| More

translator

Илия С. Бобчев

МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ И БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ПРОСВЕТА

Предимно до учредяване на Българската екзархия

Кратък исторически преглед

София, Печатница П. Глушков, 1922 г.

(Настоящата публикация се явява второ, поправено и допълнено издание на статията “Българското просветно дело в Македония в цифри” на същия автор, отпечатано през 1912 г. в сп. Българска сбирка. Бел. ред.)

Историята на българската народна просвета в Македония е една от най-интересните и най-славни страници на общонародната ни културна история.

[+/-]... Прочети текста

За жалост, върху тая история в обща форма много малко - или почти нищо - не се е писало до сега. А тя заслужава едно най-подробно изследване, в което борбата за свободна българска народна школа трябва да бъде изучавана редом с борбата за свободна българска народна църква.

Прeдлаганият на читателя бърз исторически преглед един опит за кратък излог на тая история главно от Възраждането до учредяването на Българската Екзархия.

Ние знаем, че въпреки грижливите справки, които сме правили, нашия труд не може да бъде пълен, не само поради своята краткост, не само поради невъзможността ни да съберем и провeрим всички обнародвани до сега данни, но изобщо поради оскъдността на досегашните сведения за училищата в много кътове на Македония.

Като дава на печат тая си книжка, автора във всеки случай се ласкае от мисълта, че преди всичко полага едно начало и дава един почин. Той вярва от друга страна, че в тия времена на униние, ако не и на отчаяние за целия български народ, примера на македонските българи-родолюбци - учители, свещеници и първенци - ще донесе едно насърдчение за падналите духом ревнители на българската народна просвета и българския културен напредък, на които и се посвещават тия страници.

София, срeщу Илинден, 1922
Ил. С. Бобчев

Македонските българи и българската народна просвета

Мястото на Македония в историята на българската култура

На македонските българи е било съдено да играят видна роля не само в политическата, но и в културната история на българския народ.

Съставяща част от Българското царство още от IX столетие, Македония не един път се борила за политическата независимост на целокупна България. Подпадала под робството на византийци, сърби и турци, Македония се бори за своята самостоятелност, като част на Българското Отечество често план много по-упорито, отколкото българите от другите български области. Както казва френския историк Рамбо, „Българска Македония е била още на времето си по-войнствена, по-феодална, по национална по-чувство, по-антигръцка отколкото оная България, на която Прослава беше столица.[1] Само с това високо развито патриотическо чувство у македонските българи може да се обяснят от една страна подвизите на българския народен герой цар Самуила, чадо на Македони, в неговите борби срещу византийците и при основаване Западното Българско царство в X век, от друга страна двукратното възстание на македонските българи срещу Византийците, както и всички най-живи участия на македонците в общонародните борби на българите срещу турското и гръцко иго.

Тоя упорит народен дух у македонските българи може да се схване най-добре, като се хвърли един бърз поглед върху Македония от гледището на общобългарската народна просвета.

Както се знае, славянобългарските просветители Св. Кирил и Методи бяха родени в Солун, столицата на Македония. Изобретатели на българската азбука, преводачи на Св. Писание на тогавашния български език, солунско наречие, кръстители на българския народ, светите солунски братя

1. Rambaud, Etudes sur l'Histoire Byzantine, p. 289,

5

трябваше да окажат своето благотворно апостолско влияние прeди всичко на българите в Македония. Това, което не можаха да направят и довършат, направи го и довърши техния ученик Св. Климент Охридски в IX век.

Назначен от българския цар Борис за епископ в Македония, в Кутмичевица, Св. Климент се предава на ревностна деятелност не само проповедническа, но и писателско-учителска. Подпомогнат от множество свои сподвижници, между които най-прочут е Св. Наум, Св. Климент сам превежда, написва или способствува да се преведат от гръцки и напишат множество книги, житиета на светии и църковни проповеди и по тоя начин става основател на така наречената Охридска българска литературна школа. Тая школа, под влиянието на чисто българската среда, в която действуваше, беше много повече българска отколкото българската литературна школа в Преслав; последната, нахождайки се под влиянието на Византия, беше по чужда на българския народен дух и по език и по стил, и по посока и по съдържание. Като учител, Св. Климент бе успял да изучи по време на своето посещение на разни места из Македония до 3500 ученици, които станаха от своя страна ревностни разпространители и на новата християнска вяра и на българската книга из Македония [2] и така циментира чрез християнската култура българската народност. Те успяха да распространят българската образованост дори в Сърбия,, която едвам два века и половина след Св. Климентовата смърт можа да дочака своя духовен просветител в лицето на Свети Сава.

Щастливи да имат около себе си Охридската българска архиепископия дори до 1767 г. „като жив символ на българската народност", ползувайки се от влиянието на сръбската Ипекска патриаршия и верни на заветите на Св. Климента, македонските българи под тежкото и двойно робство - политическо под турците и духовно под гърците - на много места не преставаха да пазят българското четмо и писмо, дори и тогава, когато фанариотите бяха наложили гръцкия език и гръцката книга във всички почти църкви и училища в Северна и Южна България и в старата столица Търново, дори българите се гърчееха. В манастирите Хилендарски и Зографски, Св. Прохор Пчински, Св. Йоаким Осоговски, Охридски, Дебърски, Прилепски, Лесновски, гдето е имало славянобългарско училище в 1724 година и е учителствувал учител Исак [3] и в много градове на Западна и Северна Македония гдето българския дух бе останал не поколебан от фанариотската пропаганда, българското четмо и писмо бе се запазило най-жизнеспособно.

2. Йордан Иванов, Северна Македония, стр. 355.

6

За нуждите на тия манастири от черковни книги в Скопие е имало още в 1569 год. книжарница принадлежаща на Кара Трифон. Така наречените метоси на разните по-големи манастири: Хилендарски, Зографски, Свети Иван Рилски, пръснати по цsла Македония са биле също така мъждеещи, но все пак тлеещи в свещенния огън на вярата и родолюбието български огнища. Представителите на тези метоси са потдържали килийни училища и са крепили българския народен дух. В такива манастирски или метохски училища са биле учители и от тях са излезли видни духовни лица и народни просветители. Така в Заграфския манастир е учителствувал архимандрит Антим Ризов (от Калково, Струмишко), който е основал там по-модерно училище в 1847 г. и там се е учил сестреника му митрополит Милетий Софийски. В Рилския манастир се е учил при отец Еротея Неофит Рилски, който е учителствувал там 12 години (1816-1828 г.). В Дебърския манастир Св. Йоан Бигор е учителствувал известния стар писател йеромонах Иоаким Кърчовски и при него се учил писателя йеромонах Кирил Пейчинович; в същия манастир се учил Партений Зографски, по-късно Нишавски митрополит. В манастиря Св. Арахангел при с. Кучевища, Скопско, се е учил Натанаил Охридско-Пловдивски. В Св. Наум се учил Димитър Миладинов, в Пречистанския манастир при Кичево - Иван Генадиев, а при Синайския метох в Солун се е учил и е учителствувал и превеждал молитви на български архимандрит Теодосий Синайтски. Там пък, гдето желаещите да се учат по български или славянобългарски не са можели да посещават някоя училище, те са ходили при някой свещеник да се учат, както що е било в Дебърца, гдето покрай св. Йоан Бигор и Кичевския манастир Пречиста гръцко богослужение е останало неизвестно [4].

Ето защо, право е мнението, че нашето Възраждане трябваше да почне от Македония; ето защо именно пак от Македония, от Света Гора в края на XVII век

3. Виж Марин Дринов, Съчинения т. ІІ: Яков Трайков от София и Кара Трифон от Скопие.
4. В Източна Македония наистина влиянието на гърците е било по-силно и там българите по-мъчно са могли да изучават българско четмо и писмо. Принудени обаче да се учат по гръцки, тамошните българи скоро се съобразяват, че могат да си служат с гръцката азбука за да си пишат с тая на български свои писма и бележки и според тоя обичай имаме публикувани с такива букви дописки в цариградските вестници. Така е написано между друго великденското евангелие преведено на местно наречие от архимандрит Хаджи Павел Божигробски от с. Кониково, Ениджевардарско, и напечатано в Солун 1852 г., а също и ръкописното неделно евангелие написано в с. Колакия, Солунско в 1863 год. от Евстатий Киприяди.

7

трябваше да се чуе първия позив за пробуда от Македонския българин монаха Паисия, автор на първата българска история, който напомня на всички българи тяхното славно минало, събужда тяхната народна гордост и им вдъхва надежда за по-добра бъднина.

От Македония са наши книжовници, които са действали още в XIV—XVI столетие: Станислав (1350 г.) родом от Кратово, Исайя монах (1371) род. от Серско, Дяк Димитър (1460) род. от Кратово, Владислав Граматик (1466) от с. Жегливо, Кумановско, Висарион Йеромонах (1547) от Дебър, Христо Граматик, род. от Тиквешките села (1740), Стефан Монах, род. от Скопско и пр.[5]

Оттук излязоха първи български писатели на новобългарски език: Христофор Жефарович от Дойран, йеромонах Иоаким Кърчовски от Кичево (с. Осломени) и йеромонах Кирил Пейчинович от с. Теарце, (Тетовско). Тук в 1829 год. и то в Скопие, се подигна първия глас за българска културна свобода и за църковна независимост против фанариотското иго. Тук се появиха първи български печатници на архимандрита Хаджи Теодосия Синаитски от Дойран в Солун (1838 г.) подновена и продължена от Константина Държиловича от село Държилово, Воденско в 1852 г. Тук, а именно в Кукуш, биде назначен за първи път в ново време първи българин владика Партения Зографски от Галичник (Дебърско) в 1859 год....

Не е, прочее, Българската Екзархия, която създаде българските църкви и училища в Македония, а предимно тия последните бяха, които създадоха Българската Екзархия....

Борбата на македонските българи за свободно българско училище

Великото дело на новата българска народна просвета в Македония е дело не само на упорит и непрестанен труд, но и на люта борба, която започва явно и осезателно с нашето Възраждане, от момента, когато отец Паисий се провикна от Света Гора: „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин?"

Борбата, която македонските българи трябваше да водят в ново време, беше културна борба с гръцкото духовенство, което след падането на българскитв земи под турците постепенно бе завзело всички църкви и училища по градовете и селата и изтикало българското духовенство, което от своя страна едва намираше прибежище в разните манастири.

5. Виж. Л, П. Стоилов, Наши писатели и преводачи от XIV— XVII век. Бьлг. Сбирка, год. XVIII (1911) кн. X.

8

Отварянето на всяко българско училище е ставало с усилен труд и след големи борби.

Нужно е било преди всичко да се намери подходяще лице за учител и сгодно място за училище, нужно е било също така да се сломи съпротивата на гръцкото духовенство, което не само не е позволявало отварянето на какво и да било училище, а е преследвало дори и учителите, които, преподавайки гръцки, са намирали за уместно да изясняват смисъла на преподаденото на български. Нужно е било също така да се намерят средства за поддържане училището и учителя [6]. Благодетелни родолюбци, които дават къщите си за училища, плащат на учителя заплата, вземат почин за направа на училищно здание, постепенно се явяват на всякъде. Там на помощ дохождат разните еснафи със своите общи каси и приходи. Но църковните приходи, които би помогнали значително за издръжка на училището, ги използуват на повечето места гърци и гръкомани. Виждайки от друга страна, че както се пише в едно писмо от Крушово „църква без училище е мъртва", българския свещенник и учител си дават братски ръка и мъжки повеждат народа в борба за културен прогрес и просветна независимост, за свободна църква и свободно училище.

Борбата е неравна, защото българския свещенник, учител, първенец има на своя страна само своето право, а гръцкия владика и учител има на страната си властта, престижа, богатството, козните и интригите. Безброй са свещениците, учителите и първенците родолюбци, които са се отличили със своето родолюбив и самоотверженост в тая борба!

Големият и бърз успех на българското учебно дело в Македония се най-добре обяснява преди всичко именно с факта, че учители в разните училища още от незапомнени времена са видни дейци, писатели и патриоти български, които са биле винаги готови да се самопожертвуват за благото на отечеството си.

Такива са например Неофит Рилски от с. Банско, Разлога първи български филолог, Братя Миладинови от Струга, събирачи на български народни песни от Македония, Йордан X. Константинов-Джинот, Райко Жинзифов и Васил Попович от Велес, български писатели, Григор Пърличев, Наум Спространов и Кузман Шапкаров, етнограф от Охрид, Йосиф Ковачев, изввстен български педагог и

6.) На много места, първоначално на учителя са плащали самите ученици. Във Велес напр. са плащали всека седмица в събота и тая плата се наричала съботница. (Виж В. Кънчев, Град Велес, П. сп.).

9

Арсени Костенцев от Щип, Георги Динков, писател от Солун, Георги Гогов, народен деец с висше юридическо образование от Воден и пр. и пр. Едновременно с тях всеки македонски град си има и своите герои, скромни и неизвестни, чиито заслуги, за които ние трябва да говорим само с почит и благоговение, могат да се сравнят само с ония, на падналите в бой за свобода. Ние не бихме могли да изброим дори по-главните от тях без риск да пропустнем някое славно име и да оскърбим некоя достойна за уважение памет. Зафир Малев и Иван Карайовов от Скопие, Ангелко Палашев и братя Шулеви от Велес, Хаджи Ангел и Хаджи Мирче Бомбол от Прилеп, Д-р Мишайков от Пътеле, Леринско, братя Робеви и Димко Радев от Битоля, братя Занешеви и Хаджи Гого от Воден, това са само неколко имена от ония на македонски български първенци, които не пожалиха ни спокойствие, ни време, ни средства в тая обща борба, която е най-хубавата ноаа слава на българския народ.

Както се знае, първи поискват български владика още в 1829 год. българите от год. Скопие. Техния пример скоро се последва от другите епархии в Македония, гдето българите смело, явно и открито заявяваха, че нещат гръцко духовенство. Борбата се распалва все повече н повече и обхваща и градове и села:

До кога, братя мили българи,
До кога гърците ще тъпчат
чрез своето фенерско духовенство
Милото наше отечество ?

Тая песен на Пърличева заедно с другата от същий за погърчването и падането на Охридската архиепископия (В хилядо седемстотин и шейсет и второ лето) се пеят като боеви песни и будят родолюбивия жар и на млади и стари.

Разбира се гръцките владици, свещенници и учители не стоятъ със сгърнати ръце. Те насочват своите стрели най-много против учителите и срещу свещенниците, като най-виновни в техните очи.

С един фалшив махзар, в който ужким се изказало до Битолския валия една молба от общ епархийски характер, а в същност се правело протест против Димитър Миладинов, „като опасен за държавата руски агент", махзар който Охридския митрополит стъкмил. Димитър Миладинов е бил арестуван на 16 февруари 1861 г. от турската полиция и откаран пеши в Охрид, и после през Солун в Цариград и хвърлен в тъмница. Върнал се в Кукуш от Загреб, гдето е печатал сборника от български на-

10

родни песни за да ходатайства освобождение на брата си, Константин Миладинов също така е арестуван и откаран в Цариград и хвърлен в затвора, от гдето и двамата братя били изнесени мъртви на 7 и 11 януарий 1862 година.[7]

Представен от Велешкия гръцки владика Антима и Пелагонийския Венедикт, като най-опасен за турското царство човек, Велешкият учител Йордан X. Константинов - Джинот през 1861 г. е бил арестуван от турците след като намерили в библиотеката му между друго съчиненията на Раковски. Хвърлен в тъмница той е бил испратен на заточение в Айдън (Мала Азия), гдето е престоял три години, и се върнал във Велес, освободен подир застъпничеството на цариградски първенци българи, измъчен и изтощен и ослепял с едно око.[8]Поради своите проповеди в полза на българщината по време на своето пътуване за събиране материяли по география на Македония, Георги Динков, учител и книжовник, е бил наклеветен от гърците, арестуван при стигането му в София и под стража изспратен в Солун и Цариград, гдето е престоял в затвора 17 месеца.[9]

Едва учителя Георги Гогов открил училище във Воден в 1866 г., едва направил постъпки от името на тамошните българи да им се отстъпи черквата Св. Врач (Козма и Дамян) завзета от гърците и ето, че той бива арестуван от турската полиция по наущение на гръцкия владика и заедно с видните граждани Димитър Занешев, Петър Бошков и Камчев испратен под най-строг конвой през Солун на заточение и с мъка спасен от тамошните първенци, които издействали помилване и за четиримата още дорде са биле в Солун.[10]

Наклеветен от Охридския митрополит Милетия като бунтовник, Григор Пърличев, учител в Охрид на 27 ноемврий 1868 г. е бил арестуван и изспратен на заточение, насърдчаван от майка си като от некоя храбра спартанка, в Дебър, повърнат назад и повторно изспратен там, в продължение на неколко месеца.[11]

Всички тия и подобни тем препятствия и мъчнотии, наместо да намалят, още повече усилват ревността и силата на македонските българи.

„Аз съм болгарин, пише между друго още в 1851 г. Иордан X. Константинов - Джинот от Велес, аз сам

7. К. Шапкарев, Материяли за животописанието на братя X. Миладинови, Пловдив, 1884.
8. В. Кънчев, Иордан X. Константинов Джинот, Български Преглед, год. 111 кн. IV.
9. А. П. Стоилов, Български книжовници от Македония, стр. 31.
10. Виж. Архим. Методий, Град Воден, София 1920 г.
11. Виж. Автобиография на Григор Пърличев. Мсб. Нунк. XI.

11

болгарин и моето благородно болгарство не ме допуща да не бъдам добър. Нек служам роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене болгарину да се отчайвам, и да врякям зло за зло... Аз сам болгарин, плачем за нашите изгубени Болгаре, които са в долня Мизия, затова должни сме да се жертвуваме за бракята наши пресладки болгари! [12]

За народност и за правина,
за бащин край, за майчин язик.
Охрид и Търнов дали веч вик,

Македония, чудна страна, Нема да бидит гръчка она!

Шума и гора и планина,
Самьш камен на тая страна,
Птица и риба в Вардар река
Живо и мьртво на свои крака,
Ке станат, ке дадатъ ответ
На цела Европа и на цял свят:

Я българка сум, българин сум я, Българе живеят в тая страна![13]

пее далеч от своята Македония в Москва поета Райко Ив. Жинзифов от Велес.

Под задружния напор на българите, неприятеля постепенно отстъпва своите позиции и всека година числото на българските църкви и училища, взети от гърците или отворени и построени от родолюбиви българи, се увеличават. Успехите на българите с църквите и още повече с училищата, разбира се, не са били винаги сигурни, постоянни и непрекъснати. Училища отворени с голям труд често са били затваряни поради намеса и съпротивата на някой гръцки владика, поп или учител, за да бъдат по-късно отново отворени от упоритите родолюбци-българи. Има български църкви, които на места, като напр. Скопие, Воденъ, Крушево българите са ги вземали от гръцки или гъркомански ръце просто с бой всред самите църкви...

В течение на времето онова, което съставя силата на гърците, техната култура - литература и наука, най-мощното им оръжие срешу българската простотия, постепенно се обръща в оръжие срещу самите тях. Ползувайки. се от близостта на Гърция от гръцките училища, средни и висши, мнозина на гръцки образовани македонски българи ставаха учители и постепенио почваха да преподаватъ и насаждат чрез българески език тая наука у българската младеж. Превъзходството на гърците над българите в обра-

12. Цариградски вестник за 1851 г., № 44. 13. Братски Труд, Москва, 1862. кн. IV, 16 стр.

12

зователно отношение постепенно от един мотив да се предпочита гръцкото пред българското се преобръща у българите в потик за стремеж да се постигне и дори надмине гръцкото. Това се съзнава все повече като една безусловна народна нужда, като първо условие за живота и общия напредък.

„Който знае книга, той е с четири очи, пише една дописка от Битоля в в. „Турция" от 19 септемврий 1864 г.

Вие, братя бугари ако се не учите на ваши език не с четири очи, ами и по двети що ги имате ще ги загубите и ке остените совсем слепил Аз съм преполнен с радости защо се отварят училища”, пише горепоменатия Йордан К.-Джинот на Александра Екзарха; чини ми се да се отваря небото и невеста украшена слезаше на друга Ноева"...

Един епизод, който най-добре характеризирва македонските българи в тяхната упорита борба за своя църква и училище, за език и народност, е унията, която в 1859 приеха с папата жителите на Дойранската епархия, (гр. Кукуш и др.) само за да се спасят от гръцкото духовно иго: те изрично предвиждаха, като условие за тая уния, да бъдат свободни за винаги да си служат в църкви и училища с матерния си български език...[14]

Македонски градове с най-стари български
училища

Градът, който заслужва да бъде поменатъ първи между ония, които са запазили българската книга в Македония, е Скопие, родината на митрополит Натанаила Охридско-Пловдивски, на Козма Пречистански, на Карайовови, на Бориса Дрангова, на Екатерина Симитчиева.

Тук е имало килийни училища от незапомнени времена. През първата половина на XIX век тук са учителствували даскал Никола от с. Крушево, починал в дълбока старост на 1838 год., даскал Митре от с. Нагоричане, Кумановскo[15]. През втората половина на XIX век в Скопие бил учител Хаджи Йордан Константинов-Джинот от Велес, известен български патриот и писател, който е уредил с нова програма главното училище в Скопие. Учителствували са десетина години Стоянчо Костов от Враня, Хаджи Дамитър Икономов и др. Скопското училище

14. Йорд. Иванов, Българите в Македония, документи, стр. 225: Българският язик с народни си букви и характери ще бъде с нога главният язик и основата на учешето на младежите, гласи проебата до Пия IX. 15. Цариградски вестник, год. 1 бр. 44.

13

е било така добре уредено още във времето на Джинот, че в 1848 година се учели вече тук ученици и от Тетово и от Куманово и от Призрен и от Рекa[16].

Във Велес, родина на Райка Жинзифов, Хаджи Йордан Константинов-Джинот, Васил Попович, Ангелко Палашев, проф. Дим. Матов, Ив. Георгов, Г. Драндар, покрай метосите на монастирите Хилендарски, Зографски и Рилски е имало килийни славянобългарски училища още в незапомнени времена. Помни се, че тук, в западния Велес, е учителствувал в последнята четвърт на XVIII век и до 1820 г. поп Наум от Велес, който учил децата у дома си. По-късно от поп Наум в 1810 г. е учителствувал в махала Пърцорек даскал Митре от с. Нагоричино, Кумановско и седалището му е било в Рилския метох. Тия учители се считали частни. Плащали им са учениците, но от 1840 година почнали да плащат на учителите от установените приходи. В Пърцорек учители са били известния даскал Спиридон от Загора, Янинско (от 1847 г. до 1852 г.) преподавал математика, история и география, Костадин Самоковлията, който преподавал математика и география, Георги Скотев, от Велесъ и Димо х. Давчев от същия град. В 1849 год. бил повикан от Рилския монастир за главен учител в Пърцорек младия монах Данаил. Той учителствувал тук до 1856 г. и въвел в Пърцорешкото училище Ланкастерската метода. В това време на западния Велес учители са били: Елисей поп Теофилов от Велес (от 1840 до 1860 г.), Георги Трайков (от 1840 до 1856 г,), отпосле свещеник, Янко Менкаджиев и Андон Кирков, които са били такива 1850 г. В 1845 г. във Велес е учителствувал гореказания Йордан Константинов Джинот от гр. Велес. По негово време от 1850 год. главен учител в разстояние на шест години е Будимирович, сърбин, който се е държал като български просветител и се оженил за велешанка. На негово место 1857 год. дохожда Георги Икокомов от Дупница, по чийто почин се празнува в 1851 год. за пръв път празника на българските просветители. През 1856 до 58 год. учител е бил и Нешкович, сърбин, който нарекъл училището търговско, а в 1858 и 59 год. е учителствувал Георги Милетич от Мошорин, Южна Унгария, който също се е оженил за велешанка. В 1861 г. вместо Георги Икономов става главен учител отец Алекси Зографски, монах, който е бил в Велес до 1868 г., след което го заместил Константин Босилков, от 1868 до 1872 год. В 1870 г. тук бил условен за учител Васил Попович от Велес, известен български писател, който е учител-

16. А. Шопов, Из живота на българите из вилаетите, стр. 6 и В. Кънчев, Град Скопие, с. 18.

14

ствувал три години; в това време двете училищни общини Пърцорек и западния Велес са били съединени в едно. В 1873 год. във Велес е учителствувал известния български педагог Йосиф Ковачев, а в 1874 г. в главното училище са били учители Никола Живков, писател, Симидов и Драндаров.

В старославния Прилеп, родина на Пере Тошев, Гьорче Петров, Конст. Поменов, още от незапомнени времена е имало 4 славянобългарски учители, на които учители са били монаси или дяци от близките на града монастири. Един от най-старите учители тук е бил Хаджи Христе, който е учителствувал в 1787 г.[17]. В началото на XIX век такива учители са почнали да стават енорийските свещеници и некои миряни, каквито са даскалите-Ристе, Коте, Наумче, Аце Тополчанец, Диме Плетварец, Яце Смичко, и х. Поп Константин. Тези частни учители са съществували в Прилеп дори до 70-тех години на миналия век и след отварянето на народни училища.

Първото народно училище се отворило в Прилеп през 1843 година, когато в двора на църквата „Св. Благовещение" е било построено първото народно училищно здание. Първите учители в това училище са били бившите частни учители: Ристе, Коте, Наумче, х. Поп Костадин, поп Смилко.

От 1850 година преподаването в народното училище станало по-съвременно. Тук са били уславяни за учители: Йордан Константинов-Джинот от Велес, който е учителствувал 2 години, Георги Сърбина, Васил Алексиев от Тетово, Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Козманъ Шапкаров от Охрид, Георги Икономов, Ица Колчаков и Секула Петров от Прилеп.

В 1895 год. за главен учител е бил назначен Васил Кърдалиев от с. Маврово, Тетовско. Негови помощници са били: Христо Колчаков, Иван П. Стефанов, С. П. Драндаров и Помянов. Кърдалиев е учителствувал 5 години и на негово место е дошъл Георги Икономов, който е учителствувал само една година и се поминал. В 1865 г. в къщата на Тошовци Неделя Петкова Караиванова с помощта на дъщеря си Катерина и внучката си Тотка отварят първо девическо частно училище, което след затварянето на Неделя Петкова е било подновено в 1870 г. от Сава Палашева от Велес, чиято помощница през 1874—75 г. е била г-жа Захарина Манасиева.

В 1876 г. главен учител е бил Никола Ганчев Еничеров, който е учителствувал в продължение на 11 години
17. А. П. Стоилов, Бележки и документи от миналото на българите в Македония. М. сб. 1913, кн. IX.

15

до 1877 г. Във взаимното училище през 1866 год. учители са били Ица Колчаков и Секула Петров, а в двете частни в своите къщи са преподавали Коте Даскала и Смичко Даскала.
Така, че в нея година Ник. Г. Еничаров е намерил 7 души учители с 500 ученика и 120 ученички[18]

В 1867 г. Прилепчани по инициатива на учителя Н. Ганчев, основават читалище „Надежда" което в скоро време, в разстояние на една година, добива 80 члена и разширява своя кръг на дейност, открива вечерно училище и в 1868 година месец август от 1-15 устройва по случай панаира в Прилеп, вечерни беседи, в които вземат участие: Лука (Вълко) Нейчев (битолски главен учител), дякон Агапий Войнов, П. Мусев, К. П. Бошнаков учител във Велес, Н. Бояджиев и П. Шумков.

На 25 февруари 1868 г. Прилеп се освобождава от гръцката патриаршия и гръцкия владика и прилепчани изтикват съвършенно патриаршеските власти и от църквата и от училището и подновили основаната в 1856 г. българска църковна община под председателството на свещеник Константин. Постепенно град Прилеп така напредва в народно-просветно отношение, че както се произнасят за него в една дописка от Битоля в „Македония", той със своите добри училища мъжко и девическо и 4-500 души ученици е станал умствен център на югозападна Македония: „Прилеп е център на нашенската страна за добре уреденото си училище". (Македония, за год. 1876 № 14)[19].

Поради успеха на учителските беседи между учителите в Прилепъ и близките градове се породила идеята да се свикат всички учители от околните градове и паланки на учителски събор, за да се промисли как да се въведат еднакви програми и еднакви учебници във всички училища поне за Солунския вилает. За привеждане на тази идея в изпълнение се натоварил битолския главен учител Вълко Нейчев и П. Мусев. В м. юлий 1871 г. казените учители издават покана за събора. Наскоро в Прилеп става първия по рода си български учителски събор в Македония. На него са се явили: В. Нейчев, П. Мусев, Арсений Костенцев, учител в Крушово, Константин Босилков, Гоце Свакяров, учител във Велес, Григор Мишаков, учител във Ваташа и Григор Пърличев, учител в Охрид.

18. Виж Н. К. Еничеров, Въспоменания, Български преглед, г. ІІІ. кн. 8, стр. 48. 19. Както най-уредена и пременена мома на седенки по нас издига гордо чело помежду всички около стоящи, тъй и Прилеп в Македония може да се похвали за добрите си наредби, пише една дописка във в. .Право за 1869 год,, бр. 26.

16

В 1871 год. в Прилеп, покрай главния учител Н. Ганчев Еничеров, учители са били: Коне Устамлиев, такъв още от 1867 г. и Григор Константинов Дяконов, а в звукарското училище преподавал Пере Ацев.

В Щип, родно место на българския педагог Йосиф Ковачев, на Арс. Констенцев, проф. Милетич, Йосиф Даскалов, Мише Развигоров, е имало отдавна килийно училище, и от 100 години насам всичкото мъжко население е грамотно. От кога е било заменено килийното училище с ново - не се знае. Тук в 1830 г. е учителстзувал Трайко Клисаров от Шип, Хаджи Георги от същия град, Мане Кривото, Зафир П. Митов. В 1840 година е бил учител Павел Златинов, и освен него е учителствувал поп Анастас. В 1852 год. Хаджи Йордан Константинов пише в «Цариградски вестник", че Щип е български и че в църква тук се служи по български. В 1861 г. тук е учителствувал Георги Милетич. В същата година е отворила девическо училище Евка Милетич. Други учители по-послешни са били Димитър Белянин, Михаил Ковачев. В 1867 год. Йосиф Ковачев основава модерно педагогическо училище, в което се стичат да се учат множество ученици не само от Македония, но и от Северна и Южна България[20]

Български училища в Македония в първата половина на XIX век

В много градове и села български училища са били запомнени още от началото на миналото столетие. Тия училища, както в поменатите вече градове на Македония, така и в другите села и градове, отначало са били килийни. Там са преподавали монаси и свещеници, които са учили своите ученици по славяно-български на часослова и други богослужебни книги за да ги приготвят за служба в църквата. Постепенно килийното учение се замества с модерно ново-българско учение, като при това старите взаимни Ланкастерски и други метода на преподаване се заместват с нови по-модерни.

В 1802 г. е имало българско училище с учител българин в с. Лешко, Горно-Джумайско[21]

В 1817 г. в гр. Кичево (Кърчова по турски) родно место на митрополит Козма, е имало българско училище и тук по него време е учителствувал познатия български писател X. Йоаким Кърчовски, както той го сведочи в загла-

20. Й. Иванов, Съверна Македония, стр. 395 и 360. 21. А. П. Стоилов, Село Лешко, П.С. кн. XIV.

17

вието на книгата си наречена „Митарства* издадена същата година.

В Кратово, гдето също така не се е прекъсвало българското учение, в 1820 год. е учителствувал също хаджи Йоаким Кърчовски.

В 1828 г. в с. Витолица Мариовско (Прилепско) е било отворено българско училище от някой си монах Люнгюр, родом от с. Кокре, а след него е бил учител свещеник Димитър[22]. По рано децата от това село са учили в Чебранския монастир на р. Черна, гдето е имало от отколешни времена българско училище и гдето се е преподавало църковно-славянски[23].

В 1822 или 1826 год. йеромонах Йоаникий, игумен на Кучевишкия манастир Св. Архангел, е отворил българско училище в с. Кучевища при Скопие, за селските деца, като е довел учител от Скопие. То е било посещавано от повече от 100 ученици, но не продължило повече от 2 години[24].

В Тетово, родно място на Кирил Пейчинович, се помни българско училище още от 1832 г., когато е бил учител Христо Чкулка от Тетово, който се е учил в Дебърския монастир. Негов помощник е бил Цвятко Симеонов от Тетово. Подир него са учителствували в тоя град, до учредяване екзархията: Поп Саве от с. Елешник (1835/36), а другаря му Поп Смилко от с. Едуарци, Тетовско, Поп Яков Сазданов от Тетово и поп Никодим Спасов (1836/37). Серафим Архимандритов (от 1838 до 1842 г.). Симо Йончев от Тетово (1838 до 1852 включително) Наум Иванов от Тетово (от 1848 до 1860), Гюро Стоянов от с. Жилче, Тетовско (от 1848 г. до 1858 г.). Стоян Якушов от Скопско и Серафим Аврамов от Тетово (1862 г. до 1877 г.), Йордан Х. Константинов от Велес (1867/68). Кръсто В. Галиганов от с. Галичник, Дебърско (от 1868 до 1870 г.) и Гецо Стефанов от Тетово (1870/73 г.)[25]. Тук в 1861 година е било построено хубаво училище.

В 1832 г. в Куманово е имало училище с двама учители на които се плащало от църковната касa[26]. В 1858 г. учител е бил Костадин от Кратово, а след него Симеон Момчеджиков. В 1866 г. тук е бил Ефрем Стоил-

22. Виж. с. Мариово, Спс. кн, XI, VII, стр. 656. 23. А. П. Стоилов, Български книжовници от Македония, стр. 54. и автобиографията на Натанила Охридско-Пловдивски. 24. Виж. Л. Серафимов, Тетовско и дейците по Възраждането, стр. 56. 25. Виж. Л. Серафимов, Тетовско и дейците по Възраждането му, стр. 56. 26. Виж. Ил С. Бобчев, От кога има българско училище в Куманово? виж: в. Родина за 1918, бр. 28

18

ков от Щип, ръкоположен отпосле за свещеник, в 1868 г. Костадин Илиев, който започва да преподава по новобългарски, а в 1871 год. Михаил Попов от Враня, който отваря първи клас и учителствува 10 год. След Попова учители са били неговите ученици Петър Трендафилов и Иван Новоселски.

Градът Крива Паланка, сравнително нов град, заселен подир дохождането на турците на Балкански полуостров се е намирал под влиянието на близкия до него манастир Осоговски. Изпърво училището тук е било килийно до 1833 г., когато се построява църквата Св. Димитър от свещеника Давид. Според един спомен на семейството Паспалеевци, чиято къща е служила (по това време) за училище, в 1817 год. учител е бил Даскал Йовчо. Подир построяването на църквата в 1845 г. е било основано общо народно училище и за помещение била купена къщата на Енгяровци. В 1850 г. е било построено двуетажно училищно здание с иждивението на Митре поп Пешовица. Тук по някое време е учителствувал и Хаджи Йоаким Кърчовски и е издал книгите си, спомаган от търговци от тоя град. От 1835 год. до 1877 г. учители в Крива Паланка са били: Хаджи поп Стоян, даскал Стефчо Кратовски, свещеник Иван Кратовски, свещеник иконом Георги, Андон Хранов, Даскал Филотея, Даскал Аверкия, Даскал Теодоси, учител Димитър Любенов и Димитър Давидов, последния в разстояние на двайсет и две години от 1866 год. насам. В 1868 г. била призната черковната община от турците. В 1872 год. с издивението на Коваческия еснаф се основава и отделно девическо училище с първа учителка Султана Танева от Велес. Приемница на Султана Танева е била Славка Караиванова. Поради добре уредените училища в Крива Паланка от 100 години насам между градското население не е имало неграмотен човек.

В град Битоля, родно място на Робевци, Радевци, на Даме Груев, и в околията е имало български училища още от началото на XIX век. Тук е бил в 1843 год. учител Д. Миладинов от Струга. Обаче с време тук се започва сериозна борба за българска народна просвета и то главно с придошлите в града аромъни [27].

Борейки се със силните материално и с лукавство аромънъци, Битолчани най после успяват в 1865 г., по пристояване на българския патриот д-р Мишайков, да си отворят ново модерно училище (вж. в. „Турция" от 20/Х1 1865 год.). Тук е бил първи учител Васил Манчев. Тогавашният гръцки владика обаче успява да наклевети Манчева пред турските власти, да го прати на заточение, и да затвори

27. в. Източно Време, год, 1, бр. 38.

19

следва...