| More

translator

Марко Григоров

СЕЛО ТРЕСОНЧЕ

(спомени*)

Поминък

Старците казват, че селото* е много старо и е заселено вероятно от славяни, които тук са намерили убежище от гоненията на турците. Дошли са от Солунско и Галик (Галичник).

Избрали са това място и поради богатите пасища, които се намират по високите поляни из планините, обрасли с буйни гори и богати с бистра и студена вода, тъй необходима за поенето и къпането, на многобройните стада овце. Стадата тук престояват от Гергьовден до Димитровден. Есента се упътват тия стада, водени от много овчари и кучета, на юг, към Солунското поле, дето изкарват цялата зима, тъй като тук не е студено и зиме овцете има какво да пасат чак до пролетта, когато отново поемат обратно, пак към север. Тъй вървяло това десетки годили наред и животът с бил хубав, осмислен и ползотворен. Имало в изобилие мляко, масло, сирене, кашкавал, месо, вълна, от която жените правели и мъжките, и женските дрехи. Най-бедната къща имала по няколко десетки овце, достатъчни да изхранят семейството, а богатите кехаи имали стотици и хилядници овце. Моят дядо Георги Марков имал не по-малко от 10 хиляди овце. Той е бил най-богатият кехая в Тресонче.

Понеже мястото е високо, като Копривщица, тук не растат никакви житни култури. Нашите жени не знаят как расте житото. Затова лятно време мъжете, които са се върнали от чужбина, отиват с добре охранени коне - по цели кервани, за да си помагат взаимно при товарене и разтоварване на чувалите - в Кичево, Битоля, Прилеп или Скопие за жито. Донесат толкова, колкото с необходимо за цялата година да се изхрани семейството. В Елбасан (Албания) отиват за сол, маслини и зехтин. От споменатите градове донасят и други потребности за едно домакинство: чаши, чинии, лъжици, стъклария, газ, обуща и др. Дърва си набавят

* Близо до гр. Дебър, Македония (днешна Югославия [Спомените са записани през 1962 г.]). Разказът и първите три глави се отнасят за времето между 1680— 1890 г. Б. р.

237

през лятото или с коне, или жените носят на гръб по няколко пъти, докато си набавят колкото е нужно за тежките и продължителни зими, които тук са обикновено явление.

Така, като си приготвят прехрана, топливо, дрехи и обувки, спокойно могат да чакат, зимата, която рано настъпва и късно си отива - трае 4, 5, 6 месеца. Тук пада много дебел сняг, с дни и седмици не може да се излезе навън от къщата, а камо ли да се отиде у съседите. За вода им служи снегът, който топят на буйните огньове, каквито тук се кладат. Хората се обличат в дебели вълнени дрехи, затова издържат на суровия студ. Имат кожени завивки, конто представляват цели кожуси и топлят добре. Децата не отиват на училище, докато не се направят пъртини из дебелия сняг. Понякога и до чешмите се правят пътеки, като поомекне времето. Всяка махала живее сама за себе си и се самопродоволствува.

Село Тресонче се състои от 15-20 махали. Всяка се намира на някое високо, сравнително равно място, на някой рид. Една от друга махалите са разделени с дълбоки дерета, през които изтичат малки поточета. По-главни махали са: Брадиновци - тя заема средищно място в селото и се състои от десетина къщи, със стотина и повече жители. Тя е най-известната и по богатство, и по това, че от тая махала са излезли много хора, които са ръководели селото, като кметове, главно кехаи, епитропи, учители, свещеници и борци срещу гърцизма, който у нас не е могъл да пусне корени. От нея са излезли и много образовани хора, които в България са заемали ръководни постове по просветата; Пешковци-най-отдалеченото селище, махала, която се намира под самата планина Бързовец-сред дъбова гора. Зимно време тук никой не може да дойде, нито пък да излезе оттам. Диви кози се крият в Бързовци; Горно Кадиевци и Долно Кадиевци, които се намират край самата река-чиста, бистра, студена, пълна с пъстърва. Лете тук над селото овчарите правят пирове, където къпят по няколко пъти овцете, преди да ги стрижат, за да блесне вълната им като чиста коприна; Вьрленци-над Брадиновци, Подровин, Леховци, Юруковци, Крапниковци, Тризловци, Бутковци, Кичевци и др.

238

Носията е описана а моята научна работа[1] по говора на малореканците. Тя е тежка, хубава, царствена, скъпа - дело на ръката на миячката, особено везаните ръкави и елеците. Години наред я готви, шие, везе, плете, бродира момичето - бъдеща невеста. Сватбите в наше село стават всяка година на Петровден, и то всичките. Веселието трае 2 - 3 седмици и в него взема участие цялото село. Това е най-хубавото време от годината тук - когато селото ликува с пълни гърди, защото през това време тук се намират и гурбетчиите, т. е. тия, които ходят по чужбина па печалба.

Лятно време в нашия кран е хладно, свежо, приятно за почивка и отмора и на душата, и на тялото. Незаменимо планинско летовище - зелени поляни, прохладни сенки, бистра, изобилна и студена вода - чиста като сълза. Букови и дъбови гори опасват селото и го правят китно. Ако има и овчи стада - тогава и млякото, и маслото, и сиренето ще бъдат в изобилие. За зеленчук има и градини.

Родословие

За произхода на името Брадиновцн най-вероятно е следното предание. Майка изпратила синовете си на чужбина (на гурбет) за печалба. Тя ги изпратила млади, а те се върнали вече възмъжали, брадясали. Като ги видяла майката да се връщат такива, извикала: „У, какви сте ми брадиловци, брадиновци!" Аз съм син на Глигура[2], той е син на Георгия, последният е син на Марко, на когото аз съм кръстен. По-назад имената на другите прапрадеди не ги знам. Дядо Марко е имал брат - дядо Сарджо. Дядо Марко бил висок, възсух, пъргав и с брада, бил дългогодишен сиптроп в черквата в селото. Дядо Сарджо го помня. Той беше среден на ръст, облечен в дълъг кожух с шапка, с чалма на главата и винаги с патерица в ръка. Гонил ме е веднъж - това го помня - бях се качил на череша да бера още неузрели череши. Едвам сполучих да избягам от патерицата. Знае се, че той е бил глава на селото, старея, когото всички слушали, уважавали, боели се от него и се допитвали за съвети. Когато излизал да обиколи селото, всички, които са били без

1. „Известия на Славянския семинар", С., 1907 г. Тук с моята научна работа, отнасяща се говора на малореканско (мияците), клон от македонските българи.
2. По тамошното наречие Григор се произнася Глигур.

239

работа, мъже или жени, се криели, защото той никому не давал да стой без работа, в безделие. Тежко на оногова, когото изненадвал да седи така, без работа. Той го ругаел публично пред всички и бил готов да го набие. Всички трябвало да работят, защото за всички имало работа. Трудолюбието е било добродетел, която се ценяла много от него. От друга страна, дядо Сарджо Брадина е пазел селото от други беди. Нашите села не познават турчин да живее в тях. Когато турски аскер (войска) искал да преседи няколко дена в селото, топне позволявал това, пъдел ги. В селото имало само жени. И имал авторитет, защото пашата в Дебър и тоя в Битоля са го познавали, уважавали и слушали. Продоволствувал ги с най-хубавото сирене, кашкавал, масло, каймак, хубава вълна и пр. Турците го слушали. Не пускал и гръцки владика да влезе в селото или ако влезе и отседне в някоя къща, той туря катанец на черквата и не му позволява да влезе в нея да служи. И така той отива в друго село, ако може да влезе и там, защото и в Галичник, и в Лазарополе имало старей от класата на дядо Сарджо. Никакво оплакване на владиката пред турските власти против дядо Сарджо Брадина не помагало, защото последните знаели кой е дядо Сарджо Брадина. Арнаутите също са били респектирали от него. Селото през негово време е цъфтяло.

/Старата къща на рода Брадиновци в село Тресонче (днес разрушена)/

Дядо Георги Брадина - син Марков, баща на баща ми, е наследил авторитета на дядо Сарджо. Той, негов братов син, е бил кмет на селото около 20 години н се ползувал с голямо име и в селото, и пред турците, и пред арнаутите. И в негово време нашата къща - Гьоргиоската, е била в завидно положение. Аз помня като дете как десетки овчари в големи котли, като тия, в които топлят жените вода за пране, пълзят стотици и стотици овце. Това мляко се нравеше на сирене и кашкавал и се разпращаше по малки и големи градове: Дебър, Кнчево, Велес, Прилеп, Битоля, Солун, Цариград, Скопие и др. Помня и как къпеха тия стада в големи вирове в селската река и как блесваше вълната им като сняг. Около тия вирове пие, децата, ловяхме хубава, посипана с червени петна пъстърва, и я носехме дома да и готвят.

Дядо Георгия имаше синове: Спиро, Глйгур, Нестор, Постол, Мане и дъщери: Милка и Галена, Последни-

240

те не ги помня. Казват, че били много, хубави и ме обичали много като бебе: Баба ми. се казвала Елена - не помня и нея.

Разложение и упадък на Брадиновци

Арнаутите (албанците-северните, наречени „геги") са причина да се разпадне не само нашият род, но и всички наши села да обеднеят и да променят коренно начина си на живот. Арнаутите живеят в непристъпни скалисти места, дето не може да се ражда нищо друго освен по малко царевица и картофи. Затова те дирят прехраната си от другаде, като паразити. Съседи на богатите миячки села, те нападат от време на време едно или друго село и грабят овце, коне, дрехи, храна и всичко това отвличат по домовете си да хранят семействата си. Това е станало система у тях и траяло години наред. Властта не е вземала никакви мерки, за да запази християнското население от тия безчинства и грабежи на арнаутите. Самото страдащо население не е могло да се варди, защото не е имало оръжие. Сеймените-арнаути, които бяха оценявани от населението да ги закриля от тия нападения, не всякога можеха да бъдат полезни. И така обеднявахме от ден на ден. Баща ми веднъж се връщал от София у дома. Преди да влезе в селото, срещат го арнаути, вземат му 150-те лири (наполеони), кои го носел, също и хубавия кон, който бил купил и София за 150 лири и почти гол го пущат да си иде у дома. Такива примери са безброй. Поради тия причини овчарският живот става невъзможен, защото няма вече овце. Кираджнйството също не може да вирее, защото няма коне. А трябва да се живее. И ето мияците лека-полека напущат стария си живот и тръгват по чужбина-главно България, после Сърбия и Турция, да работят... Едни стават дограмаджии, други - зидари, трети - бояджии, четвърти - млекари, бозаджии, сладкари др. Така печелят средства, за да хранят семействата. Така се явява у нас гурбетчииството към 1880 г.- след освобождението на България. Мъжете ходят на тугина[3], а жените ги чакат всяко лято да си дойдат. Някои редовно си ходят, друг почват да летуват продължително и жените им кукуват като кукувици - сами, с деца, без хра-

3. Чужбина.

241

на, без облекло - бедни, нещастни. Но животът си тече и при това положение сватбите си стават всяко лято, както му е редът - според обичаите.

Килийно училище

Аз и брат ми Огнен бяхме ученици в килийното училище при поп Йован. Баща ми беше ни пратил от България, където ходеше да работи като дограмаджия по постройки, черковна книга - Наустница. С нея ходехме при поп Йован, в един зимник седяхме на греда. Той ни прочиташе урока, даваше ни книгата и следния път отивахме пак при него и сега ние му четяхме урока. Тогава той ни даваше друг урок. Брат ми Огнен не вървеше добре, но аз напредвах.

Светско училище

Килийното училище беше прекъснато и заменено със светско, когато дойде за учител Мино Петков Брадински. Той беше свършил в Солун българска гимназия и беше назначен за учител от Екзархията в родното му село Тресонче.

/Мино Петков Сарджов (Серджов)-роден в с. Тресонче, завършил Солунската българска мъжка гимназия и първи български екзархийски учител в село Тресонче (края на ХІХ в.)/

Той събра колкото можа от цялото село ученици и отвори първото светско училище в Тресонче - килийното беше закрито. Като ме поразпита Мино, който беше братовчед на баща ми, и видя, че зная да чета, да пиша по черковному и да смятам до сто, той ме постави направо в III отделение. Майка ми обаче беше решила да ме изпрати на прехрана в Солун при тримата си по-големи братя - млекари - на „Молос искелей" - Георги, Гего и Кръсте. И тъй, аз трябваше да прекъсна училището и около Димитровден да замина за Солун. Оттук започва моята одисея, моето странствуване още от 7-8-годишна възраст.

В СОЛУН

Тръгване за Солун. Майка ми ми приготви дрехи и всичко за из пътя. От Тресонче до Солун се отива за 7 дена с кираджийски коне. Според обичая кръстосаха на гърдите ми върви, нанизани със сушени ябълки, круши и др., изсипаха стомна вода пред краката ми, за да ми върви, тръгнах с десния крак и излязох из голямата порта на нашата къща. Мъжете, с които пътувах, не помят кон бяха. Един от тях ме качи на един кон в средата между чувалите („оню в седеле") и тръгнахме. Другите жени ме целунаха и си останах пред къщата, а майка ми тръгна след конете да ме изпраща. Тя дойде далече вън от селото и постоянно ми махаше с бяла кърпа за добър път и добро връщане. Запомних я - жена на среден ръст, стройна, белолика и мила, скромна, добродушна и винаги натъжена (баща ми от ред години не беше се връщал). Когато ме изпращаше, лицето и беше зачервено от плач, сълзите непрекъснато се лееха. Аз бях като омагьосан и вършех това, което ми казваха, и ту се разплаквах, ту се засмивах, ту се гордеех, че вече съм станал голям и тръгвам на чужбина. Най-после майка ми спря на едно място и продължаваше да маха с кърпата-сега безнадеждно, сякаш предчувстваше, че няма да ме дочака да се върна до пролетта. Така и стана. През велики пости тя умряла, а аз се върнах чак на Гергьовден, без да знам - вуйчовците ми не ми казаха.

Пътуване до Солун

То беше много интересно за мене. На всяка крачка аз виждах нови планини, пови гори, реки, конто текат в обратна посока на пашата селска река. Вечер спирахме на някоя поляна, близо до чешма или извор. Разтоварваха конете. Пускаха ги да пасат, като им поставяха па предните крака букам. Наклаждаха огън и около него лягахме да спим, качи едни оставаше буден да пази. Рано в зори потегляхме пак па юг. Така минахме покрай Кпчево и се спуснахме още по па юг. Помня, че минахме и покрай

243

Битоля и сетне край Островското езеро. То ми направи поразително впечатление със своята огледална блескавина, тъй като се изпречи пред нас внезапно, когато се изкачихме на една височина. Пръв път виждах толкова вода, разляла се кристално на необозримо пространство. Минахме край бреговете му, край които се строеше нов железен път от Битоля за Солун-1890 г. От пътуването съм запомнил случката, когато един от кираджиите ме прехвърли като топка през едно дере, което не можах да прескоча. Другият кираджия не можа да ме улови п аз цопнах във водата. Как ме извадиха на брега, не помия.

В дома на кадъната

Вуйчовците ми имаха млекарница, най-голямата от всички, на ул. „Молос Искелеси", край морето. Влязох в млекарнпцата и им се представих. Те ми дадоха хубава закуска и ме разпитаха за пътуването ми. Не помня след колко дена дойде едни ефенди (господин), които ме хареса и ме цани да ги слушам вкъщи 6 месеца за една лира. Най-младият ми вуйчо Кръсте едни ден ме хвана за ръка и ме поведе. Минахме мястото, дето беше станал големият пожар в Солун, и влязохме в една пряка улица. Спряхме пред една голяма порта. Вуйчо ми почука. След малко се чу тропане на налъми по калдъръм. Вратата се открехна и една кадъна, забулена, показа носа си и очите си. След кратък разговор между вуйчо ми и кадъната мене ме поеха ръцете на последната и докато се обърна, вуйчо ми беше изчезнал и тежката порта се затвори зад мене. Минах по тясна калдаръмена пътека и се озовах на чардака (язлък). Дадоха ми стол да седна.

Когато се опитах да се събуя, чорапът ми беше залепнал за раната, която имах на крака още когато пътувах. Бях си наранил крака от обувките, пратени ми от баща ми, като тичах по овцете, които бяха ми дали да паса, преди да тръгна за Солун.

Кадъната ме намаза веднага с някакъв мехлем и раната лесно оздравя. Кадъната се казваше Рефамола-стара мома, около 40-годишна. Майка й беше стара, дребна, суха бабичка, на която викаха Коджакар[4]. Кадъната имаше брат - техник, който често

4. Стара жена (баба).

244

Отсъствуваше - работеше по постройката на- новата жп линия Битоля - Солун. Имаха няколко домашни породписти малки кучета. Къщата имаше широк двор, беше обърнат на юг, към морето. Сред двора имаше голяма смокиня, на която често се качвах и седях на клоните и дълго време се любувах на хубавия просторен залив пълен с параходи, гемии, лодки, излизащи от пристанището и влизащи в залива. Особено ме поразяваха големите броненосци с високи комини.

След като се измих и преоблякох, въведоха ме в приемната стая и ме заобиколиха. Чувствувах се много неловко, притеснен, безпомощен, защото не разбирах какво си говорят. Отбягвах погледите им, насмешливи и дръзки, с които ме оглеждаха и изучаваха, като че ли бях маймуна. Смутен от всичко това, аз отправих погледа си към тавана и не го снех, докато не се съвзех. На сутринта дадоха ми метла и ме накараха да измета язлъка. Това беше първата ми работа. Не помня къде съм спал и как съм се хранил. Знам, че кадъната ми переше дрехите и ме чистеше като свое дете. Работата ми беше следната: 1. Всяка сутрин отивах със зембил (сламена торба) в една гостилница край морето. Там ми пълнеха торбата с останки от ядене и хляб, които служеха за храна на кучетата. Гостилницата беше близо до дюкяна на вуйчовците ми. Редовно ги посещавах и закусвах при тях мляко с каймак. 2. Ходех с две стомни за вода. Чешмата не течеше постоянно. Спираха я няколко часа да се събере вода и тогава я пускаха. Хората се редяха на опашка и чакаха да потече водата. Веднъж на опашката ме наплеска един войник. Плачешком отидох вкъщи. Ефендията беше там, дойде заедно с мене. Сега пък той наби войника. По това личи колко ме обичаха. Друго нищо не вършех. Придружавах кадъната, когато отива на гости, на разходка, на баня. Дрехите ми блестяха-бели, чисти. Всички се взираха в мен, тъй като съм бил освен това и хубаво момче. Кадъната сияеше от гордост, сякаш бях нейно дете.

И тя пожела да стана нейно дете-да ме осинови, като ме потурчи. Затова ме води в семейството на потурчен гръцки свещеник. Той дълго ме предумваше да се потурча, като мн казваше какъв господарски живот ме очаква в такъв случай. А кадъната добавяше, че

245

ще ме изучи да стана голям човек-паша, валия и тия одумвания следваха цялата зима, особено като наближи да си отивам. Много пъти тя със сълзи на очи ме молеше, настояваше да стана нейно дете. „Ол беним бе, Маркоджук!" - „Стани мой бе, Марче." Аз винаги отговарях по един и същи начин упорито, твърдо: „Баща имам в България, там ще ида аз!" Никакви съблазнителни обещания не можаха да ме разколебаят. В душата си инстинктивно чувствувах омраза към турците и скрита дълбока обич към българите. За мене България представляваше нещо неизмеримо по-хубаво, по-силно, по-привлекателно от Турция. Аз копнеех да видя България, която очаквахме да ни освободи. Така си останах твърд докрай. Нито за миг не помня да съм се поколебал. Дори и тогава, когато ми обещаваха, че ще ме оженят за необикновено хубаво туркинче - Хатидже, 15-годишно, което често идваше при пас и правеше компания на кадъната.

Наближи Гергьовден. Кадъната ми купи всички подаръци, конто трябваше да занеса у дома. Със сълзи на очи се разделихме. Даде ми лирата и аз отидох при вуйчовците си.

246

ОТНОВО В РОДНОТО СЕЛО

Връщане у дома

Напуснах Солун пак с кираджии по същия начин, както и при идването ми тук. Върнах се обаче не направо в родното си село, а в това на майка ми - Галичник. При това пътуване помня, че при една почивка всички пътници се опихме здравата, като пихме ракия. Тая ракия беше от град Енидже (Вардар) - рядко хубава и силна. Пихме със сламка, като я потапяхме в малко буренце и смучехме кой колкото може. След това се изтъркаляхме като снопи на земята и станахме чак когато изтрезняхме.

В Галичник

Там ме посрещнаха вуйните ми някак си особено внимателни към мен. Направи ми впечатление, че ме поглеждаха изпитателно, макар и крадешком. Особено се разтревожих, когато една от вуйните ми се наведе да ми измие главата. На въпроса защо ме мие, нали утре майка ми ще ме измие, тя смутено ми отговори и някак си задавено, че няма нищо, и тя ще ме измие пак. Мисълта, че с майка ми е станало нещо, почна да ме гризе по-силно. Още в Солун, от държането на вуйчовците ми, се подосещах, че има нещо, което не искат да ми кажат, по нямах сили да ги запитам, защото щях да ревна, та се въздържах. Ето сега ново доказателство, което отрови радостта ми от завръщането.

От Галичник до Тресонче има път около 2 часа. Водеше ме баба Радевица - паша съседка. Времето беше хубаво. Аз не вървях, а летях, защото скоро щях да си бъда у дома при най-близките си. При едни случай внезапно попитах баба Радевица за майка си, боейки се от страшния и отговор. Обаче и тя намери сили да ме излъже, че е жива, но била болна. Давещият се и за сламка се лови. Повярвах, защото исках майка ми да е жива и да получи подаръците ми.

У дома. Ето го селото ми. Ето ги двете черкви. Виждат се вече и нашата махала, и големият орех до нашата къща. Сърцето ми ще изхвръкне из гърдите ми, така силно тупка. Навлизаме и селото. Вече сме на

247

Ленишча - равна поляна, там е и училището. Оттук трябва да се изкачи една височина, за да излезем пред нашата къща. Колко пъти съм слизал и съм се качвал по нея бос и само по ризка! Не усетих как се намерих пред голямата външна порта, която беше отворена. Погледнах навътре да видя майка си, която сигурно излиза вече да ме посрещне. Но няма никой. Във вътрешната врата се мяркат женски фигури, но никои не излиза навън. Както вървях из вътрешния двор с вперени очи във вратата, виждам дядо си, седнал на калдъръма, да си изтрива очите. В миг всичко ми стана ясно. Нямах сили вече да вървя. Отпуснах се на гърдите му и изплаках с глас: „Майко, къде си?!" Колко съм стоял така, не зная. Знам, че като се съвзех, дадох лирата на дядо си, а и подаръците на стринки те си и излязох при другарите си и им разказах всичко, което съм видял в тия шест месеца: и планините, и големите реки, и езерото, и морето, и параходите, и многото хора. Знам да говоря турски, гръцки; даже и еврейски. Успокоил се от скръбта, почнах да се готви за ново пътуване с по-големия си брат Огнен вече в

България-моята мечта.

/някога в село Тресонче.../

По-малкият ми брат Гошко що остане при стринка ми Посюлица, която беше най-добра от всички и коя го го гледаше като свое дете.

248

Край

* Настоящите спомени са записани от сина на Марко Григоров-българския публицист Георги Григоров през 1962 г. в София. Публикувани са за пръв път в сборника "Спомени на учителя", Варна, 1989 г.
В интернет публикацията са включени само тези моменти от тях, който касаят в най-пълна степен миналото на село Тресонче, Вардарска Македония.