Sunday, November 26, 2006
0
Документи за историята на Македония: ХІХ в. (1 част)
Съобщение във в. „Српске народне новине" за революционните брожения в Западна България
Пеща, 6 април 1844 г.
Борбите на Сърбия от началото на настоящото столетие и борбата на хайдутите срещу спахиите е намерила слаб отглас в България. [...]
Едва през 1821 г. след гръцката революция отведнъж се появи огромна маса български хайдути в Македония и проникна чак до Пелопонес. От това време числото на хайдутите се увеличавало и след последната руско-турска война между тях се разпространява някакво тайно споразумение, което било издадено от един новоприет член и удавено в кръв. [...]
Смъртта на султан Махмуд и пророчествата, които са се разнасяли по Турско през 1840-те години, са предизвикали голямо движение в България, Румелия и Македония - с една дума, навсякъде, където живеят българи (има се предвид Нишкото въстание 1841 г.). Въстанията в Кандия и Тесалия дали първия повод българите и турците по градовете едни след други да започнат да се въоръжават, започнаха да възстановяват през 1838 г. разтурената по-рано завера; надигнаха се огромни маси и отведнъж Портата се вижда отделена от Дунава и от отцепилите се на север градове.
Един хайдутин на име Милое (Милое Йованович, един от водачите на въстанието в Нишко), който е воювал още при Кара Георги, и Гавра, за когото се говори, че бил свещеник, са били начело на движението. Михаил свикал съвета и против очевидната воля на народа било решено да се съблюдава строг неутралитет. На всички сърби е било строго забранено да се вмесват в българското въстание; на границата била поставена войска и всякакво съобщение с българите било прекъснато. Това спасило турците, които изгорили 150 села между Ниш и София и след няколко сражения разпръснали главните сили на зле въоръжените въстаници.
Смъртно ранен, Милое се самоубива, а хайдутите, останали без предводител, започнали да се разпръсват, като най-самоотвержените отиват в Македония, където се съединяват с клефтите.
Един хайдутин на име Милое (Милое Йованович, един от водачите на въстанието в Нишко), който е воювал още при Кара Георги, и Гавра, за когото се говори, че бил свещеник, са били начело на движението. Михаил свикал съвета и против очевидната воля на народа било решено да се съблюдава строг неутралитет. На всички сърби е било строго забранено да се вмесват в българското въстание; на границата била поставена войска и всякакво съобщение с българите било прекъснато. Това спасило турците, които изгорили 150 села между Ниш и София и след няколко сражения разпръснали главните сили на зле въоръжените въстаници.
Смъртно ранен, Милое се самоубива, а хайдутите, останали без предводител, започнали да се разпръсват, като най-самоотвержените отиват в Македония, където се съединяват с клефтите.
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, с. 87.
Съобщение във в. „Српске новнне" за числеността на българското население
Пеща, 8 януари 1846 г.
…Според Сиприан Роберт (Сиприан Роберт, (1807–1857), френски славист, автор на изследвания за южните славяни) българите заемат голяма част от Европейска Турция и наброяват четири и половина милиона. Те се разпростират в Тракия, Румелия и Македония до Морея, така че в тези земи по-голямата част от селата обитават българите, а градовете - гърците; докато последните повече обичат търговията, то първите - земеделието. Не по-различно е и в Солун, главния македонски град, където се говори еднакво български и гръцки.
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, с. 88.
Дописка във в. „Српски дневник" за просветното дело във Велес
Нови Сад, 8 юни 1858 г.
От Велес (Македония) през май. Искам нещо да ви кажа за сегашния напредък на българската просвета, особено в този град. От 1846 година Велес започна да се събужда от дълбок сън и сега вече в този смисъл придоби известност в съседните селища. Няколко родолюбиви, благородни мъже посяха в своите съграждани онова прекрасно чувство за просвета и наука, което не се забелязваше от толкова векове в България по причина гръцкото свещеничество, което искаше, и за в бъдеще да държи българския народ в оковите на невежество. Обаче някои родолюбци започнаха да изпращат децата си на учение в главните европейски центрове, помагаха в същото и на някои сиромашки деца; с просветата у тях се събуди народностното чувство. Това въодушевление за народна просвета растеше с исполински крачки. Ала както навсякъде, така и във Велес се намериха противници на това дело. Господин Антим, велешки архиепископ, се опитваше заедно със свои съмишленици да попречи на делото, говорейки, че всички народи са получили просвещение от гърците и затова е необходимо в училищата да се учат на гръцки, а не на български език, още повече, че българските деца още от къщи знаят своя език. Наистина, че г. Антим казва това, изхождайки от своята материална корист, защото иначе и той не може да не знае, че в Гърция не учат в училищата различните предмети на чужди езици освен на матерния гръцки, макар децата още от люлката си да знаят гръцки. Всеки народ трябва да изучава науките на своя майчин език, а след това, ако ще да учи всички езици в света. Това е най-естественият и най-добрият начин на учение. Нека г. Антим не мисли, че велешаните са съвсем прости. И те са синове на онзи народ, който дълги години е лежал окован във фенерските тъмници. [...]
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 99.
* *
*
Дописка във в. „Српски дневник" за искането на охридчани за български владика1
Нови Сад, февруари 1860 г.
България. На 4 февруари ни пишат от град Охрид, че и там вече им е дотегнало на българите от управлението на фанариотите в църквата. Охридските българи се събрали и се споразумели да искат български епископ; ако ли пък Патриаршията би им изпратила гръцки фанариот, да не го пуснат да влезе в Охрид, а с камъни да го пребият. По този повод се уговорили да изпратят делегация в Рим, че оттам да искат архиепископ. Били са определени вече и членовете на делегацията, но впоследствие решили по-напред да съобщят за това на Цариградската патриаршия. Тяхното писмо пристигнало в Цариград на 19 февруари. Ще видим какво ще каже Патриаршията. Такива са последиците от фанариотското поведение.
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, с. 104.
Дописка от Охрид до в. „Српски дневник" относно искането за български владика[1]
4. II.1860 г.
'България. На 4 февруари ни пишат от град Охрид, че и там вече им е дотегнало на българите от управлението на фанариотите в църквата. Охридските българи се събрали и се споразумели да искат български епископ; ако ли пък Патриаршията би им изпратила гръцки фанариот, да не го пуснат да влезе в Охрид, а с камъни да го пребият. По този повод се уговорили да изпратят делегация в Рим, че оттам да искат архиепископ. Били са определени вече и членовете на делегацията, но впоследствие решили по-напред да съобщят за това на Цариградската патриаршия. Тяхното писмо пристигнало в Цариград на 19 февруари. Ще видим какво ще каже Патриаршията. Такива са последиците от фанариотското поведение.
вестник Српски дневник, Нови Сад, бр. 21, 13. III. 1860 г.; оригиналът е на сърбохърватски.
1 По същия въпрос пак в дописка охридчани заявили пред Цариградската патриаршия, че ще признаят за свой църковен глава папа Пий IX, ако не им се назначи български владика. Те искали Иларион Макариополски (в. Српски дневник, бр. 40,. 22. V. 1860 г.)
Нови Сад, 9 юли 1860 г.
От България. 9 юли. Великденските събития в българската църква в Цариград навсякъде са предизвикали повече или по-малко впечатление. Няма български родолюбец, комуто сърцето да не е затрептяло от радост, като е видял, че българите са се пробудили от дългия и дълбок сън и че искат своя йерархия. В Охрид, старата столица на българските патриарси, българите са били възхитени, като чули за постъпката на цариградските си сънародници. Обаче тамошният фанариот Милентий удари на камък и тъкмо поради това принуди народа още повече да обича българската йерархия и не помагат никакви оплаквания пред битолския валия."
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 107.
Белград, 13 февруари 1868 г.
България заема най-големия дял от стара Мизия, Тракия и Македония. Българското наречие е разпространено от устието на Дунава до Солун и Костурското езеро, от Желеград до Охрид. Линията от римския път Via Egnatia (римскиа път – Драч - Солун),и то там, където тя се простира между Солун и Охрид, може да се вземе като някаква етнографска граница, макар че оставя някои български земи на юг и няколко гръцки селища на север.[...]; в Тракия като първи пограничен град по отношение на Гърция би могъл да се вземе Одрин. [...]
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 154.
1. Д. Т. Тунински, хърватин, публицист, гарибалдиец, свързан чрез Л. Каравелов с българското националноосвободително движение.
Белград, 7 май 1871 г. Цариград, 7 май.
Смятаме, че ще бъде интересно да съобщим на вашите читатели имената на онези български представители, които след 450 години се събраха на 15 март 1871 г. в столицата на някогашната виантийска слава и величие, за да се посъветват братски как да уредят своята църква, която допреди десетина години беше заплашена да изпадне в плен на фанариотите; тя и днес страда от тях навсякъде в нещастна Македония. Представителите, чиито имена ще ви посоча по-долу, навярно на вашите читатели ще се сторят, че са твърде малко, като се има пред вид статистиката за българския народ. Това е така, но не трябва да се учудвате, защото нашите братя българи се събраха и измежду многото, които бяха дошли, избраха 32 от най-добрите и за да не излагат на големи разходи общините, решиха всеки един от тях да представлява от 3 до 5 общини. Всичките тези лица са предани на делото, някои между тях вече са се отличили на книжовното поле, други на учителското, а има и такива, крито най-много са работили за изгонването на фанариотите.
Аз ще ви съобщя имената им с изключение на царските комисари и владиците: представител на Охридската епархия — Манойло Кюркчи; Битолска епархия — Тодор Кусев; Велешка епархия — Константин Шулев; Скопска епархия — иконом поп Георги и Стоян Костов; Струмишка епархия — поп Тодор и Константин поп Гутов; Воденска епархия — Георги Гогов; Неврокопска епархия — Коста Сарафов; Кюстендилска епархия — Димитър Ангелов и иконом поп Апостол; Самоковска епархия — Христо; Софийска епархия — Хаджи Мано и Христо Стоянов; Нишка епархия — архимандрит Виктор; Пиротско-нишавска епархия — Коста Даскалов; Видинска епархия — Никола Първанов; Врачанска епархия — Никола Занкинов; Ловчанска епархия — Миро Павлов; Търновска епархия — Петър Ангелов, Кънчо Ке-саров, Н. Михайловски и Х. Савов; Рушчушка епархия — поп Петър Арнаудов; Силистренска епархия — Димитър Тодоров и Сава Добро-плодни; Варненска епархия — Х. Иванов; Преславска епархия — Величко Х.Савов; Сливенска епархия — Чинтулов и Стеван Стеванов из Бургас; Охридска епархия — Яков Геров; Пловдивска епархия — Георги Груев и М. Д. Балабанов...
В. Единство, Белград, бр. 102, 19. V. 1871 г.; оригиналът е на сърбохърватски
Пеща, бр. 27, 6. IV. 1844
„Борбите на Сърбия от началото на настоящото столетие и борбата на хайдутите срещу спахиите е намерила слаб отглас в България ... Едва през 1821 г. след гръцката революция отведнъж се появи огромна маса български хайдути в Македония и проникна чак до Пелопонес. От това време числото на хайдутите се увеличавало и след последната руско-турска война между тях се разпространява някакво тайно споразумение, което било издадено от един новоприет член и удавено в кръв. ..
Смъртта на султан Махмуд и пророчествата, които са се разнасяли по Турско през 1840-те години, 117 са предизвикали голямо движение в България, Румелия и Македония — с една дума, навсякъде, където живеят българи. Въстанията в Кандия и Тесалия дали първия повод българите и турците по градовете едни след други да започнат да се въоръжават, започнаха да възстановяват през 1838 г. разтурената по-рано завера; надигнаха се огромни маси и отведнъж Портата се вижда отделена от Дунава и от отцепилите се на север градове. Един хайдутин на име Милое, 118 който е воювал още при Кара Георги, и Гавра, за когото се говори, че бил свещеник, са били начело на движението. Михаил свикал съвета и против очевидната воля на народа било решено да се съблюдава строг неутралитет. На всички сърби е било строго забранено да се вмесват в българското въстание; на границата биля поставена войска и всякакво съобщение с българите било прекъснато. Това спасило турците, които изгорили 150 села между Ниш и София и след няколко сражения разпръснали главните сили на зле въоръжените въстаници. Смъртно ранен, Милое се самоубива, а хайдутите, останали без предводител, започнали да се разпръсват, като най-самоотвержените отиват в Македония, където се съединяват с клефтите."
вестник Српске народне новине", Пеща, бр. 27, 6. IV. 1844 ; оригиналът е на сърбохърватски.
Велес, 28 октомври 1850 г.
Нека воздвигниме к Всевишнему руце да му возблагодариме, защото сме ся удостоили от както владее негово величество всемилостивейший наш нинейший цар Султан Абдул Меджид хан да видиме училища в много страни на держава му учредени по наший народний болгарский язик. Воистину, ако ми бихме можили да ся сообразиме с доброто негово царско желание, сторили би щото никой град, никое село да не остане без едно таково благотворно заведение, нито пак без един Божий храм: ми би пожертвовали и помоществовали всякий по силам и по возможността си, за да получиме достойни учители и да им заплащаме соразмерно според нихните сили.
При все това не треба да ся отчаеме, че това разположение не существува между, повечето наши единородни, но и с похваление можеме да казуваме достопочтенните имена на мнозина единородци, които с всичкото гонение на естествените стихии не наредят да затичат и учреждават, училища толко за мужеский, колкото и за женскии пол на своето общество. Кой по-ране познава онова, що пострадаха жителите на Велешката, (т.е. Кйопрюлийската) епархия?
Тии достойните за сожаление наши единородци става до нине три, години, що едно след друго претрепаха убитоци на своите имоти; сиреч лозията им, нивите им загубиха плодовете си от зрелий град, и най-паче на 5 и 6 последняго иулия: но при все това, вместо да ухладеят умалят, тии украшават и умножават народните свои учебни заведения. Нека ся опрости убо нам да изложиме с похвала как тии досторевностни жители, предводителствувеми отечески от душеспасителните и святите советуванияя на негово високопреосвященсrво нихнаго досточестнаго и ученолюбиваго архипастиря господина Авксентия (Авксентий Велешки, 1798–1865, митрополит), родом болгарина, сохраняват днес с немалки успехи до пят училища в нихний град Велес: Едно славяноболгарско по старо предание управляемо от учителя г-на Елисея и сина его; с ученици 300 Друго елино-болгарско, което последува на месте взаимоучитeлния метод; с ученици 80 Друго славяно-българско, което последува взаимоучителний метод, управляемо от учителя Николая Христовича и Георгия подучителя; с ученици 200.
Друго елинско, управляемо от учителя Стефана; с ученици 60 Друго девическо управляемо от единого старого учителя г-на, Митра с девойки, които ся учат с голема ревност на чтение и церковно пение 60 [Всичко] 700.
Речените единородни велешене мислят, както ся научаваме, че са остали по-назад от другите в просвещението полагат всякакви трудове да введат, между другите науки и учител за турецкий язик и да учредят в много села на епархията си первоначални училища, воистина това е чадолюбиво и благородно чувство, което ако жителите на другите епархии биха питали составило ся би едно благородно и нежно надпреварване.
Кой воистина забравя нас, за да пригарниме просвещението, негли треба да мислиме безрасудно, както некогда некои мислили и казували: окумушлардан каямет копаджак (от учените ще се обърка света); но това ще каже, че тогда наистина каямет копаджак когда окумушите от света изгинат.
То время еднородния болгаре заиде вече вие несомнено вече познахте и ся уверихте, че всите злополучия толко вещественни, колкото и нравственни происхождат от невежество и варварство. За това и самий наш цар, напоен от такови спасителни истини, заповедува ежедневно да ся вводи просвещението в державата му. Негово величество казуваме определява ежедневно по-достойните свои министри да учредяват училища, в които да ся просвещават поданниците му без разнесвие (разлика) народ или племя, той за тая цел е пратил и н. превосх. Кемал ефенди, за да изследува и опита у Европа, кои са най-лесните методи, за да ги въведе в державата си. Вие познахте, казувам, любезнии болгаре, че просвещението спомага человеку не само за доброто му живение, но йоще го соделува добродетелен, соделува го таков, каковъто Бог е пожелал да бъде: то ест да изполнява своите должности, чрез изполнението на които се различава от безсловесните скотове.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 149.
Неврокоп (дн. Гоце Делчев), 20 юни 1865 г.
Долоподписанити заедно с всички българие от града ни отдаваме благодарение на родолюбити български общини, които своеволно подариха училещето ни с разни училищни книжки и с добро количество пари. Тези родолюбиви общини са следующити: Пловдивската, Пазарджиската, Калоферската, Карловската, Копривщенската, Панагюрската и Софийската. Родолюбието на тези народни доброжелетелие ще остане вечно в спомен за всякого ученика, учащ ся в това спомогнато от тех училище. Наший град днес е най в съжаление, който още не е испълнил третята година, откак ся е сдобил с българско училище, което биде по царска милост, а претърпе в това мало время доволно гонения от стръка на народнити ни неприятелие, които ся трудят всячески да не допуснат да има българско учение в Македония, в която ся нахожда наший град.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 215.
Битоля, 1 септември 1878 г.
Отчаяното положение, в което Берлинският конгрес хвърли тукашното християнско население, като го осъди да бъде жертва на турските свирепства, от ден на ден става по-ужасно и небосклона на страната ни от ден на ден представлява по-мрачен. Българинът, особено пред една подобна уграждающа съдба, поставя себе си на питание за живот и смърт. Той се пита: Какво трябва да правим занапред ний - македонските българи? Как да посрещнем новото си положение, което Конгресът предписа нарочно за нашето съвършено разорение и изтребление? [...]
И в отчаянието си за своето бъдещо съществувание той предпочита смърт, нежели живот, оставен на разположението на кръвожадни зверове, които пият неговата кръв и насищат алчността си от неговата плът ежедневно. Ето защо днес това население се е повдигнало на оръжие. Ето защо и най-хлемавите и най-неспособните тичат да се запишат под знамето на прочутия по нашите страни Васил войвода, който действува със своята дружина между Костурските, Битолските и Охридските планини.
Тичат клетите многострадални българи, тичат да мрат за милата си свобода и мали и големи, и млади и стари; но Васил Войвода умно постъпя. Той избира измежду тях само храбрите, само способните да управляват оружие и ги записва за членове на своята дружина, която състои не по-малко от 2000 души и е разделена на пет чети, предводителствувана всяка една от свои честни войводи. Селяните гледат на тази Василева дружина като на своя избавителка, която посрещат най-гостолюбно, като се подават всичките възможни средства за достижение на целта. По този начин тя се показа победителка в няколко сбивания с башибозушките арнаутски чети, които, разпръснати навсякъде, свободно вършат действията си, без да припознават върху себе си по-горна власт.
Дето ще каже, целта на тази Василова дружина не е да напада мирните арнауте и турци, а просто да защищава себе си и многострадалното българско население от угнетенията, обирите и убийствата на гореречените разбойнически чети, както и от онези на турските чиновници, които ежедневно кръстосват и най-тирански мъчат и убиват всякиго, който отрече да им даде или пари, или друго каквото искат, без да има кой да им каже нещо, защото властта за тях е безсилна и нищо не значи. И нека пак човеколюбивата Англия безсрамно лъже света, че нашата страна е задоволена от турското управление. Нека си прави оглушки, че не знае уж нищо за турските злоупотребления и свирепства.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 347.
Велес, 20 юли 1878 г.
Днес земам перото да ти се отговорам; но що да ти пишам? - от неблагоприятни мисли главата ми е препълнена, особено от вчера насам; от вчера насам, ти казвам, откогато приехме поразителното за Македония известие, че тя остава пак под управлението на Турция. Не съм в таквоз умствено състояние, щото да ти опишам точно бледостта на лицата ни, която биде нанесена от поразителния удар на горното известие. Смъртоносен биде ударът, мъртъв пот поби челата на всичките тукашни българи, а, разбира се, и на цялата Македония.
Не знаем къде останаха баснословните правдини според С. Стефанския договор; къде остана административната автономия; най-после барем правдините от Цариградската конференция? Види се, че от всичките източни християнски народи само македонският български народ е бил злочест и съдено му било да дочака днешния смъртоносен удар; с една дума, нека заключим: за Македония война нямало, за Македония руска помощ не съществувала! Но нека оставим това. Нека забравим самоуправляемото княжество; нека забравим административната финанциална автономия; нека забравим и правдините, дадени й от Цариградската конференция. Те бяха за нас като веда, която минутно блесна и замина. Обаче сърцето ни боли, когато помислим, че изгубваме и онова, което имахме, онова, което беше за нас действителност - сърцето ни боли за духовната свобода, спечелена с толкоз трудове и мъки.
Питам: къде ще останем духовно ние, къде ще останат тридесет и повече български градове в Македония. Екзархията вдигна седалището си от Цариград в свободна България и вярно е, че България, като ще има княз, ще има и екзарх, ако ще и патриарх, тъй също и автономна Възточна Румелия ще има ако не екзарх, то поне архиепископ; но Македония какво ще има? - за нея [за Македония] и България, и Тракия занапред остават недостъпни; за нея няма вече Антим, Йосиф, няма Чомаков (д-р Стоян Чомаков) и Тъпчилещов (Христо Тъпчилещов), на които да представи духовните си болки. България и Тракия при духовното си началство спечелиха и народно, политическо; но Македония, бедната и достойна за оплаквание Македония, изгуби и онова, което имаше - изгуби и духовното си началство![...]
Това е тежката сърдечна болка, която пронизва сърцата на македонските българи, които се стрежат [боят] занапред да не подпаднат пак под властта на фенерските вагабонти. Но има и друга болка за Македония. Види се, че милостива Европа определила и за останалите европейскотурски области един вид реформи - како-му-годер, благодарение и на това. Но пита се: Административната точка, която ще управлява Македония, пак ли ще бъде Солун? О! ако бъде той, тогаз жално и прежално за Македония, защото досега, като беше управителната класа само турската, имахме властители само турците; но отсега нататък с приложението на реформите, ако бъде пак средоточие Солун, ще бъдем под властта и на евреите, и на вековечните наши врагове - гърците. Речта ми е: не е ли възможно Македония да не бъде управляема от Солун, не е ли възможно, щото да се отделят тези градове, в които преобладава българският елемент, и да се състави един особен вилает с административна точка Скопие? - тогаз да се турят в действие реформите, които се определиха от Европа в Берлинския трактат.
Тъй като бъде, Македония ще може, ако не, както трябва, то поне малко по-спокойно да се развива, когато, ако би се управлявала от Солун, интригите гръцки няма да престанат особено сега, като остава Македония отцепена от България и Тракия. Прочее, моля те, любезний, да земеш тежината да съобщиш на г-да представителите македонски да поработят там, гдето трябва, за гореизложените нужди. Ето накъсо, любезний, положението на горката Македония. От последната война всичките току-речи източни християнски народи спечелиха, само Македония освен гдето нищо не спечели, но даже е изложена занапред да изгуби и онова, което преди войната имаше, онова - духовната свобода, която подкрепяше изнемощялото й тяло.
Македония, повтарям, люлката на славянството, отечеството на светите славянски просветители Кирил а и Методия, бедствува да подпадне под по-лошо робство, отколкото беше досега. При всичко това обаче Македония не е изгубила още съвършено надеждата си, но с полуотворени очи отправя погледите си към Север, отдето очаква спасението си. [...]
Толкоз засега.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 342–343.
Цариград, 6 май 1880 г.
От няколко време насам в Цариград се пръска слух, който се потвърдява и от европейския печат, че в едно късо време щела да се събере Пловдивската европейска комисия, която, както е известно на читателите, изработи Органическият устав за Източна Румелия. Целта на събирането й според верни сведения се състояла в прегледванието на реформите, които турското правителство предполага да въведе в европейските части на Турската империя. Това събитие е доста важно за всичките християни, живущи в Турско, и по-преимуществено за българите в Македония. На това основание ний, македонците, требва с нетърпение да чакаме означения ден, който без съмнение ще бъде за нас много важен и паметен. От само себе си се разбира, че изработените от правителството на Негово Императорско Величество Султана реформи, проверени от Европейската комисия, ще бъдат в състояние напълно да обезпечат на християните мирен и честит живот под покровителството на Негово Величество. При това нема съмнение, че поменатата комисия сериозно ще се отнесе към насъщните нужди на християните в Турция н в частности към българите, които в настояще време страдат от жестоките злоупотребления както на гръцките владици — агенти на елинизма, така и на разбойниците, които в последно време тъй много изобиловат в Македония. Като си пресметнем всичките благодетелни резултати за българското население, които биха последвали от въвежданието на изискуемите реформи, ний не можем да изпуснем от внимание и това обстоятелство, че Европейската комисия ще разреши наверно старата разпра, която ето вече как се води в продължение на половин столетие между българите и гръцката патриаршия по повод на стремленията на първите за независима църква, която единствено може отечески да се грижи за техното мирно и успешно развитие в умствено и нравствено отношение. Както на всекой българин, така и на онези европейци, които са имали случай да се опознаят със стремленията и требованията на източните християни, твърде добре требва да е известно, че енергическите протести на българите против гръцкото висше духовенство и техните просби пред турското правителство с цел да се освободят от ненавистните и наложените им със сила гръцки владици имаха за резултат освобождението от Цариградската патриаршия само на едната част от българския народ, която се снабди с автокефална църква, като се изостави по-големата половина от нашия народ на произвола на гръцкото духовенство.
При всичките убедителни просби на всичките македонски българи, при всичките техни страдания от угнетенията на гръцките владици и най-по-дире при всичките ходатайства на българския екзарх както преди войната, така и в последните четири месеца Високата порта се отнесе не толкова благосклонно към справедливото желание на един и половина милион българи. Вследствие на това, понеже може да има опасение, че българите и занапред нема да бъдат в това отношение удовлетворени, то не би било зле, ако се обърнеше вниманието на Европейската комисия върху този важен въпрос, като се поиска съдействието й в справедливото му разрешение. За постиганието обаче на тази цел се изискват не само частни напомнювания, но нещо по-важно, като например всеобщи от всичките македонски българи прошения, отправени до поменатата комисия, които да докажат, че без това удовлетворение всичките положително българи не могат да се считат задоволени и че требованието за църковна самостоятелност не е нещо, без което българите могат да минат, но е нещо необходимо, което обуславя развитието и напредъкът на народа. Времето е толкоз важно, щото ако ний, македонците, не се възползуваме от предстоящия случай, то ще бъдем принудени още за дълго време да влачим игото на фанариотите.
Затова никак не требва да се таим, нито да се колебаем, а требва да се приготвим да посрещнем с нужната готовност комисията, като й заявим, че влизанието ни в пазватя на Българската църква е такова условие, без което е даже немислимо какво годе задоволение от страна на македонските българи.
1. Седмичен вестник издаван на български от Американското евангелско общество в Цариград), който дълги години дава най-обективната информация за положението на българското население в Македония и Одринско.
Публикува се по: „Документи и материали за историята на българския народ”, С., 1969, с. 243.
Цариград, 27 май 1880 г.
Долуподписаните, жители от разни страни на Македония, живущи в Цариград, като се известихме, че европейските сили, които подписаха Берлинския трактат, изпратили вече своите представители в столицата, за да изработят и приложат реформите, предвидени от 23-й член на Берлински трактат за провинциите на Европейска Турция, за да може да се подобри настоящето окаяно и нетърпимо положение на всичките жители на страната, за своя нравствена обязаност счетохме като представители на българското население в Македония да заявим чрез Ваше Превъзходителство на Почитаемата комисия, че при съставлението вилаетските в Македония комисии, които изработиха проектите на провинциалните реформи, не се изпълниха предписанията на 23-й член от Берлинския трактат, защото въпреки изричното определение на този член, че в тези комисии требва да се представлява напълно местното население, българското население, което съставлява болшинството на страната, се изключи съвършено от участието в речените комисии.
Местните власти, тайним образом, съставиха тези комисии изключително от чиновници и небългари. Българското население, като се научи отпосле чрез вестниците, че се съставили подобни комисии, които беха вече изработили реформите против предписанията на 23-й чл. от Берлинския трактат, се отправи до честното ни правителство с общи протести от разни страни на областта, препис от които имаме чест да притворим при настоящето.
Като изявляваме гореказаното на Ваше Превъзходителство, осмеляваме се да се надеваме, че Почитаемата комисия нема да погледне на предложените от правителството реформи като на дело на местното население, което според 23-й чл. на Берлинския трактат не е зело участие в изработванието им. С личното си към Вас почитание оставаме на Ваше Високо Превъзходителство.
Следват повече от 200 печата и подписа.
Публикува се по: „Документи и материали за историята на българския народ”, С., 1969, с. 245.
Края на XIX век ...
Населението на Македония е около 1 850 000 души. От тях 750 000, са мюсюлмани, 50 000 — евреи, а останалите — християни. Мюсюлманите, които се намират в западната и северна част, са албанци, а тези,, които населяват южните и източни райони, крайбрежието и градовете ц-паланките, повечето са гърци. Тези, които Са в селата, една частоттяx^ са българи, а в планинските райони и предимно в западната част са власи, а останалите са цигани и други. По този начин Македония е населена предимно с пет народности: те са турци, албанци, българи, гърци и власи. Колкото и всяка една от тези народности да е компактно заселена в опре-] делен район, няма място, което да е населено само с една народност. Навсякъде се срещат една, две и повече народности. Северната и западна, част — с албанци и българи, средната част — с турци, българи и срав* кително малко власи и гърци, югозападната част — с турци, гърци и власи, а крайбрежието — с турци и гърци, а източната част — с турци, гърци, и българи. Евреите и някои други народности поединично се срещат ь Солун, Битоля и другите градове. Всяка една от националностите говорд на своя език, като общият език е турският. .. (т. VI, с. 4116). . . . Охрид. Център на каза, подчинена на санджака и вилаета Битоля, намиращ се на североизточния бряг на едноименно езеро. Градът е прстроен в подножието на един хълм, вдаден в езерото. На върха на хълма има стара крепост, има 16 000 население, 6 джамии, 4 черкви, 1 руждие и няколко сабиян, 1 християнско училище и часовникова кула. В града се говори албански, турски и български. . . (т. II, с. 1066). . . . Битоля. Централен град на вилает с 31 347 жители. Има 24 джамии, 5 черкви, 9 медресета, идадиета за малки деца и военно училище, девически и мъжки руждиета, 6 начални училища и класно училище за българите, гърците и власите, руждиета за католическите и протестантските мисионери, 2 големи казарми, военна болница, 2482 дюкяна и мааси, 14 хана, 7 хамама, 1 часовникова кула. Битолската каза е с население 161 863 жители. ... Скопие. Повечето от половината са мюсюлмани, а останалите бъл-§ гари .и гърци. Мюсюлманското население е към Скопие и Куманово и е р? турци и албанци. Цялото население почти знае турски. Български се го-вори в 7 кази и 5 нахии. Казите са: Скопие, Куманово, Кратово, Паланка, Кочани, Щип и Радовище. . . (т. II, с. 933—934). . . . Ресен. Намира се във вилаета, санджака и казата Битоля, 30 км северозападно от Битоля, на източния бряг в северната част на Преспан-ското езеро. Разположен в много плодородна равнина, той е център на Ц нахия. Има 4384 население, две джамии, една черква. Има общо 6 училища I за момичета и момчета по две за мохамедани, гърци и българи, 102 дюкяна, |'14 фурни, 1 хамам, 1 часовникова кула. . . Нахията Ресен обхваща 32 I села. . . с 15 816 население, от което 3261 мюсюлманско, а останалото бъл-к гари, власи, албанци християни и други ... (т. III, с. 2278). м '••*... Велес. Намира се във вилаета и санджака Солун. . . център на Ц,каза. Има 16 279 жители, 9 джамии, 7 текета, 3 черкви, 1 манастир, 1 про-р^гимназия, 3 начални училища, 3 начални турски училища, 3 начални бъл-7'гарски училища, 2 начални гръцки училища, 32 хана, 1 хамам, 20 воде-^,'ници; 9 фабрики за памук, сусам, гайтан и др. . . Казата Велес обхваща двете нахии Богомил и Никодим с 91 села и ['.50 515 население: 17 153 мюсюлмани, 32 352 българи, 588 цигани, 417 гърци |^5 евреи. . . .(т. V, с. 3906). ... Преспа. Нахия в казата, санджака и вилаета Битоля. . . Нахията >хваща 30 села с 8581 население. То е земеделско и е българско, като !*мюсюлманите са албанци. В нахията има 5 джамии и 5 училища. . . (т. II, ^с/1497).
вестник Српски дневник, Нови Сад, бр. 21, 13. III. 1860 г.; оригиналът е на сърбохърватски.
1 По същия въпрос пак в дописка охридчани заявили пред Цариградската патриаршия, че ще признаят за свой църковен глава папа Пий IX, ако не им се назначи български владика. Те искали Иларион Макариополски (в. Српски дневник, бр. 40,. 22. V. 1860 г.)
Дописка във в. „Српски дневник" за ликуването на българите в Охрид по повод скъсването с Цариградската патриаршия
Нови Сад, 9 юли 1860 г.
От България. 9 юли. Великденските събития в българската църква в Цариград навсякъде са предизвикали повече или по-малко впечатление. Няма български родолюбец, комуто сърцето да не е затрептяло от радост, като е видял, че българите са се пробудили от дългия и дълбок сън и че искат своя йерархия. В Охрид, старата столица на българските патриарси, българите са били възхитени, като чули за постъпката на цариградските си сънародници. Обаче тамошният фанариот Милентий удари на камък и тъкмо поради това принуди народа още повече да обича българската йерархия и не помагат никакви оплаквания пред битолския валия."
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 107.
Из статия на Д. Т. Тунински[1] във в. “Видовдан” относно етнографските граници на България
Белград, 13 февруари 1868 г.
България заема най-големия дял от стара Мизия, Тракия и Македония. Българското наречие е разпространено от устието на Дунава до Солун и Костурското езеро, от Желеград до Охрид. Линията от римския път Via Egnatia (римскиа път – Драч - Солун),и то там, където тя се простира между Солун и Охрид, може да се вземе като някаква етнографска граница, макар че оставя някои български земи на юг и няколко гръцки селища на север.[...]; в Тракия като първи пограничен град по отношение на Гърция би могъл да се вземе Одрин. [...]
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 154.
1. Д. Т. Тунински, хърватин, публицист, гарибалдиец, свързан чрез Л. Каравелов с българското националноосвободително движение.
Дописка за църковния събор в Цариград, поместена във в. „Jединство"
Белград, 7 май 1871 г. Цариград, 7 май.
Смятаме, че ще бъде интересно да съобщим на вашите читатели имената на онези български представители, които след 450 години се събраха на 15 март 1871 г. в столицата на някогашната виантийска слава и величие, за да се посъветват братски как да уредят своята църква, която допреди десетина години беше заплашена да изпадне в плен на фанариотите; тя и днес страда от тях навсякъде в нещастна Македония. Представителите, чиито имена ще ви посоча по-долу, навярно на вашите читатели ще се сторят, че са твърде малко, като се има пред вид статистиката за българския народ. Това е така, но не трябва да се учудвате, защото нашите братя българи се събраха и измежду многото, които бяха дошли, избраха 32 от най-добрите и за да не излагат на големи разходи общините, решиха всеки един от тях да представлява от 3 до 5 общини. Всичките тези лица са предани на делото, някои между тях вече са се отличили на книжовното поле, други на учителското, а има и такива, крито най-много са работили за изгонването на фанариотите.
Аз ще ви съобщя имената им с изключение на царските комисари и владиците: представител на Охридската епархия — Манойло Кюркчи; Битолска епархия — Тодор Кусев; Велешка епархия — Константин Шулев; Скопска епархия — иконом поп Георги и Стоян Костов; Струмишка епархия — поп Тодор и Константин поп Гутов; Воденска епархия — Георги Гогов; Неврокопска епархия — Коста Сарафов; Кюстендилска епархия — Димитър Ангелов и иконом поп Апостол; Самоковска епархия — Христо; Софийска епархия — Хаджи Мано и Христо Стоянов; Нишка епархия — архимандрит Виктор; Пиротско-нишавска епархия — Коста Даскалов; Видинска епархия — Никола Първанов; Врачанска епархия — Никола Занкинов; Ловчанска епархия — Миро Павлов; Търновска епархия — Петър Ангелов, Кънчо Ке-саров, Н. Михайловски и Х. Савов; Рушчушка епархия — поп Петър Арнаудов; Силистренска епархия — Димитър Тодоров и Сава Добро-плодни; Варненска епархия — Х. Иванов; Преславска епархия — Величко Х.Савов; Сливенска епархия — Чинтулов и Стеван Стеванов из Бургас; Охридска епархия — Яков Геров; Пловдивска епархия — Георги Груев и М. Д. Балабанов...
В. Единство, Белград, бр. 102, 19. V. 1871 г.; оригиналът е на сърбохърватски
В. „Српске народне новине" за революционните брожения в Западна България 6. IV. 1844 г.
Пеща, бр. 27, 6. IV. 1844
„Борбите на Сърбия от началото на настоящото столетие и борбата на хайдутите срещу спахиите е намерила слаб отглас в България ... Едва през 1821 г. след гръцката революция отведнъж се появи огромна маса български хайдути в Македония и проникна чак до Пелопонес. От това време числото на хайдутите се увеличавало и след последната руско-турска война между тях се разпространява някакво тайно споразумение, което било издадено от един новоприет член и удавено в кръв. ..
Смъртта на султан Махмуд и пророчествата, които са се разнасяли по Турско през 1840-те години, 117 са предизвикали голямо движение в България, Румелия и Македония — с една дума, навсякъде, където живеят българи. Въстанията в Кандия и Тесалия дали първия повод българите и турците по градовете едни след други да започнат да се въоръжават, започнаха да възстановяват през 1838 г. разтурената по-рано завера; надигнаха се огромни маси и отведнъж Портата се вижда отделена от Дунава и от отцепилите се на север градове. Един хайдутин на име Милое, 118 който е воювал още при Кара Георги, и Гавра, за когото се говори, че бил свещеник, са били начело на движението. Михаил свикал съвета и против очевидната воля на народа било решено да се съблюдава строг неутралитет. На всички сърби е било строго забранено да се вмесват в българското въстание; на границата биля поставена войска и всякакво съобщение с българите било прекъснато. Това спасило турците, които изгорили 150 села между Ниш и София и след няколко сражения разпръснали главните сили на зле въоръжените въстаници. Смъртно ранен, Милое се самоубива, а хайдутите, останали без предводител, започнали да се разпръсват, като най-самоотвержените отиват в Македония, където се съединяват с клефтите."
вестник Српске народне новине", Пеща, бр. 27, 6. IV. 1844 ; оригиналът е на сърбохърватски.
Дописка на в. “Цариградски вестник” за състоянието на българското учебно дело
Велес, 28 октомври 1850 г.
Нека воздвигниме к Всевишнему руце да му возблагодариме, защото сме ся удостоили от както владее негово величество всемилостивейший наш нинейший цар Султан Абдул Меджид хан да видиме училища в много страни на держава му учредени по наший народний болгарский язик. Воистину, ако ми бихме можили да ся сообразиме с доброто негово царско желание, сторили би щото никой град, никое село да не остане без едно таково благотворно заведение, нито пак без един Божий храм: ми би пожертвовали и помоществовали всякий по силам и по возможността си, за да получиме достойни учители и да им заплащаме соразмерно според нихните сили.
При все това не треба да ся отчаеме, че това разположение не существува между, повечето наши единородни, но и с похваление можеме да казуваме достопочтенните имена на мнозина единородци, които с всичкото гонение на естествените стихии не наредят да затичат и учреждават, училища толко за мужеский, колкото и за женскии пол на своето общество. Кой по-ране познава онова, що пострадаха жителите на Велешката, (т.е. Кйопрюлийската) епархия?
Тии достойните за сожаление наши единородци става до нине три, години, що едно след друго претрепаха убитоци на своите имоти; сиреч лозията им, нивите им загубиха плодовете си от зрелий град, и най-паче на 5 и 6 последняго иулия: но при все това, вместо да ухладеят умалят, тии украшават и умножават народните свои учебни заведения. Нека ся опрости убо нам да изложиме с похвала как тии досторевностни жители, предводителствувеми отечески от душеспасителните и святите советуванияя на негово високопреосвященсrво нихнаго досточестнаго и ученолюбиваго архипастиря господина Авксентия (Авксентий Велешки, 1798–1865, митрополит), родом болгарина, сохраняват днес с немалки успехи до пят училища в нихний град Велес: Едно славяноболгарско по старо предание управляемо от учителя г-на Елисея и сина его; с ученици 300 Друго елино-болгарско, което последува на месте взаимоучитeлния метод; с ученици 80 Друго славяно-българско, което последува взаимоучителний метод, управляемо от учителя Николая Христовича и Георгия подучителя; с ученици 200.
Друго елинско, управляемо от учителя Стефана; с ученици 60 Друго девическо управляемо от единого старого учителя г-на, Митра с девойки, които ся учат с голема ревност на чтение и церковно пение 60 [Всичко] 700.
Речените единородни велешене мислят, както ся научаваме, че са остали по-назад от другите в просвещението полагат всякакви трудове да введат, между другите науки и учител за турецкий язик и да учредят в много села на епархията си первоначални училища, воистина това е чадолюбиво и благородно чувство, което ако жителите на другите епархии биха питали составило ся би едно благородно и нежно надпреварване.
Кой воистина забравя нас, за да пригарниме просвещението, негли треба да мислиме безрасудно, както некогда некои мислили и казували: окумушлардан каямет копаджак (от учените ще се обърка света); но това ще каже, че тогда наистина каямет копаджак когда окумушите от света изгинат.
То время еднородния болгаре заиде вече вие несомнено вече познахте и ся уверихте, че всите злополучия толко вещественни, колкото и нравственни происхождат от невежество и варварство. За това и самий наш цар, напоен от такови спасителни истини, заповедува ежедневно да ся вводи просвещението в державата му. Негово величество казуваме определява ежедневно по-достойните свои министри да учредяват училища, в които да ся просвещават поданниците му без разнесвие (разлика) народ или племя, той за тая цел е пратил и н. превосх. Кемал ефенди, за да изследува и опита у Европа, кои са най-лесните методи, за да ги въведе в державата си. Вие познахте, казувам, любезнии болгаре, че просвещението спомага человеку не само за доброто му живение, но йоще го соделува добродетелен, соделува го таков, каковъто Бог е пожелал да бъде: то ест да изполнява своите должности, чрез изполнението на които се различава от безсловесните скотове.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 149.
Училищни настоятели в допискa до в. „Турция" изказват благодарност за дарени книги и пари
Неврокоп (дн. Гоце Делчев), 20 юни 1865 г.
Долоподписанити заедно с всички българие от града ни отдаваме благодарение на родолюбити български общини, които своеволно подариха училещето ни с разни училищни книжки и с добро количество пари. Тези родолюбиви общини са следующити: Пловдивската, Пазарджиската, Калоферската, Карловската, Копривщенската, Панагюрската и Софийската. Родолюбието на тези народни доброжелетелие ще остане вечно в спомен за всякого ученика, учащ ся в това спомогнато от тех училище. Наший град днес е най в съжаление, който още не е испълнил третята година, откак ся е сдобил с българско училище, което биде по царска милост, а претърпе в това мало время доволно гонения от стръка на народнити ни неприятелие, които ся трудят всячески да не допуснат да има българско учение в Македония, в която ся нахожда наший град.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 215.
Дописка във в. „Марица" за тежкото положение на българите в Битолско след Берлинския конгрес и първите им прояви срещу неговите решения
Битоля, 1 септември 1878 г.
Отчаяното положение, в което Берлинският конгрес хвърли тукашното християнско население, като го осъди да бъде жертва на турските свирепства, от ден на ден става по-ужасно и небосклона на страната ни от ден на ден представлява по-мрачен. Българинът, особено пред една подобна уграждающа съдба, поставя себе си на питание за живот и смърт. Той се пита: Какво трябва да правим занапред ний - македонските българи? Как да посрещнем новото си положение, което Конгресът предписа нарочно за нашето съвършено разорение и изтребление? [...]
И в отчаянието си за своето бъдещо съществувание той предпочита смърт, нежели живот, оставен на разположението на кръвожадни зверове, които пият неговата кръв и насищат алчността си от неговата плът ежедневно. Ето защо днес това население се е повдигнало на оръжие. Ето защо и най-хлемавите и най-неспособните тичат да се запишат под знамето на прочутия по нашите страни Васил войвода, който действува със своята дружина между Костурските, Битолските и Охридските планини.
Тичат клетите многострадални българи, тичат да мрат за милата си свобода и мали и големи, и млади и стари; но Васил Войвода умно постъпя. Той избира измежду тях само храбрите, само способните да управляват оружие и ги записва за членове на своята дружина, която състои не по-малко от 2000 души и е разделена на пет чети, предводителствувана всяка една от свои честни войводи. Селяните гледат на тази Василева дружина като на своя избавителка, която посрещат най-гостолюбно, като се подават всичките възможни средства за достижение на целта. По този начин тя се показа победителка в няколко сбивания с башибозушките арнаутски чети, които, разпръснати навсякъде, свободно вършат действията си, без да припознават върху себе си по-горна власт.
Дето ще каже, целта на тази Василова дружина не е да напада мирните арнауте и турци, а просто да защищава себе си и многострадалното българско население от угнетенията, обирите и убийствата на гореречените разбойнически чети, както и от онези на турските чиновници, които ежедневно кръстосват и най-тирански мъчат и убиват всякиго, който отрече да им даде или пари, или друго каквото искат, без да има кой да им каже нещо, защото властта за тях е безсилна и нищо не значи. И нека пак човеколюбивата Англия безсрамно лъже света, че нашата страна е задоволена от турското управление. Нека си прави оглушки, че не знае уж нищо за турските злоупотребления и свирепства.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 347.
Дописка на в. “Марица” (първият български вестник след Освобождението, излизал в Пловдив) описваща впечатлението сред македонските българи от решенията на Берлинския конгрес
Велес, 20 юли 1878 г.
Днес земам перото да ти се отговорам; но що да ти пишам? - от неблагоприятни мисли главата ми е препълнена, особено от вчера насам; от вчера насам, ти казвам, откогато приехме поразителното за Македония известие, че тя остава пак под управлението на Турция. Не съм в таквоз умствено състояние, щото да ти опишам точно бледостта на лицата ни, която биде нанесена от поразителния удар на горното известие. Смъртоносен биде ударът, мъртъв пот поби челата на всичките тукашни българи, а, разбира се, и на цялата Македония.
Не знаем къде останаха баснословните правдини според С. Стефанския договор; къде остана административната автономия; най-после барем правдините от Цариградската конференция? Види се, че от всичките източни християнски народи само македонският български народ е бил злочест и съдено му било да дочака днешния смъртоносен удар; с една дума, нека заключим: за Македония война нямало, за Македония руска помощ не съществувала! Но нека оставим това. Нека забравим самоуправляемото княжество; нека забравим административната финанциална автономия; нека забравим и правдините, дадени й от Цариградската конференция. Те бяха за нас като веда, която минутно блесна и замина. Обаче сърцето ни боли, когато помислим, че изгубваме и онова, което имахме, онова, което беше за нас действителност - сърцето ни боли за духовната свобода, спечелена с толкоз трудове и мъки.
Питам: къде ще останем духовно ние, къде ще останат тридесет и повече български градове в Македония. Екзархията вдигна седалището си от Цариград в свободна България и вярно е, че България, като ще има княз, ще има и екзарх, ако ще и патриарх, тъй също и автономна Възточна Румелия ще има ако не екзарх, то поне архиепископ; но Македония какво ще има? - за нея [за Македония] и България, и Тракия занапред остават недостъпни; за нея няма вече Антим, Йосиф, няма Чомаков (д-р Стоян Чомаков) и Тъпчилещов (Христо Тъпчилещов), на които да представи духовните си болки. България и Тракия при духовното си началство спечелиха и народно, политическо; но Македония, бедната и достойна за оплаквание Македония, изгуби и онова, което имаше - изгуби и духовното си началство![...]
Това е тежката сърдечна болка, която пронизва сърцата на македонските българи, които се стрежат [боят] занапред да не подпаднат пак под властта на фенерските вагабонти. Но има и друга болка за Македония. Види се, че милостива Европа определила и за останалите европейскотурски области един вид реформи - како-му-годер, благодарение и на това. Но пита се: Административната точка, която ще управлява Македония, пак ли ще бъде Солун? О! ако бъде той, тогаз жално и прежално за Македония, защото досега, като беше управителната класа само турската, имахме властители само турците; но отсега нататък с приложението на реформите, ако бъде пак средоточие Солун, ще бъдем под властта и на евреите, и на вековечните наши врагове - гърците. Речта ми е: не е ли възможно Македония да не бъде управляема от Солун, не е ли възможно, щото да се отделят тези градове, в които преобладава българският елемент, и да се състави един особен вилает с административна точка Скопие? - тогаз да се турят в действие реформите, които се определиха от Европа в Берлинския трактат.
Тъй като бъде, Македония ще може, ако не, както трябва, то поне малко по-спокойно да се развива, когато, ако би се управлявала от Солун, интригите гръцки няма да престанат особено сега, като остава Македония отцепена от България и Тракия. Прочее, моля те, любезний, да земеш тежината да съобщиш на г-да представителите македонски да поработят там, гдето трябва, за гореизложените нужди. Ето накъсо, любезний, положението на горката Македония. От последната война всичките току-речи източни християнски народи спечелиха, само Македония освен гдето нищо не спечели, но даже е изложена занапред да изгуби и онова, което преди войната имаше, онова - духовната свобода, която подкрепяше изнемощялото й тяло.
Македония, повтарям, люлката на славянството, отечеството на светите славянски просветители Кирил а и Методия, бедствува да подпадне под по-лошо робство, отколкото беше досега. При всичко това обаче Македония не е изгубила още съвършено надеждата си, но с полуотворени очи отправя погледите си към Север, отдето очаква спасението си. [...]
Толкоз засега.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 342–343.
„Реформите в Македония" - статия на в. „Зорница"[1] за присъединяването на българите от Македония към Българската екзархия
Цариград, 6 май 1880 г.
От няколко време насам в Цариград се пръска слух, който се потвърдява и от европейския печат, че в едно късо време щела да се събере Пловдивската европейска комисия, която, както е известно на читателите, изработи Органическият устав за Източна Румелия. Целта на събирането й според верни сведения се състояла в прегледванието на реформите, които турското правителство предполага да въведе в европейските части на Турската империя. Това събитие е доста важно за всичките християни, живущи в Турско, и по-преимуществено за българите в Македония. На това основание ний, македонците, требва с нетърпение да чакаме означения ден, който без съмнение ще бъде за нас много важен и паметен. От само себе си се разбира, че изработените от правителството на Негово Императорско Величество Султана реформи, проверени от Европейската комисия, ще бъдат в състояние напълно да обезпечат на християните мирен и честит живот под покровителството на Негово Величество. При това нема съмнение, че поменатата комисия сериозно ще се отнесе към насъщните нужди на християните в Турция н в частности към българите, които в настояще време страдат от жестоките злоупотребления както на гръцките владици — агенти на елинизма, така и на разбойниците, които в последно време тъй много изобиловат в Македония. Като си пресметнем всичките благодетелни резултати за българското население, които биха последвали от въвежданието на изискуемите реформи, ний не можем да изпуснем от внимание и това обстоятелство, че Европейската комисия ще разреши наверно старата разпра, която ето вече как се води в продължение на половин столетие между българите и гръцката патриаршия по повод на стремленията на първите за независима църква, която единствено може отечески да се грижи за техното мирно и успешно развитие в умствено и нравствено отношение. Както на всекой българин, така и на онези европейци, които са имали случай да се опознаят със стремленията и требованията на източните християни, твърде добре требва да е известно, че енергическите протести на българите против гръцкото висше духовенство и техните просби пред турското правителство с цел да се освободят от ненавистните и наложените им със сила гръцки владици имаха за резултат освобождението от Цариградската патриаршия само на едната част от българския народ, която се снабди с автокефална църква, като се изостави по-големата половина от нашия народ на произвола на гръцкото духовенство.
При всичките убедителни просби на всичките македонски българи, при всичките техни страдания от угнетенията на гръцките владици и най-по-дире при всичките ходатайства на българския екзарх както преди войната, така и в последните четири месеца Високата порта се отнесе не толкова благосклонно към справедливото желание на един и половина милион българи. Вследствие на това, понеже може да има опасение, че българите и занапред нема да бъдат в това отношение удовлетворени, то не би било зле, ако се обърнеше вниманието на Европейската комисия върху този важен въпрос, като се поиска съдействието й в справедливото му разрешение. За постиганието обаче на тази цел се изискват не само частни напомнювания, но нещо по-важно, като например всеобщи от всичките македонски българи прошения, отправени до поменатата комисия, които да докажат, че без това удовлетворение всичките положително българи не могат да се считат задоволени и че требованието за църковна самостоятелност не е нещо, без което българите могат да минат, но е нещо необходимо, което обуславя развитието и напредъкът на народа. Времето е толкоз важно, щото ако ний, македонците, не се възползуваме от предстоящия случай, то ще бъдем принудени още за дълго време да влачим игото на фанариотите.
Затова никак не требва да се таим, нито да се колебаем, а требва да се приготвим да посрещнем с нужната готовност комисията, като й заявим, че влизанието ни в пазватя на Българската църква е такова условие, без което е даже немислимо какво годе задоволение от страна на македонските българи.
1. Седмичен вестник издаван на български от Американското евангелско общество в Цариград), който дълги години дава най-обективната информация за положението на българското население в Македония и Одринско.
Публикува се по: „Документи и материали за историята на българския народ”, С., 1969, с. 243.
Протест – изложение на българите от Македония до английския представител в Европейската комисия публикуван във в. „Зорница” за въвеждането на реформите предвидени в Берлинския договор
Цариград, 27 май 1880 г.
Долуподписаните, жители от разни страни на Македония, живущи в Цариград, като се известихме, че европейските сили, които подписаха Берлинския трактат, изпратили вече своите представители в столицата, за да изработят и приложат реформите, предвидени от 23-й член на Берлински трактат за провинциите на Европейска Турция, за да може да се подобри настоящето окаяно и нетърпимо положение на всичките жители на страната, за своя нравствена обязаност счетохме като представители на българското население в Македония да заявим чрез Ваше Превъзходителство на Почитаемата комисия, че при съставлението вилаетските в Македония комисии, които изработиха проектите на провинциалните реформи, не се изпълниха предписанията на 23-й член от Берлинския трактат, защото въпреки изричното определение на този член, че в тези комисии требва да се представлява напълно местното население, българското население, което съставлява болшинството на страната, се изключи съвършено от участието в речените комисии.
Местните власти, тайним образом, съставиха тези комисии изключително от чиновници и небългари. Българското население, като се научи отпосле чрез вестниците, че се съставили подобни комисии, които беха вече изработили реформите против предписанията на 23-й чл. от Берлинския трактат, се отправи до честното ни правителство с общи протести от разни страни на областта, препис от които имаме чест да притворим при настоящето.
Като изявляваме гореказаното на Ваше Превъзходителство, осмеляваме се да се надеваме, че Почитаемата комисия нема да погледне на предложените от правителството реформи като на дело на местното население, което според 23-й чл. на Берлинския трактат не е зело участие в изработванието им. С личното си към Вас почитание оставаме на Ваше Високо Превъзходителство.
Следват повече от 200 печата и подписа.
Публикува се по: „Документи и материали за историята на българския народ”, С., 1969, с. 245.
Сведения за Македония и нейното население за градовете Охрид, Битоля, Прилеп, Скопие, Ресен, Велес, Преспа и Прищина според универсалния историко-географски речник на Сами бей Фрашери [1]
Края на XIX век ...
Населението на Македония е около 1 850 000 души. От тях 750 000, са мюсюлмани, 50 000 — евреи, а останалите — християни. Мюсюлманите, които се намират в западната и северна част, са албанци, а тези,, които населяват южните и източни райони, крайбрежието и градовете ц-паланките, повечето са гърци. Тези, които Са в селата, една частоттяx^ са българи, а в планинските райони и предимно в западната част са власи, а останалите са цигани и други. По този начин Македония е населена предимно с пет народности: те са турци, албанци, българи, гърци и власи. Колкото и всяка една от тези народности да е компактно заселена в опре-] делен район, няма място, което да е населено само с една народност. Навсякъде се срещат една, две и повече народности. Северната и западна, част — с албанци и българи, средната част — с турци, българи и срав* кително малко власи и гърци, югозападната част — с турци, гърци и власи, а крайбрежието — с турци и гърци, а източната част — с турци, гърци, и българи. Евреите и някои други народности поединично се срещат ь Солун, Битоля и другите градове. Всяка една от националностите говорд на своя език, като общият език е турският. .. (т. VI, с. 4116). . . . Охрид. Център на каза, подчинена на санджака и вилаета Битоля, намиращ се на североизточния бряг на едноименно езеро. Градът е прстроен в подножието на един хълм, вдаден в езерото. На върха на хълма има стара крепост, има 16 000 население, 6 джамии, 4 черкви, 1 руждие и няколко сабиян, 1 християнско училище и часовникова кула. В града се говори албански, турски и български. . . (т. II, с. 1066). . . . Битоля. Централен град на вилает с 31 347 жители. Има 24 джамии, 5 черкви, 9 медресета, идадиета за малки деца и военно училище, девически и мъжки руждиета, 6 начални училища и класно училище за българите, гърците и власите, руждиета за католическите и протестантските мисионери, 2 големи казарми, военна болница, 2482 дюкяна и мааси, 14 хана, 7 хамама, 1 часовникова кула. Битолската каза е с население 161 863 жители. ... Скопие. Повечето от половината са мюсюлмани, а останалите бъл-§ гари .и гърци. Мюсюлманското население е към Скопие и Куманово и е р? турци и албанци. Цялото население почти знае турски. Български се го-вори в 7 кази и 5 нахии. Казите са: Скопие, Куманово, Кратово, Паланка, Кочани, Щип и Радовище. . . (т. II, с. 933—934). . . . Ресен. Намира се във вилаета, санджака и казата Битоля, 30 км северозападно от Битоля, на източния бряг в северната част на Преспан-ското езеро. Разположен в много плодородна равнина, той е център на Ц нахия. Има 4384 население, две джамии, една черква. Има общо 6 училища I за момичета и момчета по две за мохамедани, гърци и българи, 102 дюкяна, |'14 фурни, 1 хамам, 1 часовникова кула. . . Нахията Ресен обхваща 32 I села. . . с 15 816 население, от което 3261 мюсюлманско, а останалото бъл-к гари, власи, албанци християни и други ... (т. III, с. 2278). м '••*... Велес. Намира се във вилаета и санджака Солун. . . център на Ц,каза. Има 16 279 жители, 9 джамии, 7 текета, 3 черкви, 1 манастир, 1 про-р^гимназия, 3 начални училища, 3 начални турски училища, 3 начални бъл-7'гарски училища, 2 начални гръцки училища, 32 хана, 1 хамам, 20 воде-^,'ници; 9 фабрики за памук, сусам, гайтан и др. . . Казата Велес обхваща двете нахии Богомил и Никодим с 91 села и ['.50 515 население: 17 153 мюсюлмани, 32 352 българи, 588 цигани, 417 гърци |^5 евреи. . . .(т. V, с. 3906). ... Преспа. Нахия в казата, санджака и вилаета Битоля. . . Нахията >хваща 30 села с 8581 население. То е земеделско и е българско, като !*мюсюлманите са албанци. В нахията има 5 джамии и 5 училища. . . (т. II, ^с/1497).
... ПриЩина. Каза в Североизточна Албания и е център на санджак, : спадащ към вилаета Косово. . . Населението на санджака е около 220 000. ;;Повече от една трета от населението е мюсюлманско, а останалото като-' ^Лици, българи и други. . . (т. III, с. 1498—1499).
. . . Българи. Днес българите населяват Балканския полуостров, на 'от Дунава, древ"а Мизия,.Тракия и Македония, т. е. България, Източна 'Румелия, отчасти вилаетите Одрин, Солун, Косово и Битоля. Една част 'от тях след завладяването (на България от турците) са приели ислямската в'йра и се отличават с името помак. . . (т! П, с. 1342—1343).
5 а т 1 - В е у РгазсЬегу. СЬ. 01сИоппа1ге итуегзе! (1'п15{о1ге е1 с!е §ео§гарЬ1е. I—VI. Соп-51ап1тор1е, 1889—1898; оригиналът е на осма-нотурски.
• г Сами бей Фрашери, по народност албанец, виден географ и публицист.
Писмо от руско служебно лице до Алексей Н. Бехметов (?) за обучението на млади българи в Московския университет
[Без място], 22 август. 1858 г.
Вие благоволихте да отправите своето милостиво внимание към съдбата на българите и много от тях вече се ползуват от Вашето наистина християнско участие в просветната ни дейност. Негово сиятелство граф Уваров е изразил благодетелно желание да възпита за своя сметка десет млади българи в Московския императорски университет; на основание на това от Македония са извикани двама, родени в тази провинция: Константин Наков, родом от Кукуш, възпитаник на атинската гимназия, и Ксенофонт (Райко Жинзифов ) от град Костур (Р. Жинзифов е роден във Велес), бивш учител в Кукуш. Но както в Одеската семинария бяха извикани двадесет българи, от които осем македонци, така и гореспоменатите млади хора сега са в това число. Имайки вече известна учебна подготовка, те желаят да се възползуват от милостта на руския монарх и да усъвършенствуват знанията си в Университета под Вашето милостиво покровителство. Ако е угодно на Ваше превъзходителство да извика още няколко македонци да продължат образованието си в Московския университет, тогава по Ваша заповед ще бъде съобщено в Константинопол на българския архимандрит Партений, комуто е възложен изборът на млади българи за усъвършенствуване на образованието им в Русия.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 157.
Писмо от епископ Щросмайер до граф Херберт Ротенльовен, министър на външните работи на Австро-Унгария, във връзка с арестуването на Константин Миладинов
[Загреб], 29 октомври 1861 г.
Преди няколко месеца един млад български писател на име Константин Миладинов отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мои разноски.
След отпечатването на тия песни гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си плода на многогодишното си неуморно прилежание. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и, както съобщават вестниците, конфискувало труда и е наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.
Понеже познавам основно тоя млад човек, който беше за известно време тук, в Дяково, и съм убеден, че той не е способен за никакво нарушение на закона, то осланяйки се на милостта и благоволението на Ваше Превъзходителство, позволявам си свободата да се обърна към Вас с молба Ваше Превъзходителство да благоволи да се погрижи най-благосклонно както за освобождението на този невинно страдащ, така и за освобождението на неговото произведение.
Приемете впрочем израза на моето високо уважение и висока почит, с които оставам на Ваше Превъзходителство,
най-покорен слуга: епископ Щросмайер.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 189–190.
Из донесението на руския консул М. А. Хитрово до граф Н. П. Игнатиев
Битоля, 1 март 1862 г.
Нито в един от градовете на тукашната област аз не съм срещал толкова развито в гражданско отношение българско население, колкото във Велес. При това велешаните съчувствуват най-вече на Русия, на която гледат като на единствена покровителка на източните християни и православието. Сега всичките си надежди Велес възлага на Сърбия, която обаче по мнението на велешани не ще може да облекчи участта на турските християни освен със съдействието и поддръжката на Русия; Сърбия и Черна гора се ползуват с пълно съчувствие във Велес и сега са там предмет на всички разговори. В миналото и Гърция се е ползувала с известно съчувствие, но това съчувствие напоследък е доста охладняло, за което са съдействували доста българските списания.
Положението на Велес, който се намира недалеч от границата, където се срещат двете народности - славянската и гръцка, и е населен изключително със славяни, които никак не са се подчинили на гръцкото влияние, придава на този град особена важност. Неговите жители се ползуват с особеното съчувствие на цялото околно славянско народонаселение, което смята за своя естествена столица Велес, а не Битоля. Това значение Велес е придобил, както поради националното съчувствие, така и поради търговското си значение, което постоянно расте.
Велес е разположен до р. Вардар. Населението на Велес достига до 20 000 души, от които две трети са християни българи с изключение на 30 семейства куцовласи. Велешките мюсюлмани са също от славянски произход, но са приели исляма в първите години на турското завоюване. Турското население от година на година намалява. Така преди 40 години мнозинството от градското население са били турци, а сега броят им се е намалил повече от половина. Тези мюсюлмани, макар и да са фанатични, но тяхната бедност, която от ден на ден се увеличава, убива тяхната вродена ненавист към християните, от които те в по-голямата си част зависят напълно в материално отношение. [...]
Всеобщо употребявани езици във Велес са само българският и турският, но и всички тамошни турци говорят български. От най-старо време във Велес е имало само българско училище. [...]
Главните занимания на християните са лозарството и бубарството. Велешкото вино се изнася в доста значително количество в София и изобщо в стара Сърбия. Бубарството се е развило особено много през последните 5–6 години и сега Велес изнася всяка година в Италия бубено семе на стойност до милион и половина пиастра.
От времето на Кримската война за Велес се откри нов източник на доход с извоза на жито по река Вардар до Солун. Всичкото жито от Велеш-ката каза, Куманово и Щип се докарва във Велес. Износът на жито от Велес в течение на двете години Кримска война се пресмята на сума до 25 000 000 пиастра.- Един от най-значителните предмети на износа е също така изработваният във Велес сафян, който всяка година вече от 60 или 70 години се изнася в Унгария на сума до 2 000 000 пиастра. Занаятите са разделени между турци и християни с изключение на изработването на сафян и други предмети от кожа, което е монопол на турското население и е забранено за християните. Цялата търговия, както външната, така и вътрешната, се намира изключително в ръцете на християните.
Главното и почти изключително занимание на селското население е земеделието и велешките българи се отличават с трудолюбие и с известна заможност.
Във Велешката каза се наброяват 72 000 жители, от които 50 000 са християни и 22 000 мюсюлмани. В цялата каза има 107 села с 49 църкви и 6263 християнски къщи и 2842 турски. [...]
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с.194–195.
Из донесението на руския консул в Битоля М. А. Хитрово до граф Н. П. Игнатиев[1], в което се дават сведения за българите, населяващи Велес и околностите му
1.ІІІ. 1862 г.
Нито в един от градовете на тукашната област аз не съм срещал толкова развито в гражданско отношение българско население, колкото във Велес. При това велешаните съчувствуват най-вече на Русия, на която гледат като на единствена покровителка на източните християни и православието. Сега всичките си надежди Велес възлага на Сърбия, която обаче по мнението на велешани не ще може да облекчи участта на турските християни освен със съдействието и поддръжката на Русия; Сърбия и Черна гора се ползуват с пълно съчувствие във Велес и сега са там предмет на всички разговори. В миналото и Гърция се е ползувала с известно съчувствие, но това съчувствие напоследък е доста охладняло, за което са съдействували доста българските списания.
Положението на Велес, който се намира недалеч от границата, където се срещат двете народности — славянската и гръцка, и е населен изключително със славяни, които никак не са се подчинили на гръцкото влияние, придава на този град особена важност. Неговите жители се ползуват с особеното съчувствие на цялото околно славянско народонаселение, което смята за своя естествена столица Велес, а не Битоля. Това значение Велес е придобил както поради националното съчувствие, така и поради търговското си значение, което постоянно расте,
- Велес е разположен до р. Вардар. Населението на Велес.достига до 20 000 души, от които две трети са християни българи с изключение на 30 семейства куцовласи. Велешките мюсюлмани са също от славянски произход, .но са приели исляма в първите години на турското завоюване. Турското население от година на година намалява. Така преди 40 години мнозинството от градското население са били турци, а сега броят им се е намалил повече от половина. Тези мюсюлмани, макар и да са фанатични, но тяхната бедност, която от ден на ден се увеличава, убива тяхната вродена ненавист към християните, от които те в по-голямата си част зависят напълно в материално отношение...
Всеобщо употребявани езици във Велес са само българският и турският, но и всички тамошни турци говорят български. От най-старо време във Велес е имало само българско училище...
Главните занимания на християните са лозарството и бубарството. Велешкото вино се изнася в доста значително количество в София и изобщо в стара Сърбия. Бубарството се е развило особено много през последните 5—6 години и сега Велес изнася всяка година в Италия бубено семе на стойност до милион и половина пиастра.
От времето на Кримската война за Велес се откри нов източник на доход с извоза на жито по река Вардар до Солун. Всичкото жито от Велеш-ката каза, Куманово и Щип се докарва във Велес. Износът на жито от Велес в течение на двете години Кримска война се пресмята на сума до 25 000 000 пиастра.- Един от най-значителните предмети на износа е също така изработваният във Велес сафян, който всяка година вече от 60 или 70 години се изнася в Унгария на сума до 2 000 000 пиастра. Занаятите са разделени между турци н християни с изключение на изработването на сафян и други предмети от кожа, което е монопол на турското население и е забранено за християните. Цялата търговия, както външната, така и вътрешната, се намира изключително в ръцете на християните.
Главното и почти изключително занимание на селското население е земеделието и велешките българи се отличават с трудолюбие и с известна заможност.
Във Велешката каза се наброяват 72 000 жители, от които 50 000 са християни и 22 000 мюсюлмани. В цялата каза има 107 села с 49 църкви и 6263 християнски къщи и 2842 турски...
Славянский архив, Сборник статей и материалов, М., 1963, с. 241—242; оригиналът е на руски.2
1 Николай Павлович Игнатиев (1832—1908), руски посланик в Цариград от 1864 до 1877 г.; следи и активно подпомага борбата на българите за църковна независимост и е един от инициаторите за свикването на Цариградската конференция на посланиците в 1876—1877 г.
2 В друга дописка, пак до граф Н. П. Игнатиев, от 25. VII. 1862 г. консулът М. А. Хитрово донася за нови сгради на българското училище във Велес: в едната за начинаещите се учили до 120 момчета, в другата са класовете на по-големите на брой 40 ученика и жилищата на преподавателите. Обучението се извършвало на български и църковнославянски език (Славянский архив, М., 1963, с. 243).
Из донесението на руския консул М. А. Хитрово до руския посланик в Цариград Е. П. Новиков за нуждата от българска просвета
Битоля, 16 януари 1864 г.
Македония, откъсната от останалия южнославянски свят, отдавна напълно се е подчинила на гърцизма.[...] Отдавна богослужението почти повсеместно се извършва на гръцки, в училищата почти никъде не се е преподавал български език. Малцината забогатяващи българи не смееха да се наричат със своето национално име, срамуваха се от своя произход. [...]
Кирилицата се беше запазила само в северните части на Македония и в най-старите ръкописи, които се срещаха в някои манастири. Тукашните българи бяха принудени да изнамерят нова писменост, като употребяваха гръцките букви, за да изразят славянските звуци. В цяла Македония и Средна Албания това влияние на гърцизма са могли да избягнат само Велес, Прилеп и Дебърският окръг, където гърцизмът никога не е могъл да се установи здраво. Но въпреки този морален гнет селското население повсеместно е запазило славянските предания, език и обичаи. Сред селското население повсеместно се срещат почти в тяхната първобитна чистота и лежащият в основата на цялото славянско социалноикономически принцип, който се изразява в общославянската община и общославянските предания и славянското гостоприемство и славянското облекло и славянския хоровод.
Но същото селско народонаселение, вярно на преданията на древността, на езика и обичаите, под влияние на висшите слоеве на обществото малко по малко беше загубило почти напълно съзнанието за останалия едноплеменен свят и беше отдавна привикнало да възлага всичките си надежди и упование за подобрение на участта си единствено на Гърция. Но последната война на Черна Гора, бомбардирането на Белград, внезапно събудените по цяла България надежди и стремежи, които се проявиха с нещастните събития в Търново и Габрово, и тук не останаха без отзвук. [...] Но с нещастния изход на черногорската война, със затишието в сръбските работи естественото и гръмко проявено събуждане в тукашната област на славянската народност трябваше да сниши гласа си и да се подчини до известна степен на силата на обстоятелствата.
В сегашното време на политическо затишие този неотдавна пробудил се стремеж, подтискан от фанатизма на висшето духовенство и обкръжен от подозрението на турската администрация, се открива в едва забележимите прояви на обществен живот. Към тия прояви се отнася нуждата от национално образование, която се забелязва навсякъде, и исканията на български учители и славянски църковни книги, които се чуват отвсякъде.
Публикува се по: Документи и материали за историята на българдския народ, С., 1969, с. 137.
Из донесението на руския консул в Битоля М. А. Хитрово до руския посланик в Цариград Е. П. Новиков за нуждата от българска просвета
16.1.1864 г.
„Македония, откъсната от останалия южнославянски свят, отдавна напълно се е подчинила на гърцизма. . . Отдавна богослужението почти повсеместно се извършва на гръцки, в училищата почти никъде не се е преподавал български език. Малцината забогатяващи българи не смееха да се наричат със своето национално име, срамуваха се от своя произход. . .
Кирилицата се беше запазила само в северните части на Македония и в най-старите ръкописи, които се срещаха в някои манастири. Тукашните българи бяха принудени да изнамерят нова писменост, като употребяваха гръцките букви, за да изразят славянските звуци. В цяла Македония и Средна Албания това влияние на гърцизма са могли да избягнат само Велес, Прилеп и Дебърският окръг, където гърцизмът никога не е могъл да се установи здраво. Но въпреки този морален гнет селското население повсеместно е запазило славянските предания, език и обичаи. Сред селското население повсеместно се срещат почти в тяхната първобитна чистота и лежащият в основата на цялото славянско социално-икономически принцип, който се изразява в общославянската община и общославянските предания и славянското гостоприемство и славянското облекло и славянския хоровод.
По същото селско нарпдонлселение, вярно на преданията на древността, на езика и обичаите, под влияние на висшите слоеве на обществото малко по малко беше загубило почти напълно съзнанието за останалия едноплеменен свят и беше отдавна привикнало да възлага всичките си надежди и упование за подобрение на участта си единствено на Гърция. Но последната война на Черна Гора, бомбардирането на Белград, внезапно събудените по цяла България надежди и стремежи, които се проявиха с нещастните събития в Търново и Габрово, и тук не останаха без отзвук...
Но с нещастния изход на черногорската война, със затишието в сръбските работи естественото и гръмко проявено събуждане в тукашната област на славянската народност трябваше да сниши гласа си и да се подчини до известна степен на силата на обстоятелствата.
Но с нещастния изход на черногорската война, със затишието в сръбските работи естественото и гръмко проявено събуждане в тукашната област на славянската народност трябваше да сниши гласа си и да се подчини до известна степен на силата на обстоятелствата.
13 сегашното време на политическо затишие този неотдавна пробудил се стремеж, подтискан от фанатизма на висшето духовенство и обкръжен от подозрението на турската администрация, се открива в едва забележимите прояви на обществен живот. Към тия прояви се отнася нуждата от национално образование, която се забелязва навсякъде, и исканията на български учители и славянски църковни книги, които се чуват отвсякъде."
Славянский архив. Сборник статей и материалов, Москва, 1963, стр. 244—245; оригиналът е на руски.
Из донесението на руския консул М. А. Хитрово до цариградския посланик Е. П. Новиков за дейността на Мустрев за развитието на българското образование в Охрид
Битоля, юли 1864 г.
По професия Мустрев е самарджия. Той се занимава с изработването на самари - дървени товарни седла, от което получава твърде скромни средства за съществуване. Синът на Мустрев има в Охрид малък дюкян с всякаква стока и между другото с книги. Човек от просто произхождение, без особено образование, Мустрев е съумял да си спечели честно име между съотечествениците си, които са се посветили отдавна да служат неуморно на своята народност.[...]
Без никакви средства във време, когато никой още не е мислил за пробуждането на славянската народност в Турция, Мустрев е създал първото българско училище в Охрид, където той безвъзмездно преподавал славянското четмо на няколко момчета, и то вечер, както за да избегне преследванията на митрополита и на охридските гръкомани, така и поради своите занаятчийски занимания, които не му оставяли време през деня...
Сега българският език получава вече повсеместно право на гражданственост, но първите дейци за пробуждане на славянската народност в Охрид, които имат в своите редици покойните братя Миладинови, са получили първите познания за правата на отечествения си език в бедното училище на Мустрев под негово ръководство и самарджията Мустрев с право може да бъде признат за един от първите дейци на това народно пробуждане.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 209.
Из донесението на руския консул М. А. Хитрово до цариградския посланик Е. П. Новиков за дейността на Мустрев за развитието на българското образование в Охрид
Битоля, юли 1864 г.
По професия Мустрев е самарджия. Той се занимава с изработването на самари - дървени товарни седла, от което получава твърде скромни средства за съществуване. Синът на Мустрев има в Охрид малък дюкян с всякаква стока и между другото с книги. Човек от просто произхождение, без особено образование, Мустрев е съумял да си спечели честно име между съотечествениците си, които са се посветили отдавна да служат неуморно на своята народност.[...]
Без никакви средства във време, когато никой още не е мислил за пробуждането на славянската народност в Турция, Мустрев е създал първото българско училище в Охрид, където той безвъзмездно преподавал славянското четмо на няколко момчета, и то вечер, както за да избегне преследванията на митрополита и на охридските гръкомани, така и поради своите занаятчийски занимания, които не му оставяли време през деня...
Сега българският език получава вече повсеместно право на гражданственост, но първите дейци за пробуждане на славянската народност в Охрид, които имат в своите редици покойните братя Миладинови, са получили първите познания за правата на отечествения си език в бедното училище на Мустрев под негово ръководство и самарджията Мустрев с право може да бъде признат за един от първите дейци на това народно пробуждане.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 209.
Из донесението на руския консул М. А. Хитрово до Н. П. Игнатиев за националното пробуждане на българите в Струга и Охрид и за заслугите на братя Миладинови
Битоля, 6. август 1864 г.
Кичевският окръг образува особена каза под управлението на мудир (мюдюр, мюдюрин, управител на нахия), зависещ непосредствено от битолския генерал-губернатор. Градът Кичево е седалище на мудира и на дебърско-кичевския митрополит. [...]
Мюсюлманското население е мнозинство в града, а в селата християнският елемент е доста многочислен. В Кичевския окръг има 104 християнски и смесени села, в които се наброяват 2096 християнски къщи. В политическо, административно и битово отношение Кичевският окръг напълно се отличава от намиращия се наблизо Дебър. Кичевският окръг отдавна се е подчинил на Танзимата (общо наименование на реформите в устройството на Османската империя при султан Абдул Меджид, прокламирани с ферман на 3 ноември 1839 г.), управлява се на общо основание, плаща данъци и отбива военна повинност. Кичевските мюсюлмани, както и горнодебърските имат славянски произход, говорят само български и също са отстъпници от православието; но те са приели исляма много по-рано от дебърчани и той се е вкоренил в тях по-здраво. [...]
Селата на Кичевския окръг са разположени в по-голямата си част в плодородните места по течението на реките Черна, Сатеска и Велика. Земеделието е главното занятие на кичевското народонаселение. Физическият тип на тукашните жители е жалка противоположност на могъщия тип на дебърските планинци. Тук върху всичко лежи поразителният отпечатък на турското владичество. Тукашните християни са наплашени, обременени от данъци и разни налози от властите и предоставени напълно на своеволието на местното мюсюлманско народонаселение. [...]
На връщане аз се спрях за известно време в градовете Охрид и Струга и добих най-благоприятно впечатление от близкото запознанство с тамошните християни. Аз няма да се спирам да описвам тези градове, които са твърде известни, но тук трябва да посоча онези признаци за пробуждане чувството на народност, които така силно се проявяват сред славянското народонаселение. Не са заглъхнали семената, хвърлени в тази богата почва от братя Миладинови, които нямаха щастието да видят тяхното поникване и които бяха първите изкупителни жертви на възраждащата се към живот народност. Въпреки фанатизма на охридския митрополит, който непрестанно прибягва към клеветата и предателството, за да подтиска славянския елемент в епархията си, този елемент с всеки изминат ден все по-гръмко и по-гръмко предявява своите искания...
Начело на българското движение в Струга стоят хора, научени от горчивия опит, които със забележителен такт успешно ръководят започнатото не от тях, но завещано им от братя Миладинови народно дело. Те се поддържат здраво помежду си, никой не излиза напред и не се компрометира в очите на митрополита и властите; а делото с всеки изминат ден печели значителни успехи. Въпреки забраната на митрополита богослужението тайно от него се извършва на славянски; учителите открито се проявяват за отявлени гръкофили, а тайно преподават в училищата славянската писменост. Народът е трябвало да изстрада много, трябвало е да се възпита под страшния гнет, за да дойде до това многознаменателно явление, щото в неговата среда цяло едно поколение от деца да може да се учи тайно на грамота. [...]
В Охрид пробудилото се чувство за народност се проявява още по-силно и настойчиво, отколкото в Струга. Тук се чуват по-гръмко общите оплаквания против митрополита, който преследва славянската народност, стремежът към която е станала обща потребност на цялото християнско народонаселение на Охрид. [...]
В охридските училища, без едно, за което ще говоря по-нататък, учението става изключително на гръцки. Митрополитът досега в никой случай не се съгласява да допусне в тях преподаването на славянска грамота. Охридчани не могат повече да понасят подобно ограничаване на родния език. Учителите първи въстават против подобен ред на нещата и очакват само случай открито да предявят своите искания. Неотдавна в главното охридско училище бил произведен публичен годишен акт. Един от охридските жители, някой си Сапунджи, млад човек, завършил в Атина, се възползувал от този случай и произнесъл в събранието на общината реч против преследванията, на които толкова дълго се подлага славянската народност в Охрид. В тази реч се посочва на славянското историческо значение на Охрид, на унищожението на независимата Охридска българска патриаршия поради интригите на гръцкото духовенство, порицават се постъпките на гръцкото духовенство, заявява се гръмко за общото желание на охридчани да се възстанови тяхната подтисната народност и правата на родния език и в заключение, за да се придаде на цялата реч цензурна благовидност, се въздават похвали на султанското правителство, което признало народните права на българите. Тази реч била написана от един от учителите – Григорий Ставриди, който не могъл да я прочете лично, защото се намирал в пълна зависимост от митрополита, и затова като неин автор я произнесъл Сапунджи, който бил независимо лице. Тази реч била посрещната с възторг от цялата християнска охридска община. [...]
В едно от моите последни донесения аз споменах за съществуването отдавна в Охрид на частното българско училище на Мустрев. Сега това частно училище е станало обществено и е наречено училище на Св. славянски просветители Кирил и Методий. Училището се намира в частта на града, известна с името Кашишка, и се издържа със средствата на трите най-бедни градски махали, които образуват предградието Кашишка, понеже са отдалечени от центъра на града. Кашишките християни са построили за училището удобно и просторно здание, но техните оскъдни средства едва стигат за издръжката му, а, от друга страна, то се преследва от митрополита. Владиката е изгонил под различни предлози първия български учител и сега кашишката община е била принудена да нарече училището официално елинско, за да има възможност да продължава в него курсовете и макар тайно, учението да става, както по-рано, на български език.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 209–211.
Писмо от жители на Солун до султан Абдул Азис, Цариград, с което молят да ги включи в числото на ония българи, които не признават гръцкото духовенство
Декември 1866 г.
Долеподписаните родом българи, верни поданици на К. ц. в. все-милостивийт и всеблагодетелнийт ни цар и господар султан Абдул Азис, кому всевийшний Бог да подарува долгоденствие за доброто на вейте му поданници, коих Божие промишление положило ие под сенкага на добро-желателнийт негов скиптр, като сме естественно отделени от гърцското у държавата духовенство, со настоящата ни всепокорна жалба молиме Ч/ес-тното/ П/равителство/, за да слага и нас в бройт на ония българи, коите по мъдрото си решение има да ся отделят званично от гръцкото духовенство за свободното и самостоятелно общественонравствено развитие; понеже ние като чисти българи и верни поданици на царството не можиме да търпим, за .да бидиме под духовното управление на едно духовенство, което отдавно веке си ие изгубило секакво нравствено и вероисповедно почитание по мегю ни.
Благонадейни смеиме да ся подпишиме чисти българи, жители наСолун-ската област (санджак), верни поданници на Н. ц. в. и всепослушнн слуги и раби.
НБКМ, БИА, ПА, 5980; оригиналът е на български език.
Писмо на руския консул в Битоля Н. Якубовски до Славянския благотворителен комитет в Москва за състоянието на учебното дело в Битоля, Охрид, Ресен и другаде
1870 г.
На молбата от 26 септември миналата 1869 г. под № 4464 да дадем на Комитета сведения относно дейността на западните пропаганди и всички благотворителни заведения, организирани от тях в окръга на битолското консулство, а също така и относно народното просвещение имам чест да Ви съобщя, че в окръга на повереното ми консулство има само едно лазаристко училище в гр. Битоля, което е било основано преди 15 години под настоятелството на абата Ле Павел.
В продължение на цялото това време пропагандата не е имала особени успехи; макар Ле Павел и да е успял с разни средства да привлече към унията няколко бедни български семейства във Велешката и Тиквешка околия, но и те всички миналата година се върнаха отново към православието, а децата им, които бяха в училището на лазаристите в Битоля, напуснаха училището и се върнаха всички при своите родители. След това и Ле Павел бе отзован в Париж, а назначеният на негово място абат Касани, ограничил сега цялата си дейност с това, че обяви, че е готов да дава уроци по френски език само на приходящи деца, чиито родители се съгласят да плащат месечно по 30 пиастъра. При тия условия пет деца битолчанчета посещават лазаристкото училище.
Протестантската пропаганда два пъти се опитваше да се утвърди в Битоля, но и двата опита останаха напълно безуспешни и затова от три години тя вече е напуснала този окръг. Що се отнася до други благотворителни заведения на западни дружества, то такива не съществуват в Битолския окръг.
Относително народното просвещение смятам се длъжен да съобщя, че по липса на средства за тази цел развитието му става бавно. До последно време се обръщаше малко внимание на родния език. С изключение на Прилепска, Велешка, Тиквешка и Кърчовска околия службата в църквите, преподаването на уроците в училищата навсякъде ставаше на гръцки език. И по-голямата част от българите пишеха на родния език с гръцки букви. Неотдавна в Битоля, Охрид, Ресен и Крушево църковната служба започна да се върши на славянски език. Макар сега във всички посочени градове да са открити чисто български училища, но понеже са на издръжката на църковните общини, които с изключение на Велес и Прилеп са въобще бедни, то тези училища се нуждаят от материални средства и затова техните резултати не могат да бъдат удовлетворителни.
Женски училища се намират само в Битоля, Охрид и Велес.
Никъде по селата няма училища и само селските свещеници, чието образование обикновено се състои в знанието да четат и пишат, запознават децата на селяните с грамотност.
Въобще за училищата, както за мъжките, така и за женските, може да се каже, че се нуждаят от преподаватели и преподавателки, които да са подготвени за това."
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ, С., 1969, с. 160–161.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
0 коментара:
Post a Comment