събера ня-

* Габрене.
** Конарине.

76

кои сведения, не се намери. Аз обиколих града и разгледах новата българска църква, която по своята архитектура повече прилича на католически костел*, но в нея не намерих нищо за отбелязване с изключение на иконата на тивериополските мъченици, в името на които в XIV век е имало църква в Струмица и според тях градът в средните векове е носил и името Тивериупол.

На следния ден (20. VII) сутринта в 5 1/2 ч се изкачих на знаменитата Струмишка крепост, която е играла важна роля в българско-византийските войни, защото е отбранявала пътя за Солун, за Овче поле — Скопие и пътя по долината на р. Струмица. Тя е била построена на един твърде висок връх югозападно над днешния град, заобиколен от всички страни с дълбоки долове, и затова била непревзимаема византийците я наричат задоблачна, защото „хората, които седят на стените, ако се гледа от равнината, виждали се като птици". От тая крепост днес са останали части от стените на западната страна, на която се издигали кули. Малко по-навътре стърчат стените от друга сграда, която отвън е имала форма на 6-ъгълник, а отвътре на 4-ъгълник; солидна постройка, средновековна, в два етажа — очевидно помещение за живеене. По-нататък към изток към издадената част на крепостта се намира в скалата издълбано четвъртито вместилище (10 до 8 м. и дълбоко 3—4 м.), отвътре измазано с хоросан и вероятно е служело или като цистерна, или като. житница. На самия нос на крепостта се е издигала също кула, но сега е разрушена до основите. Цялата площад е била обградена със стени, остатъци от които се виждат на няколко места, особено на южната страна. Възходът на крепостта, ще да е бил от северозапад, а входът. —:. от северна страна, дето се забелязва една тераса и път. Днешно-та.население нарича тия остатъци от крепостта Цареви кули или още Маркови кули и както се види, у него не са се запазили никакви предания за нея.

I, Следобед същия ден заедно с полковник Михайлов обиколих близките до гр. Струмица (на с[еверо]з[апад]) села в полите на планина Еленица. Най-първо се. спряхме в с. Баница на 21/3 километра от града, малко село, бивши турски бейовски чифлик, от 42 къщи, населено от българи (цигани-християни) и турци. Предполагах, имайки предвид значението на името, да намеря тук старата близо до Струмица крепост Термица, обаче в това село няма нито топла баня, нито остатъци от крепост. Отде е получило селото това име, никой не можа да ми обясни, но увериха ме, какво на това място уж се намирал старият град Тивериупол—Струмица. Посочи ми се на една близка към планината могила, дето имало остатъци от малка църквица „Св. Георги" и дето на празника ставал събор. Що се отнася до крепостта Термица, то нея ще трябва да търсим над с. Банско, югоизточно при полите на западна Беласица, дето. и днес се намират развалини от крепост (и самото място се нарича Кале ери), а също и твърде гореща баня.

От Баница заминахме за следното село Водоча — малко селце от 15—20 къщи, бивши бейовски чифлик, разположено в дъното на дола, по който тече р. Бяла. Това селце е известно по своя манастир, от кой-

77

то е останала само една хубава голяма църква от XIII или XIV век, но и тя е в развалини, отвътре на които се виждат хубави фрески, но и те са на изчезване, а отвън стените са украсени с тухлени орнаменти [4]. У населението не са запазени никакви предания за тоя манастир и църквата му, защото селяните са преселени от ново време; узнах само, че един гръцки владика дал на църквата име “Св. Леонтий" и в празника на тоя светия се събирал събор. След учреждението на Екзархията според думите на един стар селянин жителите от околните села имали намерение да разчистят и подновят църквата, която в онова време не била тъй разрушена (покривът й стоял), обаче всичката работа се ограничила само с разчистване на пода църковен. Доскоро в църквата лежали мраморни стълбове, но те били дигнати, както и плочите от пода, и отнесени в Струмица и употребени при съграждането на новата българска църква. За името на селото нищо не е известно. Етимологичното му осмисляне от израза ..вади очи" в свръзка с ослепяването на Самуиловите войници със справедливост биде отхвърлено от нашия събеседник селянин, защото изваждането очите на българските войници е станало при Беласица.

От Водоча продължихме пътя до следното с. Велюса или Велиуса, на 10 км от Струмица в същата посока — голямо, богато село, знаменито със своя стар манастир „Св. Богородица Милостива", който бил основен в 1080 г. от струмишкия тогава митрополит Мануил и от който и самото село е получило името си (българската транскрипция „Елюса", „Велюса"), известно още под името Струмишки манастир. Това е бил богат със земи и голям манастир, особено облагодетелствуван от византийските императори Комнини, както показват достигналите до нас техни хрисовули, дадени на тоя манастир, бил продаден от един струмишки гръцки владика на Иверския манастир на Света гора, който го и давал под наем на разни калугери експлоататори; но селяните, конто са били гъркомани, и сега се държат доста предпазливо, казват, че манастирът e принадлежал всякога на селото, и повидимому искат да го завладеят, но сегашният български митрополит не ще им го даде. Днес обаче тоя хубав и по местоположение, и по старата си датирана църква и някога си цветущ манастир се намира в развалини: тон е бил опожарен от струмишки гърци в 1913 г., когато напущали България. Едничката само е оцеляла, но и тя ще се събори, ако не се затегне. Гръцкият надпис за основанието на манастира и постройката на църквата на мраморна плоча, която била над църковните врата, е снет и изпратен в Народния музей [5].

На следния ден (21. VII) поисках да отида в Банско, но не можах по липса на кола и затова следобед потеглих съгласно плана си за Удово. По хубаво шосе в прохода между Беласица и Плаус планина, през с. Чам чифлик, опожарено от гърците, после покрай с. Попчево стигнахме до известното напоследък но военните действия с. Костурино, отдето под силен дъжд се спуснахме в долината при с. Дедели и към б ч. вечерта през Валандово стигнах на гара Удово.

На 22 юли в 7 1/2, ч бях вече на гарата и с бързия трен заминах за станцията Демир капия, дето слязох с цел да търся мястото на стария

78

град Просек, резиденцията на старите български воеводи Добромир Хриз, Чесмен и севастократор Стрез. Мястото па тоя град се определя различно, но въз основа на достигналите до нас стари описания на този град аз бях убеден, че той трябва да се е намирал нейде около демиркапийските скали на Вардар. И моите очаквания се оправдаха. От събраните при съдействието на кмета и секретар-бирника на близкото село Баня данни се констатира, че по склона на рида Илимов, който се намира южно от железопътната гара, между самия Вардар и притока му Бушава, при началото на просечените скали, там, дето днес се намира с. Яков чифлик, някога си е имало голям град на име Янков-град. Според народното предание тоя град се е сношавал с отсрещната скалиста височина, дето се намират само развалини на една малка църква „Св. Неделя", по железен висящ над реката мост, закачен на халки, закрепени в двете противоположни скали. В тая местност се намират много основи от постройки, тухли, керемиди, гробища, от които са изваждани златни гривни, пръстени, пари и пр. Вероятността на тия съобщения аз можах веднага още да проверя, защото тъкмо на това място наши войници разширяваха шосето, паралелно и отдясно на железопътната линия (според течението на Вардар), и бяха разкопали между р. Бушава и началото на просечените скали няколко гроба, иззидани с каменни плочи. Попитани дали не са намерили при копането някои предмети, войниците отговориха, че са намерили много кости, пари и др. неща и ги предали на началника си, който за съжаление аз не можах да намеря. По-нататък към просечената скала се виждат много шубрачки и много камъни от зидове. Селяните ми съобщиха, че цялото пространство на запад в полите на Илимов рид е пълно с такива гробове. Отляво на железопътната линия мястото се нарича (Манастирище. То е покрито с купища камъни, тухли, които явно свидетелствуват, че тук са се издигали постройки, а пък над самата на високия (десен) бряг на Вардар близо до скалите са се запазили части от зидове — средновековна работа. Всички тия данни, съпоставени с подробни описания на средновековните писатели (Никита Акоминат и житието на св. Сава), идат окончателно да ни убедят, че тъкмо тук се е намирал градът Просек: крепостта се е издигала близо до просеката на скалистия връх, отдето вероятно севастократор Стрез е хвърлял своите врагове в р. Вардар.

Вечерта същия ден стигнах към 5 1/2 ч на гара Градско, отдето трябваше да замина за Прилеп. След едно тежко, пълно с приключения пътуване заедно с един офицер стигнах в Прилеп в 10,20 ч вечерта, цял разбит, в трескаво състояние и със стомашно разстройство.

Прилеп и своеобразният характер на жителите му ми бяха добре познати още от 1910 г., но сега тая своеобразност се показа във всичката си голота: не само не можах да намеря някого, който да ми услужи с нещо, но сега там човек рискува да умре от глад, защото няма нито една свестна гостилница. Градът ми беше познат от по-рано, тъй че в плана ми бе отбелязано да обиколя околностите на Прилеп, а за това потребни бяха превозни средства, каквито беше много мъчно да се на-

79

мерят. Само при съдействието на административните власти можах да уредя отиването си в Трескавецкия манастир още на следния ден.

Сутринта на 25 юли аз се изкачих на тъй наречените Маркови кули—старата прилепска крепост, за която неведнъж се споменава у византийските писатели и в която са се укрепявали и отбранявали и български царе от Самуил до крал Марко. Тая крепост се издига на близкия до града (северозападно) скалист връх и поради своето солидно зидане до днес е оставила доста големи развалини. Тя е описвана много пъти от разни пътници и археолози и затова излишно ще бъде да се спирам върху описанието на нейните остатъци и разположението им. Ще отбележа само, че едничкият план от нея, който ни дава Милюков в „Христианския древности западней Македонии" (с. 101), не е точен и нашите археолози би трябвало да се заинтересуват повечко от тая крепост и ни дадат точен план поради неговата оригиналност. Също считам за нужно да спомена, че ако се съди по строежа, тя по никой начин не може да се отнесе към римско време: тя е чисто средновековно съоръжение, което по известните засега книжовни данни не може да се отнесе към по-рано от X век, а според намерените в нея монети ще да е функционирала до средата на XIV век. От крепостта аз имах намерел ние да се спусна в с. Варош, което е разположено по полите на крепостния връх близо към днешния град и което е било някога си мястото на стария укрепен град. Обаче времето беше много напреднало далеч следобед и се върнах в града, за да се приготвя за проектираното отпътуване до Трескавецкия манастир.

На едно .малко стражарско конче, придружен от един от градските настоятели на манастира и от един стражар, също на полуумрели коне, стигнах в манастира по един стръмен и скалист път едва към 8 1/2 часа вечерта. Манастирът Трескавец е разположен под самия Златовръх, на който стърчи железен прът с диск на него (вероятно гръмоотвод), чието забиване ще трябва да се постави в свръзка с легендата за трескавичния удар в църквата и запустяването на манастира.

В постройките манастирски се различават два вида: нови и стари. Към първите принадлежат западните и “северният и отчасти източният" двуетажни корпуси, които съдържат около 60 стаи. Те били построени през 60-те години на XIX век с издигането* на разните занаяти в Прилеп и затова над вратата на всяка стая (особено в горните стаи) била поставена мраморна плоча с надписи, кой занаят и кога я направил и кои са пожертвователите. Но през времето на сръбското управление напоследък всички тия плочи били снети от назначените в манастира трима сръбски монаси, понеже били написани на български, и поставени на мястото им други, написани на сръбски, на които били означени не занаятите, а имената на околните прилепски села, разбира се, с цел да се покаже, че околното население, както и самият манастир са сръбски. Сега обаче се възобновяват старите български надписи върху нови плочи: сръбските плочи били почупени и унищожени, за което много съжалявах. Към старите постройки се отнасят старите килии в южния, също двуетажен корпус заедно със старата магерница, фурни и бачия, които по старината може би са съвременни на постройката на са-

* Издръжка, помощ.

80

мия манастир, но сега килиите са полуразрушени и никой не живее там; здрава е още тъй наречената „игуменска стая" — доста широка и чисто наредена. В долния етаж на тоя корпус се намира стара трапезария по типа на светогорските: с каменни столове (софри) и седалища, с апсида на изток, в която е изобразена тайната вечеря по най-стария мотив: причестяване и апостолите под двата вида. — Няма съмнение, че най-важната постройка тук представя манастирската църква, която и по план, и по архитектура се явява като твърде ценен археологически паметник. Тя е описвана много пъти и доста подробно от археолози, които (повечето) я отнасят към началото на XIV век, като я свързвате името на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282—1321) въз основа на един гръцки надпис, който съдържа името на тоя крал и бил написан около изображението му (сега несъществуващо), и на друг един сръбски надпис от времето на Стефан Урош V (1355—1371) от 1362 г., зазидан отвън очевидно в по-късно време на североизточния ъгъл на църквата. Обаче присъствието на фреската на княз Борис в главния кораб в църквата, отдясно на владишкия трон (която по една може би щастлива случайност не била унищожена от сърбите), и свързани с името на тоя български господар предания, именно че княз Борис се е венчал в дясната камера на вътрешната артика — това от една страна, а от друга — свързването на постройката на манастира с Прилепската крепост посочват не по-малко, че манастирът, както и църквата се отнасят към по-старо време и при това, когато Прилеп се намирал под българска власт. Също така погрешно се приписват на Стефан Милутин и на жена му Симонида ликовете на царствените ктитори на източната стена в южния притвор на църквата, защото мъжката фигура представя млад човек, когато Милутин след 1299 г., когато се ожени за Симонида Палеолог, е бил вече старец на повече от 60 години, какъвто той е изобразен в Грачанишкия манастир. В случая по-вярно се явява народното предание, което види в тия две фигури крал Марко и жена му Елена.

Проверих издадените досега разни надписи в църквата, от които едни се оказаха погрешно преписани, а други — непълно. Също така се е изплъзнал от вниманието на пътниците и един надпис от началото на XIX век (1813 г.) върху една икона на Йерусалим (прошкиптар), от който се види, че Македония тогава се е считала за „болгарская земля". Поисках да разгледам библиотеката на манастира. Посочиха ми на един долап в гореспоменатата игуменска стая, но там намерих само няколко църковни книги (без преписки), руско издание от 18 век, и най-важната беше една библия, разкошно издание с хубави гравюри от времето на Екатерина II, а също и малки книжки на руски, съдържащи житиета на разни светии — ново издание. Тук, па и на друго място, не намерих книги, нито дори и манастирския поменик, който от много години се е водил на чист български език; няма вече да говоря за ръкописи — всичко е разграбено [7].

След манастира Трескавец, както бях наредил, трябваше да посетя и манастирите Слепче и Зързе, северозападно от Прилеп. Обаче тоя маршрут бях принуден да отложа, понеже от Трескавец се върнах на 27 юли съвсем болен. Разбрах, че в Прилеп не ще мога да се лекувам,

81

и приятели ме посъветваха да отида в Битоля. Лекуването продължи дълго и аз можах да отпътувам за Охрид едва на 13 август, сутринта.

След като изминахме равния път на запад от Битоля, ние спряхме на питателния пункт на Червения кръст при бившето арнаутско и турско село Кожани, пред прохода на Баба планина. В турско време жителите на това село се занимавали с разбойничество и пътник не е могъл да мине през там, без да бъде обран. Сега селото се намира цяло в развалини. Според официални съобщения то е било изгорено от сърбите през Балканската война, а всъщност било е унищожено за отмъщение от жителите на съседното чисто българско село Гявато, което било два пъти палено от кожанчани през времето на македонското въстание в 1903 г., понеже гяватчани взели участие във въстанието заедно със с. Смилево, дето се е намирал Главният щаб на въстаниците. Оттук бързо превалихме Баба планина и през Ресен и Петрипа планина към 1 часа следобед стигнахме в Охрид. В същия ден направих визита на сегашния охридски митрополит г[осподин] Борис с цел да осигуря неговото съдействие, за да разгледам библиотеката на покойния охридски книжовник Георги Бодлев, за която ми беше известно, че съдържа ръкописи и други старопечатни книги редки. Митрополитът се оказа твърде внимателен към просбата ми: той още същия ден нареди да стане преглеждането на казаната библиотека, която сега принадлежи на Атанас Бодлев, син на Георги Бодлев, на следния ден. В това си посещение на митрополита сполучих така също да осигуря за университетската ни библиотека получаването па един екземпляр от рядкото мосхополско от 1742 година издание на житието на св. Климент Охридски, какъвто екземпляр митрополитът щял да има на ръка в скоро време.

Съгласно с уговорката, на следния ден (14. VIII) посетих къщата на Атанас Бодлев къща вехта, полуразрушена, полуизоставена; навсякъде се забелязваше голяма беднотия. Бодлев ни посрещна и се съгласи да разгледам всички книги на баща му. Той ме въведе в една стая, дето лежеше парализираната му жена, отвори един долап в стената,-препълнен с книги, и почна сам да вади една по една книгите. Целия предиобед прекарах в тая стая, като прехвърлих през ръце всичките книги. Те се оказаха всички гръцки: църковни, библии, разни издания учебници, речници (гръцко-латински и гръцко-италиански), географии, христоматии, брошури по църковния ни въпрос и др. Но несъмнено най-важните бяха:
1. едно ръкописно евангелие на хартия, сръбско-българска редакция от XV век, красиво написано и добре запазено; 2. гръцки ръкопис на пергамент—миней за м. май с дефекти в началото и края, но има напълно запазени житието на св. Ахил, патрон на цар Самуил, на св. Константин и Елена и др.; 3. неизвестно досега мосхополско издание (от 1740 г.) на Житието и службата на свещеномъченика Серафим от 1601 г., написано (на гръцки) от йеромонах Анастасий; 4. Житието на св. Климент, издадено във Виена в 1802 година от учения йеромонах Амвросий Памперей — драгоценна находка, защото това издание на Климентовото житие, много по-добро и по-изправно, е и по-голяма библиографична рядкост, отколкото мосхополското издание: доскоро това издание бе известно в цяла Европа само в три екземпляра (Прага, Берлин и Московската духовна академия).

82

То ще ми помогне много за критичното издание на същото житие, възложено мен от Българската академия на науките. Ръкописите и други гръцки старопечатни редки книги отделих, като помолих г-н. Бодлев да ги изпрати в София, в Народната библиотека, за да се откупят, на което той се съгласи, защото се намира в голяма материална нужда.
Същия ден следобед разгледах следните старинни забележителности. 1. Църквата „Св. София" — великата църква на цар Самуил, състояща се от две части: а) самата църква — главния кораб, чиято постройка се отнася към X век; и б) напречната част — притвора, който според надписа на корниза на външната западна стена ще трябва да отнесем към XIV век. Тая църква неведнъж е била описвана от пътници и археолози с всички детайли, заедно със знаменития амвон, но считам за нужно да отбележа, че в тия описания е пропуснато изображението на една мъжка фигура отляво на западния вход в притвора — несъмнено църковен ктитор, както показва надписът отляво на фигурата, някой си .... от по-късно сигурно време, както това може да се забележи по начина на изписването на фигурата; неписаната стара фреска заедно със замазката на това място е била изрязана колкото за фигурата на ктитора и откъртена, а после отново замазана и върху новата замазка е изографисан ктиторът, рядко явление в църковната иконопис. 2. Църквата „Св. Богородица", отпосле наречена „Св. Климент", построена според достоверния гръцки надпис в 1295 година, а пределът към нея (Св. Григорий Богослов) към 1365 година. Тук видях: мощите на св. Климент, старата му икона и статуята му, надгробната му плоча със съмнителния по старина надпис; знаменития надпис над гроба на Остоя от 1379 година, син на великия жупан Андрей Гропа, местен управител на Охрид; дървения инкрустирай трон на архиепископ Прохор, както и паликандилото му от 1549 година; владишкия трон — хубава дебърска резба от началото на XIX век. 3. Старата крепост охридска със старите градски стени, които са обхващали тая част на града, която днес носи името Варош, като се спущали от най-високите части на града в езерото с единия си край, на запад, а с другия на юг. Както самият цитадел (акропол), който е функционирал и в турско време, тъй и градските стени са средновековни и не съдържат никакви признаци, за да се отнасят към римската епоха. Ние особено внимателно ги изучихме, защото нито един от пътниците и археолозите не са ги описали напълно. Обаче всяко описание без начертан план на местността и на крепостта остава безпредметно, а пък тъкмо това липсва, па и ние не можахме да снемем такъв план по нямане на време. Може би при второ отиване в Охрид ще сполучим тая работа да извършим. 4. Имаретът под върха, върху който се издига цитаделът, южно, на мястото, дето според както гласи преданието, се намирал основният и съграден от св. Климент манастир „Св. Панталеймон", обърнат в джамия след турското завоевание. Последното събитие се свързва с името на турската фамилия Хайрулаговци (двамата братя), от която и Днес живеят в Охрид. Поисках да се срещна с тях, като предполагах, че ще може да се узнаят от тях по-положителни данни, но митрополитът и някои граждани ми казаха, че не било удобно да стане тая среща тъкмо сега, когато тъй безогледно било отнето от турците това място

83

то случай 1000-годишнината от смъртта на св. Климент. 5. Манастирчето „Св. Иван Богослов", който е построен на самия висок и скалист бряг на езерото. В църквата нищо особено: фреските са от XVII или ХVIII век и всички надписи [са] на гръцки. Тук видях иконата на Св. седмочисленици с прибавения към тях св. Еразъм, местен светия от IV век, който е пострадал там, дето днес се намира манастирчето „Св. Еразъм", на брега на езерото по шосето за Струга (трябва да се отличава тоя Еразъм от седмочисленика Горазд — това са две съвсем различни лица), и Св. Иван-Владимир Елбасански — зетски княз и зет на цар Самуил, убит коварно от цар Иван Владислав.

През деня 15 август продължих обиколката си по другите охридки църкви: „Св. Николай" при езерото — нова, с хубав иконостас, дебърска работа; „Св. Богородица" (Успение) — стара, напусната църква с някогашно при нея училище и с икона на седмочислениците с 9 лица; „Св. Николай" (зимни) с придел Св. Николай (летни) — също на напусната и полуразрушена, с гръцки фрески от XVI или XVII век; тук открих на южната стена изображенията в цял ръст на св. Никола, св. Климент и на млад светия, вероятно св. Пантелеймон (надписът нзтрит); „Св. Николай" — в горната част на Вароша с новооткрито аязмо*; „Св. св. Константин и Елена" (пак там) с придел „Св. Петка" — рески късни (17 или 18 век); на южната страна са изобразени ктитори свещ[еник] Панкратий и до него майка му Мария; „Св. Врач" (пак там) хубав кръст над иконостаса; „Св: Богородица Челница", възобновена след земетръса в 1902 г.; в нея се намира стара византийска икона „Св. Богородица Спътница”, донесена от „Св. Врач"; но няма съмнение, че най-важната и най-интересната от всички тия малки църкви е тъй наречената „Стари св. Климент" от втората половина на XIV в. (1378 г.) с чудни по композиция и по изпълнение фрески и с най-старото в тях изображение (датирано) на св. Климент наред със св. Николай и св. Наум в пълен ръст, добре запазено. Проверих гръцкия надпис д вратата според преписа на Милюков, у когото се оказа погрешна дина от сътворение мира 6856, вм. 6886*.

Още на 14 август се уреди въпросът за отиването ми в манастира Св. Наум" и гр. Подградец на южния бряг на езерото и в Струга с морна лодка за 15 август, по още на обяд (15. VIII) разбрахме, че планът за отиване в манастира „Св. Наум" и Подградец се осуетява. По-натъшното ми оставане в Охрид можеше да ме лиши съвсем от превозни средства, а пък пътуването ми през Струга, Дебър и нататък беше възможно поради запрещението на доктора да яздя на кон. Затова 16 август сутринта аз потеглих обратно за Битоля. В Ресен се научих за преместване на болницата в южна посока към Преспанското езеро, що ясно ми показа, че нашите войски са предприели или ще пред-приемат настъпление в гръцка територия. В Битоля стигнахме в З 1/2 ч., отдето исках да замина за Кичево на следния ден, но такива ний не се намираха. Тогава измених маршрута си и реших да замина с немския пощенски камион, който трябваше да тръгне през нощта в 1 ч. в който за мое щастие се намери и свободно място. Снабден с

* Извор, обикновено при манастир или църква.

84

всички необходими книжа, за да мога да пътувам с бързия трен, от Битоля през Прилеп, Градско и по железницата на 17 август в 2 1/2, ч следобед стигнах в Скопие.

След една почивка на 18 август, който ден употребих за съставяне маршрута си в Скопско и за заблаговременно уреждане на въпроса за превозни средства, на 19 август разгледах историческите паметници на гр. Скопие: 1. църквата „Св. Спас", известна със своя красив иконостас — резба, художествена работа на трима майстори от с. Галичник (Дебърско) в 1824 г., а в ново време с това, че тая църква била откупена от сърбите у гърците за голяма сума и станала митрополитска църква на чутовння епископ Фнрмилиян; 2. „Куршумли хан" — голяма четвъртита сграда с галерия на горния етаж към средния двор по венециански образец, може би от XV или XVI век, в двора на който се вардаляха фрагменти от класически статуи и релефи; 3. Старата скопска крепост, от която впрочем са останали много малко зидове и чиято втора стена (външната) е очевидно турска направа; 4. Някои стари турски джамии, като джамията „Ея (Яхъя) паша" с художествения си мраморен портал, Медя джамиси и др.

Благодарение на благосклонното съдействие на началника на Македонската област, генерал Р. Петров, комуто се представих още на 18 август, аз можах да направя следните обиколки по Скопско:

На 20 август отпътувах за Марков манастир. След едно 3-часово пътуване, отначало по равнината южно от Скопие, а после на запад по долината на Маркова река, стигнах в манастира около 11 часа. Отиването ми в Марков манастир имаше за цел не толкова да изучавам самия манастир като исторически паметник, тъй като той е бивал вече предмет на подробно изучаване както от сръбски, тъй и руски изследователи, колкото да констатирам истинността на оня вандализъм в отношението към фреските на манастирската църква, които тъй безупречно се отдава на българския шовинизъм. Църквата „Св. Димитър" на Марковия манастир по своята архитектура се отнася към XIV или XV век и се числи към паметниците на сръбската архитектурна школа, що е твърде вероятно. Тя е била цяла изписана с фрески, чиито светии и свещени сцени в горните редове носят гръцки надписи, а долните — славянски (респ. сръбска редакция). Целият пояс на светиите (в пълен ръст) над троновете е сега наистина замазан с червеникава блажна боя, под която едва личат контурите на изображенията. Игуменът на манастира отец Макарий, който управлява манастира от 35 години, призна, че той е замазал тия светии, както и надписа над вратата отвътре, защото били много разрушени, и искал да избави н другите „зографии" от изчезване. Да е било това действие само на една sancta simplicitas* не вярвам, защото сам игуменът изповяда, че той всякак се е старал през турско време да запази манастира от сръбско влияние, което може да се загнезди в манастирите на Черногорията (като „Св. Архангел" в Кучевище, „Св. Илия" в Баняне и „Св. Спас Горянски"). От друга страна пък той не е успял да скрие, че тоя манастир е бил построен от крал Марко, както го издава и самото му име. Следователно да се мисли, че тук е имало

85

някакъв „вандализъм" на “българския „шовинизъм" надали е уместно. При такова заключение ние не можем да не изтъкнем друго едно нещо, което добре характеризира действията на сръбската пропаганда. Сръбският историк П. Средкович в своите „Путническе снимке" (Гласник, XLVІ) ни дава опис на фреските и текста на надписа над църковната врата, който между другото гласи: „ИЗВОЛЕНИКЪ и пр. .. ОБНОВИ СЕИ СВЕТИ И БОЖЕСТВЕНИ ХРАМ СВ. ВЕЛИКОМОУЧЕНЙКА ХРИСТОВА ПОБЪДОНОСЦА ДИМИТРИЯ СЪ УСРЬДИЮМЪ И ПО-ЩАНИШМЪ БЛАГОВ-ЕРНАГО КРАЛЬ ВЛЬКАШИНА И БЛАГОВЕРНЕИ КРАЛИЦЕ ЕЛЕНА1 И СЪ ПРЕВОЗЛЮБЛИНИМЬ ЕГО ШТЕРКА И СИНОМЪ БЛАГОВБРНИМЬ КРАЛЪМЪ МАРКОМЪ И АНДРЕЯШЕМЬ, ИВАНИШЕМЬ И ДИМИТРОМЬ ВЛ....... СБЖЕ
МОНАСТИРЬ НАЧЕ СЕ ЗДАТИ ВЪ ЛЕТО (6853-1345) ВЬ ДНИ БЛАГОВЕРНАГО СТЕФАНА И ХРИСТОЛЮБИВАГО КРАЛЯ МАРКА".

Според тоя надпис църквата при Вълкашин била обновена, а пък при Стефан Душан и Марко почнала да се строи (sic!); Стефан Душан никога не е бил съвременник с Вълкашин като крал, а още по-малко с Марко; първият е станал крал в 1366 г., а вторият — в 1371 г., тъй че нито един от двамата не е могъл да бъде крал в 1345 г. Тия логически и хронологически несъобразности заедно с това, че фреските в горните редове носят гръцки надписи, а в долните — славянски, ясно показват, че въпросният надпис не е могъл да бъде написан нито при Вълкашин, нито при Марко: очевидно той е скроен и при това неумело много по-късно с известни, може би експлоататорски и патриотически цели от някой манастирски игумен сърбин; не искам да допусна, че сам Панта Средкович го е съчинил. Тъй или инак, ние тук имаме много повече основание и данни да мислим и говорим за една сръбска мистификация, отколкото за някакъв си вандализъм на българския „шовинизъм". Манастирът през турско време е бил винаги под ведомството на българската духовна власт, а през времето на македонското въстание в него са намирали убежище български воеводи като Димето, Савов и др. скопски четници и поради това сръбските власти не употребили никакви насилия за отнемането на манастира, а прибягнали към друг начин. Сръбският владика в Скопие изпратил при отец Макарий един млад сърбин да живее в манастира и да бъде подложен на изкупление за монашество; обаче след една неделя игуменът получил нова заповед да го закалугери, което и било направено. Наскоро последвала друга заповед: понеже младият монах Сава станал вече манастирски човек и при това пъргав и способен, то манастирът се задължавал да го издържа като свой питомец в Призренската духовна семинария. Отец Макарий и това направил. Сава бил изпратен в Призрен. Това било през 1914 година. Миналата година, след изгонването на сърбите от Скопие и Македония, Сава се завърнал пак в манастира с рана на крака, която той криел от игумена, и казвал, че бил паднал и се отрепал. Но за отец Макарий било ясно, че Сава бил ранен с куршум, и му посочил как да лекува раната. В същото време той му заявил, че понеже е дошъл отвън, и то след освобождението на Скопие, то той трябва да има открит

86

лист от Скопското комендантство, а само след като се сдобие с такъв лист, ще може да остане да живее в манастира. Сава заминал за Скопие, но оттогава и до днес не се е завърнал повече.

На 21 август заминах за Тетово, дето стигнах в 10 часа предобед. Още същия ден посетих манастира „Лешко" на 10 км североизточно от Тетово. То е център на заслужилия възобновител и игумен на манастира отец Кирил Пейчинович, будителя на българщината в областта на Шар планина през първата половина на XIX век. За мое нещастие сегашният игумен беше заминал за Скопие и аз не можах да разгледам манастирската библиотека; ограничих се с оглед на манастира, който е описвай много пъти и дори съществува отделна книжка от Л. Серафимов „Кирил Пейчинов и монастнря му Св. Атанасий, Пловдив, 1900 г.". При все това заслужава тук да се обърне внимание на манастирската църква „Св. Богородица" (Успение) — типична но архитектурата си за нашите църкви от началото на XIX век с двете апсиди на северната и южната страни — мястото на клиросите*. Тя е изографисана от майстор Михаил Панайотов от Галичник в 1849 г. при игумена Силвестър ( 1845—-1860), приемник на отец Кирил Пейчинович. В манастира, има още една църквица-параклис „Св. св. Кирил и Методий", която се помещава в източната страна на южния корпус. Тук намерих рядката книга на отец Кирил „Утешение гришним", печатена в Солунската българска печатница в 1840 г. — Следобед.се върнах в Тетово. Гръдът Тетово е имал, има и ще има голямо значение не само като български просветителен център, но още по географическото положение като възел на много пътища: за Качаник-Митровица, за Гостивар-Кичево-Битоля и Гостивар-Дебър-Охрид, и на средата на важния път Скопие— Призрен, няма вече.да говоря, че той е център за двата Полози—Долни и Горни. Благодарение на това си положение Тетово се издигнал и като стратегически пункт, който турците добре оценили и построили на една тераса над самия град, може би още през XVI в., доста голяма крепост-кале, която отдалеч се белее на Бал тепе и привлича вниманието на пътника още от Скопското шосе. Тая крепост е имала назначение да пази новия път за Призрен, който върви по река Пеня, протичаща през Тетово, на северозапад, защото старият път е на североизток към с. Лешко, дето пътят е почвал да се издига по планината, както показват остатъците от стара крепост; тук според народното предание някога си е процъфтявал гр. Леген, тъй често възпявай в южно славянските епически песни.

От Тетово на 22 август отидох в Гостивар — град нов и повече турски (5 хиляди турци и 1 хиляда българи, които впрочем напоследък достигнали това число). Гостивар за мене не представяше голям интерес, но отиването ми там имаше за цел да се запозная с местността и етническия състав на населението в свръзка с въпроса: дали Шар планина може да се счита като етнографска граница на българската народност? — Селата между Тетово и Гостивар по полите на Рудока планина са повечето албански или смесени (албанци и българи), обаче повечето от тях носят чисто български имена, що ясно показва, че албанският елемент е тук пришелец от по-нови времена, от турската епоха;

* Духовниците.

87

това се потвърждава и от местните географически имена, които така също са български, следователно ние не можем, па и не трябва да смятаме двата Полози — Долни и Горни, за места погранични, дето се мешат двата елемента — албанци и български. Ние тук ще се ограничим само с тоя извод и по-долу ще се повърнем пак към поставения въпрос и ще се опитаме да дадем и неговото разрешение.

Гостивар привлече вниманието ми с друга една особеност. Денят, в който бях там, се оказа пазарен (вторник) и затова улиците на това градче бяха препълнени с хора: на пазар тук дохождат не.само от околните села и изобщо от Тетовско, но и от Дебър и Дебърско, Кичево и Кичевско, имаше и от Струга, от Охрид, па дори и от Ресен, поради това и официалният, тъй да се каже, език на пазара беше българският, на който говореха и турци, и албанци. Главният артикул на пазара бяха храните, но продаваха се и други предмети; зеленчук, сол, захар, сирене, добитък и др. Обаче мене ме порази голямата скъпотия на тия от първа необходимост предмети. Така житото струваше от 9 до 12 гроша оката*, царевицата — 10 гроша оката, ечемикът — 7 гроша оката, солта — 17 гроша оката, а по-рано била 30 гроша,, захарта — 62 гроша, краве масло — 40—45 гроша и т. н. — скъпотия, която е предизвикана от преголемия недостиг изобщо на храна в тия планински отстранени краища и която по-нататък към есента, както мнозина от събралите се там селяни казваха, ще стане още по-голяма, ако храна не бъде докарана отвън. Във всеки случай по всичко лесно можеше да се заключи, че гладът чука на вратата на това повечето българско население, което се бе тук събрало от много и далечни краища на западна Македония с едничката цел да търси хляб, както някои се изразиха. Но не стигаше само това. Разправяха ми, че откак се изтеглили българските войски от тия краища, арнаути-разбойници почнали да върлуват, като събирали и търговци, и население, особено около с. Падалище по пътя за Кичево. Населението и границата сега се намира под отбрана на народна милиция, която впрочем не е достатъчна, а главно че тая милиция не получава храна като отделна войскова част и затова много халтаво си гледа работата.

От Гостивар се върнах в Тетово още същия ден, а на 24 август заминах пак за Скопие, отдето мислех да продължа обиколката си в близките на града околности. На 25 същия месец обиколих местността северно от Скопие към Черногорията и можах да събера нови данни за споменатия в грамотата на цар Константин Тих (1259—1277) манастир „Св. Георги", който според думите на грамотата се намирал „на бръдь Вирпинъ премо Скопии града надъ Серевж". Серава е малка рекичка, която се изтича от Черногорията, тече на юг и се влива във Вардар в самия град Скопие. Тя се нарича още Радишанска река по името на с. Радишане, над което извира. Вирпино бърдо (в устата на скопяни звучи и днес Върфино бърдо) е днешното „Голямо бърдо", едно от южните предгория на Черногорията, западно от с. Бутел, 5 км северно от Скопие, върху което бърдо се намира турски редут. Покрай бърдото тече друга рекичка Бара, западно и паралелно на Серава, следователно манастирът „Св. Георги" ще трябва да търсим източно от река Се-

* Старата мярка за тежина, равна на 1 кг и 282 грама.

88

рава. Според разказите на една 90-годншна жена манастирът „Св. Георги" се намирал тъкмо на мястото на днешното с. Бутел, което някога си било по-долу (южно) към града. Манастирът бил разрушен от турците, а земите му станали вакъфи, според едни на джамията Ея паша, а според други — на Меда джамиси. Днешните бейски чифлици на с. Бутел са били издигнати на мястото на манастира; някои селяни, които успели да си откупят земи там, и днес плащали десятък на джамията Ея паша. В селото Бутел посочват и днес още на четири камъка, останали уж от манастирската църква, които не дават да бъдат вдигнати от мястото: когато се опитвали да ги натоварят на кола, за да ги махнат,-всички коли се счупвали под тях и камъните си оставали на мястото. Разказват още, че след разрушението на манастира от него се вдигнал сам по себе си един кръст и се спрял на джамията Ея паша. Турците няколко пъти отстранявали тоя кръст от джамията, то той пак се връщал на мястото си, докато най-сетне не го счупили и по тоя начин се отървали от него [9]. Същия ден ходих и до водопровода при Скопие, който е дълъг до 200 метра с 57 арки—отвори отдолу; в сегашния си вид той несъмнено е турска направа, но изглежда, че в основите на арките има остатъци от римски строеж. Водопроводът и днес функционира, но водата му не отива в града или крепостта, за където първоначално е била назначена, а се излива през една чешма при новите турски казарми.

На 26 август посетих манастира „Матка" по името на селото със същото име. Той се намира на една тераса пред началото на скалистия прорез, който р. Треска прави в долното си течение, преди да се влее във Вардар. Манастирът в днешния си вид е нов и не особено голям, но църквицата му ще да е стара — от XIV век, както това се констатира по надписа на една надгробна плоча на пода пред царските врата от 6880 г. от сътворение мира — 1372 год. след Христа. Според надписа над вратата на църквата отвътре се установява, че манастирът е бил разрушен в началото или средата на XV век, защото в 7005 г. — 1497г. някоя си Милица покрила и изографисала църквата, направила притвор към нея, който днес не съществува. Фреските са важни като датирани и добре запазени, макар че някои от образите на светиите да са силно подправени в по-ново време. Отдясно на вратата и отвътре на стената е изобразена самата Милица с надпис от двете страни на главата; ПРИМI ГИ МОЛЕНИЕ СВОЕЮ МИЛИЦ, и на сина й Никола с надпис по същия начин: ПОМЕНИ ГИ РАБА СВОеГО НИКОЛЦ, който очевидно е бил умрял, когато са се писали фреските. В църквата има една сребърна кутия за мощи — българска кована работа от 1818 година при монаха Доротей. Също заслужават да се отбележат две икони на св. св. Петър и Павел от 1728 година, подарени от кюркчийския* занаят (руфет) в Скопие.

След завръщането си от манастира „Матка" отправих се на следния ден да отпътувам за Прищина, отиването ми в която, както и в Призрен, влизаше също така в първоначалния ми план. В Прищина стигнах на 27 август вечерта в 9 часа, а още на 28 същия месец можах да замина

89

а с. Грачаница, 15 км югоизточно от Прищина — знаменитата задужина* на, сръбския крал Стефан Милутин. Границата днес представя едно голямо село, но в средните векове то е било може би малко град, дето се е намирала резиденцията на сръбските крале през времето а най-големия разцвет на Сърбия. Но от него днес е останал само един манастир, чиято църква със своята архитектурна кокетливост с красив градеж, със своя сложен план и хубави фрески, които несъмнено са съвременни на постройката на църквата, справедливо се счита за един от ай-добрите и типични паметници на сръбската средновековна църковна архитектура. Според един хрисовул, даден на манастира в 1322 г., може да се приеме, че църквата е градена в началото на XIV век между 1299 и 1321 година, защото в артиката на църквата, отдясно и отляво на средния ход, са изобразени на двата стълба ликовете на царствените ктитори: отдясно „Стефан Урош (Стефан Урош II Милутин) Христу Богу верьнъ, милостивю Божею самодръжъцъ всевхъ срьпьскихь земель и поморьскихъ и хтиторъ" — 60-годишен старец, облечен в пълно царско облекло, в дясна ръка държи миниатюрата на църква,. а през лявата е прехвърлен царският лорос**, отляво срещу него "имонида кралица, Палеологина, дьщеря царя Андроника Палеолог" — млада, също облечена по царски, за която Милутин се е оженил след Солунския мир в 1299 година между него и византийския импетор Андроник II (1281—1331). Стойността на църквата донейде е наситена от несъразмерно дългия и съвсем затворен притвор, построен изографисан в XVI век (1571 г.), както това се види от надписа на задната стена отдясно от входа. Освен църквата в двора на манастира намира двуетажно здание — манастирска школа сръбска, което било построено в 1870 г. Школата е функционирала до 1912 год. Също пак там се издигат други два нови двуетажни корпуса, от двете страни с няколко входа в манастирския двор. В него ден тия всички здания бяха изпълнени с посетители, понеже беше празникът на църквата Голяма Богородица (15 август стар стил) и имаше голям събор от надошлите и от Прищина и околните села. Веселието беше в пълния си разгар, щото, щом се свърши църковната служба, веднага циганските зурли свириха и тъпаните забумкаха и големи хора на няколко места се захванаха. Местното население повидимому малко съзнаваше важността на историческите моменти, които преживява в настояще време сръбската провинция, и затова аз се съмнявам дали то има твърдо национално съзнание като сръбско, още повече че езикът му не е чисто сръбски.

Следобед същия ден ходих в с. Янево, югозападно от Прищина на 25 километра, скрито в дъното на един дол при изворите на Яневската река, ляв приток на река Ситница под Църни връх на планина Велетин. Това е един католпшки оазис — село от 400 къщи католици и 60 къщи мохамедани, но в XVII век е била малка паланка. Яневци говорят сръбски, но според думите им не са сърби; считат се за потомци на хървати, поселени там някога си като рудари, които са обработвали до-

* Постройка (църква, чешма, кладенец, мост, път и др.), направена за успокоение на пата.

** Лорос — дълъг пояс, пристягащ далматиката в кръста, като единият му край се !мята през лявата ръка.

90

биваната там сребърна руда, половината от прихода на която те давали на султана. Католишка община в Янево е имало още в началото на XIV век (1328 г.), но редом с нея е имало и православна, за която имаме известия още в XVI век. Обаче през Австрийско-турската война в 1683— 1689 г., именно през есента на 1689 г., когато турците накараха австрийската войска да очисти Косово поле, тамошното християнско население, което беше се компрометирало като съюзник на австрийците, за да се спаси от турските мъчения, се изсели повече в Австрия. Тогава пострадало и с. Янево, в което изчезнали и католическата и православната община. Но католическата община била отново възобновена в XVIII век, каквато си остава и до днес. Яневци сега не се занимават с рударство, а със златарство (куюмджилък), което те упражняват в селото си, но повечето отиват по „гурбетлък" (понеже мерата им е малка и не могат да се изхранят със земеделие), особено в Северна България, като куюмджии, затова и мнозина от селяните говорят на чист български език. Със сърбите те не живеели добре и били силно преследвани от сръбските власти; те много са доволни от коректността на българската власт и молят бога завинаги да останат под българско. В селото има голяма църква, бивша православна църква „Св. Никола", която в 1856 г. католиците завзели и престроили в своя, що се потвърждава и от самия план на църквата — православна базилика. При църквата имало училище, което от 1912 година е затворено, защото турците заклали двамата яневски учители. Сръбската власт по никой начин не им позволява да отворят наново училището и през 1913 и 1914 г. яневските деца принудени били да се учат в частни къщи. Кметът и общината искат, щото Министерството на народната просвета да им назначи български учители и сега се намират в преговор по тоя въпрос с католишкия епископ в Призрен, вероятно за условията, при които.те ще трябва да приемат българи учители. Освен католиците в Янево имало и тъй наречените скрити християни католици, които някога си били насила помохамеданчени, но скрито продължават да изповядват християнството. Такова е с. Брус (или Андровци), недалеч от Янево, село Влашка бара (Феризовско) и др.

От Янево се върнах вечерта право в Прищина, а следния ден (29. VIII) предобед употребих за разгледване на града: посетих: 1. главната джамия „Султан фати Мехмед" — голяма сграда от 865 година от хиджра или. 1513 г. от Христа, в двора й се намират антични надписи (фрагменти); 2. едничката християнска църква „Св. Никола" — нова постройка от началото на XIX век с хубав иконостас-резба, дебърска работа, със същите мотиви и композиции от Св. писание, каквито са в църквата „Св. Спас" в Скопие и очевидно направена и от същите майстори галичани, що и хронологически се потвърждава, защото според думите на българския архиерейски наместник в Прищина църквата била построена в 1827 г., а скопският иконостас е от 1824 г. Има в църквата и стенна живопис, но тя е съвсем нова от 1902 г. със сръбски надписи. Следобед същия ден ходих с кола до гробовете на турските герои в Косовския бой в 1389 г.: най-напред до тюрбето* на Мурадовия

91

велик везир Гази Местан паша и на Сюлейман Байрактар, което се намира на едно бърдо на 5 км северозападно от Прищина, отдето се виждат височините на Копаоник. Гробовете се намират в едно кръгло здание, което е издигнато на мястото, дето са паднали казаните две личности; обстановка бедна и повидимому зданието не се поддържа, защото подът му е съвсем изгнил; при тюрбето се намира малко здание — гостоприемница. И двете здания се издигат на открито без ограда. В същата посока, в южната част на равнището между р. Ситница и долното течение на притока й Лаб, се издига Мурадовият гроб. В същност това е истинският гроб, защото тялото на султан Мурад, както е известно, биде пренесено от сина му Баязид I и погребано в Бурса; според народното предание това е било мястото, дето Мурад бил убит от Милош Обилич, сръбски властел, и тук били погребани само вътрешностите на султана, вероятно след балсамирането на тялото. В голям ограден във високи каменни стени и с вход от изток се издига близо към западната оградна стена една четвъртита зала, наредена и украсена в модерен стил, в средата на която е поставен султанският гроб с голяма и много навита чалма и около него два бронзови светилника, също модерна работа, но без свещи; постлана е залата с килими персийска имитация. От северната страна до самото тюрбе отделно се намира харем-ликът на ходжата, който пази Мурадовия гроб — едно ниско здание. Сегашният .ходжа се казва Исмаил Хаджиович, чийто род заема тая длъжност от 150 години приемствено. Веднага отдясно на входа в двора има хубаво ново двуетажно здание — селямлък, помещение за гости поклонници. В същия Двор се намират и гробовете на Хафъз паша (може би солунския валия), на Рифат паша, на ходжа хаджи Али, баща на сегашния ходжа, и на брат му.

Обиколката си около Прищина се принудих по някои причини да съкратя и на 30 август сутринта заминах за Призрен. На кола от Прищина право на югозапад през Липлян (старата Ulpiana) стигнах до с. Стимля на шосето Феризово-Призрен, оттам влязох в дефилето на р. Стимля и постепенно се изкачих на седловината на планина Църнолева. По тоя същия път в края на миналата година отстъпваше разбитата сръбска армия със своя крал и държавници; още и сега личат малки окопи сръбски по високите места от двете страни на шосето. След като превалих планина Църнолева, почнах да се спущам по големите зигзази на шосето към с. Суха река, а оттам през Призренското поле стигнах в града около 6 1/2 часа след пладне. Призрен е разположен с едната си част — турската, в равнището, а с другата — християнската, наречена Варош, амфитеатрално по склона на планина Цвилен, над която част се издига и отдалеч белее призренската крепост — калето. Градът има вид на чисто стар турски град с много чаршии в централните тесни улици и с дървени (паянтови) постройки, значително остарели. По всичко се види, че това е един богат търговски център. Тук намерих така също добър прием и от военни, и административни власти, затова още вечерта сполучих да наредя за следния ден отиването си на Люма куле [10].
На 31 август на кола потеглих на запад от града по Призренското поле и след 6 км. път стигнах до австрийската граница — на моста през р. Бистрица, на единия край на който стоеше български часовой, а на

92

другия — австрийски. След като превалих бърдото при с. Шкоца, влязох в дефилето на р. Бели (Бързи) Дрим, който си пробива път между планините Башрик и Коритник — хубаво, но диво дълбоко дефиле, покрито от двете страни с дъбови гори. По пътя все още се виждат части от автомобили, камиони, файтони, извадени от реката — остатъци от последния разгром на сръбската армия и държава. Люма куле отстои на 36 км от Призрен и представя една стара опушена двуетажна кула, която се издига на левия бряг и при устието на р. Люма, приток ляв на Бели Дрин. Тук крал Петър е почивал три дена през време на бягството си за Шкодра. На устието на р. Люма заварих една малка команда от български пионери, която продължаваше все още да разкопава от дъното на реката скелети на автомобили със здрави електромагнити и с резервоари, пълни с бензин. През река Люма от шосето към кулата е имало висок каменен мост, който бил съборен от сърбите при отстъпването си в Албания. Аз преминах реката по дървения, сега направен мост, по-горе от стария на р. Люма и продължих пътя още на 4 км през с. Кюкюз (или Кукус) по хубаво ново шосе, прокарано недавна от австрийците, до вливането на Бели Дрин в Черни при с. Брути. Оттук вече се почва истинска Албания и конският път или по-право една пътека за Шкодра.
Пътуването ми към Люма и по Люма се намира пак в свръзка с поставения вече от мене въпрос: трябва ли да считаме Шар планина за граница на българската народност? По-горе (вж. с. 27*) споменах, че албанският елемент на изток от Шар в Долни и Горни Полог е пришелец. Същото явление се забелязва и на запад от тая планина. Още в 1858 година Гилфердинг [11] показа, че в речта на призренските сърби вече се чувало приближение към българското наречие. Филолозите твърдят, че всички села, на брой 80, в областта Люма говорят език много по-близък до българския, отколко до сръбския, следователно ние тук имаме българско население, което е било подложено на силно, отначало албанско, а после сръбско влияние, но е било същото, каквото е дебърското население, в българщината на което никой не се съмнява. Обаче това влияние се почнало сравнително късно, от XII век, когато, от една страна, се бе почнала елинизацията на българското население в Македония чрез църквата и чрез нововъзникналото Епирско деспотство, а от друга — когато сърбите от края на XIII век под силната ръка на Немановите приемници поискали да прекрачат своите национални предели и със завоевания да съединят под властта си всички земи на Балканския полуостров. Но това беше време, когато българската народност бе вече напълно сформирана и официално бе призната от византийското правителство в границите, определени отначало по договора от 864 г.и особено по договора от 904 г., когато цар Симеон с излизането и закрепването властта си на Адриатическо море и с присъединението на всички славянски земи в днешна Южна Македония и Южна Албания към българската държава завърши обединението на ония славянски племена на Балканския полуостров под българския скиптър, които дадоха окончателна физиономия на българската народност, а

93

последвалата след това мирна културно-просветителна дейност на св. Климент като учител и епископ на новопридобитите земи и на неговите ученици тури твърда основа на това, което ние днес наричаме „българско отечество". И тъй нашите исторически права върху тия същите земи, които сега са окупирани от нашите войски, плюс българските земи в Гърция и в Южна Албания се градят на политическото и културно обединение на племената от една и съща славянска група, съвсем различна от сръбската, в техните естествени географически предели, а не на насилствено, а оттук нетрайно завоевание на чуждо население и земи,, какво се явява сръбското и гръцкото. Затова ние мислим, че при определението историческите, следователно истинските западни граници на нашата народност, ще трябва да се вземат в основа границите на договора от 904 год. Тия граници са вървели така: от р. Галико (вж. по-горе, с. 2*) на запад тя е, пресичала р. Вардар между селата Вардаровци и Ахматово, обикаляла по планината Паяк, повръщала на юг, минавайки източно от Воден, и по планините Караташ и Негуш завръщала на запад между Кайлари и Кожани, към върха Инияк, пресичала горното течение на р. Бистрица южно от Костур към планината Грамос и обхващайки областта Колония, отивала право на запад към гр. Химара на Адриатическия бряг; нататък границата е отивала по Адриатическия бряг до устието може би на р. Шкумба, по тая река повъртала на северозападна посока по планината Крабе, северно от Елбаоан, после по вододела на реките Шкумба, Мати и Черни Дрин към средното течение на последния, по него до сливането му с Бели Дрин, по тоя последния към р. Ибар, по него към средна западна Морава и оттам право на север към устието на р. Колубара на р. Сава, западно от Белград (вж. приложената карта № IV).

1 септември бе определен за разглеждане на гр. Призрен и близките му околности. Сутринта ходих на тъй нареченото Душаново кале в дефилето на р. Бистрица, която тече през самия град, нагоре по течението на 4 км югоизточно от Призрен. Калето е построено на левия бряг на реката върху една висока остра отделена скала, по-ниска от околните височини и поради това изглежда като да се издига тъкмо в средата на прохода. От старата крепост са останали само парчета от стени и част от кръгла кула, доста висока. Строежът е средновековен и може да се отнесе към XIII или XIV век. Стратегическото назначение на тая крепост било да пази прохода и пътя от Призрен за Тетово-Скопие (вж. по-горе, с. 27*), който път постепенно се издига в зигзаги към билото на Шар планина и представя чудна гледка от крепостта. Под крепостта според летописни данни се е намирал някога си манастир с голяма църква „Св. Архангел Михаил", построена, както и калето, от Стефан Душан, чието тяло било там погребано. Тая църква била разрушена от турците до основи и камъните й били употребени за постройката на джамии в града, тъй че и гробът на Душан не се знае де е.

На връщане от Душановото кале се отбих да разгледам другото кале над самия град, за което по-горе споменах (вж. с. 35*). Тая крепост не е стара; постройката й се отнася към времето на турското владиче-

* По оригинала.

94

ство (може би XVI век). В нея доскоро е имал своята резиденция при: Призренският турски паша с един малък гарнизон, но сега помещенията с изгорени от сърбите, останали са само едни стени, които скоро ще с обърнат в развалини. Не можах да разгледам добре тая крепост, защото се приближаваше страшна буря откъм север с черни ниски облаци та трябваше да бързам в града. На пътя се отбих да прегледам полуразрушената църква „Св. Архангел Михаил" в горната част на града- във Варош на една тераса, която църква според преданието била пост роена в XVI век от сръбския воевода Стефан Щилиянович. Силният дъжд, който почна да вали безспир целия следобед, ми по[о]бърка [плана] да разгледам другите стари паметници в града и особено старите църкви, между които най-вече привличаше вниманието ми бившата съборна църква „Св. Петка" в долната част на града, църква, построена уж от Стефан Душан, но по-сетне обърната в джамия и носеща името „Джума джамия". Тя обаче и като джамия е запазила християнския си вид; кулата (камбанарията) й на западната страна и до днес стои и от покрива й турците издигнали своето минаре на няколко само метра; трит апсиди в източната част и до днес се виждат. Разказваха ми тия, които влизали вътре, че в горната галерия (женското отделение) още се виж дали изографии на светии под горната замазка. Напоследък сърбите отнели от турците тая, но последните се домогват пак да си я вземат Вечерта се получи в Призрен известието, че война е обявена на Румъния от наша страна и че военните действия били вече почнати. Това известие ме накара без време да напусна Призрен. На 2. IX под силен дъжд потеглих за Феризово, дето трябваше да пренощувам и да чакам трена и на 3 същия месец вечерта стигнах в Скопие. Макар че не бях изпълнил докрай начертания си план, понеже имах намерение да се върна в Прищина и през Прокупле—Ниш да премина в Моравско и да обиколя старите български градове Свърлиг, Равна и да отида в Ждрело (югозападно от Петровац, в горното течение на р. Млава) и в Горнячки манастир, между които се намират развалини от крепостта резиденция на двама български браничевски князе братята Дърман и Куделин от XIII век, и изобщо да се запозная по-подробно с границите на старата Браничевска област, обаче съзнавайки, че в такива важни моменти всеки трябва да бъде на мястото си, на 5 септември напуснах Скопие и направо през Ниш заминах за София, дето пристигнах на 6 същия месец сутринта.

София, 28 септември 1916 г.

Професор поручик В. Н. Златарски

П.Р. Както вече имах случай на няколко места в настоящия доклад да изтъкна, една от главните ми задачи при пътуването беше да изуча на самите места границите на българската държава в разни епохи през средните векове и на Охридската архиепископия според грамотата на император Василий II Българоубиец от 1020 г. Като резултат на това ми изучаване са и приложените тук 9 карти с нужния към тях текст за по-добра ориентировка.

Проф. поручик В. Н. 3 л а т а р с к и

ЦДИА, ф. 260, оп. 4, а. е. 74. Препис на мишина. Оригинал.

95


Материалът е публикуван по: Петров, П. Пътуване на проф. В.Н.Златарски из Македония. ВИС, Г. 60, 1991, кн. 1, с. 69-96.